Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (50)

15

„Жената трябва да следва своя мъж“, си каза Анжелик щом се пукна зората и над камбанариите на града се разстла чисто и сияйно като дъгата небе.

Да, щеше да отиде на екзекуцията му. Щеше да го следва до края. Трябваше обаче да внимава да не се издаде, защото все още рискуваше да бъде заловена. Но може би и Жофре щеше да я забележи сред тълпата…

Със спящия Флоримон на ръце тя почука на вратата на госпожа Кордо, която вече кладеше огъня.

— Мога ли да ви го оставя за няколко часа, майко Кордо?

Старицата обърна към нея лицето си на тъжна магьосница.

— Сложете го в леглото ми, ще го наглеждам. Трябва да има и правдина за бедното агънце. Палачът ще се погрижи за бащата. Жената на палача — за сина. Вървете, дъще, и се молете на многострадалната Дева да ви подкрепя в мъката ви.

Вече от прага, тя извика на забързаната Анжелик:

— И не ходете да пазарувате. Когато се върнете, ще хапнете при мен.

Анжелик с усилие отговори, че нищо не й трябва, че изобщо не изпитва глад. Старата поклати рошавата си глава и се прибра вкъщи, като си мънкаше нещо под носа.

Младата жена премина като сомнамбул портите на Тампл и се упъти към Гревския площад.

Мъглата над Сена започваше полека-лека да се вдига и да разкрива красотата на зданията на кметството, обрамчващи обширен площад. Бе много студено, но синьото вече небе обещаваше денят да бъде слънчев.

В единия край на площада, на каменен цокъл, се издигаше висок кръст, а редом до него — бесило, на което се полюшваше едно тяло. Събралата се вече голяма тълпа се трупаше около бесилката.

— Това е мавърът — казваха някои.

— Ами, това е другият. Обесили са го още призори, та магьосникът да може да го види когато пристигне с двуколката си.

— Но лицето е съвсем черно.

— Такова е, защото е обесен. То бездруго си беше съвсем синьо. Нали знаеш песента?…

И някой затананика:

„Единият беше със съвсем посиняло лице,

другият — черен гарван, с черно сърце,

а третият наричаше се Пейрак…

Така че наградата за красотата

без усилия спечели си сатаната…“

Анжелик запуши устата си с ръка, за да не се чуе викът й. В обезобразения труп, който се люлееше на бесилото с подуто лице и изплезен, набъбнал език, тя бе разпознала саксонеца Фриц Хауер.

Някакъв парцалив хлапак я видя и смеейки се, рече:

— Ето една посестрима, на която вече й се обърнаха очите! А какво ли ще направи когато магьосникът започне да се пече?

— Казват, че жените му се лепели като мухи на мед!

— И още как, след като е бил по-богат и от краля!

— Ама всичкото си злато го е правел с магии…

Младата жена цялата се разтрепери и се загърна по-плътно с наметалото си.

Един едър колбасар, който стоеше на прага на дюкяна си, й каза съчувствено:

— Би трябвало да се махнете оттук, дъще. Такива зрелища не са за жена, която ще става майка.

Вместо отговор, Анжелик само упорито поклати глава.

Като се загледа в нея и видя бледото й като на смъртник лице и разширените, блуждаещи очи, колбасарят вдигна рамене. Станал по стечение на обстоятелствата постоянен зрител на екзекуциите на площада, той добре познаваше нещастните призрачни създания, които бродеха около бесилките и ешафодите.

— Тук ли ще бъде изпълнена присъдата? — попита с беззвучен глас Анжелик.

— Зависи за коя идвате. Зная, че тази сутрин ще бесят в Шатле един вестникар. Но ако е за магьосника, то тя ще бъде тук, на Гревския площад. Ето, виждате ли кладата там?

Беше издигната много далеч, почти на брега на Сена. Бе нещо като огромна естрада от натрупани наръчи дърва с извисяващ се нагоре стълб, на който бе подпряна малка стълбичка за изкачване.

На няколко метра от кладата се намираше ешафодът, на който обикновено „сечаха главите“. Сега по него бяха наредени столчета и зрителите бързаха да заемат запазените места.

От време на време подухваше сух вятър и посипваше с фин снежен прах почервенелите лица на зяпачите. Дребна старица дойде да се подслони под навеса на колбасаря.

