Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (30)

5

Анжелик се раздели с Голямата Дама малко по-спокойна. Уговориха се Госпожицата да повика Анжелик веднага щом разбере нещо съществено. За да достави удоволствие на приятелката си, принцесата се съгласи да поеме грижата за малкия Джовани. Той щеше да остане при нея, докато тя го представи на Батист Люли, кралския музикант.

— Във всеки случай нищо не може да се направи преди идването на краля в Париж — заключи тя. — Сега всички празнуват. Кралицата майка е в Лувъра, но кралят и кралицата трябва да останат във Венсен. Това не оправя нещата. Бъдете търпелива! Няма да ви забравя и ще ви повикам когато трябва.

* * *

След като се разделиха, Анжелик се поразходи из замъка с надеждата да срещне Пегилен дьо Лозюн, който бе редовен посетител на Госпожицата. Не го видя, но попадна на Сербало. Той беше угрижен и също не знаеше какво да мисли за арестуването на граф дьо Пейрак. Всичко, което можеше да каже, бе, че изобщо не се говори за това, сякаш никой нищо не знае.

— Скоро ще разберем — каза Анжелик, която вярваше на тази стара клюкарка Голямата Дама.

В този момент нищо не бе за младата жена по-мъчително от мълчанието около арестуването на съпруга й. Ако се говореше за това, нещата щяха да се изяснят.

Анжелик попита за маркиз д’Андихос. Сербало каза, че преди малко отишъл в Пре–о–Клер за един дуел.

— Ще се бие на дуел? — уплашено извика Анжелик.

— Не той. Лозюн и д’Юмиер имат да уреждат сметки помежду си.

— Придружете ме, искам да ги видя.

Когато слизаше по стълбите, я спря жена с големи черни очи. Тя позна херцогиня дьо Соасон от рода Манчини — Олимпия, племенница на кардинала.

— Госпожо дьо Пейрак, щастлива съм, че ви виждам — каза красивата дама. — Очарована съм от вашия телохранител, черен като абанос. Още в Сен–Жан–дьо–Люз реших да ви го поискам. Ще ми го отстъпите ли? Ще ви платя добре.

— Куаси–Ба не е за продан — възрази Анжелик. — Вярно, че съпругът ми го е купил съвсем малък в Нарбона, но той никога не го е смятал за роб и му плаща както и на останалите прислужници.

— Аз също ще му плащам, и то много добре.

— Съжалявам, госпожо, трябва да ви откажа. Куаси–Ба ми е необходим и съпругът ми ще бъде недоволен, ако не го завари при завръщането си.

— Жалко, толкова се надявах — каза разочаровано госпожа дьо Соасон.

Тя изгледа още веднъж с възхищение черния гигант, който стоеше неподвижен зад Анжелик.

— Интересно как изпъква красотата, нежността и бялата кожа на жената, придружавана от такъв телохранител. Какво ще кажете, скъпи?

Тогава Анжелик забеляза маркиз дьо Вард, който се приближаваше. Но тя нямаше никакво желание да се срещне с господина, който се бе отнесъл така грубо с нея. Само от спомена устните й започнаха да парят.

Анжелик се сбогува набързо с госпожа дьо Соасон и слезе в градината.

— Имам чувството, че красивата Олимпия гледа похотливо вашия негър — отбеляза Сербало. — Вард, официалният й любовник, явно не я задоволява. Тя умира от любопитство да разбере как прави любов един мавър.

— Побързайте, вместо да говорите такива ужасни неща. Аз умирам от любопитство да разбера дали в момента Лозюн и д’Юмиер се бият.

Как я изморяваха тези лекомислени хора с празни глави и без сърца. Имаше чувството, че тича като насън след нещо, което непрекъснато се изплъзва, че напразно се мъчи да събере в едно разпилените части. Всичко бягаше, изчезваше пред нея.

Анжелик и спътникът й стигнаха до кея, когато някой ги повика и те спряха.

Един висок господин, когото тя не познаваше, се приближи и поиска да говори с нея.

— Добре, но казвайте бързо.

Мъжът се дръпна настрани.

