Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (28)

3

През полето и цъфналите овощни градини кралският двор се придвижваше към Париж. Дългият керван се точеше сред младите жита — каляски с по шест коня, каруци, натоварени с легла и тапицирани мебели, мулета, лакеи, охрана.

В подстъпите към градовете, сред облаци от прах се появяваха пратеници на градските съветници, които носеха на краля ключовете, положени върху сребърен поднос или кадифена възглавница.

Така минаха покрай Бордо, Поатие, Сент. Объркана от суматохата, Анжелик едва ги разпозна.

Тя също отиваше към Париж.

— Щом като не ви казват каквото и да било, правете се, че нищо не се е случило — я бе посъветвал Пегилен.

Той трепваше при най-малкия шум и непрекъснато повтаряше „Шшт!“.

— Съпругът ви имаше намерение да се върне в Париж. Идете и вие. Там всичко ще се изясни. Може би е някакво недоразумение.

— А вие, Пегилен, какво знаете?

— Нищо, нищо. Не зная нищо.

Той я погледна с тревога и се оттегли. Отиде да разсмива краля.

Анжелик поиска от Андихос и Сербало да я придружат. Изпрати в Тулуза част от екипажа си, като задържа само една каляска и една кола. При нея останаха Марго, малката прислужничка — бавачка на Флоримон, трима лакеи и двамата кочияши. В последния момент коафьорът Бине и малкият цигулар Джовани я помолиха да вземе и тях.

— Ако господин графът ни чака в Париж и ме няма, ще се разсърди много, уверявам ви — казваше Франсоа Бине.

— О, как искам да видя Париж! — повтаряше малкият Джовани. — Ако успея да се срещна с Жан Батист Люли, прочутият придворен музикант, сигурен съм, че с няколко съвета ще ме направи велик артист.

— Добре, велики артисте, качвай се — отстъпи Анжелик.

Тя се усмихваше и изглеждаше спокойна. Непрекъснато си повтаряше думите на Пегилен:

— Това е недоразумение.

Наистина, като се изключи фактът, че граф дьо Пейрак бе изчезнал, нищо не се бе променило. Никой не споменаваше нищо.

Голямата Дама не пропускаше случай да поговори приятелски с младата жена. Ако знаеше каквото и да било, тя не би могла да се преструва, защото бе много наивна и не таеше никакво притворство.

Преди да напусне Сен–Жан–льо–Люз, Анжелик напразно се опита да се срещне с магистър дьо Фонтеняк. Той бе заминал за Тулуза.

На моменти си мислеше, че това е лош сън, подхранваше фалшиви надежди. Може би Жофре е в Тулуза?…

В покрайнините на Дакс, докато пресичаха горещите пясъчни Ланди, един зловещ инцидент я върна към реалността. Жителите на крайпътното село помолиха няколко гвардейци да им помогнат в хайката, която били организирали срещу ужасно черно чудовище, което безчинствало в околността.

Андихос се приближи с коня си до каляската на Анжелик и тихо й каза, че навярно става дума за Куаси–Ба.

Тя поиска да се види с хората. Те бяха овчари, покачени на кокили — удобен начин да се минава през подвижните пясъци на дюните. Но те само потвърдиха страховете на младата жена.

Два дни преди това хората бяха чули викове и изстрели на пътя. Когато пристигнали, видели каляска, нападната от конник с черно лице, който размахвал извита турска сабя. За щастие хората от каляската имали пистолет. Изглежда черният бил ранен и избягал.

— Кои бяха хората от каляската? — попита Анжелик.

— Не знаем — отговориха те. — Пердетата бяха спуснати. Ескортът бе само от двама души. Дадоха ни пари да погребем този, на когото чудовището бе отрязало главата.

— Отрязало главата! — повтори Анжелик ужасена.

— Точно така, госпожо, наложи се да я търсим в канавката, където се бе търколила.

* * *

Следващата нощ по-голямата част от екипажите бяха принудени да се установят в селищата около Бордо.

Към полунощ на Анжелик се стори, че чува насън зловещия глас на Куаси–Ба.

— Гаспожо! Гаспожо!

Тя се размърда и се събуди. Леглото й бе разположено в единствената стая на ферма, чиито обитатели се бяха преместили в конюшнята. Люлката на Флоримон бе близо до огнището. Марго и малката прислужница спяха на сламен дюшек.

Анжелик видя, че Марго става и облича полата си.

— Къде отиваш?

— Това е Куаси–Ба, сигурна съм.

Анжелик бързо скочи от леглото.

Двете жени предпазливо отвориха паянтовата врата. За щастие бе много тъмно.

— Куаси–Ба, ела! — шепнешком казаха те.

Нещо се размърда и голяма, залитаща фигура се препъна на прага. Сложиха Куаси–Ба да седне на пейката. На светлината на свещта се виждаше сивата му, измършавяла кожа. Дрехите му бяха изцапани с кръв. От три дни той се скиташе ранен из Ландите.

Марго изрови от сандъците шише коняк и го накара да изпие голяма глътка. Едва тогава той проговори.

— Само една глава, господарке, само една успях да отрежа.

— Уверявам те, това е напълно достатъчно — каза Анжелик с усмивка.

— Загубих си коня и голямата сабя.

