Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (18)

8

Анжелик бе седнала в залата с венецианските огледала. Все още не знаеше какво да прави и как да се държи занапред със съпруга си. Тя се беше върнала от къщичката на брега на Гарона още рано сутринта и оттогава не бе виждала Жофре дьо Пейрак. Клеман я предупреди, че господарят се е затворил с мавъра Куаси–Ба в покоите си в онова крило на двореца, където господин графът обикновено се занимавал със своята алхимия. Анжелик прехапа устни от яд. Имаше опасност Жофре да не се появи с часове. Впрочем, тя не жадуваше да го види. Беше й безразлично. Все още бе прекалено възмутена от мистификацията, чиято жертва беше станала предишната вечер.

Младата жена реши да отиде да нагледа слугите, които през този ден наливаха в бутилки първите за сезона ликьори. Трапезата в двореца Ге Савоар се славеше като най-изтънчена в областта. Жофре дьо Пейрак лично бе поел грижата за менютата, които предлагаше на гостите си, и Клеман, безпогрешен авторитет в тази област, бе успял да заеме важно място в домакинската йерархия.

Ала едва влязла в едно от кухненските помещения, ухаещо на портокал, анасон и ароматични подправки, при нея задъхано дотича едно негърче, за да я предупреди, че барон Бьоноа дьо Фонтеняк, архиепископът на Тулуза, желае да й поднесе своите почитания.

Сутрин не бе време обичайно за визити — за тях бяха отредени часовете на вечерната прохлада. Освен това вече няколко месеца кракът на прелата не беше стъпвал в двореца на граф дьо Пейрак, когото след един нов спор за ранговете и престижа, Негово Преосвещенство бе обвинил, че накърнява собственото му влияние върху душите на хората от Тулуза.

Заинтригувана, но обзета и от някакво смътно безпокойство, Анжелик бързо махна престилчицата, която бе сложила току-що върху роклята, и се върна обратно, като набързо оправи косите си. Къдриците й, съгласно модата, бяха доста дълги и падаха върху дантелената яка на роклята.

Щом стигна в галерията на главния вход, тя зърна на площадката високия силует на барона архиепископ с подобаващите на сана му червени одежди с бяла яка.

Долу в градините свитата на монсеньора — лакеи с шпаги на хълбоците, пажове, високопоставени благородници на коне — шумно се суетеше около каретата с впряг от шест породисти коня.

Анжелик бързо коленичи, за да целуне пръстена на духовния пастир на Тулуза. Ала архиепископът й помогна да стане и на свой ред й целуна ръка, за да подчертае с този светски жест неофициалността на своята визита.

— Госпожо, умолявам ви, тези ваши реверанси ме карат да се чувствам стар пред лицето на вашата младост.

— Монсеньор, единственото ми желание бе да засвидетелствам своето уважение към един тъй високопоставен мъж, удостоен с духовния си сан лично от Негово Светейшество папата и от самия Бог.

Всеки път, когато произнасяше подобни високопарни слова, Анжелик си представяше майка Сент–Ан, своята наставница по светски обноски в манастира на урсулинките. Монахинята сигурно би била доволна от толкова опърничавата си навремето ученичка.

Междувременно прелатът подаде шапката и ръкавиците си на един млад абат от своята свита и безмълвно го отпрати.

— Моите хора ме чакат долу. Бих желал да поговоря насаме с вас, госпожо, далеч от лекомислени слушатели.

Анжелик хвърли присмехулен поглед на младия отец, обвинен в лекомислие, който се изчерви.

В салона, след като заповяда да донесат разхладителни напитки, младата жена се извини за отсъствието на своя съпруг. Незабавно щели да го известят за височайшата визита.

— Съжалявам, че ви се е наложило да ме чакате, отбих се при слугите, за да видя какво става с ликьорите. Но аз ви губя времето, монсеньор, с приказки за тъй незначителни неща.

