Никълъс Спаркс
Талисманът (20)

Двайсета глава
Бет

— Изобщо не ме учудва — изсумтя баба й. — Нищо не би ме учудило във връзка с някогашния ти съпруг.

— Той не е мъртъв, бабо.

— Надеждата умира последна.

Бет отпи от кафето си. Беше неделя и току-що се връщаха от църквата. За пръв път, откакто бе получила инсулт, баба й изпълни малко музикално соло и Бет не искаше да я разсейва преди това. Знаеше колко много означава за нея хорът.

— Не ми помагаш — отбеляза Бет.

— Че какво има да ти помагам?

— Казвах ти, че…

Баба й се приведе над масата:

— Знам какво ми казваше. Вече ми го каза, забрави ли? И ако ме питаш дали според мен Кийт наистина е влизал в къщата на Тиболт, ще ти кажа, че това не би ме изненадало. Никога не съм го харесвала.

— Ама наистина ли?

— Хайде да не започваме пак.

— Не започвам пак.

Баба й явно не я чу.

— Струваш ми се изморена. Искаш ли още кафе? Да ти препека филийка с канела?

— Не съм гладна — поклати глава Бет.

— Въпреки това трябва да ядеш. Не е здравословно да пропускаш хранения, а ти пропусна закуската. — Възрастната жена се надигна от масата. — Ще ти препека филийката.

Бет знаеше, че няма смисъл да спорят. Щом баба й намислеше нещо, нямаше начин да я разубеди човек. Ами за другото? За това, че Кийт имал нещо общо с… — не довърши Бет.

Баба й вдигна рамене и пъхна две филийки в тостера.

— За това, че е прогонвал другите мъже ли? Нищо у този човек не може да ме изненада. А и това обяснява всичко, нали?

— Но е лишено от логика. Мога да ти изредя поне пет-шест жени, с които той е излизал, и нито веднъж не е намеквал, че иска отново да се съберем. Защо ще му пука с кого излизам аз?

— Защото е разглезено дете — заяви баба й. Сложи малко масло в тигана и включи котлона. Малко синьо пламъче се появи със свистене. — Ти му беше играчка и макар сега да си има нови забавления, явно не му е приятно друг да пипа предишните му играчки.

Бет се размърда на мястото си.

— Не съм сигурна, че тази аналогия ми допада.

— Няма значение дали ти допада. Важното е дали е вярна.

— И според теб е?

— Не твърдя това, а че не бих се изненадала. И не ми казвай, че за теб ще бъде изненада. Виждала съм го как те гледа. Направо откачам и едва се сдържам да не го подхвана с греблото, с което чистя изпражненията на кучетата.

Бет се усмихна. Когато тостерът изхвърли филийките, баба й ги извади и ги сложи в чиния. Поля ги с разтопено масло и добави захар и канела. Поднесе чинията пред Бет.

— Заповядай, хапни нещо. Заприличала си на скелет.

— Тежа си колкото винаги.

— Което не е достатъчно. Никога не е било достатъчно. Ако не внимаваш, вятърът ще те отвее — кимна баба й към прозореца и се върна на мястото си. — Задава се голяма буря. И толкова по-добре. Нуждаем се от дъжд. Дано някое от кучетата в кучкарника да не се окаже ревльо.

Така тя наричаше кучетата, които се страхуват от буря и вгорчават живота и на останалите кучета. Бет видя възможност да промени темата на разговора. Баба й обикновено й предлагаше изход, но докато отхапваше от филийката си, си даде сметка, че иска да обсъдят още нещо.

— Според мен те са се виждали и преди — каза накрая.

— Кой? Тиболт и загубенякът ли?

Бет вдигна ръце:

— Моля те, не го наричай така. Знам, че не го харесваш, но той въпреки всичко е баща на Бен и аз не искам да свикваш да го наричаш така, понеже Бен може да те чуе. Дано да не е някъде наблизо…

Баба й се усмихна печално.

— Права си, съжалявам. Няма да се повтори. Та какво казваше?

