Надмощието на Кюон в миналото не е било трайно; завоеванията не могат да потушат смутовете — всъщност, дори добронамерените завоевания ги поощряват. Налага ли се този урок да бъде усвояван от всяко поколение? Прискърбно е, но някои неща въобще не се променят.

Хеборик, историк

Преди прислужникът да успее да съобщи, Върховният юмрук Корболо Дом, Меч на Империята, нахлу в двореца на Малик и захвърли ръкавиците и пътническото си наметало.

— Отново се е случило! Още един от проклетите страхливи благородници е избягал от столицата и е взел своя отряд със себе си — повече от четиристотин конници!

На това съобщение отвърна тишина.

— Малик! — изрева той. — Проклет да си! Не ми казвай, че и ти си избягал!

— Загрижеността на барон Нира за земите и реколтата му ми е добре известна — донесе се безплътният глас на Малик от още по-вътрешните помещения.

Корболо последва гласа и откри човека да кисне в широкия плитък басейн в центъра на жилището си с наметната на раменете хавлия. Малик надигна бокал:

— Вино?

Корболо сдържа гнева си и се пребори с желанието да избие чашата от ръката му. Проклятие! Да не е обезумял? Нещата се изплъзват от ръцете им, а той се къпе! Усети присъствието на друг човек, погледна настрани и видя Ориан, повехналия стар прислужник, когото Малик доведе със себе си от Седемте града. Отстрани прислужника от мислите си.

— Докато се плацикаш в басейна си, Събранието се разпада. Представителите бягат! Дори и тия, които ти си поставил там! Скоро няма да ни остане нищо да управляваме, Гуглата да го отнесе дано, дори и да бяхме в състояние да го правим.

Малик отпи от виното.

— Разпада се — колко подходящо. Приятелю мой, та ти си поет.

Корболо изгледа отблъскващата тантуреста фигура в краката си. Обзе го неустоим порив да натисне главата му под водата, да задуши това чудовищно стаено проклятие, което така бе обсебило живота му. Но, както знаеше, това можеше да се окаже невъзможно — създанието изглежда бе породено от някое блато.

— Междувременно — продължи той и се помъчи да се върне към мислите си — нито ти, нито тя правите нещо. Още кралства въстават срещу имперския трон и ние не правим нищо!

Малик въздъхна:

— Но, скъпи мой Върховен юмрук и Първи меч. Та нали точно това ги насърчаваме да правят.

Корболо скръцна със зъби — подигравка! Някога тази жаба щеше да прекали.

— Бунт и противопоставяне срещу нея, да. Но отделяне? Това е хаос. Направо гражданска война. Никой не може да го удържи!

Изпъкналите очи на Малик примигнаха срещу него.

— Отново ме смайваш, Първи меч. Чиста поезия — хаос, загуба на надзор. Удивително.

Той сръбна от виното си.

— Най-напред, това не е гражданска война, това е връщане към доста еднообразните старомодни войни отпреди един век. Град държава срещу град държава, съсед срещу съседа. Разбирам, че тук, на Кюон, това е нещо като традиция.

— Да, преди императора.

— Точно тъй. Преди силната ръка на императора…

Корболо стърчеше неподвижен и бездиханен, докато заключенията от намеците на Малик направо разцъфтяваха. И кого щеше населението да приеме начело на легионите, които възстановяват мира и порядъка в димящата, опустошена страна? Твърдо не и тая ояла се пародия на мъж. Не, не него. Той изпусна протяжна потреперваща въздишка и преглътна, за да овлажни внезапно пресъхналото си гърло.

— Много добре, Малик. Все едно, това не обяснява твоето или нейното пълно бездействие.

— Но, Върховен юмрук, какво точно би желал да направи тя?

— Да потегли в поход! Имаме колко — около осем хиляди редовна войска в столицата? Трябва да вървим срещу Грис или Блор, преди те да са се съюзили срещу нас.

— И да оставим Унта незащитена?

— От кого? Никой не я заплашва.

— Засега не. Но ако потеглим… може би нашият приятел Нира и неговите братя благородници, толкова — хм — заставени да оказват подкрепа, могат да обединят силите си и да решат, че са в състояние по-добре да защитават имперските интереси. А, Корболо?

Тогава Върховният юмрук го схвана — положение без изход. Три чакала са обкръжили ранен бедрин. Кой ще се осмели да нападне пръв и да се изложи на нападение откъм гърба? Ала как би могъл кой да е от тримата да отмине и да остави такава плячка за някой друг? Ласийн, която управляваше само на думи? Или той и Малик, които управляваха в действителност? Или благородниците и хората от Събранието, които също можеха да управляват?

Но — и мисълта притесняваше Корболо — звярът умираше, докато те се преследваха един друг. Може би това нямаше значение за тая твар Малик, комуто и мъртвият звяр щеше да свърши същата работа. За него обаче несъмнено имаше значение. Следователно негов дълг бе да действа, преди Малик да е позволил нещата да се влошат твърде много. Върховният юмрук кимна на себе си — да, това очевидно трябваше да бъде негова отговорност. Сведе поглед — Малик го наблюдаваше в очакване.

— Да?

— Това ли е всичко, Върховен юмрук?

— Да, Малик. Това е всичко.

— Много добре. Споразумяваме ли се тогава?

— Да. Изцяло.

— Отлично.

Малик довърши виното си.

Корболо се извърна от гледката на отблъскващата му бледна плът. Изопна ризата си.

— Много си позволяваш, жрецо. В миналото твърде често си обещавал всичко, но не си правил нищо. Въстанието в Седемте града — провал. Падането на Ласийн в град Малаз — провал. Провалиш ли се и този път, няма да останеш жив, за да обещаваш наново. Ясен ли съм?

— Да, Първи меч на Империята.

Корболо отпусна юмруци и се застави да издиша. Как тоя успяваше да направи дори и от титлата обида?

— Когато пожелая да говоря с теб, ще те повикам, Малик.

Докато вървеше да си вземе наметалото, чу слабия му глас да отговаря:

— Както наредиш, Меч на Империята.

Малко по-късно Малик остави чашата си на мраморния бордюр на басейна. Ориан тръгна напред с леки стъпки, за да я прибере. За малко застана прав над Малик и погледна към вратата.

— Да, Ориан?

— Защо този човек е още жив, господарю?

— Винаги съм смятал за удобно да държа някой, който да може да бъде обвинен за всичко. Освен това, доспехите ми причиняват сърбежи.

Старецът презрително изрази отвращението си:

— Всеки глупак може да размахва меч и да нарежда на хората да вървят към смъртта си.

— Както винаги правят всички тези военачалници. Да, Ориан. Но този е нашият глупак.

* * *

В утрото на втората седмица от обсадата лейтенант Рилиш стоеше прав, гледаше право в излъскания си щит с медна среда и опитваше да се бръсне на сухо. Ръката му трепереше тъй противно, че това му беше трети опит. Каза си, че трябва да е от едва-що приключилото командване през цялата нощ; поне се надяваше да е така. Почукване на вратата на казарменото помещение му послужи за извинение да прекрати с усилието.

— Да?

— Сержантът, господине.

— Не е пак проклетата от Гуглата южна стена, нали?

— Не, господине. Не е това — обясни сержант Струната през вратата. — Те се отказаха от нея, господине, тъй като е неблагодарна работа.

— Тогава какво е, сержант?

— Старейшините, господине. Още едно пратеничество. За малко.

Отново? Не го ли каза достатъчно ясно? Рилиш се отпусна в някакво походно столче. Разтърка прасеца си, където го бе наранило листообразно острие на копие.

— Много добре, сержант, нека заповядат.

Вратата се отвори и вътре се затътриха петима уикски старейшини, част от хората, обсадени заедно с тях в крепостта. Рилиш знаеше имената на двамина — хетмана Удеп и високоуважавания шаман Бистрата вода. Порази се от смазания им вид — сведени очи, провиснали рамене. Панталоните им бяха от парцалив плат и разкъсана тънка кожа. Дори амулетите и гривничките от кована мед изглеждаха потъмнели и евтини. Това ли бяха страшните воини, които Империята не можеше да укроти? Един уикец без кон обаче беше жалка картинка, без значение от обстоятелствата; а тези обстоятелства бяха най-лошите.

— Простете, господин коменданте — започна Удеп, — ние желаем да говорим отново.

— Да, господин хетман. Винаги сте добре дошли. Вие също, шамане.

Сивокосият рошльо успя да кимне отсечено. На Рилиш му приличаше на ходещ мъртвец — ръцете му се тресяха от изтощение, лицето му бе бледо, все едно безкръвно, погледът в хлътналите му очи бе отсъстващ. Дали се изтощаваше от изпращането на проклятия сред обсадителите? Ако бе така, не беше чул нищо такова. Трябваше да разпита Струната.

— Отново молим да ни бъде позволено достойнството да браним това, което е наше.

— Вече сме минавали през това, хетмане. Малазанските войници ще защитят това укрепление.

Белязаните ръце на мъжа се свиваха и отпускаха на колана му като върху гърлото на противник:

— Какво искаш, малазанецо? Искаш да ни накараш да просим?

— Да просите?

Крясъци на уикски между трите старици и Удеп накараха хетмана да трепне. Той пое дъх дълбоко и пресекливо.

— Простете, господин коменданте. Това беше недостойно. Дори и сега проливате собствената си кръв в защита на земята ни.

Хетманът погледна надолу.

Рилиш видя, че раната на крака му се е отворила отново. Натъпканата под стола му мръсотия бе прогизнала от кръв. Той хвана крака си. Една от стариците произнесе нещо, което подозрително напомняше малоумник, и отстрани ръцете му. Тя започна отново да превързва раната.

— Трябва ви всяка ръка, която можете да намерите, коменданте — продължи Удеп.

— Вече сме минавали през това.

— Поне ще загинем в битка.

— Не бъдете нетърпеливи. Все още има много възможности за това.

Хетманът скръсти ръце и обгърна тялото си. Сякаш се бореше с нещо; той и Бистрата вода си размениха непроницаеми погледи.

— Оставяте ни много малко избор. Все пак и ние имаме гордост.

Рилиш знаеше, че старейшините кроят нещо в главната каменна сграда, където бе преместил тях и децата. Досега не се беше намесил. Издигна пръст:

— Без нападения. Не и докато последният войник не е паднал. Това все още е малазанско военно съоръжение. Разбрано?

Шаманът Бистрата вода отвори уста, за да говори на Рилиш, но Удеп го спря с кратка заповед. Обърнаха се да си вървят. Рилиш докосна ръката на уикската бабичка, която превърза отново крака му. Тя се обърна — очите й бяха присвити и бдителни.

— Благодаря.

Ярка белозъба усмивка отми десетилетия от пълната жена и смая Рилиш. На вратата хетманът спря.

— Коменданте, когато загубите стените, ще се оттеглите към нас в главната сграда, нали така?

За миг на Рилиш му мина през ума да отрече, че изобщо ще загубят контрол над стените, но понеже беше твърде очевидно и за двамата, реши да не обижда мъжа с празни уверения. Вместо това кимна отсечено.

Удеп му отвърна по същия начин и си излезе. Сержант Струната провря глава:

— Движение в лагера им, господине. Прилича на новодошли.

— Още хора, сержант?

Струната се ухили:

— Няма значение. Имаме достатъчно желязо за всичките.

Рилиш се изправи; потреперваше. Препаса сдвоените си унтански дуелистки мечове.

— Да се надяваме, че не е някой, който знае какво да прави.

— Не е, господине. Изглежда, че барон Конски задник все още им е началник.

— Е, да благодарим на Трейк за малките дарове, а, сержант? Я да видим тая работа.

* * *

Сега мислеше за себе си като за Дрипльо. Възлест вързоп от използвани парченца и късчета с отдавна заличила се първоначална кройка. Движейки се сред привидно безкрайните равнини от пепел и разбити скали на Имперския Лабиринт, изведнъж той спря, проучи окъсаните останки от някога изисканите си дрехи и кимна доволно. Да, отвътре и отвън — така трябва и да бъде. Докато се оставяше да пада напред, той изви движението в поредица цигански колелета и въртеливи високи ритници. Нарече се Парцаланко, докато тичаше по импровизирания си начин. Шут. Смешник. Замръзна приклекнал, с протегнати ръце. Не — не биваше да губи нишката, която можеше да го отведе обратно, при все че сега идваха много по-нарядко; може би бяха научили урока си.

Движение високо в неизменното оловно небе го застави да се скрие зад голям каменен блок. Тъмни очертания се движеха през небето, далечни, осезаемо огромни. Така, следователно не са просто фантастични съобщения и разкази на източници със… съмнителна… достоверност. Каза си, че те са твърде далеч и че той несъмнено е твърде незначителен, изправи се и ги последва с бавен ход.

Повърхността постепенно премина в плитки дерета и високи стръмни хълмове, заобиколени от разядени склонове и от застлани с чакъл ветрилообразни пространства. Прелитайки ниско над такъв склон, той спря точно пред стърчащ базалтов стълб. Чувствителността му към Лабиринта му каза, че някой е наблизо, крие се и наблюдава. Задържа дъха си и се обади:

— Можеш да излезеш.

От сянката на един нащърбен черен шпил се отдели фигура. Тя слезе, гъвкава и бърза. Дрипльото затаи дъх — една от тях, ала все пак не. Стилът й беше различен. Много по-колоритен, по-индивидуален. Подобна и все пак неограничена в движенията си. Спря на безопасно разстояние пред него. Тъмни очи го гледаха през цепката между наметалото и шала за глава.

— А ти си? — попита тя.

— Впечатлен.

Поглед към шпиловете.

— Ето ги. Ще им хвърлиш ли един поглед?

— Определено.

— След теб.

Той се поклони изискано и изкачи стълба до разстоянието между два шпила. Нататък, през равнината от криволичещи дерета и дюни, се носеха пет гигантски геометрични фигури. Под тях непрестанно духаха ветрове и образуваха достигащи високо нагоре облаци от прах. Какво ли замисляха? Можеше ли някой да отгатне? Той слезе надолу.

Жената отиде до него.

— Нахлуване ли мислиш, че е?

— Или стопаните на мястото са дошли да го обеззаразяват.

Тъмните очи се разшириха.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че човек трябва да изостави егоистичните си наочници. Не всичко е свързано с нас.

Жената отстъпи назад, в положение на готовност.

— Кой си ти?

— Загубен фрагмент от бюрократично недоглеждане.

Очевидно жената имаше още въпроси, но ги потисна.

— Е, колкото и интригуващо да е всичко това…

— Трябва да го докладваш.

Тя кимна. Той се поклони в знак на съгласие, но вместо да се изправи, бързо се търкулна напред. Жената направи циганско колело настрани. Изправиха се един срещу друг — той изненадан, тя — преценяваща с присвит поглед. Не се опита да скрие възхитата си.

— Превъзходно изпълнено! Отдавна не бях виждал неговия стил.

Жената — момичето, поправи се той — се поклони елегантно.

— Познаваш го! Баща ми ме научи. А ти не трябваше да показваш, че познаваш…

— Няма да има значение… скоро.

Тя се поклони отново.

— Извинения. Трябва да си вървя.

От пръстта се промъкнаха сенки и се заусукваха около нея като вихър. Изненадата му трая само миг; протегна напред и двете си ръце и остриета от мрак удариха момичето, отхвърляйки я назад. Тя лежеше и се задъхваше — ребрата й бяха счупени, а белите дробове — пробити.

Достигна я и застана над нея.

Все още в съзнание, тя вдигна обвиняващ поглед.

— Куралд Галайн! — изпъшка тя.

Той се отпусна до нея:

— Съжалявам.

— Ти! Но ние мислехме, че ти… че ти не си…

— Да. Знам. Толкова много съжалявам. Още повече съжалявам, понеже нямаше да изпратя някого като теб. Понеже, както виждаш, аз дойдох лично.

Постави ръка на рамото й. В безсъзнание. Сърцето й все още биеше. Все още имаше възможност…

Махна с ръка и под момичето се появи езерце пълна тъмнина, подобна на течна нощ. Тя потъна в нея и изчезна като в мастилен кладенец. Твърде незначителен жест… но смяташе, че й дължи поне това. Жалко, че винаги изпращаха най-добрите.

Трябваше да го предвиди.

* * *

Пет дни непрекъснати благоприятни ветрове водеха флота на югозапад — достатъчен късмет, за да измъкнат Урко от каютата му и той да търпи компанията на своя Върховен маг, Бала Джеселт. Улен се закрепи до началника си и отбеляза как той оставаше непоклатим като скала, независимо дали при удар от вълна или разтърсване, или пропадане в някоя разширяваща се яма. И все пак всяка левга в повече като че ли правеше по-дълбоки бръчките на челото на адмирала.

— Този нов съюзник притежава неочаквано голяма сфера на влияние, нали? — обади се Бала от средата на палубата.

Улен я изгледа — по някакъв начин гласът й, с обичайния си тембър, надвиваше воя на ветровете и грохота на морето. Масивната жена бе обкръжена от тайнствено спокойствие — нито пръски, нито вятър докосваха многослойните й одежди или сложно увитата й коса.

— Последната сводка? — проръмжа Урко.

— Няма загуби. Все пак транспортните кораби изостават.

— Наредете на водещите съдове да свалят платна. Задръжте ги, ако е необходимо. Няма смисъл да се пристига без проклетата армия.

— Тъй вярно. Адмирале, ако позволите…

— Да?

— Скоростта ни — това не изменя ли нашите планове? Няма ли да пристигнем по-рано?

Урко навъсено изгледа Бала:

— Някакви новини от Чос?

Магът от Дал Хон поклати отрицателно глава, а ветрилото й вееше тъй бързо, че беше невидимо.

— Нищо, скъпи Урко. Може би една дума по повод на съобразителността ми — поздравления? Несъмнено и той е заслужил толкова.

— Това или моя юмрук в лицето. Аз ще реша кое, само това нещо да приключи. Дотогава нищо. Ясно?

Бала изпухтя пресилено и това разтърси широката й гръд. Промърмори под носа си:

— Всичките ми усилия…

Улен можеше само да поклати глава. Те бързаха да изпреварят ураганни ветрове, които заплашваха да ги изличат от морската шир, викаха си, за да се чуят, а тя си вееше с ветрилото и бе в състояние да изрича и най-абсурдните си оплаквания.

— Те ще бъдат ли в Коун за срещата? — попита той Урко.

Адмиралът поклати глава; на нашареното му с белези предимно плешиво теме проблясваха капчици.

— Не. С този ход ще ги бием. Запомни, че заобикалянето на Рога може да бъде опасно. Няма значение — пристигнем ли в пристанището, коунците ще се появят. Винаги могат да определят накъде духа вятърът.

И тогава той се разсмя за пръв път от месеци:

— Схвана ли го? Накъде духа вятърът? Ха!

Улен се усмихна, успокоен да види началника си в по-добро настроение. И все пак не можа да удържи погледа си да не се върне на лъсналото тъмно лице на техния Върховен маг. Тя си седеше, както винаги, в средата на палубата, където се бе настанила най-напред. Разсъждавайки по въпроса, Улен не можа да се сети дори за един миг, в който тя да не може да бъде видяна там. Дори се хранеше там и спеше седнала — ветрилото й блестеше и съскаше през нощта като гигантско насекомо. Трябваше да си признае, че е впечатлен — напомняше му за старите им кадрови магове А’Каронис или Найтчил.

Тогава очите й се надигнаха и срещнаха неговите — огромни кафяви езера; тя се усмихна, сякаш четеше мислите му.

— Те не знаят, че ме имате — каза тя, или така изглеждаше; той не можеше да бъде уверен.

— Мислят си, че ще е състезание между долнопробни магьосници и вещици. Само че аз съм от старата школа, приятелю Улен. Бях въведена от Келанвед — и прогонена от Тайсхрен. И ще го накарам да се разкае за това.

След това ветрилото сякаш се затвори с удар, който Улен почти можа да усети посред тласкащата ги напред буря. Погледна към Урко, ала командващият изглежда не забелязваше диалога им. Дръж я изкъсо — Урко изрази пълна увереност, че може да държи жената изкъсо. Обаче дори сега тя намекваше за по-големи амбиции и за собствените си мотиви и играеше игрите си, без да се стряска от присъствието му — или направо го презираше. Що за усойница бяха взели със себе си — усойница, твърде изменническа и ненадеждна дори за императора и хора като него?

През цялото време ветрилото бръмчеше — почти невидимо — и проблясваше; Улен се запита дали тази съюзница, жрица на някакъв морски култ, им помагаше, или те всички бяха на милостта на едно пърхащо ветрило.

* * *

Хо седеше в пълната тъмнина на свързан с Пъкъла тунел и наблюдаваше малко по-разредения мрак на засенчената половина от голямата сферична галерия. Стана, подскочи, щом брадичката му още веднъж опря в гърдите, кръвнишки се заоглежда и се запита какво ли е пропуснал. Ала всичко си остана спокойно. Всички май бяха заспали, включително, доколкото му бе известно, и двамата новодошли. Последно бе видял съгледвачите да влизат в сенките, а сега те чакаха досущ като него. Какво чакаха? Знак от звездите? Подходящия миг за опит за среднощно бягство? Хо опита да забележи фигурите им сред едноцветната тъмнина, но не успя. Никакво движение. Нахока себе си — може би просто не можеха да спят в пещери, може би просто копнееха за докосването на лекия ветрец, който понякога си проправяше път до тук при наличието на подходящите условия. Сигурно, а може би бяха и последователи на култа към Древния Мрак?

В този миг нещо… Движение? Някой изправен в тъмното? Бледият овал на обърнато нагоре лице? Хо напрегнато се наведе напред. Дочу се звук — предупредителният крясък на совата. От приятелите му? Или отгоре? Трудно бе да се каже. Проблясък в стичащата се право надолу в отворената мина лунна светлина. Нещо малко падна. Приятелите му пристъпиха в светлината. Печалния се наведе, взе нещото и го разгледа. Говореха си, но Хо не можеше да чуе нищо.

Щом се оттеглиха в сенките, Хо не можеше да се удържа повече. Закрачи напред, за да се изправи срещу тях. Да ги отнесат мътните тях и интригите им! Не знаеха ли, че всички тук живеят по милостта на надзирателите си отгоре? Че и най-малката провокация можеше да означава намалени дажби, може би смърт за по-болнавите измежду тях?

Когато ги достигна, те вече го очакваха — предметът, какъвто и да е бил, го нямаше. Той се огледа ядно. Човекът, който се нарече Печалния, отвърна невъзмутимо на погледа му:

— Станал си в късна доба, Хо.

— Стига празни приказки. Вие двамата какво замисляте?

Печалния въздъхна и изгледа Почерпката, който сви рамене.

— Нищо, което да те притеснява.

— Тук грешиш, братко. Всичко, свързано с това място, ме притеснява. Тук долу всички сме едно голямо семейство.

— Някак си знаех, че ще кажеш това. Слушай, помогне ли някому, замисленото от нас въобще не е заплаха. Всъщност то може да се окаже точно обратното.

— И от мен се очаква да ви вярвам за това, така ли?

Печалния безпомощно вдигна ръце:

— Май това ще да е.

— Не е достатъчно надеждно.

— Да, знам. И сега какво? Ще ни издадеш на своя ръководен комитет?

Хо реши, че моментът е съвсем подходящ, за да провери преценката си на характерите на двамата непознати. Повдигна брадичка, за да посочи към повърхността.

— Може би ще трябва да съобщя на стражата — какво смятате за това?

И двамата утихнаха. За миг Хо се уплаши, че е прекалил и че наблюденията му за двамата са били погрешни — все пак точно сега май наистина бяха съвсем сами. Открит рано сутринта труп — кой щеше да излезе по-умен? Голям риск — но пък що за изпитание би било иначе? Печалния скръсти ръце:

— Не, не смятам, че ще сториш каквото и да е, понеже ако наистина щеше да им кажеш, най-малко на нас би съобщил.

Проклятие.

— Чудесно. Да, няма да изтърча при малазанците. Нужно ми е обаче да знам какво вършите вие двамата. Какво замисляте.

Печалния бавно поклати главата си от едната на другата страна; изглеждаше наистина изпълнен със съжаление.

— Съжалявам, старче. Не можем да кажем нищо — все още. Но пък аз мога да попитам — а къде е нашето вярно куче пазач точно сега? Май е един от щастливите членове на твоето семейство. Сесин. Къде е той? Може би му се е сторило удобно да те остави насаме с нас, а, Хо?

Хо имаше още за казване, но двамата си тръгнаха и го оставиха вбесен и пълен с неизречени думи. В сенките обутите му в сандали крака стъпиха на нещо, той коленичи и опипа наоколо. Намери натрошените останки на парче плавей.

* * *

Сега, когато сетите препускаха на воля, обикалянето на равнините около Ли Хенг беше опасна работа. Още по-зле, тъй като Копринения вървеше в грешната посока — иначе казано, отдалечаваше се от града. Младите сети от разните военни задруги — Вълка, Кучето, Пора и Чакала — с удоволствие гонеха всички бежанци или спасяващи се търговци към града. Опитът на когото и да е да го напусне обаче, беше съвсем друго нещо. Близо до градските стени като нагледен урок за всички бяха оставени да гният набучените със стрели трупове на хората, опитали да избягат на юг към Итко Кан или по течението на реката към Коун.

Копринения се движеше на запад по най-дълбоките степни сухи дерета и хлътнали речни корита, повече или по-малко успоредни на Идрин. Целта му се виждаше напред — източник на плътен дим от сурово дърво и воня на неумити тела и незарити изпражнения. Стан на бежанци, най-окаяните и болни, отпратени от градските порти и сметнати за твърде долни, та да си струва сетските воини да хвърлят копие или стрела по тях.

Лицата се извръщаха да го гледат как минава, докато вървеше по изровената от колела и утъпкана кал на стана. Старци и старици седяха по входовете на кожени палатки. Деца клечаха в калта и го гледаха със зинала усти. Нямаха силата дори да просят. Той се спря пред едно дете, което му се стори на десетина години.

— Търся Древните, дете. Двама или трима, които са все заедно. Да си чувала за тях?

Момичето просто го погледна с бистрите си кафяви очи; беше толкова тъмна, че той предположи смесена далхонска кръв. Едната ръка висеше изкривена и тънка като клечка — някаква стара рана или болест. Изведнъж съчувствие към детето стисна дъха в гърдите на Копринения. Той си позволи да разроши косата й, въпреки пълзящите там въшки. Някаква жена дотърча и сграбчи здравата ръка на детето.

— Какво искаш? Върви си! Видят ли ни сетите да говорим с теб, ще ни прережат гърлата!

— Търся…

— Гуглата търсиш ти, ето това търсиш!

Тя завлече детето нататък. Докато залиташе зад нея, то погледна назад; със стеснителна усмивка вдигна сакатата си ръка и посочи към реката. Копринения й отвърна със знака на благословията на Закрилницата.

Намери и тримата да ловят риба, насядали в редичка покрай калния бряг на Идрин.

— Да сте хванали нещо?

Никой не се помръдна.

— Същото като теб — каза единият.

— Което ще рече… — продължи вторият.

— Нищо — завърши третият.

Копринения въздъхна, огледа се и видя млада върба с прилична сянка. Приседна, извади копринена кърпичка и обърса лицето си. Тази работя нямаше да бъде лесна.

— Ние ще защитаваме града…

— Грешка. Вие…

— … ще…

— … претърпите поражение.

Копринения разтвори юмрука, в който бе стиснал кърпичката, и я натъпка обратно в джоба на ризата.

— Вижте. Всичко това е било много отдавна, нали? Съжалявам. Сторили сме, каквото сме счели за правилно тогава.

— Ти…

— … на нас ли…

— … говориш?

В гърдите на Копринения избухнаха стари клокочещи недоволства.

— Гуглата да ви отнесе! Тя тъй и тъй е щяла да загуби! Нямало е начин Келанвед да удържи на думата си! Те са изличили всички останали местни култове! Или са ги обсебили. Същото е станало и тук.

— Изглежда…

— … искаш от нас…

— … да ти вярваме?

Копринения изгледа превитите им гърбове. Проклетите им корави гърбове, всичките.

— Лис е с мен. Заедно ще му дадем всичко, което имаме. Това е най-добрата ни възможност за изминалия век. Вие го знаете. Дори и вие можете да го разберете.

Главите им се събраха, докато се гледаха един друг.

— Толкова дълго време?

— Цял проклет век?

— И още не съм хванал и една проклета риба?

Копринения се изправи и излезе изпод върбата.

— Знаете къде ще бъда. Пътят вече е отворен за вас, в случай, че изберете. С вас или без вас вършим всичко докрай.

Когато вдигна поглед от ризата и одеждите си, видя, че е говорил на нищото; и тримата бяха изчезнали с все пръчките си. Хитреци.

По пладне на същия ден Фурията седеше неудобно на коня си като участник в официалното хенгско пратеничество до представителите на върховния съвет на сетските племена или — както го наричаха — „Урпан-Йелган“. Тя, Слънчевия и Лис представяха Върховния юмрук Сторо или, както настояваха хенгските магистрати: „Временен военен комендант на Ли Хенг и Временен управител на централните провинции“; самият Сторо пък се описваше като „предпочитаната мишена за стрелба на всички“.

Фурията лично смяташе, че дори качването на кон твърде много надхвърля задълженията й. Според нея на повърхността на земята единственото по-лошо нещо от джагътите бяха конете. Яздеше своя с едната ръка на юздите, а с другата върху ножа — за всеки случай. Предния ден се бе доближил ездач с бяло знаме и бе поискал среща. Сторо отказа.

— Нямам да им казвам нищо — оплака се той.

Фурията бе достатъчно глупава да изрече: „Някой трябва да отиде.“ Затова несъмнено тя трябваше да отиде.

Добре поне, че градските управници счетоха, че е под достойнството им да разговарят. Както се изрази магистратът Ерлан:

— Няма да знам на кого да говоря — на тях, на конете или на кучетата им.

Та сега Фурията седеше неудобно и изпълнена с подозрения върху злия си кон, току до Слънчевия на неговото животно, посред истинско множество от отмъстителни добичета във вид на Седемнадесети хенгски конен полк. Конен полк? Що за долнопробно двойно самовъзвеличаване!

Срещата щеше да се състои на върха на една могилка до градските стени. В далечината едвам се забелязваха украсените с туфи бяла козина от чакал копия, които отбелязваха мястото. Приближиха се и Фурията даде знак на кавалерийския капитан да спре — тя, Слънчевия и Лис щяха да отидат сами. Фурията смушка животното си — давай напред, проклетнико! То се подчини, може би засега доволно да приспи подозренията й. Под шлема й се стичаше пот въпреки хладния ден. Шлем! Не можеше да си спомни последния път, когато бе носила проклетото нещо. Слънчевия и Лис се движеха, за да я пазят като „официален“ представител. Три фигури, възседнали коне, изкачваха насрещния полегат склон, трима мъже — двама явно шамани в обточените си с козина табарди, дълги украсени с козина копия, украшения за глава и кожени наметала. Водачът беше по-труден за разпознаване — воин, това бе очевидно, и не от сетите. Носеше проста ризница от халки на кожена основа върху плъстена дреха и очукан и опушен шлем под едната ръка. Фигурата му бе впечатляваща, висока колкото сетския двойно извит лък, стърчащ от колчана на седлото на височината на ездача. Сивата му коса бе късо подстригана и едвам се забелязваше на оплешивяващото загоряло теме с цвят на орех. Сива козя брадичка обрамчваше тънката уста, разположена ниско на дългото му лице. Той кимна на Фурията и тя му отвърна по същия начин.

— С кого разговарям? — попита той на хенгски без акцент.

— Фурия, представител на Юмрук Сторо Маташ, военен комендант на Ли Хенг.

Безцветните вежди на мъжа се вдигнаха.

— Юмрук? Предполагам, че не е официално произведен.

— А вие сте?

— Военен вожд на сетските племена. Те решиха да ми гласуват доверието си.

И той посочи брадатия шаман в чакалови кожи:

— Това е Имотан.

Кимна и към шамана в порови кожи:

— Хипал.

Фурията кимна към своите придружители:

— Слънчевия. Лис.

При името на Лис чакаловият шаман подскокна. Под високата кожена шапка изпъкналите му вежди се свиха.

— Лис? Наистина Лис?

Лис се засмя гърлено и се плесна по широкото бедро.

— Той знае историята! Поласкана съм. Да, това бях аз, прелъстителната танцьорка — гъвкавата Лис! Не съм забравила увещанията на предшественика ти отпреди толкова много години. „Ела при мен, Лис“ — молеше се той. „Нека аз бъда пръв с теб! Ще те обичам вечно!“

Очите на шамана изскокваха все повече с всяка следваща дума на Лис. Лицето му потъмня и стана почти кървавочервено.

— Тихо, жено! — изплю той. — Ще млъкнеш ли?

Яростно се огледа, все едно върхът на хълма беше пълен с хора.

— Нямаш ли чест? Свян?

— Чест? Свян? Но това бе последното нещо, което той е искал от мен.

Тя се наведе към Фурията и прошепна с подигравателно тихо гласче:

— Колко ме молеше да захвърля свяна тогава! И тогава със сигурност не искаше да си държа устата затворена!

— Разкажи — успя да произнесе Фурията, разкъсвана между ужаса от падането от коня и опита да задуши смеха си. От другата си страна тя видя злобната усмивка на Слънчевия, широко разтеглена както никога.

— Аз, хм, приемам, че вие двамата нямате нужда да бъдете представяни — заяви военният вожд; Фурията прецени, че той демонстрира изненадваща тактичност.

— Никаква нужда — отвърна Лис, преди който да е да се е обадил отново. — Нека ви разкажа. Много отдавна аз бях младата Прорицателка на племето Бял пясък, най-младата и най-надарената от векове. А бях и Слънчева танцьорка. Може би тогава съм привлякла погледа на определен младеж, избран да стане шаман на страшния чакал? Толкова отдавна, нали, Имотан? Но тогава бях твърде млада за ухажване, а бях и неприкосновена, бях духовен съсъд. Но какво е това за тия, които си мислят, че имат право на всичко, а? Какво значеше за твоя предшественик, че като ме прелъсти, той унищожи силата ми на Слънчева танцьорка? Аз, която извиквах слънцето обратно в равнините в началото на новата година, аз, която измолвах благословията на дъжда? Да оставим настрана злото на насилването, което беляза тялото и духа ми! Помниш ли клетвата, която дадох, когато мен, а не него прогониха от племето? Знаеш ли историята, Имотан…?

Сега и двамата шамани зяпаха старицата.

— Сигурно — изсумтя презрително Хипал — не твърдиш такова невероятно нещо! Съсъдът на Бая-Гул! Покровителка на Прорицателите и водач на нашите Слънчеви тайнства?

— Това съм аз.

Имотан махна на военния вожд.

— Не знам коя е тази бедна умопобъркана бабичка, предводителю. Не обръщай внимание на бълнуванията й. Сред нашия народ от отдавна се разказва за млада девойка по име Лис и това дори може да е тя, но всичко туй няма нищо общо с днешната ни работа тук.

Намръщването на военния вожд съобщи на Фурията, че той не е толкова убеден.

— Каква е тази клетва?

— Нищо, предводителю. Просто предание, което тази вещица опитва да използва.

— Чувал съм името на Лис и преди, но не и тази клетва.

— Предводителю, тя просто опитва…

— Клетвата!

Хипал оголи острите си зъби и презрително махна към Лис.

— Според преданието истинската Лис била прогонена като прелъстителка и смутителка на съгласието сред племето. Когато си заминавала, заклела се, че сетите ще бродят загубени навеки, без да знаят верния си път, и че няма да го намерят отново, докато не я приемат обратно при огнищата си. И — Хипал плюна — докато не я помолят за прошка.

И двамата шамани гледаха Лис, сякаш бяха готови да я ударят в същия миг. Ръцете на Имотан бяха стиснати до бяло на юздите.

— Някои — процеди той — наричат това Клетвата на Лис. Други обаче го наричат Проклятието на Лис.

Военният вожд кимна, че е разбрал. Кожата на седлото му изскърца, когато той се наведе напред, за да отпусне лакътя си на високия му лък.

— Така, значи ще се разправя, че това надигане е просто още една погрешно избрана пътека. Още едно погрешно движение, обречено на провал.

Лис изпрати въздушна целувка на Имотан.

Военният вожд се поклони леко на Фурията.

— Разбирам. Моите почитания на вашия началник, Фурия. Неприятно ми е да заявя, но подозирам, че ще се виждаме много често. Дотогава — и той отдаде въведения от императора стар малазански военен поздрав, отворена пред гърдите ръка.

Двамата шамани обърнаха конете си безмълвни.

На слизане от върха на хълма Фурията забеляза групичка чужденци сред сетската свита, и сред тях слабата изправена фигура на капитан Хармин Елс Д’Шил. Той им изпрати подигравателен поздрав. Фурията сбута Слънчевия:

— Виж, ето го и стария ни приятел Усмивката.

Слънчевия помаха със злобен поглед:

— Мой е.

Д’Шил изтънчено се поклони от гърба на коня.

Ездата през остатъка от обратния път бе спокойна. Фурията се съсредоточи да не предостави и една възможност за безчинство на коня си. Разбира се, имаше цял куп въпроси към Лис, стига да се осмелеше. Все пак, най-напред трябваше да съобщи на Копринения всичко чуто.

— И какво мислиш за нашия военен вожд? — попита я Лис.

— Впечатлена съм — за нещастие. Надявах се на някого, който да изглежда по-малко способен.

Лис кимна в знак на съгласие, а широката й уста се разтегна в усмивка.

— Казваха, че имало нещо от Дасем у него, и са прави. Виждала съм и двамата.

Фурията изгледа възрастната жена.

— У кого има нещо?

— Как, у Ток-старши, разбира се. Поздравления! Малцина си тръгват в толкова добра форма от среща с него.

Тя се пресегна и шляпна Фурията по бедрото.

— Добре се справи, момиче.

Фурията можа само да размени учуден поглед със Слънчевия. Богове във висините! Ток-старши. За малко да ги обезкостят. След това можеше да мисли само за командира си. Горкият Сторо! Да застане срещу Ток! Щеше да го приеме трудно. Можеше и да не го видят трезвен, докато воините на Вълка не събореха вратите и на последната кръчма в града.

Яздиха мълчаливо почти до затворената Порта на Северните равнини. Фурията се върна към това да наблюдава коня си, ако му хрумне, че тя е забравила за конската му злина; тогава Слънчевия прочисти гърлото си.

— Лис — произнесе той и Фурията разбра, че се готви да попита същото, което тя умираше да запита, но не смееше. — Ти не си наистина тази — как беше — каквото там на Бая-Гул, нали?

Старицата само му се усмихна. Тя каза на Фурията:

— Послушай ме, момиче. