Никълъс Спаркс
Талисманът (7)

Седма глава
Бет

Неделя.

Би трябвало да бъде ден за почивка след църквата, за да може Бет да събере сили и да се зареди с енергия за предстоящата седмица. Ден, който трябваше да прекарва със семейството си, да готви задушено в кухнята и да си прави отморяващи разходки край реката. Може би дори да седне с хубава книга и чаша вино или да си вземе гореща вана.

Никак не й се искаше да прекара този ден в събиране на кучешко ако от тревните площи, където обучаваха животните, нито да чисти клетките, нито да обучава дванайсет кучета едно след друго или да седи в задушната канцелария и да чака хората да си приберат домашните любимци, които стояха на хладно в климатизирания кучкарник. Обаче всъщност Бет правеше точно това, откакто се бе върнала от църква.

Две от кучетата вече бяха взети от собствениците им, но днес трябваше да дойдат да вземат още четири. Баба й беше така добра да извади документите и да ги сложи върху бюрото, преди да се прибере в къщата да гледа мача. „Атланта Брейвс“ играеха с „Метс“, а баба й не само беше запален фен на „Атланта Брейвс“, което се струваше нелепо на Бет, но и обожаваше всякакви сувенири, свързани с отбора. Което естествено обясняваше чашите за кафе с емблемата на отбора, натрупани на плота, знаменцата на отбора по стените, настолния календар и лампата с надпис „Атланта Брейвс“ до прозореца.

Вратата беше отворена, но въпреки това вътре беше задушно. Беше един от онези горещи и влажни летни дни, които са чудесни да отидеш да поплуваш в реката. Ризата на Бет беше мокра от пот и понеже беше по шорти, краката й непрекъснато залепваха за изкуствената кожа на стола. Помръднеше ли крак, се разнасяше неприятен звук като отлепването на тиксо от картонена кутия, което си беше отвратително.

Баба й смяташе за абсолютно задължително в кучкарника да бъде прохладно, но не беше сметнала за нужно да създаде комфорт в канцеларията. „Ако ти е горещо, отвори вратата към кучкарника“ — казваше тя, пренебрегвайки факта, че несекващият лай на кучетата пречи на повечето хора. А днес тук имаше две шумни кутрета — два ръсел териера, които не бяха престанали да лаят, откакто беше дошла Бет. Сигурно бяха лаели и през цялата нощ, понеже другите кучета й се сториха раздразнителни. Те току се присъединяваха в сърдит хор и шумът растеше по сила и височина, като че ли всяко куче искаше да изрази недоволството си по-гръмогласно от останалите. Следователно беше невъзможно Бет да отвори вратата към кучкарника, за да се охлади канцеларията.

Зачуди се дали да не отиде отново в къщата и да си налее още една чаша студена вода, но кой знае защо имаше усещането, че веднага щом излезе, собствениците на кокер шпаньола, оставен за обучение, тутакси ще цъфнат да си го вземат. Бяха се обадили преди половин час, че са на път — „Ще дойдем до десет минути!“, — а бяха хора, които ще се разстроят, ако установят, че се налага кокерът им да стои в кучкарника дори минута повече от необходимото, особено след като две седмици не си е бил у дома.

А самите те пристигнаха ли навреме? Не, разбира се.

Щеше да й е много по-лесно, ако Бен беше тук. Сутринта го видя в църквата заедно с баща му и както бе очаквала, той беше мрачен. Както обикновено гостуването не му беше особено забавно. Предишната вечер й се обади, преди да си легне, и й съобщи, че през повечето време Кийт седял на верандата сам, а той, Бен, чистел кухнята. Бет се чудеше какво става. Нима Кийт не можеше просто да се порадва, че синът му е при него? Или да седне и да поговори с него? Бен беше много сговорчиво дете — не го казваше, защото беше пристрастна. Е, добре де, може и да беше малко пристрастна, но като учителка прекарваше много време с най-различни деца, така че разбираше какво говори. Бен беше умен. Имаше чувство за хумор. Беше мил, учтив. Беше страхотен и тя направо полудяваше, задето баща му е толкова глупав, че не го осъзнава.

