Никълъс Спаркс
Талисманът (10)

Десета глава
Бет

Трябваше да признае, че вероятно го е преценила неправилно. Поне по отношение на работата. През изминалите три седмици Логан Тиболт се прояви като идеалния служител. Нещо повече. Не само не отсъства нито ден, а идваше на работа рано, за да храни кучетата — нещо, което винаги правеше баба й, откакто беше получила инсулта, — и оставаше до късно, за да помете пода в канцеларията. Веднъж Бет дори го видя да мие прозорците с препарат и вестник. Клетките бяха по-чисти от всякога, тренировъчната тревна площ се косеше през ден, а Тиболт започна дори да се ориентира в досиетата на клиентите. Стигна се дотам, че когато му връчваше първата заплата, Бет дори се почувства виновна. Знаеше, че парите едва му стигат да преживява. Но когато му подаде чека, той се усмихна и каза:

— Благодаря, това е чудесно.

Тя промърмори глухо:

— Няма защо.

С това изключение двамата почти не се виждаха. Учебната година беше започнала преди три седмици и Бет все още привикваше наново с работата си, което изискваше от нея да прекарва дълги часове в тесния си кабинет у дома, да обновява плановете на уроците и да проверява домашни. Бен обаче изскачаше като тапа от колата, щом се приберяха, и отиваше да си играе със Зевс. Доколкото Бет успяваше да прецени през прозореца, Бен явно смяташе кучето за новия си най-добър приятел, а животното очевидно се чувстваше по същия начин. Зададеше ли се колата им по алеята, кучето започваше да търси пръчка и посрещаше Бен с нея, когато той отвореше вратата. Бен изтичваше навън и докато Бет се качваше по стълбите към верандата, го чуваше да тича със смях през двора. Логан — малкото име му прилягаше повече от фамилията, въпреки онова, което беше казал при потока — също ги наблюдаваше и се усмихваше, преди отново да се върне към работата си.

Донякъде против волята си Бет харесваше усмивката му и непринудеността, с която тя се появяваше на лицето му, когато е с Бен или с баба й. Знаеше, че понякога войната се загнездва трайно в съзнанието на войниците и им пречи да се приспособят към цивилния живот, но Логан не проявяваше признаци на посттравматичен стрес. Изглеждаше напълно нормален — освен дето беше прекосил страната пеша, така че може и да не беше участвал във военни действия зад граница. Баба й се кълнеше, че още не го е питала — странно, ако човек познаваше добре баба й, но това беше друга история. Логан се вписваше в семейния им бизнес по-добре, отколкото Бет бе смятала, че е възможно. Преди няколко дни, точно когато той привършваше работа за деня, тя чу Бен да прекосява къщата тичешком, а после почти веднага изтича обратно навън. Когато надникна, Бет установи, че синът й е взел от стаята си бейзболната топка, за да си подават с Логан на двора. Гледа ги как си подхвърлят топката и как Зевс се старае да хваща пропуснатите топки преди момчето.

Само да можеше бившият й съпруг да види с какво удоволствие играе Бен, когато не го притискат и не го критикуват.

Не се учудваше, че Логан и баба й се разбират, но я озадачаваше колко често го споменава възрастната жена, след като Тиболт си тръгнеше за къщи, а и коментарите й бяха едни: „Той ще ти допадне“ или „Дали е познавал Дрейк?“, с което намекваше, че Бет трябва да се постарае да го опознае. Баба й дори му разреши да започне да обучава кучетата, а никога не го беше допускала с другите им служители. От време на време споменаваше по нещо интересно от миналото му — че спал до семейство броненосци в Северен Тексас например или че някога мечтаел да работи за изследователския проект в Куби Фора, Кения, където да изучава произхода на човека. Споменеше ли нещо подобно, не оставаше и капка съмнение, че е очарована от Логан и от неговата личност.

А най-хубавото беше, че положението в кучкарника започна да се успокоява. След дългото и напрегнато лято ежедневието им доби известен ритъм, затова Бет изгледа баба си с тревожно опасение, когато на вечеря тя съобщи новината си.