— За Всевишния всичко е от значение. Спомнете си за библейската Марта, слугинята. В наше време е рядкост една грандама да полага грижи за дома си. А именно господарката дава тон на прислугата да изпълнява достойно своите задължения. И когато на всичкото отгоре някой успее като вас, графиньо, да съчетае грацията на Мария–Магдалена с мъдростта на Марта…

Архиепископът обаче говореше разсеяно, пък и явно не бе голям почитател на онзи вид изкуство, към който принадлежеше шеговитото светско бъбрене. Въпреки цялото си достолепие и преднамерено открития поглед, в държанието му се долавяше известна мнителност и това не оставаше незабелязано за събеседниците му. Веднъж Жофре бе изтъкнал, че прелатът няма равен на себе си в умението да кара останалите да се чувстват виновни.

Гостът замислено потри ръце и повтори, че за него е голямо удоволствие да види младата жена, която тъй рядко посещавала епископията след онзи вече далечен ден, когато той лично бе осветил нейния брак в катедралата Сен–Северен.

— Не пропускате литургия и е похвално, че редовно присъствате на службите по време на пости. Но ще ви призная, дъще, малко съм разочарован, задето не идвате в моята изповедалня.

— Изповядвам се пред капелана, монсеньор.

— Той е достоен за уважение духовен пастир, ала за вас, госпожо, за една тъй високопоставена дама, струва ми се…

— Простете, монсеньор — възкликна Анжелик и се разсмя, — ще ви обясня своите съображения: греховете ми са прекалено нищожни, за да ги изповядвам пред духовник с вашия сан. Бих изпитвала неудобство.

— Мисля, чадо мое, че се заблуждавате относно естеството на самото тайнство на покаянието. Не на грешника е дадено да преценява тежестта на прегрешенията си. И когато от хорските приказки, дето са плъзнали из града, научавам за разиграващите се в този дворец безнравствени сцени, дълбоко се съмнявам млада жена с вашата хубост и грация да може да остане тук непорочна като в деня на своето кръщение.

— Аз и не претендирам за това, монсеньор — едва чуто промълви Анжелик и сведе очи, — ала ми се струва, че хората преувеличават. Празненствата в този дом са наистина весели… Тук е място, където се съчиняват рими, тук се пее, пие се, говори се за любов, и хората много се смеят. Ала никой никога не се е държал безнравствено, благочестието ми не е било накърнено с нищо…

— Позволете ми да ви сметна по-скоро за наивна, отколкото за лицемерна, чадо мое. Прекалено млада бяхте, когато ви тласнаха в ръцете на съпруг, чиито думи граничат с ереста, пък и неговата ловкост и опитност с жените само са му помогнали да въздейства по-силно върху вашия все още податлив ум. Достатъчно ми е да си припомня за прословутите сбирки, на които във вашия дворец се стичат не само знатните люде на Тулуза, ала и съпругите на буржоата, та и всички млади благородници от нашата провинция, за да потръпна от ужас, тъй като констатирам, че с всеки изминал ден благодарение на своето богатство вашият съпруг упражнява все по-голямо влияние върху този град. Вече трима от главните капитули (а те, както знаете, са нещо като консули за една провинция), та тези строги и честни магистрати са обезпокоени от посещенията на достопочтените си съпруги в двореца Ге Савоар.

— Не може да се угоди на хората — отвърна Анжелик, като се престори на засегната. — Винаги съм знаела, че именно големите буржоа жадуват да бъдат канени на приеми от най-знатната аристокрация — до деня, в който кралят ще благоволи, както си му е редът, да направи и от тях благородници. Моят съпруг не проявява дребнавост по въпросите на герба и древността на потеклото. Той кани на своите приеми онези мъже и жени, които са духовити. Чудно ми е защо се мръщят господата капитули.

— Душата преди всичко! — гръмогласно заяви прелатът, сякаш вещаеше от амвона. — Първо душата, госпожо, а след това почестите.

— Вярвате ли наистина, че нашите души, моята и на съпруга ми, са тъй сериозно застрашени, монсеньор? — попита Анжелик с широко отворени чисти очи.

Макар покорно да спазваше всички религиозни обреди и като другите дами и госпожици с нейния ранг да ходеше на църква, да постеше, да изповядваше греховете си и да се причестяваше, Анжелик възприемаше недоверчиво всяко преувеличение, което противоречеше на вродения й здрав разум.

Без сама да знае защо, тя усещаше, че архиепископът е неискрен.