— Ще ти дам други. Не говори. Важното е, че ни откри. Когато господарят те види, ще ти каже: „Добре, Куаси–Ба“.

— Ще видим ли господаря, гаспожо?

— Ще го видим, обещавам ти.

Докато говореше, тя разкъса един чаршаф, за да направи превръзка. Опасяваше се, че куршумът е заседнал в ключицата, но откри втора рана под мишницата, което доказваше, че е излязъл. Тя проми раните и енергично ги превърза.

— Какво ще правим с този човек, госпожо? — уплашено попита Марго.

— Ще остане при нас, по дяволите! Ще заеме мястото си в колата.

— Но какво ще кажат хората?

— Кои хора? Да не мислите, че тези, които са около нас, се интересуват от моя негър! Да се нахранят добре, да намерят добри коне, да се настанят удобно — това са единствените им грижи. Той ще остане под брезента, а в Париж, у дома, всичко бързо ще се уреди.

Тя повтори енергично, по-скоро за да увери себе си:

— Разбираш ли, Марго, това е само едно недоразумение.

* * *

Каляската пресичаше гората Рамбуйе. Анжелик дремеше, жегата бе ужасна. Флоримон спеше на коленете на Марго. Чу се глух гърмеж и всички трепнаха. Колата се удари в нещо. За миг на Анжелик се стори, че са повлечени от дълбок порой. Сред облак прах, с ужасно пращене, каляската се преобърна. Почти премазан от прислужничката, Флоримон ревеше. Чу се цвилене на коне, викове на хора, плющене на камшици.

Същият глух гърмеж отекна и в прозореца на каляската. Проблясна малка звездичка, подобна на шарките от скреж през зимата, с тъмна точица по средата.

Анжелик се опитваше да се изправи в обърнатата каляска и да вземе Флоримон. Някой изтръгна вратата и в отвора се показа разтревоженото лице на Лозюн.

— Има ли ранени?

Във вълнението си той произнасяше думите с южняшки акцент.

— Всички викат, значи са живи — отвърна Анжелик.

Парче стъкло бе одраскало ръката й, но нямаше нищо страшно. Тя подаде детето на херцога. Появи се и дьо Лувини, на кон. Той протегна ръка към Анжелик и й помогна да излезе от колата. Стъпила на земята, тя взе в прегръдките си Флоримон и се опита да го успокои. Пронизителните писъци на детето заглушаваха глъчката. Беше невъзможно да се разговаря.

Докато галеше детето, Анжелик видя как зад нейната каляска спряха екипажите на херцог дьо Лозюн, на сестра му Шарлот, графиня дьо Ножан, и как от двете коли на братята Грамон дами, приятели и прислужници тичаха към мястото на инцидента.

— Какво стана? — попита Анжелик, когато Флоримон млъкна за миг и й позволи да каже нещо.

Кочияшът изглеждаше уплашен. Не беше човек, на когото може да се разчита. Самохвалко и бъбривец, той вечно си тананикаше и имаше слабост към бутилката.

— Пил си и си заспал, нали?

— Не, госпожо, уверявам ви. Наистина, беше ми топло, но държах здраво поводите. Изведнъж двама мъже изскочиха зад дърветата. Единият носеше пистолет. Стреля във въздуха и уплаши конете, а те се изправиха на задните си крака и се дръпнаха назад. В този момент каляската се обърна в дупката. Единият от мъжете държеше конете за юздата. Удрях го с камшика колкото можех. Другият зареди пистолета си, приближи се и през прозореца стреля в каляската. Но в този момент пристигна каруцата и тези господа на коне, и двамата избягаха.

— Невероятна история — каза Лозюн. — Гората се пази, охранявана е. Сержантите прогониха всички нехранимайковци, за да не смущават преминаването на краля. Какви изглеждаха тези вагабонти?

— Не зная, господине. Сигурен съм, че не бяха разбойници. Бяха добре облечени, избръснати. Имаха порядъчен вид.

— Може би изгонени прислужници са решили да направят някой удар? — предположи дьо Гиш.

Тежка каляска се изкачи покрай струпалите се хора и коли и спря. Госпожица дьо Монпансие показа глава през вратата:

— Пак вие, гасконците, вдигате цялата тази врява. Нима искате да изплашите птиците от Ил дьо Франс с гласищата си?

Лозюн изтича до нея. Като се покланяше непрекъснато, той й разказа за инцидента с госпожа дьо Пейрак. Обясни й, че е необходимо време, за да вдигнат и поправят каляската.

— Нека дойде при нас, нека се качи! — провикна се Госпожицата. — Скъпи Пегилен, помогнете й. Елате скъпа, имаме цяла свободна пейка. При нас ще се чувствате добре с бебето. Бедното ангелче! Бедното съкровище!

Тя помогна на Анжелик да се качи и да се настани.

— Скъпа, вие сте ранена! Щом пристигнем на следващото място за почивка, ще повикам лекаря си.

Младата жена констатира с известно смущение, че в дъното на каляската седи не друг, а кралицата майка.

— Извинете ме, Ваше Величество.

— Няма за какво да се извинявате — отвърна добронамерено Анна Австрийска. — Госпожицата направи добре, че ви покани да пътувате с нашата кола. Пейката е удобна, ще можете да си починете след преживяното. Във всеки случай това, което ми разказаха за двамата въоръжени мъже ме притеснява.

