Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (19)

9

Анжелик се колебаеше какво да направи. Гореше от желание да отиде в онова крило на замъка, където бе отекнал гърмежът. Жофре сериозно се бе разтревожил. Дали някой бе пострадал? И въпреки това тя не се помръдна от мястото си. Заниманията на графа бяха забулени в тайна и той неведнъж й бе показал недвусмислено, че в тази област не ще допусне любопитстващи непосветени. Изричаше уклончиво обясненията, които понякога даваше, и то единствено по повод самоличността на своите посетители. Ала това бе недостатъчно, за да бъдат приспани подозренията на прелата.

Анжелик изтръпна. „Магия!“ Заозърта се наоколо. Зад пленителния декор на тази дума сякаш се криеше зловеща шега. Обаче Анжелик не знаеше още много неща.

„Ще отида да видя какво става — реши тя. — Толкова по-зле, ако се разсърди.“

Но в следващия момент чу стъпките на съпруга си и той влезе в салона. Ръцете му бяха почернели от сажди. Въпреки това се усмихваше.

— Слава на бога, нищо сериозно. Куаси–Ба се е отървал само с няколко драскотини, но така добре се беше скрил под една маса, че отначало помислих, че е разкъсан от експлозията. Затова пък материалните щети са сериозни. Счупени са най-ценните ми реторти от бохемско стъкло, всички до една.

Той даде знак на пажовете да донесат легена и златната кана с вода, за да измие ръцете си.

Анжелик събра целия си кураж.

— Наложително ли е да посвещавате толкова време на опасните си занимания, Жофре?

— За да живеем добре, трябва да имаме злато — отвърна графът, като посочи с красноречив жест резбования таван на великолепния салон, чиято позлата бе освежена наскоро по негово нареждане. — Ала не е там въпросът. Тези занимания ми доставят несравнимо удоволствие. Те са единствената цел на живота ми.

Сърцето на Анжелик се сви, сякаш с тези свои думи той я лишаваше от ценно благо. Ала когато забеляза, че съпругът й я наблюдава внимателно, тя се постара да си придаде безразлично изражение. Графът се усмихна и добави с дълбок дворцов поклон:

— Това е единствената цел на живота ми извън стремежа ми да ви спечеля.

— Нямам намерение да си съпернича с вашите стъкленици и реторти — живо отвърна Анжелик. — Ала признавам, че съм обезпокоена от думите на Негово Преосвещенство.

— Наистина ли?

— Не доловихте ли в тях прикрита заплаха?

Той не отговори веднага. Облегна се на рамката на прозореца и замислено зарея поглед към плоските покриви на града, така притиснати едни до други, че с кръглите си керемиди се сливаха в огромен килим в цветовете на детелината и мака.

Вдясно високата кула на Арсеза величаеше славата на търговците на сърпицата (наречена още синилниче), чиито поля все още се ширеха в покрайнините. Благодарение на това растение, използвано с векове като единствен естествен син оцветител, буржоата и търговците на Тулуза бяха натрупали несметните си богатства.

Тъй като съпругът й не продума, Анжелик отново се настани в креслото и едно негърче й донесе тръстиковата кошничка с копринени конци за гоблена.

Дворецът бе спокоен в този ден след празненството. Анжелик си помисли, че навярно ще седи сама на масата срещу граф дьо Пейрак, освен ако, както обикновено, Бернар д’Андихос не се самопокани на обяд…

— Дали забелязахте колко е ловък господин великият инквизитор? — внезапно каза графът. — Най-напред говори за морал, мимоходом отбелязва „оргиите“ в двореца Ге Савоар, след това намеква за пътешествията ми и оттам ни довежда при Соломон. Накратко, внезапно стигнах до следното откритие: барон Бьоноа дьо Фонтеняк, архиепископ на Тулуза, ще ме обяви за магьосник и ще ме изгори насред главния площад, ако не му издам тайната на трансмутацията.

— И аз долових тази заплаха — промълви уплашено Анжелик. — Нима той наистина си е втълпил, че вие сте сключили сделка с дявола?

— Той ли? Не. Оставя това на наивния Беше. Архиепископът положително е умен човек и прекрасно ме познава. Ала е убеден, че благодарение на научните си познания аз притежавам мечтаната тайна за умножаване на златото и среброто. Иска да я научи, за да се възползва той от нея.

— Какъв лицемер! — възкликна младата жена. — А се прави на толкова достолепен и набожен, на толкова великодушен!

