Никълъс Спаркс
Талисманът (2)

Втора глава
Тиболт

Страшно е какви неочаквани обрати може да направи човешкият живот. Допреди година Тиболт тутакси би се възползвал от възможността да прекара уикенда с Ейми и приятелките й. Може би точно от това имаше нужда, но всъщност те го оставиха пред Хамптън на безмилостния августовски пек, той им махна за довиждане и изпита необяснимо облекчение. Да се преструва, че всичко е наред, го изтощаваше.

Откакто напусна Колорадо преди пет месеца, не беше прекарал доброволно повече от няколко часа с никого — освен с възрастния работник в мандрата близо до Литъл Рок, който го пусна да спи в неизползваната спалня на горния си етаж, след като на вечеря фермерът беше точно толкова необщителен, колкото и Тиболт. Допадна му, че човекът не го притисна да узнае защо е дошъл. Никакви въпроси, никакво любопитство, никакви многозначителни намеци. Просто беше приел факта, че на Тиболт не му се говори. В знак на благодарност той остана при него няколко дни и му помогна да поправи покрива на обора, преди отново да поеме на път с пълна раница и следван по петите от Зевс.

Беше изминал пеш цялото разстояние, като се изключи возенето с момичетата. След като остави ключовете от апартамента си в канцеларията на домоуправителя в средата на март, скъса осем чифта обувки. По време на дългите и самотни преходи между градовете караше главно на висококалорични десертчета и на вода, а веднъж в Тенеси изяде пет огромни порции палачинки, след като беше изкарал три дни без храна. Заедно със Зевс беше преживял снежни бури, градушки, проливен дъжд и толкова силна жега, че кожата на ръцете му стана на мехури, беше видял торнадо на хоризонта близо до Тълса в Оклахома, и на два пъти едва не го порази мълния. Направи безброй отклонения, гледаше да страни от главните пътища и допълнително удължаваше пътя си понякога просто ей така. Обикновено вървеше, докато не се измори, а към края на деня започваше да търси място за бивак, където двамата със Зевс да пренощуват необезпокоявани. Сутрин поемаха на път преди зазоряване, та никой да не ги изпревари. Засега нямаха неприятности.

Тиболт смяташе, че изминава повече от трийсет километра на ден, макар че не следеше точно нито времето, нито разстоянието. Не това беше целта на пътуването. Вероятно някои хора си мислеха, че той върви, за да изпревари спомените, които е оставил зад гърба си, и в това имаше нещо поетично. Други сигурно бяха убедени, че той върви просто в името на самото пътуване. Но и двете не бяха верни. Тиболт обичаше да ходи пеша и искаше да стигне някъде. Просто и ясно. Харесваше му да се движи, когато си поиска, в желаното от него темпо и към желаното от него място. След като четири години беше изпълнявал заповеди в частите на морските пехотинци, свободата на този живот го примамваше.

Майка му се тревожеше за него, но майките са си такива. Поне неговата майка. Обаждаше й се през няколко дни, за да я увери, че е добре, и обикновено след като затвореше, се обвиняваше, че не е честен с нея. През последните пет години отсъстваше през повечето време, а преди всяка от трите си мисии в Ирак слушаше по телефона наставленията й да не върши глупости. Е, не извърши глупост, но на няколко пъти беше на косъм. Не разказваше на майка си за случилото, обаче тя научаваше от вестниците. „А сега и това — оплака се тя вечерта преди заминаването му. — Тази идея ми се струва налудничава.“

Може и да беше. А може и да не беше. Той още не знаеше със сигурност.

— Какво мислиш, Зевс?

Кучето вдигна поглед, когато чу името си, и застана до него.

— Да, знам, гладен си. Нищо ново.

Тиболт спря на паркинга на порутен мотел в края на града. Извади купата и последната останала храна за кучето. Зевс започна да се храни, а той огледа града.

Хамптън изобщо не беше най-лошото място, което бе виждал, но не беше и най-хубавото. Градът се намираше на бреговете на река Саут, на шейсетина километра северозападно от Уилмингтън и крайбрежието й на пръв поглед по нищо не се отличаваше от хилядите самозадоволяващи се работнически общности в Юга с прекалено много история и гордост. Няколко светофара висяха на провиснали кабели и прекъсваха потока на уличното движение, който се точеше към моста над реката, а от двете страни на главната пътна артерия имаше ниски тухлени постройки, простиращи се на около осемстотин метра, на чиито прозорци с шаблони бяха изписани имената на разни заведения за хранене и магазини за железария. Имаше няколко стари магнолии, чиито дебели коренища издуваха тротоарите. В далечината Тиболт забеляза старомоден бръснарски стълб^[1] и неизменните старци, седнали на пейка пред него. Усмихна се. Беше чудато и старинно, като фантазия от петдесетте години.

