Никълъс Спаркс
Талисманът (22)

Двайсет и втора глава
Тиболт

— Мисля, че искам да стана астронавт — заяви Бен.

Тиболт играеше шах с него на задната веранда и се мъчеше да прецени какъв да бъде следващият му ход. Трябваше да спечели партията и макар да не беше напълно сигурен, фактът, че Бен се разбъбри, му се стори лош признак. Напоследък двамата често играеха шах, понеже от началото на октомври преди девет дни ежедневно валеше силно.

— Звучи добре.

— Или пък ще стана пожарникар.

Тиболт кимна.

— Познавам един-двама пожарникари.

— Или лекар.

— Хмм — промърмори само Тиболт и посегна към офицера си.

— На твое място не бих — обади се Бен и той вдигна поглед. — Знам какво се каниш да направиш — добави момчето, — но няма да се получи.

— Какво трябва да направя?

— Не това.

Тиболт дръпна ръката си. Едно е да губиш, друго е да губиш постоянно. А най-лошото бе, че положението изобщо не се променяше. Ако не друго, Бен ставаше все по-добър. Предишната партия продължи само двайсет и един хода.

— Искаш ли да ти покажа къщичката си на дървото — попита момчето. — Много е готина. Има голяма платформа над потока и висящ мост.

— Много ми се иска да я видя.

— Не сега. Имам предвид някой друг път.

— Чудесно — отговори Тиболт и посегна към топа си.

— И това не бих направил.

Тиболт изви вежди, докато Бен се облягаше назад.

— Просто ти казвам — довърши хлапето.

— Какво да направя?

Бен сви рамене — говореше и се държеше като десетгодишно момче, каквото си беше.

— Ами каквото искаш.

— С изключение на офицера и топа?

Бен посочи към още една фигура:

— И другия офицер. Като те познавам, това ще е следващият ти опит, понеже се мъчиш да си освободиш поле за коня. Обаче няма да успееш, защото аз ще си пожертвам офицера и ще преместя царицата, за да взема онази пешка. Така блокирам царицата ти и след като направя рокада, ще преместя коня си ето там. След още два хода ти давам шах и мат.

— Имам ли някакъв шанс в тази партия?

— Не.

— Колко хода ми останаха?

— Някъде между три и седем.

— Ами тогава да започнем нова партия?

— Ами добре — побутна Бен очилата си.

— Трябваше да ми кажеш по-рано.

— Ти се отнесе толкова сериозно към партията, че не исках да те притеснявам.

 

 

Следващата партия не се разви по-добре. Дори стана по-зле, понеже Елизабет реши да се присъедини към тях, а разговорът между играчите протече почти по същия начин. Тя едва се сдържаше да не се разсмее.

През изминалата седмица и половина си бяха създали режим. Тъй като валеше неспирно, след работа Тиболт отиваше в къщата да изиграе няколко партии шах с Бен, а после оставаше за вечеря — четиримата седяха край масата и си бъбреха весело. След това Бен се качваше горе да се изкъпе, а възрастната жена изпращаше Логан и Бет да седнат навън на верандата, докато тя почисти кухнята, с думите: „За мен чистенето е толкова естествено като за маймуната да бъде гола.“

Тиболт съзнаваше, че тя просто им дава възможност да останат малко сами, преди той да си тръгне. Той все още не можеше да се начуди на способността й да престава да бъде негов началник в края на работния ден и веднага да влиза в ролята на баба на жената, с която той излизаше. Надали мнозина бяха способни на това превъплъщение.

Вече ставаше късно и Тиболт знаеше, че е време да си тръгва. Бабчето говореше по телефона, Елизабет влезе в къщата, за да сложи Бен да спи, а той усети умората в раменете си, докато седеше на верандата. Не спеше добре след сблъсъка си с Клейтън. Тъй като не знаеше как ще реагира, се прибра и се престори, че ще прекара най-обикновена вечер. Обаче, след като изгаси лампите, излезе през прозореца на спалнята си в задната част на къщата и притича до гората заедно със Зевс. Валеше, но остана навън през по-голямата част от нощта, озъртайки се за Клейтън. На следващата вечер стоя на пост пред къщата на Елизабет, а на третата вечер бдеше ту край нейната, ту край своята къща. Неспирният дъжд ни най-малко не притесняваше него или Зевс — направи два импровизирани навеса, за да са на сухо. Трудното беше да работи, след като е спал само няколко часа на зазоряване. После една нощ спеше, на следващата стоеше на пост, но въпреки това не успяваше да се наспи.

Не възнамеряваше да спира. Този мъж беше непредсказуем, затова Логан търсеше признаци за присъствието на Клейтън и докато беше на работа, и когато изпълняваше поръчки в града. Вечер се прибираше у дома по различни маршрути, минаваше през гората тичешком и после оглеждаше пътя, за да се увери, че другият не го следи. Не се страхуваше от него, но и не беше глупав. Клейтън не само произхождаше от най-влиятелното семейство в окръг Хамптън, но и работеше в полицията. Всъщност второто го притесняваше повече. Какво му пречеше да подхвърли, нещо в къщата на Тиболт — наркотици, откраднати вещи и дори пистолет, с който е било извършено престъпление? Или просто да намекне, че Тиболт има подобни неща, и да уреди уликите да бъдат намерени? Изобщо нямаше да се затрудни. Тиболт беше сигурен, че всяко съдебно жури в окръга ще пренебрегне думите на един непознат и ще приеме доказателствата на полицията, колкото и да са нескопосани и колкото и стабилно да е алибито на обвиняемия. Като се прибавят дълбоките джобове и силното влияние на семейство Клейтън, надали щеше да му е трудно да подреди свидетели, които да посочат Тиболт като участник, в каквото престъпление пожелаеше Клейтън.

Тревожното беше, че според Логан Клейтън преспокойно би извършил всички тези неща. Точно затова отиде при него и му каза за снимките и за видеозаписа. Макар да нямаше нито едно от двете — беше счупил и изхвърлил картата още щом взе фотоапарата, а детекторът за движение, предизвикващ видеозапис, беше чиста измислица, — реши, че единствената възможност да си спечели още малко време, е да блъфира. Враждебността на Клейтън към него беше опасна и непредсказуема. Ако беше способен да проникне с взлом в къщата на Тиболт, ако манипулираше личния живот на Елизабет, този човек най-вероятно беше готов на всичко, за да се отърве от Тиболт.

Другите заплахи — за вестника и за шерифа, намекът, че ще съобщи на дядо му — просто подсилиха достоверността на блъфа. Знаеше, че Клейтън търси паметовата карта от фотоапарата, понеже смята, че Тиболт ще я използва срещу него. Причината беше или работата, или семейството му, а след неколкочасово проучване в библиотеката в неделя следобед се увери, че най-вероятно и двете съображения са важни.

Обаче проблемът с блъфирането беше, че ти се получава до първия фал. Колко време щеше да го търпи Клейтън? Още няколко седмици? Месец? Повече? И какво щеше да направи Клейтън? Кой знае! В момента Клейтън мислеше, че Тиболт има надмощие, а това несъмнено го вбесяваше още повече. С течение на времето гневът му щеше да си каже думата и той щеше да предприеме нещо — или срещу него, или срещу Елизабет, или срещу Бен. След като Тиболт не изпълни заканата си и не извади снимките на светло, Клейтън щеше да бъде свободен да прави каквото си иска.

Тиболт все още не беше сигурен как да постъпи. Немислимо беше да напусне Елизабет… нито пък Бен или бабчето. Колкото по-дълго се задържаше в Хамптън, толкова повече се чувстваше като у дома си, така че не само трябваше да бди за Клейтън, но и да избягва този човек възможно най-усърдно. Може би се надяваше, че когато мине достатъчно време, Клейтън просто ще приеме положението и ще се усмири. Съзнаваше, че е малко вероятно, но засега само с това разполагаше.

— Пак ми се струваш отнесен — обади се Елизабет и отвори мрежестата врата зад него.

Тиболт поклати глава.

— Просто съм изморен. Мислех, че жегата изтощава, обаче от нея поне можеш да се скриеш, а от дъжда…

Тя седна до него на люлката на верандата.

— Не обичаш ли да си мокър?

— Да кажем, че не е същото като да си на почивка.

