Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (51)

16

Дойде на себе си в колбасарския дюкян на Гревския площад.

„Ох, всичко ме боли!“, помисли си тя и се опита да се надигне. Защо беше толкова тъмно? Дали не бе ослепяла?

Една жена със свещник в ръка се надвеси над нея.

— Ето че се пооправихте, миличката ми. А то вече си мислех, че може и да умрете. Идва лекар и ви пусна кръв. Но ако питате мен, струва ми се, че са започнали родилните ви болки.

— О, не! — сепна се Анжелик и сложи ръка на корема си. — Очаквам детето едва след три седмици. Но защо е толкова тъмно?

— Ами късно е. Камбаната вече би за вечерната молитва.

— А кладата?

— Всичко приключи — рече жената на колбасаря, снижавайки глас. — Но продължи дълго. Само какъв ден бе днес!

Тялото се изпепели едва към два часа след обяд. А когато разпръсваха праха, се разгоря същинска битка. Всеки искаше да си вземе. За малко да разкъсат пазача.

Жената замълча, после попита:

— Познавахте ли магьосника?

— Не! — отвърна с усилие Анжелик. — Не! Сама не разбирам какво ме прихвана. За първи път гледах подобно нещо.

— Да, впечатляващо е. Ние, търговците от Гревския площад, сме видели какво ли не и вече нищо не може да ни развълнува. Даже ни се струва, че нещо ни липсва, когато на стълба не виси някой обесен.

* * *

Анжелик искаше непременно да се отблагодари на тези добри хора, но тъй като в кесията си имаше само няколко дребни монети, им каза, че ще се върне и ще им плати за посещението на лекаря.

В синкавия здрач удари камбаната на кулата на кметството и оповести края на работния ден. С падането на нощта студът стана още по-остър.

В края на площада вятърът от време на време съживяваше едно огромно алено цвете от разпалени въглени — последните останки от кладата.

Докато бродеше наоколо, Анжелик видя, че от сянката на ешафода се отдели някакъв човек и със смирени стъпки се запъти към нея. Беше изповедникът. Той се приближи, но тя се отдръпна с ужас, защото от гънките на плащаницата му я облъхна непоносимият мирис на изгоряло дърво и на изпечена човешка плът.

— Знаех, че ще дойдете тук, сестро — рече кротко той. — Очаквах ви. Исках да ви кажа, че съпругът ви умря като истински християнин. Беше готов за смъртта и я прие със смирение. Съжаляваше за живота, но не се боеше от отвъдното. Повтори ми няколко пъти, че с радост ще се представи пред всемирния Творец. Мисля, че черпеше голяма утеха в увереността, че ще разбере накрая… — В гласа на абата се почувстваха нотки на колебание и на някакво удивление. — Че накрая ще разбере дали земята се върти или не.

— О, пак е мислил само за себе си! — възкликна Анжелик, оживена от внезапно бликнал гняв. — Всички мъже са еднакви. И на Жофре му е било все едно че ме оставя да тъна в мизерия и отчаяние на тази земя, която се върти или не се върти!

— Не, сестро, лъжете се! Той няколко пъти ми повтори: „Кажете й, че я обичам. Тя изпълни цялото ми съществувание. Уви, аз ще съм само един етап от нейния живот, но съм уверен, че тя ще съумее да намери своя път“. Каза също, че иска детето, което ще се роди, да бъде наречено Кантор, ако е момче, и Клеманс — ако е момиче.

* * *

Кантор дьо Мармон — лангдокски трубадур, Клеманс Изор — муза на „Цветните игри“ в Тулуза…

Колко далеч бе всичко това! Колко недействително изглеждаше то на фона на ужасните часове, които изживяваше сега Анжелик. Тя се мъчеше да се добере до Тампл, но едва движеше краката си. За известно време се опита нарочно да разпали озлоблението си към Жофре. Това чувство й вдъхна малко силици. Естествено, на него му беше безразлично, че тя се топи в мъки и сълзи. Но какво струват преживяванията на една жена?… Докато той, макар и в отвъдното, щеше да намери накрая отговора на въпросите, обсебили ума му на учен!…

Изведнъж поток от сълзи заля лицето на Анжелик и тя трябваше да се облегне на една стена, за да не падне.

— О, Жофре, любов моя! — прошепна тя. — Най-накрая знаеш дали земята се върти или не!… Бъди щастлив във вечността!

Болките по цялото й тяло ставаха все по-остри, непоносими. Сякаш нещо в нея се разкъсваше. Тогава разбра, че раждането започва.

Беше далеч от Тампл. Бродейки по улиците, бе объркала пътя. Огледа се и видя, че се намира близо до моста Нотр–Дам. Една каруца тъкмо навлизаше по него. Анжелик повика коларя:

— Зле ми е. Можете ли да ме откарате до Градската болница?

— Аз самият отивам там — отвърна мъжът. — Трябва да взема един товар за гробищата. Така де, нали извозвам мъртъвците. Хайде, качвайте се, хубавице.