Никълъс Спаркс
Талисманът (30)

Трийсета глава
Бет

Току-що изкъпана, Бет стоеше в спалнята си, облечена с огромна тениска, когато баба й надникна вътре.

— Искаш ли да си поговорим? — попита тя и посочи с палец към прозореца: — От училището ми се обадиха, че си тръгнала към къщи. Директорът беше разтревожен, а после те видях в канцеларията. Реших, че двамата се карате.

— Не беше обикновена караница — унило отговори внучката.

— И аз така заключих, след като той си е тръгнал. А и ти остана на верандата много дълго след това.

Бет кимна.

— А Бен? Той не го е наранил, нали? Нито пък теб?

— Не, няма нищо такова.

— Добре, понеже само това не би могло да се оправи.

— Не съм сигурна, че това може.

Баба й се загледа през прозореца и въздъхна тежко.

— Явно аз ще трябва да нахраня кучетата тази вечер.

Младата жена я изгледа с раздразнение:

— Благодаря ти за разбирането.

— Котенца и кленове — махна с ръка баба й.

Бет се замисли, но накрая изсумтя безсилно:

— Какво означава това?

— Нищо не означава, но за секунда ти толкова се вбеси, че престана да се самосъжаляваш.

— Не разбираш…

— Опитай да ми обясниш.

Бет вдигна поглед.

— Той ме е преследвал, бабо. Пет години! А после е прекосил пеша почти цялата страна, за да ме намери. Той е обсебен от мен.

Странно защо баба й мълчеше.

— Защо не започнеш отначало? — предложи тя и седна на леглото на внучката си.

Бет не беше сигурна, че й се говори за това, но прецени, че би било най-добре всичко да приключи. Разказа за посещението на Кийт в класната стая и през следващите двайсетина минути баба й узна за внезапното й тръгване от училището, за мъчителната й несигурност и за сблъсъка й с Логан. Когато разказът приключи, баба й сключи ръце в скута си.

— Значи Тиболт призна, че снимката е била у него? Смънкал, че му била талисман и че е дошъл, понеже усещал, че ти дължи нещо, така ли?

— Горе-долу — кимна Бет.

— Какво е имал предвид с това, че си му била талисман?

— Не знам.

— Не го ли попита?

— Пет пари не давам, бабо. Цялата история е…, странна и зловеща. Защо му е да постъпва така?

Старата жена сключи вежди.

— Признавам, че звучи странно, но аз бих искала да разбера защо според него снимката му носи късмет!

— Какво значение има?

— Ти не си била на война — подчерта баба й. — Не си преживяла нещата, които той е преживял. Може пък да казва истината.

— Една снимка не може да е талисман — свъси се Бет. — Това е налудничаво.

— Може би, обаче съм по-стара от теб и знам, че на война се случват странни неща. Войниците вярват във всякакви суеверия, пък и какво лошо има да си мислят, че нещо ги предпазва от беда?

Младата жена въздъхна шумно.

— Едно е да вярваш, но е съвсем различно една снимка да те обсеби и ти да тръгнеш да преследваш човека на нея.

Баба й положи длан върху коляното й.

— Всеки действа откачено понякога.

— Не чак толкова откачено — настоя на своето Бет. — Има нещо плашещо…

Баба й помълча и накрая също въздъхна:

— Може би си права.

Бет се вгледа в лицето й и неочаквано се почувства напълно изтощена.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Каква?

— Ще се обадиш ли на директора да го помолиш да докара Бен след училище? Не искам да шофираш в това време, а и аз не съм в състояние.