Притворил очи, положил длан върху инкрустирания с аметисти и диаманти кръст, прелатът сякаш се бе унесъл, за да чуе в дълбините на своето сърце отзвука на Божия отговор.

— Знам ли? — с въздишка изрече той най-сетне. — Какво ли знам аз. Онова, което става в този дворец, дълго време бе тайна за мен и всеки ден изпитвам все по-голямо безпокойство.

Ненадейно той попита:

— В течение ли сте на алхимичните занимания на съпруга си, госпожо?

— Не, наистина не — отвърна Анжелик без притеснение. — Граф дьо Пейрак изпитва влечение към науките…

— Казват дори, че бил голям учен.

— Така е. Прекарва часове в своята лаборатория, но никога не ме е водил там. Навярно смята, че жените не се интересуват от подобни неща.

Тя отвори ветрилото и си послужи с него, за да прикрие усмивката, а вероятно и притеснението, което постепенно я обземаше под пронизителния поглед на архиепископа.

— Моето призвание е да изучавам хорските сърца — рече той, сякаш доловил душевния й смут. — Ала не се притеснявайте, дъще. По погледа ви разбрах, че пред мен седи честна и, въпреки крехката си възраст, изключителна личност. Но що се отнася до съпруга ви, той може би все още има време да се разкае за своите прегрешения и да се отрече от ереста.

Анжелик нададе лек вик и каза:

— Но вие се заблуждавате, монсеньор, кълна ви се. Съпругът ми едва ли се държи като образцов католик, ала изобщо не го занимават Реформацията и всички останали хугенотски приумици. Дори се е подигравал пред мен с „унилите брадати женевци“, които, както той се изрази, били натоварени от Небето с мисията да откажат цялото човечество от привилегията да се смее.

— Измамни слова — мрачно заяви духовникът. — Нима не сме свидетели как при него, у вас, госпожо, постоянно дохождат именити протестанти?

— Това са учени, той разговаря с тях за наука, а не за религия.

— Науката и религията са свързани неразривно. Наскоро моите хора ме уведомиха за гостуването на прочутия италианец Бернали във вашия дворец. Знаете ли, че след като влезе в конфликт с Рим заради нечестивите си писания, този човек намери убежище в Швейцария и там прие протестантско вероизповедание? Ала нека не се спираме по-дълго на примери, свидетелстващи за едно състояние на духа, което аз оплаквам. От дълги години ме интересува друг въпрос. Граф дьо Пейрак е извънредно богат и все повече забогатява. Откъде е това изобилие на злато?

— Но, монсеньор, нима не знаете, че той произхожда от едно от най-старинните семейства на Лангдок, сродило се с потомците на онези тулузки графове, които са притежавали такава власт над Аквитания, каквато са имали тогавашните крале над Ил дьо Франс?

Прелатът се изсмя презрително.

— Точно така е. Обаче благородническото потекло не означава богатство. Родителите на съпруга ви са били толкова бедни, че само преди петнадесет години великолепният палат, в който царувате днес, е представлявал жалки руини. Нима господин дьо Пейрак никога не ви е говорил за своята младост?

— Не — промълви Анжелик, която сама се изненада от това си невежество.

— Той е бил по-малкият от двамата синове на семейството, при това, повтарям, толкова беден, че се наложило още шестнадесетгодишен да отплава за далечни земи. Дълги години го смятали за покойник, докато един ден се появил отново. Родителите и брат му били починали, а земите им — разделени между кредитори. Той откупил всичко и оттогава богатството му не спира да се множи. Освен това съпругът ви е благородник, който не само никога не е живял в двора, но дори подчертано страни от него и не получава нито грош пенсия от краля.

— Ала той притежава земи — възрази Анжелик, която се чувстваше извънредно потисната, навярно поради растящата жега. — Освен това е собственик на цели стада овце, които дават вълна; негова е и голямата тъкачница, където тази вълна се превръща в сукно, негови са горичките от маслинови дървета, както и златните и сребърните рудници…

— Златни и сребърни ли казахте?

— Да, монсеньор, граф дьо Пейрак притежава много рудници из цяла Франция и твърди, че оттам се извличат купища злато и сребро.