— Той наистина е такъв. Богатството му служи за благотворителни цели. Ежедневно кани на трапезата си бедни офицери. Издържа службата на огнеборците, градското сиропиталище за бездомни деца, знам ли какво още? Обзет е единствено от мисълта за спасението на душите и за величието на Твореца. И той обаче си има своя демон, който го тормози: стремежът към господство. Тъгува за времената, когато единствени повелители на градовете и дори на цели провинции са били епископите с жезъл в ръка; когато те са колели и бесели, или пък възнаграждавали. Ето защо се бунтува срещу нарастващото влияние на двореца Ге Савоар, засенчващо влиянието на неговата катедрала. Ако нещата продължават така, след някоя и друга година вашият съпруг граф дьо Пейрак, скъпа ми Анжелик, ще господства над цяла Тулуза. Който владее златото и среброто, той държи властта, а ето че тя се е озовала в ръцете на един съдружник на Сатаната! И Негово Светейшество не се двоуми. Или ще делим властта, или…

— Какво ще стане?

— Не се плашете, миличка. Интригите на един тулузки архиепископ могат да бъдат и гибелни за нас, но едва ли ще се стигне дотам. Той играе с открити карти. Иска от мен тайната на златото. С удоволствие ще му я предоставя.

— Значи вие я притежавате? — прошепна Анжелик с широко отворени очи.

— Да не смесваме нещата. Не притежавам никаква магическа формула, за да създавам злато. Моята цел е не толкова да фабрикувам богатства, колкото да задвижвам силите на природата.

— Нима и това не е почти еретична идея, както би се изразил монсеньорът?

Жофре се разсмя.

— Виждам, че добре сте усвоили катехезиса. Ала започвате да се оплитате в паяжината на тези аргументации. Уви! Признавам, че е трудно човек да опази яснотата на погледа си. Средновековната църква не е отлъчвала мелничарите, затова че водата е задвижвала воденичните им камъни. Но сега тя ще ми обяви война, ако се опитам да построя на някоя височина в околностите на Тулуза същата помпа като тази в Аржантиер, при която използвам силата на кондензираната пара. И все пак не фактът, че поставям стъклен или глинен съд на силен огън, е причината Луцифер да се шмугне внезапно вътре…

— Трябва да признаем, че експлозията бе твърде впечатляваща. Архиепископът бе извън себе си от вълнение и този път изглежда беше непресторено. Нарочно ли го направихте, за да го извадите от релси?

— Не. Допуснах небрежност. Оставих прекалено дълго да се нагрява една смес от валцувано злато, царска вода и амоняк.

— Кое наричате амоняк?

— Едно вещество, което арабите знаели как да получават още преди векове и наричали летлив алкалий. Един мой приятел, учен испански монах, наскоро ми изпрати цяла бутилка. При нужда бих могъл и сам да го получавам, но ще загубя доста време и за да ускоря изследванията си, предпочитам да купувам онова, което се продава в готов вид. Получаването на чисти съставки извънредно много забавя напредъка на науката, която глупаци като монаха Беше наричат химия в противовес на алхимията, представляваща за тях наука на науките, с други думи, някаква мътилка от жизнен флуид, религиозни формули и не знам какво още… Но аз ви отегчавам…

— Не, уверявам ви — отвърна Анжелик с блеснали очи. — Бих ви слушала с часове.

На лицето на графа се появи усмивка, на която белезите върху лявата буза придаваха още по-голяма ироничност.

— Забавлява ме вашият начин на мислене! Никога не би ми хрумнало да разговарям с жена за тези неща. Аз също обичам да ви говоря. Имам чувството, че всичко можете да разберете. И все пак… нима когато дойдохте в Лангдок не бяхте готова да ме причислите към тъмните сили? Все още ли ви вдъхвам страх?

Анжелик усети, че се изчервява, ала смело срещна погледа му.

— Не! За мен сте все така един непознат, може би защото не приличате на останалите, но вече не се боя от вас.

Той с куцукане се доближи, за да седне отново зад гърба й, както по време на височайшата визита на архиепископа. Понякога, прям и предизвикателен, той смело излагаше обезобразеното си лице на ярка светлина, а в други моменти сякаш търсеше прикритието на сянката и нощта. Тогава гласът му придобиваше нова интонация, сякаш душата на Жофре дьо Пейрак се освобождаваше от оковите на тялото и най-сетне можеше свободно да се изяви.

И така, Анжелик усещаше до себе си невидимото присъствие на „мъжа в червено“, който толкова я бе изплашил преди време. Естествено, той си бе останал същият, променило се беше само нейното собствено виждане. Сега само една крачка я делеше от тревожния въпрос, който задават всички жени: обичате ли ме?

Внезапно гордостта й заговори отново, подсети я за изречените от него думи: „Ще дойдете при мен… Всички идват.“

За да преодолее смущението си, Анжелик отново заговори за философия — една материя, предопределила странната им духовна близост и заздравила тяхното приятелство.

— Щом без притеснение бихте доверили тайната си, защо отказвате да приемете онзи монах Беше, на когото архиепископът толкова държи?