Наистина й се искаше да се прибере в къщата и да… да прави нещо. Каквото и да е. Дори прането щеше да е по-вълнуващо от висенето тук. Тук имаше твърде много време да мисли. Не само за Бен, а и за баба си. И за това дали да преподава тази година. И дори за своя живот, което неизменно я потискаше. Би било чудесно да срещне някой специален мъж, с когото да й е весело и който да обича Бен, колкото го обичаше тя. Или да срещне мъж, с когото да отиде на вечеря или на кино. Нормален мъж, който не забравяше да сложи кърпата в скута си в ресторанта и да й отваря вратата от време на време. Желанието й не беше неразумно. Не излъга Мелъди, когато й каза, че в града почти няма никакъв избор, а и не отричаше, че е придирчива, обаче с изключение на кратката й връзка с Адам през последната година всяка седмица прекарваше неделята у дома. Четирийсет и девет от петдесет и два уикенда. Е, със сигурност не беше чак толкова придирчива. Просто Адам беше единственият мъж, който я беше поканил да излязат, и по някаква все още непонятна за нея причина най-неочаквано беше престанал да й се обажда. И с това почти се изчерпваше любовният й живот през последните няколко години.

Е, голяма работа. След като досега успя да издържи без връзка, ще се справя и занапред. През повечето време това не я притесняваше. Ако денят не беше толкова отвратително горещ, най-вероятно и сега нямаше да я притеснява. Следователно трябваше да се охлади. Иначе щеше да започне да премисля миналото, а категорично не й се искаше да го прави. Докосвайки чашата си, Бет реши все пак да отиде да си налее студена вода. А може би да си вземе и кърпа, на която да седне.

Докато се надигаше от мястото си, погледна към пустия път, надраска бележка, че се връща след десет минути, и я забоде на вратата на канцеларията. Навън слънцето прижуряше и я погна към сянката на магнолията и после по покритата с чакъл пътека към къщата, в която беше израснала. Беше построена към 1920 година, ниска и просторна фермерска къща, с широка веранда и с корниз по стряхата. Задният двор, скрит от кучкарника и от канцеларията зад високите храсти, беше заслонен от огромни дъбове и имаше няколко платформи, на които беше истинско удоволствие да се храниш. Преди време мястото сигурно е било великолепно, но подобно на много други къщи в Хамптън, беше пострадало от действието на природните стихии. Сега верандата беше хлътнала, дъските скърцаха и когато духаше силен вятър, листовете се разхвърчаваха от масите дори и прозорците да бяха плътно затворени. Вътре положението беше почти същото: страхотна постройка, но се нуждаеше от ремонт, особено в кухнята и баните. Баба й го съзнаваше и от време на време споменаваше, че трябва да предприемат мерки, обаче тези намерения все оставаха неосъществени. Бет обаче трябваше да признае, че мястото все още беше много очарователно. Не само задният двор, който беше същински оазис, но и вътрешността на къщата. Баба й от години обикаляше антикварните магазини, понеже харесваше всичко френско от деветнайсети век. Освен това през уикендите ходеше на гаражните разпродажби и разглеждаше старите картини. Разбираше от картини и се беше сприятелила с неколцина галеристи от южните щати. Почти на всяка стена в къщата висяха картини. Веднъж Бет потърси в Гугъл имената на някои от художниците и установи, че други техни творби са изложени в „Метрополитън“ в Ню Йорк и в библиотеката „Хънтингтън“ в Сан Марино, Калифорния. Когато спомена пред баба си какво е научила, възрастната жена намигна и каза:

— Все едно отпиваш глътка шампанско, нали?

Думите на баба й понякога прикриваха острите й като бръснач инстинкти.

Когато стигна до предната веранда и отвори вратата, Бет почувства хладния въздух, толкова освежителен, че спря на прага да му се наслади.

— Затвори вратата — нареди баба й през рамо, — влиза топло. — Обърна се и изгледа Бет. — Май си пламнала.

— Не съм.

— Сигурно канцеларията днес е като пещ.

— Мислиш ли?

— Мисля, че трябва да отвориш вратата към кучкарника, както ти казах. Ама щом не искаш… Ела да се поохладиш.

Бет приседна.

— Как се справят „Брейвс“?

— Като връзка моркови са.

— Това хубаво ли е или лошо?