— Как така ще заминеш при сестра си?

Баба й добави лъжица масло към купата скариди с овесени ядки пред себе си.

— Нямах възможност да я посетя след инсулта, а искам да видя как е. По-стара е от мен. И понеже ти вече преподаваш, а Бен е на училище, мисля, че моментът е подходящ.

— А кой ще се грижи за кучкарника?

— Тиболт. Той вече схвана нещата, дори обучението. И щял да се радва да поработи малко извънредно. Освен това ще ме закара до Грийнсбъро, така че няма защо да се тревожиш и за това. Всичко сме измислили. Дори си предложи услугите да започне да ми подрежда картотеката. — Бодна една скарида на вилицата си и задъвка енергично.

— Той умее ли да шофира? — попита Бет.

— Казва, че може.

— Но няма шофьорска книжка.

— Каза, че щял да си извади. Затова си тръгна рано. Звъннах на Франк и той се съгласи да го вмести за шофьорския изпит днес.

— Но той няма кола…

— Взе моя пикап.

— А как е отишъл на изпита?

— Шофирайки.

— Но нали няма книжка?

— Нали вече ти обясних — изгледа я баба й така, сякаш Бет най-неочаквано беше станала слабоумна.

— А какво ще стане с хора? Нали ти току-що се върна да пееш?

— Всичко е наред. Вече казах на диригентката, че ще гостувам на сестра си, и тя ме увери, че няма проблем. Всъщност смята, че идеята е добра. Аз съм в хора по-отдавна от нея, така че няма как да ми откаже.

Бет поклати глава, мъчейки се да проумее чутото.

— Откога го планираш? Имам предвид гостуването?

Баба й се престори, че обмисля отговора:

— Когато тя се обади да ме покани, разбира се.

— И кога ти се обади? — притисна я внучката й.

— Тази сутрин.

— Тази сутрин ли? — Бет забеляза, че Бен следи разговора като зрител на тенис корт. Стрелна го с предупредителен поглед, преди отново да насочи вниманието си към баба си. — Сигурна ли си, че идеята е добра?

— Идеята е като сладкишче на боен кораб — отговори възрастната жена със заключителна категоричност.

— Какво означава това?

— Означава, че заминавам на гости на сестра си — отговори баба й. — Тя скучае, липсвам й. Покани ме да отида и аз се съгласих. Просто и ясно.

— Колко време ще отсъстваш? — попита Бет, мъчейки се да овладее обземащата я паника.

— Сигурно около седмица?

— Седмица ли?

Баба й погледна към Бен:

— Бен, майка ти май има стоножки в ушите. Повтаря всяка моя дума, все едно не ме чува.

Момчето се изкиска и лапна една скарида. Бет ги измери с поглед. Понякога й се струваше, че да вечеря с тях е все едно да вечеря с второкласници.

— Ами лекарството ти? — попита тя.

Баба й си сипа още скариди.

— Ще си го взема. Мога да си взимам хапчетата там точно както ги взимам и тук.

— Ами ако ти се случи нещо?

— Може би там ще ми е по-добре, не си ли съгласна?

— Как можа да го кажеш?

— Сега, след като учебната година вече започна, вас с Бен ви няма през по-голямата част от деня и аз съм сама в къщата. Тиболт няма как да разбере, ако съм в беда. А в Грийнсбъро ще бъда при сестра си. Ако искаш вярвай, но тя си има телефон и всичко останало. Миналата година престана да използва димните сигнали.

Бен отново се изкиска, но беше достатъчно умен да не се обади. Вместо това се ухили широко.

— Но ти не си напускала кучкарника, откакто дядо почина…

— Именно — прекъсна я баба й.

— Ама…

Баба й се пресегна през масата и потупа Бет по ръката.

— Знам, че се притесняваш, задето за известно време ще се лишиш от невероятното ми остроумие, но ще ти дам възможност да опознаеш Тиболт. Той ще дойде и през уикенда, за да ти помогне с кучкарника.