— Боже мой, може би са искали да нападнат краля или кралицата? — възкликна Госпожицата и сплете ръце.

— Техните коли са заобиколени от стражи. Мисля, че няма от какво да се страхуват. Въпреки това, ще поговоря с лейтенанта от полицията.

Едва сега Анжелик си даде сметка за преживяното. Пребледняла, тя затвори очи и опря глава на тапицираната облегалка. Мъжът бе стрелял в упор, през прозореца. Цяло чудо бе, че никой от пътуващите не пострада. Тя притисна Флоримон към себе си. Стори й се отслабнал под тънките дрешки и почувства угризения. Детето се умори от безкрайните пътувания. Откакто го бяха разделили с дойката и негъра, то плачеше непрекъснато и отказваше млякото, което Марго вземаше от селото. Момченцето въздъхна в съня си. По дългите му мигли имаше засъхнали сълзи. Бузите му бяха бледи, а малката му, закръглена червена устичка приличаше на череша. Анжелик извади кърпичка и нежно попи капчиците пот по изпъкналото бяло челце.

Голямата Дама шумно въздъхна.

— Ще се сварим в тази жега!

— Преди малко под дърветата беше по-добре — отбеляза Анна Австрийска, която размахваше голямото си ветрило от мидена черупка. — Но тук гората е много рядка.

Настъпи тишина. Госпожица дьо Монпансие избърса носа си и изтри очите си. Устните й трепереха.

— Вие сте жестока, госпожо! Натяквате ми нещо, което от известно време ми къса сърцето. Знам, че тази гора е моя. За да покрие разходите си, покойният ми баща накара да изсекат толкова дървета, че не остана почти нищо. Загубих най-малко сто хиляди екю. За тях бих могла да получа хубави диаманти и красиви перли.

— Вашият баща никога не е влагал много разум в постъпките си.

— Тези корени, стърчащи от земята, са ужасна гледка. Ако не бях във вашата каляска, можех да помисля, че съм наказана за атентат срещу кралската особа. Знае се, че е прието да се режат ниско дърветата в горите на тези, които са извършили подобно злодеяние.

— Много малко беше необходимо, за да се стигне дотам — отбеляза кралицата майка.

Госпожицата почервеня до уши.

— Ваше Величество, вие толкова ме уверявахте, че сте забравили всичко. Не смея да гадая за какво намеквате.

— Признавам, не би трябвало да говоря така. Но нали знаете, разумът прощава, а сърцето — не. Впрочем винаги съм ви обичала. Имаше период, когато ви бях сърдита. Може би щях да ви простя аферата в Орлеан, но не и вратата Сент–Антоан и топа на Бастилията. Ако ви бях хванала, щях да ви удуша.

— Заслужавам го, щом съм ви разгневила. Моето нещастие бе, че се събрах с хора, които злоупотребиха с чувството ми за чест и дълг и ме накараха да действам по този начин.

— Трудно е да се разбере докъде се простират честта и дългът.

Двете жени въздъхнаха едновременно. Като ги слушаше, Анжелик си помисли, че разправиите на големите не се отличават от тези на обикновените хора. Разликата бе, че там, където долу се разменяха юмруци, горе гърмяха топове. Там, където долу цареше неизказана омраза между съседи, горе съществуваше мрачно минало, примесено с опасни интриги. Твърдиш, че си забравил, усмихваш се на народа, приемаш господин дьо Конде, за да угодиш на испанците, подмазваш се на господин Фуке, за да получиш пари, но споменът се таи в дъното на сърцето.

Ако писмата от малкото сандъче, забравено в кулата на замъка дьо Плеси, видеха бял свят, щяха ли да запалят големия пожар, чиито пламъци тлееха и очакваха само един повей на вятъра?

Анжелик имаше чувството, че крие сандъчето дълбоко в себе си и сега то тежи като олово върху живота й. Продължаваше да стои със затворени очи. Страхуваше се, че ако ги отвори, в тях могат да се видят странни картини: принц дьо Конде се навежда над шишето с отрова, чете писмото, което току-що е подписал „За господин Фуке… Задължавам се да бъда винаги на неговите заповеди, да служа само на него“.

Почувства се самотна. Нямаше на кого да се довери. Познанствата й в двора не значеха нищо. Всички жадуваха за покровителство и биха се отрекли от нея, ако разберяха, че е изпаднала в немилост. Бернар д’Андихос бе предан, но лекомислен. Още с влизането в Париж тя нямаше да го види повече. Заедно с любовницата си, госпожица дьо Монмор, той щеше да обикаля баловете в двора и щеше да прекарва нощите по кръчмите и бордеите в компанията на гасконците.

Всъщност това беше без значение. Важното бе да пристигне в Париж. Там ще стъпи здраво на краката си. Граф дьо Пейрак имаше много хубава къща в квартала Сен–Пол и тя ще се настани в нея. После ще започне да действа, за да разбере какво е станало със съпруга й.

* * *

— Ще пристигнем в Париж преди обяд — съобщи Андихос, когато Анжелик се настани с Флоримон в наетата от него каляска. Оказа се, че нейната е много повредена.

