Никълъс Спаркс
Талисманът (21)

Двайсет и първа глава
Клейтън

Клейтън седеше зад волана в колата си и бе адски доволен от себе си.

Наложило се беше да съобразява бързо, но разговорът мина далеч по-добре, отколкото очакваше, особено предвид начина, по който беше започнал. Някой го беше изпял и докато шофираше, той се мъчеше да досети кой може да е. Обикновено в малките градчета тайни не съществуват, но тази беше доста добре пазена. Единствените хора, които знаеха, бяха мъжете, с които беше разговарял Кийт, и естествено самият той.

Може и да беше някой от тях, но кой знае защо се съмняваше. Те бяха червеи и всеки от тях беше продължил живота си. Нямаше причина някой да го е издал. Дори загубенякът Адам си беше хванал ново гадже, така че надали и той би си развързал езика.

Но пък беше възможно да се носи такъв слух. Може някой да беше станал подозрителен относно намеренията му и да е събрал две и две. Красива жена, която непрекъснато зарязват без видима причина. Като се замисли… май спомена нещо за Бет пред Мур или дори пред Тони, което нейна позната може да е чула, но не беше нито толкова глупав, нито толкова пиян, че да говори конкретно. Знаеше какви проблеми можеше да му създаде това пред баща му, особено след като в повечето случаи Кийт беше прибягвал до полицейски заплахи. Някой обаче очевидно беше подметнал нещо на Бет.

Той не вярваше много Бет да е говорила със своя приятелка. Сигурно си измисляше, за да го изненада. Можеше да е говорила с мъж или с жена, но така или иначе Кийт беше сигурен, че тя е научила тази подробност неотдавна. Познаваше я и знаеше, че не би могла да крие дълго нещо такова от него.

И точно тук всичко се объркваше. Той беше взел Бен в събота сутринта и тогава тя не му каза нищо. Както сама призна, ходила на плаж с Тиболт. В неделя я видя на църква, но късно следобед тя си беше у дома.

Кой й беше казал и кога?

Клейтън си помисли, че може да е баба й. Тази жена открай време му беше трън в очите. На дядо му също. През последните четири-пет години старецът се опитваше да я накара да продаде земята, за да я разработи. Мястото имаше не само хубав излаз на брега и реката, но през него минаваха и важни притоци. Хората, които се местеха от север, обичаха имоти на брега на реката. Дядо му обикновено приемаше отказите на старицата спокойно — кой знае защо той я харесваше. Вероятно защото посещаваха една и съща църква. Тя обаче изобщо не одобряваше предишния си зет, нищо че беше от паството на същата тази църква.

Струваше му се, че единствено Телбод е способен да предизвика тази бъркотия. Но откъде би могъл да знае, за бога? Бяха се виждали само два пъти и едва ли се е досетил за истината от тези кратки срещи. Ами проникването в къщата му? Клейтън се позамисли, но отхвърли предположението. Цялата операция му отне двайсет минути и дори не се наложи да разбива ключалката, понеже този тип не си правеше труда да заключва. Пък и нищо не липсваше, така че защо изобщо Телбод би заподозрял, че някой е влизал?

А дори да се беше досетил, че някой е влизал в къщата, как би направил връзката с Клейтън?

Не можеше да отговори на тези въпроси задоволително, но теорията, че Телбод има нещо общо с тази дребна неприятност, май се връзваше. От появата на този тип досега Клейтън имаше единствено неприятности. Затова постави Телбод на предно място в своя списък с хора, които щяха да са проявили по-здрав разум, ако си бяха гледали своята работа.

Вече имаше още една причина да види сметката на новодошлия.

В момента обаче не планираше да се ангажира прекалено с това. Все още се чувстваше чудесно заради начина, по който беше извъртял разговора с Бет. А можеше да се окаже пълно фиаско. Кийт най-малко от всичко бе очаквал тя да го покани, да обсъждат намесата му в предишните й връзки. Но се беше справил добре. Успя не само да отрече достоверно, а и да я накара да се усъмни в Телбод. По изражението й отсъди, че е повдигнал редица въпроси във връзка с него, над които не се беше замисляла, а най-прекрасното от всичко беше успехът му да я убеди, че го прави само в защита на интересите на Бен. Кой знае? Може пък Бет да зареже Телбод и той да напусне града? Чудничко щеше да стане, нали? Проблемът с поредната връзка на Бет щеше да бъде решен и Телбод щеше да се пръждоса от картинката.

Шофираше бавно и се наслаждаваше на победоносното усещане. Зачуди се дали да не отиде да изпие една бира, за да го отпразнува, но се отказа. Не можеше да разкаже на никого за случилото се. Сигурно именно излишните приказки го бяха вкарали в тази беля.

Зави по своята улица и пое покрай редица големи и добре поддържани къщи, всяка разположена на площ от половин акър. Кийт живееше в дъното на една пресечка без изход, а съседите му бяха лекар и адвокат. Той също не се справяше зле, нищо че сам го казваше.