— О, права сте, бих могъл да се опитам да задоволя това негово желание. Не ме тревожи фактът, че ще разкрия другиму своята тайна, а дали ще я разберат. Напразно до изнемога ще доказвам, че материята може да се трансформира, ала не и да трансмутира. Умовете на околните още не са узрели за подобни откровения. А и мнимите учени страдат от прекомерна гордост, така че ще бъдат скандализирани от признанието, че мои най-ценни помощници при проучванията са били един чернокож мавър и един саксонски миньор, потомствен селяк.

— Куаси–Ба и гърбавият Фриц Хауер от Аржантиер?…

— Да. Куаси–Ба ми разказа, че още като дете видял някъде във вътрешността на Африка да обработват златото с помощта на древен способ, научен от египтяните. Чак там, в тези диви местности, се намирали златните мини на фараоните и на цар Соломон. Но нека ви попитам, скъпа, какво би казал архиепископът, ако му доверя, че тайната на великия владетел и мъдрец Соломон е притежание на един мавър, на моя Куаси–Ба? Защото именно той направляваше моите изследвания в лабораторията и ми даде идеята да подложа на обработка някои видове скали, съдържащи злато, невидимо за окото. Що се отнася до Фриц Хауер, той е роден миньор — бих го оприличил на къртица, която може да диша само в земните недра. От поколение на поколение тези саксонски миньори си предават тайните на занаята и благодарение на това успях да се справя със странните мистификации на природата и с различните вещества: олово, злато, сребро, сярна киселина, разяждащ сублимат и прочее.

— Дали сте получавали някога последните две вещества? — попита Анжелик, защото тези думи смътно й припомниха нещо.

— Да, разбира се. И именно така успях да докажа цялата несъстоятелност на алхимията, защото от сублимата извличам големи количества живак, който на свой ред използвам при производството на среброто. При това поради изпарението живакът не увеличава, а намалява теглото си. И още нещо — като прибягвам до някои други способи, успявам да извлека злато и сребро от наглед безплодни скали. Но ако напиша над входа на лабораторията си: „Нищо не се губи, нищо не се сътворява“, тази моя философия би се сторила някому прекалено дръзка и дори противоречаща на духа на битието.

— Нали именно благодарение на такъв способ успявате да докарате в Аржантиер слитъците мексиканско злато, закупувано от вас в Лондон?

— Имате умна главичка и намирам, че Молин е голям бърборко. Няма значение! Преценил е, че може да ви се довери. Вярно, испанските слитъци могат да се разтопят повторно и да се смесят с галенит и пирит. Така се превръщат в сиво–черна шлака, която на границата не буди съмнение дори у най-дребнавите и мнителните служители. Това е товарът, който чудесните муленца на вашия уважаем баща пренасят от Англия в Поату или по-скоро от Испания в Тулуза, за да се превърне после този товар отново в прекрасно, искрящо злато благодарение на мен или по-скоро на моя саксонец Фриц Фауер.

— Ала това е контрабанда — почти строго заяви Анжелик.

— Възхитителна сте, когато говорите така. Тази контрабанда не нанася ни най-малък ущърб на отечеството, нито пък на краля — тя само ме прави по-богат. Впрочем, скоро ще повикам Фриц отново тук, в Тулуза, за да се заеме със съоръжаването на златната мина, която открих недалеч от Нарбона, в местността Салсин. И тогава ще отпадне необходимостта да внасяме скъпоценни метали от Америка, а следователно и да се занимаваме с контрабанда, както благоволихте да се изразите, защото ще имаме свое злато и сребро от Салсин и Аржантиер.

— Защо не се опитате да заинтересувате краля с тези ваши открития? Може би и другаде във Франция има възможност да практикувате вашите методи и Негово Величество би ви бил извънредно признателен.

— Кралят е далече, моя хубавице, пък и аз не ставам за придворен блюдолизец. Само такива хора биха могли да повлияят върху съдбините на кралството. Монсеньор Мазарини е предан на короната, не отричам, ала преди всичко е чужденец интригант. А господин Фуке, чиято работа е да субсидира кардинал Мазарини, е финансов гений, но ми се струва, че пет пари не дава да обогати отечеството чрез правилно използване на природните ресурси.

— Господин Фуке! — извика Анжелик. — Да, сега се сетих къде чух да се говори за онези две вещества — киселината и сублимата. В замъка Плеси.

Цялата сцена отново оживя пред очите й. Италианецът с грубото вълнено расо, разголената красавица, принц дьо Конде и малкото ковчеже от санталово дърво, в което изумрудено блещукаше стъкленичката.

„Отче — бе казал принцът, — господин Фуке ли ви изпраща?“

Анжелик внезапно се запита дали не е отклонила ръката на Провидението, като е скрила ковчежето.

