Никълъс Спаркс
Талисманът (29)

Двайсет и девета глава
Тиболт

Тиболт не можеше да си представи, че ще се върне в къщата си. Искаше да е навън, не му се струваше редно да е на топло и на сухо. Искаше да се пречисти от стореното, от лъжите, които беше наговорил.

Тя имаше право: не се беше отнесъл честно с нея. Макар да беше оскърбен от някои неща, които му наговори Бет, и от нежеланието й да го изслуша, тя имаше основание да се чувства предадена. Но как да й го обясни? Той самият не проумяваше напълно защо е дошъл, колкото и да се мъчеше да облече мотивите си в думи. Разбираше защо тя тълкува действията му като постъпки на маниакален преследвач. Да, той наистина беше обсебен, но не в смисъла, в който си представяше тя.

Трябваше да й каже за снимката още щом пристигна. Мъчеше се да си спомни защо не го направи. Най-вероятно Бет щеше да се изненада и да го поразпита, но толкова. Тиболт допускаше, че баба й така или иначе щеше да го наеме.

Най-много от всичко му се искаше да се обърне и да се върне при Бет. Искаше да й обясни, да й разкаже всичко от самото начало.

Обаче нямаше да го направи. Тя се нуждаеше да остане малко сама или поне без него. Нуждаеше се от време, за да се възстанови и може би да проумее, че Тиболт, в когото се беше влюбила, е единственият Тиболт. Чудеше се дали, след като постои сама, Бет ще му прости.

Той газеше в калта и докато някаква кола минаваше покрай него, забеляза, че водата е стигнала до средата на гумите. Отпред видя, че реката е заляла пътя. Реши да мине напряко през гората. Може би за последен път. Може би беше време да се върне в Колорадо.

Продължи напред. Есенните листа, които все още бяха останали по дърветата, донякъде го предпазваха от дъжда, и когато навлезе по-навътре в гората, той усети как разстоянието между него и Бет се увеличава с всяка следваща крачка.