Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (31)

6

Вратата бе отворила Ортанс. Мършавият й врат стърчеше над нощницата от грубо платно. Със свещ в ръката, тя следваше сестра си по стълбището и нареждаше със съскащ глас.

Винаги го беше казвала. Повлекана, развратница — това беше Анжелик от най-ранната си възраст. Авантюристка. Сметкаджийка, която мисли само за богатството на мъжа си и има на всичкото отгоре лицемерието да казва, че го обича. В същото време води разпуснат живот сред най-долното общество на Париж.

Анжелик почти не я слушаше. Напрягаше слуха си, дебнеше шумовете от улицата, чу ясно звънтене на стомана, после вик на умиращ човек, последван от отчаян бяг.

— Слушай! — прошепна тя и нервно стисна ръката на Ортанс.

— Какво има?

— Този вик! Сигурно някой е ранен.

— Е, и? Нощта е за скитниците и побойниците. На никоя уважавана жена не би й дошло на ум да се разхожда из Париж след залез-слънце.

Тя повдигна свещта и освети лицето на Анжелик.

— Само се погледни! Пфу! Имаш вид на куртизанка, която току-що е правила любов.

Анжелик изтръгна свещника от ръцете й.

— А ти, ти имаш вид на превзета лицемерка, която отдавна не я е правила. Върви си при прокурора, който в леглото знае само да хърка.

* * *

Анжелик седя дълго пред прозореца. Не се решаваше да се отпусне и да заспи. Не плачеше. Преживяваше отново различните етапи на този ужасен ден. Струваше й се, че цял век е изминал от момента, в който Барб беше влязла в стаята и бе казала: „Донесох мляко за бебето“.

След това убиха Марго и Анжелик предаде Жофре.

„Поне това да не бе ми доставило такова удоволствие“ повтаряше си тя.

Очевидно тялото й бе жадно за ласки, това я ужасяваше. Откакто беше с Жофре, изцяло завладяна от него, не си беше дала сметка до каква степен думите му: „Вие сте създадена за любов“, бяха верни.

Няколко банални случки от детството й я бяха накарали да се счита за студена, пълна със задръжки и несигурни реакции. Жофре я бе освободил от тези сковаващи вериги, бе събудил в нея вкуса към удоволствието, към което се стремеше чистата й и неподправена натура. Дори понякога самият той се безпокоеше от това.

Спомни си един летен следобед, когато излегната напряко на леглото, тя примираше под ласките му. Изведнъж той спря и попита рязко:

— Ще ме предадеш ли?

— Не, никога. Обичам само теб.

— Ако го направиш, ще те убия!

„Е, добре, нека ме убие!“, помисли Анжелик и се изправи. „Аз го обичам и ще умра от неговите ръце“.

Облегната на прозореца, вперила поглед в нощта, тя повтори: „Обичам те“.

В стаята се долавяше лекото дишане на бебето. Анжелик успя да поспи един час, но с първите лъчи на зората стана. Закри косите си с голям шал, слезе безшумно по стълбите и излезе.

Навън сред слугините, жените на занаятчиите и търговците, тя пое към Нотр–Дам за първото богослужение.

По улиците, където мъглата над Сена розовееше от първите слънчеви лъчи като покрита с фееричен воал, все още се усещаше спареният мирис на нощта. Скитници и джебчии се прибираха в свърталищата си, а просяците, безделниците, сакатите и хромите заемаха местата си по ъглите. Гуреливите им очи не изпускаха благочестивите и почтени жени, които отиваха да се помолят на Бога, преди да се отдадат на ежедневните си задължения. Занаятчиите отваряха капаците на дюкянчетата си.

Момчета перукери с пудра и гребен в ръка тичаха при клиентите си, за да натъкмят перуките на господин съветника или на господин прокурора.

* * *

Анжелик навлезе сред мрачните сводове на катедралата. Църковните служители тътреха износените си обувки и се суетяха около чашите за причастие, около олтарите и съдовете за светена вода; почистваха свещниците.

Анжелик влезе в първата изповедалня. С туптящи слепоочия тя се покая за извършеното прелюбодеяние.

След като получи опрощение, остана до края на службата. Преди да си тръгне, поръча да се отслужи три пъти заупокой на душата на Маргьорит.