Едва когато зави по алеята, забеляза човек, застанал на тротоара пред къщата му. Намали, видя кучето зад него и натисна спирачките, примигвайки невярващо. Рязко спря колата. Макар да валеше силно, Кийт изскочи от колата и тръгна право към Тиболт.

Обаче се закова на място, когато Зевс изръмжа и тръгна към него. Тиболт вдигна ръка и кучето замръзна.

— Какво търсиш тук, по дяволите? — кресна Кийт.

— Чакам те — отговори той. — Мисля, че е време да поговорим.

— И защо ми е да говоря с теб, мамка му? — ядно попита Клейтън.

— Мисля, че знаеш.

На Клейтън никак не му допадна как прозвучаха тези думи, но нямаше да допусне този тип да го уплаши. Нито сега, нито когато и да било.

— Знам само, че се мотаеш като скитник, а в този окръг това е престъпление.

— Няма да ме арестуваш.

Всъщност Клейтън донякъде обмисляше дали да не направи точно това.

— Не бъди толкова сигурен.

Тиболт не откъсна поглед от него, сякаш го предизвикваше да го докаже. На Клейтън адски му се прииска да изтрие изражението му с юмрука си, обаче вездесъщото псе беше тук.

— Какво искаш?

— Както ти казах, време е да поговорим. — Тонът му беше равен и спокоен.

— Нямам какво да ти кажа — отсече Клейтън и поклати глава: — Влизам вътре. Ако още си тук, когато стигна до верандата, ще те арестувам за заплаха на полицай със смъртоносно оръжие. — Обърна се и се запъти към вратата.

— Не си намерил снимките — провикна се Тиболт.

Клейтън спря и се извърна:

— Моля?

— Картата от фотоапарата със снимките — повтори Тиболт, — която си търсил, когато си влязъл в къщата ми. Когато си претърсил чекмеджетата ми, надничал си под матрака, бърникал си в шкафовете.

— Не съм влизал в къщата ти.

— Напротив, влизал си. Миналият понеделник, докато съм бил на работа.

— Докажи го.

— Вече разполагам с всички необходими доказателства. Детекторът за движение, който поставих в камината, включва видеозапис. Скрит е в огнището. Допусках, че някой ден ще решиш да потърсиш снимките, но надали ще се сетиш да погледнеш там.

Клейтън усети как стомахът му се свива, докато се мъчеше да установи дали Тиболт не блъфира. Може и да блъфираше, но може и да не беше така, не си личеше.

— Лъжеш.

— Тогава се прибирай. С радост ще занеса записа във вестника и в шерифството още сега.

— Какво искаш?

— Казах ти, мисля, че е време двамата с теб да си поговорим.

— За какво?

— За това какъв негодник си — провлече думите Логан. — Да правиш неприлични снимки на колежанки? Какво ли ще си помисли дядо ти за това? Какво ще стане, ако той някак научи или пък ако пишат във вестниците? Какво ли ще реши баща ти — областния шериф, ако не греша, — щом узнае, че синът му е проникнал с взлом в дома ми?

Клейтън усети, че стомахът отново го присвива болезнено. Този тип нямаше откъде да знае това… но го знаеше.

— Какво искаш?

Колкото и да се стараеше да се контролира, съзнаваше, че леко повишава тон.

— Искам да бъдеш по-добър човек.

— Не разбирам какви ги дрънкаш.

— Три неща. Първо: не се бъркай в живота на Елизабет.

— Коя Елизабет? — примигна Клейтън.

— Бившата ти съпруга.

— Имаш предвид Бет?

— Заплашваш мъжете, с които тя излиза след развода ви. Ти го знаеш и аз го знам. А сега, понеже и тя го знае, повече няма да се повтаря. Ясно? Разбрахме ли се?

Клейтън не отговори.

— Второ, не се бъркай в моите работи. Това включва къщата ми, работата ми, живота ми. Схвана ли?

Другият продължаваше да мълчи.

— И трето — това е много важно. — Логан вдигна длан, все едно полагаше въображаема клетва, — ако и излееш яда си върху Бен, ще отговаряш лично пред мен.

Клейтън усети как косъмчетата на тила му настръхват.

— Това заплаха ли е?

— Не, такава е реалността — увери го Тиболт. — Изпълниш ли тези три неща, няма да си имаш никакви неприятности с мен. Никой няма да разбере какво си направил.

Клейтън стисна зъби.

Тиболт пристъпи към него във възцарилото се мълчание. Зевс остана на място, видимо неспокоен, че не му позволяват да се намеси. Тиболт застана на сантиметри от лицето на Клейтън. Гласът му остана спокоен, какъвто беше още от самото начало.

— Едно ще ти кажа: не си срещал човек като мен досега. Не искаш да съм твой враг.

С тези думи се обърна и пое по тротоара. Зевс продължи да фиксира с поглед Клейтън, докато не чу командата да тръгва. Тогава заприпка след Тиболт и остави Клейтън под дъжда да се чуди как в един момент всичко е било толкова прекрасно, а в следващия най-неочаквано се е обърнало с главата надолу.