Никълъс Спаркс
Талисманът (12)

Дванайсета глава
Бет

Стъмни се, а Бет стоеше на задната веранда, наблюдаваше как Логан се е привел съсредоточено над шахматната дъска и си помисли: „Харесвам го“. Мисълта й се стори едновременно озадачаваща и естествена.

Бен и Логан играеха втората си партия шах, а Логан обмисляше внимателно следващия си ход. Момчето спечели с лекота първата партия и Елизабет прочете учудването по лицето на Логан. Прие загубата достойно и дори попита Бен къде е сбъркал. Върнаха фигурите на предишните им места и Бен му показа поредица от грешки, които бе допуснал — най-напред с царицата, а после и с коня си.

— Да ме вземат… — възкликна Логан с усмивка и погледна към детето. — Браво на теб.

Елизабет не искаше дори да си помисля как би реагирал на загубата Кийт. Всъщност не се и налагаше да си го представя, понеже двамата играха веднъж преди няколко години, Бен спечели и баща му буквално преобърна дъската, преди да изхвърчи ядосан от стаята. Няколко минути по-късно, докато Бен все още събираше фигурите зад мебелите, Кийт се върна. Вместо да се извини, заяви, че шахът е загуба на време и че е по-добре Бен да се захване с нещо важно, например да си подготви уроците или да отиде да потренира, понеже „батирал като слепец“.

Понякога наистина й идеше да го удуши.

С Логан обаче нещата стояха различно. Бет видя, че Логан отново е закъсал — не го разбра от дъската — не умееше да различава добрия от лошия играч, — но когато Бен гледаше противника си, а не фигурите, Елизабет знаеше, че краят е близо, нищо че Логан не го съзнаваше.

В цялата ситуация най-много й допадаше фактът, че въпреки нужната концентрация за играта, Логан и Бен продължаваха да си говорят. За училище и за учителите на момчето, какъв е бил Зевс като малко кутре, и понеже мъжът изглеждаше искрено заинтригуван, Бен му разказа няколко неща, които я учудиха: че едно момче от училище вече няколко пъти му краде обяда и че Бен си пада по момиче на име Сиси. Логан не натрапи съветите си, а го попита какво трябва да се направи според него. Въз основа на опита си с мъжете Бет знаеше, че според повечето, ако споделиш проблем или дилема, от тях се очаква мнение, дори когато всъщност искаш само да те изслушат.

Всъщност естествената сдържаност на Тиболт даде възможност на Бен да изрази себе си. Ясно беше, че Логан се чувства добре в кожата си. Той не се опитваше да впечатли нито детето, нито нея, като й демонстрира колко добре се разбира с Бен.

Елизабет не беше излизала често през годините, но беше установила, че повечето й ухажори или се правят, че не забелязват Бен, и си разменяха с него само по няколко думи, или прекаляваха със свойските си разговори с него в старанието си да й се похвалят с невероятно дружеските си отношения със сина й. Бен още от малък се беше научил да надушва и двата типа почти незабавно. Бет също и обикновено това й даваше достатъчно основание да приключи връзката. Е, ако мъжът не я изпревареше.

На Бен очевидно му беше приятно с Логан, а още по-хубавото бе, че изглежда и на Логан му е приятно. Той продължи безмълвно да се взира в дъската и за миг пръстът му се спря върху коня, но после се премести върху пешката. Бен лекичко изви вежди. Елизабет не знаеше дали синът й преценява хода, който обмисляше съперникът му за добър или за лош, но Логан се реши и премести пешката.

Бен направи следващия си ход почти незабавно, което й се стори лош знак за Тиболт. Няколко минути по-късно той осъзна, че какъвто и ход да направи, няма спасение за царя му, и поклати глава:

— Победи ме.

— Да, така е — съгласи се Бен.

— Мислех, че играя по-добре.

— Така беше.

— Докога?

— До втория ти ход.