— Спомняш ли си, че ти разказвах за вечерта, когато Кийт доведе Бен с насинено око? Ти беше при сестра си… — Бет видя баба си да кима. — Снощи се замислих. Тогава не ми направи впечатление, но когато Кийт видя Логан, не попита кой е той. Вместо това тутакси се ядоса и каза нещо като „Какво търси той тук?“.

— Е, и? — попита баба й безизразно.

— По-скоро ме озадачава начинът, по който го каза. Беше не толкова учуден, че има мъж в къщата, а че точно Логан е тук. Все едно е последният човек, когото е очаквал да види.

— Тиболт какво казва по въпроса?

— Нищо, обаче се връзва, нали? Логично е пътищата им да са се пресичали преди. Нали и Логан смята, че Кийт е влизал в къщата му?

— Може би — поклати глава баба й. — Не знам. Тиболт спомена ли какво може да е търсел бившият ти съпруг?

— Не, не спомена. Каза само, че няма какво толкова да намери.

— А това е начин да отговори на въпроса, без всъщност да отговори.

— Аха — съгласи се Бет. Отхапа отново от филийката си и установи, че за нищо на света не би я дояла.

Баба й се приведе напред.

— И това също те притеснява, нали?

— Малко.

— Понеже усещаш, че той крие нещо от теб, така ли?

Бет не отговори, а възрастната жена се пресегна през масата и стисна ръката й:

— Според мен не се тревожиш за каквото трябва. Възможно е бившият ти съпруг да е проникнал в къщата на Тиболт, а може и да не е. Може и да са се срещали преди, а може и да не са. Само че тези неща не са толкова важни, колкото опасението дали бившият ти съпруг действа задкулисно по отношение на теб. Аз на твое място щях да се тревожа точно за това, понеже то най-силно те засяга. — Тя замълча и даде възможност на Бет да осмисли казаното. — Казвам го, понеже съм ви виждала с Тиболт заедно и е съвсем очевидно, че той много държи на теб. А и смятам, че споделя подозренията си с теб, понеже не иска и с него да се случи същото като с другите мъже, с които си излизала.

— Значи мислиш, че Логан е прав?

— Да — отговори баба й, — а ти?

Не се налагаше да се замисля дълго, за да отговори:

— Да, и според мен е така.

 

 

Само че едно е да го мислиш, друго — да си сигурен. След разговора им Бет обу джинси, облече дъждобрана си и отиде с колата си в града. Беше започнало да вали сериозно няколко часа по-рано — порой, подхранван от тропическата буря, връхлетяла от Джорджия на път за Северна Каролина. По новините прогнозираха между десет и петнайсет сантиметра дъжд на квадратен метър през следващите двайсет и четири часа, а се очакваха и други бедствия. Още две бури от Мексиканския залив бяха стигнали брега през последните дни и се очаква да преминат през областта и да донесат поройни дъждове. Горещото и сухо лято официално приключи.

Бет не виждаше през предното стъкло, въпреки че чистачките работеха на най-високата степен. Канавките започваха да се пълнят с вода и докато шофираше към града, видя къдрави браздулици да се стичат към реката. Засега нивото й още не се беше покачило, но щеше — почти всички притоци в обсег от осемдесет километра се вливаха в нея, затова подозираше, че реката не след дълго ще придойде критично. Градът умееше да се справя с наводненията, подобни бедствия бяха част от живота в този край на страната, затова повечето делови предприятия се намираха далеч от реката — в опит да избегнат последиците от всякакви бури, освен от най-страховитите. Пътят, който водеше до кучкарника, минаваше успоредно на реката, но това беше друга история. По време на тежките бури, особено при урагани, реката понякога го заливаше и пътуването по него ставаше опасно. Днес нямаше да е проблем, но по-късно през седмицата положението вероятно щеше да се влоши.

В колата Бет продължи да размишлява над разговора си с баба си. Вчера сутринта всичко й се струвате много по-простичко, а сега не можеше да се отърси от въпросите, които се нижеха през главата й. Не само за Кийт, но и за Логан. Ако двамата се бяха срещали преди, защо Логан не беше споменал нищо? И какво беше търсил Кийт в къщата на Логан? Като шериф той имаше достъп до всякаква лична информация, така че едва ли е нещо такова. Тогава какво? Бет не можеше да се досети за нищо на света.