— Може би ще заваря съпруга си там и всичко ще се изясни — каза Анжелик. — Защо увесихте нос, маркизе?

— Защото вчера за малко не ви убиха. Ако каляската не се бе обърнала, вторият изстрел щеше да ви улучи. Куршумът е влязъл през стъклото. Намерих го в калъфа на задната седалка, в дъното, точно на мястото, където би трябвало да е главата ви.

— Както виждате, шансът е на наша страна. Това сигурно е добро предзнаменование за по-нататъшния ход на нещата.

Пресичаха предградията, а Анжелик помисли, че вече са в Париж. Когато прекрачиха вратата Сент–Оноре, тя бе неприятно изненадана от тесните, кални улици. Градският шум бе различен от този в Тулуза. Стори й се по-остър и по-рязък. Виковете на търговците и лакеите, които вървяха пред носачите на паланкини, се открояваха на фона на глухо бучене, напомнящо за идваща буря. Въздухът бе зноен и неприятен.

Каляската на Анжелик, придружена от Бернар д’Андихос на кон, следвана от колата с багажа и двама лакеи, успя за два часа да стигне до Сен–Пол.

Най-после навлезе в улица дьо Ботрей и забави ход.

* * *

Екипажът спря пред голяма пътна врата от светло дърво, с чукчета и брави от обработен бронз. Зад белокаменната ограда се виждаше дворът, а също и хотелът, построен в стила на епохата, от широки дялани камъни, с високи прозорци със светли стъкла, с капандури по покрива, покрит с нови плочи, блестящи на слънцето.

Един лакей отвори вратата на каляската.

— Тук е, госпожо — каза маркиз д’Андихос.

Той стоеше на коня и смаяно гледаше към преддверието.

Анжелик скочи на земята и изтича до малката къщичка, където живееше швейцарецът, пазач на хотела.

Тя гневно удари звънеца. Недопустимо бе да стоят така пред затворената врата. Звънецът отекна сякаш в пустиня. Стъклата на къщичката бяха мръсни. Всичко изглеждаше безжизнено.

Едва тогава Анжелик обърна внимание на вратата, която Андихос продължаваше да гледа като ударен от гръм.

Тя се приближи.

Плетеница от червени въженца бе закачена напряко с малки печати от восък. Върху нея се белееше лист хартия, прикрепен също с восъчни печати.

Тя прочете:

Кралски съд

Париж

1 юли 1660

Смаяна, Анжелик гледаше без да разбира нищо. В този момент вратичката на малката къща се отвори и надникна разтревоженото лице на прислужник с измачкана ливрея. При вида на каляската той бързо хлопна вратата, после явно размисли, показа се отново и излезе с колеблива стъпка.

— Вие ли сте портиерът на хотела? — попита младата жена.

— Да… да, госпожо. Аз съм Батист… и познах… каляската… на моя… моя господар.

— Престани да пелтечиш! — извика тя и тропна с крак. — Кажи ми къде е граф дьо Пейрак?

Прислужникът тревожно се огледа. Липсата на съседи го успокои. Той се приближи още, вдигна очи към Анжелик и изведнъж падна на колене пред нея, като не спираше да се оглежда страхливо.

— Бедна моя господарке! — извика той — Бедният ми господар… О, какво нещастие!

— Говори! Какво става?

Тя го разтърсваше за раменете, полудяла от уплаха.

— Стани, идиот! Не чувам какво казваш. Къде е мъжът ми? Мъртъв ли е?

Прислужникът мъчително стана и промълви:

— Казват, че е в Бастилията. Хотелът е запечатан. Аз отговарям с живота си. Госпожо, опитайте се да избягате оттук, докато е време.

Като чу Бастилията, вместо да се отчае, Анжелик почти се успокои след ужаса, който бе изпитала.

От затвора се излиза. Тя знаеше, че най-ужасният затвор в Париж е на архиепископството, разположен под нивото на Сена, където през зимата човек можеше да се удави. След него се нареждаха Шатле и Големият приют. Те бяха предназначени за простолюдието. Бастилията бе затвор за аристократи. Въпреки мрачните легенди, които се разказваха за килиите и осемте кули, всеизвестно бе, че пребиваването зад стените на Бастилията не вреди на честта.

Анжелик въздъхна тихичко и се опита да погледне трезво на положението.

— Мисля, че е по-добре да не оставаме тук — каза тя на Андихос.

— Да, госпожо, тръгвайте веднага — настоя прислужникът.

— Трябва да реша къде да отида. Имам сестра, която живее в Париж. Не зная адреса й, но съпругът й е кралски прокурор, магистър Фало. Мисля, че след женитбата му го наричат Фало дьо Сансе.

— В Съдебната палата могат да ни осведомят за адреса му.

Каляската и останалият екипаж поеха отново по улиците на Париж. Анжелик нямаше желание да гледа навън. Този град, който я посрещаше така враждебно, не я привличаше. Флоримон плачеше — никнеха му зъбки. Марго напразно му разтриваше венците с мехлем от мед и счукан копър.

Успяха да намерят адреса на кралския прокурор. Той живееше както повечето магистрати недалеч от Съдебната палата, на Ил дьо ла Сите, в енорията Сен–Ландри.