— Този уикенд ли? Кога заминаваш?

— Утре.

— Утре? — прозвуча пискливо гласът на Бет. Баба й намигна на Бен.

— Схващаш ли сега какво имах предвид? Стоножки.

 

 

След като раздигна масата, Бет постоя на верандата за няколко минути. Знаеше, че баба й твърдо е решила, съзнаваше също, че собствената й реакция е пресилена. Независимо че беше прекарала инсулт, баба й можеше да се грижи за себе си, а леля Майми много щеше да се зарадва да я види. Леля й Майми напоследък трудно стигаше дори до кухнята, така че току-виж това се оказало последната възможност на баба й да прекара една седмица със сестра си.

Само че разговорът им я смути. Притесняваше я не пътуването, а значението на малкото им спречкване на вечеря — началото на нова за Бет роля в предстоящите години, за която тя не беше съвсем подготвена. Лесно й беше да бъде родител на Бен. Ролята и отговорностите й бяха съвсем ясни. Но да бъде родител на баба си? Тя беше толкова жизнерадостна и енергична, че допреди няколко месеца изобщо не си я представяше да забави темпото. Справяше се добре, наистина добре, особено като се имаше предвид, че беше получила удар. Но какво щеше да се случи следващия път, когато баба й поискаше да направи нещо, което Бет беше убедена, че не е в неин интерес? Нещо простичко… например да шофира нощем? Зрението на баба й беше отслабнало и ако след няколко години тя настоеше да отиде до магазина вечер, тогава какво?

Бет знаеше, че в крайна сметка ще се справи с положението, когато му дойде времето, но се ужасяваше. През лятото й беше трудно да контролира баба си, а точно тогава физическите проблеми станаха очевидни дори за възрастната жена. Ами ако баба й откажеше да ги признае?

Мислите й прекъсна пикапът на баба й, който бавно мина по алеята и спря близо до задния двор на кучкарника. Логан излезе и заобиколи към каросерията. Бет го наблюдава как мята през рамо двайсет и пет килограмов чувал с кучешка храна и се запътва навътре. Когато се показа отново, до него подтичваше Зевс и душеше ръката му — явно беше оставил кучето в канцеларията, докато е бил в града.

След още няколко минути той разтовари останалата кучешка храна и когато приключи, се запъти към къщата. Вече започваше да се смрачава. Тътенът на гръмотевиците прозвуча в далечината и Бет чу щурците да подемат вечерната си песен. Подозираше, че няма да се разрази буря — може би само тук-там щеше да превали. Лятото беше много сухо. Само че въздухът, който идваше от океана, миришеше на бор и на сол и в съзнанието й нахлуха спомени от плажа преди години. Спомни си как раците се разбягваха уплашени от лъчите на фенерчетата, които държаха тя, Дрейк и дядо им; как малкият огън, запален от баща й, озаряваше лицето на мама; как бонбоните от маршмелоу на баба й се запалваха, докато ги стапяха над огъня. Това беше един от малкото спомени, които Бет пазеше за родителите си, а дори не беше сигурна до каква степен е реален. Защото беше много малка и подозираше, че спомените на баба й са се примесили с нейните. Възрастната жена й беше разказвала историята за онази нощ многократно, може би защото тогава всички бяха заедно за последен път. Родителите на Бет загинаха в катастрофа само няколко дни по-късно.

— Добре ли си?

Унесена в спомени, Бет не беше забелязала кога Логан е стигнал до верандата. На бледата светлина чертите му изглеждаха по-меки.

— Да, добре съм. — Тя се изпъна и оправи блузата си. — Просто се бях замислила.

— Връщам ключовете за пикапа — каза той тихо. — Исках да ги оставя, преди да се прибера.

Подаде й ги, а тя съзнаваше, че може само да му благодари и да му пожелае лека нощ, но — може би понеже все още беше разстроена от решението на баба си да замине, без да се посъветва с нея, или понеже искаше сама да реши относно Логан — тя пое ключовете и нарочно го погледна в очите.