— Госпожо, изпраща ме Филип д’Орлеан, братът на краля. Господинът иска да ви каже нещо във връзка с господин дьо Пейрак.

— Господи! — промълви Анжелик. Сърцето й лудо заби.

Ще узнае ли най-накрая нещо сигурно? Тя никак не обичаше брата на краля, този дребен мъж с тъжни, студени очи. Но си спомни с какво възхищение говореше той за граф дьо Пейрак, въпреки че думите му бяха малко двусмислени. Какво ли бе научил за затворника от Бастилията?

— Негово Височество ще ви очаква тази вечер към пет часа — продължи тихо господинът. — Ще влезете през Тюйлери и ще отидете в Павилиона дьо Флор, където са апартаментите му. Не казвайте на никого.

— Ще дойда с прислужницата си.

— Както желаете.

Той се поклони и се отдалечи, като тракаше с шпорите си.

— Кой е този господин? — попита Анжелик.

— Благородникът дьо Лорен — отвърна Сербало. — Новият фаворит на Господина. Дьо Гиш изпадна в немилост. Нямаше достатъчно вкус към перверзната любов, а и винаги е харесвал жените. Впрочем и Малкият господин не ги мрази толкова. Говорят, че след пристигането на краля ще го оженят, и знаете ли за кого? За принцеса Анриет Английска, дъщерята на бедния Чарлз I, когото англичаните обезглавиха.

Анжелик слушаше с половин ухо. Бе започнала да огладнява. Младата жена никога не губеше апетита си. Малко се срамуваше от това, особено при сегашните обстоятелства. Какво ли ядеше бедният Жофре в тъмния затвор, той, който бе толкова изтънчен.

Тя се огледа с надеждата да види някой продавач на вафли или топли банички и да си вземе нещо за ядене.

Намираха се от другата страна на Сена, до старата врата и Нелеката кула до нея. Отдавна вече не съществуваше Пре–о–Клер, където студентите някога лудуваха. Между абатството Сен–Жермен–дьо–Пре и бившия ров имаше пуст терен с малка горичка, където докачливите младежи можеха да защитят честта си далеч от недискретните погледи на стражите.

Като се приближиха, Анжелик и Сербало чуха викове и видяха Лозюн и маркиз д’Юмиер, облечени като за дуел, да се нахвърлят разгърдени срещу Андихос. И двамата разказваха, че били принудени да се бият, но всеки един от тях тайно помолил Андихос да дойде на поляната да ги раздели в името на приятелството. Но Бернар предателски се скрил в храстите и умирал от смях, като гледал как двамата „неприятели“ протакат нещата. Едната сабя била по-дълга, обувките били много тесни и т.н., т.н. Накрая, когато той се появил да ги сдобри, те се нахвърлили върху него.

— Независимо че не сме от най-смелите, имахме достатъчно време да се избием! — викаше малкият Лозюн.

Анжелик също укори Андихос:

— Мислите ли, че съпругът ми ви е издържал в продължение на петнайсет години, за да се занимавате с глупости докато той е в затвора? Нетърпим сте като всички южняци!

Тя го дръпна настрани, заби нокти в ръката му и му заповяда да замине веднага за Тулуза и в най-кратък срок да й донесе пари. Той смутено призна, че е проиграл всичко, което имал, предишната вечер у принцеса Анриет. Анжелик му даде петстотин франка и каза на Куаси–Ба да го придружи.

Когато си тръгнаха, забелязаха, че Лозюн и д’Юмиер се бяха изнизали заедно със свидетелите.

Тя сложи ръка на челото си.

— Трябва да се върна в Тюйлери към пет часа — обърна се Анжелик към Марго. — Да отидем в някоя кръчма да хапнем и пийнем нещо.

— Кръчма! — повтори прислужницата с възмущение. — Госпожо, това не е място за вас.

— Мислиш ли, че затворът е подходящо място за съпруга ми! Жадна съм и съм гладна. Ти също. Не се превземай, да вървим да си починем.

