Никълъс Спаркс
Талисманът (15)

Петнайсета глава
Бет

Неделята беше най-горещият ден през лятото, много влажен и с невероятно високи температури. Езерата в Пидмънт бяха започнали да пресъхват, жители на Роли бяха въвели режим на водата, а в източната част на щата реколтата съхнеше на непрестанния пек. През последните три седмици горите се превърнаха в същинска кутия с прахан — можеха да пламнат от всяка небрежно подхвърлена цигара или от мълния, двете неизбежни. Въпросът беше само кога точно ще избухне горският пожар.

Кучетата се чувстваха добре единствено вътре и дори Логан започна да усеща последиците от жегата. Съкрати тренировките с по пет минути и разхождаше кучетата винаги край потока, където можеха да влязат да се поохладят във водата. Зевс бе влизал в потока най-малко десет пъти и макар че Бен се помъчи да го подмами да играят с пръчката още щом се върна от църква, Зевс не прояви голям ентусиазъм. Затова момчето изнесе вентилатор на верандата и насочи струята към Зевс, после се настани до него, четейки „Убийството на Роджър Акройд“, една от малкото книги на Агата Кристи, които още не беше чел. Спря за малко, колкото да навести Логан просто ей така, после отново се зачете.

Обикновено Бет обичаше тези лениви неделни следобеди, само че сега, всеки път, щом видеше синината на лицето на Бен и неумело залепените му очила, я пронизваше гняв заради стореното от Кийт. В понеделник трябваше да заведе Бен в оптиката, за да му оправят очилата. Каквото и да говореше, Кийт явно беше хвърлил топката твърде силно. Кой баща би постъпил така със сина си?

Явно такъв като Кийт Клейтън.

Да, беше допуснала грешка, като се омъжи за него, но нима трябваше да преповтаря и задълбочава грешката до края на живота си. Взаимоотношенията на Бен с баща му видимо се влошаваха. Да, момчето несъмнено се нуждаеше от зряло мъжко присъствие в живота си, а Кийт му беше баща, обаче…

Елизабет поклати глава. Копнееше да вземе Бен и да замине. Да се премести някъде другаде и да започне начисто. Лесно беше да си фантазира, че ако й стискаше да го направи, край с проблемите й. Само че в действителност нещата не стояха така. Не й липсваше смелост, но такъв сценарий беше невъзможен заради всичко останало. Дори ако баба й беше достатъчно здрава, за да се справя сама — а тя не беше, Кийт щеше да я намери, където и да замине. Дядо му щеше да настоява, а съдът, включително съдия Клейтън, щеше да се намеси. Най-вероятно в нейно отсъствие Кийт щеше да получи пълно попечителство. Чичото на Кийт щеше да се погрижи да стане така — намекваха й го след развода, а в този окръг Бет трябваше да приеме подобна заплаха съвсем сериозно. Може и да имаше шанс да обжалва, но колко време щеше да й отнеме подобен ход? Дванайсет месеца? Осемнайсет? Не искаше да рискува да изгуби Бен за толкова дълго. А последното, което искаше, беше да принуди сина си да прекарва повече време с Кийт.

Истината беше, че желанието на Кийт за пълно попечителство не беше по-силно от нейното нежелание той да го получи, затова с течение на времето двамата бяха стигнали до негласно споразумение: Бен ходеше при Кийт колкото може по-рядко, но достатъчно, за да е доволен дядо му. Не беше честно да използват Бен като разменна монета, но какво друго можеше да направи Бет? Не искаше да рискува да го изгуби. Кийт щеше да направи необходимото, за да продължи да получава пари, а дядо му искаше Бен да е край тях.

Хората си въобразяват, че имат свободата да избират как да живеят, но Бет беше научила, че изборът понякога е илюзорен. Поне в Хамптън, където семейство Клейтън притежаваха почти всичко. Дядото винаги се държеше любезно, когато се срещаха в църквата, и макар че от години искаше да купи земята на баба й, засега не им беше създавал неприятности. Засега. Обаче в един черно-бял свят не би имало никакво съмнение, че семейство Клейтън, включително дядото, са господари на сивото и използват властта си, когато им е удобно. Всеки от тях беше отраснал с убеждението, че е много специален — дори миропомазан, поради което тя се учуди, че Кийт си тръгна толкова лесно от къщата й предната вечер.