— Хладничко е тази сутрин — рече тя. — С удоволствие бих останала да си продавам рибата в Халите и да се грея на моя мангал, но обещах на сестра си да й занеса парченце кост от магьосника за нейния ревматизъм.

— Казват, че помагало.

— Да, бръснарят на Сапунената улица ми обеща да я стрие и смеси с карамфилово масло, а това било най-доброто средство против болките.

— Няма лесно да се сдобиете с подобна кост. Господин Обен, палачът, поиска да усилят охраната.

— Разбира се, нали този кръвожаден хищник, този обесник, иска да си запази най-хубавите части! Но палач или не, всеки ще си вземе своя дял — злобно отвърна старицата, оголвайки разядените си зъби.

— Може би при Нотр–Дам бихте имали повече късмет да откъснете парче от ризата му.

Анжелик почувства как я избива студена пот. Забравила бе за първия етап от чудовищната церемония: публичното покаяние пред катедралата.

Затича се стремглаво към улица Ножарска, но гъмжилото от хора, които прииждаха като мравки към площада, й препречи пътя и я оттласна назад. Никога, не никога нямаше да успее да стигне до Нотр–Дам!

Дебелият колбасар остави отворена вратата си и настигна Анжелик.

— До катедралата ли искате да отидете? — попита я съвсем тихо и със състрадание той.

— Да — промълви тя. — Не си спомням вече… Аз…

— Добре, добре. Чуйте какво трябва да направите. Прекосете площада и слезте на винарския пристан. Там ще помолите някой лодкар да ви прекара до Сен–Ландри. Така ще се доберете до задната страна на Нотр–Дам за пет минути.

Тя поблагодари и се затича отново. Колбасарят я бе упътил добре. Срещу няколко дребни монети, един лодкар я закара до Сен–Ландри с три удара на веслата. При вида на високите дървени къщи, чиито основи бяха затънали в гниещи отпадъци от плодове, в паметта й изплува ясната утрин, когато Барб й бе казала: „Гревският площад се намира точно пред кметството. Веднъж видях как изгориха там един магьосник…“. Улицата, по която тичаше Анжелик, минаваше покрай домовете на духовниците от Нотр–Дам и бе почти безлюдна. До слуха на младата жена обаче достигаше като тътен врявата на тълпата, прекъсвана от тежкия злокобен звън на камбаната, биеща на умряло. Анжелик продължи да тича. Тя така и не разбра каква свръхчовешка сила й помогна да се провре през гъстите редици на зяпачите и да се озове като по чудо на първия ред на зрителите, в самото преддверие на катедралата.

В този момент продължителен ропот възвести пристигането на осъдения. Тълпата бе толкова плътна, че процесията напредваше с мъка. Размахвайки дълги камшици, прислужниците на палача се опитваха да отстранят от пътя хората.

Накрая се появи и малка дървена двуколка. Това всъщност бе една от грубо скованите каручки, с които извозваха нечистотиите на града. По нея и сега имаше още полепнала кал, примесена със слама.

Извисен над този позорен впряг, с ръце на хълбоците, в яркочервени панталони до коленете и украсена с герба на града риза, палачът Обен обгръщаше с поглед развълнуваното простолюдие. Свещеникът бе приседнал на страничната дъска на двуколката. Осъденият обаче не се виждаше и зяпачите започнаха с викове да настояват да им го покажат.

— Сигурно лежи на дъното на каручката — рече една застанала до Анжелик жена. — Казват, че е вече полумъртъв.

— Надявам се да не е така — възкликна спонтанно нейната съседка, хубавичка червенобузеста девойка.

Двуколката спря близо до огромната статуя на Великия постник.

Конни стрелци с насочени към простолюдието алебарди едва успяваха да удържат тълпата. Неколцина полицейски пристави, заобиколени от голяма група монаси от различни братства, се насочиха към преддверието на катедралата.

Редиците на най-упоритите зяпачи се раздвижиха и изтласкаха Анжелик назад. Тя обаче се развика и, като същинска фурия, пусна в ход лакти и нокти, за да се върне на мястото си.