Когато се вгледа по-внимателно обаче, установи, че първоначалното му впечатление е измамно. Въпреки че градът се намираше на брега на реката — или може би точно затова — белезите на разрухата личаха по близките покриви, по разронените тухли на основите, издаващи големи наводнения в миналото. Все още нито една витрина на магазин не беше закована с дъски, но като видя евтините автомобили, паркирани отпред, Тиболт се запита колко дълго щяха да издържат собствениците им. Дребната търговия в малките градове отстъпваше пред настъплението на динозаврите, а ако това място беше като повечето други, през които беше минал, сигурно тук имаше нова територия за бизнес, най-вероятно свързана с „Уолмарт“ или „Пигли Уигли“, която щеше да възвести края на тази част на града.

Обаче незнайно защо тук се чувстваше странно. Не беше сигурен как точно си беше представял Хамптън, но не беше точно така.

Нямаше значение. След като Зевс се нахрани, Тиболт се запита колко ли време ще му е нужно, за да я намери. Жената от снимката. Жената, с която беше дошъл да се срещне.

Щеше да я намери. Със сигурност. Нарами раницата си.

— Готов ли си?

Кучето наклони глава.

— Хайде да си вземем стая. Искам да хапна и да се изкъпя. Ти също имаш нужда от къпане.

Тиболт направи няколко крачки, преди да установи, че Зевс не помръдва. Хвърли поглед през рамо.

— Добре, прави каквото искаш, аз тръгвам.

Запъти се към рецепцията да се регистрира, сигурен, че Зевс ще го последва. В крайна сметка винаги го следваше.

 

 

Преди да намери снимката, животът на Тиболт течеше така, както той открай време го планираше. Винаги действаше по план. Искаше да се представя добре в училище и го направи, искаше да се занимава с различни спортове и накрая наистина тренира почти всичко. Искаше да се научи да свири на пиано и на цигулка и напредна достатъчно, за да пише сам музика. След като завърши колеж в университета в Колорадо, реши да стане морски пехотинец и служителят, който набираше хора, беше възхитен, че Тиболт предпочете да се запише като редник, вместо да стане офицер. Изумен, но възхитен. Повечето младежи, завършили колеж, нямаха желание да стават дребни риби, обаче той искаше точно това.

Случилото се със Световния търговски център не беше свързано с решението му. Всъщност му се струваше напълно естествено да се запише в армията, тъй като баща му беше служил в морската пехота двайсет и пет години. Беше започнал като редник и накрая беше станал един от онези прошарени сержанти с челичена челюст, който плаши почти всички, освен жена си и взвода, който командва. Държеше се с момчетата като със синове и им повтаряше, че единствената му цел е да ги върне на майките им живи, здрави и възмъжали. През живота си баща му беше присъствал на повече от петдесет сватби на момчета, служили под негово командване, за които беше немислимо да се оженят без неговата благословия. Освен това беше добър пехотинец. Получи „Бронзова звезда“ и два ордена „Пурпурно сърце“ във Виетнам и служи в Гренада, Панама, Босна, както и по време на Първата война в Залива. Баща му беше морски пехотинец, който нямаше нищо против честите прехвърляния, затова Тиболт беше прекарал по-голяма част от детството си, местейки се от място на място из военните бази по света. В известен смисъл в Окинава той се чувстваше у дома си повече, отколкото в Колорадо, и макар да беше позабравил японски, една седмица в Токио щеше да му е достатъчна, за да проговори гладко като преди. И той като баща си смяташе да служи в морската пехота, докато се пенсионира, но за разлика от баща си възнамеряваше да живее достатъчно дълго, за да се наслади на спокойния живот след уволнението. Баща му почина от инфаркт само две години след като за последен път окачи униформата си в гардероба — масивен и внезапен инфаркт. Както чистеше снега от алеята пред къщи, се строполи и умря. Това се случи преди тринайсет години. Тогава Тиболт беше на петнайсет.