Логан се засмя.

— Шахматен хумор, а?

— Знам много такива шеги — отговори Бен, видимо горд, и махна към двора. — Достатъчно ли се стъмни?

— Да, струва ми се. Готов ли си за игра, Зевс?

Кучето наостри уши и наклони глава. Бен и Логан се изправиха и то бързо ги последва.

— Идваш ли, мамо?

Бет се надигна от мястото си.

— Ей сега.

Тръгнаха в тъмното към предната част на къщата. Бет спря до стълбите.

— Може би трябва да взема фенерче.

— Не е честно! — възрази Бен.

— Не за кучето, а за теб, за да не се изгубиш.

— Няма да се изгуби — увери я Логан. — Зевс ще го намери.

— Лесно ти е на теб, нали не е твой син.

— Ще се оправя — увери я и Бен.

Не беше съвсем спокойна, обаче тъй като Логан не изглеждаше никак притеснен, се съгласи.

— Добре — въздъхна Елизабет. — Обаче искам да взема фенерче за себе си, става ли?

— Става — съгласи се Бен. — Какво да правя?

— Скрий се — каза му Логан, — а аз ще изпратя Зевс да те потърси.

— Където си поискам ли?

— Защо не се скриеш някъде там? — посочи Логан към гористата местност западно от потока, от другата страна на алеята към кучкарника. — Не ми се иска случайно да паднеш в потока. Пък и следата ти ще остане прясна. Двамата си играхте там преди вечеря. След като той те намери, тръгваш след него, ясно? Така няма да се загубиш.

Момчето погледна към гората.

— Добре. Откъде да съм сигурен, че той не гледа?

— Ще го прибера вътре и ще преброя до сто, преди да го пусна.

— И няма да му позволяваш да наднича, нали?

— Обещавам. — Логан насочи вниманието си към Зевс. — Ела — подкани го той, запъти се към вратата и я отвори, но спря. — Може ли да го вкарам вътре?

— Всичко е наред — кимна Бет.

Логан даде знак на Зевс да влезе вътре и да легне, после затвори вратата.

— Добре, готово.

Момчето хукна към гората, а той започна да брои на глас. Тичайки, Бен се провикна през рамо:

— Брой по-бавно!

Фигурката му постепенно се изгуби в мрака и той се скри от поглед още преди да стигне гората.

Бет скръсти ръце.

— Трябва да призная, че имам лошо предчувствие.

— Защо?

— Синът ми се крие в гората посред нощ. Боже, защо ли?

— Всичко ще бъде наред. Зевс ще го намери за две-три минути най-много.

— Имаш невероятно доверие в кучето си.

Логан се усмихна и за един кратък миг двамата останаха на верандата, мълчаливо наслаждавайки се на вечерта. Въздухът беше топъл и влажен, но вече не беше горещ и ухаеше като земята: на смесица от пръст, бор и дъб, мирис, който неизменно напомняше на Бет, че макар светът непрекъснато да се променя, това място сякаш винаги остава неизменно.

Усещаше, че Логан я наблюдава през цялата вечер и се старае да не я зяпа, знаеше, че самата тя прави същото с него. Харесваше й начинът, по който вниманието му я караше да се чувства. Приятно й беше, че той я намира за привлекателна, допадаше й също, че в увлечението му няма нищо от настойчивостта или желанието, които тя често долавяше, когато мъжете я зяпаха. Вместо това той бе доволен просто да стои до нея и по някаква причина тя се нуждаеше точно от това.

— Радвам се, че остана за вечеря — обади се Бет, понеже не знаеше какво друго да каже. — Бен си прекарва чудесно.

— И аз се радвам.

— Ти се държа прекрасно с него, докато играехте шах.

— Не беше трудно.

— На някои хора им е трудно.

Той се поколеба, преди да попита:

— За бившия ти ли говорим отново?