А Кийт…

Ако баба й и Логан имаха основание? Ако допуснеше, че са прави — понеже след като се позамисли, усети инстинктивно, че всичко това е вярно, — как бе и възможно тя да не е забелязала?

Трудно й беше да признае, че не е преценила правилно Кийт. Имаше си вземане-даване с него вече десет години и макар никога да не го беше смятала за ангел, изобщо не й бе хрумвала вероятността той да пречи на личния й живот.

Кой би постъпил така? И защо? Обаче разсъжденията на баба й — че Кийт възприема Бет като играчка, която не иска да дели с никого, — звучаха толкова достоверно, че главата я заболя, докато шофираше.

Изненада я най-вече фактът, че в такова малко градче, където беше почти невъзможно да пазиш тайна, тя дори не бе заподозряла. Зачуди се що за хора са приятелите и съседите й, но най-вече що за хора са мъжете, с които беше излизала. Защо просто не са казали на Кийт да не си вре носа в чуждите работи?

Понеже той е Клейтън, напомни си тя. Тези мъж не му се бяха противопоставили по същата причина, поради която тя не го притискаше във връзка с Бен. Понякога е по-лесно да се оставиш на течението.

Бет ненавиждаше това семейство.

Разбира се, тук малко прекаляваше. Само защото баба й подозираше, че Кийт е намислил нещо, това не означаваше, че наистина е така, напомни си Бет. И точно затова беше предприела сегашното пътуване.

Зави наляво на кръстовището в центъра и се запъти към по-стария квартал, където имаше предимно къщи с големи просторни веранди. По двата тротоара на улиците растяха високи дървета, най-малко на сто години. Бет си спомняше, че като малка това беше любимият й квартал. Тук семействата имаха традиция да украсяват пищно къщите си за празниците, което придаваше на квартала живописен и весел вид.

Неговата къща се намираше по средата на улицата, видя и колата му, паркирана под навеса. Зад нея беше паркирана още една кола и макар това да означаваше, че той най-вероятно не е сам, Бет не искаше да идва отново по-късно. Спря пред къщата, вдигна качулката на дъждобрана си и излезе навън в бурята.

Прецапа през плитките локви, образували се на тротоара, и се качи по стълбите до верандата. През прозорците видя, че в ъгъла на дневната свети лампа, а телевизор наблизо предава последната надпревара в НАСКАР. Явно посетителят беше настоял, понеже надали беше избор на собственика на къщата. Бет знаеше, че той мрази автомобилни ралита.

Позвъни на вратата и отстъпи малко назад. Лицето му се появи на прага и той я разпозна мигновено. Бет прочете по изражението му смесица от изненада и любопитство, както и следа от нещо друго, което не беше очаквала: страх.

Погледът му бързо обходи улицата и в двете посоки и се спря върху нея.

— Бет, какво търсиш тук? — попита той.

— Здравей, Адам — усмихна се тя. — Можеш ли да ми отделиш няколко минути? Наистина искам да поговоря с теб.

— Не съм сам — тихо каза той. — Моментът не е подходящ.

Сякаш по даден знак женски глас се обади някъде зад него:

— Кой е?

— Моля те!

Той явно премисляше дали да не затвори вратата под носа й, но после въздъхна:

— Една приятелка — провикна се той и каза на Бет: — Дай ми минутка.

Зад него се появи жена с бира в ръка, облечена с прекалено тесни джинси и фланелка. Бет я позна — секретарка в службата на Адам. Ноел или нещо подобно.

— Какво иска? — попита Ноел. От тона й стана ясно, че и тя е познала Бет.

— Не знам. Току-що се отби — отговори Адам.

— Но аз искам да гледам ралито — нацупи се Ноел и собственически обгърна кръста му с ръка.

— Знам, няма да се бавя — увери я той, но се поколеба, като видя изражението й. — Обещавам.

Бет се запита дали умолителният хленч, който беше доловила в тона му, си е там открай време и ако е така, защо не беше обърнала внимание по-рано. Или той се беше опитвал да го скрие, или тя е била склонна да го пренебрегва. Подозираше, че е второто, и малко се потисна от тази мисъл.