Когато се озова в преддверието, Анжелик се почувства по-добре. Времето на скрупулите бе отминало. Сега щеше да събере цялата си смелост, да се бори и да измъкне Жофре от затвора.

От един дребен търговец тя купи вафли, току-що извадени от фурната, и се огледа. Оживлението в преддверието бе достигнало връхната си точка. Каляски докарваха на богослужението богати дами.

Пред вратите на болницата Отел Дийо монахини изнасяха мъртъвците от последната нощ, старателно завити в плащаници. Една погребална кола ги събираше и отнасяше в гробището Сен–з–Иносан.

Макар че площадът бе ограден със стена, той не бе по-малко оживен и живописен от времето, когато бе най-посещаваното място в Париж.

Пекарите идваха редовно да продават на по-ниски цени хляба от предишната седмица. Зяпачите се събираха около Великия постник — огромната статуя, с която парижани от векове бяха свикнали. Никой не знаеше какво изобразява този паметник: мъж, който държеше в едната си ръка книга, а в другата тояга, около която се виеха змии.

Това беше най-известната личност на Париж. Приписваха му способността да говори от името на народа по време на бунтове. Разпространяваха се безброй пасквили, подписани от Великия постник на Нотр–Дам:

Чуйте гласа на наставника,

наричан от народа Постника,

който според Историята живя

хиляди години без хляб и вода.

На този площад бяха идвали в продължение на векове всички престъпници, по риза и с въженца в ръка, за публично опрощение на греховете при Нотр–Дам, малко преди да бъдат изгорени или обесени.

Анжелик потрепери, като си представи шествието на тези зловещи призраци.

Колко бяха идвали да коленичат там, сред жестоките викове на тълпата, пред невиждащия поглед на каменните светци?

Тя разтърси глава, за да прогони злокобните мисли, и бе готова да поеме към къщата на прокурора, когато един проповедник в градски дрехи я заговори:

— Моите почитания, госпожо дьо Пейрак. Точно се канех да дойда при госпожа Фало да поговорим.

— Аз съм на ваше разположение, господин абат, но не си спомням името ви.

— Наистина ли?

Абатът повдигна широкополата си шапка и заедно с нея късата перука от сивкав косъм. Анжелик с изумление разпозна адвоката Дегре.

— Вие? Защо сте така предрешен?

Младият мъж отново си сложи шапката и перуката. После подхвърли шепнешком:

— Защото вчера имаха нужда от свещеник в Бастилията.

Той изрови от диплите на дрехата си малка рогова кутийка с накълцан тютюн, смръкна, кихна, избърса носа си и попита Анжелик:

— Как мислите? Приличам ли на свещеник?

— Разбира се. Дори аз се заблудих. Но… кажете ми, успяхте ли да се вмъкнете в Бастилията?

— Тихо! Да вървим при господин прокурора. Там ще поговорим на спокойствие.

По пътя Анжелик едва овладяваше нетърпението си. Знаеше ли нещо адвокатът? Беше ли видял Жофре?

Той вървеше тържествено до нея, със скромната походка на викарий, изпълнен с благочестие.

— Често ли във вашата професия се случва да се предрешвате така? — попита Анжелик.

— В професията не. Дори честта ми на адвокат би се противопоставила на подобен маскарад. Но трябва да се живее. Когато се уморя да се усуквам около свой клиент по стълбите на съдебната палата, за да хвана някоя пледоария, за която ще получа три франка, предлагам услугите си на полицията. Ако това се разбере, ще пострадам, но винаги мога да твърдя, че се осведомявам за клиентите си.

— Не е ли малко рисковано да се облечете като духовник? — попита Анжелик. — Може да бъдете въвлечен в някое светотатство?

— Аз не причестявам, а изповядвам. Тези дрехи вдъхват доверие. Имам вид на млад, наивен, току-що завършил викарий. Разказват ми какво ли не. О, да! Признавам, че това не е блестяща кариера. Не е като тази на вашия зет Фало, с когото бяхме състуденти в Сорбоната. Той ще стигне далеч. Докато аз се правя на пъргав млад абат край някоя благодетелна девойка, този сериозен магистрат ще прекара цялата сутрин на колене в Палатата, да слуша пледоарията на метр Талон в някой процес за наследство.

— Защо на колене?