Улицата се наричаше Анфер^[1] и това се стори на Анжелик като зловещо предзнаменование. Къщите бяха в средновековен стил — сиви, с островърхи покриви, с малко прозорци, със скулптури и капчуци.

Домът, пред който спряха, бе мрачен като останалите, въпреки че имаше по три високи прозореца на всеки етаж. На партера се намираше кантората. На вратата висеше табела „Магистър Фало дьо Сансе. Кралски прокурор“.

Двама писари се прозяваха на прага. Щом Анжелик слезе от каляската, те се втурнаха към нея и я засипаха с порой от думи на непонятен жаргон. Накрая се разбра, че хвалеха кантората на магистър Фало като единствено място в Париж, където можеш да получиш компетентни съвети, ако желаеш да спечелиш някакво дело.

— Не съм дошла за това — каза Анжелик. — Искам да се видя с госпожа Фало.

Разочаровани, те посочиха вратата вляво, която водеше към жилището на прокурора.

С известно вълнение Анжелик потропа с бронзовото чукче и зачака.

Една слугиня с бяло боне, спретнато облечена, я въведе във вестибюла. Почти веднага в горната част на стълбите се появи Ортанс. Бе видяла каляската през прозореца. Анжелик имаше чувството, че сестра й бе готова да я прегърне, но после се отказа и я погледна сдържано. Преддверието бе толкова мрачно, че едва се виждаха. Целунаха се хладно.

Ортанс изглеждаше по-слаба и по-висока от преди.

— Клетата ми сестра! — каза тя.

— Защо ме наричаш така? — попита Анжелик.

Госпожа Фало посочи с жест слугинята и заведе Анжелик в стаята си — просторно помещение, което служеше и за салон. Имаше много фотьойли, табуретки, столове и пейки, наредени около легло с красиви завеси и покривка от жълта дамаска. Анжелик неволно се запита дали сестра й приема приятелките си излегната в леглото, както правеха персийките.

Някога сестра й минаваше за духовита и обичаше да остроумничи.

И тук беше мрачно поради цветните стъкла на прозорците, но в жегата това не беше неприятно. Снопчета зелена трева, разхвърляни тук–там, освежаваха подовата настилка. Миришеше приятно на поле.

— Хубаво е при теб — каза Анжелик.

Ортанс не промени навъсената си физиономия.

— Не се опитвай да хитруваш с превзети маниери. Знам всичко.

— В такъв случай имаш късмет, защото да ти призная, аз съм в пълно неведение.

— Какво неблагоразумие да се появиш така в центъра на Париж! — укорително каза Ортанс и вдигна нагоре очи.

— Слушай, Ортанс, не започвай пак да зяпаш по тавана. Не зная дали твоят съпруг е като мен, но доколкото си спомням, винаги когато си правела това, си отнасяла по един шамар. Сега ще ти кажа каквото зная, после и ти ще ми кажеш.

Тя разказа как граф дьо Пейрак бе изчезнал внезапно в Сен–Жан–дьо–Люз, където били за сватбата на краля. Думите на някои приятели я карали да мисли, че той е бил отвлечен и отведен в Париж. Тя също пристигнала в столицата. Заварила своя хотел запечатан и разбрала, че съпругът й най-вероятно е в Бастилията.

Ортанс отбеляза строго:

— Тогава ти прекрасно разбираш колко компрометиращо е появяването ти посред бял ден в дома на висш кралски чиновник. И все пак дойде у нас.

— Наистина е странно — отговори Анжелик. — Но първата ми мисъл бе, че моето семейство може да ми помогне.

— Мисля, че това е единственият случай, когато си спомняш за семейството си. Сигурна съм, че нямаше да ме посетиш, ако се бе настанила в луксозната си нова къща в Сен–Пол. Защо не потърси гостоприемство при блестящите приятели на богатия си хубав съпруг, при принцовете, херцозите и маркизите, а дойде тук да ни причиняваш неприятности?

Анжелик имаше желание да си тръгне и да тръшне вратата, но й се стори, че чува плача на Флоримон откъм улицата, и се овладя.

— Слушай, Ортанс, аз не си правя никакви илюзии. Като любяща и предана сестра ти ми показваш вратата. Но аз водя със себе си дете на четиринадесет месеца. Трябва да го изкъпя, преоблека и нахраня. Късно е. Ако сега тръгна да търся подслон, ще се наложи да спя на улицата. Приеми ме само за тази нощ.

— Дори една нощ може да коства много на сигурността на семейството ми.

— Нима имам толкова лоша репутация?

Госпожа Фало присви тънките си устни, малките й живи очи заблестяха.

— Твоята репутация не е безупречна. Колкото до тази на съпруга ти, тя е направо ужасна.

Видът й бе толкова драматичен, че Анжелик не се въздържа и се усмихна.

— Уверявам те, че имам най-добрия съпруг. Ако го познаваше, щеше да разбереш.

— Опазил ме Господ! Бих умряла от страх. Ако това, което са ми казвали, е вярно, не разбирам как си могла да живееш толкова години под неговия покрив. Сигурно те е омагьосал.

Тя помисли и добави:

— Ти още от малка имаше подчертано предразположение към всички видове пороци.