Доволна бе от присъствието на Логан и на Зевс. Логан се справи с положението превъзходно и Бет му беше признателна, че после си тръгна почти веднага. Беше разбрал, че тя иска да остане насаме с Бен, и го беше приел със същата непринуденост, с която беше разкарал Кийт.

Логан беше спокоен и непоколебим във всичко, което вършеше. Докато тя му разказваше за Дрейк, то не насочи разговора към себе си, не започна да й обяснява как се е почувствал, нито пък й даде някакъв съвет. Това бе една от причините да му се довери и да му разкаже толкова много за себе си. Беше малко разстроена заради рождения ден на Дрейк, но, честно казано, прекрасно съзнаваше какво прави. Нали тя го помоли да остане, така че явно дълбоко в себе си е имала желание да сподели тези лични подробности с него.

— Мамо?

Бет се обърна към Бен. Окото му още изглеждаше ужасно, но тя се престори, че не забелязва.

— Какво има, скъпи?

— Имаме ли чували за смет? И сламки?

— Да, разбира се. Защо?

— Тиболт ще ми покаже как да си направя хвърчило и ще го пуснем да лети.

— Звучи забавно.

— Правел хвърчила като малък и летели страхотно.

Тя се усмихна.

— Само това ли ти трябва — чували за смет и сламки?

— Вече намерих корда и тиксо — в гаража на дядо имаше.

Бет видя, че Логан се е запътил към тях от другия край на двора. Бен го забеляза едновременно с нея.

— Здравей, Тиболт! — провикна се той. — Готов ли си да пускаме хвърчилото?

— Тъкмо идвах да проверя дали ти си готов — провикна се в отговор Тиболт.

— Почти. Остана само да взема сламките и чувалите за смет.

Логан махна, че е разбрал. Когато се приближи, Бет забеляза раменете му, стегнатия му кръст. За пръв път обръщаше внимание на тялото му, но днес направо едва ли не… го зяпаше. Извърна се, постави ръка на рамото на Бен и се почувства почти неловко.

— Чувалите за смет са под мивката, а сламките са в килера до бисквитите. Ти ли ще ги вземеш, или аз да отида?

— Аз ще ги взема — каза Бен, после се обърна към Логан: — Ей сега се връщам.

Логан стигна до стълбите точно когато Бен влезе вътре.

— Значи ще правите хвърчило, а? — попита Бет, едновременно изненадана и впечатлена.

— Той каза, че му е скучно.

— Наистина ли умееш?

— Не е толкова трудно. Искаш ли да ни помогнеш?

— Не — отвърна Бет. Тя забеляза, че фланелката му е залепнала към тялото, и побърза да отмести поглед. — Ще ви оставя двамата да се справяте. Това е мъжка работа. Ще ви донеса лимонада. А след това, ако си гладен, ще се радваме да останеш за вечеря. Нищо специално — на Бен му се яде хотдог и макарони със сирене.

— С удоволствие — кимна той.

Бен се показа от задната врата с чувалите в едната ръка и със сламките в другата. Лицето му грееше въпреки синините и накривените очила.

— Намерих! Готов ли си?

Логан се загледа в Бет по-дълго от необходимото и тя усети как шията й пламва, преди да извърне очи. Логан се усмихна на Бен.

— Готов ли си?

— Ако и ти си готов.

 

 

Бет се улови, че оглежда Логан, докато двамата с Бен майсторят хвърчилото. Седяха на масата за пикник до големия дъб, Зевс лежеше в краката им и вятърът от време на време донасяше думите им — Логан обясняваше на Бен следващата стъпка, а той питаше дали се е справил. Явно им беше приятно да работят по скромния си проект — Бен бъбреше, правеше по някоя грешка, която Логан поправяше с малко тиксо.

Откога не се беше изчервявала, когато я погледне мъж? Елизабет се запита доколко новопоявилата се стеснителност се дължи на факта, че баба й я нямаше. През последните няколко нощи й се струваше, че едва ли не за пръв път през живота си е сама. Всъщност се беше преместила от дома на баба си в къщата на Кийт, а после обратно при баба си. И макар да й харесваше компанията на баба й и стабилността, не си беше представяла живота си като зряла жена точно по този начин. Някога мечтаеше да си има своя къща, но моментът все не й се струваше подходящ. След брака си с Кийт имаше нужда от помощ за Бен, а когато Бен поотрасна, починаха брат й и дядо й, така че баба й се нуждаеше от подкрепата на Бет точно толкова, колкото и Бет от нейната. А после? Точно когато си помисли, че най-сетне е готова да си потърси свой дом, баба й получи инсулт и тя за нищо на света нямаше да напусне жената, която я бе отгледала.