— Такава е юридическата традиция на Анри IV. Прокурорът представя доказателства. Адвокатът пледира въз основа на тях. Той е по-високопоставен от прокурора. Последният трябва да е на колене, докато другият говори. Но адвокатът е с празен стомах, а прокурорът — с издут търбух. Света Дево! Той е спечелил хляба си от дванадесетте степени на процедурата.

— Това ми се струва доста сложно.

— Опитайте се да запомните тези подробности. Те могат да имат значение, ако някога успеем да възбудим процес за вашия съпруг.

— Мислите ли, че ще стигнем дотам?

— Трябва да стигнем дотам — повтори сериозно адвокатът. — Това е единственият шанс за спасение.

В кабинета на метр Фало той свали перуката си и прокара ръка през острите си коси. Лицето му, по природа весело и оживено, имаше угрижен вид. Анжелик седна на малката масичка и започна машинално да върти в ръката си едно от гъшите пера на прокурора. Не се осмеляваше да разпитва Дегре. Накрая не издържа и попита:

— Видяхте ли го?

— Кого?

— Съпруга ми.

— О, не. И дума не може да става. Той е в най-строга изолация. Губернаторът на Бастилията отговаря лично с главата си, никакви контакти, никакви писма.

— Добре ли се отнасят с него?

— Засега, да. Има легло, два стола и яде същата храна като губернатора. Успях да науча, че често пеел, че пишел по стените на килията математически формули, като използвал и най-малкото парченце гипс, и започнал да опитомява два огромни паяка.

— О, Жофре! — прошепна Анжелик с усмивка, но очите й бяха пълни със сълзи.

Той все още живееше, не беше се превърнал в невиждащо и нечуващо привидение, стените на Бастилията не бяха толкова дебели, за да задушат неговата жизненост.

Тя вдигна поглед към Дегре.

— Благодаря, метр!

Адвокатът избягна погледа й.

— Не ми благодарете. Работата е изключително трудна. За тези няколко сведения, трябва да призная, изхарчих целия аванс, който ми дадохте.

— Парите нямат значение. Кажете колко ще ви трябват, за да продължите разследванията си.

Младият мъж продължаваше да гледа настрани, като че ли въпреки цялото си красноречие се чувстваше притеснен.

— Откровено казано — рече той рязко, — питам се дали да не ви върна парите. Струва ми се, че малко прибързано се заех с това дело, което е прекалено сложно.

— Отказвате да защитавате съпруга ми? — извика Анжелик.

Предишния ден тя бе изпитала съмнение към човека на закона, който въпреки блестящите си дипломи, видимо беше един вечно гладен голтак.

Но сега, когато той искаше да я изостави, Анжелик изпадна в паника.

Дегре поклати глава и каза:

— За да го защитавам, трябва да го обвинят.

— И в какво го обвиняват?

— Официално в нищо. Той не съществува.

— Но тогава нищо не могат да му направят.

— Могат да го забравят завинаги, госпожо. В подземията на Бастилията има хора, затворени от тридесет-четиридесет години. Те вече не си спомнят как се казват, нито какво са извършили. Затова ви казах: единственият шанс за спасение е да се възбуди процес. Но дори тогава процесът вероятно ще бъде закрит, без право на адвокат. Така ще се окаже, че безполезно сте похарчили парите си.

Тя се изправи и го изгледа втренчено.

— Страх ли ви е?

— Не, но си задавам много въпроси. Например за себе си — не е ли за предпочитане да си остана адвокат без работа, отколкото да се намесвам в скандал? За вас — не е ли по-добре да се скриете в някоя глуха провинция с детето и с парите, които имате, вместо да рискувате живота си? За съпруга ви не е ли за предпочитане да постои някоя и друга година в затвора, вместо да бъде въвлечен в съдебен процес… за магьосничество и светотатство?

Анжелик въздъхна с облекчение.

— Магьосничество и светотатство!… В това ли го обвиняват?

— Това е бил поводът за арестуването му.

— Но това е несериозно. То е последица от приумиците на архиепископа на Тулуза.

Тя разказа подробно на младия магистрат основните моменти от конфликта между архиепископа и граф дьо Пейрак; как графът изобретил начин за добиване на злато от скалите, архиепископът му завидял за богатството и решил да изкопчи от него тайната, която, в края на краищата, била една промишлена формула.

— Не става дума за никакво магьосничество, а за научна дейност — завърши Анжелик.