Тя хвана Марго за ръка и се притисна към нея. Анжелик беше по-дребна от прислужницата и може би затова в продължение на години се отнасяше към нея с известно страхопочитание. Сега вече я познаваше добре. Жизнена, темпераментна, докачлива, Маргьорит, наричана Марго, бе дълбоко привързана към семейството на Пейрак.

— Може би ти също искаш да напуснеш — каза ненадейно Анжелик. — Нямам никаква представа как ще се развият нещата. Видя колко бързо се уплашиха прислужниците, и навярно са прави.

— Никога не съм желала да следвам примера на слугите — каза презрително Марго. Очите й горяха като въглени.

Тя помълча и добави:

— За мен животът се върти около един-единствен спомен. Бях в коша на селянина католик заедно с графа. Той го носеше в Тулуза при родителите му. Това стана след като изклаха хората от нашето село и убиха майка ми, която бе негова дойка. Бях едва четиригодишна, но си спомням всички подробности. Той беше целият в рани и стенеше. Аз изтривах несръчно кръвта от малкото му личице и за да не умре от жажда, му слагах разтопен сняг на устните. Сега, както и тогава, не ще го напусна никога, дори ако трябва да умра върху сламата на някоя тъмница…

Анжелик не каза нищо, само се притисна по-силно към прислужницата и сложи глава на рамото й.

Откриха една кръчма близо до Нелската кула, пред моста над бившия ров на крепостта. Собственичката им приготви фрикасе.

Вътре имаше малко хора. Няколко войника с любопитство наблюдаваха богато облечената дама, седнала на грубата маса.

През отворената врата се виждаше зловещата кула с малък фенер отстрани. Оттам някога бяха хвърляли в реката телата на мъжете, прекарали нощта с блестящата Маргарита Бургонска, кралицата на Франция, която, маскирана, сама си избирала любовниците по улиците на Париж.

Сега кметството бе предоставило кулата на перачките. Те простираха бельото по бойниците и амбразурите.

Мястото беше спокойно. Минаваха малко хора. Наблизо започваше полето. Лодкарите изкарваха ладиите си на тинестия бряг. Деца ловяха риба в рововете…

* * *

Когато започна да се здрачава, Анжелик прекоси отново реката, за да отиде в Тюйлери. По алеите на градината имаше много хора. Свежият въздух привличаше не само благородниците, но и семействата на богатите буржоа, които имаха достъп до парка.

В Павилиона дьо Флор, благородникът дьо Лорен дойде лично да посрещне гостенката и я настани на една пейка в преддверието. Негово Височество трябваше да дойде всеки момент. Анжелик и Марго останаха сами.

По коридорите беше оживено. Това място свързваше Тюйлери с Лувъра. Анжелик забеляза много лица, които бе виждала в Сен–Жан–дьо–Люз. Тя се сгуши в ъгъла, защото не искаше да я познаят. Впрочем, малко хора им обръщаха внимание. Някои бързаха за вечеря при Госпожицата. Други се уговаряха да играят на тридесет и едно у госпожица Анриет. Имаше и такива, които се оплакваха, че са принудени да се върнат в замъка Венсен, където се бе установил кралят до пристигането си в Париж.

Постепенно коридорите потънаха в мрак. Появиха се лакеи и поставиха факли в конзолите между прозорците.

— Госпожо — каза внезапно Марго, — да си тръгваме. Навън стана тъмно. Ако се забавим, няма да можем да намерим пътя или ще станем жертва на някой разбойник.

— Няма да мръдна оттук, докато не видя Господина. Ако се наложи, ще прекарам нощта на пейката.

Прислужничката не настоя. Но след малко заговори тихо:

— Госпожо, страхувам се, че искат да ни убият.

Анжелик подскочи.

— Ти си луда. Откъде ти дойде това на ум?

— Не е трудно. Само преди четири дни се опитаха.

— Какво искаш да кажеш?

— В гората Рамбуйе. Тогава искаха да убият не краля и кралицата, а вас, госпожо. И ако колата не се бе обърнала, куршумът, изстрелян от упор в стъклото, щеше да попадне точно в главата ви.