Адам излезе навън и затвори вратата зад себе си. Когато застана срещу Бет, тя не можеше да определи дали е изплашен или ядосан. Или и двете.

— Какво е толкова важно? — попита той. Звучеше като юноша.

— Не е чак толкова важно. Дойдох само да те попитам нещо.

— Относно?

Бет го принуди да я погледне.

— Искам да знам защо не ми се обади, след като излязохме на вечеря.

— Моля? — Запристъпва той от крак на крак като плашлив кон. — Сигурно се шегуваш.

— Не.

— Просто не се обадих, ясно? Не се получи. Съжалявам. Затова ли си тук? За да ти се извиня?

Въпросът му прозвуча като хленч и тя се зачуди защо изобщо е излизала с него.

— Не, не съм тук за извинение.

— Тогава за какво? Не съм сам — махна той. Трябва да вървя.

Въпросът й остана без отговор, а когато Адам отново огледа улицата в двете посоки, Бет разбра какво всъщност прави той.

— Страхуваш се от него, нали? — попита.

Адам се помъчи да го скрие, но тя разбра, че е улучила право в целта.

— От кого? Какви ги говориш?

— От Кийт Клейтън, бившия ми съпруг.

Той понечи да каже нещо, но не успя. Преглътна отново в опит да отрече:

— Не знам за какво говориш.

Тя направи крачка към него.

— Какво направи той? Заплаши ли те?

— Не! Не искам да говоря за това — отговори Адам, обърна се към вратата и посегна към бравата. Тя стисна ръката му, за да го спре, и приближи лицето си до неговото. Мускулите му се стегнаха, после пак се отпуснаха.

— Направил го е, нали? — притисна го Бет.

— Не мога да говоря за това. — Адам се поколеба. — Той…

Бет подозираше, че баба й и Логан са прави и макар че интуицията й също я беше подтикнала да дойде тук, стомахът й се сви, когато Адам потвърди подозренията им.

— Какво направи той?

— Не мога да ти кажа. Ти повече от всеки друг разбираш защо. Познаваш го. Той ще… — Адам замълча, осъзнал, че е казал твърде много.

— Той ще… какво?

Адам поклати глава.

— Нищо. Нищо няма да направи. — Поизправи се: — Между нас просто не се получи. Нека да оставим нещата така. — Отвори вратата, спря, пое си дълбоко дъх и Бет се зачуди дали той няма да промени решението си.

— Моля те, не идвай повече — каза накрая Адам.

 

 

Бет седеше на люлката си на верандата и гледаше пороя. Все още беше с мокрите си дрехи. Баба й я остави насаме с мислите й, само й подаде чаша горещ чай и домашни сладки с фъстъчено масло, но го направи мълчаливо, което беше крайно нетипично за нея.

Бет отпи от чая, преди да си даде сметка, че всъщност не го иска. Не й беше студено, въпреки пороя въздухът беше топъл и по двора им се плъзгаха тънки ленти мъгла. В дъното алеята се губеше в сивкавата неясна далечина.

Бившият й съпруг щеше да дойде скоро. Кийт Клейтън. От време на време Бет прошепваше името и то прозвучаваше като ругатня.

Не можеше да повярва. Нито думичка. Всъщност вярваше. Макар да й идеше да шамароса Адам, задето е такъв безхарактерен женчо, съзнаваше, че всъщност не може да го вини. Беше свестен човек, но не беше и никога не е бил онзи, когото ще изберат първи за баскетболен или за бейзболен мач. Нямаше никакъв шанс да се опълчи на бившия й съпруг.

Искаше й се само да й беше казал какво е направил Кийт. Не й беше трудно да си представи и не се съмняваше, че Адам е наел офиса си от семейство Клейтън. Това важеше за почти всяко предприятие в града.

С такава заплаха ли си беше послужил Кийт? Или с нещо от сорта на „можем сериозно да ти вгорчим живота“? Или с положението си на полицай? Докъде беше готов да стигне?

Докато седеше навън, Бет се мъчеше да отгатне точно колко пъти се е случвало. Не бяха много мъже — петима или шестима, — които бяха прекратили отношенията си с нея по същия внезапен и необясним начин като Адам. Включително Франк, с когото излизаше преди колко… седем години? Дали Кийт я следеше още оттогава? Стомахът й се сви при тази мисъл.