— Морковите могат ли да играят бейзбол?

— Май не.

— Ето ти отговора.

Бет се усмихна на път за кухнята. Баба й винаги ставаше раздразнителна, когато любимият й отбор губеше.

Извади от фризера формичката за лед и изтръска няколко кубчета. Пусна ги в една чаша, напълни я и с вода и отпи с удоволствие. Усети, че е и гладна, затова си избра един банан от фруктиерата и се върна в дневната. Приседна на страничната облегалка на канапето и усети как потта й се изпарява, докато поглеждаше ту към баба си, ту към екрана. Искаше й се да попита колко тъчдауна са отбелязани, но знаеше, че баба й няма да оцени хумора. Не и ако любимците й играеха като връзка моркови. Бет погледна към часовника и въздъхна, понеже трябваше да се връща в канцеларията.

— Приятно ми беше да те видя, бабо.

— И на мен, мила. Гледай да не прегряваш.

— Ще се постарая.

Бет се запъти обратно към кучкарника и разочаровано забеляза, че на паркинга няма никакви автомобили — явно собствениците на кучето още не бяха пристигнали. Обаче на алеята се беше появил един мъж с немска овчарка. Зад мъжа се виеха прашни спирали, а кучето беше навело глава и изплезило език. Бет се запита какво търсят навън в тази жега. Дори животните предпочитаха да стоят вътре. Като се замисли, май за пръв път виждаше някой да води пеша кучето си до кучкарника. И не само това — който и да беше този човек, не беше позвънил предварително. Хората, които оставяха домашните си любимци, винаги се обаждаха предварително.

Бет прецени, че най-вероятно ще стигнат до канцеларията едновременно, затова му махна с ръка и с учудване установи, че мъжът спря и впери поглед в нея. Кучето му направи същото и ушите му щръкнаха. Първата й мисъл бе, че животното много прилича на Оливър, немската овчарка, която баба й доведе у дома, когато Бет беше на тринайсет. Имаше същите черно-бели шарки и същия наклон на главата, заемаше същата заплашителна поза в присъствието на непознати. Не че Бет някога се бе страхувала от Оливър. Денем той беше по-скоро кучето на Дрейк, обаче нощем винаги спеше до нея на леглото, търсейки утеха в присъствието й.

Изненадана от спомена за Дрейк и за Оливър, Бет отначало не си даде сметка, че мъжът все още не е помръднал. И не е изрекъл нито дума. Странно. Може би очакваше да види баба й. Тъй като не виждаше добре лицето му, Бет не можеше да разбере за какво става дума, но нямаше значение. Щом стигна до вратата, свали бележката и остави отворено. Реши, че мъжът ще дойде в канцеларията, когато е готов. Заобиколи плота и щом зърна кожения стол, установи, че е забравила да вземе кърпа. Браво!

Реши, че няма да е зле да подготви документите за непознатия, който се канеше да остави кучето си, затова взе един лист от картотеката и го закрепи за клипборда. Намери химикалка, а после остави и двете неща отгоре точно когато пристигнаха непознатият и кучето му. Той се усмихна, погледите им се срещнаха и това бе един от малкото случаи в живота й, когато Бет изгуби ума и дума.

Дължеше се не толкова на факта, че той се взира в нея, колкото на начина, по който го прави. Колкото и невероятно да беше, непознатият я гледаше така, сякаш я познава. Тя обаче никога не го бе виждала, беше сигурна. Иначе щеше да го запомни, дори и само защото й напомняше за Дрейк, който по същия начин изпълваше стаята с присъствието си. И непознатият беше висок към метър и осемдесет, беше слаб, с жилави ръце и широки рамене. Имаше нещо грубовато във вида му, подчертано от избелелите на слънцето джинси и фланелката му.

Но с това приликите свършваха. Очите на Дрейк бяха кафяви, а очите на непознатия бяха сини. Косата на Дрейк беше къса, а тази на непознатия — дълга и рошава. Бет забеляза, че макар да бе дошъл пеша, не е толкова потен, колкото нея.