Отведнъж тълпата се смълча и в настъпилата тишина се чуваха само погребалните удари на камбаната. В началото на преддверието се появи някакъв човек привидение и започна да се изкачва по стъпалата. Анжелик виждаше като през пелена единствено тази ослепително бяла фигура. После изведнъж забеляза, че осъденият бе обгърнал с ръце раменете на палача и на свещеника и че всъщност те просто го влачеха, без той да стъпва на краката си. Главата му с дълги черни коси бе клюмнала на гърдите.

Предшестващият ги монах от време на време се обръщаше и тръгваше заднешком, за да не би вятърът да угаси голямата свещ, която той носеше. Анжелик разпозна Конан Беше. Лицето му бе разкривено до неузнаваемост от фанатичен екстаз и тържествуващо злорадство. Висящото на шията му тежко бяло разпятие стигаше до коленете и му пречеше да ходи. Той се клатеше, залиташе и изглеждаше така, сякаш изпълняваше пред осъдения някакъв злокобен танц.

Процесията напредваше кошмарно бавно. Накрая групата се изкачи до преддверието и се спря пред вратата на Страшния съд.

На шията на осъдения висеше въже. Изпод дългата бяла риза се подаваше бос крак, стъпил направо на ледената мозайка.

„Това не е Жофре“, помисли си Анжелик.

Не, този човек не можеше да бъде познатият й, толкова изтънчен мъж, който умееше да черпи с пълни шепи от насладите на живота. Това бе само един от многото страдалци, докарани тук „боси, по риза, с въже на врата“…

В този момент Жофре дьо Пейрак вдигна глава. На изпитото му, бледно и обезобразено лице само огромните очи горяха с мрачен пламък.

Една жена нададе пронизителен вик:

— Той ме гледа. Ще ме омагьоса!

Но граф дьо Пейрак не гледаше към публиката. Взорът му беше устремен право напред, към сивата лицева страна на Нотр–Дам, където се извисяваха каменните статуи на светите старци.

Каква молитва им отправяше той? Какво обещание получаваше от тях? Дали изобщо ги виждаше?

Застанал от лявата му страна, секретарят на съда започна да чете с глух глас присъдата. Камбаната беше замлъкнала, но въпреки това думите едва се разбираха.

— … Заради извършени тежки престъпления като похищение, съблазняване, безбожие… магьосничество… да бъде предаден на палача… отведен гологлав и бос… да се покае публично… като държи запалена свещ и коленичи…

Секретарят сви пергамента и така се разбра, че е свършил с четенето.

Тогава Конан Беше произнесе думите на молитвата за опрощение.

— „Признавам престъпленията, в които съм обвинен. Искам прошка от Бога. Приемам наказанието като изкупление на греховете си.“

Тъй като осъденият нямаше сили да държи свещта, я взе свещеникът.

Всички очакваха да чуят покаянието на грешника, но той мълчеше и тълпата започна да губи търпение.

— Говори бе, съдружнико на дявола!

— Да не искаш да гориш в ада заедно с господаря си?

Анжелик изведнъж почувства, че съпругът й събира последните си сили. Някакъв признак на живот се появи на мъртвешки бледото му лице. Все така увиснал на раменете на палача и на свещеника, той се поизправи и сякаш се извиси над палача Обен. Миг преди Жофре да си отвори устата, Анжелик вече знаеше какво щеше да направи той, любовта й го подсказа.

И наистина, в ледения въздух се разнесе дълбок, звучен, изключителен глас.

Златният глас на кралството пя за последен път. Това бе старинна провансалска песен, така добре позната на Анжелик. Нейният текст разбираше единствено тя:

„Застанал на колене, с преклонена глава,

на теб се моля и предавам, многострадална Девице,

най-красива сред цветята, милостива царице,

съхрани моята Тулуза — на цветята града.

Ти роди Исуса, нашия Спасител,

ти, нежно цвете, си нашата обител.

Най-нежно цвете, което само сред добро цъфти,

съхрани навек Тулуза с цветните й лехи…“

Тази песен прободе като с нож сърцето на Анжелик и тя извика от болка.

Викът, й прозвуча самотно в настъпилата изведнъж непоносима тишина. Защото певецът бе замлъкнал: монахът Беше бе вдигнал тежкото разпятие от слонова кост и бе ударил с него Пейрак през устата. Главата на осъдения отново клюмна напред, а от устните му потече кървава струйка и обагри ризата му чак до краката. Но много скоро Жофре се посъвзе и извика с висок и ясен глас:

— Конан Беше, определям ти среща сред месец пред Божия съд!