А Адам…

Защо мъжете, които избираше, винаги лягаха по гръб и се преструваха на мъртви, когато се намесеше Кийт? Да, семейството му беше влиятелно, да, той беше шериф, но нима те не бяха мъже? Не може ли да му заявят да си гледа работата? И защо не бяха предупредили, а се бяха изнизали с подвита опашка? Явно не й вървеше с мъжете, както не й беше провървяло и с Кийт. Какво казваха хората? Измамят ли те веднъж, не ги е срам! Измамят ли те два пъти, не те е срам! Нейна ли беше вината, че избира мъже, които все я разочароват?

Може би, призна Бет. Но проблемът не беше в това, а във факта, че Кийт действаше задкулисно, за да подрежда нещата както си поиска. Като че ли я притежаваше.

От тази мисъл стомахът й отново се сви и й се прииска Логан да беше тук. Не защото Кийт щеше да дойде скоро да докара Бен, не се нуждаеше от него заради това. Бет не се боеше от Кийт. Никога не се бе страхувала, понеже знаеше, че дълбоко в себе си той е един наперен грубиян, който тутакси отстъпва, когато някой му се опълчи. Точно по тази причина баба й не харесваше Кийт. Дрейк също, Бет го усещаше, а и знаеше, че Кийт винаги става неспокоен в присъствието на брат й.

Не, нуждаеше се от Логан, понеже той умееше да изслушва и нямаше да я прекъсне, да се опита да реши проблема й или да му доскучае, ако тя повтори стотици пъти: „Не мога да повярвам, че наистина постъпих така.“ Щеше да я остави да си изплаче душата.

Но пък всъщност последното, което искаше, беше да си излее гнева. Много по-добре беше да го остави да тлее. Трябваше да е ядосана, когато се изправи срещу Кийт — така щеше да бъде остра и бърза, — но не желаеше да губи самообладание. Ако се разкрещеше, Кийт щеше просто да отрече всичко и да си тръгне вбесен. А Бет трябваше да го накара да не се меси в личния й живот — особено сега, когато и Логан беше в картинката, — обаче без да прави уикендите, които Бен прекарваше с баща си, по-неприятни за детето, отколкото вече бяха.

Не, по-добре беше Логан да не присъства. Кийт можеше да избухне, ако отново го види и дори да го предизвика да направи нещо, а това щеше да създаде проблеми. Ако Логан докоснеше дори с пръст бившия й съпруг, щеше да се озове в затвора за много дълго време. Бет трябваше да поговори с Логан по-късно и да се увери, че той разбира как стоят нещата в Хамптън. Засега обаче се налагаше да се справи с проблема си сама.

В далечината се появиха фарове и автомобилът — отпърво сякаш течен и чак после твърд — се приближи към къщата. Баба й надникна между завесите и се прибра. Бет стана от люлката и пристъпи към края на верандата, когато предната врата се отвори. Бен излезе, стиснал раничката си, стъпи в една локва и си намокри обувките. Явно изобщо не забеляза, а просто изприпка нагоре по стълбите към верандата.

— Здрасти, мамо — поздрави я той. Двамата се прегърнаха, после Бен вдигна поглед към нея: — Може ли да хапнем спагети за вечеря?

— Разбира се, скъпи. Как прекара?

— Знаеш как — сви рамене той.

— Да, знам. Влез вътре да се преоблечеш. Баба е изпекла сладки. И си свали обувките!

— Ти идваш ли?

— След малко. Искам първо да поговоря с баща ти.

— Защо?

— Не се тревожи, не е свързано с теб.

Бен се помъчи да разчете изражението й, а тя положи ръка върху рамото му и го подкани:

— Влез вътре, баба те чака.

Бен влезе, а Кийт свали стъклото си няколко сантиметра.

— Този уикенд прекарахме страхотно! Не го слушай, ако ти казва друго.

В тона му се долавяше високомерно самодоволство. Може би понеже Логан го няма, помисли си Бет и пристъпи напред:

— Имаш ли минутка?