Този ден и погребението на следващия бяха най-ярките спомени от живота му преди морската пехота. Когато си отгледан като армейско дете, нещата някак ти се сливат заради честото местене. Непрекъснато сменяш приятелите си, прибираш и вадиш дрехите от куфарите, изхвърляш ненужните битови вещи и в резултат не ти остава много. На моменти е трудно, но характерът на детето се закалява по необясним за повечето хора начин. То научава, че макар да се разделя с някакви хора, на тяхно място неизбежно ще се появят други и че всяко място крие по нещо добро и по нещо лошо. Така детето съзрява по-бързо.

Тиболт си спомняше смътно дори времето в колежа, но тази глава от живота му си имаше своите особености. Той учеше през седмицата, наслаждаваше се на уикендите, зубреше за изпитите, ядеше гадната храна в столовата и имаше две приятелки, с едната от които изкара малко повече от година. Всеки, който е учил в колеж, разказва същите истории, но малко от тях оказват трайно въздействие. В крайна сметка му остана само образованието. Честно казано, имаше усещането, че животът му не е започнал истински, докато не пристигна на остров Парис за основно обучение. Обучаващият сержант започна да му крещи в ухото веднага щом слезе от автобуса. Никой не е способен по-добре от един обучаващ сержант да ти внуши, че предишният ти живот няма никакво значение. Че вече си в неговите ръце и толкова. Бивало те в спорта? Я ми направи петдесет лицеви опори, господин централен защитник! Учил си в колеж? Сглоби тази пушка, Айнщайн. Баща ти служил в пехотата? Тогава почисти косачката, както той е правил навремето. Все същите стари клишета. Тичай, марширувай, мирно, пълзи в калта, катери се по стената. Нищо в обучението не изненада Тиболт.

Трябваше да признае, че системата в повечето случаи действаше. Пречупваше хората, премазваше ги и ги отливаше в калъпа на морския пехотинец. Или поне така казваха. Той не се пречупи. Преминаваше през тренировките, не виреше глава, изпълняваше заповедите и си остана същият като преди. Но въпреки това стана морски пехотинец.

Разпределиха го в Първи батальон, Пета бригада, разположена в Кемп Пендълтън. Сан Диего му допадна — превъзходно време, великолепни плажове и още по-красиви жени. Но не се задържа там дълго. През януари 2003 година, току-що навършил двайсет и три, Тиболт замина за Кувейт, за да участва в операцията „Иракска свобода“. Лагерът Доха в промишлената зона на град Кувейт се използваше още от Първата война в Залива и беше цяло градче. Имаше спортна зала, компютърен център, военен магазин, заведения за хранене и опънати палатки, докъдето ти поглед стига. Оживено място, което се оживяваше още повече поради предстоящата инвазия, затова още от самото начало там цареше голям хаос. Ежедневието на Тиболт се състоеше от несекваща поредица многочасови заседания, изтощителни учения и репетиции на вечно променящи се планове за нападение. Сигурно стотици пъти трябваше да навлича костюма си за защита от химическо оръжие. Освен това непрекъснато се носеха разни слухове. Най-неприятното беше да се мъчиш да гадаеш кой от тях е истина. Всеки познаваше някого, който познаваше друг, дето уж чул истинската история. Един ден тръгваха ей сега, на следващия научаваха, че засега остават. Първо щяха да нахлуят от север и от юг, после — само от юг, а може би дори и това не. Чуха, че врагът имал химическо оръжие и възнамерявал да го използва, а на следващия ден научаваха, че нямало да го използват, да не би Съединените щати да отвърнат с ядрени ракети. Носеха се слухове, че Иракската републиканска гвардия щяла да организира самоубийствена отбрана на границата, други обаче се кълняха, че армията ще окаже отпор близо до Багдад. После твърдяха, че самоубийствената отбрана щяла да бъде организирана около нефтените полета. С две думи, никой нищо не знаеше, което допълнително разпалваше въображението на сто и петдесет хиляди войници, струпани в Кувейт.

Повечето войници бяха още деца — понякога хората забравят този факт. Осемнайсет, деветнайсет, двайсетгодишни — половината не бяха достатъчно големи дори да си поръчат бира. Бяха уверени, добре обучени и готови за действие, но нямаше как човек да избегне реалността на онова, което предстоеше. Някои от войниците в лагера щяха да загинат. Някои разговаряха за това открито, други пишеха писма на семействата си и ги даваха на свещеника. Хората ставаха избухливи. Някои не можеха да спят, други спяха постоянно. Тиболт наблюдаваше всичко това някак странно дистанциран. Сякаш чуваше баща си да казва: добре дошъл на война. Винаги е ПНВЕП — положението е нормално, всичко е прецакано.