— Ти си въобразяваш странни неща. Това бяха слуги, готови да нападнат всяка кола…

— Сигурно! Защо тогава този, който стреля срещу вас, беше бившият ви домоуправител Клеман Тонел?

Анжелик се огледа. Преддверието бе пусто, правите пламъци на факлите не хвърляха никаква сянка.

— Убедена ли си в това, което казваш?

— Гарантирам с живота си. Разпознах го въпреки нахлупената до очите му шапка. Сигурно са се спрели на него, защото ви познава добре и не би могъл да направи грешка.

— Кой се е спрял на него?

— Знам ли? — отговори Марго и повдигна рамене. — Но има още нещо, в което съм сигурна: този човек е шпионин. Никога не ми е вдъхвал доверие. Първо, той не беше от нашата къща. Второ, никога не се смееше. И трето, сякаш непрекъснато дебнеше, и дори когато си вършеше работата, ушите му бяха широко отворени… Защо поискаха да ви убият, не мога да ви обясня, както и причината, поради която съпругът ви е в затвора. Но човек трябва да е сляп, глух и глупав на всичкото отгоре, за да не проумее, че вие имате неприятели, които са се заклели да ви погубят.

Анжелик потрепери и се загърна плътно с широкото си наметало от кафява коприна.

— Не виждам никаква причина за това. Защо искат да ме убият?

За секунда пред очите й изникна сандъчето с отровата. Тази тайна! Тя я беше споделила само с Жофре. Възможно ли е някой да се занимава с толкова стара история.

— Да тръгваме, госпожо — настоя припряно Марго.

В този момент шум от стъпки отекна в галерията. Анжелик потрепери нервно. Някой се приближаваше. Младата жена позна благородника дьо Лорен с три свещи в ръка.

Пламъците осветяваха красивото му, приветливо усмихнато лице, но тази усмивка не можеше да скрие лицемерното му, жестоко изражение.

— Негово кралско Височество се извинява — каза той и се поклони. — Тази вечер срещата няма да се състои. Желаете ли да се видите утре вечер по същото време?

Анжелик бе ужасно разочарована. Тя се съгласи.

Благородникът дьо Лорен обясни, че вратите на Тюйлери са затворени и той ще ги изпрати до другия край на голямата галерия. Там ще излязат през градината, наречена „Градина на инфантата“, която е на няколко крачки от Пон–Ньоф.

Благородникът дьо Лорен държеше високо факлата си. Дървените токове на обувките му отекваха зловещо по плочките. Анжелик гледаше как се отразяват сенките им по тъмните стъкла и си помисли, че приличат на погребален кортеж. От време на време се разминаваха с някой пазач. Отваряха се врати, появяваха се смеещи се двойки. Видяха блестящо осветен салон, където дворът се забавляваше. Някъде наблизо свиреше оркестър от цигулки, носеше се лека, нежна мелодия.

Най-накрая изглежда пристигнаха. Благородникът дьо Лорен спря.

— Ето стълбата, която води в градината. Вдясно от вас има малка врата, ще слезете няколко стъпала и ще бъдете вън от двореца.

Анжелик не посмя да каже, че са без кола, а и благородникът не попита. Той се поклони с чувството на човек, който си е свършил работата, и се отдалечи.

Анжелик хвана отново ръката на прислужничката.

— Да побързаме, Марго, не съм страхлива, но тази среднощна разходка никак не ми харесва.

Те бързо заслизаха по каменните стълби.

* * *

Този път малката обувка спаси Анжелик. След толкова продължително ходене през целия ден тънката кожена каишка не издържа. Анжелик изостана от спътницата си, наведе се и се опита да я оправи. Марго продължи да слиза.

Изведнъж ужасен вик долетя от тъмнината, смъртен вик на жена.

— Помощ, госпожо, умирам… Бягайте! Бягайте!

После гласът секна. Последва дълго стенание, накрая всичко стихна.

Скована от ужас, Анжелик напразно се взираше в тъмната бездна, към която водеха бледите очертания на стъпалата. Тя извика:

— Марго! Марго!

Гласът й отекна в дълбоката тишина. Откъм градината се носеше дъх на портокалови дръвчета, примесен със свежото ухание на нощта. Бе съвсем тихо.