— Съжалявам.

— Няма нищо, не се оплаквам. В повечето случаи наистина нямам нищо против и е по-добре аз да се мокря, отколкото баба ти. Утре е петък, нали?

Елизабет се усмихна:

— Днес аз ще те откарам у вас и никакви спорове.

— Добре — съгласи се той.

Тя надникна през прозореца и отново насочи цялото си внимание към Тиболт.

— Нали не ме излъга, когато каза, че умееш свириш на пиано?

— Мога.

— Кога за последен път си свирил?

Той сви рамене и се опита да си спомни:

— Преди две или три години.

— В Ирак ли?

Тиболт кимна.

— Един от командирите ми имаше рожден ден, а много обичаше Уили Смит — един от великите джазови пианисти от 40-те и 50-те години на двайсети век. Когато се разчу, че умея да свиря, ме ангажираха за празненството.

— В Ирак — повтори тя невярващо.

— Дори морските пехотинци се нуждаят от почивка.

Елизабет прибра кичур коса зад ухото си.

— Значи умееш да четеш ноти.

— Разбира се. Защо? Искаш да науча Бен ли?

Тя изглежда не го чу.

— А ходиш ли на църква?

Той те взря в нея.

— Имам чувството, че не просто си бъбрим, за да се опознаем по-добре.

— Вътре чух баба да говори по телефона. Нали я знаеш колко обича църковния хор? И че току-що започна отново да пее солови партии?

Логан се позамисли, заподозря накъде вървят нещата и дори не си направи труда да го скрие.

— Да.

— Соловото й изпълнение тази неделя е още по-дълго и тя много се вълнува.

— А ти не се ли вълнуваш?

— Донякъде — въздъхна Елизабет с измъчено изражение. — Оказа се, че вчера Абигейл паднала и си и счупила китката. С нея говореше баба по телефона.

— Коя е Абигейл?

— Пианистката в църквата. Тя акомпанира на хора всяка неделя. — Елизабет люшна люлката и се загледа в дъжда. — Баба я успокои, че ще намери кой да я замества. Всъщност й обеща.

— Така ли?

— Каза също, че има някого предвид.

— Разбирам.

Бет сви рамене.

— Просто исках да те предупредя. Сигурна съм, че баба ще дойде да поговори с теб след малко, но за да не те изненада… по-добре аз да те осведомя.

— Оценявам го.

Тиболт дълго мълча. Елизабет положи длан върху ръката му и попита:

— За какво се замисли?

— Струва ми се, че нямам избор.

— Разбира се, че имаш. Баба няма да те принуди насила.

— Въпреки че е обещала?

— Сигурно ще разбере. Все някога. — Тя сложи ръка на сърцето си и обясни: — Когато съкрушеното й сърце се оправи, не се съмнявам, че ще ти прости.

— Аха.

— Пък и здравето й надали ще се влоши. Не и след инсулта и огромното разочарование… Сигурна съм, че няма да легне болна.

Той се усмихна:

— Не смяташ ли, че преиграваш малко?

Очите на Елизабет блеснаха палаво:

— Може би. Въпросът е ще го направиш ли?

— Сигурно.

— Добре. Нали знаеш, че утре ще трябва да репетирате?

— Добре.

— Репетицията може да се окаже доста дълга. Петъчните репетиции винаги са дълги. Те наистина обичат музиката си.

— Страхотно! — въздъхна той.

— Приеми го така — поне няма да се наложи да работиш цял ден на дъжда.

— Страхотно — повтори той.

Тя го целуна по бузата.

— Ти си добър човек. Със сигурност ще ти ръкопляскам от пейките.

— Благодаря ти.

— А когато баба излезе, не се издавай, че знаеш.

— Няма.

— И си придай по-въодушевен вид. Дори се престори, че си поласкан. Сякаш изобщо не си си представял, че ще ти предложат такава прекрасна възможност.

— Не може ли просто да приема?

— Не, баба ще иска да си въодушевен. Както ти казах, хорът означава много за нея.

— Аха! — възкликна Тиболт за пореден път и взе ръката й в своята. — Нали знаеш, че е достатъчно просто да ме помолиш? Не беше нужно да ми създаваш чувство за вина.