— Благодаря. Май си имал дълъг ден.

Дори да беше изненадан от поканата й за разговор, той не го показа.

— Не беше много зле. Пък и свърших доста неща.

— Например отново шофираш законно?

Той се усмихна лениво.

— И други неща.

— Спирачките създаваха ли ти проблем?

— Не и след като свикнах със стърженето.

Бет направи гримаса.

— Обзалагам се, че на изпитващия много му е харесало.

— Не се съмнявам. Познах, понеже се намръщи.

Бет се засмя и за миг двамата се умълчаха. На хоризонта просветна мълния. Малко по-късно се разнесе и гръмотевицата, но бурята все още беше на няколко километра от тях.

Във възцарилата се тишина Бет забеляза, че Логан отново се взира в нея с онова свое особено изражение. Той явно се усети и побърза да се извърне. Тя проследи погледа му и видя, че Зевс се е отправил към дърветата. Кучето застана мирно и погледна към Логан, все едно го питаше: „Да се поразходим?“ И сякаш за да го подчертае, Зевс излая и Логан поклати глава:

— Имай търпение. — После се обърна към Бет и поясни: — Стоял е затворен и иска да поскита.

— Нали точно това прави в момента?

— Не, иска и аз да поскитам с него. Не ме изпуска от поглед.

— Никога ли?

— Какво да се прави — той е овчарка и ме мисли за стадото си.

Бет изви вежди:

— Много мъничко стадо.

— Така е, но започна да расте. Зевс вече прие Бен и бабчето.

— А мен не? — престори се тя на обидена.

Той сви рамене:

— Ти не му хвърляш пръчки.

— Само толкова ли му трябва?

— Той е скромен.

Бет отново се засмя. Кой знае защо не беше очаквала Логан да притежава чувство за хумор. Той я изненада, като махна с ръка през рамо:

— Искаш ли да се поразходиш с нас? На Зевс ще му е много приятно, все едно му хвърляш пръчка.

— А, така ли! — рече тя отбранително.

— Аз не измислям правилата, просто ги знам. А никак не ми се иска да се чувстваш пренебрегната.

Бет се поколеба за малко, преди да приеме, че Тиболт просто се държи приятелски. Погледна през рамо.

— Може би трябва да предупредя баба и Бен, че ще изляза.

— Може, но няма да се бавим. Зевс иска само да отиде до потока и да цамбурка няколко минути, преди да си тръгнем, иначе му става много горещо. — Тиболт се залюля на пети, пъхнал ръце в джобовете си. — Готова ли си?

— Да, да вървим.

Слязоха от верандата и тръгнаха по пътеката. Зевс подтичваше пред тях и току се обръщаше да провери дали го следват. Вървяха достатъчно далеч един от друг, за да не се докоснат случайно.

— Баба ти ми каза, че си учителка — обади се Логан.

— На второкласниците — кимна Бет.

— Как е класът ти тази година?

— Струват ми се свестни деца. Поне засега. Вече седем майки се записаха като доброволки, а това винаги е добър знак.

Подминаха кучкарника и наближиха тясната пътечка към потока. Слънцето се беше спуснало ниско под дърветата и пътеката тънеше в сянка. Докато вървяха, отново се разнесе гръм.

— Откога преподаваш?

— От три години.

— Харесва ли ти?

— През повечето време. Работя с чудесни хора, което улеснява нещата.

— Но?

Тя явно не разбра въпроса. Той пъхна ръце в джобовете си и продължи:

— Винаги има едно „но“, когато става дума за работата на човека. Например харесвам работата си и колегите ми са страхотни, но… някои от тях се обличат като свръхгерои през уикенда, та се питам дали не са откачалки.

Тя се засмя.

— Не, наистина са страхотни. И преподаването много ми харесва. Просто от време на време се появява ученик от трудно семейство, а ти съзнаваш, че нищо не можеш да направиш за него, и това те измъчва. — Бет измина няколко крачки мълчаливо. — Ами ти? Харесва ли ти работата тук?

— Да, харесва ми.

Звучеше искрен.

— Но?

— Няма „но“ — поклати глава той.

— Не е честно, аз ти казах.

— Да, ама ти не разговаряше с внучката на шефа си. Като споменахме шефа, знаеш ли по кое време ще тръгваме утре?

— Тя не ти ли каза?

— Не, мислех да попитам, когато оставям ключовете.

— И на мен не ми каза, но сигурно ще иска да обучиш кучетата и да ги разходиш, преди да тръгнете, за да не станат неспокойни.

Рекичката се показа, Зевс се втурна натам и цопна във водата с лай. Двамата наблюдаваха играта му, после той я подкани да седнат на един нисък клон. Бет се настани, а Логан седна до нея, като старателно запази дистанция.

— Колко далеч е Грийнсбъро? — попита той.

— Пет часа в двете посоки. Предимно по междущатската.

— Имаш ли представа кога ще иска да се върне?

— Каза ми след седмица — сви рамене Бет.

— А… — Той явно обмисляше информацията.

„Изглежда всичко е обмислено старателно, да му се не види“ — помисли си Бет. Логан знаеше по-малко дори от нея.

— Оставам с впечатлението, че баба не ти е казала много.

— Само че ще пътува и понеже ще я закарам, трябва да си извадя книжка. А, да, и че ще работя през уикенда.

— Да. Виж, аз ще се справя през уикенда, ако ти имаш да правиш други неща…

— Няма проблем, не съм планирал нищо друго — отговори Логан. — А и все не успявам да свърша едни неща. Дреболии, но трябва да бъдат оправени.

— Например да поставиш климатик в канцеларията?

— По-скоро мислех да боядисам вратата и да измисля начин прозорецът да се отваря.

— Залепналият от боята? Пожелавам ти късмет. Дядо ми години наред се мъчеше да го оправи. Веднъж цял ден си игра с ножче за бръснене и после повече от седмица носи лепенки по пръстите, обаче така и не отвори прозореца.

— Не звучи обнадеждаващо — отбеляза той.

— Просто се опитвам да те предупредя. Смешното е, че тъкмо дядо го боядиса, а и имаше цяла барака с инструменти — беше от хората, които си мислят, че, могат да оправят всичко, но все не се получаваше така, както го беше замислил. Беше по-скоро мечтател, отколкото майстор. Виждал ли си къщичката на Бен на дървото и моста?

— Отдалеч.

— Нагледен пример. Дядо я строи почти през цялото лято, обаче на мен сърцето ми се свива всеки път, когато Бен е там. Нямам представа как издържа толкова дълго, без да се катурне. Притеснявам се. Обаче Бен обича да ходи там, особено когато е разстроен или напрегнат. Казва, че това е скривалището му. Често го посещава. — Бет замълча и Логан прочете тревогата, изписана по лицето й, но само за миг. После тя отново се извърна към него: — Както и да е, дядо ми беше невероятен. Невероятна душичка и както можеш да си представиш, подари на внуците си най-идиличното детство на света.

— На внуците ли?

— На мен и на брат ми. — Тя се загледа към дърветата с посребрени от луната листа. — Баба не ти ли разказа какво се случи с родителите ми?

Той кимна.

— Накратко. Съжалявам.

Тя изчака той да добави нещо, но Логан не го стори.

— Какво е усещането? — попита Бет. — Да прекосиш пеша страната…

Той не отговори веднага.

— Донесе ми… покой. Можех да ходя, където си поискам, когато си поискам и без да бързам.

— Звучи едва ли не като терапия.

— Май наистина беше. — По лицето му пробяга тъжна усмивка и почти мигновено изчезна. — В известен смисъл. — Докато изричаше тези думи, гаснещата светлина се отрази в очите му и те сякаш промениха цвета си.