Адвокатът направи гримаса.

— Госпожо, професионално съм некомпетентен в тази материя. Ако подобни действия са в основата на обвинението, трябва да се наберат свидетели, да се направи демонстрация пред съда и да се докаже, че не става дума за магия.

— Съпругът ми не е набожен, но посещава неделната служба, пости и се причестява на големите празници. Щедър е към църквата. Впрочем, приматът на Тулуза се плашеше от неговото влияние и те бяха във война от години.

— За нещастие, да си архиепископ на Тулуза значи доста нещо. В известен смисъл този висш духовник има повече власт от архиепископа на Париж, и дори повече от кардинала. Помислете, той е единственият, който все още защитава делото на духовния инквизиторски съд във Франция. За нас, съвременните хора, подобна история изглежда съшита с бели конци. Светата Инквизиция е на път да изчезне. Тя е запазила своята жизненост само в някои области на Южна Франция, където протестантската ерес е по-разпространена именно в Тулуза и Лион. В края на краищата, не толкова суровият архиепископ и прилагането на законите на Светата Инквизиция ме плашат в този особен случай. Вземете, прочетете това.

Той извади от протрита плюшена чанта малък лист хартия, в чийто ъгъл бе отбелязана думата „копие“.

Анжелик прочете.

Присъда

От Филибор Вено, главен прокурор на духовния съд на епископството на Тулуза, ищец по обвинението в магия и магьосничество срещу господин Жофре дьо Пейрак, граф дьо Моран, ответник.

Като прецени, че гореспоменатият Жофре дьо Пейрак е достатъчно изобличен, че се отказва от Бога и се е отдал на дявола, и че е призовавал многократно демоните и се е съвещавал с тях, като е извършил многобройни и различни видове магьосничество…

За тези и подобни случаи делото е прехвърлено на светския съдия, за да може графът да бъде съден за своите престъпления.

Връчено на 26 юни 1660 г. от Ф. Вено. Гореспоменатият дьо Пейрак не е обжалвал и по този начин е потвърдил, че волята Божия е изпълнена!

Дегре обясни:

— На по-ясен език това означава, че църковният съд, след като е осъдил вашия съпруг без дознание, тоест без съгласието на обвиняемия, и предварително е решил, че е виновен, е прехвърлил случая на светското правосъдие на краля.

— И вие мислите, че кралят ще повярва на подобни глупости? Те са резултат единствено от завистта на архиепископа, който би искал да властва върху цялата провинция и който се влияе от фантасмагориите на някакъв си закостенял монах като Конан Беше, който сигурно на всичко отгоре е луд.

— Съдя само по фактите — отсече адвокатът. — Впрочем, това доказва, че архиепископът държи непременно да остане в сянка в цялата история. Забележете, дори името му не е споменато в този документ, а няма никакво съмнение, че той е възбудил първия процес при затворени врати. За сметка на това, кралското писмо за задържане носеше подписа на краля й този на Сегие, председателя на съда. Сегие е честен, но слабохарактерен. Той се придържа строго към съдебните формалности. Първостепенно значение за него имат заповедите на краля.

— Впрочем, ако процесът бъде възбуден, нали все пак преценката на съдебните заседатели ще бъде решаваща?

— Да — потвърди колебливо Дегре. — Но кой ще назначи съдебните заседатели?

— И какво рискува, според вас, моят съпруг в такъв процес?

— Разпити и изтезания, а после кладата, госпожо.

Анжелик почувства, че й прилошава, имаше желание да повърне.

— Но все пак — каза тя, — не могат да осъдят човек от неговия ранг въз основа на глупави небивалици!

— Те са само повод. Искате ли да чуете моето мнение, госпожо? Архиепископът на Тулуза никога не е имал намерение да прехвърля делото на вашия съпруг в светския съд. Без съмнение, той се е надявал, че една присъда на духовната институция ще бъде достатъчна да пречупи гордостта на графа и да го направи покорен. Но монсеньорът, създал тази интрига, е бил надминат в собствените си предвиждания, и знаете ли защо?

— Не.