— Много си любезна, скъпа. Още от малка ти имаше подчертано предразположение към злословие и лошотия.

— Сега пък започна да ме обиждаш в собствената ми къща.

— Защо не искаш да ми повярваш? Казвам ти, че моят мъж е в Бастилията по някакво недоразумение.

— Ако е в Бастилията, значи има правосъдие.

— Ако има правосъдие, той бързо ще бъде освободен.

— Госпожи, позволете ми да се намеся, вие говорите така добре за правосъдието — се чу зад тях сериозен глас.

В стаята бе влязъл мъж на около тридесет години. Имаше вид на човек, при когото всичко е добре пресметнато. Под кестенявата перука пълното му, гладко избръснато лице излъчваше подобно на чертите на духовник строгост и загриженост. Държеше главата си леко наклонена — професионален навик на човек, свикнал да слуша изповеди. Носеше удобен, черен костюм, скромно украсен с черен галон и рогови копчета, и безупречно, семпло жабо.

Анжелик се досети, че това е зет й, прокурорът. За да го предразположи, тя се поклони. Той се приближи и тържествено я целуна по бузата, както бе прието между членовете на едно семейство.

— Госпожо, не бива да се съмнявате. Има правосъдие и справедливост. За да ви докажа това, ви приемам в къщата си.

Ортанс подскочи като попарена котка.

— Гастон, вие сте луд! Откакто сме женени, непрекъснато повтаряте, че кариерата ви е над всичко и че зависи изключително от краля…

— И от правосъдието, скъпа — прекъсна я кротко, но строго магистърът.

— Това не пречи от няколко дни да слушам само за опасенията ви, че сестра ми ще потърси подслон у нас. Вие самият казахте, че това би било гибелно за нас, като се има предвид арестуването на мъжа й.

— Млъкнете, госпожо. Не ме карайте да съжалявам, че съм издал професионална тайна, споделяйки с вас нещо, което случайно съм научил.

Анжелик реши, че не е необходимо да проявява честолюбие.

— Научили сте нещо? Господине, умолявам ви, кажете ми какво знаете. От много дни живея в пълна несигурност.

— Не мислете, че искам да се скрия зад фалшива дискретност, госпожо. Не желая да ви успокоявам напразно. Признавам, че знам твърде малко. Научих за арестуването на граф дьо Пейрак от официалната справка на двореца и бях потресен. Ще ви доверя нещо, което не бива да разпространявате, докато не ви кажа. Това е във ваш интерес и в интерес на мъжа ви, макар да е съвсем нищожна информация. Съпругът ви е арестуван чрез писмо с печат, трета категория, тоест чрез писмо, наречено „от страна на краля“. С него кралят поканва обвинения офицер или благородник да се яви тайно, придружен само от кралски комисар, на определено място. Що се отнася до вашия съпруг, той е бил заведен най-напред във Фор Левек и после със заповед, подписана от Сегие, е закаран в Бастилията.

— Благодаря ви! Това, което казахте, звучи успокоително. Много от затворените в Бастилията са излезли оттам реабилитирани, след като се е изяснило, че са жертва на клевета.

— Виждам, че сте смела жена — каза магистър Фало и одобрително вдигна брадичка, — но не искам да ви създавам илюзията, че нещата ще се уредят лесно. Научих, че в заповедта, подписана от краля, се уточнява да не се нанася в регистрите нито името, нито обвинението на задържания.

— В такъв случай кралят явно не желае да засегне един от своите верни поданици, без да е проверил добре в какво го обвиняват. Той желае да го оневини без излишен шум…

— Или да го забрави.

— Как така да го забрави? — повтори Анжелик, пронизана от внезапна тръпка.

— Много хора лежат забравени в затворите, така сигурно далечни, сякаш са в гроба — обясни магистър Фало и присви очи. Погледът му се зарея някъде навън. — Вие сте права, няма нищо срамно да бъдеш затворен в Бастилията. Там са били хора с качества, потомствени аристократи, и това не им е навредило. Но искам да подчертая — да бъдеш анонимен затворник, вкаран тайно в Бастилията, означава, че работата е извънредно сериозна.

Анжелик за момент замълча. Внезапно усети умора. Стомахът й се свиваше от глад. А може би от страх? Тя повдигна очи към магистъра, у когото се надяваше да види съюзник.

— Господине, след като имахте добрината да ме информирате, кажете ми какво да правя?

— Не става дума за добрина, госпожо, а за справедливост. Воден от чувството си за справедливост ви приемам в своя дом. Щом искате съвет, ще ви посоча компетентен човек. Аз самият се явявам заинтересовано лице и участието ми в тази работа би се изтълкувало пристрастно, независимо че не сме поддържали семейните си отношения.

Ортанс, която проявяваше видимо нетърпение, се намеси с писклив глас:

— Кажете й, че когато имаше замъците и парите на куция си съпруг, тя въобще не се интересуваше от нас. Не мислите ли, че господин граф дьо Пейрак, който беше в парламента на Тулуза, не можеше да ви помогне, като ви препоръча на някои от големите магистри в Париж?

— Жофре познаваше малко хора от столицата.

— Да — каза Ортанс, като имитираше сестра си. — Той познаваше само губернатора на Лангдок и Беарн, кардинал Мазарини, кралицата майка и краля.