— Колко точно се изразихте, госпожо! — отбеляза прелатът със сладникав глас. — И така, той твърди, че извлича злато и сребро!… Ето какво исках да чуя. Ужасното ми предположение излезе вярно.

— Какво искате да кажете, монсеньор? Вие ме плашите.

Архиепископът на Тулуза отново впери в нея прекалено светлите си очи, чийто поглед понякога ставаше твърд като стомана, и бавно произнесе:

— Няма съмнение, че вашият съпруг е един от най-големите учени на епохата и именно затова предполагам, госпожо, че той действително е изнамерил философския камък или, с други думи, тайната на Соломон, съдържаща магическия способ за добиване на злато. Ала по какви пътища е стигнал до това откритие? Извънредно много се боя, че се е сдобил с подобна власт, защото е сключил сделка с дявола!

Анжелик отново закри устните си с ветрилото, за да не прихне в смях. Очаквала бе архиепископът да намекне за сделките на графа, свързани с онази търговия, за която тя самата бе донякъде осведомена от поверителния разговор с Молин, както и от беседата със собствения си баща. Безпокоеше се, защото бе наясно колко осъдително е за един благородник подобно занятие, както и че то може да хвърли сянка върху доброто му име. Ето защо странното обвинение на прелата, който минаваше за изключително умен човек, в първия момент й се стори безкрайно смешно. Дали той говореше сериозно?

Но изведнъж мислите й мълниеносно се върнаха към миналото и Анжелик си спомни, че Тулуза е онзи френски град, където все още съществува Инквизицията. Тази чудовищна средновековна институция на Трибунала за еретици бе запазила тук известни прерогативи, които и самият крал не дръзваше да оспори.

Лъчезарната Тулуза бе същевременно и онзи добре известен „червен град“, който през последния век бе погубил най-много хугеноти. Доста преди Париж, Тулуза бе имала своята кървава Вартоломеева нощ. Нейните религиозни церемонии бяха най-многочислени. Тя беше истински „остров на камбаните“, чийто звън непрестанно призоваваше в църква вярващите. Един град, наводнен с разпятия, чудотворни реликви и икони също така, както и с цветя. Тук чистото сияние на латинската цивилизация, която в древността бяха оставили завоевателите от Рим, бледнееше пред испанския плам. Редом с веселите шествия на Принцовете на любовта или на Абатите на младостта, сипещи прочутите си шеги, по улиците се нижеха процесии на монаси с горящи от мистично изстъпление очи и тези фанатици се самобичуваха, изтезаваха плътта си, докато не оставеха върху паважа кървави следи.

Досега увлечена от вихъра на светския живот, Анжелик не беше се замисляла за тази особеност на Тулуза. Ала тя знаеше, че именно архиепископът — мъжът, който в този момент седеше в голямото тапицирано кресло срещу нея и пиеше от стъклената си чаша лимонада с лед — именно той играеше ролята на върховен инквизитор в града.

Ето защо, сега вече с наистина променен глас, тя едва чуто каза:

— Монсеньор, нима е възможно вие да обвинявате съпруга ми в магьосничество?… И нима по тукашните места, щедро дарени със самородно злато, добиването на този скъпоценен метал не е широко разпространено?

И тя не без лукавство добави:

— Разправят, че и вие прибягвате до услугите на златотърсачи, които промиват наносите на Гарона и често ви донасят своите чудесни находки във вид на песъчинки или цели буци, които пък ви помагат да облекчите нищетата на мнозина.

— Във вашето възражение има известен резон, дъще, ала тъкмо защото съм наясно как се добива самородното злато, мога да ви заявя следното: дори да промият пясъка на всички реки и поточета в Лангдок, пак не ще съберат и половината от богатството, което както изглежда притежава граф дьо Пейрак. Повярвайте ми, това не са празни приказки, добре съм информиран.

„Не се и съмнявам — помисли си Анжелик, — а пък и нашите мулета от твърде отдавна пренасят тук испанското злато…“

Сините очи дебнеха нейното колебание да отговори. Тя малко нервно затвори ветрилото си.