Обхваната от паника, Анжелик се втурна нагоре по стълбите и се озова в голяма осветена галерия. Там зърна един офицер. Завтече се към него.

— Господине! Господине! Помощ! Убиха прислужницата ми.

Тя със закъснение разпозна маркиз дьо Вард, но в уплахата той й се стори самото провидение.

— Виж ти, „жената в златно“ — отбеляза той с подигравателен тон. — Жената с бързите реакции.

— Господине, не е време за шеги. Убиха прислужницата ми.

— Е, и? Би трябвало да се разплача ли?

Анжелик кършеше ръце.

— Моля ви! Трябва да направим нещо, да хванем разбойниците, които се крият под стълбите. А може би е само ранена?

Той я погледна, като продължаваше да се усмихва подигравателно.

— Решително изглеждате по-малко нагла от първия път, когато се срещнахме. А вълнението ви прави още по-красива.

Бе готова да се хвърли върху него, да го удари, да го нарече подъл страхливец, но той извади сабята си и каза все така нехайно:

— Я да видим.

Тя го последва, като се опитваше да не трепери, и заслиза близо до него по първите стъпала.

Маркизът се наведе над перилата.

— Нищо не се вижда, но се усеща. Вонята на простолюдието не може да се сбърка: чесън, евтин тютюн и долнопробно кръчмарско вино. Навярно се четирима–петима.

Той стисна китката й и рече:

— Чуйте!

Плясък от падащ предмет, последван от шума на пръските вода, отекна в мрачната тишина.

— Ето. Хвърлиха тялото в Сена.

Обърнат към нея, той я изучаваше с присвити очи:

— Мястото е класическо. Оттатък има малка вратичка, която често забравят отворена, понякога нарочно. Твърде удобно за някои, които искат да поставят там платени убийци. Сена е на две крачки. Чиста работа. Напрегнете слуха си и ще чуете как шушукат. Сигурно са забелязали, че не са убили лицето, което са им посочили. Значи имате опасни неприятели, красавице.

Анжелик стискаше зъбите си, за да не тракат. Накрая успя да продума:

— Какво ще правите?

— Засега нищо. Нямам никакво желание да меря шпагата си с ръждясалите рапири на тези вагабонти. Но след час пазачи ще дойдат на стража на това място. Убийците ще офейкат, освен ако не се оставят да ги сгащят. Така или иначе, тогава ще можете да минете без да се боите. Докато чакате…

Като я стискаше все така за китката, той я замъкна в галерията. Анжелик го следваше машинално, главата й тежеше.

— Марго е мъртва… Искали са да ме убият… За втори път… И не знам защо, защо… Марго е мъртва.

Вард я беше довел в нещо като малка ниша, с масичка и табуретки, която явно бе служила за преддверие на съседно помещение. Той бавно прибра шпагата си в калъфа, разкопча колана си и го постави на масичката. После приближи до Анжелик.

Изведнъж тя разбра какво я очаква и го отблъсна с ужас.

— Значи така, господине. Току-що присъствах на убийството на една жена, към която бях много привързана, а вие си мислите, че бих се съгласила…

— Не ме интересува дали сте съгласна или не. Това, което се върти в женските глави, ми е безразлично. Интересува ме това, което е под талията. Любовта е формалност. Не знаете ли, че по този начин красивите дами плащат, за да минат през кулоарите на Лувъра?

Тя се опита да го уязви.

— Наистина, забравих, че: „Който говори за Вард, спокойно може да казва само Простака“.

Маркизът стисна до кръв ръката й.

— Малка уличница! Ако не бяхте толкова красива, щях да ви изоставя с удоволствие на тези храбреци, които ви чакат под стълбите. Ще бъде жалко да извият вратлето на такова хубаво пиленце. Хайде, бъдете разумна.

Тя не го виждаше, но отгатваше самодоволната и жестока усмивка върху красивото му лице. Светлорусата му перука се очертаваше на бледата светлина, идваща от галерията.

— Не ме докосвайте — каза тя задъхана, — или ще викам.

