Никълъс Спаркс
Талисманът (9)

Девета глава
Клейтън

Вечерта Клейтън лежеше на леглото и пушеше цигара, доволен, че Ники е под душа. Харесваше му как изглежда тя след баня с мократа коса. Този образ отклони мислите му от факта, че всъщност би предпочел гостенката му да си събере партакешите и да си тръгне.

През последните пет дни тя за четвърти път оставаше да пренощува при него. Беше касиерка в „Куик Стоп“, откъдето той си купуваше лютив чипс, и през последния близо месец все се канеше да я покани на среща. Зъбите й не бяха много хубави и лицето й беше леко сипаничаво, но тялото й беше убийствено и това му беше предостатъчно, за да се справи със стреса.

Беше заради Бет — видя я миналата неделя, когато заведе Бен. Излезе на верандата по къси панталонки и потник, махна на Бен и на лицето й грейна усмивка досущ като на Сара Фосет. Беше предназначена за момчето, но усмивката й напомни на Клейтън, че бившата му съпруга се разхубавява с всяка изминала година.

Ако знаеше, че ще стане така, може би нямаше да се съгласи да се разведат. А сега какво — мисли си колко красива е Бет и няколко часа по-късно се оказва в леглото с Ники.

Работата беше там, че той не искаше да се събере с Бет.

Нямаше никакъв шанс това да се случи. Тя беше твърде упорита и беше склонна да спори, ако той вземеше решение, което тя не одобрява. Клейтън отдавна знаеше тези неща и си ги припомняше всеки път, когато я видеше. Непосредствено след развода изобщо не му се искаше да мисли за нея и доста дълго наистина не го правеше. Живееше си живота, прекарваше си страхотно с цял куп гаджета и смяташе, че миналото не го интересува. С изключение на детето, разбира се. Въпреки това, когато Бен стана на три-четири години, Клейтън започна да чува, че Бет отново излиза с мъже, и това го жегна. Той можеше да излиза с други, ама тя да го прави… това беше изключено. Клейтън не можеше да допусне някой друг да се появи в картинката и да се прави на баща на Бен. Освен това си даде сметка, че никак не му е приятно да си представя друг мъж в леглото с Бет. Просто не му се струваше редно. Познаваше мъжете и знаеше какво искат те, а Бет беше доста наивна в това отношение, дори и само защото той й беше първият. Най-вероятно той, Кийт Клейтън, беше единственият мъж, с когото беше спала, което не беше лошо, понеже подреждаше приоритетите й правилно. Тя отглеждаше сина им и макар че Бен си падаше малко женчо, майка му се справяше чудесно с възпитанието му. Освен това тя беше добър човек и не заслужаваше някакъв тип да й разбие сърцето. Винаги щеше да се нуждае от Кийт, за да се грижи за нея. Но онази вечер…

Дали се беше издокарала в това оскъдно облекло, понеже го очакваше да намине? Това не означаваше ли нещо? Преди няколко месеца тя дори го покани да влезе, докато Бен събираше нещата си. Вярно, валеше като из ведро и бабичката през цялото време му се цупеше, обаче Бет се държа много мило и Кийт си каза, че може би я подценява. Тя си имаше нужди, всеки има. А какво лошо има той да удовлетворява нейните нужди от време на време? Беше я виждал гола, имаха си и дете. Как му викаха на това сега? Взаимноизгодно приятелство? Подобно нещо с Бет би му допаднало. Стига тя да не си въобрази разни неща и да не го натовари с твърде много очаквания. Кийт изгаси цигарата си и се зачуди как би могъл да й предложи нещо такова.

Знаеше, че за разлика от него Бет е сама от много отдавна. От време на време край нея се навъртаха мъже, обаче Клейтън умееше да се справя с тях. Помнеше разговора си с Адам преди няколко месеца. Оня, дето обличаше блейзър върху фланелка, все едно е расов жребец от Холивуд. Жребец или не, стана тебеширенобял, когато Клейтън го спря и се приближи към колата му след неговата трета среща с Бет. Знаеше, че на вечеря двамата са изпили бутилка вино — беше ги наблюдавал от отсрещната страна на улицата, затова го подложи на тест с дрегера, който си носеше специално за такива случаи, и Адам тутакси пребледня.

— Май си пийнал повечко, а? — попита Клейтън с дежурното съмнение, изписано на лицето, понеже онзи тип се кълнеше, че е изпил само една чаша. Докато му закопчаваше белезниците, имаше чувството, че Адам ще припадне или ще се подмокри, и едва не се разсмя с глас.

Но се сдържа. Просто попълни документите бавно, преди да му дръпне обичайната реч, която изнасяше пред всеки, предизвикал интереса на Бет. Че са били женени и че имат дете, и че е негов дълг да се грижи за тяхната безопасност. И че последното, от което Бет се нуждае в живота си, е някой да я отклонява от дълга й да възпитава техния син или да се обвърже с човек, който може да я използва. Нямаше да престане да се грижи за нея само защото са разведени.

Естествено, онзи схвана посланието. Всички го схващаха. Не само заради семейството и връзките на Клейтън, но и понеже той им предлагаше да изгуби алкохолната проба и документите, ако мъжът обещае да остави Бет на мира и да не й казва за разговора си с Клейтън. Понеже нямаше да е хубаво, ако тя научи за сладкия им разговор. Можеше да предизвика проблеми с детето. А той не се държеше мило с никого, който създава проблеми на детето му.

Разбира се, на следващия ден Клейтън седеше в полицейската си кола, когато Адам си тръгна от работа. Пребледня, щом го видя да си играе с дрегера. Със сигурност схвана посланието му, затова Клейтън си тръгна спокоен. Следващия път, когато срещна Адам, той беше с някаква червенокоса секретарка от счетоводната фирма, в която работеше. Което естествено означаваше, че Клейтън е бил прав за него още от самото начало: този тип изобщо не беше подходящ за Бет. Просто поредният загубеняк, който си търсеше бърза свалка.

Е, нямаше да е с Бет.

Тя щеше да побеснее, ако узнаеше какви ги върши той, но за щастие не се случваше често. Кийт се намесваше само от време на време и накрая всичко приключваше добре.

Дори повече от добре. Даже фиаското с колежанките приключи добре. Нито фотоапаратът, нито снимките се появиха в шерифството или във вестника от миналия уикенд досега. Клейтън не бе имал възможност да потърси онзи загубеняк в понеделник, понеже трябваше да занесе някакви документи в окръжното, но научи, че типът е отседнал в мотел „Холидей Мотор Корт“. За жалост — или пък за щастие — по-късно напуснал мотела и оттогава никой не го беше виждал. Най-вероятно вече отдавна си беше заминал.

Това беше хубаво. Много хубаво. Особено му харесваше гениалната идея, която му хрумна за Бет — взаимноизгодно приятелство. Чудничко, а? Клейтън сключи ръце зад главата си и се облегна на възглавниците точно когато Ники излезе от банята насред облак пара, загърната в хавлия. Той се усмихна.

— Ела тук, Бет.

Тя замръзна на мястото си.

— Казвам се Ники.

— Знам, но тази вечер искам да ти казвам Бет.

— Какви ги дрънкаш?

Очите му проблеснаха гневно:

— Затвори си устата и ела тук, ясно?

След миг колебание Ники несигурно пристъпи напред.