— Защото има нещо друго — отговори Франсоа Дегре, като вдигна пръст. — Сигурно вашият съпруг е имал високопоставени неприятели и завистници, които са се заклели да го погубят. Интригата на архиепископа на Тулуза им е послужила за превъзходен трамплин. Някога отравяха неприятелите си тайно. Сега обожават да вършат това чрез съдебните формалности: обвинение, съд, присъда. Така съвестта им е чиста. Ако процесът на вашия съпруг се състои, той ще се базира на обвинението в магьосничество, но истинският мотив за осъждането му няма да узнаем никога.

Анжелик мигом си представи кутийката с отрова. Трябваше ли да каже на Дегре? Тя се поколеба. Ако говореше за това, би могла да даде повод за неоснователни подозрения, които да объркат още повече заплетените следи.

Тя попита несигурно:

— От какво естество би могло да бъде това нещо, което подозирате?

— Нямам никаква представа. Това, което мога със сигурност да кажа, е, че след като си напъхах носа в тази история, доста често ми се случва да отстъпвам от страх пред високопоставените личности, замесени в нея. Накратко, ще повторя твърдението си от онзи ден: следите започват от краля. Щом е подписал писмото, значи го одобрява.

— Като си помисля — промълви Анжелик, — че точно той го помоли да пее за него и го засипа с хвалебствени слова. А вече е знаел, че ще го арестуват.

— Без съмнение, нашият крал е завършил висша школа по лукавство. Винаги той и само той би могъл да отмени такава заповед за арестуване. Телие и най-вече Сегие не стават за това. Нямат достатъчно власт. Понеже кралят отсъства, трябва да се опита чрез кралицата — майка, която има голямо влияние върху сина си, или чрез неговия йезуитски проповедник, или дори чрез кардинала.

— Срещнах се с Голямата Дама — рече Анжелик. — Тя обеща да разпита в обкръжението си и да ме осведоми. Но каза, че не можем да се надяваме много преди тържествата за завръщането… на краля… в Париж.

Анжелик едва можа да завърши изречението. От няколко минути, откакто адвокатът й каза за кладата, тя се чувстваше все по-зле. Капчици пот избиха по слепоочията й, струваше й се, че ще припадне. Едва чуваше думите на Дегре.

— На същото мнение съм. Преди тържествата нищо не можем да направим. Най-добре ще е за вас да изчакате търпеливо тук. Аз ще се опитам да доразбера някои неща.

Като в мъгла Анжелик стана и протегна ръце напред. Хладната й нежна буза докосна грубата духовническа дреха.

— Значи не се отказвате да го защитавате?

Младият човек замълча, после мрачно отговори:

— В края на краищата, никога не съм се страхувал за кожата си. Рискувал съм я десетки пъти в глупави сбивания по кръчмите. Мога да я рискувам още един път за справедливото дело. Само би трябвало да ми дадете пари, защото съм беден като църковна мишка, а вехтошарят, който ми заема костюмите, е закоравял мошеник.

Силните му думи ободриха Анжелик. Този младеж беше много по-сериозен, отколкото тя си мислеше в началото. Зад непринуденото му държание се криеше задълбочено познаване на тънкостите на занаята и той явно се заемаше много съвестно с делата, които му възлагаха.

Анжелик се съмняваше, че другите млади адвокати са такива. Обикновено тези, които имаха щедри бащи, само се перчеха и не вършеха нищо.

Тя се посъвзе и му брои сто франка. След бързо сбогуване Франсоа Дегре се отдалечи, като все пак хвърли един загадъчен поглед на бледото лице, чиито зелени очи блестяха подобни на скъпоценни камъни в полумрака на кабинета.

Анжелик се добра до стаята си, като се държеше здраво за парапета. Тази слабост се дължеше явно на преживяното предишната нощ. Ще се отпусне и ще се опита да поспи, дори ако трябва да понесе язвителните забележки на Ортанс. Но едва влязла в стаята, пак й прилоша и тя едва успя да стигне до легена.

„Какво ми е?“ се запита уплашена.

Ами ако Марго казваше истината? Ако наистина искаха да я убият? Инцидентът с каляската, нападението в Лувъра? Сега не се ли опитват да я отровят?

Изведнъж лицето й се проясни и усмивка грейна на устните й.

„Колко съм глупава! Та аз просто съм бременна.“

Тя си спомни, че при тръгването от Тулуза вече се питаше дали не очаква второ дете. Сега това без съмнение се потвърждаваше.

„Жофре ще бъде безкрайно щастлив, когато излезе от затвора“ каза си тя.