— Учените не са непременно поборници на Сатаната, монсеньор. Нима не се говори, че дори в кралския двор имало изследователи, които били инсталирали далекоглед, за да наблюдават звездите и планините върху луната. При това самият Гастон д’Орлеан, чичото на краля, се занимавал с подобни наблюдения под наставничеството на абат Пикар.

— Права сте. Впрочем, аз лично се познавам с абат Пикар. Освен че е придворен астроном, той е и най-добрият в двора на краля познавач на геометрията.

— Ето, виждате ли…

— Църквата, госпожо, е толерантна. Тя разрешава всякакви, дори много смели научни дирения, като тези на абат Пикар, чието име споменахте. Аз съм отишъл още по-далеч. Под мое наставничество в епископията се труди един извънредно учен монах на име Беше. Той от години изследва трансмутацията на златото, ала с мое разрешение и с разрешението на Рим. Признавам, това ми излиза доста скъпичко, особено поради факта, че съм принуден да внасям някои специални съставки от Италия и Испания. И същият този човек, запознат с най-древните традиции на своето изкуство, твърди, че за да успее, му е необходимо озарение свише, което може да дойде само от Бога или от Сатаната.

— И дали е успял?

— Още не.

— Горкият човек! Презрян и от Бога, и от Сатаната, независимо от височайшето покровителство?

Анжелик прехапа устни и мигом съжали за злобната си забележка. Имаше чувството, че се задушава, и изпитваше нужда да каже някоя глупост, за да излезе от това състояние. Разговорът й се струваше колкото безсмислен, толкова и опасен.

Тя се обърна към вратата с надеждата да чуе откъм галерията характерните стъпки на съпруга си и леко трепна.

— О, вие сте тук?

— Дойдох току-що — рече графът — и е непростимо от моя страна, господине, че ви принудих да ме чакате толкова дълго. Признавам, че ме известиха за вашата визита преди около час, ала ми бе невъзможно да напусна по-рано лабораторията.

Графът още беше облечен като алхимик. Носеше върху дрехите си нещо като дълга риза с избродирани знаци на зодиака, опръскана тук–там с разноцветни петна от киселини. Анжелик не се и съмняваше, че това е един вид предизвикателство към архиепископа на Тулуза, наред с обръщението „господине“, което поставяше графа на равна нога с барон Бьоноа дьо Фонтеняк.

Граф дьо Пейрак направи знак на прислужника в преддверието да го освободи от „ризата“, после се доближи и стори поклон. Под лъчите на нахлуващото през прозореца слънце заблестяха черните му лъскави къдрици, за които той полагаше доста грижи и които ни най-малко не отстъпваха на излезлите напоследък на мода парижки перуки.

„Той има най-хубавата коса на света“ — каза си Анжелик.

Сърцето й биеше по-бързо, отколкото би искала. Пред очите й оживя снощната сцена в беседката.

„Не е вярно — каза си тя, — той не е Златният глас на кралството, долу в градината пееше някой друг. О, никога не ще му простя!“

В това време граф дьо Пейрак приближи едно високо столче и седна до Анжелик, малко зад нея.

Сега тя не го виждаше, ала усещаше познатото ухание, което твърде много й напомняше за един опияняващ миг. Освен това съзнаваше, че докато разменя баналности с архиепископа, Жофре дьо Пейрак не си спестява удоволствието да милва с поглед тила и рамото на младата си съпруга, та дори дръзко да наднича в нежната сянка на корсажа, където се покояха гърдите й, в чието съвършенство сам се бе уверил предната вечер.

Графът лукаво подчерта тези си „занимания“ пред Негово Преосвещенство, който минаваше за добродетелна и безкомпромисна личност. И наистина, архиепископът на Тулуза, независимо че бе наследил сана си от свой чичо, не само бе поел всички административни отговорности по една от най-големите епархии във Франция, но държеше да бъде безупречен пастир на хорските души. Безукорният му живот, който не даваше никакъв повод за нападки, правеше този човек още по-опасен.