Той се взря в нея, премести скоростния лост на паркиране и изгаси двигателя. Отвори вратата, излезе и изкачи стълбите на бегом. На верандата отърси няколко капки дъжд от главата си и й се усмихна широко. Сигурно си мислеше, че изглежда секси.

— Какво има? — попита той. — Нали ти казах, с Бен прекарахме страхотно този уикенд.

— Накара ли го да ти чисти кухнята?

Усмивката му угасна.

— Какво искаш, Бет?

— Не се ядосвай, просто те попитах нещо.

Той се взря в нея, мъчейки се да отгатне какво става.

— Аз не ти казвам как да се държиш с Бен, когато е с теб, и очаквам ти да правиш същото. Сега кажи за какво искаше да говорим.

— Всъщност за няколко неща. — Въпреки неприязънта си тя се насили да се усмихне и му посочи към люлката. — Ще седнеш ли?

Той явно се изненада.

— Добре, но не мога да остана дълго. Имам планове за вечерта.

„Ама, разбира се — помисли си Бет. — Или е така, или искаш да си го помисля.“ Постоянно й го напомняше след развода.

Седнаха на люлката. Той се люшна напред-назад, после облегна и разпери ръце.

— Готино е, ти ли го направи?

Тя се постара да остави възможно най-голямо разстояние помежду им.

— Логан я постави.

— Логан!

— Логан Тиболт. Работи в кучкарника при баба. Помниш ли, виждал си го.

Той се почеса по брадичката:

— Онзи тип, дето беше тук една вечер?

Като че ли не знаеше!

— Точно той.

— Харесва ли му да чисти клетките и да събира гадориите? — попита Кийт.

Тя пренебрегна очевидната подигравка.

— Аха.

Той въздъхна и поклати глава:

— По-добре той, отколкото аз. — Вдигна рамене и се извърна към нея. — Е, какво има?

Тя внимателно обмисли думите си.

— Не ми е лесно да го кажа… — Замълча, сигурна, че така ще го заинтригува повече.

— Какво има?

— Онзи ден говорих с една приятелка и тя ми спомена нещо, което ме озадачи.

— Какво ти каза? — приведе се към нея Кийт, вече нащрек.

— Преди да ти кажа, искам да знаеш, че са само слухове — приятел на приятеля на приятеля чул еди-какво си, което най-накрая стигна и до мен. Става дума за теб.

— Привлече вниманието ми.

— Ами тя ми каза… — поколеба се Бет. — Каза, че си ме следял, когато съм излизала на срещи. И после си заявявал на мъжете, че не искаш да излизат с мен.

Бет се постара да не го гледа в очите, но с периферното си зрение забеляза как лицето му се скова. Не беше само смаян, а и виновен. Тя стисна устни, за да не прекали с думите.

Лицето му се отпусна.

— Не мога да повярвам. — Забарабани той с пръсти по крака си. — Кой ти го каза?

— Няма значение — махна с ръка тя. — Не я познаваш.

— Любопитен съм — настоя той.

— Няма значение — повтори Бет. — Не е вярно, нали?

— Разбира се, че не. Как изобщо можеш да си го помислиш?

„Лъжец!“ — кресна Елизабет вътрешно, но се овладя и не каза нищо. Кийт поклати глава във възцарилото се мълчание.

— Май трябва да си подбираш приятелките по-внимателно. Честно казано, малко съм оскърбен, задето изобщо водим този разговор.

Тя се насили да се усмихне.

— Казах й, че не е вярно.

— Но пожела да се увериш, като ме попиташ лично, а?

Бет долови гнева му и си напомни да внимава.

— Така и така щеше да се отбиеш — подхвърли. — Познаваме се отдавна и можем да разговаряме като възрастни хора — изгледа го с ококорени очи, същинска жертва на невинна грешка. — Притесни ли се, че те попитах?

— Не, но все пак как изобщо си допуснала такава мисъл… — разпери ръце той.

— Не съм, обаче реших да те предупредя, понеже вероятно ти се иска да знаеш какво говорят другите зад гърба ти. Не ми се ще да говорят така за бащата на Бен и го заявих на приятелката си.

Думите й оказаха желаното въздействие: той се наду гордо и самодоволно.