— Откри ли каквото търсеше? — попита Бет.

— Всъщност да, открих го — отвърна Логан след кратка пауза.

— И?

— Още не знам.

Тя се замисли над отговора му, не знаеше как да го приеме.

— Не ме разбирай погрешно, но кой знае защо не си те представям да се задържиш дълго на едно място.

— Понеже идвам пеша от Колорадо ли?

— Този факт има доста общо.

Той се засмя и за пръв път Бет си даде сметка колко отдавна не е водила подобен разговор. Чувстваше се леко и непринудено. Разговорите с Адам бяха напрегнати, сякаш той се стараеше прекалено. Тя все още не беше сигурна какво изпитва към Логан, но й допадаше, че най-сетне са в приятелски отношения. Прокашля се и каза:

— Така, за утре… Мисля, че двамата трябва да вземете моята кола, а аз ще отида на училище с пикапа. Малко ме притесняват спирачките на пикапа.

— Трябва да призная, че и аз се позамислих, но съм сигурен, че мога да ги оправя. Не за утре, но през уикенда…

— Значи и коли поправяш?

— Да. Спирачките не са трудни. Просто им трябват нови накладки, но според мен другото вероятно е наред.

— Има ли нещо, което не умееш? — попита Бет.

— Да.

— Добре — засмя се тя. — Ще поговоря с баба, но тя надали ще има нещо против да пътувате с моята кола. Нямам доверие на спирачките на по-високите скорости на магистралата. И ще нагледам кучетата, когато се прибера от училище, става ли? Баба и това не ти е споменала, но ще го направя.

Той кимна точно когато Зевс излезе от водата. Отърси се, приближи се, подуши Бет и я близна по ръката.

— Харесва му.

— Сигурно просто те опитва.

— Интересно — отбеляза тя. Дрейк би се изразил така… Изведнъж й се прииска да остане сама. Стана. — Трябва вече да се връщам. Сигурно се чудят къде съм.

Логан забеляза, че облаците продължават да се сгъстяват.

— Да, аз също. Искам да се прибера, преди да завали. Бурята май наближава.

— Да те закарам ли?

— Благодаря, но няма нужда. Обичам да вървя.

— Боже, нямаше да се досетя! — възкликна тя с лека усмивка. Върнаха се обратно към къщата, а когато стигнаха до алеята, Бет извади ръка от джоба си и махна лекичко: — Благодаря за разходката, Логан.

Очакваше да я поправи, както беше поправил Бен — да я помоли да го нарича Тиболт, — но той не го стори. Само леко вирна брадичка и се ухили широко.

— И аз на теб, Елизабет.

Тя знаеше, че бурята няма да продължи дълго, макар че отчаяно се нуждаеха от дъжд. Лятото беше горещо и сухо, а жегата сякаш нямаше край. Бет седеше, заслушана в трополенето на последните дъждовни капки по ламаринения покрив, и се замисли за брат си.

Преди да замине, Дрейк й каза, че барабаненето на дъжда по покрива е звукът, който ще му липсва най-много. Тя се зачуди дали в сухата страна, в която се беше озовал, той често си е мечтал за тези типични за Северна Каролина летни бури. И от тази мисъл отново се почувства празна и тъжна.

Баба й беше в стаята си и се подготвяше за пътуването. От години не я беше виждала толкова развълнувана. Бен, от друга страна, ставаше все по-потиснат, явно защото трябваше да прекара част от уикенда с баща си. Следователно тя щеше да прекара уикенда сама у дома — първият й от много време насам без други хора. С изключение на Логан.

Разбираше защо и баба й, и Бен го харесват. Той притежаваше мълчалива увереност, която напоследък срещаш рядко. Едва след като се върна в къщата, Бет си даде сметка, че не е научила за него почти нищо повече от онова, което той й каза по време на интервюто за работа. Дали винаги беше толкова потаен, или беше свързано с времето, което бе служил в Ирак. Бет беше сигурна, че той е ходил там. Не че Логан го бе споменал, но просто нещо в изражението му, когато тя спомена за родителите си — реакцията му — подсказваше, че познава трагедията и я приема като неизбежна страна на живота.