Тиболт не беше напълно неподвластен на засилващото се напрежение и като всеки друг се нуждаеше от отдушник. Няма как да не си намериш такъв. Започна да играе покер. Баща му го беше научил и той играеше добре… или поне така си въобразяваше. Бързо установи, че останалите играят по-добре. През първите три седмици изгуби почти всички пари, които си беше спестил от постъпването си в армията, блъфираше, когато трябваше да излезе от играта, излизаше от играта, когато трябваше да остане. Парите не бяха кой знае колко и не че имаше къде да ги харчи, но заради загубата седмици наред беше в лошо настроение. Мразеше да губи.

Единственото противодействие бяха дългите кросове рано сутрин, преди изгрев. Обикновено беше мразовито. Вече цял месец беше в Близкия изток, но не спираше да се изумява колко студено става в пустинята. Тичаше бързо под осеяното с огромен брой звезди небе и дъхът му излизаше на малки бели облачета.

Към края на маршрута си, когато в далечината вече се показваха палатките на лагера, забавяше темпото. Слънцето вече се издигаше над хоризонта и обливаше пустинния пейзаж в злато. Една сутрин се опитваше да успокои дишането си, когато забеляза проблясването на снимка, наполовина заровена в пръстта. Спря да я вдигне и установи, че е ламинирана евтино, но здраво, вероятно за да бъде предпазена от атмосферните условия. Изтупа я от праха и тогава я видя за пръв път.

Блондинката с онази усмивка и с нефритените палави очи, облечена с джинси и с фланелка с надпис „Щастливка“ на гърдите. Зад нея се виждаше транспарант с думите „Хамптънски панаир“. До момичето стоеше немска овчарка със сивкава муцуна. В тълпата зад гърба й се виждаха двама младежи, застанали до гишето за билети и излезли малко размазано, също облечени с фланелки с надписи. В далечината растяха три вечнозелени дървета, изострени, каквито имаше къде ли не. На гърба на снимката беше написано: „Пази се! Е.“

Тиболт не забеляза всички тези неща веднага. Всъщност първата му мисъл беше да захвърли снимката. И почти го направи, но точно в този момент му хрумна, че който я е изгубил, най-вероятно ще си я иска. Тя очевидно означаваше много за някого.

Когато се върна в лагера, Тиболт забоде снимката на информационното табло до входа на компютърната зала, понеже всеки в лагера минаваше оттук. Някой със сигурност щеше да си познае снимката и да си я вземе.

Мина седмица, после десет дни. Снимката си стоеше. Взводът му тренираше вече по няколко часа дневно, а игрите на покер бяха станали сериозни. Някои момчета бяха изгубили хиляди долари — говореше се, че един ефрейтор се е разделил с близо десет хиляди долара. Тиболт, който не беше играл след първия си унизителен опит, предпочиташе през свободното си време да разсъждава над предстоящото нахлуване и да се пита как ли ще реагира, когато стрелят срещу него. Когато три дни преди нахлуването отиде в компютърната зала и видя, че снимката още си стои забодена на информационното табло, по някаква непонятна и за самия него причина я свали и я прибра в джоба си.

Виктор, най-добрият му приятел във взвода, с когото бяха заедно още от основното обучение, го убеди да се включи в една игра на покер същата вечер. Тъй като разполагаше с оскъдни средства, той започна с ниски залози и не допускаше, че ще играе повече от час. Първите три игри излезе, после на четвъртото раздаване му се падна кента, а на шестото раздаване — фул. Продължиха да му идват хубави карти — флош, кента, фул — и някъде по средата на вечерта той успя да си върне изгубените пари. Първите играчи вече си бяха тръгнали и на тяхно място седнаха други. Тиболт остана. Късметът не му изневери и на зазоряване вече беше спечелил повече, отколкото през първите си шест месеца служба в морската пехота.