— Толкова ли съм прозрачна? — облегна се Бет на едната подпора. — Да, прав си. Говорех за бившия си съпруг.

Той се облегна на стълба от отсрещната страна на стълбите с лице към нея.

— И?

— Просто ми се иска нещата да бяха различни.

Той се поколеба и Бет се досети, че Логан се пита дали да каже още нещо. Накрая избра да не го прави.

— Той няма да ти допадне — каза Елизабет. — Всъщност според мен и той не би те харесал.

— Така ли?

— Да. Но се смятай за щастливец, понеже нищо не пропускаш.

Той се вгледа в нея настойчиво, но не продума. Елизабет допускаше, че Логан вероятно си спомня как го беше отрязала по-рано вечерта. Отметна няколко немирни кичура и се поколеба дали да продължи: — Искаш ли да ти разкажа?

— Само ако ти искаш.

Тя се замисли за миналото и въздъхна.

— Най-старата история на света… Аз бях невзрачно девойче в гимназията, той беше с няколко години по-голям от мен, но ходехме в една и съща църква, откакто се помня, така че прекрасно знаех кой е. Започнахме да излизаме няколко месеца преди да завърша. Семейството му е заможно и той винаги е излизал с най-популярните момичета, така че явно съм се увлякла и съм се размечтала. Пренебрегнах няколко сериозни проблема, намерих му извинение за други и неусетно се оказах бременна. И изведнъж животът ми се промени. Вече нямаше да замина да уча в колеж есента, изобщо нямах представа какво е да бъдеш майка, камо ли самотна майка. Изобщо не си представях как да прекратя всичко. Последното, което очаквах от него, бе да ми предложи брак, но по някаква причина той го стори, аз приех и макар да ми се искаше да вярвам, че всичко ще потръгне, и да се постарах да убедя баба, че знам какво върша, и двамата разбрахме, че сме допуснали грешка още преди мастилото на брачното ни свидетелство да изсъхне. На практика нямахме нищо общо. Карахме се почти постоянно и накрая се разделихме малко след раждането на Бен. И тогава наистина се обърках.

Логан скръсти ръце:

— Но това не ти попречи.

— За какво да ми попречи?

— Да станеш учителка. И да се справиш като самотна майка. — Той се усмихна широко и додаде: — И по някакъв начин да се справиш.

Тя му се усмихна признателно:

— С помощта на баба.

— Всичко, което е нужно. — Той преметна крак върху крак, изгледа я и се подсмихна: — Невзрачно девойче, а?

— В гимназията ли? Да, определено бях невзрачна.

— Трудно ми е да повярвам.

— Ако искаш вярвай.

— А как успя с колежа?

— Имаш предвид с Бен ли? Не беше лесно, обаче ми признаха резултати от курсове, които бях изучавала в гимназията, което донякъде ми осигури летящ старт, а после учих в местния колеж, докато Бен беше още в пелени. Ходех на занятия само два-три пъти в седмицата, докато баба се грижеше за Бен, после се прибирах и учех у дома, когато бях свободна от майчинските си задължения. Същото продължи и когато се прехвърлих в университета в Уилмингтън, понеже беше достатъчно близо, за да ходя на занятия и да се прибирам вечер. Учих цели шест години, преди да си получа дипломата, но не исках да злоупотребявам с добрината на баба и да давам причина на бившия си съпруг да поиска пълно попечителство. А навремето той сигурно щеше да опита да го получи просто защото можеше.

— Явно е голям чаровник!

— Представа нямаш — намръщи се тя.

— Искаш ли да го набия?

Тя се засмя.

— Смешното е, че преди време можеше и да се възползвам от предложението ти, но вече не. Той просто е… незрял. Смята, че всяка срещната жена е луда по него, ядосва се на дреболии и винаги обвинява другите, когато нещо се обърка. Шестнайсетгодишен в ролята на трийсет и една годишен мъж, ако ме разбираш. — Бет усещаше, че Логан я наблюдава. — Стига сме говорили за него. Кажи ми нещо за себе си.