Не можеше да прецени дали това подобрява, или влошава отношението й към него. И той като Дрейк беше морски пехотинец, обаче Логан беше тук, а Дрейк го нямаше и по тази причина, както и по други, по-сложни, Бет не беше сигурна, че би могла да приеме Логан с открито сърце.

Вдигна поглед към звездите, които се бяха появили между облаците, и усети загубата на Дрейк като току-що зейнала рана. След смъртта на родителите й двамата бяха неразделни, дори спяха в едно легло цяла година. Той беше само една година по-малък от нея и тя ясно си спомняше как го изпрати до училище на първия му учебен ден. За да го накара да спре да плаче, го увери, че ще се сприятели с много деца и че тя ще го чака след часовете, за да го заведе у дома. За разлика от други братя и сестри двамата никога не си съперничеха. Тя беше най-въодушевената му публика, а той — нейната неизменна опора. В гимназията Бет ходеше на всеки негов футболен, баскетболен или бейзболен мач и му помагаше с уроците, когато се налагаше. Той пък единствен приемаше невъзмутимо нейните шеметни младежки промени в настроението. Единственото им разногласие беше относно Кийт, но за разлика от баба й Дрейк почти не й натрапваше мнението си. Бет обаче знаеше отношението на брат си, а когато двамата с Кийт се разделиха, тя се обърна за подкрепа тъкмо към Дрейк, докато се мъчеше да си стъпи на краката като самотна майка. Знаеше, че Дрейк е човекът, който не е допуснал Кийт да тропа на вратата й посред нощ през следващите месеци. Брат й беше единственият човек, когото Кийт не смееше да ядосва.

Тогава вече беше станал зрял мъж. Имаше прекрасни постижения във всички спортове, а дванайсетгодишен беше започнал да тренира и бокс. На осемнайсет вече три пъти беше печелил „Златните ръкавици“ на Северна Каролина и най-редовно играеше спаринг с войниците от форт Браг и Камп Леджун. Тъкмо времето, прекарано с тях, му внуши идеята да се запише в армията.

Не беше блестящ ученик и изкара само година в местния колеж, преди да реши, че това не е за него. Желанието си да постъпи в армията обсъди единствено с нея. Бет се гордееше с решението му да служи на страната си и сърцето й се пръскаше от обич и възхищение, когато го видя за пръв път облечен със синята униформа. Уплаши се, когато го изпратиха в Кувейт и по-късно в Ирак, но вярваше, че брат й ще се върне невредим. Дрейк Грийн обаче не се завърна у дома.

Почти не си спомняше дните непосредствено след като научи, че брат й е убит, а и не желаеше да мисли за тях сега. След смъртта му в нея зейна празнина, която тя съзнаваше, че никога няма да се запълни. Но с течение на времето болката отслабна. Веднага след загубата му Бет не можеше да повярва, че се е случило наистина, но замислеше ли се за Дрейк напоследък, обикновено си спомняше по-щастливите мигове от живота им. Дори когато ходеше на гробището да поговори с него, вече не изпитваше мъчителната болка, които тези посещения предизвикваха някога. Сега гневът й беше по-силен от тъгата.

В момента обаче скръбта отново я връхлетя истински, след като си даде сметка, че и тя подобно на баба й и Бен се чувства привлечена към Тиболт дори и само защото с него се чувства непринудено, както не се бе чувствала с никого след загубата на Дрейк.

И още нещо: единствено Дрейк я наричаше с кръщелното й име. Родителите й, баба й и дядо й, дори приятелките й я наричаха Бет. Единствено Дрейк и казваше Елизабет, и то само когато са сами. Това беше тяхната тайна, нещо, известно единствено на тях двамата, и Бет винаги се чудеше как ли ще звучи името й от устата на някой друг.

При Логан обаче се бе получило съвсем естествено.