— Благодаря, че си ме защитила.

— Не се нуждаеш от защита, знаеш как клюкарстват хората. Клюките са токсичните отпадъци на малките градове — поклати глава Бет. — Е, как са нещата при теб? Работата върви ли?

— Все едно и също. Как е класът ти тази година?

— Много добри деца. Поне засега.

— Добре. — Кийт маха с ръка към двора: — Сериозна буря, нали? Едва виждах пътя.

— И аз си мислех същото, докато те гледах да се приближаваш с колата. А вчера на плажа беше страхотно.

— Била си на плажа ли?

— Да, с Логан — кимна тя. — Виждаме се от известно време.

— Сериозно ли е? — подметна Кийт.

Тя го стрелна с кос поглед.

— Не ми казвай, че онази жена е имала право.

— Не, разбира се.

Бет се усмихна закачливо.

— Знам, само се шегувам. И за да ти отговоря — не, нещата помежду ни още не са сериозни, обаче той е страхотен.

Кийт долепи длани.

— А какво мисли баба ти?

— Какво значение има?

Клейтън се размърда на мястото си:

— Просто казвам, че подобни ситуации може да бъдат много сложни.

— Какво имаш предвид?

— Той работи тук. Знаеш какво става в съдилищата в днешно време. Излагаш се на опасност да те съди за сексуален тормоз.

— Той не би го направил.

Кийт заговори търпеливо, сякаш изнасяше лекция на някой младок:

— Повярвай ми, всички така казват. Помисли само — той няма връзки в общността и след като работи за баба ти, надали разполага с пари. Не се обиждай, но семейството ти притежава много земя. — Сви рамене. — Казвам само, че на твое място щях много да внимавам.

Звучеше убедително и дори загрижено, макар Бет да знаеше, че не е така. Приятел, искрено загрижен за нейното благо. Този човек е трябвало да стане актьор!

— Баба е собственик на земята и на къщата, не съм аз.

— Знаеш какви са адвокатите.

„Прекрасно знам — помисли си Бет. — Помня какво направи твоят на делото за попечителство.“

— Съмнявам се, че ще има проблем, но ще поговоря с баба.

— Идеята е добра — самодоволно заключи той.

— Радвам се, че не сбърках за теб.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш… че за теб не е проблем да излизам с човек като Логан. С изключение на притеснението за сексуален тормоз. Наистина го харесвам.

Кийт свали крака си на земята.

— Не бих казал, че за мен не е проблем.

— Но нали току-що…

— Казах, че не ме интересува с кого излизаш и наистина е така. Но ме интересува кой влиза в живота на сина ми, понеже съм загрижен за него.

— И така трябва, но какво общо има това?

— Помисли, Бет. В работата си ти не виждаш онова, на което ми се налага да ставам свидетел аз. Непрекъснато се сблъсквам с ужасни неща, така че наистина съм загрижен какъв човек ще прекарва много време със сина ми. Искам да знам дали е склонен към насилие, дали не е някакъв перверзник…

— Не е — прекъсна го Бет и неволно се изчерви. — Проучихме го.

— Може сведенията да не са верни. Не е трудно човек да си създаде нова самоличност. Откъде си сигурна, че истинското му име е Логан? Тук никого не можеш да попиташ. Разговаряла ли си с човек от миналото му? Или със семейството му?

— Не…

— Ето виждаш ли! Просто те предупреждавам да внимаваш — сви рамене Кийт. — И не го казвам само заради Бен, а и заради теб. По света има лоши хора и единствената причина да не са в затвора е, че умеят да е прикриват.

— Представяш го като някакъв престъпник!

— Не се опитвам да направя такова нещо. Възможно е той да е най-милият и най-отговорен човек на света. Просто казвам, че не знаеш какъв е всъщност. И докато не разбереш, по-добре да действаш предпазливо. Нали четеш вестници и гледаш новините! Не ти говоря неща, които вече да не знаеш. Просто не искам на Бен да му се случи нищо лошо. И не искам никой да нарани теб.

Тя понечи да каже нещо, но за пръв път, откакто седна да разговаря с бившия си съпруг, не знаеше какво да каже.