— Какво например?

— Каквото и да е, не знам. Защо завърши антропология?

Той се замисли над въпроса й:

— Май заради характера си.

— Какво означава това?

— Знаех, че не искам да завършвам практични специалности като бизнес или инженерство, а към края на първия курс започнах да си говоря с други студенти, избрали хуманитарни предмети. Исках да ми бъде интересно.

— Шегуваш се.

— Не. Поне това беше причината да запиша първите няколко уводни курса. След това си дадох сметка, че антропологията е смесица от история, предположения и загадки, а всичко това ми допадна. Увлякох се.

— Ами студентските купони.

— Не си падах.

— Футболните мачове?

— Не.

— Понякога не ти ли се струва, че си пропуснал най-хубавото в колежа?

— Не.

— И на мен — съгласи се тя. — Не и след като родих Бен.

Той кимна и после посочи към гората:

— Ами… да пуснем ли Зевс да намери Бен?

— Боже мой! — възкликна тя малко притеснено. — Да. Може да го намери, нали? Колко време мина?

— Не много. Може би пет минути. Ще изведа Зевс, а ти не се притеснявай. Няма да отнеме много.

Той се приближи до вратата и я отвори. Кучето изтича навън, махвайки с опашка, и тръгна надолу по стълбите. Веднага вдигна лапа, застанал до верандата, после изприпка нагоре по стълбите към Логан.

— Къде е Бен? — попита го стопанинът му.

Зевс наостри уши. Логан посочи натам, където се беше изгубило момчето.

— Намери Бен.

Зевс се извърна и припна, забол нос в земята. След броени секунди надуши следата и изчезна в мрака.

— Не трябва ли да тръгнем след него? — попита Бет.

— Искаш ли?

— Да.

— Ами хайде.

Тъкмо бяха стигнали до първите дървета, и тя чу игривия лай на Зевс. Веднага след това прозвуча и доволният вик на Бен. Елизабет се извърна към Логан, а той само сви рамене.

— Значи не си ни лъгал! Колко време мина? Две минути?

— На него му е лесно. Знаех, че Бен няма да се отдалечава много.

— Колко най-дълго е търсил нещо?

— Вървя по следата на един елен… мисля, близо дванайсет километра. Нещо такова. Щеше да продължи, но еленът влезе в частен имот. Някъде в Тенеси.

— А ти защо следеше елена?

— За да го упражнявам. Зевс е умно куче. Обича да учи нови неща и да използва уменията си. — В този момент Зевс се подаде между дърветата, а Бен изникна зад него. — Той се забавлява не по-малко от Бен.

— Беше невероятно! — възкликна момчето. — Той се приближи право към мен, а аз седях, без да гъкна.

— Искаш ли пак? — попита Логан.

— Може ли? — примоли се Бен.

— Ако майка ти няма нищо против.

Бен се обърна към майка си, а тя вдигна ръце:

— Давай.

— Добре, приберете го пак. Този път ще се скрия наистина — заяви Бен.

— Дадено — съгласи се Логан.

 

 

Когато Бен се скри за втори път, Зевс го намери на едно дърво. Третия път момчето се върна по стъпките си, за да го заблуди, но кучето го намери на около четиристотин метра, в къщичката му на дървото до потока. Бет не остана много доволна от този последен избор — паянтовото мостче и платформата винаги й се струваха по-опасни нощем, но Бен вече се бе изморил и беше готов да прекратят играта.

Логан ги последва обратно до къщата. Пожела лека нощ на Бен, който беше капнал от умора, обърна се към Бет и се прокашля:

— Благодаря ти за прекрасната вечер, но трябва да си вървя.

Вече наближаваше десет, но част от нея не искаше да го пуска още.

— Искаш ли да те откарам? — предложи тя. — Бен ще заспи след броени минути, а и аз нямам нищо против да те закарам.