* * *

Анжелик се изкушаваше да се обърне към съпруга си и да го помоли: „Заклевам ви, бъдете благоразумен!“. И в същото време безмълвното му възхищение й доставяше удоволствие. Девствената й кожа, лишена от ласки, копнееше вече за милувки, за допира на вещи устни, които биха я разбудили. Младата жена седеше неестествено изправена и усещаше как страните й пламват. Казваше си, че това е смешно — едва ли архиепископът би могъл и най-малко да се подразни от тази сцена, защото, в крайна сметка, тя бе жена на графа, тя му принадлежеше. Обзе я копнеж да бъде негова, да се отпусне в прегръдките му. Естествено, нейното вълнение едва ли се изплъзваше на граф дьо Пейрак. И навярно му бе забавно.

„Играе си с мен като котка с мишка. Отмъщава си за моето презрение“ — казваше си Анжелик, напълно объркана.

За да разсее смущението си, тя извика негърчето, което бе позадрямало върху своята възглавничка в единия ъгъл на салона, и му нареди да донесе захаросани плодове. Когато детето влезе с инкрустираната със седеф масичка от абаносово дърво, отрупана с орехи, захаросани плодове, бонбони и какви ли не още лакомства, Анжелик постепенно си възвърна хладнокръвието и започна да следи по-внимателно разговора между двамата мъже.

— Не, господине — рече граф дьо Пейрак и небрежно схруска няколко дражета с дъх на теменуга, — недейте да мислите, че съм се посветил на науката с едничката цел да узная тайните на властта и мощта. Имам вроден вкус към нея. Ако бях останал беден, щях да се изуча за кралски инженер по водите. Имате ли представа колко сме изостанали във Франция с напояването, с изпомпването на водите и прочее? Десет пъти сме по-неуки от римляните, а когато посетих Египет и Китай…

— Знам, че доста сте пътували, графе. Не посетихте ли онези страни в Ориента, където още пазят тайните на царете магове?

Жофре се засмя.

— Да, бил съм там, ала не съм срещал прословутите царе на магията. Този древен занаят не ме привлича. Оставям го на вашия храбър и наивен монах Беше.

— Беше постоянно ме пита кога ще има удоволствието да присъства на някой от вашите опити и дали ще се съгласите да стане ваш ученик по химия.

— Господине, аз не съм школски учител, а и да бях, знам едно — винаги съм странял от ограничените умове.

— Но този монах минава за човек с остър ум.

— Вероятно в областта на схоластиката, ала не и в точните науки. Той не вижда нещата такива, каквито са в действителност, а каквито си въобразява, че са. За мен това е неинтелигентен и ограничен човек.

— Е, така смятате вие, а аз съм непосветен в светските науки, за да преценя доколко е основателна вашата антипатия. Но не забравяйте, че през 1639 година абат Беше, смятан от вас за невежа, издаде едно забележително изследване в областта на алхимията, за което, между другото, с доста мъки издействах от Рим разрешение да види бял свят.

— Няма научен труд, който да се нуждае от одобрението или неодобрението на Църквата — малко сухо заяви графът.

— Позволете ми да бъда на друго мнение. Нима духът на Църквата не обхваща цялата съвкупност на природата и нейните феномени?

— Не виждам защо би трябвало да е така. Спомнете си думите на Христос: „Дайте кесаревото кесарю“. Кесарят е вътрешната сила на човека, ала той е и властта на нещата, които са извън него. С тези си думи Божият син е искал да утвърди независимостта на душата, да отдели духа от материята, именно към която, не ще и съмнение, принадлежат точните науки.

Прелатът на няколко пъти поклати глава и тънките му устни се разтеглиха в сладникава усмивка.

— Вашата диалектика ме възхищава. Тя е достойна за великите традиции и доказва, че добре сте усвоили науката теология, изучавана от вас в университета на нашия град. Ала тъкмо тук би трябвало да се намеси висшето духовенство, чиято присъда ще разреши споровете, защото нищо не прилича толкова на разума, колкото безумието.