В този момент обаче неочаквано си представи как би изглеждал животът й, ако обстоятелствата бяха различни. Сега, докато скорците прелитаха между дърветата над главата й, тя седеше на верандата на празната къща и наблюдаваше сцена, която й вдъхваше увереност, че всичко на света може да бъде наред. Дори отдалеч виждаше как Бен съсредоточено слуша обясненията на Логан как да довършат хвърчилото. От време на време Логан се привеждаше, за да напътства момчето спокойно и уверено, като го оставяше сам да свърши най-забавните неща. Фактът, че той просто работеше по проекта и поправяше грешките на Бен без гняв и раздразнение, събуди у нея огромна признателност и топлота към Тиболт. Елизабет все още се наслаждаваше на това ново усещане, когато забеляза, че двамата се запътват към средата на двора. Логан вдигна хвърчилото над главата си, а Бен разви кордата. Бен хукна, Логан го последва и остави вятъра да поеме хвърчилото, преди да го пусне. Логан спря и се загледа към небето, когато хвърчилото се зарея високо над тях и когато той плесна с ръце заради явната радост на Бен, Елизабет си помисли, че понякога най-обикновените неща може да станат необикновени, когато ги вършиш с подходящите хора.

 

 

Вечерта баба й се обади и съобщи, че иска някой да я вземе следващия петък, а докато отсъстваше, Логан всяка вечер вечеряше с Бет и Бен. В повечето случаи Бен го молеше да остане, но в сряда за Елизабет вече беше очевидно, че на Логан не само му е приятно да прекарва времето си тях, но и с удоволствие оставя на момчето да ръководи нещата. Понякога й се струваше, че Логан е неопитен в интимно отношение като самата нея.

След вечеря обикновено излизаха на разходка. Бен и Зевс хукваха напред по пътеката към рекичката, а тя и Логан ги следваха. Веднъж поеха към града, към брега на река Саут и седнаха под моста. Понякога говореха за незначителни неща — дали се е случило нещо интересно, докато Логан е преподреждал картотеката например, а друг път той изглеждаше предоволен просто да върви до нея, без да говори много. И понеже Логан приемаше тишината толкова непринудено, за свое учудване Елизабет също започваше да се чувства все по-непринудено, когато просто мълчаха.

Само че помежду им се беше случило нещо и тя го знаеше. Той я привличаше. Докато беше в училище и второкласниците се тълпяха край нея, тя се улавяше, че се пита какво ли прави той в този момент. Дори си призна, че очаква с нетърпение да се прибере, защото това означаваше, че ще го види.

В четвъртък вечерта всички се качиха в пикапа на баба й и отидоха да хапнат пица. Зевс се возеше каросерията, провесил глава отстрани и с прилепнали назад от вятъра уши. Странно, но Бет имаше чувството, че е излязла на среща, въпреки десетгодишния си придружител.

Пицарията на Луиджи се намираше на една от тихите пресечки в центъра на града, между антикварен магазин и адвокатска кантора. С излъскания си тухлен под, грубоватите дървени маси и облицованите с дървена ламперия стени заведението притежаваше познат уют, отчасти понеже Луиджи не беше променял интериора, откакто Бет беше дете. В задната част на ресторанта Луиджи предлагаше видеоигри от началото на осемдесетте години, които и сега се радваха на същата популярност, вероятно понеже в градчето нямаше други игрални зали.

Бет обичаше това място. Луиджи и съпругата му Мария, и двамата наближаваха шейсетте, не само работеха без почивен ден, но и живееха в апартамента над ресторанта. Нямаха деца, за това се държаха родителски с всички тийнейджъри в градчето и приемаха всички с готовност, поради което заведението им винаги беше пълно.

Тази вечер беше пълно с обичайната смесица от хора: семейства с деца, няколко мъже, които, ако се съди по облеклото им, тъкмо бяха приключили работа в адвокатската кантора в съседство, и групички младежи по масите. Мария грейна, когато видя Бет и Бен да влизат. Беше нисичка и закръглена, с тъмна коса и сърдечна усмивка. Тръгна към тях и пътьом взе няколко менюта.