Едва когато си тръгваше заедно с Виктор, той си даде сметка, че снимката е била в джоба му през цялото време. Когато се върнаха в палатката, той я показа на Виктор и насочи вниманието му към думите, изписани на фланелката на момичето. Виктор, чиито родители бяха незаконни имигранти и живееха близо до Баскервил в Калифорния, беше не само религиозен, а вярваше и във всякакви знамения. Мълниите, кръстовищата и черните котки му бяха любими, а в деня преди заминаването им беше разказал на Тиболт за свой чичо, който можел да урочасва: „Погледне ли те по определен начин, ти остават броени дни живот.“

Убедеността на приятеля му накара Тиболт отново да се почувства на десет години, докато го слушаше как разказва историята, опрял фенерче под брадичката си. Тогава не каза нищо. Всеки си има странности. Приятелят му искаше да вярва в предзнаменования? Ами да вярва. Най-важното беше, че Виктор е отличен стрелец и беше избран за снайперист, а също и че той му вярваше толкова, че би му поверил живота си.

Виктор се взря в снимката, преди да му я върне.

— Значи си я намерил на зазоряване, така ли?

— Аха.

— Зазоряването е много силен момент от деня.

— Казвал си ми.

— Това е знак — увери го Виктор. — Тя ти е талисман. Виждаш ли с каква фланелка е облечена?

— Тази вечер наистина ми беше талисман.

— Не само тази вечер. Неслучайно си носел снимката. И неслучайно никой не я е потърсил. Има причина да я вземеш. Била е предназначена за теб.

Тиболт понечи да каже нещо за онзи, който беше изгубил снимката, но си замълча. Изтегна се по гръб на леглото си и скръсти ръце под главата си.

Виктор направи същото.

— Радвам се за теб. Оттук нататък късметът ще е на твоя страна.

— Дано.

— Но не бива да губиш снимката.

— Така ли?

— Изгубиш ли я, талисманът ти ще се превърне в обратното.

— Какво ще рече това?

— Че няма да имаш късмет, а когато човек отива на война, никак не е добре да няма късмет.

 

 

Стаята в мотела беше толкова грозна вътре, колкото и отвън: дървена ламперия, полилей, провесен от верига на тавана, протрит килим, завинтен за поставката телевизор. Все едно бяха обзавели помещението някъде към 1975 година и повече не го бяха пипали. Напомняше на Тиболт за местата, където баща му ги караше да отсядат по време на семейните им почивки в югозападния край на страната, когато беше още съвсем малък. Нощуваха в мотели на магистралата — стига да бяха чисти, баща му ги смяташе за подходящи. Майка му не беше на същото мнение, но какво можеше да направи? Наблизо нямаше петзвезден хотел, а дори да имаше, не можеха да си го позволят.

След като влезе в стаята, Тиболт направи същото, което правеше баща му: дръпна покривката на леглото, за да провери дали чаршафите са чисти, огледа завесата на душа за плесен и мивката за косми. Въпреки предвидимите ръждиви петна, течащото кранче и фасовете, стаята беше по-чиста, отколкото очакваше. И не беше скъпа. Тиболт плати в брой за една седмица — не го разпитваха, не му поискаха допълнително пари за кучето. Всичко влизаше в цената. Изгодна сделка. Той нямаше нито кредитна, нито дебитна карта, нямаше официален пощенски адрес, нямаше мобилен телефон. В раницата си носеше почти всичките си притежания. Имаше обаче банкова сметка, откъдето можеше да тегли пари, ако се наложи. Беше на името на фирма, не на неговото име. Той не беше богат. Не беше дори от средната класа, фирмата нямаше никаква дейност. Просто Тиболт държеше на анонимността си.

Заведе Зевс във ваната и го изкъпа с шампоана от раницата си. След това сам си взе душ и облече последните си чисти дрехи. Седна на леглото, прелисти телефонния указател, търсейки нещо конкретно, но без успех. Мислено си отбеляза да изпере дрехите си, когато му остане време, после реши да излезе да хапне нещо в ресторантчето, което беше видял надолу по улицата.

Там не пуснаха Зевс вътре, което не го изненада. Кучето легна пред входната врата и заспа. Тиболт си поръча чийзбургер, пържени картофки и шоколадов млечен шейк и поръча да му опаковат един чийзбургер за Зевс. Занесе сандвича навън, кучето го излапа за секунди и отново вдигна поглед към Тиболт.

— Радвам се, че ти хареса. Хайде да вървим.

Купи карта на града от някакъв супермаркет и седна на една пейка близо до градския площад — старомоден парк с делови улици от четирите страни. Имаше големи сенчести дървета, детска площадка и много цветя, а и не изглеждаше твърде оживено: няколко майки, чиито деца се спускаха по пързалката или се люлееха на люлките. Той огледа лицата на жените, за да се увери, че тя не е сред тях, после се извърна и разгърна картата, преди присъствието му да ги напрегне. Майките с малки деца винаги се напрягат, когато край тях се навъртат самотни мъже, които не правят нищо. Тиболт не ги винеше — улиците са пълни с извратеняци.