Тръпка на ужас сякаш прониза тълпата и неистовият й вой заглуши гласа на граф дьо Пейрак.

Вълна от ярост заля зрителите. Буйното им възмущение бе предизвикано не толкова от постъпката на монаха, колкото от скандалното държание на осъдения. Никой дотогава не бе проявявал подобна наглост: да пее пред Нотр–Дам!… Той се бе осмелил да пее! И поне да беше религиозен химн! А този обесник бе пял на някакъв неразбираем език — езикът на дявола!…

Връхлитаща като огромна, чудовищна вълна, тълпата обгърна Анжелик, понесе я, мачка я, блъска я, докато тя се озова захвърлена в ъгъла на един вход на катедралата. Младата жена трескаво заопипва стената пред себе си и щом откри крилото на някаква врата, го бутна с всички сили. Тънещият в мрак пуст храм безмълвно я приюти.

Тя се опита да се съвземе, да превъзмогне болките по цялото си тяло. Бебето мърдаше в утробата й. Когато Жофре пееше, то буквално подскочи и тя едва не извика.

Възгласите на тълпата отвън достигаха до нея приглушени. Отначало все пак доста силни, след няколко минути те сякаш преминаха кулминационната си точка и постепенно съвсем заглъхнаха.

„Трябва вече да изляза оттук, да отида на Гревския площад“, каза си Анжелик.

И със съжаление напусна убежището на светилището.

На площада пред катедралата група мъже и жени се биеха на мястото, където Беше бе ударил граф дьо Пейрак.

— Намерих зъба на магьосника! — извика един от мъжете и хукна да бяга, а останалите се спуснаха подире му.

Някаква жена размахваше бяло парцалче и викаше:

— Успях да отрежа парче от ризата му. Кой иска от него? Носи щастие.

Анжелик тичаше. След моста Нотр–Дам настигна тълпата, която съпровождаше двуколката. Но да продължава да върви напред по улиците на Кошничарите и на Ножарите бе почти невъзможно. Тя молеше да я пуснат да мине. Никой не я чуваше. Всички сякаш бяха изпаднали в транс. Под лъчите на слънцето снегът се плъзгаше от покривите и падаше на големи късове право върху главите и раменете на хората, но те изобщо не обръщаха внимание на това.

Накрая Анжелик все пак успя да се промъкне до площада. В същия миг видя как огромен пламък лумна от кладата. С вдигнати ръце, тя се чу да крещи като луда:

— Той гори! Гори!…

И с диво настървение си проправи път почти до самото място на екзекуцията, където я облъхна непоносимата горещина на същинска пещ.

Горейки, дървата така силно пращяха, сякаш падаха мълнии или се сипеше градушка. Но какво означаваха човешките силуети, движещи се сред пламъците, чиито червено-жълти отблясъци се смесваха със слънчевите лъчи? И кой беше облеченият в яркочервени дрехи човек, който обикаляше около кладата и подпалваше със запалена факла основата на наръчите дърва?

А кой беше вкопчилият се в стълбата мъж в черно расо, с опърлени вежди, който протягаше към огъня разпятието и викаше:

— Надежда? Надежда!

Кой беше човекът, обгърнат от пъклените пламъци? О, боже! Нима това същество бе още живо? Не, не можеше да бъде живо, защото палачът го бе удушил.

— Чувате ли го как вика! — се подбутваха хората.

— О, не, не вика, мъртъв е! — твърдеше свирепо Анжелик.

Но щом й се стори, че откъм огнената завеса чува някакъв сърцераздирателен вик, мигновено запуши ушите си с ръце.

— Как вика! Само как вика! — тържествуваха някои.

А други се възмущаваха:

— Защо са му закрили с качулка лицето? Искаме да виждаме гримасите му!

Изви се вихрушка и отскубна от огъня множество обгорели бели листове, които се посипаха като пепел по главите на хората.

— Това са дяволските му книги. Заедно с магьосника изгарят и тях…

За миг силният вятър приглуши пламъците. В този съвсем кратък промеждутък Анжелик успя да зърне купчината книги от библиотеката на Жофре в Ге Савоар и пилона, към който бе привързана черна, неподвижна фигура с тъмна качулка на главата.

Припадна.