— И да викате, никой няма да ви чуе. Мястото е доста пусто. Само господата с ръждясалите рапири могат да се развълнуват от вашите викове. Не правете скандали, скъпа. Желая ви, ще ви имам. От доста време го искам, сега случайността ми помогна. Или предпочитате да ви оставя да си тръгнете сама.

— Ще потърся помощ другаде.

— Кой ще ви помогне в този дворец, където всичко, както изглежда, е било добре подготвено, за да ви погуби. Кой ви изпроводи до тези прословути стълби?

— Благородникът дьо Лорен.

— Виж ти! Значи в дъното на тази история е Малкият господин! Това не е първият случай, в който той премахва някоя неудобна „съперница“. Виждате, че във ваш интерес е да мълчите…

Тя не отговори, но когато той се приближи отново, не помръдна.

Бавно, с нахално спокойствие той повдигна дългата тафтяна пола, която шумолеше, и тя усети хладните му ръце, които галеха сладострастно бедрата й.

— Очарователна — прошепна той.

Анжелик не беше на себе си от унижение и страх. Безумни мисли се въртяха като вихър през съзнанието й и преминаваха в абсурдни образи: благородникът дьо Лорен с факлата, Бастилията, викът на Марго, сандъчето с отровата и писмата. После всичко изчезна и тя бе обхваната от естествената паника на жената, познала само един мъж. Новият допир я плашеше и смущаваше. Тя се сви и се опита да избегне прегръдката. Понечи да извика, но не можа да издаде никакъв звук. Парализирана, трепереща, тя се остави да бъде обладана, като почти не съзнаваше какво става…

Внезапно ярка светлина нахлу в убежището им. Някакъв случайно минаващ благородник отдръпна бързо факлата си и отмина, викайки със смях: „Нищо не видях“. Явно такива представления бяха обичайни за обитателите на Лувъра.

Подобна дреболия не можеше да смути маркиз дьо Вард. В тъмнината, където диханията им се сливаха, Анжелик отчаяно се питаше кога най-после ужасното насилие ще свърши. Отвратена, объркана, съкрушена, почти в несвяст, тя се отдаваше против волята си на мъжката прегръдка, която я смазваше. Постепенно допирът с непознатата мъжка плът, любовните ласки, за които всъщност нейното тяло бе създадено, й причиниха усещане, срещу което тя не се възпротиви. Когато го осъзна, беше твърде късно. Искрата на удоволствието се запали, тя усети позната слабост, във вените й пропълзя чувственото вълнение, което скоро щеше да избухне в разкъсващ огън.

Младият мъж разбра, засмя се приглушено и удвои старанието и вниманието си.

Тогава тя се разбунтува срещу себе си, отказа да приеме очевидното, извръщаше глава и тихо стенеше: „Не, не“. Но борбата само ускоряваше поражението й и твърде скоро тя се отдаде победена.

Едва се бяха отделили един от друг, когато Анжелик бе завладяна от ужасен срам. Тя зарови лице в ръцете си. Искаше й се да умре, да не види никога светлината.

Мълчалив, все още задъхан, офицерът наместваше колана си.

— Пазачите трябва вече да са дошли — рече той. — Ела!

Тя не помръдваше, той я хвана за ръката и я издърпа навън. Анжелик се освободи, но го последва безмълвна. Срамът я изгаряше като огън. Никога не би могла да погледне Жофре в очите, да целуне Флоримон. Вард беше разрушил всичко, опустошил бе душата й. Беше загубила единственото, което й оставаше: чистата съвест пред своята любов.

В подножието на стълбите един от стражите с бяла плисирана яка и къса наметка, обшита с червено и жълто, си подсвиркваше, подпрян на алебардата, близо до поставен на земята фенер.

При вида на своя капитан той застана мирно.

— Има ли безделници наоколо? — попита маркизът.

— Никого не съм виждал, господине. Но преди да застъпя, нещо лошо се е случило насам.

Той повдигна фенера и показа голяма локва кръв на земята.