Докато изучаваше картата, той се ориентира и се помъчи да реши какъв да бъде следващият му ход. Не си правеше илюзии, че ще бъде лесно. В крайна сметка не знаеше почти нищо. Разполагаше само с една снимка — нямаше име, нямаше адрес. Не знаеше къде работи жената. Нито телефонния й номер. Никаква дата. Нищо, просто едно лице в тълпата.

Все пак разполагаше с няколко сламки. Беше изследвал подробностите от снимката, както бе правил много пъти досега, и започна от нещата, които знаеше. Снимката беше направена някъде в Хамптън. По онова време жената трябва да е била на двайсет и няколко години. Беше привлекателна. Или самата тя имаше немска овчарка, или познаваше някого, който има. Собственото й име започваше с буквата Е: Ема, Елис, Емили, Ерин, Ерика… Тези имена му се струваха най-вероятни, макар да допускаше, че на юг се срещат и имена като Ердин или Елспет. Жената беше ходила на панаира с някого, който след това е бил изпратен в Ирак. Беше дала на този човек снимката, която Тиболт намери през февруари 2003 година, значи тя е била направена преди това. Следователно жената в момента най-вероятно наближаваше трийсетте. В далечината се виждаха три вечнозелени дървета. Ето тези неща знаеше. Такива бяха фактите.

Освен това можеше да допусне някои неща, като се започне от Хамптън. Името на града беше доста разпространено. След проверка в интернет установи, че много градове се казват така. Окръзи и градове: в Южна Каролина, Вирджиния, Ню Хемпшир, Айова, Небраска, Джорджия. А и други. Много други. И разбира се, Хамптън, в окръг Хамптън, Северна Каролина.

Макар че на снимката нямаше нищо отличително — нямаше картина на Монтичело, та да го насочи към Вирджиния например, нямаше табела „Добре дошли в Айова!“ в далечината, — той все пак успя да извлече някаква информация. Не за жената, а във връзка с младежите отзад, наредили се на опашката за билети. Двама носеха фланелки с надписи. Единият — същински Хоумър Симпсън^[2] — не му беше от полза. Другият, на чиято фланелка пишеше „Дейвидсън“, отначало с нищо не му помогна, колкото и да си блъскаше главата. Първо помисли, че думата е съкращение от „Харли Дейвидсън“. Ново търсене в Гугъл реши проблема. Оказа се, че „Дейвидсън“ е известен колеж близо до Шарлот, Северна Каролина. С подбрани студенти, предизвикателна програма и акцент върху хуманитарните предмети. Когато разгледа каталога на книгите им, попадна на фланелка със същия надпис.

Фланелката не беше гаранция, че снимката е направена в Северна Каролина. Може някой, който е учил там, да е дал фланелката на момчето; може той да е студент от друг щат или просто да му допадат цветовете; може да е учил в колежа преди и после да се е преместил на друго място. Но тъй като нямаше за какво да се хване, Тиболт позвъни в Търговската камара на Хамптън, преди да замине от Колорадо, и се увери, че всяко лято организират панаир. Още един добър знак. Обаче още не беше съвсем сигурен. Само предполагаше, че това е мястото. Но все пак по някаква необяснима причина му се струваше, че е намерил каквото търси.

Имаше и други предположения, но за тях по-късно. Най-напред трябваше да намери къде се провежда панаирът. Надяваше се мястото да не е променяно през годините и човекът, който го насочи накъде да поеме, да му отговори и на този въпрос. Най-подходящото място да потърси такъв човек беше някое от местните магазинчета. Не за сувенири или антиквариат, защото те често са собственост на новопристигнали в града хора, които бягат от северните щати в търсене на по-спокоен живот и по-топло време. Най-добре беше да попита в местния железарски магазин. Или в бар. Или във фирма за недвижими имоти. Щеше да познае подходящото място, щом го зърне.

Искаше да намери точно къде е направена снимката. Не за да усети по-добре що за човек е жената — мястото за провеждане на панаира нямаше да му помогне за това.

Искаше да разбере дали там има три високи вечнозелени дървета със заострени върхове, каквито растяха къде ли не.