— За какво мислите? — попита граф дьо Пейрак.

— За едно странно приключение, което имах преди години.

И внезапно, след като толкова дълго бе пазила пълно мълчание, Анжелик му довери историята с ковчежето, чиито подробности се бяха врязали в паметта й.

— Явно принцът е възнамерявал да отрови кардинала… а може би и краля, и по-малкия му брат — добави тя. — Ала не разбрах какви бяха тези писма, които приличаха на нещо като договори, подписани от принца и от други благородници, и които трябваше да бъдат връчени на господин Фуке. Почакайте… Мъча се да си спомня… Нещо в този дух: „Задължавам се да се присъединя само към господин Фуке, да му предоставя всички ценности, които притежавам…“

Жофре дьо Пейрак я изслуша безмълвно. Накрая изрече с насмешка:

— Няма що, весела компания! И като си помисля, че по онова време господин Фуке бе само невзрачен депутат! Ала като ловък финансист, той вече е знаел как да постави принцовете в своя услуга. И сега е най-големият богаташ в кралството, заедно с господин Мазарини, разбира се. Това доказва, че и за двамата е имало място под топлото слънце на Негово Величество. И така, вие стигнахте в дързостта си чак дотам, че взехте ковчежето? Скрихте ли го?

— Да, аз…

Някакво инстинктивно благоразумие внезапно я накара да си затвори устата.

— Не, хвърлих го. В езерото с лилиите в големия парк.

— Мислите ли, че върху вас е паднало някакво подозрение?

— Не знам. Не ми се вярва да са обърнали голямо внимание на моята скромна личност. Ала все пак не пропуснах да намекна пред принц дьо Конде за ковчежето.

— Наистина ли? Било е лудост от ваша страна!

— Все пак трябваше да издействам за баща си освобождаване от пътните такси за мулетата. О, това е цяла история — тя се засмя. — А сега разбирам, че и вие косвено сте бил замесен в нея. Ала с удоволствие пак бих извършила същите неблагоразумия, само за да зърна отново смаяните лица на онези надути особи.

След като чу разказа на Анжелик за словесната й схватка с принц дьо Конде, съпругът й поклати глава.

— Почти съм изумен, че ви виждам все още жива до себе си. Права сте, изглежда са ви сметнали за прекалено безобидна. Опасно е обаче човек да се намесва като фигурант в дворцовите интриги. Във вашия случай изобщо не биха се подвоумили да отстранят някакво си момиченце.

Без да спира да говори, той стана, доближи се до завесата на съседната врата и рязко я дръпна. После се върна обратно с изражение на недоволство от самия себе си.

— Не съм достатъчно пъргав, за да изненадам любопитните.

— Подслушваше ли някой?

— Сигурен съм.

— Не за първи път имам чувството, че някой ни шпионира.

Той отново зае мястото си зад нея. Жегата бе натежала, но градът внезапно завибрира ведно с десетките камбани, които звъняха за вечерня. Младата жена набожно се прекръсти и шепнешком отправи молитвата си към Дева Мария. Звънкият прилив се издигаше все по-високо и Анжелик и съпругът й, седнали до отворения прозорец, известно време не можаха да разменят нито дума. Те седяха така, заедно и безмълвни, и тази близост, поводите за която напоследък бяха зачестили, вълнуваше дълбоко Анжелик.

„Не само че присъствието му не ме гнети, но дори съм щастлива — каза си тя учудено. — Ако сега ме целуне, дали ще ми бъде неприятно?“

Както преди малко, по време на посещението на архиепископа, тя усещаше погледа на Жофре върху рамото си.

— Не, миличка, аз не съм магьосник — прошепна той. — Вероятно съм надарен от природата с някои заложби, но главно бях много любознателен. Разбираш ли? — рече той с гальовен тон, който я заплени. — Изпитвах жажда да изуча всички трудни неща: науките, литературата, а също и женското сърце. С безкрайна наслада се заех да вникна в тази дивна тайна. Въобразяваме си, че в очите на една жена не се чете нищо, а съзираме цял свят. Или пък въображението ни рисува цели светове, а не откриваме нищо… освен едно малко дрънкало. Какво ли крият твоите зелени очи, които ми напомнят за пролетни поля и бурен океан?…

Той се раздвижи и гъстата му черна коса се плъзна по оголеното й рамо подобно на топла и мека като коприна скъпа кожа. Тя потръпна от допира на устните му, които несъзнателно очакваше. Със затворени очи, вкусвайки тази безкрайна пламенна целувка, Анжелик чувстваше, че наближава часът на нейното поражение. Тогава, разтреперана, все още противяща се, покорена, тя щеше да приеме прегръдките на този загадъчен мъж.