— Преувеличаваш.

— Бяхте ли поканени на сватбата на краля, да или не?

Анжелик не отговори и излезе от салона. Нямаше причина да продължава да спори. Трябваше да вземе Флоримон, щом като зет й беше съгласен. Като слизаше по стълбите, тя с изненада установи, че й е весело. Колко бързо двете с Ортанс намериха познатия път към вечните си разправии. Родът Монтлу не беше умрял. По-добре да си скубят косите, отколкото да се чувстват чужди.

 

 

На улицата Франсоа Бине седеше на стъпалото на каляската и държеше в ръце спящото бебе. Младият бръснар й обясни, че не могъл да гледа как детето страда. Дал му едно свое лекарство, приготвено от опиум и стрита мента. Той го имал у себе си, защото, както е известно, всички от неговия занаят са по малко и хирурзи, и аптекари.

Анжелик му благодари. Попита къде са Марго и прислужничката. Разбра, че отегчени от дългото чакане, се изкушили от поканата на един слуга от обществената баня, който пеел на улицата.

Под лика на света Жана

да се изкъпе може всяка дама.

Ще бъдете обслужени добре,

готово всичко е, вървете…

Като всички хугеноти, Маргьорит имаше силно влечение към водата — нещо, което Анжелик одобряваше. „С какво удоволствие бих се изкъпала“, помисли си тя.

Лакеите и двамата кочияши, седнали на сянка, пиеха бяло вино и ядяха солена херинга.

Анжелик погледна прашната си, изцапана рокля, малкия Флоримон, оплескан до ушите с мед. Каква жалка картина!

Изглежда Ортанс бе на друго мнение. Съпругата на бедния прокурор, слязла също на улицата, подхвърли с насмешка:

— За жена, принудена да спи на улицата, не си никак зле: каляска, фургон, шест коня, неколцина лакеи и две прислужнички, които са на баня.

— Имам легло, да заповядам ли да го качат горе?

— Безполезно е. Имаме достатъчно постели, за да те настаним. Но не ми е възможно да приема цялата ти прислуга.

— Имаш ли някоя таванска стая за Марго и момичето? Мъжете ще отидат в хана.

Със стиснати устни, Ортанс гледаше ужасена тези южняци, които никак не се притесняваха от жената на прокурора. Те продължаваха да се хранят и да я гледат нахално с черните си като въглени очи.

— Твоите хора имат вид на бандити — каза тя приглушено.

— Надценяваш ги, нямат такива качества. Любимото им нещо е да спят на слънце.

* * *

Настаниха Анжелик в голяма стая на втория етаж. За момент тя изостави грижите си. Потопи се във ведрото и се обля с хладка вода. Успя дори да си измие косата, после се среса доколкото можа сама пред стоманеното огледало, окачено над камината. В малко легло с чисти чаршафи Флоримон продължаваше да спи благодарение на лекарството на коафьора.

Анжелик си сложи само пудра, защото се опасяваше, че зет й не харесва жените, които употребяват червило. Затрудни я изборът на рокля. Най-скромната изглеждаше великолепна пред тоалета на Ортанс, украсен само с няколко кадифени ширита и с панделки на корсажа.

Най-накрая се спря на една домашна дреха с цвят на кафе, с много дискретна златна бродерия. На мястото на изящната дантелена яка сложи фишу от черен сатен. Вече довършваше тоалета си, когато се появи Марго и се извини за закъснението.

Опитната ръка на прислужницата оправи косите на господарката и им придаде обичайната елегантна форма. Когато Марго поиска да ги парфюмира, Анжелик я спря:

— Недей! Не трябва да съм прекалено изискана. Искам да вдъхна доверие на своя зет, прокурора.

— Уви, докъде стигнахме! Толкова хубави господа са били в краката ви. Сега се мъчите да се харесате на един прокурор.

От партера долетя пронизителен писък и прекъсна разговора им. Те се втурнаха на площадката.

Откъм стълбището се чуваха виковете на жена, изпаднала в истерия. Анжелик бързо слезе и отиде във вестибюла, където на прага се бяха скупчили прислужниците. Всички изглеждаха много учудени. Жената продължаваше да крещи, но виковете сега бяха приглушени, изглежда идваха от високия шкаф от фалшив абанос, който се намираше в преддверието.

Дотича Ортанс, отвори шкафа и успя да измъкне отвътре едрата прислужница, която бе посрещнала Анжелик, и две деца на осем и на четири години, увиснали на полата й. Госпожа Фало удари плесница на момичето, после попита какво я е прихванало.

— Там! Там! — бръщолевеше нещастницата и сочеше с пръст.

Анжелик погледна в указаната посока и видя Куаси–Ба, който срамежливо бе застанал зад прислугата.

Ортанс се стъписа за момент, но бързо се овладя и каза сухо:

— Това е негър, мавър. Какво сте се развикали. Не сте ли виждали мавър?

— Н… не, госпожо.

— Няма човек в Париж, който да не е виждал негър. Личи си, че идвате от село. Глупачка!

Тя се приближи до Анжелик и подхвърли:

— Поздравявам те, скъпа. Успя да внесеш смут в дома ми, дори да вкараш дивак от островите. Вероятно прислужницата ще напусне веднага. А аз я намерих толкова трудно!