— Здравей, Бет, здравей Бен. — На минаване покрай кухнята надникна за миг: — Луиджи! Ела тук! Бет и Бен дойдоха.

Винаги правеше така, когато Бет дойдеше в заведението, и тя се чувстваше някак специална, макар Мария да посрещаше сърдечно всички.

Луиджи изхвърча от кухнята. Както обикновено, престилката му беше поръсена с брашно и беше изопната върху солидното му коремче. Понеже той продължаваше лично да приготвя пиците, а заведението винаги беше пълно, нямаше време за друго, освен да им махне:

— Радвам се да ви видя! — провикна се. — Благодаря, че дойдохте.

Мария нежно положи ръка върху рамото на Бен.

— Толкова си се източил, Бен! А ти си прелестна като пролетно утро, Бет.

— Благодаря, Мария. Как си? — попита тя.

— Все така, заета както обикновено. А ти? Още преподаваш, нали?

— Да, още преподавам. — След малко изражението на Мария стана сериозно и Бет се досети какъв въпрос ще последва. В малките градове тайни нямаше.

— Как е баба ти?

— Подобрява се. Вече се движи и работи.

— Чух, че заминала на гости при сестра си.

— Откъде разбра? — не успя да скрие изненадата си Бет.

— Откъде да знам? — сви рамене Мария. — Хората говорят. — Явно тя едва сега забеляза Логан и попита: — А кой е той?

— Това е моят приятел Логан Тиболт — обясни Бет, като се постара да не се изчерви.

— Нов ли сте в града? Не съм ви виждала досега? — Мария го огледа с нескрито любопитство.

— Току-що се преместих.

— Е, тук сте с двама от любимите ми клиенти. Елате — махна им тя, — ще ви настаня в някое сепаре. Поведе ги и остави менютата на масата, докато те се настаняваха по местата си.

— Подсладен чай за всички?

— Прекрасно — прие Бет и веднага щом Мария влезе в кухнята, се обърна към Логан: — Тя прави превъзходен чай. Надявам се, нямаш нищо против, че поръчах.

— Разбира се.

— Може ли да ми дадеш няколко монети? Искам да поиграя на видеоигрите — помоли Бен.

— Така и предполагах — посегна към чантата си Бет. — Взех малко от буркана с дребните на излизане. Забавлявай се и не говори с непознати.

— Аз съм на десет, не на пет — отговори синът й отчаяно.

Тя го проследи с поглед, развеселена от отговора му. Понякога говореше дори като гимназист.

— Това място има атмосфера — отбеляза Логан.

— И храната е фантастична. Правят чикагски пици с по-дебело тесто, каквито просто няма на света. Ти каква искаш?

Той разтърка брадичката си:

— Ами… с много чесън и допълнително аншоа.

— Наистина ли? — сбърчи нос тя.

— Само се шегувах. Поръчай каквото си вземате обикновено. Аз не съм претенциозен.

— Бен обича пеперони.

— Тогава ще ядем пеперони.

Тя го изгледа закачливо:

— Някой да ти е казвал, че си много сговорчив?

— Напоследък не. Но пък и не разговарях с много хора, докато вървях.

— Не се ли чувстваше самотен?

— Със Зевс не, той е добър слушател.

— Но не може да участва в разговора.

— Така е, обаче и не мърмори, че ходим дълго. Повечето хора биха се оплаквали.

— Аз нямаше да мърморя — заяви Бет и отметна част от косата си зад рамото. Логан не отговори. — Сериозно ти казвам, като нищо бих прекосила страната пеша.

Логан отново не каза нищо.

— Добре де, прав си, може би щях да се оплача един-два пъти.

Той се засмя и огледа ресторанта:

— Колко от хората тук познаваш?

Тя също се огледа и се замисли:

— Виждала съм повечето в града през годините, но колко познавам наистина? Около трийсетина.

Той прецени, че това са повече от половината клиенти.

— Какво е чувството?

— Всеки да познава всеки ли? Според мен зависи колко сериозни грешки допускаш, понеже в крайна сметка хората ще говорят точно за тях. Любовни връзки, уволнения, злоупотреба с алкохол или с наркотици, автомобилни произшествия. Обаче ако си като мен, чист като роса, не е особено трудно.

Той се ухили:

— Сигурно е приятно човек да е на твоето място.

— Ами да. Да кажем, че си щастливец, понеже седиш на моята маса.

— В това изобщо не се съмнявам — отвърна той.