Неочаквано тя изпита стеснение и се извърна, когато непознатият пристъпи напред към плота. Забеляза го леко да вдига длан към кучето. Беше виждала баба си хиляди пъти да прави същото, а кучето, привикнало дори с най-незабележимото движение на мъжа, остана на място. Явно вече беше добре обучено, така че най-вероятно мъжът идваше да го остави на пансион за известно време.

— Имате красиво куче — каза тя и плъзна клипборда към него. — И аз имах немска овчарка преди време. Как се казва?

— Благодаря ви. Това е Зевс.

Зевс наклони глава настрани.

— Трябва да ви впиша в картотеката — поясни Бет. — Ако имате копие от паспорта на кучето, би било чудесно. Или телефон за връзка с ветеринарния лекар.

— Моля?

— Здравният паспорт. Искате да оставите Зевс на пансион, нали?

— Не — отговори той и посочи през рамо. — Всъщност видях табелата на прозореца. Търся работа и се питах дали мястото все още е свободно.

— А! — Бет не беше очаквала подобно нещо.

Той сви рамене:

— Знам, че сигурно трябваше да се обадя предварително, но така или иначе се бях запътил насам. Реших да намина лично и да проверя дали трябва да подам молба. Ако искате, ще дойда отново утре.

— Не, не става дума за това, просто съм изненадана. Обикновено хората не идват да търсят работа в неделя. — Всъщност и през другите дни от седмицата не идваха, но Бет не го спомена. — Тук някъде имам молби — обърна се тя към шкафа зад гърба си. — Само секунда и ще го намеря. — Издърпа долното чекмедже и започна да рови из папките. — Как се казвате?

— Логан Тиболт.

— Името е френско, нали?

— Да, от страна на баща ми.

— Не съм ви виждала в града.

— Отскоро съм тук.

— Ето. — Бет откри заявлението за работа. — Така, заповядайте.

Остави го пред него на плота заедно с писалка. Докато той изписваше името си с печатни букви, тя забеляза леко загрубялата му кожа, от което заключи, че вероятно мъжът прекарва доста време на открито. На втория ред от заявлението той спря и вдигна поглед, а очите им се срещнаха за втори път. Бет усети как шията й леко почервенява и опита да го прикрие, като намести ризата си.

— Не съм сигурен какъв адрес да напиша. Както ви казах, току-що пристигам в града и съм отседнал в мотел „Холидей Мотор Корт“. Мога да оставя адреса на майка си в Колорадо.

— В Колорадо ли?

— Да, знам, доста е далече.

— Какво ви води в Хамптън?

„Ти — помисли си той. — Дойдох да намеря теб.“

— Градът ми допадна и реших да поостана.

— Нямате ли някакви близки тук?

— Не.

— А! — възкликна Бет. Непознатият беше красив, историята му не й допадаше особено и в главата й звъннаха предупредителни камбани. Нещо я човъркаше и няколко секунди по-късно Бет установи какво е. А когато го стори, отстъпи назад, за да увеличи малко разстоянието помежду им. — След като току-що пристигате в града, откъде знаете, че кучкарникът търси работник? Миналата седмица не съм пускала обявата във вестника.

— Видях табелата.

— Кога? — погледна го тя с присвити очи. — Видях ви да приближавате, а няма как да видите табелата, преди да дойдете до канцеларията.

— Видях я по-рано днес. Разхождахме се по пътя и Зевс чу кучешки лай. Тръгна насам, а когато дойдох да го потърся, видях табелата. Нямаше никого, затова реших да намина по-късно и да попитам дали мястото все още е свободно.

Историята му звучеше достоверно, но Бет имаше чувството, че той или лъже, или премълчава нещо. Как така е идвал и по-рано? Да не би да души около мястото?

Непознатият изглежда забеляза колебанието й и остави писалката. Извади паспорта си от вътрешния си джоб и го отвори. Плъзна го към нея, а тя погледна снимката, после него. Увери се, че името му е истинско, но тревожните камбани в главата й не секнаха. Нямаше човек, който да мине през Хамптън и просто ей така да реши да остане. В Шарлот да, в Роли — разбира се, в Грийнзбъро — несъмнено, но в Хамптън? В никакъв случай.

— Разбирам — каза тя, внезапно обзета от желанието да сложи край на разговора. — Просто напишете адрес за кореспонденция. И къде сте работили досега. После ще ми трябва само телефонен номер, на който да се свържа с вас.

Погледът му прикова нейния.

— Само че няма да ми се обадите.

„Умен е — каза си тя. — И прям.“ Затова и тя щеше да бъде такава:

— Не, няма.

— Добре — кимна той. — Сигурно и аз самият нямаше да се наема, ако знаех за себе си това, което знаете вие. Но преди да си направите прибързан извод, може ли да добавя още нещо?

— Давайте.

От тона й личеше, че се съмнява думите му да повлияят на решението й.

— Да, временно съм отседнал в мотел, но възнамерявам да си намеря жилище тук. А също и работа. — Погледът му не трепна. — А сега да ви разкажа малко повече за себе си. Завърших антропология в университета в Колорадо през 2002 година. След това се записах в морската пехота, откъдето се уволних с почести преди две години. Никога не съм бил арестуван или обвиняван в престъпление, никога не съм взимал наркотици и не съм бил уволняван поради некомпетентност. Готов съм да се изследвам за наркотици, ако поискате, а можете и да проверите всичко останало, което ви казах. Най-лесно е да звъннете на предишния ми командир и той ще потвърди. Макар по закон да не съм длъжен да отговарям на такива въпроси, ще ви кажа също, че не вземам никакви лекарства. С други думи, не страдам от разстройство на личността, не съм шизофреник или някакъв маниакален тип. Просто търся работа. И наистина видях табелата малко по-рано днес.

Бет не знаеше какво очакваше да чуе от него, но той със сигурност я свари неподготвена.

— Разбирам — повтори тя, като се съсредоточи над факта, че непознатият е служил в армията.

— Все още ли ще е загуба на време да попълня заявлението?

— Още не съм решила. — Тя интуитивно усети, че този път той казва истината, но беше също толкова сигурна, че историята му е много по-богата, отколкото й разкрива. Задъвка вътрешната страна на бузата си. Трябваше да наеме някого. Кое беше по-важно — да узнае тайната му или да наеме нов работник?

Непознатият стоеше пред нея съвсем спокоен и позата му издаваше самоувереност. Военна стойка, отбеляза тя.

— Защо искате да работите тук? — Въпросът прозвуча подозрително дори в собствените й уши. — Образован сте, сигурно в града ще си намерите по-добра работа.

— Харесвам кучета — направи той знак към Зевс.

— Парите не са много.

— Аз и не се нуждая от много.

— Работното време понякога е доста дълго.

— Така и предполагах.

— Работили ли сте някога в кучкарник?

— Не.

— Разбирам.

— Често го повтаряте — усмихна се той.

— Да, така е — призна тя и мислено си нареди да престане. — Сигурен ли сте, че не познавате никого в града?

— Да.

— Просто сте пристигнали и сте решили да останете, така ли?

— Да.

— Къде е колата ви?

— Нямам кола.

— А как дойдохте тук?

— Пеша.

Бет примигна неразбиращо:

— Да не искате да кажете, че се движите пеша чак от Колорадо? Това не ви ли се струва странно?

— Зависи как възприемате причината.

— А каква е причината?

— Обичам да вървя.

— Разбирам. — Бет просто не се сети какво друго да каже. Посегна към писалката, протакайки. — Допускам, че не сте женен.

— Не съм.

— Имате ли деца?

— Нямам. Само двамата със Зевс сме. И майка ми в Колорадо.

Тя прибра зад ухото си кичур коса, едновременно смутена и развеселена.

— Все пак не разбирам. Прекосявате цялата страна, пристигате в Хамптън и заявявате, че мястото ви харесва и искате да работите тук, така ли?

— Да.

— И няма какво да добавите?

— Не.

Тя понечи да каже нещо, но промени намерението си.

— Извинете ме за момент. Искам да поговоря с някого.

Бет можеше да се справи с много неща, но това не беше по силите й. Колкото и да се мъчеше, не успяваше да схване всичко, което й разказа той. Донякъде имаше смисъл, но й се струваше… странно. Ако този мъж казваше истината, значи беше особняк, а ако лъжеше, лъжите му бяха доста необичайни. И в двата случая беше озадачаващо. Поради което тя искаше да поговори с баба си. Ако някой можеше да проумее тази история, това беше възрастната жена.

За съжаление, когато наближи къщата, установи, че мачът още не е свършил. Чуваше гласа на коментатора да обсъжда дали „Метс“ основателно са направили някаква смяна. Когато отвори вратата, Бет с изненада установи, че мястото на баба й е празно.

— Бабо?

Тя надникна от кухнята.

— Тук съм. Тъкмо се канех да си налея чаша лимонада. Ти искаш ли? Мога да ти налея и с една ръка.

— Всъщност искам да поговорим. Имаш ли минутка? Знам, че мачът още не е свършил…

Баба й махна с ръка:

— О, приключих с това. Можеш да изключиш телевизора. „Брейвс“ не могат да спечелят, а никак не ми се гледат оправданията им. Мразя оправданията. Има си причина за загубата им и те го знаят. Какво става?

Бет влезе в кухнята и се облегна на плота, докато баба й си наливаше лимонада от каната.

— Гладна ли си? — попита старата жена. — Мога да ти приготвя набързо един сандвич.

— Тъкмо изядох един банан.

— Не е достатъчно. Слаба си като стик за голф.

„От твоята уста в божиите уши“ — помисли си Бет.

— Може би по-късно. Появи се кандидат за работата. В момента е тук.

— Имаш предвид сладура с немската овчарка ли? Допуснах, че е така. Как ти се струва? Сигурно цял живот си е мечтал да чисти клетки.

— Видя ли го?

— Разбира се.

— Как разбра, че ще кандидатства за работата?

— Че иначе защо ще искаш да говориш с мен?

Бет поклати глава. Баба й винаги беше с една крачка пред нея.

— Все пак мисля, че трябва да поговориш с него. Не съм съвсем сигурна какво да мисля.

— Заради косата му ли?

— Моля?

— Косата му. С тази коса малко прилича на Тарзан, не мислиш ли?

— Всъщност не обърнах внимание.

— Разбира се, че си обърнала, мила. Не можеш да ме излъжеш. Какъв е проблемът?

Бет набързо й предаде разговора си с мъжа. Когато приключи, баба й помълча.

— Идва пеша от Колорадо?

— Така твърди.

— А ти вярваш ли му?

— На това ли? — поколеба се Бет. — Да, мисля, че казва истината.

— Доста е повървял.

— Аха.

— Колко километра са това?

— Не знам, много.

— Странно е, не мислиш ли?

— Да, но има и още нещо.

— Какво?

— Морски пехотинец е.

Баба й въздъхна.

— Я почакай тук. Ще отида да поговоря с него.

През следващите десет минути Бет наблюдава зад завесите на прозореца в дневната. Баба й не проведе разговора с непознатия в канцеларията, а го изведе на дървената пейка под магнолията. Зевс дремеше в краката им и ухото му потрепваше от време на време, за да гони мухите. Бет не можеше да разбере какво си говорят, но от време на време баба й се смръщваше, така че явно разговорът не вървеше добре. Накрая Логан Тиболт и Зевс поеха обратно по алеята към главния път, а баба й се взираше подире им със загрижено изражение.

Бет допускаше, че възрастната жена ще тръгне към къщата, обаче тя се запъти към канцеларията. В този момент Бет забеляза синьото волво комби, което пое по алеята.

Собствениците на кокер шпаньола. Съвсем беше забравила, че ще идват да го вземат, но явно баба й щеше да се оправи с това. Тя се възползва от възможността да се поохлади, като се обтрие с влажна кърпа и изпие още една чаша вода с лед.

От кухнята чу как предната врата изскърца и се отвори, когато баба й влезе.

— Как мина?

— Мина добре.

— Какво мислиш?

— Ами беше… интересно. Той е интелигентен и учтив, но ти си права — определено крие нещо.

— Тогава какво ще правим? Да пусна ли още една обява във вестника?

— Да видим първо как ще се представи той.

Бет не беше сигурна, че е чула правилно.

— Да не искаш да кажеш, че ще го наемеш?

— Не, казвам, че вече го наех. Започва в сряда в осем.

— Защо го направи?

— Имам му доверие. — Старицата й се усмихна тъжно, сякаш прекрасно знаеше какво си мисли Бет. — Нищо че е морски пехотинец.