— Куаси–Ба — извика Анжелик, — госпожицата и децата се страхуват от теб. Покажи им как умееш да ги забавляваш!

— Ето, госпожо.

С един скок негърът се впусна напред. Прислужницата изкрещя отново и се притисна към стената, сякаш искаше да потъне в нея. Куаси–Ба се преметна няколко пъти, извади от джоба си цветни топки и започна да жонглира с изненадваща сръчност. Изглежда раната не му пречеше. Като видя, че децата се усмихват, той взе китарата на малкия Джовани, седна по турски на земята и запя с нежния си кадифен глас.

Анжелик отиде при останалата прислуга.

— Ще ви дам пари да се настаните и нахраните в хана — каза тя.

Кочияшът излезе напред и като мачкаше шапката си с червени пера, която бе част от богатото облекло на хората на граф дьо Пейрак, каза:

— Ако обичате, госпожо, бихме желали да получим цялата си заплата. Вече сме в Париж. Това е град, в който се харчи много.

Младата жена се поколеба за секунди, после отстъпи. Помоли Марго да й донесе ковчежето и преброи на всекиго това, което му дължеше. Мъжете благодариха и се поклониха. Малкият Джовани каза, че ще дойде на другия ден, за да е на разположение на госпожа графинята. Останалите се оттеглиха мълчаливо. Когато прекрачваха прага, от стъпалата Марго им извика нещо на диалекта на Лангдок, но те не отговориха.

— Какво им каза? — попита разсеяно Анжелик.

— Че ако не се явят утре, господарят ще им направи магия.

— Мислиш ли, че няма да дойдат?

— Страхувам се, че няма.

Анжелик уморено прокара ръка по челото си.

— Не бива да им казваш, че ще им направи магия. Подобни думи не правят господаря ти по-силен, те му вредят. Вземи ковчежето, занеси го горе и се погрижи за млякото на Флоримон, за да може да яде, когато се събуди.

— Госпожо — чу се тънко гласче до Анжелик, — баща ми ме помоли да ви кажа, че масата е сложена и ви очакваме в трапезарията за молитвата.

Това беше осемгодишното момче, което бе видяла преди малко в шкафа.

— Още ли се страхуваш от Куаси–Ба? — попита тя.

— Не, госпожо. Много съм доволен, че се запознах с черния човек. Всичките ми приятели ще ми завиждат.

— Как се казваш?

— Мартин.

Прозорците на трапезарията бяха отворени. Отвън влизаше светлина и нямаше нужда от свещи. Прозрачен розов здрач се стелеше над покривите. В този час камбаните на енорията започваха да бият за молитва. Ниски, тържествени тонове се открояваха и като че ли отнасяха надалеч молитвата на самия град.

— Имате много хубави камбани в енорията — отбеляза Анжелик, за да разведри атмосферата, след като всички казаха молитвата и се приготвиха да се хранят.

— Това са камбаните на Нотр–Дам — отговори магистър Фало. — Нашата енория е Сен–Ландри, но катедралата е съвсем близо. Като застанете на прозореца, можете да видите двете големи кули и върха на абсидата.

На другия край на масата седеше сериозен и мълчалив един старец — чичото на магистър Фало, бивш министър.

Преди да започнат да се хранят, той и племенникът му пуснаха важно в чашите си по един и същи начин парче от рог на еднорог кон. Това подсети Анжелик, че сутринта тя пропусна да вземе таблетката отрова, към която Жофре държеше да привикне.

Слугинята носеше супата. Бялата колосана покривка бе грижливо изгладена.

Сребърните съдове на семейство Фало бяха хубави, но липсваха вилици. Употребата им не беше разпространена. Жофре бе научил Анжелик да си служи с вилица и тя си спомняше как в деня на сватбата в Тулуза се бе почувствала съвсем несръчна с малката вила в ръка. Сервираха риба, яйца и млечни ястия. Анжелик подозираше, че сестра й е накарала да донесат две–три блюда от някоя гостилница, за да допълни трапезата.

— Не е нужно да променяш нищо в обичайното си меню заради мен.

— Да не мислиш, че семейството на прокурора се храни само с варена ръж и супа от зеле? — отговори кисело Ортанс.

Вечерта, въпреки умората, Анжелик дълго не можа да заспи. Слушаше шумовете, които долитаха от влажните улици на непознатия град.

Мина търговец на вафли, като тракаше чаша със зарове. Някъде, където стояха до късно, го повикаха и безделниците се позабавляваха да играят на зарове и да залагат сладкишите от кошницата му.

Малко по-късно се чу звънчето на глашатая на мъртъвците:

Чуйте, вие всички, които спите,

Молете се на Бога за умрелите…

Анжелик потрепери и зарови лице във възглавницата. Искаше да почувства до себе си дългото, слабо и топло тяло на Жофре. Колко й липсваха веселият му нрав, прямотата, великолепният му, винаги мек глас, галещите ръце.

Кога ще бъдат отново заедно? Колко биха били щастливи! Ще се гуши в прегръдките му, ще иска той да я целува, да я притиска силно… Тя заспа, прегърнала възглавницата от грубо платно, ухаеща на лавандула.