— Вратата на Градината на инфантата беше отворена към кейовете. Проследих кръвта дотам. Предполагам, че са хвърлили тялото във водата…

— Добре, отваряй си очите!

Нощта беше безлунна. Откъм водата се носеше воня на тиня. Чуваше се бръмченето на комарите и тихото шумолене на Сена. Анжелик спря на края на кея и тихо извика:

— Марго!

Имаше желание да изчезне в този мрак, да потъне на свой ред в черната бездна на нощта.

Гласът на маркиз дьо Вард запита сухо:

— Къде живееш?

— Забранявам ви да ми говорите на ти! — извика тя, внезапно обхваната от гняв.

— Винаги говоря на ти на жените, които съм имал.

— Не ме е грижа за вашите привички. Оставете ме!

— О, преди малко не беше толкова наперена. Дори имах впечатлението, че ти харесвам.

— Преди малко си беше за преди малко. Сега е различно. Сега ви мразя.

Тя повтори няколко пъти: „Мразя ви!“ със стиснати зъби и го заплю.

После си тръгна, залитайки по прашния кей.

Тъмнината беше непрогледна. Тук–там някой фенер едва осветяваше табелата на дюкянче или входа на богаташка къща. Анжелик помнеше, че Пон–Ньоф се намира вдясно. Тя лесно откри белия парапет, но точно когато се изкачи по моста, някаква човешка дрипа се изпречи на пътя й. По отвратителната миризма, от която й се повдигна, тя разбра, че това е един от просяците, които толкова я бяха изплашили през деня. Отстъпи назад и нададе пронизителен вик. Зад себе си чу забързани стъпки и резкия глас на маркиз дьо Вард:

— Назад, скитнико, или ще те изкормя!

— Милост, благородни господарю! Аз съм беден слепец.

— Толкова сляп, че бързо би ми свил кесията.

С върха на сабята си Вард ръгна в корема безформеното същество, което пъргаво отскочи и изчезна, като охкаше.

— Този път ще ми кажете ли къде живеете? — твърдо попита офицерът.

Анжелик едва–едва промълви адреса на своя зет. Нощният Париж я ужасяваше. Невидими сенки гъмжаха като гадини в блато. Зад стените се носеха гласове, приглушени шушукания и подигравателен кикот. От време на време се чуваха кресливи песни и през отворената врата на някоя кръчма или бордей, всред пушека на лулите, около масите се забелязваха мускетари и голата плът на някое момиче върху коленете им. И пак продължаваше плетеницата от малки улички, безкрайният мрачен лабиринт.

Дьо Вард често се озърташе. От група хора край един фонтан се бе отделил един тип, който ги следваше с тиха, гъвкава крачка.

— Далече ли сме още?

— Почти стигнахме — рече Анжелик, която разпозна капчуците, водосточните тръби и островърхите покриви на къщите на улица Анфер.

— Толкова по-добре, защото чувствам, че ще бъда принуден да намушкам няколко търбуха. Чуйте ме добре, малката, не се връщайте никога в Лувъра. Скрийте се, нека ви забравят.

— Ако се скрия, няма да мога да измъкна мъжа си от затвора.

Той се засмя подигравателно:

— Ваша воля, вярна и добродетелна съпруго!

Анжелик почувства как кръвта се качва в главата й. Имаше желание да го ухапе, да го удуши.

Още един силует изскочи бързо от малката уличка.

Маркизът притисна до стената младата жена и застана пред нея с извадена шпага.

Големият фенер, закачен пред къщата на метр Фало дьо Сансе, хвърляше светло кръгло петно. Анжелик гледаше с широко отворени от ужас очи двамата мъже, облечени в дрипи. Единият държеше бастун, а другият — кухненски нож.

— Вашите кесии! — рече първият с прегракнал глас.

— Ще получите нещо, господа, и това ще бъдат няколко добри удара с шпагата.

Вкопчена в бронзовото чукче, Анжелик тропаше с всички сили. Най-после вратата се открехна. Тя се втурна вътре, отнасяйки представата за маркиз дьо Вард, чиято дълга шпага държеше на разстояние двамата разбойници, ръмжащи и кръвожадни като вълци.