— Тази ваша мисъл направо ме очарова, монсеньор. Наистина, освен ако не се касае изрично за проблеми на Църквата, другояче казано, когато не става дума за догми и нравственост, аз съм на мнение, че в науката съм длъжен да извличам своите доводи единствено от наблюдаваните факти, а не от казуистиката. С други думи, трябва да се доверя на методите за наблюдение, изложени от Бейкън в неговия „Нов Органон“, появил се през 1620 година, както и да следвам указанията на математика Декарт, чието „Разсъждение върху метода“ завинаги ще остане един от паметниците на философията и математиката…

Анжелик разбра, че имената на тези двама учени са почти непознати на прелата, който все пак се смяташе за ерудиран човек. Тя се притесняваше да не би спорът да се изостри и дали Жофре не е прекалено рязък с архиепископа.

„Защо им е на мъжете да спорят за относителните заслуги на най-незначителни неща?“, казваше си тя, но се боеше дали ловките ходове на светия отец не са само клопка за Жофре дьо Пейрак.

Този път мнителният архиепископ като че ли се засегна. Бялото му, грижливо избръснато лице пламна и той затвори очи с изражение на коварно високомерие, което уплаши Анжелик.

— Господин дьо Пейрак — поде той, — вие говорите за власт: власт над хората, власт над нещата. Помислили ли сте си някога, че необикновените ви успехи могат да се сторят подозрителни на мнозина и най-вече на бдителното внимание на Църквата? Вашето богатство, нарастващо от ден на ден, вашите научни занимания, заради които ви гостуват учени, побелели от упорит умствен труд… Преди половин година разговарях с един такъв учен — немският математик Лайбниц. Той бе смаян, че като на шега сте успели да разрешите проблеми, върху които напразно са умували най-великите учени на нашата епоха. Говорите дванадесет езика…

— През миналия век Пико де Мирандола е говорил осемнадесет.

— Притежавате глас, който е накарал да пребледнее от завист великия италиански певец Марон, съчинявате чудесни стихове, постигнали сте върховете на — простете, госпожо, — изкуството да съблазнявате жените…

— Ами това?

Анжелик отгатна, че Жофре дьо Пейрак сочи обезобразеното си лице и сърцето й болезнено се сви.

Вместо да се смути, архиепископът направи гримаса на раздразнение.

— Е, не зная как, но успявате да накарате жените да забравят за това. Прекалено сте надарен, повярвайте ми.

— Вашата обвинителна реч ме изненадва и разстройва — произнесе бавно графът. — Досега не знаех, че съм прицел на такава безгранична завист. Напротив, живеех с убеждението, че навеки жестоко съм дамгосан. — Той се приведе и очите му блеснаха, сякаш току-що бе намерил повод за забавна шега. — Знаете ли, монсеньор, че съм малко нещо мъченик хугенот?

— Вие сте хугенот?! — възкликна ужасено прелатът.

— Казах малко нещо. Чуйте историята. След раждането, моята майка ме поверила на бавачка, избрана не според религиозната принадлежност, а според млечността на гърдите. Ала дойката била хугенотка. Взела ме в своето село Севен, което принадлежало към земите на дребен благородник протестант. Наблизо живеел друг, също дребен благородник със своите католически села. Не зная как точно е станало, но съм бил на три години, когато католици и хугеноти се сбили. Дойката заедно с останалите жени от селото се укрила в замъка на благородника протестант. Посред нощ католиците го превзели. Изклали всички, а замъка подпалили. Що се отнася до мен, след три удара със сабя по лицето ме изхвърлили от прозореца на втория етаж в покрития със сняг двор. Именно снегът ме спасил от горящите клечки и сламки, които валяли около мен. На сутринта един от католиците се върнал да плячкосва и ме намерил. Тъй като знаел, че съм син на тулузки благородници, той взел мен и млечната ми сестра Марго, която единствена била оцеляла от клането, пъхнал ни в един кош и ни метнал на гърба си. Слизайки към равнината, мъжът се преборил с няколко виелици. Но когато пристигнал в Тулуза, аз все още съм бил жив. Майка ми ме взела, занесла ме на една слънчева тераса, съблякла ме гол и забранила на лекарите да припарват до мен, убедена, че ще ме довършат. С години лежах проснат на слънце. Проходих чак на дванадесет. А едва шестнадесетгодишен отплавах с корабите. Ето защо съм разполагал с толкова време за учене. Първо заради болестта и принудителната неподвижност, след това заради пътуванията. Във всичко това няма нищо подозрително.