— Благодаря ти за предложението, но ще се справя. Обичам да вървя.

— Добре. Не знам много неща за теб, но това ми е известно — усмихна се тя. — До утре, нали?

— Ще бъда тук в седем.

— Мога да нахраня кучетата, ако искаш да дойдеш малко по-късно.

— Няма проблем. А и ми се иска да видя Бен, преди да тръгне. Сигурен съм, че и Зевс ще иска. Горкият, сигурно ще се чуди какво да прави, след като Бен го няма да го гони.

— Добре тогава… — сви рамене Бет, разочарована, задето Логан си тръгва.

— Имаш ли нещо против утре да взема пикапа? Трябва да отида до града и да купя някои неща, за да оправя спирачките. Ако не може, ще отида пеша.

Тя се усмихна:

— Не се съмнявам, но няма проблем. Трябва да закарам Бен и да свърша някои неща, но ако не се видим, ще оставя ключовете под постелката на шофьорската седалка.

— Добре — каза той и впери поглед в нея. — Лека нощ, Елизабет.

— Лека нощ, Логан.

След като той си тръгна, Бет нагледа Бен и го целуна по бузата, преди да се прибере в стаята си. Докато се събличаше, си припомни цялата вечер, размишлявайки над загадката Логан Тиболт.

Не познаваше мъж като него, но после веднага се скастри сама, че е толкова повърхностна. Разбира се, че ще е различен, просто й беше непознат. Не беше прекарвала много време с него. Въпреки това смяташе, че е достатъчно зряла, за да разпознае истината, когато се изправи пред нея.

Логан беше различен. Бог й беше свидетел, че Кийт изобщо не приличаше на него. Всъщност никой друг от мъжете, с които беше излизала след развода си, не приличаше на Логан. Повечето мъже бяха доста предвидими — колкото и да бяха очарователни и учтиви или груби и недодялани, усилието им да я вкарат в леглото беше съвсем прозрачно. „Мъжки глупости“ — определи го баба й. А Бет знаеше, че баба й не греши.

Обаче с Логан… е, това беше друга работа. Тя нямаше никаква представа какво иска той от нея. Знаеше, че я намира за привлекателна и че компанията й явно му е приятна, но с изключение на това не проумяваше какви са намеренията му, понеже очевидно му беше приятно и с Бен. Каза си, че в известен смисъл той се отнася към нея като много женени мъже, които познаваше: ти си красива и интересна, обаче аз вече съм женен.

Хрумна й обаче, че е възможно и да греши. Възможно бе той да си има приятелка в Колорадо или пък просто неотдавна е скъсал с любовта на живота си и все още не го е превъзмогнал. Като се замисли, осъзна, че макар Логан да беше описал какво е видял и какво е правил по време на пътуването си през страната, Бет все още нямаше представа защо изобщо е тръгнал на път, нито защо е решил да преустанови странстванията си в Хамптън. Историята му не беше толкова загадъчна, колкото потайна, а това я озадачаваше. Ако беше научила нещо за мъжете, то беше, че те обичат да говорят за себе си: за работата си, за хобитата си, за предишните си постижения, за мотивите си. Логан не правеше нито едно от тези неща. Странно.

Бет поклати глава и си каза, че вероятно отдава прекалено голямо значение на всичко. В крайна сметка, не бяха излизали на среща, а по-скоро бяха общували приятелски — такос, шах и разговор. Семейно събиране.

Облече пижамата си и взе списание от нощното шкафче. Разсеяно разлисти страниците, после изгаси лампата. Но когато затвори очи, продължи да вижда ъгълчетата на устните му, които леко се извиваха, когато той кажеше нещо забавно, или как се сключваха веждите му, когато беше съсредоточен над нещо. Елизабет дълго се мята и се въртя в леглото, и се питаше дали случайно Логан също не е буден и не мисли за нея.