Мария им поднесе напитките. Докато се отдалечаваше, изви вежди съвсем мъничко, колкото да покаже на Бет, че харесва Логан и че по-късно очаква да узнае какво има помежду им.

Бет отпи от чая, Логан също.

— Какво ще кажеш?

— Определено е сладък — отбеляза той. — Но е вкусен.

Тя кимна и изтри запотената повърхност на чашата си с хартиена салфетка. Смачка я и я остави отстрани.

— Колко време ще останеш в Хамптън? — попита.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си тукашен, учил си в колеж, работиш нещо, което на повечето хора им е противно, а и заплащането е много ниско. Въпросът ми е основателен.

— Не смятам да напускам — отговори той.

— Не те питах това. Попитах колко смяташ да останеш в Хамптън. Честно.

Тонът й не търпеше никакво увъртане и Логан живо си представи как Елизабет въдворява ред в шумна класна стая.

— Честно ли? Не знам. Казвам го, понеже през последните пет години се научих да не приемам нищо за даденост.

— Може би е истина, но отново не е отговор на въпроса ми.

Той долови разочарованието в гласа й и се помъчи да намери отговор:

— Какво ще кажеш за това? — каза най-накрая. — Засега тук ми харесва. Работата ми допада, баба ти е страхотна, приятно ми е с Бен и в момента нямам намерение да напускам Хамптън. Това отговор ли е на въпроса ти?

Елизабет усети как думите му и начинът, по който погледът му обхождаше лицето й, я изпълват с приятно очакване. Приведе се напред.

— Забелязах, че изпусна нещо важно от списъка на нещата, които ти харесват.

— Така ли?

— Да, мен. — Тя впери поглед в лицето му, за да го види как ще реагира, и устните й се извиха в усмивка.

— Може би съм забравил — отвърна той и се подсмихна едва-едва.

— Съмнявам се.

— Стеснителен съм.

— Опитай пак.

Той поклати глава:

— Нямам повече предположения.

Тя му намигна:

— Давам ти шанс да си помислиш и да ти хрумне нещо. По-късно пак ще поговорим.

— Става. Кога?

Елизабет обхвана чашата си с ръце и се почувства необичайно напрегната заради онова, което се канеше да каже:

— Свободен ли си в събота вечер?

Ако въпросът го изненада, Логан не показа изненадата си.

— Добре, събота вечер. — Той вдигна чашата си със студен чай и отпи дълга глътка, без да откъсва очи от нейните. Никой от двамата не забеляза кога Бен се е върнал на масата.

— Поръчахте ли пицата?

 

 

Вечерта, докато лежеше в леглото си, Бет се взираше в тавана и се питаше: „Какво си въобразявам, по дяволите?“.

Имаше толкова много основания да не постъпва по този начин. Всъщност не знаеше нищо за миналото му. Той все още криеше причината за пристигането си в Хамптън, което не само означаваше, че й няма доверие, но и че тя не може да му се довери напълно. И не само това — Логан работеше в кучкарника на баба й, на броени метри от дома им. Какво щеше да се случи, ако помежду им не се получи? Ами ако той имаше очаквания, на които тя не иска да откликне? Щеше ли да дойде на работа в понеделник? Самичка ли щеше да остане баба й? Щеше ли да се наложи Бет да напусне работата си като учителка и да се върне да помага в кучкарника?

Цялата тази история беше свързана с многобройни евентуални проблеми и колкото повече се замисляше Бет, толкова повече се убеждаваше, че е допуснала ужасна грешка. Но въпреки това… й беше дошло до гуша да бъде сама. Обичаше Бен и баба си, но последните няколко дни, през които прекарваше доста време с Логан, й напомниха какво пропуска. Харесваха й разходките им след вечеря, харесваше й как я гледа той и най-много й харесваше как се държи с Бен.

Нещо повече, смайващо лесно й беше да си представи живота си с Логан. Знаеше, че всъщност не го познава отдавна, за да прецени добре, но вярваше на интуицията си. Възможно ли бе той да е човекът?

Е, не би стигнала толкова далеч. Още не бяха излизали на среща. Лесно е да идеализираш човек, когото почти не познаваш.

Тя се надигна, набухна възглавницата си и отново я сложи в леглото. Е, ще излязат веднъж, пък да видим какво ще стане. Да, имаше надежди, не можеше да го отрече, но толкова. Харесваше го, но не го обичаше. Още не.