Архиепископът се замисли и след кратко мълчание каза:

— Разказът ви обяснява доста неща. Вече не ме учудва симпатията, която питаете към протестантите.

— Не изпитвам подобна симпатия!

— Тогава антипатията ви към католиците.

— И това чувство ми е непознато. Аз, господине, принадлежа на отминала епоха и зле се приспособявам към нашия век на нетърпимост. Трябваше да се родя преди едно–две столетия, във времената на Ренесанса (една дума, далеч по-приятна от думата Реформация), когато френските барони са открили в Италия и отвъд нея бляскавото наследство на античната епоха: Рим, Гърция, Египет, библейските земи…

Монсеньор дьо Фонтеняк едва забележимо трепна и това не убягна от погледа на Анжелик.

„Доведе го където искаше“ — рече си тя.

— Хайде да поговорим за библейските земи — благо промълви архиепископът. — Нима в Светото писание не е казано, че цар Соломон е бил един от първите магове; че изпратил корабите си в Офир, където наредил далеч от любопитни погледи най-обикновени метали да бъдат превърнати в благородни чрез трансмутация. Според Библията той върнал корабите си натоварени с чисто злато.

— В Библията се говори още, че след своето завръщане Соломон удвоил данъците, което доказва, че златото не е било чак толкова много и най-вече това, че Соломон не е знаел кога ще попълни запасите си отново. Ако наистина бе открил магическия способ да се снабдява със злато, едва ли би вдигнал данъците и едва ли би си направил труда да изпраща корабите си толкова далеч.

— Като мъдър цар, той изглежда не е пожелал да посвети своите поданици в някои тайни, с които биха могли да злоупотребят.

— А пък аз ще ви кажа нещо повече: Соломон едва ли е познавал способ да превръща металите в злато, защото такъв няма. Алхимията е изкуство, което не съществува, тя е зловещ фарс, наследен от Средновековието и обречен да буди само смях, защото никой и никога няма да успее да извърши подобна трансмутация.

— А пък аз ви казвам — извика архиепископът пребледнял, — че със собствените си очи видях как Беше потопи калаена лъжица в някаква изготвена от него смес и лъжицата стана златна.

— Не златна, само позлатена. Ако този доблестен мъж се беше потрудил да остърже тънката позлата, отдолу щеше да лъсне калаят.

— Точно така, ала Беше твърди, че това е началото на трансмутацията, зачатъкът на самия феномен.

Настъпи тишина. Ръката на Жофре дьо Пейрак се плъзна по облегалката на креслото на Анжелик и докосна китката й.

Графът небрежно промълви:

— Щом сте толкова убеден, че вашият монах е открил магическата формула на трансмутацията, защо ме посетихте тази сутрин?

Архиепископът не трепна.

— Беше е убеден, че вие владеете върховната тайна как да изведете докрай процеса на трансмутацията.

Граф дьо Пейрак звънко се разсмя.

— Не бях чувал нищо по-комично. Аз да се впусна в подобни детински проучвания? Горкият Беше. Охотно му предоставям всички вълнения и надежди на неговата мнима наука и…

Страхотен трясък, нещо като гръмотевица или оръдеен изстрел прекъсна думите му.

Жофре стана бял като платно.

— Това… Това е в лабораторията! Боже мой, дано Куаси–Ба е останал жив!

И той се забърза към вратата.

Архиепископът безмълвно изгледа Анжелик и се изправи с вид на съдник.

— Отивам си, госпожо. Струва ми се, че в този дом самият Сатана се вбеси от моето присъствие.

И той се отдалечи с големи крачки. Малко след това се дочуха виковете на кочияша и ударите на камшиците и каретата на прелата премина главния портал.

Останала сама, Анжелик стъписано избърса челото си с дантелена кърпичка. Напълно бе объркана след разговора, който бе слушала с неотслабващо внимание. Каза си, че до гуша й е дошло от подобни истории за Бога, за Соломон, за ересите и магиите. Сетне тутакси се упрекна за тези непочтителни мисли и се разкая до дъното на душата си. А накрая реши, че мъжете са непоносими с тяхната казуистика и нищо чудно дори самият Бог да се е отегчил до смърт.