Никълъс Спаркс
Талисманът (33)

Трийсет и трета глава
Тиболт

Тиболт пъхна в раницата си малкото провизии, които имаше у дома. Вятърът духаше на силни пориви и все още валеше силно, но той беше вървял и в по-сурово време. Въпреки това не можеше да събере сили да излезе от вратата.

Пътуването насам беше едно, но да си тръгне — нещо съвсем друго. Беше се променил. Замина от Колорадо по-самотен, отколкото се бе чувствал някога, а тук животът му беше пълен и цялостен. Поне до вчера.

Зевс най-сетне се настани в ъгъла. Почти през целия ден крачеше неспокойно, понеже Тиболт не го беше извеждал на разходка. Всеки път, когато Тиболт станеше да си налее чаша вода, кучето също скачаше, нетърпеливо да излезе навън.

Беше ранен следобед, но заради облачното и дъждовно небе изглеждаше по-тъмно. Бурята продължаваше да фучи край къщата, но Логан усещаше, че това са последните яростни издихания. Подобно на уловена риба, която се мята на пристана, бурята нямаше да си отиде тихо и кротко.

Логан се стараеше да не мисли за случилото се или как би могъл да го избегне — нямаше смисъл. Беше оплескал нещата, а миналото не можеш да промениш. Винаги се беше старал да живее, без да се замисля над неща, които не може да промени, но този път беше различно. Не беше сигурен, че ще успее да го преодолее.

В същото време не можеше да се отърси от усещането, че не всичко е приключило, че нещо е останало недовършено. Нима просто му липсваше завършек? Не, беше нещо повече. Опитът му като военен го беше научил да се доверява на инстинктите си, макар да не беше сигурен кой е техният източник. Беше сигурен, че трябва да напусне Хамптън, дори и само за да бъде възможно най-далеч от Кийт Клейтън — не си правеше илюзията, че той ще прости и ще забрави, — но въпреки това просто не можеше да се накара да прекрачи прага.

Клейтън беше в центъра на събитията. Клейтън — а също Бен и Елизабет — бяха причината за пристигането на Логан. Просто не можеше да измисли защо и какво трябва да направи.

В ъгъла Зевс скочи на крака и се запъти към вратата. Тиболт се извърна към него, когато чу някой да тропа на вратата. Неволно се напрегна, но когато Зевс надникна през прозорчето, радостно замаха с опашка.

Тиболт отвори и се озова лице в лице с Елизабет. Застина. За миг двамата просто се взираха един в друг.

— Здравей, Логан.

— Здравей, Елизабет.

Колеблива усмивка, мигновена, сякаш несъществуваща, озари лицето й. Дали пък не му се беше привидяло?

— Може ли да вляза?

Той отстъпи встрани, взирайки се в нея, докато тя сваляше дъждобрана си и лъскавата й руса коса се разпиля. Подаде му несигурно дрехата и Тиболт я пое. Закачи я на куката на вратата и се обърна към нея.

— Радвам се, че дойде — каза.

Тя кимна. Зевс подуши ръката й и тя го погали зад ушите, след което отново насочи цялото си внимание към Тиболт.

— Може ли да поговорим? — попита.

— Щом искаш.

Покани я с жест на канапето и тя приседна в единия край, а той се настани в другия.

— Защо си дал снимката на Бен? — поде Елизабет направо.

Тиболт впери поглед в стената, чудейки се как да й обясни, без да влоши нещата още повече. Откъде да започне?

— Кажи ми простичко, с няколко думи — предложи тя, усетила причината за мълчанието му. — Да започнем така.

Той разтърка челото си с ръка, въздъхна и я погледна.

— Понеже исках да го предпазя.

— Да го предпазиш ли?

— Когато ходихме в къщичката на дървото. Бурята беше разклатила всичко, включително моста. Той не бива да ходи повече там — къщичката всеки момент може да се срути.

Тя го гледаше сериозно и без да мига.

— Защо не я задържа ти?

— Понеже усетих, че на него му трябва повече, отколкото на мен.

— Понеже ще го предпази.

Тиболт кимна:

— Да.

Тя се размърда на канапето, преди отново да се обърне към него:

— Значи искрено вярваш в онова, което ми каза? Че снимката е талисман?

Зевс се приближи до Тиболт и легна в нозете му.

— Може би — отговори той.

Тя се приведе напред:

— Защо не ми разкажеш цялата история?

Тиболт облегна лакти върху коленете си и колебливо започна да й разказва цялата сага, свързана със снимката. Започна от игрите на покер в Кувейт, после до обстрела с РПГ, след който беше изгубил съзнание, и стигна до престрелката във Фалуджа. Подробно й описа атентатите с коли-бомби и самоубийствените нападения, от които беше оцелял в Рамади, включително онова, при което според Виктор снимката спасила и двамата. Разказа й за реакцията на другите морски пехотинци и за последиците от тяхното недоверие.

Замълча и я погледна в очите:

— Но дори след всичко това продължавах да не вярвам. За разлика от Виктор, който вярваше непоклатимо в такива неща, а аз му се подигравах, че го приема толкова сериозно. Аз обаче не вярвах, поне не съзнателно. — Стисна ръце и гласът му зазвуча по-тихо: — По време на последния ни уикенд заедно Виктор ми каза, че съм длъжник на жената от снимката, понеже съм оцелял благодарение на нея, и че не й ли се отплатя, равновесието е нарушено. Заяви, че съдбата ми вещае да я открия. Няколко минути по-късно Виктор беше мъртъв, но аз се отървах невредим. Но дори тогава не му повярвах. После обаче той започна да ми се привижда.

Запъвайки се, той й разказа за срещите си с призрака на Виктор, но избягваше погледа й, понеже се опасяваше, че ще прочете в очите й неверие. Накрая поклати глава и въздъхна.

— Останалото е, както ти го разказах. Бях същинска развалина, затова поех на път. Да, тръгнах да те търся, но не понеже бях обсебен от теб. Не защото те обичах или исках и ти да ме обикнеш. Направих го, понеже Виктор каза, че това е моята съдба, а аз продължавах да виждам призрака му. Когато пристигнах тук, не знаех какво да очаквам. Постепенно, както пътувах, започнах да възприемам случващото се като предизвикателство — дали ще те намеря, колко време ще отнеме. А когато най-сетне пристигнах в кучкарника и видях табелата, че търсите работник, реших, че това е начин да ти се отплатя. Стори ми се правилно да кандидатствам за работата. Точно както усетих, че е редно да дам снимката на Бен, когато двамата ходихме в къщичката на дървото. Обаче не бях сигурен, че ще успея да обясня тези неща, колкото и да се опитвам.

— Дал си снимката на Бен, за да го предпазва — повтори Елизабет.

— Звучи налудничаво, нали?

Тя се замисли, после каза:

— Защо не ми разказа още от самото начало?

— Трябваше — призна той. — Само че носех тази снимка със себе си пет години и не исках да се разделям с нея, преди да узная какво е предназначението й.

— А сега вече разбираш ли го?

Той се наведе и потупа Зевс по главата, преди да й отговори. Погледна я право в очите и каза:

— Не съм сигурен. Мога да кажа само, че случилото се между нас — всичко, което преживяхме, — не започна с намирането на снимката. Започна, когато влязох в кучкарника. Тогава ти стана действителна за мен и колкото повече те опознавах, толкова по-реален се чувствах самият аз. По-щастлив и жив, както не съм се чувствал от много отдавна. Сякаш ни е писано да сме заедно.

— Сякаш съм твоята съдба? — изви вежда тя.

— Не… не така. Това няма нищо общо със снимката, с пътуването ми или с нещо, казано от Виктор. Не познавах човек като теб и със сигурност няма да срещна такъв в бъдеще. Обичам те, Елизабет… нещо повече, харесвам те. Обожавам да бъдем заедно.

Тя го изгледа изпитателно с неразгадаемо изражение. Когато заговори, гласът й прозвуча делово:

— Съзнаваш, че тази история е доста откачена и те кара да изглеждаш като смахнат маниак, нали?

— Знам — кимна Тиболт. — Повярвай ми, изглеждам откачалка и в собствените си очи.

— Какво ще направиш, ако те помоля да напуснеш Хамптън и повече никога да не ме търсиш?

— Ще си тръгна и повече няма да чуеш за мен.

Думите му увиснаха във въздуха, натежали от смисъл. Тя се размърда на канапето и се извърна с престорена неприязън, преди отново да се обърне към него:

— И няма дори да ми се обадиш? След всичко, което сме преживели заедно? Не мога да повярвам.

Изпита облекчение, когато разбра, че тя се шегува. Въздъхна и едва сега осъзна, че е стоял с притаен дъх, и се ухили широко:

— Ако трябва, за да не ме мислиш за откачалка.

— Това е жалко. Един истински мъж трябва поне да се обади.

Той се премести по-близо до нея на канапето.

— Ще го имам предвид.

— Нали разбираш, че няма да може да разказваш тази история, ако възнамеряваш да живееш тук?

Той се приближи още повече.

— Ще го преживея.

— И ако очакваш повишение на заплатата само защото излизаш с внучката на шефа, забрави.

— Ще се справя.

— Не знам как. Дори нямаш кола.

Той вече се беше преместил съвсем близо до нея и когато тя се извърна, косата й се плъзна по рамото му. Той се наведе и я целуна по шията.

— Ще измисля нещо — прошепна и притисна устни към нейните.

Дълго се целуваха на канапето. Когато той най-сетне я отнесе в спалнята и се любиха, телата им се движеха в съвършена хармония, сякаш се сляха в едно. Любиха се страстно, гневно и опрощаващо, нежно и болезнено, каквито бяха чувствата им. След това Тиболт се излегна на една страна, загледан в Елизабет. Плъзна пръст по бузата й и тя го целуна.

— Май може да останеш — прошепна му.