Вижте ридаещия изгнаник, седнал до езерото. Пелерината му е прокъсана, а стомахът свит на топка. За загинали приятели ли плаче; за половинци, които никога повече няма да бъдат вдигнати към тавана на пивницата? Къде са неговите спътници, неговите братя и другари? Всичките лежат на полето, трупове с изцъклени очи. Копията им са счупени, а мечовете затъпени. О, къде ще отиде този самотен изгнаник? Ще прекоси ли водата? Какво ще стане с него? Ами ако вие бяхте на негово място?

Елегия за Самотния пътник

Анонимен източник (някои я приписват на Фишер кел Тат)

Дванадесет дни след бурята Сокол и Скитник пуснаха котва близо до един необитаван бряг на Морето на камбаните. По заповед на Бляскавата набраджанските капитани ги бяха държали на разстояние от бреговата линия, но крайбрежията, които Кайл бе зърнал, изобщо не му изглеждаха обещаващи: сиви и черни прекатурени скали, заобиколени от усукани, недорасли дървета; далечни сиви хълмове и гори от тънки, чернокори вечнозелени дървета. Равнинно плато, тук-таме осеяно с горички.

На зазоряване Кайл беше наряд. Той гледаше гладките като стъкло води на спокойния залив, седнал с игла в ръка и с кръстосани крака на един отворен капак на палубата, и опитваше да позакърпи памуклийката, която носеше под ризницата си.

— Някой моряк ще свърши тази работа по-добре.

Кайл вдигна глава. Беше Сивогрив, застанал до планшира. Не беше чул нищо. Как бе възможно някой да бъде толкова безшумен? Кайл се върна към шиенето си.

— Все някога трябва да се науча.

— Вярно е.

Кайл продължи да работи, без да вдига глава. Защо ренегатът разговаряше с него? Мъжът на практика беше Обетник — дори се бе сражавал с тях в миналото или поне така бе чул. Малазанецът прочисти гърлото си.

— Кайл, нали?

— Да.

— Исках да поговорим за Хребета. Разбрах, че си от Баел и че Асцендентът, когото събудихме там, е означавал нещо за теб и може би за твоя народ…

Кайл вдигна глава.

— Да?

— Ами… — мъжът се намръщи. — Май трябва да ти се извиня за това. Не исках нещата да се развият така.

Сивогрив погледна към тъмните дървета на брега — бяха само на един хвърлей разстояние от кораба, след което скръсти ръце.

— Нещата понякога поемат в определена посока и човек не може да ги спре…

Кайл го гледаше, чудейки се дали ренегатът не го е забравил. Защото мъжът очевидно се бе замислил за други неща.

Малазанецът мълча няколко минути, но изведнъж рече:

— Знаеш, че ме наричат ренегат.

Кайл отново вдигна глава.

— Да.

— Сигурно се чудиш защо?

Кайл сви рамене.

— Не. Това не означава нищо за мен.

Мъжът се засмя.

— Добре. Тогава мога да ти кажа. Аз съм ренегат, защото се опитах да сключа мир, Кайл. Да сключа мирен договор. Но успях единствено да разгневя корелците, а малазанското командване се отрече от мен. И от още неколцина други.

Мъжът погледна към Кайл. Леденосините му очи блестяха.

— И знаеш ли защо единствено аз оцелях след последвалия лов?

— Не.

— Защото избягах най-далече от всички. Показах се като най-големия страхливец.

Кайл стисна юмруци под ризата си. Не искаше да слуша това. Извинения! Признания! Проклет да бъде този мъж. Той, страхливец? Какво означаваше това нелепо твърдение?

— Може би не съм аз този, с когото трябва да говориш…

— Не. Точно с теб трябва да говоря. Единствено с теб. Защото не си от тук, Кайл. Никой друг не би ме разбрал.

Ренегатът се оттласна от планшира и се отдалечи, а сандалите му не издаваха никакъв звук. Кайл го проследи с поглед. Да разбира? Не разбираше нищо.

На следващата сутрин Кайл видя Бляскавата за първи път от няколко месеца. Изглежда бе стояла заключена в единствената самостоятелна каюта, откакто се бяха качили на кораба. Един моряк му каза, че изведнъж се появила на зазоряване и стреснала капитана повече от всичко друго по време на дългото пътуване. По-късно войниците от Девети взвод получиха заповед да се строят на палубата.

Стояха мирно, като някои от тях се бяха прехвърлили от Скитник. Бляскавата ги разгледа, а те на свой ред разгледаха нея. Отначало Кайл не успя да я познае. Не носеше военната си униформа и промяната беше толкова стряскаща, че той напълно разбираше реакцията на капитана. Косата й не бе затворена под блестящия стоманен шлем и висеше почти до кръста, гарвановочерна и лъскава като черна река. Следващото нещо, което Кайл забеляза, беше ръста й — тя едва стигаше до брадичката му. Той винаги бе смятал, че е по-висока. Но очите й си оставаха същите. Черни като нощта под тесните, наклонени клепки, изпъкващи на фона на тъмносинята напанска кожа. И в тях тлееше онази особена светлина, която означаваше, че са видели всичко на този свят и нищо не може да ги изненада. Вместо искрящата, стигаща до глезените ризница, и дългия меч в ножница на гърба, сега тя носеше жакет от мека кожа с къси ръкави и широки панталони.

— Съвсем малко нагоре по брега се намира крепостта Убежище — започна тя, — една от първите ни колонии тук, в Стратем. Лейтенант Скинър обеща, че ще се завърне там, и в момента ни чака. Девето острие ще навлязат тайно, без да вдигат под тревога малазанските сили или да привличат вниманието на съгледвачи, и ще се свържат с него.

Докато Бляскавата говореше, ръцете й непрестанно се движеха — слагаше ги на кръста си или пък напразно опипваше гърба си за липсващата ножница. Кайл не я познаваше достатъчно добре, за да усети настроението й, но въпреки това му изглеждаше нервна и притеснена.

— Нямаме представа дали все още е жив, нито дали малазанските сили още владеят Убежище. Ще установите и това. Но ако го намерите, всички сили на Гвардията незабавно ще се обединят под негово командване, както бе договорено в началото на Диаспората. Разбрано?

— Тъй вярно, командире.

Събраха снаряжението си, всеки войник получи по един вързоп и слязоха по въжената стълба до чакащата ги долу лодка. Бяха шестима: фаларският изгнаник Траншея, който беше техният сержант, двама широкоплещести главорези от Седемте града, които се казваха Кроткия и Харман, полубаргастецът Грере, магът от Дженабакъз Лъжльо, току-що присъединил се към острието, и баелците Преследвача и Кайл. Точно преди да отплават, Изгърбения слезе по въжената стълба и се присъедини към тях.

— Реших да поогледам — рече той на Кайл и се ухили, след което седна до Траншея. Всички останали започнаха да гребат. Следваха бреговата линия на север.

Преследвача, който гребеше до Кайл, внимателно оглеждаше залесения бряг.

— Необитаван — прецени той.

— По какво познаваш?

— Всички дървета са стари. Никой не ги сече, не виждам пътеки.

— Познаваш ли тези гори?

Разузнавачът стисна устни и кимна.

— Тихо — нареди Траншея.

По-късно същия следобед те заобиколиха един скалист нос и навлязоха в горист залив. Видяха няколко колиби, построени съвсем близо до брега. Кулите на сива каменна крепост се извисяваха над върховете на дърветата, заобикалящи селцето. Два изгнили, наклонени дока се протягаха от брега.

— Назад — нареди Траншея.

Скриха се зад носа, издърпаха лодката от водата и я прикриха, колкото можаха. Навлязоха навътре в сушата, докато още бе светло. Преследвача, Грере и Кайл се разпръснаха, за да разузнаят. През този следобед той не видя нищо друго, освен девствена гора, ширнала се навътре, без каквито и да било следи от хора.

След залез-слънце Траншея заповяда да се разположат на лагер. Щяха да разузнаят селцето на зазоряване. На светлината на малкия огън сержантът разви една прокъсана пергаментова карта на Стратем. Всички от взвода, с изключение на Преследвача, който бе на стража, се събраха около него. Кайл усещаше напрегнатото им очакване. Кроткия и Харман си размениха кръвожадни усмивки. Техните задължения във взвода бяха най-недвусмислените, но и най-трудните. От тях се очакваше единствено да отстояват позициите си и да се сражават, докато или те, или противниците им паднат мъртви. Взводът отново бе на бойното поле, но този път това бяха земите на Гвардията, и тази война им прилягаше повече, отколкото предишните. По време на дългото пътуване на борда на Сокол Кайл бе слушал много за очакващите ги възнаграждения: феодални владения и земи за всеки войник. Титли. Всичко, което един воин можеше да иска — но само ако победят.

Траншея посочи с пръст необитавания западен бряг на вътрешното Море на камбаните.

— Ние сме тук — рече той, след което посочи няколкото крепости, построени от Гвардията, за да държи под око южните брегове на земите си. Изгнание беше далече на изток, Твърдина беше на проливите, водещи до Морето на камбаните, Желязната цитадела беше на югозапад, а Северен бастион далече на запад.

— Но те не им обърнаха внимание — каза Изгърбения.

Никой не попита кои.

— Беше нападение на три фронта — обясни Изгърбения. — По средата между бреговете — от изток, запад и юг. Четиридесет хиляди мъже. Имаха огромно числено превъзходство. Не бяха забравили годините, през които им се противопоставяхме в Кюон Тали. Искаха да ни изтребят до крак. Тогава нещата бяха доста объркани. Херцогът изчезна, съобщенията ни бяха прекъснати, бяхме обградени. Скинър и Дасем влязоха в дуел, но никой не успя да надвие другия. Това ни пречупи. Диаспората беше заповядана, за да може Гвардията да се запази за бъдещето. — Изгърбения се ухили и намигна. — И сега се връщаме с десет пъти повече хора, отколкото тръгнаха, без да броим тези, които другите роти са събрали. Нищо чудно в момента Гвардията да наброява повече от тридесет хиляди.

Кайл разгледа картата. Далече на север имаше дълга планинска верига, обозначена като Аургат.

— Корел е на север от планините? — попита той Изгърбения.

— Да. Земите Корел. Стратем наричаме земите в най-южната част на континента. Корел са земите на север, след това има няколко острова и после е южният бряг на Кюон Тали. На малазанците им отне доста време да стигнат до тук заради пролива Морето на бурите. То ни разделя от тях. Корелците се сражават с демони в пролива — наричат ги Ездачи. Те не спират да налитат към земите им. Не са особено приятелски настроени. Могат да завладеят Империята, ако искат.

Кайл се опита да си представи пътя на кораба им. Доколкото можеше да прецени, бяха дошли от югоизток. Не разбираше защо изобщо трябваше да минават през Морето на бурите. Той се изправи и каза на Траншея:

— Ще сменя Преследвача.

Сержантът кимна, без да вдига поглед от картата.

Кайл навлезе сред дърветата и разклати един клон. Няколко минути по-късно Преследвача се появи. Клекнаха заедно. Кайл започна да дълбае във влажната пръст с една клонка. Земята изглеждаше богата, пълна с възможности. По време на краткия си поход бяха видели само един белег за човешка дейност — изоставен стан на дървосекачи. Отпред лежаха ниски, гористи хълмове, прорязани от бистри поточета и гъмжащи от диви животни. Крайбрежието все още изглеждаше напълно необитавано.

— Какво видя на Скитник? — попита Кайл, мислейки, че бе дошло времето да изостави всички преструвки. Зачака напрегнато отговора на високия мъж.

Преследвача издиша със свистене и свали шлема си.

— Предимно слушах и наблюдавах. Бляскавата не отговаря на преки въпроси и е подозрителна към всички, които задават такива. Това, което успях да подразбера, е, че тези Ездачи са ни чакали. Позволили са на нашите два кораба да минат, но останалите са се разпръснали. Нямам представа как е било уредено това.

Мъжът започна да мачка една окачена на врата му кесия. Винаги правеше така, докато мислеше. Кайл зачака. Той осъзна, че не трябваше да се изненадва от съперничеството сред Обетниците. Сега, след като бяха стигнали родните земи, тези търкания щяха да се изострят още повече.

— Предполагам, че другите кораби за били забавени, защото Сивогрив и Бляскавата са искали да стигнат тук преди Качулката и неговите Забулени. Останах с впечатлението, че този Скинър е доста неприятен тип. Единственият останал Обетник, който може да се опълчи на Качулката. Изпратиха нас, защото Деветото острие е старият взвод на Скинър. Изглежда тези, които знаят, се страхуват, че мъжът може да изникне отнякъде — а Деветият е единственият взвод, който може да го омиротвори.

Кайл можеше само да поклати глава. Беше много по-лошо, отколкото си бе представял.

Разузнавачът се изправи и изсумтя.

— Един съвет: ако срещнеш този Скинър, не му позволявай да се приближи до теб.

След тези думи той изчезна в гората.

* * *

Слугите на Малик го уведомиха за среднощните посетители, след което ги въведоха в банкетната зала. Предложиха на представителите на знатните домове на Унта напитки и студени меса и ги информираха, че господарят още се облича. Всъщност Малик вече бе облечен, но чакаше и пренареждаше гънките на робата си. Знаеше, че най-важното в един заговор е избирането на подходящия миг.

Накрая Малик кимна на слугите, отпрати телохранителите си и отвори двукрилата врата на залата за приеми. Всички глави се обърнаха към него. Единствената светлина идваше от лампа, поставена в центъра на помещението.

— И на какво дължа тази чест? — попита той и се приближи до една маса, отрупана с гарафи. Наля си златист бадемов ликьор в малка чашка.

— Знаеш — изръмжа един от мъжете, сивокос старейшина, обвит в тъмночервена пелерина.

Малик бавно преглътна и кимна.

— Знам по принцип, Куал, но не точно в този случай.

Отговорът на Куал, едно мрачно Чудя се, бе заглушен от възбуденото бърборене на останалите. Малик вдигна ръка, за да въдвори ред.

— Моля ви, моля ви. Илата, давам ти думата.

Илата взе една висока чаша, пълна с червено вино. Робата му се отвори и разкри ризница от варена кожа, в която бяха занитени железни ромбове.

— Случи се така, както предрече, Малик. Имри се оттегли от Събранието.

Малик заби поглед в чашката си.

— Неговите действия си остават негови, разбира се. Въпреки че това е удар по делото ни. Предостави ли някакво обяснение?

— Болест в семейството — изсумтя презрително Илата. — Но…

— Имам осведомител в домакинството му — прекъсна го друг, — който е подслушал разговор за среднощен посетител и заплахи, отправени към фамилията.

— И ти мислиш…

Илата хвърли чашата си на масата.

— Проклятие, човече, не е ли очевидно! Ноктите! Отишла е твърде далече!

— Илата! — възкликнаха едновременно няколко мъже.

Вдигнатата гола ръка на Куал въдвори тишина.

— Независимо от това кой… — той погледна към Малик — или как… ние се нуждаем от хора и средства, за да охраняваме земите си. Ако не успеем да прокараме извънредни мерки през Събранието, за да ги получим, ще бъдем принудени да действаме самостоятелно.

— Императорът забрани личните армии — отбеляза Малик и остави празната си чашка на масата.

— Въпреки това грисийските благородници трупат войски на източната ни граница. Разузнавачите ни съобщават, че телохранителите им наброяват четири хиляди мъже. А тя не е направила нищо по въпроса.

— Имаме нужда от имперския арсенал — каза Илата. — И сме готови да го вземем.

— Често сме обсъждали този въпрос, разбира се, но въпреки това…

— Стига приказки — прекъсна го Илата. — Планът вече е приведен в действие. До съмване ще контролираме арсенала.

Малик разгледа напрегнатите, смръщени лица, обърнати към него.

— Разбирам. И аз, като жертвено агне, ще бъда избутан напред? — съскащият му глас стана още по-тих. — Толкова ли ви е страх?

— Твоето… ъъъ… влияние ни е добре известно. Ти ще говориш от наше име. Не те предаваме. Просто искаме да защитим това, което е наше. Всички разходи на имперската хазна ще бъдат възстановени.

— Добре тогава. Ще преклоня глава пред нея и ще я помоля да ни помогне. Но може да има усложнения, нали разбирате. Арсеналът се охранява.

Илата преметна пелерината си през рамо.

— Разбираме. Това е жалко, но неизбежно.

Малик се поклони.

— Значи зарът е хвърлен. Ще разберем каква съдба ни чака. Да отидем да видим какво ще ни донесат теченията.

След като мъжете напуснаха залата, през една странична врата влезе жена, облечена в обикновена черна туника и гамаши.

— Заповедите ти? — попита тя. Малик отново напълни чашката си, след което се обърна. На гърдите на жената имаше малък сребърен медальон, който блестеше на светлината на лампата — птичи крак, хванал перла.

— Уведоми всички… хм, ръкавицата вече се превърна в ръка, нали така? Уведоми нашите Ръце. Тази нощ много подкупни чиновници ще се опитат да откраднат муниции от арсенала. Убийте ги всичките, поробете семействата им и конфискувайте всички вещи и имоти за трона. Всичко в името на императрицата, разбира се.

— А императрицата?

— Този въпрос е твърде маловажен, за да я занимава.

Жената наклони главата си на една страна.

— Така да бъде.

Точно преди да стигне вратата, тя се обърна.

— Странно, че нито един от нас не е посещавал Имри през която и да било нощ. Какво мислиш за това, Малик?

Дебелите устни на жреца се извиха надолу, докато гледаше течното злато в чашката си.

— Ласийн все още има верни привърженици сред Ноктите, Койл. Те трябва да бъдат изкоренени.

— Да. Имаме своите подозрения.

Очите на Малик я пронизаха. Лицето му грееше на светлината на лампата.

— Така ли? Кои?

— Опосум, както и неколцина други.

Малик се усмихна и остави чашката на масата.

— А, да. Опосум. Твоят началник, след като Бисера го няма. Той остава.

Жената стоеше неподвижно, докато лампата цвърчеше и мъждукаше в центъра на стаята. Най-накрая тя направи един вдървен поклон.

— Така да бъде — засега.

Но продължаваше да стои пред вратата, без да посяга към дръжката. Малик пъхна ръце в пояса, опасващ широкия му корем.

— Да, Койл?

— На нас ни се струва, Малик, че след тази нощ ти ще контролираш Имперското събрание. А вече по необходимост контролираш Нокътя. Следователно някои от нас се чудят кога ще… действаш?

— Предишни провали в Седемте града и на други места са ме научили да бъда търпелив, Койл. Нещо, което точно аз трябваше да съм научил много отдавна. Но, както казваш, вече контролирам Нокътя. Защо изобщо трябва да действам?

— Тя не би показала такава сдържаност.

Малик махна на Койл.

— Тя пропусна възможността си. Няма да има друг шанс. Тръгвай!

* * *

В безветрената зона на Южното Ръждиво море, робската галера Ревностен се натъкна на подгизнал сал. Капитанът на галерата Хесалт нареди салът да бъде придърпан до тях. Един моряк скочи вътре и започна да оглежда телата.

— Колко живи? — извика Хесалт.

Морякът се изправи и дори от това разстояние Хесалт видя изумлението, изписано на лицето му.

— По милостта на бога на Дълбините, всички! Единадесет живи!

Близнаците са им се усмихнали, които и да са те, помисли си Хесалт. Но той също бе късметлия — единадесет топли тела за оковите.

— Дайте им храна и вода и ги хвърлете долу.

— Тъй вярно, капитане.

Деветимата мъже и двете жени, които и да бяха те, се съвзеха изненадващо бързо. Единият от мъжете, който очевидно беше ветеран, защото бе огромен и целият в белези, дори седна, когато при него дойде моряк с черпак сладка вода.

— Искам да говоря с капитана — изграчи той на сравнително разбираем диалект от източното крайбрежие на Дженабакъз.

— Капитанът няма време да се занимава с теб, приятелю — прошепна морякът. — Жив си, но цената за това е свободата ти.

Корабокрушенецът знаеше, че вместо да се нагълта с вода, трябва само да си сръбне, за да навлажни гърлото си.

— Кажи на капитана си, че настоявам незабавно да поеме към Стратем.

Стоящите наблизо се разсмяха. Морякът погледна напуканата и сълзяща кожа на корабокрушенеца, изгорена почти до черно на раменете. Колко ли седмици бе прекарал под безмилостните лъчи на слънцето? А бе в съзнание. Изумително. Нищо чудно, че бълнуваше.

— Лежи и се възстановявай. И благодари на Опонн за живота си.

— Как се казваш, моряко?

— Джемейн.

— Ти си състрадателен човек, Джемейн. Затова те предупреждавам да стоиш настрани.

Нещо в очите на мъжа задави смеха на Джемейн. Корабокрушенецът се изправи на крака и залитна, но после изпъшка и възстанови равновесието си.

— Погрижи се за хората ми — изграчи той.

Моряците гледаха весело как мъжът напредва към кърмата и залита при всяка крачка. Когато стигна, той спря и се обърна към стареца, който стоеше до румпела. От двете му страни имаше стражи в кожени доспехи, които гледаха смръщено, със скръстени ръце.

— Кой е капитанът на тази робска галера? — попита корабокрушенецът.

— Капитан Хесалт от Южните Конфедерации.

— Достатъчно — рече един от стражите. — Обърни се или ще те нашибаме така, че ще свалим кожата от гърба ти.

— С колко стражи пътува той?

Веждите на кормчията подскочиха, но той отвърна:

— Осем.

Стражите извадиха палки от коланите си — не носеха остри оръжия, защото те можеха да повредят стоката. Първият, който замахна, умря светкавично бързо — корабокрушенецът хвана главата му с ръце и я изви, докато се чу неприятно, влажно пукване и вратът се прекърши. Вторият страж удари мъжа през раменете и обели изгорената му кожа. Рукна ручейче тъмна кръв. Но корабокрушенецът не обърна внимание на това, а улови ръката, изви я и я счупи. След това вкара пръстите си под брадичката на стража и смаза гърлото му. Мъжът падна на палубата, гърчейки се и плюейки кръв.

Кормчията изгледа всичко, без да помръдне.

— Има още шестима — отбеляза лаконично той.

— Мислиш ли, че ще се предадат? — изпъшка корабокрушенецът, поемайки си жадно въздух.

— Съмнявам се.

Мъжът кимна.

— Опасявам се, че си прав.

Виковете доведоха шестимата стражи, които обградиха корабокрушенеца и започнаха да го налагат с палките си, сваляйки го на земята. Но той не спираше да се бори. Методично, един по един, свали стражите на хлъзгавите от кръв дъски. Смазваше главите им, прекършваше вратовете им и изваждаше очите им, докато накрая остана само един, който побягна, пребледнял от суеверен страх.

— Назад! — прозвуча глас.

Мъжът се изправи на крака. Кръв шуртеше от него, кожата му висеше на ленти от гърба и раменете. Капитан Хесалт бе насочил арбалет към него.

— Кой си ти? — попита той.

Мъжът бръкна в устата си и извади кървав зъб.

— Името ми няма да означава нищо за теб. Ще стреляш ли, или не?

— Реших първо да поговоря с теб. Така е по-учтиво.

— Гуглата да отнесе учтивостта ти. Просто стреляй.

Хесалт се колебаеше. Колко пари мога да взема за такъв воин! Жалко, че трябва да го убия като побесняло куче. Но той заслужи смъртта си няколко пъти, а моряците ме гледат…

Хесалт стреля. Стрелата се заби ниско в гърдите на мъжа и го отхвърли назад към планшира, където той се свлече. Хесалт снижи арбалета. Каква загуба! Е, ако другите десетима са като този, може би все пак ще изкарам някакви пари от тази бъркотия.

Тих стон накара капитана да се обърне. За негово изумление, мъжът се опитваше да стане. Той се подпря с ръка на планшира, набра се и успя да се изправи, като стрелата продължаваше да стърчи от гърдите му. Хесалт отстъпи назад. Гърлото му се бе свило от ужас. Що за магия бе това? Нима някакъв бог закриляше този мъж?

— Винаги — изръмжа корабокрушенецът — става по трудния начин.

Без да обръща внимание на стрелата, той се обърна към Хесалт и рече:

— Отстъпи ми този кораб и няма да убия другиго. Какво решаваш?

Капитанът само го зяпаше втренчено и примигваше. Беше чувал истории за такива ужасии… но ги бе смятал за глупави измислици…

Корабокрушенецът направи крачка към него.

— Говори, човече! Поне веднъж спаси нечий живот!

— Аз… ами… кой? Какво… си ти?

Мъжът изръмжа, сграбчи Хесалт за ризата и го запрати към планшира.

— Твърде късно.

С едно бързо движение, той вдигна капитана и го хвърли през борда. След това се обърна към втрещените моряци.

— Аз съм Лоста. Железния лост. Завладявам тази галера в името на Пурпурната гвардия. Кормчия!

— Да?

— Поеми на югозапад към нос Стратем.

— Тъй вярно, капитане. Югозапад.

— Джемейн!

Морякът се изправи, а очите му щяха да изскочат от страх.

— Да?

— Ти си помощник-капитан.

Джемейн избърса студената пот от лицето си и преглътна.

— Тъй вярно, господине. Вашите заповеди?

Мъжът се закашля и се намръщи от болезнените конвулсии. Улови се за планшира и изпъна гръб.

— Съвземи хората ми. Робите могат да гребат за свободата си.

— Тъй вярно, сър.

— Сега ми помогни да извадя това проклето нещо от гърдите си.

* * *

Лейтенант Рилиш гледаше от върха на граничната крепост как тълпата от бъдещи заселници, незаконни имигранти и обикновени разбойници без земя, расте с всеки изминал ден. На петия ден прецениха, че силата им е нараснала достатъчно, за да изпратят свой представител, който да преговаря. Сержантът до Рилиш изплю дълга струя кафяв сок от ръждив лист и вдигна арбалета си.

— Да убия ли гадовете?

— Не, още не. Първо да видим кой е поел управлението на тази сган.

Зачакаха и гледаха как двадесетима мъже вървят към портата.

— Спрете там — извика Рилиш.

— Това са преговори! — отговори мъж, облечен в меча кожа. — Слезте, за да поговорим.

— Не преговарям с разбойници.

— Разбойници! — хората се разсмяха. — Трябва да излизате по-често, лейтенант. Не сте ли чули? Но как ще чуете? Не е идвал пратеник от… колко време? Почти месец?

Ето. Този мъж беше по-умен, отколкото изглеждаше, или най-малкото работеше за такъв. Рилиш реши да кара по същество.

— Какви са условията ви?

Мъжът махна с ръка и Рилиш чу как пръстените му дрънчат. Гъстата му черна коса беше мазна, точно като брадата му.

— Изключително прости. Ти и хората ти, целият гарнизон, сте свободни да си ходите. На запад. Разбира се, можете да задържите оръжията си.

Рилиш се облегна на заострените върхове на палисадата. Да, свободни. Свободни да си ходят… Той се обърна към крепостния двор. Там, запълнили площада, с лица, обърнати нагоре към него, стояха и чакаха повече от стотина уикски старци и деца. Той отново се обърна към главния преговарящ и тълпата от бъдещи обсадители зад него. Люта горчилка се надигна в гърлото му, като болка от удар в стомаха. Проклета да е тази измет, в най-тъмните Пътища на Гуглата.

— Хайде, лейтенанте. Не може да не осъзнавате, че сте в безизходно положение. Обградени сте и никой няма да ви се притече на помощ. Запасите ви от храна и вода привършват. Хайде, лейтенанте. Можеш да жертваш собствения си живот, но помисли за хората си.

Сержантът му се изплю през стената.

— Да пронижа ли мръсника сега?

Рилиш вдигна ръка, за да го успокои.

— От чие име преговаряш?

Усмивката на мъжа убеди Рилиш, че е задал добър въпрос. Той посочи към ниските хълмове, които бяха уикска територия.

— Как ти звучи Северна Унта?

Рилиш се замисли дали да не нареди на сержанта да прониже мръсника. Проклетите благороднически семейства на Унта — враждуваха с уикците от поколения и сега бяха видели възможност да нанесат решаващ удар.

А той бе на пътя им.

Рилиш прошепна на сержанта си:

— Сигурен ли си, че там долу няма войници?

— Не видях нито един. Авантюристи, мошеници, заселници и гранични негодяи. Само измет.

Рилиш свали шлема и избърса потта от челото си. В равнините бе горещо. Не като на юг. Или като в Корел. Там беше зъзнал от студ през цялото време. Той отново наложи шлема.

— Разтурете лагера и обещаваме, че няма да ви преследваме.

Пратеникът го зяпна намръщено, сякаш думите на лейтенанта бяха изречени на някакъв странен чужд език. След това лицето му се зачерви от гняв.

— Не осъзнаваш ли в какво положение си изпаднал, глупав войнико? Дори нямаш достатъчно хора, за да защитаваш стените си!

— А вие нямате достатъчно смелост да ни обсадите.

Пратеникът повиши глас и се обърна към всички в крепостта:

— Глупаци! Този човек току-що ви обрече на смърт!

— Сега може ли да го пронижа?

— Значи преговорите свършиха, така ли? — извика Рилиш. — Защото ако са свършили, сержантът ми много иска да те застреля.

Челюстта на пратеника изтрака и той преглътна остатъка от думите си.

— Свършихме — изплю той и им обърна гръб.

— Сега ли, господине? — попита тихо сержант Струната.

— Незабавно поставете храната на дажби. Конфискувайте всичката вода. Удвоете стражата. Сигурно ще се опитат да ни превземат още тази нощ.

— Тъй вярно, господине. Извинете ме, господине, но трябва да кажа нещо. Този гарнизон е зелен, господине. Не е като предишния.

— Никой нов гарнизон не е като стария, Струна.

— Да, господине. Това е вярно като дъжда, господине.

— Може би ще ни потрябва, Струна.

— Кое, господине?

— Дъждът.

— Това също е вярно, господине.

Рилиш погледна към двора на крепостта. Лицата на уикските старейшини и децата, които бе успял да подслони, се обърнаха към него. Очите им го гледаха, но не разтревожено или умолително, а по-скоро внимателно и търпеливо.

— Казаха ми, че това ще бъде спокойно назначение, преди да се уволня от служба. Заслужена почивка. Трябваше да остана във водовъртежа на Корел.

— Дано боговете Ви се усмихнат, господине.

Рилиш отиде до стълбите.

— Всъщност, Струна, да се надяваме, че няма да ми се усмихнат.

* * *

Подрязваха и подреждаха дъските на палубата, когато от юг изникнаха кораби, плаващи на север покрай брега. Виковете на селяните привлякоха вниманието на Ереко. До него Пътника остави брадвата.

— Местни? — попита Ереко. Беше сигурен, че не са.

Пътника закри очите си от слънцето.

— Не.

Ереко разгледа корабите — те бяха ниски, а платната им бяха квадратни.

— Смели моряци.

— Дошли са от много далече.

— Значи ги познаваш?

— Да.

Това да бе изречено с най-силното чувство, което Пътника бе изразявал в негово присъствие. Любопитството на Ереко нарасна и той поиска да се запознае с хората, които можеха да предизвикат такава омраза у неговия спътник. Племенникът на вожда дотича при тях, сочейки морето.

— Идат! Това са те! Сивите пирати от морето!

След него дотичаха много други. Имаше и майки, награбили полите си с една ръка и влачейки децата си с другата.

— Да.

Племенникът преглътна, за да успокои дишането си.

— Какво… какво ще правим?

— Бягайте. Всички. Бягайте в гората. Не спирайте.

— Ами ти?

— Аз ще ги посрещна.

— Но… ако всички се скрием, може би ще отминат.

— Не искам да го правят.

Вождът зяпна Пътника така, сякаш той бе обещал, че ще се самоубие. Старецът отстъпи назад с тревожен поглед, който изведнъж стана тъжен. Накрая той им обърна гръб и хукна.

Пътника се приближи до мястото, където бе оставил оръжието си. Извади го от ножницата.

— Ти също — рече той. — Няма нужда да се замесваш.

Ереко го настигна по пътя към брега.

— Не, ще дойда. Искам да запомня тези хора, за да ги избягвам в бъдеще.

Пътника предпочете да не отвръща, въпреки че го стрелна с поглед. Стигнаха залива и видяха, че носовете на корабите се бяха насочили към брега. Или ги бяха видели, или и без това възнамеряваха да пуснат котва тук.

— Доспехите ти?

— Няма време.

Разбира се, Пътника не показваше страх, но Ереко бе разтревожен. Воини, които пораждаха такъв страх, едва ли бяха глупаци. Щяха да вземат лъковете си, ако имаха такива. Докато вървяха, той се отклони, за да вземе копието си.

— Два кораба — промърмори Ереко, когато стигнаха брега.

Бегло подобие на усмивка разтегна устните на Пътника.

— Добре тогава. Левия или десния?

Ереко разгледа двата ниски, тесни кораба. Палубите им гъмжаха от хора.

— Десния, струва ми се.

Пиратите вече бяха скочили във водата и напредваха към брега, когато Ереко разбра причината за страха на местните. Сивите пирати от морето. За него това не бе нищо повече от поредната раса чуждоземни завоеватели. Тайст Едур. Децата на Сянката. Когато се приближиха до мястото, където прибоят лижеше черните камъни, Ереко си припомни едурския, който бе научил през вековете, и рече:

— Добре дошли.

Предводителят на мъжете вдигна ръка и те спряха. Той изгледа Ереко от главата до петите.

— Как е името ти?

Всички бяха наметнати с животински кожи върху кожените доспехи, украсени с пискюли от косми и усукани лентички и намазани с оранжева и кафява боя. Дългата коса на предводителя беше сплетена и намазнена. Той носеше копие, меч и нож — Ереко не видя стрелящи оръжия. Но облекчението му бе краткотрайно, защото видя жена, по-скоро младо момиче, на носа на кораба. Една от техните вещици. Дългите шалове, с които бе обвито тялото й, трептяха на слабия ветрец.

— Отстъпи назад, Древни — извика тя.

Предводителят погледна през рамо към нея.

— Може би трябва да го поканим да дойде с нас.

— Не него. Той не е воин.

Трясък на стомана заглуши диханието на прибоя. Тъмните очи на пиратите се насочиха към другия съд и проблеснаха кръвожадно.

— Убийте го и да тръгваме — заповяда предводителят.

— Чакайте! — извика момичето. — Не го докосвайте! Той е неприкосновен.

Предводителят се обърна.

— Кой твърди така?

— Аз.

— Предводителю… — започна един от едурците.

— Да!

Кимване към другия кораб. Предводителят се обърна и сивкавата кожа на лицето му пребледня. Ереко осъзна, че звуците на битката бяха заглъхнали преди няколко секунди. Воините хукнаха към кораба. Предводителят извика към момичето:

— Надявам се, че ще ни позволиш да убием него.

Но младата вещица сякаш не го чу. Тя също бе видяла Пътника и следователно бе отбелязала всичко, което той носеше със себе си. Тялото й се бе вцепенило, но на лицето й сякаш се бе разразила война между потреса, изумлението, любопитството и ужаса. Предводителят се бе насочил право към Пътника. Но Ереко избра да гледа битката върху лицето на младото момиче, където една неотменима истина се бе сблъскала с въплъщението на друга.

Коя щеше да надделее?

Всички духовни бури, които Ереко бе виждал, разразили се в душите на податливите хора, бяха завършвали по един начин — Пътника или по-скоро това, което пътуваше с него, бе побеждавало.

Тих плисък и Пътника се озова до него. Ризата му бе нацепена на ленти и опръскана с кръв. Кръв се стичаше от крачолите на велурените му панталони и оцветяваше водата около краката му. Момичето ги гледаше втренчено, с увиснала челюст. Гледката беше болезнена за Ереко. Изведнъж тя излезе от вцепенението си, изрева, хвърли се назад и изчезна от поглед.

— Ами корабите? — попита Ереко. И двамата знаеха, че не можеха да ги използват, защото нямаха екипаж.

— Ще трябва да ги изгорим.

— Жалко. Построени са по интересен начин. Надявам се, че ще успеем да спасим част от дървесината. Това значително ще ускори строителството.

— Добре. Но нищо отличително.

Пътника му обърна гръб и Ереко го последва към брега. Искаше да му зададе толкова много въпроси, ала странният характер на съдружието им не допускаше подобни обяснения. Пътника това го устройваше по негови си причини. Но Ереко също го устройваше.

От водата ги застигна пронизителен вик:

— Откровени!

Беше момичето. Тя лежеше в прибоя и се подпираше на предната част на кораба. Парцалите и шаловете, които носеше, висяха от нея като полепнали водорасли. Докато я гледаха, тя започна да пълзи към тях по черния морски чакъл.

— Моля те! Имам нужда от напътствията ти!

— Какво казва? — попита Пътника.

— А, ти не знаеш едурски. Ще ти превеждам. Иска да я напътстваш — Ереко снижи глас. — Редно ли е да я оставим жива? Тя е свидетел. Може да последва отмъщение.

— За някои неща трябва да има свидетели.

Отговорът на Пътника слиса Ереко. Дори той, който бе безсмъртен и от друга раса, съзря в тези думи много слаб отблясък от това, което този мъж щеше да донесе на света, и последиците го втрещиха. След известно време Ереко посочи момичето, което се бе проснало на мокрите камъни пред тях.

— Какво да й кажа?

— Ако иска напътствия, кажи й, че не мога да й дам нищо, с което тя вече да не разполага.

Ереко преведе:

— Това, което търсиш, е вътре в теб.

Тя започна да вие неутешимо. Пръстите й се вкопчиха в камъните.

— Нямам нищо. Всичко е било лъжа! Аз… моят живот… всичко е безсмислено! Аз съм празна!

— Кажи й да разкаже това, което е видяла днес.

Ереко се замисли над думите на Пътника.

— Как се казваш, дете?

Тя избърса яростно сълзите си.

— Сороу^[1].

Древна майко! Сега беше ред на Ереко да зяпне, докато момичето, разбирайки погрешно мълчанието му, сведе глава. Той трябваше да прочисти гърлото си, за да успее да проговори.

— Сороу, тръгни по света. Разнеси това, което е било разкрито.

При тези думи тялото й се сгърчи като от удар. Тя вдигна глава и Ереко видя как дълбоко в тъмните й очи пламнаха огньове. Тези пламъчета се превърнаха в сияние и по бузите й рукнаха сълзи. Тя се изправи на крака. Устата й се сви в безкръвна цепка и тя се преклони на едно коляно.

— Ще се върна при народа си и всички древни лъжи ще бъдат захвърлени. Ще им донеса тази нова истина.

Ереко преведе на Пътника.

Той се поколеба.

— Не. Просто ще я убият веднага. Кажи й да отиде на север. Може би там ще има шанс.

Ереко преведе:

— Народът ти още не е готов за истината, Сороу. Тя ще ги унищожи така, както почти унищожи теб. И тяхното време ще дойде. Той те моли да направиш поклонение на север. Там може и да откриеш плодотворна почва.

Момичето се изправи, но все още не смееше да вдигне очи към Пътника. Ереко я разгледа — малко, недохранено пале! И тя бе част от основата, върху която Пътника щеше да разпростре посланието си? А върху нея имаше белези, невидими за останалите, които само той долавяше. Чудовищни жестокости, прогорени върху душата й. Тази бе проляла много кръв. Но пък кой друг би посмял да поеме товар като този, който Пътника слагаше върху последователите си?

— Кажи й да тръгва — не мога да я гледам как трепери.

— Този, който се отказа от името си, от миналото си, от всичко, що е бил някога, за да даде посланието си на света, те благославя и те изпраща на път.

— Господарю!

Погледът на момичето бе озарен, сякаш от ослепителна светлина. Тя не можеше да види как деянията и словата й измъчват Пътника.

— Тръгвай — повтори Ереко. — Тръгвай.

Тя отстъпи разплакана, с ръка на устата, докато бършеше очите си с другата. Бе поразена, загубила дар слово. Преобразена. Опалена от горящия в душите на смъртните пламък, избухващ в присъствието на Пътника. Като шепи метални стружки, хвърлени над огън.

Гледаха я как се отдалечава, докато не се изкатери по купчина съборени скали и не се изгуби от поглед.

— Може би трябва да изгорим тези кораби, преди селяните да са ги ограбили — изрече Пътника посред дългата тишина.

— Дървото ми трябва.

Пътника въздъхна протяжно.

— Добре. Ще забраня плячкосването.

Ереко се обърна към него.

— Прости ми, Пътнико, но трябва да попитам. Какво изпитват? Хората като нея.

Смая се, като видя как и Пътника трепери. Може би от хладния вятър. Човекът бе обърнал поглед към морето и се взираше в проблясващите сред вълните люспици слънчева светлина.

— Наистина не знам. Виждат, каквото трябва да виждат. Не излъгах, когато казах, че вече е било вътре в тях. Винаги е било там. Вярвам, че просто им показвам Пътеката. Те трябва да изберат да крачат по нея.

— И накъде води тази твоя нова Пътека?

Последвалата в отговор усмивка преливаше от самоирония.

— Не зная. Аз все още вървя по нея. И все пак това ще кажа — тя води към среща и към избор. Към сблъсък, отвъд който не мога да прозра.

Той остави Ереко да стърчи, замислен неподвижно върху блъсканите от вълните камъчета. Разкри се повече, отколкото Ереко изобщо бе очаквал или бе дръзвал да пита. Ала за него всичко това си оставаше пълна загадка. Себеподобните му бяха родени от Майката Земя, плътта им оставаше част от Земята, и колчем се заколебаеха тъй, те се връщаха в Нейната прегръдка. Сякаш тогава, в миналото, нещата бяха много по-прости.

* * *

На следващата утрин Преследвача, Грере и Кайл проучиха селището. Празни загниващи колиби и обрасли с трева улички. Заседнали в крайбрежните буренаци лодки. Беше изоставено отдавна. Кайл обаче не можеше да се отърси от тревожното си усещане. Зиналите вратни все едно му се присмиваха. Сякаш невидими очи го наблюдаваха измежду нападалите греди. Гърбът му настръхваше, като че ли към него бяха насочени скрити лъкове. След бързо претърсване се върнаха при очакващото ги в гората острие.

— Изоставено — обяви Преследвача.

Кайл кимна в знак на съгласие.

— Посещавано от време на време — добави Грере. — Рибари, ловци и подобни.

— Проникнахте ли в крепостта? — попита Траншея.

Те поклатиха глава.

— Добре. Засега недейте — изправи се. — Да се нанасяме. Преследвач, Грере — на върха. Изгърбен, с мене. Кайл, Лъжльо — тила.

Острието прекара деня в изтърбушване на разпадащите се колиби и хамбари. Траншея определи най-запазената постройка за база. Дотътри единствения годен за употреба стол в полумрака непосредствено до зеещия вход и седна с лице към залива.

Кайл погледна към края на селцето, където занемарена пътека водеше право в гъст храсталак и вероятно нататък, към скалата и крепостта на високото.

— Защо не стануваме в горите, незабележими? — попита той Преследвача.

Седнал на стъпалата, Изгърбения отвърна:

— Щото искаме да осъществим контакт.

Траншея издърпа кесийка от пояса си и натъпка стиска лист и бял прашец в една от бузите си.

— Така е. Наблюдавайте. Дойде ли някой, заловете го.

— Разбрано.

Същата нощ Кайл беше на стража заедно с Лъжльото. Не поддържаха огньове. Кайл бе застанал прав в тъмното близо до брега и гледаше как лунната светлина блещука по спокойните води на залива. Беше хладно и той се запита колко ли е сурова зимата в този край. Докато опитваше да бъде съвсем безмълвен, чу някой да се доближава бавно и крадешком към него; заслуша се и си рече, че е разпознал причинителя на шума:

— Трябва да наблюдаваш гората.

Лъжльото се спря рязко и изненадано.

— Проклятие. Как разбра, че съм аз?

— Каза ми, че си гражданин — никой горски човек няма да вдигне толкова шум.

Лъжльото се намръщи недоверчиво:

— Това наистина ли е така?

— Не. Даже не съм стъпвал в град. Но все пак съм виждал един. От далече.

Лъжльото разгърна вълнения плащ, който носеше на рамо, и го уви плътно около себе си.

— Ти си тук на брега, аз съм слязъл от гората. Мисля, че и двамата го усетихме и миналата, и тази нощ.

— Какво сме усетили?

— Духовете.

— Духове?

— Да — кокалестите рамене на Лъжльото се тресяха, докато зъзнеше. — Тука гъмжи от тях.

Кайл присви очи нагоре към тъмната редица дървета:

— Струва ми се празно.

— Може би е празно заради тях.

— Може би. Не съм наясно какво изпитвам.

— Нима? Наистина? Интересуват се от теб.

Кайл не можа да потисне мигновеното усещане за нещо познато.

— Как разбираш това?

— Моят Лабиринт е Денъл. Аз усещам тия работи.

Щом нещото бе споменато, Кайл се освободи от чувството, изпитвано още от стъпването му в тази страна — чувството, че го наблюдават. Обърна се към залива.

— Лабиринти — изрече той през зъби. — Не разбирам вашите Лабиринти. Как действат? В степите ние просто почитахме земята, дъжда и… — Кайл спря.

— И? — подкани го Лъжльото.

— И вятъра. Почитахме Отеца Вятър.

Лъжльото изпусна дълга замислена въздишка.

— Лабиринтите… Добър въпрос. Едва ли някой наистина знае. Все пак те не са наши. Във вашите краища имате ли братства, обединения от мъже и жени?

— Да. Имаме военни задруги. Повечето млади мъже встъпват в тях, ако могат. Високата трева, Червената земя. Жените си имат техни.

— Добре, можеш да си представяш Лабиринтите по подобен начин. Всеки си има свой метод на действие. Свои тайни думи, знаци и обреди. Това е всичко. Всъщност е ужасно детинско.

Все още загледан настрани, Кайл прошепна:

— А боговете?

Лъжльото изсумтя.

— Според мен са просто могъщи духове. Същества, притежаващи повече сила от останалите — нищо повече. Но не се налага да ми вярваш. Аз си падам малко циник за тия работи.

Кайл се обърна, за да погледне мага.

— Просто силата — това ли е единствената разлика?

— Да. Би трябвало да има още, но не е нещо, дето кой да е от тях изглежда готов да приеме.

— Кое е то?

— Връзката.

На следния ден в залива навлезе малка лодка. На нея гребеше старец. Върза я за най-запазения пристан. Мъжете от острието гледаха от прикритието си.

— Жив — прошепна Траншея и вдигна предупредителен пръст към Грере, който оголи зъби в отговор. Преследвача, Кайл и Грере се разпръснаха сред празните къщици.

Кайл остави старика да подмине укритието му, после стъпи на обраслата пътека зад него. Човекът си подсвиркваше, но спря, щом Грере внезапно се изпречи пред него. Хвърли поглед към гърба си, видя Кайл и раменете му провиснаха. Извади дълъг нож от пояса си и го захвърли. Грере го подкани нагоре по хълма с леко махване на ръка.

— Взех ви за призраци — обясни човекът на Траншея на нещо, което Кайл дочуваше като талийски със странен акцент.

— Призраци? — подсмихна се Грере. — Та ние сме от плът и кръв.

— Забавно.

— И защо да е забавно?

— Защото и те разправят същото.

Грере го цапна през лицето и Кайл потисна желанието си да стори същото с баргастеца.

— Кое селище е на север оттук, старче — попита Траншея.

— Тиктон.

— Колко мъже и жени има там?

— Много. Много стотици.

— От колко време го управляват малазанците?

Старецът ги изгледа всичките.

— Малазанци? Тука няма никакви малазанци. Само търговци, ако това искате да кажете.

— Няма? Че кой тогава го управлява?

Старецът се почеса по главата.

— Е, май никой. Ние просто си гледаме работата.

Устата на Траншея се ожесточи.

— Казваш, че нямало управник? Нямало власт?

— А, да. Пълномощникът нагоре по реката в Куилон. Май може да се каже, че той се разпорежда.

— Пълномощникът? Един търговец?

— Да.

— Ами ако ви нападнат? Пирати или разбойници?

Старчокът закима често-често.

— О, да. Случваше се непрестанно. Корелски разбойници от севера. Даже нападатели от Маре са слизали на брега на юг оттук.

— И? Какво стана?

Старият преглътна и се сгърби.

— А, да. Призраците, разбираш ли. Прогонват ги всичките.

Траншея вдигна облечената си в желязна ръкавица ръка, за да го зашлеви, но се извърна погнусен.

— Безполезно е.

— Да го убия ли? — попита Грере.

— Да го убиеш? Вие, дженабакъзките наборници, сте кръвожадна пасмина.

— Смятам, че можем да се оправим с един рибар — провлачи Изгърбения.

— Ще го пазя — каза Кайл.

— И аз — додаде Лъжльото.

Траншея махна с ръка да отведат стареца.

— Отлично. Изчезне ли, кожите от гърбовете ви ще смъкна.

Същата нощ Кайл седеше на стъпалата с Изгърбения, който пушеше лулата си. Във високото развълнувани облаци се движеха нестройно пред лицето на луната. Слаб вятър разклащаше клоните на брезата и смърча.

— А корабът? — запита Кайл.

— Ще чакат, докато ние проучваме това градче нагоре по реката.

— И после?

— Е, с времето ще разберем, нали така? Ако няма малазански гарнизони, както твърди човекът, тогава просто навлизаме.

— Но това не е Кюон Тали.

— Не е.

Изгърбения извади лулата от устата си, изтръска въгленчетата към влажната земя в облаче искри и смигна на Кайл.

— Но сега сме наистина близо, момко. Просто трябва да се пресегнем и е наше.

На Кайл все му се струваше, че няма да е толкова лесно.

Изгърбения пъхна лулата в някакъв джоб.

— Отивам да спя. На тия стари кокали вече не им се нравят студени лагери. Ти знаеше ли, че всички покриви пропускат?

— Опитай с оня отсреща.

Старият саботьор изгледа килнатата съборетина с хлътнал покрив.

— Много ти благодаря.

Кайл поседя в тъмното. Последните няколко нощи почти не бе спал. Не го напускаше усещането, че го наблюдават, което Лъжльото приписваше на духовете. Понякога си мислеше, че е чул гласове да нашепват в нощта. Дори му се стори, че веднъж или дваж чу произнесено името си.

Една разходка можеше да му се отрази добре. Твърде малко действие напоследък; твърде много чакане. Първо мъчителното прекосяване на океана и сега странното пристигане без събития. Къде бяха хората? Тази земя им отнемаше силата. Щом краката му го отведоха на една горска пътечка, той осъзна, че въпреки изцяло чуждия си вид, мястото е странно познато. Бе изпитал нещо, подобно на присъствието на духовете в тази страна, когато кланът се му беше осмелил да достигне до най-северното високо плато на своята територия. Чичо му посочи мъгливите равнини на север от тях и рече, че никога не стъпвали там — земите били на ассаилите. Само като ги гледаше от разстояние, Кайл усети мрачната им отчужденост.

Когато краката му докоснаха дялан камък, той се спря. Обрасли в увивни растения и покрити от мъх стълби водеха към крепостта на върха на хълма. Убежище — всъщност повече кула, отколкото истинско укрепление. Тъй като вече беше очевидно, че наоколо няма никого, освен неговото острие, той реши да се качи.

Стъпалата го отведоха в тъмен влажен тунел, който завършваше в централен двор. Фиданки си бяха пробили път през плочите, а увивни растения бяха пристегнали напуканите стени. Кайл разгледа настилката и се видя, че никой изобщо не е идвал тук. Отиде до други стъпала, разположени покрай стената и водещи към зъберите. По пътя бледо петно от стара кост привлече погледа му и той коленичи. Ухили му се череп — шлемът се бе слепнал с него от времето и от зелената патина. Наблизо бе паднал ръждясал меч, обрасъл с мъх. Дребни животни, а не големи зверове, бяха оглозгали трупа. Тук сякаш не бяха тършували и хора, освен ако тогава мечовете и броните не са били навсякъде като буренаците. Не, този войник лежеше там, където бе паднал, с оръжието си и всичко останало. Въпросът бе — от коя армия? Беше ли загинал брат? Или един от ония малазанци? Вече не можеше да се определи; времето и зъбите на мършоядните животни ги бяха направили неразличими.

Кайл се изправи от останките и се зачуди на лъкатушенията на странните си мисли. По-рано не се бе замислял над мъртво тяло. Беше ли усвоил тази възвишена гледна точка под влияние на пътуването? Той заизкачва стълбата. По средата се спря, понеже стъпалата напред сякаш блестяха на накъсаната лунна светлина. Като че ли празната нощ се носеше към него и едно по едно поглъщаше стъпалата като някаква тъмна вълна. После облаците отминаха и сенките се разпиляха. Кайл докосна камъка и ръката му се върна съвсем суха. Поличба? Но за какво?

От върха на крепостната стена видя как неравната лунна светлина изпъстря Морето на камбаните в сребърно и синьо. По брега не се виждаше никаква светлина. Това ли бе страната, от която Гвардията бе избягала толкова отдавна? Къде бяха всички? Облегна се на грапавите камъни и остави на вечерния бриз да го разхлади. Беше изненадващо тихо, освен свистенето на вятъра през дърветата и пърхането на нощните насекоми. Както стоеше там, Кайл постепенно долови друг шум — сподавеният шепот отново го призова откъм нощта и той бавно се обърна. Разпокъсаните сенки в изоставения двор като че трептяха и се движеха. Стори му се, че почти може да съзре очертания сред тях — затова ли не се очакваше някой да се изкачи тук? Някакви духове? Искаше му се Траншея да бе по-откровен за опасностите. Запита се дали няма да стърчи тук цялата нощ. Можеше да е просто плисъкът на прибоя далеч в ниското, но си представяше, че почти може да чуе множество тихи гласове там, долу.

Свеж вятър, насрещен на морския бриз, леко докосна бузата му. Беше горещ и мощен и не миришеше на море, а на друго място. От една ъглова куличка се понесе вихрушка от листа, а с тях нещо, което блестеше в цветовете на дъгата на лунната светлина. Той коленичи объркан. Разпръснати златни и розови венчелистчета. Меки и свежи. Вятърът от куличката задуха отново и мирис на гнило изпълни ноздрите на Кайл. Той отстъпи. Шепотът от двора се извиси до напрегнат шум, по-висок от вятъра в дърветата, после рязко секна, сякаш отнесен.

От куличката прозвуча тежка стъпка — удар на желязо върху камък. Ръката на Кайл се стрелна към кривата му сабя. Още едно тежко стъпване и се появи фигура. От главата до петите я покриваше лята желязна броня, проблясваща мътно на сребърната светлина. Висок затворен шлем подчертаваше големия ръст на мъжа, а ръцете в изпъкващи метални ръкавици почиваха на дръжката на окачения на кръста му двуръчен меч. Кайл се уплаши, че се е натъкнал на джаг — един от демоните от преданията на неговия народ. Воинът махна с ръка и явно му разреши да се оттегли.

— Корабите чакат, братко — произнесе той на талийски. — Тръгвай вече. Келанвед и слугите му са наблизо. Разбрахме се за Диаспората.

Учудването стисна гърлото на Кайл. Ръката му стоеше хлъзгава върху странно топлата на пипане сабя.

Шлемът се обърна и го изгледа по-внимателно. Сега Кайл забеляза, че венчелистчета са поръсили изработената от тъмен, почти черен, блестящ плат туника на мъжа.

— Върви! Танцьора отнесе твърде много от маговете ни, макар че Качулката го накара да плати за това. Вече не можем да победим Тайсхрен. Бягай, докато можеш. Аз ще ги задържа.

Кайл все още не можеше да помръдне. Беше ли това привидение? Призрак, който отново преживява последните си мигове на лунната светлина? Може би черепът му беше онзи долу.

Явно и фигурата изпитваше съмнения, понеже бронираните й ръце се върнаха на дългия ефес на меча.

— Кой си ти, братко? Кажи името си. Кое острие?

Кайл с мъка намери гласа си.

— Кайл — успя той едва-едва. — Девето.

— Лъжеш! — мечът изскочи от ножницата.

— Скинър! — извика някой, Кайл се обърна и видя Изгърбения на стъпалата. — Скинър! Мътните да те вземат, виж се на какво приличаш.

Изгърбения пристъпи край Кайл и едновременно го избута настрани.

— Добре дошъл отново. Хубаво посрещане направи за мен и за момчето.

Главата с шлема се наклони леко.

— Изгърбен… ти си тук? Ротата на Бляскавата вече потегли.

Изгърбения се изсмя пресилено високо.

— Е, ние се върнахме, човече. Ето ни отново. Измина почти век и ето ни отново.

Привидението — ако наистина беше Скинър, за когото Кайл бе слушал толкова много — се спря замалко с издигнат за удар меч.

— Върнали сте се? Но… малазански отряди в гората…

— Няма ги, човече. Отдавна ги няма. Сега сме само ние, гвардейците.

Към шлема се насочи ръка:

— Да, разбира се. И аз се измъкнах. И все пак, завръщането е все едно…

Скинър върна оръжието си в ножницата.

Кайл си отдъхна, щом видя този меч сигурно прибран. Само от зърването му го присви. Острието бе нашарено в черно от ръжда и нещо му подсказа, че и най-лекото негово докосване ще бъде пагубно.

— Да — продължи Скинър с втвърдяващ се глас. — Сега ще ги смажем.

Той вдигна облечената си в ръкавица ръка и сви юмрук. Желязото изскърца върху желязо.

— Последния път за малко да победя Келанвед, ако не беше намесата на Дасем, и сега съм се завърнал много повече оттогава.

— Вярно? — попита Изгърбения. — Стори ми се, че изглеждаш… различен.

Смях откъм Скинър.

— Различен? Повече, отколкото си представяш, Изгърбен.

Старият сапьор посочи туниката, чиято хералдика бе твърде тъмна, за да може да бъде видяна на тази светлина.

— А това знаме?

— Гербът на нашата покровителка, кралица Ардата.

— Не съм я чувал. Бил си при нея през цялото това време?

— Тя беше много щедра към нас.

— Нас? От името на колко от нашите братя и сестри говориш, Скинър?

Легендата на Гвардията се помести и погледна към двора. Кайл забеляза, че шепотът се беше върнал. Шумоленето му го разсейваше; тия двамата не се ли дразнеха?

— Говоря от името на над петдесет Обетници и много хиляди редови наборници.

Шепотът утихна, сякаш отвян от вятъра. Изгърбения хвана Кайл за ръката.

— Можеш да се връщаш в стана. Да поспиш малко.

— Да докладвам ли на Траншея? Ами Сокол?

— Знаят, момко. Знаят. Съобщението се разпространява.

* * *

Имперският съвет бе свикан в нова сграда, едно от най-старите имперски притежания в столичния град — древният замък на стария град държава Унта, надвиснал над широката дъга на залива. Опосум, първият пристигнал в нещото, което се оказа гола стая с каменни стени, опита да отгатне скритото послание в тази неочаквана нова сцена на управничеството на Ласийн. Деликатно напомняне към съвета за старото властващо семейство на Унта, изкоренено от Келанвед, Танцьора и — постоянно се стремеше да го помни — самата Ласийн? Само маса, без столове, без храна или вино — пресметната обида? Но защо да си дава труда? Съветът и Ласийн почти не общуваха — всеки се отнасяше към другия като към нищо.

Изключително неефикасен начин за управление на една империя, размишляваше той, докато прекарваше облечения си в ръкавица пръст през праха, застлал тясната амбразура на единствения прозорец. Посредством контрола си над Събранието Малик държеше хазната и държавните чиновници. Междувременно, в качеството си на Меч на Империята, Корболо Дом командваше армията. Тоест, останалото от нея. Продължаващото притеснително мълчание на Тайсхрен и преминаването на Бързия Бен на страната на Тавори предоставиха командването на имперските магове на напълно непознатата Хавва Гулен — в миналото Архивар на имперските протоколи. Библиотекар. Богове във висините и в преизподнята — Опосум изтръска прахта от ръцете си, — новият Върховен имперски маг беше бивша библиотекарка. Старият император, за когото някои твърдяха, че се възнесъл до божественост след смъртта си, сигурно падаше от трона си от смях.

Тежката врата се отвори с трясък и в стаята прекрачи Върховен юмрук Ананд, командващ Четвърта малазанска армия — силите за вътрешна отбрана; според разузнавателните източници на Опосум сега тя наброяваше по-малко от двадесет хиляди души като цяло. Старият военачалник спря внезапно на прага на празната зала. Белите му вежди се надигнаха в мълчалив коментар. Опосум вдигна рамене.

С присвити устни, все едно казваше „да бе, да“, Ананд отиде до масата и започна да се рови из оставените върху нея карти.

Опосум се заклати напред-назад на пети. Ами Нокътят? Засега той следваше нарежданията на Ласийн. По цялата служебна стълбица обаче се заточваха ножове. Въпросът беше просто накъде ще бъдат насочени.

Вратата се отвори още веднъж и навътре пристъпи високата и масивна фигура на Върховния маг Хавва Гулен, увита в тъмни одежди. Опосум отново прецени първите реакции. Момент на бързи примигвания, последван от широка лукава усмивка. Опосум й кимна за поздрав и си помисли, че би могъл да започне да харесва новия Върховен маг — въпреки сплъстената й немита коса и оцапаните с мастило одеяния.

— Тук е хладно — произнесе тя с престорено потръпване.

Той се усмихна.

— Осезаемо.

— Вятърът от проливите — вметна Ананд, без да вдига глава.

Хавва и Опосум се спогледаха иронично.

— Разбира се — съгласи се тя. — Като че вятърът се променя.

Вратата се отвори с трясък. Опосум наблюдаваше как изненадата, смайването и най-накрая гневът помрачават сините напански черти на Меча на Империята, Корболо Дом:

— Какво означава това?

Опосум сви рамене. Хавва разглеждаше Корболо тъй, както учен би могъл да изследва любопитен екземпляр. Ананд дори не си направи труда да вдигне очи от масата с картите.

— Погледнете това! — Корболо размаха ръка из стаята. — Та това е обида!

— Доста уместно, бих рекъл — каза Опосум.

Корболо се обърна срещу него:

— Ти! Защо изобщо си тук? Мястото ти не е тук.

Опосум зина, за да даде очевидния отговор, когато се намеси Хавва:

— Може би мястото на всички ни не е тук, Меч на Империята. Замислял ли сте се за това?

— Какво приказваш, жено?

Тя огледа голите стени:

— В старо време, когато някой съветник на краля или високопоставен военачалник бивал поканен на среща само за да се озове в празна като затворническа килия стая… е, заключението би било неизбежно, не мислите ли?

Тя постави дебел, изцапан с мастило пръст на устата си.

— Може би ще трябва да проверим вратата? Отваря ли се въобще отвътре, как мислите?

Корболо гледаше Върховния маг с подути очи. Опосум не можа да сдържи смеха си. Вратата изтрещя и всички погледнаха натам — на прага стоеше Малик и примигваше.

— Надявам се, че не съм пропуснал нищо важно?

— Нищо важно — отвърна Опосум. — Чешем си езиците.

Малик с усмивка потри бледите си ръце:

— Добре.

Затвори вратата и огледа стаята.

— Колко сурово. Наистина военни условия, нали? Виждам, че сме достатъчно. Да започваме. Върховен юмрук Ананд, Събранието смирено ме помоли да изложа притесненията му. Какъв е ходът на подготовката ни?

Ананд вдигна поглед и се намръщи.

— Събрание? Какво Събрание? От кого би могло да се състои сега? От теб и кучето ти?

Мазната усмивка на кръглото месечинообразно лице на Малик не трепна.

— Предвидливост, военачалнико. Ние поддържахме редовен състав при всички предателски дезертьорства. Храбри нови представители се съгласиха да заемат местата. Всички те са временни, разбира се — докато не бъдат възстановени мирът и порядъкът.

— Колко ли е струвало това? — промърмори Ананд над своите карти, въздъхна и присви високите си слаби рамене.

— Подготовката ни върви достатъчно добре, като се има предвид колко сме зле. Загубили сме повечето от ресурсите си на континента. Цели полкове се върнаха към произхода си и се обявиха за иткокански или грисийски. Тези съобщения са съпроводени от грозни слухове за кланета по народностен признак. Оръжейни складове бяха конфискувани, а кораби бяха задържани. Недостигът на компетентни магове означава сухопътни и морски съобщения по стария начин. Бъркотията е страхотна.

— Какво бихте препоръчал?

Корболо отсече:

— Самозабравяш се, Малик. Като Първи меч аз определям стратегията.

Малик просто вдигна помирително ръка. Ръка, прилична на изкарана от дълбините сляпа риба, помисли си Опосум и потисна едно потръпване.

— Просто разменяме мнения. Все пак сме тук, за да обсъждаме. Моля за разбиране. Върховен юмрук Ананд?

Овладелият лицето на Корболо гняв показа на Опосум, че Първият меч сериозно се замисля колко още да търпи Малик.

Ананд се начумери, а белите му вежди се сключиха и почти скриха очите му.

— Не можем да разчитаме на която и да е територия, тъй че трябва да се укрепим. Да се обезопасим от средището навън.

— Отлично. А вие, Меч на Империята? Вашето мнение?

Корболо се свъси и почти се нацупи.

— Не съм съгласен. Трябва да се придвижим с най-голяма бързина.

Малик скръсти ръце върху шкембето си.

— Така. Противоположни стратегии. Може би това е добре, тъй като достойнствата им могат да бъдат проверени.

Опосум не можеше да откъсне поглед от дебелия дребен мъж. Пак го беше направил — пое ръководството. Как го направи? Някаква слабост в общия им характер или някоя негова силна черта? Опосум отново се почувства притеснен от присъствието на дребничкия човек, сякаш Малик беше нещо друго, нещо по-малко или повече от това, което изглеждаше. Това напомни на Опосум за подобно положение от много отдавна. Нещо, което не можеше да постави на точното му място.

Вратата се отвори още веднъж. Всички се изправиха и се обърнаха. Влезе Ласийн. Както винаги носеше обикновените си пантофи, прави панталони и зелена копринена туника. По нея нямаше знаци за ранг и положение — Опосум отдавна бе проумял, че тази липса не е преструвка; жената просто нямаше нужда от тях, за да може който и да е да разбере коя е тя. Беше в очите и в стойката й — господството. Тя бе по-ниска от Опосум, но той винаги оставаше с впечатлението, че го гледа от горе надолу. Обкръжилите тънките й устни дълбоки резки му съобщиха, че не е доволна.

Кратко кимване изрази подчинението им.

— Успяхте ли да поговорите?

— Да — започна Малик. — Ние тъкмо…

— Моля за сводка, Върховен юмрук Ананд — пресече го Ласийн.

Устата на Малик се затвори като устата на риба. Ананд пусна първата си усмивка под посивяващата си къса брада.

— С удоволствие, ваше величество. Просто очаквах пристигането ви. Източниците, с които разполагаме, са единодушни, че от Тали с голяма бързина се придвижва армия. Тя събира подкрепления, докато се движи на изток. Изглежда, че разбунтуваната херцогиня Гелел е уверена в това, че я контролира. Във всеки случай достатъчно, за да придружава армията…

— Херцогиня — изпуфтя Корболо. — Колко нелепо!

Опосум хвърли поглед към императрицата, чиято уста се изопна още повече. Той видя, че Хавва се усмихва открито.

— Или тези, които контролират нея — продължи Корболо, без да забележи.

Още едно вдигане на раменете, като тромава морска птица, която наглася крилата си.

— За мен е без значение. Аз се занимавам със сигурни неща. Освен това — погледът на Ананд се премести към Опосум, — не е към моя отдел.

Опосум отказа да отвърне. Ананд прочисти гърлото си.

— Без съмнение е предвиден съюз със сетите, които се оказаха много отдадени на независимостта.

Старият пълководец пренебрежително махна с ръка.

— Доколкото разбирам, някакво традиционалистко движение. Бих казал, че са закъснели с едно поколение. Във всеки случай, намерили са способен военачалник, който държи равнините и успешно е прекъснал всички връзки. Който и да е, разрязал е континента на две.

— Целта им? — подсети го Ласийн.

Корболо Дом не можеше повече да се сдържа.

— Целта им? Да ни унищожат, разбира се! Императрице, с цялото дължимо уважение, предлагам да оставите такива неща на военните си командири. Ние ще определим стратегия.

— Първи меч! — озъби се Ласийн и почти разсече въздуха между тях. — Тук си, за да даваш съвети. И трябва да ти напомня, че след като носиш титлата Първи меч на Империята, съответно ръководиш само на бойното поле. Самият Дасем отстъпваше на другите по стратегическите въпроси.

Да, размишляваше Опосум, и ако получените от него разузнавателни сведения бяха верни, тези други щяха да бъдат сред имената, съюзени в момента срещу тях.

Ласийн се върна към Ананд.

— Върховен юмрук?

— Целта им е като нашата. Укрепване стъпка по стъпка. Веднъж превземат ли Ли Хенг, ще заплашат Коун. Тогава канците ще се присъединят към тях от страх да не бъдат забравени и да нямат присъствие зад новия престол. Оттам към нас е бърз преход по добри пътища.

В последвалата думите тишина Ласийн попита:

— Нашите възможности?

— Имаме само две. Можем да ги очакваме тук и да се надяваме да ги разбием или да ги посрещнем в полето и да се надяваме да ги победим там.

— Благодаря, Върховен юмрук. Първи меч, оценката ти?

Корболо оголи стиснатите си зъби.

— Твърдението, че имаме само два начина на действие — да стоим или да напредваме — е твърде голямо опростяване, за да бъде от каквато и да е полза! Разбира се, че е вярно. Всеки глупак може да го забележи.

Хавва изрази с усмивка ироничното си съгласие, а Ананд просто повдигна вежда.

— И какъв е съветът ти?

— Трябва да напредваме, императрице. Простете, но всички приемат това бавно размишляване за колебание и слабост.

— Благодаря, Първи меч. Хавва, твоята преценка?

Новият Върховен маг на Империята събра пръсти върху пищната си гръд.

— Императрице, ако от намаляването на нашия магически корпус може да бъде извлечена някаква утеха, то тя е, че това ужасно положение се отнася и за нашите неприятели. Колегите ми и аз смятаме, че те не могат да изкарат на бойното поле ни слаб, ни силен маг — никакъв маг. За съжаление, те могат да кажат същото за нас. Тоест, освен ако…

Устните на Ласийн се изопнаха до бяло.

— Не може да се разчита на Него.

— Не мисля, че е така. Очевидно и те не мислят така, иначе нямаше да действат. И тъй, ще се постарая да дам най-доброто от себе си. Все пак има и една възможност — може би неколцина от кадровите магове от отвъдморските ни владения…

— Не.

— Не? — въпросът дойде откъм Корболо. — Защо не? Та те са ни подчинени. Ако тези бунтовници имат малко магове, както твърди Хавва, не бива ли ние да се подсилим точно в това отношение? Да ги ударим там, където са слаби. И по въпроса — къде е имперският флот? Къде е адмирал Нок? Защо просто не извърши десант в пристанището на Кюон и не превземе града?

На Опосум му се стори, че Ласийн посрещна това избухване със смайващо равнодушие. Тя сключи ръце зад гърба си, сякаш се страхуваше от това какво може да се изкуши да направи. Наклони глава към Ананд, без да снема премрежения си поглед от Корболо Дом.

— Върховен юмрук, защо?

— Защото тази херцогиня просто ще се обърне, ще си възвърне града, а ние отново ще се окажем в предишното положение.

— Тогава адмирал Нок трябва…

— Достатъчно!

Опосум се сепна от резкостта в нареждането. Корболо обаче не се постара да прикрие кипящото си раздразнение.

— Ние сме господар сама на себе си, Меч на Империята — заяви Ласийн с категоричен тон. — Нарежданията ми към Нок не могат да бъдат оспорвани. Поверила съм му удържането на презморските ни притежания. Изцяло е зает с уреждането на снабдяването, превоза на войски и подкрепления. Не очаквайте помощ. Трябва да си върнем континента или да погинем.

През цялото време — отбеляза си Опосум — Малик остана мълчалив, топчестите му ръце бяха сключени на корема, очите сведени, дебелите устни леко присвити, сякаш умислен. Ето че вдигна поглед и разтвори ръце:

— Вашите заповеди, императрице?

— Засега, както предлагат военачалниците ни — събирайте сили. Искам провинция Унта отново под наш контрол. Искам онези благородници отново в столицата с отрядите им.

Погледът й премина върху Опосум.

— Господарю на Нокътя, вземи за заложници членове на семействата, за да обезпечиш сътрудничество, и започни още тази нощ.

Опосум показа с усмивка, че е приел заповедта.

— В едно отношение времето е на наша страна. Те са неспокоен съюз от нови владетели, ревниви по отношение на независимостта си. Ако можем да се удържим достатъчно дълго, той ще се разпадне. Ще направим, каквото можем, за да подпомогнем този процес. Хавва, Опосум, изпратете до всичките си свръзки официални писма с твърдението, че Тали възнамерява да затвърди отново старото си господство. Направете предложения на Дал Хон. Съобщете на блорианските благородници, че земите им са били обещани на грисийците. Започнете с взаимни подозрения и подвеждащи сведения, които да им попречат да установят истината.

Върховният маг и Господарят на Нокътя се поклониха.

— И, Господарю на Нокътя — продължи Ласийн, — общите разузнавателни сведения?

Опосум пренебрежително сви рамене.

— Улиците са залети от слухове, разбира се, но няма нищо, което да си струва да бъде следено. Изглежда, че една история се разнася, въпреки неправдоподобността си. Говори се за завръщането на Пурпурната гвардия.

Ананд се изсмя гръмогласно.

— Всяка година ги очакват да се появят. Тези стари приказки изникват винаги, щом бойният дух е нисък. Те са като срамна болест. Май никога не успяваме да се отървем напълно от тях.

Ласийн се усмихна слабо:

— Тогава да се надяваме да удържат думата си, Върховен юмрук. Това ще ни даде възможност напълно да се отървем от тях.

— Толкова ли сте сигурна? — думите дойдоха откъм Хавва.

— Ще постъпят глупаво, ако се върнат, а К’азз не беше глупак.

Опосум забеляза, че Малик наблюдава Ласийн по-вторачено, отколкото по време на цялото заседание. Устните на дебелака замислено се спуснаха надолу и той свали очи.

— Този съвет приключи. Свободни сте.

— Както нареди императрицата — отвърнаха всички, дори и Корболо.

Ласийн изгледа Опосум:

— Една дума, Господарю на Нокътя.

Опосум остана, докато останалите си тръгваха. Часът му бе настъпил. Не можеше да отлага повече. Какво ли щеше да бъде? Отричане? Гняв? Трябваше да си признае, че изпитва известно любопитство, независимо от страха пред клишираното убийство на вестителя. Вратата се затвори и той и императрицата останаха сами. Тя отиде до единствения прозорец и застана загледана навън, със сключени на гърба ръце.

— Мълчанието ти ми казва всичко, което трябва да зная, Опосум — тя погледна косо назад. — Стоиш на разстояние, близо до вратата. Толкова ужасяващ тиранин ли съм?

Опосум въобще не знаеше как да отговори. В този случай Топър нямаше да има никакви задръжки. Колко фамилиарен бе той! Или Бисера… щеше да пусне някоя гладка фраза. Този човек винаги беше в състояние лесно да забърбори. Притежаваше високопарно слово. Но не и Опосум. Умението му беше да се спотайва. Сега обаче го викаха да изпълзи на светло. И то пред какъв ярък блясък!

— Имена, Господарю на Нокътя.

Опосум прочисти гърло, опита да говори и устата му се оказа твърде суха. Сдържано се зачуди на това — боязън за себе си? Или съжаление заради болката, която трябваше да предаде?

— Амарон — успя той. — Ток-старши, Чос и… Урко.

— Значи Ток. Той е сетският пълководец, нали?

— Да.

— Но Ананд не знае.

— Не знае. Много малко са осведомени — зле е за бойния дух, нали?

Мълчание. Толкова напрегнат гръб, че Опосум си го представи как не може да се превие. Като я гледаше как стои съвсем сама и приема новините за измяната на толкова много стари съратници, Опосум се спря на съжалението.

— Остави ме — каза тя и гласът й все още бе безжалостно овладян.

Опосум се поклони, излезе, плътно дръпна вратата след себе си и каза на стражите отвън:

— Императрицата не желае да бъде безпокоена.

* * *

На борда на флагманския кораб на Урко, дженабакъзкия тримачтов платноход Загубата на Кет, Улен гледаше как последната вълна морантски Сребърни куорли изтощено се носи по вятъра ниско над вълните, за да кацне, както винаги изящно, на брега. Гигантските, прилични на водни кончета чудовища му изглеждаха като направени от стъклени нишки, и все пак бяха изненадващо здрави. Всяко носеше по двама ездачи, водач и пътник, и малка кутия — изключително ценна кутия. Ездачите слязоха и разтовариха куорла. Пътникът, морантски Златен воин, щеше да продължи, за да бъде превозен с една от десетте наети морантски Сини галери, а водачът щеше да отведе животното си за почивка и храна. Тъй фини, размишляваше Улен, летящи твари с четири тънки като ципа крила и дълги членести опашки. Докато не ги видиш да ядат. Проклетите зверове ядяха жива плячка.

Един пратеник представи книжа за преглед — възражения относно територии за реквизиране на вода. Улен надраска „максимални“, върна нарежданията и продължи да изучава чужденците. Още четиридесет морантски Златни воини за великия съюз на недоволните на Урко. Около две хиляди от тях до сега. И последните набори. Бяха дошли сведения от Кюон; събитията бяха изпреварили с много времето си. Флотът трябваше да отплава сега или да се изправи пред опасността да се превърне в нищо.

По-нататък в морската шир, отвъд мястото за акостиране, бързите разузнавателни съдове вече прочистваха морските пътища в южно направление и обезпечаваха пътя на стоте кораба, които щяха да отплават точно в същата нощ.

— Следиш нашите дженабакъзки съюзници, нали? — дочу се плътен женски контраалт. Улен се обърна. Новият началник на маговете на Урко, масивната, тъмнокожа далхонска вещица Бала Джеселт, стоеше под навеса, заемащ средата на палубата.

Улен си позволи предпазливо кимване:

— Да.

— Хмм, можем ли да им вярваме? Защо са с нас, а? Какви са целите им?

— Моля? Какви са? Ти си магът.

Бала сви пълните си рамене и си помаха с ветрило.

— Е, кой може да каже? Умът им работи по особен начин.

— При все това засега са мощни съюзници.

— Да… засега.

Улен реши да не обръща внимание на началото — Бала беше прочута с намеците си и с постоянните интриги с цел да се издигне. Необузданата й амбиция отдавна я бе отстранила от броя на кадровите магове. Несъмнено Урко вярваше, че може да я държи изкъсо, но Улен не бе толкова сигурен. Получиха се още съобщения. Бала продължи да вее на лъсналото си потно лице, докато Улен отговори на всяко от тях.

— Ами ти? — попита тя, докато той се бореше с окончателната заповед за отплаване.

— Моля?

— Преди адютант на Чос, а сега прост началник на щаба. Понижение, а?

Улен върна заповедите и дари новия началник на маговете с най-хубавата си усмивка:

— Мисля за това повече като за страничен ход.

Тя въздъхна разочаровано и махна с ветрилото:

— Смятам, че всеки трябва да прави най-доброто от малкото, на което е способен.

— Като говорим за малкото, на което всеки е способен — какво се дочува от Ли Хенг или Дал Хон?

Ветрилото се затвори с тракване.

— Не се подигравай с мен! Всички вие трябва да сте благодарни заради присъствието ми! Ако не закрилях този флот, адмирал Нок да ви е потопил.

— Нок е изцяло зает с усмиряването на Седемте града. Достатъчно умен е, за да се ограничи само с една война.

Смехът на Бала разтресе мощната й гръд.

— Какво би могъл да знаеш ти за ума на пълководец, велик като него?

Улен почти обясни, че е бил адютант на Чос и че Чос е бил под покровителството на Нок, но схвана, че с човек като нея усилието ще е напразно. С благодарност прие разсейването под формата на морантски Златен пратеник, пристигнал с лодка:

— Да?

— Командир В’тел още веднъж настоява да бъде осведомен за нашето направление.

— Съобщете на В’тел, че от съображения за сигурност никой, освен Урко, не знае направлението ни. Не го знам и аз. Ще бъде оповестено, щом флотът излезе в открито море.

— Отлично. Ами ако бури разпръснат корабите?

— Ще поддържаме връзка посредством знаменца, фенери и — той кимна към Бала — магове. А вашите куорли?

— Всички куорли ще бъдат върнати. Мразят водата.

— Лошо.

Пратеникът се поклони и слезе покрай борда до очакващата го лодка. Улен лениво се запита дали един морант с цялото си снаряжение би потънал точно толкова бързо, колкото и всеки обикновен човек в броня, и дали са проявили безразсъдството да не се нагодят към променените обстоятелства на пътуването по море.

След петнадесет минути неохотно реши, че времето е подходящо. Предаде на един сигналист: „Съобщи на големите съдове, Сините и дромоните да започнат да напускат мястото за акостиране.“ Далхонската вещица бе насочила съненото си внимание към капитанската каюта с Урко в нея. Той вероятно стоеше вътре само за да я избегне.

— Какво можеш да направиш, за да ускориш прехода ни? — попита той. — Събитията се движат по-бързо от нас.

— Аз? Аз не съм хемска жрица. А и Лабиринтът на Маел е непроницаем за мен, благодарение на Тесорма.

Улен потърка очи. Защо боговете го бяха проклели тъй?

— Да познаваш някой, който да може да помогне? Някой от сдружените с нас или от съпричастните?

Ветрилото се отвори и отново заплющя.

— Ще проуча.

— Благодаря.

На помръкващата дневна светлина Улен поддържаше, докато можеше, връзки с флота чрез знаменцата на сигналистите. Все по-често се появяваха фенери и просветваха със зашифрованите си отговори. През цялото време ветрилото на Бала се движеше като размазано петно. Понякога тя сякаш нашепваше в него, а в други мигове насочваше ветреца му покрай лицето си. Улен засенчи поглед и съзря на разстояние огромни Сини товарни кораби надалеч в морето. Златният командир В’тел беше нетърпелив.

По едно време Бала подскочи като ощипана, сподави въздишка и Улен се завъртя към нея:

— Да?

Ветрилото поднови размазаното си местене. Подутите лениви очи се плъзнаха по притъмняващия хоризонт.

— Странни ухания от Стратем. Там има нещо. Нещо много могъщо. Подушвам го, дори толкова надалеч през половината свят.

Стратем? Кой даваше и пет пари за Стратем?

— Нещо по въпроса кой би могъл да ни помогне с прехода?

Тя кимна.

— Има загатване. Човек на наша страна в Унта. Представителите му са отворени към възможността. Смятам, че в замяна искат злато или политическо влияние.

— Съобщете им, че ако ускорят придвижването ни, ще получат каквото поискат.

Вещицата от Дал Хон изглежда се колебаеше. Тя сви пълните си устни.

— Ще им съобщя. Но обещанието е опасно. Кой знае какво може да поискат.

— Не ме интересува, дори и да поискат Гуглата лично. Достатъчно време се разтакавахме да се събираме тук. Трябва да се движим.

— Много добре. Ще преговарям с този маг на Рюз.

* * *

Бежанците се изливаха в Хенг като стичащи се от равнините Сети капки кръв. На върха на стената до Портата на северните равнини, също известна и като Порта на скръбните погледи, капитан Сторо Маташ, понастоящем Временен юмрук на малазанския гарнизон, гледаше прашните купчинки мъже, жени и семейства, докато остра язвена болка разяждаше стомаха му. Още усти за хранене. Още хора за настаняване. Още оплакващи се гласове. И още вероятни предатели за следене. Колцина от последния керван избягали заселници и търговци бяха сетски хора и съгледвачи? Несъмнено твърде много. Все едно новият им племенен повелител имаше нужда от още повече разузнавачи в този приличен на пробита каца град.

Тътрене на ботуши по камъка и Копринения застана до него.

— Все още трябва да си в леглото и да се възстановяваш — каза му магът.

— Нямам причини да се оплаквам. Как е Рел?

Копринения болезнено и съчувствено изкриви лице.

— Оправя се. Цяло чудо е, че изобщо е жив, да не говорим за излекуването му. Иззех и притиснах всеки опитен лечител в града да помага. Но даже и да се възстанови напълно, нищо не може да се направи за белезите. Човекът загуби повечето от кожата на ръцете и на лицето си. Висшият Денъл може да направи само толкова. Макар че при всичко това не изглежда да му тежи. Дори се упражнява да се запази подвижен, докато се лекува.

Копринения издигна ръце в почуда.

— Просто удивително.

— Хубаво, докарай леглото ми тук и ще лежа в него. Във всеки случай — Сторо изгледа бледия маг и хлътналите му очи — изглеждаш по-зле от мен.

Копринения сви рамене и отпусна тежестта си върху каменните зъбери.

— Цялата нощ бях със саботьорите и помагах за прикриването на работата им. Те правят чудеса навсякъде по стените. Даже Треперко работи. Не мисля, че по-рано съм го виждал да се труди.

— И аз теб. Там, в Дженабакъз, винаги ми се струваше, че държиш едната си ръка зад гърба. Че не си отдаден.

Сух вятър от равнината разроши дългата руса коса на мага. Той я отметна от лицето си.

— Не беше моята битка. Тази е.

— Доказа го миналата седмица. Ще ми кажеш ли най-после какво направи? Тогава вече бях в безсъзнание. Според Слънчевия слънцето изгряло от задника ти и си отпърдял всички надалеч.

Копринения не можа да сдържи усмивката си.

— Живописно. И не много неточно. Не, всичко, което сторих, бе да призова силата на стария градски храм и той отговори с един последен отблясък от бившата си отразена слава. Това е то.

— И аз съм Десембрий, Повелителят на Трагедията.

Магът засенчи очите си и огледа равнината и далечните сиво-кафяви хълмове на хоризонта. Сторо премести тежкия си поглед, за да гледа и той.

— Така — въздъхна капитанът. — Това е истинското притеснение.

Той потърка гърдите си под ризите и гримасата показа болката му.

— Истината е, че съм сляп, Копринен. Нямам представа какво се случва там. Не знам колко хора имат. Не знам дори къде са. Може да има петдесет хиляди сетски воини точно оттатък ония проклети хълмове, а аз нямам ни най-малко понятие за това. Или Унта. Какво става в столицата? Подкрепленията на път ли са? Колко подкрепа мога да очаквам?

Сторо плюна над стената.

— Неразбория. Наплодена от Гуглата, дошла от майната си неразбория.

Магът бавно вдигна рамене в знак на състрадание.

— Съжалявам. Бих искал да помогна повече. Но този вид гадаене и поддържане на връзки на голямо разстояние не ми е силата.

— Е, кой може да помогне, в името на най-тъмната Нощ? Няма ли друг боен маг в града? Намерили ли са кадровите магове на гарнизона?

— Не. За един се смяташе, че е минал на страната на Орлат. Другият изчезна тази нощ, избягал или убит от тях. Това оставя мен.

Копринения спря, погледът му се отмести към Сторо.

— Има още някой, който може да помогне — ако приемеш.

— Кой? Богове, надявам се да нямаш предвид оная вещица, дето я взе да ни помага по-преди.

— Капитане, тя се казва Лис.

— Аха. Извинявай, Копринен.

Сторо потръпна от болка, стисна страната си и опита да си поеме дъх.

— Как може да помогне тя?

Копринения вдигна брадичка към отдалечените вълнообразни форми на сетските степи.

— Тя ги познава, Юмрук. Познава ги добре. Някога е била един от шаманите им — Прорицател. Научавам, че всъщност доста се боят от нея.

— Аз също.

Някакъв глас се обади отдалеч покрай стената:

— Сержант Сторо!

Копринения и Сторо се обърнаха. Приближаваше се магистрат Ерлан, а слугата, ситнещ до него, се мъчеше да го пази под сянката на широк чадър.

— Сержант? — отговори Копринения. — Този мъж е старши офицер на това малазанско поделение…

Сторо вдигна ръка, за да накара Копринения да замлъкне.

— Да, да. Всичко е наред — съгласи се Ерлан и махна небрежно. — Все пак, едно признато от Трона управляващо тяло наистина не може да стигне дотам да приеме повишение от театъра на военните действия, докато то не е било одобрено от върховното военно началство.

— И кога би могло да стане това? — попита Копринения и дори не си даде труд да смекчи тона.

— Е, когато пристигне документацията, разбира се — усмихна се Ерлан.

Копринения посочи равнината.

— Наясно сте, че сега Имперският Лабиринт е недостъпен за всички. Че щом като ни е сполетяла гражданска война, нито един маг не ще се осмели да се изложи на опасността да пътува из кой да е от Лабиринтите. Че кралството Коун се намира между нас и Унта и че то е въстанало срещу имперския престол!

Магистратът Ерлан се намръщи.

— Е, тогава може и да мине известно време, преди документацията да стигне до нас.

Сторо хвана с ръка рамото на Копринения и стисна здраво:

— Съвсем вярно, господин магистрат. Градският Върховен съвет трябва да свика извънредно заседание, за да обсъди начина си на действие. Трябва да определите разполагането на войските, отбранителната стратегия, организирането на цивилното население. Трябва да заръчате подробен списък на всички необходими за снабдяването неща и на средствата, които трябва да бъдат реквизирани, за да ги закупите. И това е само началото.

Магистратът Ерлан примигна срещу Сторо, съвършено слисан.

— Разбира се… да… вече сме започнали в особения комитет…

— Тогава най-добре се връщайте, за да не решат да вършат някакви глупости във ваше отсъствие.

Ерлан се усмихна слабо.

— Благодаря ви. Да.

Той щракна с пръсти.

— Хайде, Джамаер.

Магистратът се обърна към стълбите.

Сторо ги гледаше как си тръгват, после се обърна и още веднъж положи ръце върху бойниците.

— Богове, ще приказват до настъпването на Последната нощ.

Обърна се към Копринения.

— Какво предлагаш до настъпването на това време?

— Възнамерявам да намеря някакви съюзници.

— Добре. Направи го, моля те. Колкото може повече.

— А Лис?

Сторо кимна в знак на съгласие.

— Кажи й да държи ония сетски шамани колкото може по-надалеч.

Усмивката на Копринения изразяваше едва сдържана радост.

— О, ще й хареса много, уверен съм.

Той се поклони и тръгна към стълбите. Спря се на върха.

— Юмрук, за всеки случай мога ли да попитам каква е нашата отбранителна стратегия?

— Отбранителната ни стратегия? Тя е особена. Убиваме толкова от сетските мръсници, колкото е по силите на човек.

* * *

Хо с облекчение установи, че новодошлите в Пъкъла нямат намерение да се показват твърде много. Като го обмисли за малко обаче, осъзна, че това също го тревожи. И двамата се държаха не толкова като възможните тирани, от които се боеше, колкото като подозираните разузнавачи, от които се страхуваше още повече. И все пак всичко изглеждаше твърде нелепо. Незначителна подробност, несъмнено погребана в бъркотията и дима на въстанието — защо Пъкълът не се разбунтува? Дори след като бяха изтеглени стражи, за да помагат за умиротворяването на Кепето, Пъкълът остана образец на спокойствие. Защо? Какво биха могли да замислят повече от сто магове, вълшебници, прорицатели, чудотворци и разнообразни таланти? О, съвсем нищо, господине, несъмнено. Не, съвършено нищо.

Би трябвало да бъде свикано заседание на съвета, за да определи начина на действие, но мъчнотията бе, че двамата със сигурност щяха да чуят всяка дума от носещите се из тунелите крясъци. И тъй, Ят и хората му следяха. Особено зловещата му сянка Сесин.

По пътя си към центъра на мината Хо почеса по ръцете и краката си люспиците изсъхнала кожа, която така тормозеше всички обитатели на Пъкъла. При всяко положение си имаха повече от достатъчно неща да ги занимават. Ето, въпросът какво да се прави с Ифин. Точно преди две седмици господинът си върви из един тунел, когато среща Сулп’Ул, човек, до когото е работил кротко почти десет години. Тогава Ифин внезапно се пресяга и втъква заострена пръчка в гърлото на Сулп’Ул. Сулп умира, задавен в собствената си кръв. Ние затваряме Ифин в зарешетена пещера и го разпитваме. Излиза, че било семейна вендета от старите погранични войни между Коун и Итко Кан отпреди Империята. А Ифин дори не бе достатъчно възрастен, за да помни онова време!

С надеждата да си почеше глезена Хо трябваше да поклати глава. Беше смятал, че всички стари съперничества и омрази са изчезнали като джагътите. Но сега, при слуховете за отделяне на народи от Империята — Кюон, Дал Хон, Грис, като с всяка седмица списъкът май нарастваше — старите, отдавна задрямали ненависти и съперничества вирваха нос и душеха вятъра. Всичките стари гноясали обиди, които единствено ботушът на императора бе успял да стъпче. Хо можеше само да се бои от бъдещето, ако континентът се върнеше към старите си разрушителни традиции на непостоянни съюзи и несекваща борба за господство.

При голямата каверна на мината той забеляза как новопристигналите мълчаливо гледат към кръга от синьо небе над главите си. Или така изглеждаше на случайния наблюдател — на Хо повече му приличаше, че проучват ронещия се диатомит на стените в търсене на път нагоре. Той изникна зад тях.

— Тези стени няма да издържат тежестта на човек.

Оня, който се нарече Печалния, бавно извърна глава и изгледа Хо дълго и сурово.

— Така изглежда.

— На ваше място не бих си губил времето в опити да скалъпвам някакъв план за бягство. Опитите за бягство водят само до наказателни мерки срещу останалите от нас.

Почерпката се обърна изцяло.

— Предупреждаваш ни? Ще ни предадеш?

Напанецът — Печалния — за малко постави ръка върху ръката на Почерпката, който се облегна назад. Следователно не бяха равнопоставени. Печалния — ама че смешно име! — явно бе с по-висок ранг от спътника си. Хо поклати глава.

— Не. Ще забележите, че няма на кого да ви предам. Просто ви умолявам да опитате да имате предвид добруването на всички тук.

Широка потайна усмивка разтвори устните на Печалния и той кимна на Хо в знак на съгласие.

— Хубава мисъл. Ще опитаме да направим точно така.

Той потупа спътника си по ръката, двамата тръгнаха и оставиха Хо да ги гледа как си отиват и да се пита какво ли е имал предвид човекът с това — ако въобще е имал нещо предвид.

Хо се обърна и се натъкна право на слабата, но натрапчива фигура на Сесин. Мургавият жител на Седемте града го изгледа кръвнишки.

— Какво каза той? — запита Сесин на талийски с неясен акцент.

— Нищо важно.

Хо се почеса по главата. Богове, та той отговаряше на другия, все едно оня е официален инквизитор.

— Слушай, ти цял ден това ли правиш? Просто вървиш подире им? Те не те ли подозират?

Мръщенето премина в подигравка:

— Къде ще отидат?

Чудесно. Тук човекът имаше право. Следователно те знаят, той знае и те знаят, че той знае.

— Ят прецени така. Открият ли нещо, ще ги убием.

Ят е преценил така, нали? Е, трябваше да поговори с него по въпроса. Що се отнася до убиването на тия двамата, нещо казваше на Хо, че то може да се окаже много трудно.

* * *

Докато Пътника спеше в колибата, Ереко седеше кръстосал крака до вратата и наблюдаваше отразената в прибоя луна, странно петниста напоследък. Насилието и грабежите на едурците и суровият отговор на Пътника разбудиха в него древни спомени; спомени, за които се бе надявал, че са погребани завинаги. Спомени, които все още го мъчеха хилядолетия по-късно. Спомени за древни обети и за насилието на последващите крайни решения. Обети за пълно унищожение на един народ и насрещните обети за мъст. Можеше ли подобен цикъл на унищожението да бъде породен от този нов сблъсък? Колко сходни си остават вековете, въпреки минаването на епохите. Колко обезсърчаващо!

Умислен над нещата, които толкова усърдно се бе старал да остави завинаги зад себе си, Ереко видя духове. За миг ги взе за свои — призрачни спомени за отдавна отминали приятели и хора от семейството — но тези бяха хора. След слизането от планините той ги забеляза през някои нощи в горите. Бледни сенки. Винаги се въртяха наоколо, привлечени от тях — несъмнено от Пътника, — но без желание или пък неспособни да ги доближат. Изглежда Пътника не можеше да ги види; вече щеше да ги е споменал.

Вероятно беше все още незасъхналата кръв на пясъка и присъствието на чужди духове, бродещи по тукашните брегове, но тази нощ се събраха сред простенващата трева, отвъд блясъка на огъня от плавей — повече на брой от всичко, което Ереко бе виждал досега. Множество от сенки с разноцветен блясък. Войници в изпосечени брони, които разкриваха ужасни смъртоносни рани. Един носеше парцаливо знаме, провиснало от напречна дъска — змиеподобна извивка на ярко проблясващ дракон на фона на тъмно поле.

Събираха се още и още. Призрачно воинство. Някога в миналото голяма битка ще да е опустошила този бряг. Явно присъствието на Пътника някак си ги призоваваше. Празните им духове жадуваха за същността му. Подобни на прокъсани в безкрайна безутешност отвори, очите им се вторачваха покрай Ереко в тъмнината на колибата. Пресягаха се ноктести ръце…

Ереко ги прогони с опакото на ръката си. Той прошепна:

— Вървете си, духове! Не притеснявайте живите със старите си омрази.

Спете, почивайте си, чакайте. Бъдете търпеливи. Чакайте достатъчно дълго и времето ви ще настъпи. Не бе ли той живо доказателство?

Привиденията се разпръснаха. Някои потънаха в земята, други се разнесоха. Едно обаче остана. Знаменосецът. Приживе трябва да е бил висок като за човек. Той се доближи към Ереко. Ужасяваща рана беше отнесла половината от черепа му. Празните очни ями се взряха в него.

— Наричам се Сурат — донесоха се едва доловимите му слова; толкова мощен копнеж да се прекоси непреодолимото разстояние. Силата на този човек приживе трябваше да е била голяма.

— Те идат — напевно произнесе той.

— Кой иде?

— Диаспората приключва. Гвардията се завръща. Определеното време настъпи и при нас.

Той посочи колибата.

— Този тук ще бъде убит.

— Какъв е той сега за вас?

Тишина. Студ, който смрази дори и Ереко.

— Малазанец.

— Какъвто и да е бил някога, сега се е отказал от всичко това. Повече не е малазанец. Вече дори не знам какъв е.

Празните ями гледаха Ереко и той прецени, че съзира в дълбините им пълна липса на внимание.

— Обетът остава.

Тогава в стомаха на Ереко зачовърка странно чувство, което изправи окосмяването по врата и ръцете му. Отне му време да го разпознае, толкова отдавна беше. Гняв. Ярост от съвършената безполезност на враждите, продължавани и отвъд живота. Що за хора бяха тия пурпурни гвардейци, та събудиха такова чувство у него?

— Тогава сте глупци! Оставете настрана старите си съперничества и безценните си разправии. Но не можете… Не се осмелявате да отпуснете отчаяната си хватка. Без тях ще сте нищо… Те са всичко, което ви е останало. Сега не ви очаква дори и Смъртта.

Призрачните ръце се поместиха на дръжката на безжизненото знаме.

— Той те чака. Вече е близо. По-близо, отколкото си мислиш.

— От малцина в днешния свят се страхувам.

Думите на Ереко бяха изтъркани, но той бе любопитен и — трябваше да го признае — напрегнат от ново чувство, от отсянка на страх.

— Такъв и ще срещнеш.

Напрежението излезе от него под формата на избухване. Нищо ново. Нямаше откровения. Нямаше разсейване на мрака.

— Тази среща бе предсказана преди човеците да бродят из тези земи, Сурат. Нямаш нищо важно за мен.

Той отпъди призрака. Онзи неохотно потъна сред брулените от вятъра треви. Докато изчезваше, вдигна обвинително ръка:

— Той те води към Него.

Ереко кимна:

— Това бе обещанието, дадено много отдавна.

* * *

Късно вечерта, облегнал гърба на креслото си на бараката на пристанищната стража на Унта, Наит изтропа с кокалчето на пръста си по летвите на стената.

— Какво има? — измърмори сержант Тенекеджията.

— Току-що привързан кораб. Изглежда като оная бъчва, Раг… каквото е там. Рагстопър?

— Рагстопър потъна. Може да е новият му кораб, Рагстопър.

Краката на креслото издумкаха по дока.

— Нов? Май си биеш майтап с мене.

— Всичките му нови кораби са стари. Купува ги нови стари. Разправя, че ги харесва използвани. Тогава знаели какво да правят.

Наит премести пилешкия кокал от единия в другия край на устата си.

— Е, тоя изглежда като да знае какво да прави, а то е — да потъва.

Сержант Тенекеджията дойде до отворената врата. Белите му мустаци висяха от двете страни на извитата надолу уста. Дълбоки гънки я обграждаха и се врязваха под примижалите кафяви очи.

— Добре — въздъхна той. — Хайде да хвърлим едно око. Размърдай момчетата.

Наит забързано отиде до редичка от крайбрежни сгради — те помещаваха бедни търговци, приюти, кръчми и митницата. Постройката, към която се упъти, изпъкваше с отрязана от носа на боен кораб фигура, обезобразена от безброй ножове и юмруци, докато не бе изчезнало всяко подобие с началната й форма, оцветяване и позлата. Останали бяха само два ноктести крака, може би на някакъв демон или приказна птица. Пристанищната стража беше приела тази кръчма, Украсата, за своя квартира. Намери седнали около масата стражи, погълнати от игра на улей. Ефрейтор Сръчната току-що бе хвърлила. Наит извади костта от пилешка кълка от устата си:

— Старецът казва да си вземате мунициите.

Сръчната грабна ашика. От масата се разнесоха викове.

— Ей! Това беше шестица — каза Сладура. — Ти си на ход.

Сръчната пусна зарчето в някаква торбичка.

— Чухте — вземайте си снаряжението.

Най-едрият мъж на масата, баргастки воин, се изправи на крака, тропна по нея и плотът й затанцува. Още гневни викове. Черното му рошаво наметало от бедрин правеше раменете му да изглеждат широки почти колкото цял кон. В сплъстената му коса се полюшваха и потракваха масури плат и тотемчета.

— Броиш това хвърляне или ти вземам главата.

— Без бой, Ситен — каза Сръчната.

Ситния се намръщи:

— Защо?

— Защото може да ме нараниш.

Сръчната си взе бойния колан от облегалката на стола.

— За какво става дума? — попита тя Наит.

— Отде да знам, мътните го взели?

— Ей! Какво ти казвах за ругатните. Без ругатни.

Наит се отдалечи.

— Гуглата на костения си престол! Кой го е еня?

Навън Наит застана и се загледа в задръстилата пристанището гора от мачти, осветена от луната. Много търговия, особено за това време на годината. Войната винаги беше добра за търговията. Надяваше се началникът на пристанището да поддържа книжата си в порядък; по-добре беше ударът им да отговаря на всички изисквания. Повечето от хората на ротата в наряд тази нощ се затътриха навън, навлякоха туниките си и отново нагласиха коланите и ризниците. Сръчната ги поведе покрай пристана към Тенекеджията. Той чакаше с кожена одежда върху ризата и дълги ножове на кръста.

— Да вървим.

Тръгнаха по кея към току-що закотвения кораб. Колкото го доближаваха, толкова по-зле изглеждаше. Наит се запита дали не беше старият Рагстопър, изтеглен от дъното на някое си там погълнало го море.

— Кап’тане! — извика Тенекеджията към явно празната палуба. Покрай перилото се заклатушка плъх.

— Може би това е той — предположи Сладура.

— Не, той е по-голям — отвърна Тенекеджията и прозвуча уморен от цялата работа.

От кърмата изникна глава. Рошава мазна коса обграждаше бледо лице с неясни очертания и изпъкнали очи.

— Какво искате, в името на Близнаците?

— Пристанищна стража. Да превозвате някаква контрабанда?

Човекът се изправи, залитна към парапета и така стисна изцапаното дърво, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Контрабанда? Контрабанда! Де да превозвахме! С тонове! Д’баянгски мак! Морантски кървав ликьор! Бял нектар! С бъчви! Каквото и да е! Ама не! Ще ви кажа какво превозваме — нищо! Нищичко! На наше разположение е неограничената преизобилна милост на Гуглата! Не! Плаваме от пристанище на пристанище — празни! Това, дето ви го казвам, е престъпление! Престъпление!

Ситния почука с дебел пръст по слепоочието си. Сладура кимна:

— При твоя народ някой като тоя ще да е свещен или нещо такова, а?

— Не. У дома просто ще го счупим от бой.

— В името на безконечната Бездна, какви са тия крясъци?

На парапета застана възрастен мъж с бледосиньото лице на напанец. Той потреперваше, почесваше щръкнал във всички посоки ореол от бяла коса и носеше подхождаща проскубана бяла брада.

— Добър вечер, кап’тане — поздрави го Тенекеджията.

— А? Кой е? — старецът го съзря и се разтресе отново. — А, ти си.

Махна с ръка към взвода:

— Защо войската? Няма нужда от такива неща между стари приятели като нас.

— Тия дни отговарям за спокойствието тука покрай брега, кап’тане. Много странно е, дето се появявате тук и сега. Хората искат да разберат.

Капитанът прекара пръсти през брадата си. Езикът му обикаляше около устата, сякаш преследваше лош вкус.

— Но ти няма да сториш това на стар другар, нали?

— Не, няма. Освен ако няма неприятности. Не харесвам неприятности.

Капитанът светна.

— Никакви неприятности, Тенекеджия. Съвсем никакви. Просто дойдохме да вадим малко потънали кораби тука в залива. Напоследък съм малко нещо зле с парите.

— Понеже проклетият трюм е празен, затова! — изкрещя морякът. — Проклет изкуфял…

Дървено колче за връзване на въжета отскокна от главата на моряка и той изчезна зад перилото. Капитанът свали ръка.

— Тихо, Тилин. Няма да търпя безочливост на борда на Рагстопър.

Сержант Тенекеджията кимна бавно и продължително с глава.

— Картарон, виждам, че изобщо не си се променил.

Усмивката на капитан Картарон бе безумна.

— Уцелвал съм теб няколко пъти, нали, момче? Не пропускам.

По пътя обратно към Украсата Сръчната попита Тенекеджията:

— Какво искаше да каже тоя смахнат старец, че бил да вади потънали кораби в залива?

Тенекеджията прекара пръст по мустаците си.

— Потънало имущество. В този залив има повече потънали товари и кораби, отколкото можеш да си представиш, а този старец има пръст в потапянето на повечето от тях. Може би е дошъл просто за такава възможност. Във всеки случай ще го следим отблизо. Освен това, Сръчна…

— Да, господин сержант?

— Това име си остава между нас в ротата.

— Тъй вярно. Защо? Някой би могъл да го разпознае?

На вратата на помещението на стражата старият сержант се спря. Известно време погледа ефрейтора си с неразгадаемо изражение на дългото си сурово лице.

— Смяната да бъде удвоена, ефрейтор. Аз ще съм вътре. Имам нужда от питие.

— Тъй вярно.

* * *

Не само Кайл изпита облекчение, щом се разбра, че Скинър възнамерява да остане в руините, които някога са били крепостта Убежище. Това обаче усложни живота му за няколко дена — хора от второто и третото въвеждане, всички набрани в Гвардията след първия Обет, прииждаха и разпитваха на какво бил приличал човекът. „Много страшен“ бе любимият им отговор. Скинър беше довел няколко от своите Обетници, имена, прошепвани със страхопочитание от гвардейците край лагерните огньове — картуулският майстор на меча Шиджел и напанецът Малкия Черньо. Доведе и личната си охрана от заклети магове — Мара, Гуин и Венчелистчето. Според Изгърбения те били заети да прикриват присъствието на всички от всякакви чародейски опипвания. Бляскавата слезе веднъж на брега и се изкачи до развалината за среща. Кайл се чудеше дали само на него му се струва така, но когато се върна, тя изглеждаше потресена.

Беше пристигнал друг кораб, очукан от бурите и килнат чуждестранен съд с разбити мачти. Говореше се, че дванадесетте Обетници на борда му гребали ден и нощ през половината свят. На брега те изглеждаха точно така — измършавели, изтощени, облечени в парцали. Хората от второто и третото въвеждане обаче ликуваха. Очевидно броят на Обетниците в Гвардията надхвърляше седемдесет. Хората смятаха, че сега вече нищо няма да ги спре. Кайл не можа да се въздържи да не си го помисли — присъствието на Обетниците беше най-лошата новина, но защо ли изглеждаше така, сякаш все те ядат пердаха?

Дните минаваха във вцепеняващо редуване на учения и практика. Новите набори трябваше да бъдат включени в Гвардията. Още местни се стичаха от селищата по горното течение на реката, от малките селца и стопанства, всички готови да се запишат — дори и само заради възможността да се измъкнат от живота си тук — но според Кайл бяха много по-малко от очакваното от Бляскавата и останалите Обетници.

Две седмици след пристигането на Скинър съобщиха, че другите кораби от прехода от Баел се доближават след спиранията за поправки и че нито един не е изгубен в бурите. Изглежда морето бе склонно да се отнася добре с Гвардията. Същата нощ в общата колиба на взвода Изгърбения събуди Кайл, когато се изправи от постелките си и изруга, все едно се е изгорил.

— Какво има? — попита Кайл.

— Нищо — отвърна ветеранът, изненадан да го види буден. — Продължавай да спиш.

Кайл си легна, но остави едно отворено око. Изгърбения се облече забързано и после изчезна в нощта. След като поспори със себе си известно време, Кайл най-накрая се втурна след него. Наистина беше отегчен, а и Преследвача го бе предупредил да следи за необичайни неща.

Откри, че е чакал твърде дълго — Изгърбения бе изчезнал. Все пак старият сапьор се беше насочил към гората. Кайл се промъкна и лесно обходи един пост. Беше изненадан и малко разочарован, когато разбра, че гвардейците може и да са закалени професионални войници, но определено не бяха ловци и разузнавачи. Легнал на студения влажен мъх, той успокои дъха си и се заслуша — след като слухът му се нагоди към звуците на нощта, той дочу шепота на гласове по-навътре в гората. Приведен ниско, започна да се промъква напред.

Както излезе, не бе имало нужда да се притеснява за прокрадването си — посред едно обрасло с висока трева сечище се вихреше истинска разправия между трима Обетници. Там бяха Изгърбения, Скинър и — космите на ръцете на Кайл настръхнаха — Качулката. Какво правеше той тук? Последно научи, че бил на дни път от брега.

— Не ми харесва как върви разговорът, Качулка — говореше Изгърбения. — Трябва да продължим да търсим Херцога.

— Това винаги е било най-важното за теб, Изгърбен — с пренебрежителен тон му отвърна Качулката. — Ами ти, Скинър? Какво мислиш ти по въпроса?

— Няма нужда. Остават Долманите.

— Няма нужда ли? — Изгърбения прозвуча гневно. — Какво значи това, в името на усмивката на Гуглата? Долмани? Вие двамата какво сте се разтанцували насам-натам като две талийски пачаври?

— Разтанцували сме се? — попита Качулката. — Нищо особено, Изгърбен. Не може да има нищо скрито-покрито между нас, старите войници, нали?

— Тогава защо не допускате всичките ни братя и сестри до тази среща? Дори Братята?

Върховният маг и Господар на убийците на Гвардията мълчаливо изгледа Изгърбения. Той сключи ръце зад гърба си. Скинър пък не се помръдна през цялото време, докато Кайл наблюдаваше; стоеше прав със скръстени ръце, широко разкрачени и здраво стъпили на земята крака, неподвижен като желязно изваяние.

— Това е разговор по въпросите на командването между мен и Скинър — заяви Качулката най-накрая.

— Не ми ги пробутвай на мен тия — отвърна Изгърбения. — Бил съм старши обсадник на К’азз и на баща му преди това. Ако трябва да сме точни, аз заемам по-висок чин от теб.

Кайл се сащиса — старши обсадник на Гвардията? Щеше му се да бе обръщал повече внимание, когато старият се разпростираше по всякакви въпроси, както май винаги правеше.

Качулката обходи сечището. Облечената му в ръкавица ръка докосваше тъмните татуировки на брадичката му.

— Вярно е. Щом засягаш това, то остава важен въпрос за нас. Какво да правим по него, а, Изгърбен?

Озадаченият стар сапьор изгледа Качулката:

— Накъде биеш?

Движенията на мага го бяха довели до такова положение, че сега Скинър стоеше откъм гърба на Изгърбения. Кайл просто видя нещото, докато ставаше. Грамадният офицер се движеше с невероятна скорост. Той издърпа оръжието и мушна с него с едно махване. Острието му прониза гърдите на Изгърбения. Кайл изпъшка така, сякаш същото острие беше пронизало него.

Погледът на мага скокна към прикриващия мястото на Кайл храст.

— Довърши Изгърбения — изръмжа той. — Аз ще се оправя с този.

Кайл можеше само да гледа, вкаменен, напълно неподвижен. Какво ставаше? Знаеше, че трябва да бяга, но как би могъл да се измъкне от Първия маг и убиец на Гвардията? Изгърбения го извади от вцепенението му — той се хвърли напред и ръката му изплющя върху китката на Качулката.

— Повече от това трябва, за да убиеш Обетник, Качулка — изрече той през стиснатите си зъби. — Или си забравил?

Скинър издърпа острието си. Изгърбения изсумтя, но се задържа.

— Бягай, момче! Добре съм хванал тая змия.

— Довърши го! — ревна Качулката към Скинър.

Кайл побягна. Отзад, на сечището, Скинър издигна острието си.

Недалеч от сечището огромна фигура изникна от мрака и хвана Кайл за ръката. Сърцето му подскочи в гърлото и той се пресегна да извади оръжието си — ръката на мъжа се помръдна, за да върне острието в канията му.

— Какво те плаши, момко? — попита фигурата.

Кайл видя Сивогрив и дженабакъзкия ветеран Огилви с него и се помъчи да намери думите:

— Там в гората — Скинър уби Изгърбения! Той и Качулката!

Погледът на Сивогрив премигна към Огилви:

— Не сме чули нищо.

— Те идват… моля ви!

Сивогрив замислено потърка с пръст по дължината на сплескания си разбит нос. Кимването на главата му даде на Кайл разрешението да премине.

— Ще проверя тая работа. Ти върви.

Кайл се затича, без да спре да благодари на човека. Тръгна на юг през мрака на лесовете, избягваше всяка пътека и оставяше на слабата лунна светлина да го води по пътя му. Понякога му се струваше, че зърва движещи се фигури из гъстата гора наоколо. Друг път в далечината блестяха създадени от маговете светлини — те заслепяваха нощното му зрение и подемаха далечни гърмежи. Нямаше представа защо Качулката или който да е от маговете на Гвардията все още не са го намерили. Трябваше да има някакво обяснение. Засега обаче той нямаше време да мисли за такива неща. Сега се безпокоеше единствено кога да спре да се отклонява в южна посока, за да дръпне на запад, към вътрешността, и колко време може да издържи на тази убийствена скорост предвид седмиците, изкарани в обездвижване на оня кораб. Опитваше се и да не мисли колко ли гвардейци и Обетници може да са по петите му в този миг.

Кайл бе израсъл в тичане. Дни наред бе следвал дивеча из равнините в младостта си. Беше бягал от нападенията на съседните племена и сам беше преследвал такива. Тази жилеста издръжливост му помогна сега — чак в нощта на третия ден на лек тръс, редуван с тичане, вдървените му крака се снизаха под него и той бе твърде изтощен дори да се надигне. Заспа там, където падна.

Тялото му може и да беше изцедено свръх мярка, но умът му не бе. Обзеха го странни сънища, дошли от друг свят. В мисълта му се въртяха образи и цветове. Сънуваше как изпълнилият виденията му мрак го напада; бореше се с него със сила, която го отблъскваше, ала от вътрешността му се появяваха нови талази и атакуваха. Той и противникът му използваха всички възможни крайници, нокти и зъби. Оплитаха се един около друг, мачкаха се и се разкъсваха. Очертанията преливаха и се топяха в яростна битка под тъмно небе, битката изглеждаше безкрайна и безначална. Чудовищността на боя го вцепени; не можеше да го проумее. За известно време сякаш се беше унесъл безчувствен.

Тогава в сънищата му се случи така, че Изгърбения все едно беше жив — старият саботьор дойде и коленичи до него.

— Време е да се събудиш, момче — започна той. — Неприятелят идва. Не си в безопасност. Това е последното ми предупреждение. Съжалявам. Тая змия, Качулката, ме прати на оня свят. Но обещавам, че ще опитам да се върна. А сега се събуждай — намерили са те!

Закашлян, простенващ, Кайл накара очите си да се отворят и се събуди, потръпващ и изненадан, че все още е жив и слънцето е високо в небето. Не беше сам. До него стоеше права жена от Дал Хон. Тя бе прибрала ръце в гънките на мантията, преметната през едното й рамо. Къдравата й черна коса висеше на дебели кичури, покриващи раменете й като пяна. Мара, една от маговете Обетници на Скинър.

Усмивка изкриви пълните й устни.

— Както си си отпочинал, можем да проведем един разговор, нали така, зайче? Като, да речем, за кого всъщност работиш, а?

Кайл бе твърде изтощен, от три дни не беше ял.

— Работя за някого? Какво имаш предвид, в името на Отеца Небе?

— Имам предвид, че се изплъзна от общите усилия на повече от дванадесет магове да те намерят и сега ние сме много любопитни — кой би могъл да бъде толкова могъщ? Коя сила се интересува дотолкова от Гвардията, та поставя съгледвач сред нас, а? Кажи ми сега, зайче, понеже със сигурност ще ми кажеш по-късно. За кого работиш?

Кайл зяпна срещу жената.

— Съгледвач? Аз не съм съгледвач.

Намръщена Мара извади ръце от гънките на наметалото си.

— Много добре. Намирам разпитите отблъскващи, но ти не ми оставяш избор. Аз…

Тя спря и се обърна към чупенето на храсталака, предизвестяващо появата на човек, който се облегна на едно дърво и задиша тежко — кожената му дреха тъмнееше от пот, в разбърканата му прошарена коса имаше клонки. Един от двамата бойци, които постоянно се навъртаха около Преследвача — Пустошта.

— Проклятие — пое дъх той. — Бива те да тичаш, момко.

Мара снижи ръце:

— Очакваше се да сте го проследили досега.

С ръце на коленете, той оголи зъби:

— Да речем, че остарявам.

— Къде е…

— Тук.

Мара и Кайл се сепнаха, изненадани да видят Преследвача приведен точно срещу мястото, където Пустошта се беше появил с такъв шум.

— И тук.

Мара се обърна. Другият войник, Кокошката, се облягаше на някакво дърво зад нея. Устата й се сви. Тя нагласи наметалото на рамото си.

— По-добре късно, отколкото никога, така е. Може би сега ще успеем да го върнем жив за разпит.

— Разпит за какво? — попита Преследвача и се изправи.

— За това каква сила е простряла защитата си — била тя негова или нейна — над него. Кой ни следи.

— Без въпроси защо е убил Изгърбения?

— Аз не съм… — започна Кайл, но Пустошта му направи знак да мълчи.

Обетницата маг се спря, върхът на езика й се показа и докосна горната устна. Тя се завъртя и огледа тримата мъже наоколо си.

— Разбира се… това също… е много важно за нас…

Кокошката и Пустошта скочиха и измъкнаха ножовете си във въздуха. Мара махна с ръка, изкрещя и изчезна в мрак, докато мъжете кацнаха оплетени на мястото й. Помогнаха си един на друг, за да се изправят на крака.

— Съмнителна мръсница — изплю се Преследвача в дългата тишина, последвала отзвука на затварящия се Лабиринт.

Кайл отново зяпна хората един по един. Какво става, в името на всички тия чужди богове?

— Ще се върнат — започна Кокошката.

— И то силни — добави Пустошта.

— И няма да има повече въпроси — заключи Преследвача.

Пустошта и Кокошката кимнаха и се втурнаха тичешком в гората. Преследвача вдигна Кайл на краката му.

— Да тръгваме.

— Чакай! Какво…

Разузнавачът дръпна Кайл напред:

— Мърдай.

Кайл изви ръката си и я освободи:

— Какво става, мътните да те вземат!

Преследвача направи раздразнена физиономия:

— Ще се върнат, Кайл. Може би лично Качулката. Трябва да тръгваме веднага.

— Тогава, докато вървим.

Кратко кимване и разузнавачът потегли след Пустошта и Кокошката.

— Не съм убивал Изгърбения — започна Кайл, докато отместваше клони и прескачаше паднали дървета.

— Те твърдят иначе — отвърна Преследвача. — Убил си го и си избягал.

— Кой ще го повярва?

Свиване на рамене от страна на съгледвача, докато подтичваше отстрани:

— Няма значение. Сивогрив, ренегатът, не изглежда да е убеден. Но това е официалната история. Какво могат да направят?

— Ами вие тримата? Защо нападнахте Мара? Вас това какво ви засяга?

Високият разузнавач вдигна ръка, за да спрат, клекна зад някакъв храст и се заоглежда назад. Кайл направи същото. Двамата слушаха и опитваха да дишат безшумно. Миг по-късно Преследвача се изправи. Той издърпа иглата от предницата на кожената си туника — сребърният драконов печат на Пурпурната гвардия. Хвърли го настрани:

— Аз и момчетата не сме наистина създадени за тая наемническа работа. Нямаме особено високо мнение за воюването за пари или власт. Сражаваме се за други неща.

Кайл схвана, че все още носи печата си. Някак си не можа да се застави да го захвърли.

— И сега?

Преследвача сви рамене.

— Омитаме се оттук, в името на Бездната. Разчистваме малко земя. — Той си позволи половин усмивка. — Отглеждаме пилета. Хайде, братята ми няма да чакат вечно.

— Братя?

— Братя, братовчеди, както искаш. Всички ние произлизаме от едно голямо семейство. Изгубените. Това сме ние. Добре дошъл в семейството.

Преследвача плесна Кайл по гърба и се затича.

Изгубените. Е, това беше направо прекрасно. Великолепно! Той не само беше ренегат, прогонен от частта си и преследван. Вече беше и изгубен по силата на осиновяването. Поклати глава на необичайната правилност на всичко това и също потегли, забързан да се изравни с останалите. Пред тях се простираха левги и левги северна гора. Западното протежение на субконтинента Стратем.

Бележки

[1] Sorrow (англ.) — скръб, нещастие, злочестина. — Б.ред. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Иън К. Есълмонт
Завръщането на Пурпурната гвардия (9)

Съдържание

Четвърта глава

Читалня

Работилница

Колекции

Иън К. Есълмонт Завръщането на Пурпурната гвардия (9)

Четвърта глава

Иън К. Есълмонт
Завръщането на Пурпурната гвардия (9)