— Знам — увери го тя, — но така е много по-забавно.

Сякаш по даден знак в този момент отвътре надникна баба й. Усмихна се и на двамата, застана до перилата и се обърна към Логан.

— Още ли свириш на пиано? — попита го тя. Той едва се сдържа да не се разсмее.

 

 

На следващия ден следобед Тиболт се срещна с диригентката на хора и първоначалното й смайване при вида на джинсите му се изпари, когато тя установи, че той не просто умее да свири, а е изграден музикант. След като се разсвири, Логан допусна съвсем малко грешки, тъй като избраните произведения не бяха особено трудни. След репетицията дойде пасторът и му обясни как ще протече проповедта, за да знае точно какво го очаква.

А междувременно бабчето ту се усмихваше лъчезарно на Тиболт, ту си бъбреше с приятелките си и им обясняваше, че той работи в кучкарника и излиза с Бет. Тиболт усещаше как жените го оглеждат в повечето случаи одобрително.

На излизане старата жена го хвана подръка.

— Беше по-добър от патица на пръчка — заяви тя.

— Благодаря ти — отговори той озадачен.

— Навит ли си да се повозим малко?

— Къде?

— До Уилмингтън. Ако отидем сега, ще имаш време да заведеш Бет на вечеря. Аз ще гледам Бен.

— Какво ще купувам?

— Спортно сако и панталон. И по-официална риза. Нямам нищо против джинсите ти, обаче ако ще свириш на пианото по време на неделната служба, трябва да облечеш нещо по-така.

— Аха! — изкоментира Тиболт, съзнавайки, че няма думата по въпроса.

 

 

Вечерта, докато вечеряха в „Кантина“, единствения мексиканския ресторант в центъра, Елизабет погледна Тиболт.

— Знаеш ли, че в момента си любимецът на баба? — попита тя. — Не може да спре да се хвали колко хубаво си свирил, колко учтиво си се държал с приятелките й и колко любезно си разговарял свещеника.

— Да не би да е очаквала да се държа като пещерен човек?

Елизабет се засмя:

— Може би. Чух, че преди да отидеш, целият си бил кален.

— Изкъпах се и се преоблякох.

— Знам. Тя ми каза и това.

— Какво още ти каза?

— Че другите жени от хора те гледали със зяпнала уста.

— Настина ли ти го каза?

— Не, не се наложи, прочетох го по лицето й. Така е било. Колко често млад и красив непознат се появява в църквата им и ги смайва с изпълнението си на пиано? Как да не те зяпат?

— Мисля, че малко преувеличаваш.

— А аз мисля — прокара тя пръст по ръба на чашата си и близна солта, — че имаш още много да учиш за живота в малкия южняшки град. Това е голяма новина. Абигейл свири от петнайсет години.

— Няма да заема мястото й. Само я замествам.

— Още по-добре. Така хората могат да избират на чия страна да застават. Ще говорят за това с години.

— Така ли правят хората тук?

— Абсолютно. Между другото, това е най-бързият начин да те приемат.

— Не държа да ме приема никой друг, освен теб.

— Винаги знаеш какво да кажеш — усмихна се Елизабет. — А какво ще кажеш за това: Кийт направо ще откачи.

— Защо?

— Защото и той е член на паството. Всъщност Бен ще е с него. Кийт ще се пръсне от завист, когато види как всички оценяват решението ти да се притечеш на помощ.

— Не съм сигурен, че искам да го ядосвам допълнително. И бездруго вече се тревожа какво ще направи.

— Нищо не може да направи. Знам го какъв е.

— Не съм толкова сигурен — отвърна предпазливо Тиболт.

— Защо го казваш?

Той огледа пълните с хора маси край тях. Тя изглежда прочете мислите му и се премести да седне до него в сепарето.

— Знаеш нещо, което не ми казваш, така ли? — прошепна Бет. — Какво има?

Той отпи от бирата си. Остави бутилката на масата и й описа срещата си с нейния бивш съпруг. Докато й разказваше историята, по лицето й се изписаха едно след друго негодувание, веселост и накрая нещо като загриженост.

— Трябваше да ми кажеш по-рано — намръщи се тя.

— Притесних се едва след като той влезе в къща ми.

— Наистина ли мислиш, че може да те накисне?

— Познаваш го по-добре от мен.

Елизабет усети, че вече не е гладна.

— Така си мислех.

 

 

Тъй като Бен беше при баща си — ситуация, която и на двамата се струваше сюрреалистична при дадените обстоятелства, — в събота Елизабет и Тиболт отидоха в Роли, за да се поразсеят от предположения какво може и какво не може да направи Кийт Клейтън. Обядваха в улично кафене в центъра и посетиха Музея по естествена история. В събота вечерта отидоха на Чапъл Хил. Отборът на Северна Каролина играеше с „Клемзън“, а мачът се излъчваше по спортния канал. Срещата беше в Северна Каролина, обаче баровете в центъра на града пак бяха претъпкани със студенти, които гледаха мача на големи екрани. Докато слушаше възгласите и насърченията, като че ли бъдещето на света зависеше от този мач, Логан си мислеше за младежите на същата възраст, които служеха в Ирак, и се зачуди какво ли ще си помислят те за тукашните колежанчета.

Двамата с Елизабет не останаха дълго. След час тя поиска да тръгват. На път за колата, докато крачеха прегърнати, Бет облегна глава на рамото му.

— Беше приятно, но много шумно.

— Така ти се струва, понеже остаряваш.

Тя стисна кръста му и се наслади на факта, че усети там само кожа и мускули.

— Внимавай, бебче, че тази вечер може и да те огрее.

— Бебче? — озадачи се той.

— Това е нежно обръщение. Използвам го с всички мъже, с които излизам.

— С всички ли?

— Да. С непознати също. Например, ако решат да ми отстъпят място в автобуса, им казвам: „Благодаря, бебче.“

— Явно трябва да се чувствам специален.

— И не го забравяй!

Вървяха сред тълпите студенти по Франклин Стрийт, зяпаха витрините и попиваха бликащата енергия. Тиболт разбираше желанието й да дойде тук. Беше пропуснала тези преживявания заради Бен. Обаче онова, което му направи най-силно впечатление, беше, че макар да се забавляваше, не изглеждаше огорчена или тъжна заради изживяванията, които е пропуснала. Държеше се по-скоро като антрополог, който изучава непозната култура. Каза й го, а тя завъртя очи:

— Не ми разваляй вечерта. Повярвай ми, не разсъждавам толкова задълбочено. Исках само да изляза за малко от града и да се позабавлявам.

Отидоха у Тиболт и останаха будни до късно, разговаряха, целуваха се и се любиха. Когато Логан се събуди на сутринта, Елизабет лежеше до него и се взираше в лицето му.

— Какво правиш? — промърмори той.

— Гледам те.

— Защо?

— Искаше ми се.

Той се усмихна и плъзна пръст по ръката й, изпълнен с признателност, че тя се е появила в живота му.

— Ти си направо страхотна, Елизабет.

— Знам.

— Само това ли ще кажеш? — попита той с шеговито възмущение.

— Не ми се прави на нещастен. Мразя нещастните типове.

— А аз не съм сигурен, че харесвам жени, които крият чувствата си.

Тя се усмихна и се наведе да го целуне.

— Вчера прекарах страхотно.

— Аз също.

— Говоря сериозно. Последните седмици с теб са най-хубавите през живота ми. А вчера дори само фактът, че сме заедно… Нямаш представа какво изпитах. Почувствах се жена. Не майка, не учителка, не внучка. Бях си просто аз. Отдавна не съм се чувствала така.

— Не излизаме за пръв път.

— Знам, но сега беше различно.

Той знаеше, че Елизабет мисли за бъдещето, понеже то за пръв път бе придобило яснота и целенасоченост. Впери поглед в нея и разбра точно какво се опитва да му каже.

— И сега какво? — попита Логан сериозно.

Тя отново го целуна и той усети влажния й топъл дъх върху устните си.

— Сега ще ставаме. След няколко часа трябва да си в църквата — перна го тя по бедрото.

— Дотогава има много време.

— Да, а имаш ли друг избор? Между другото… — хвана тя ръката му, преди да стане — ти също си направо страхотен, Логан.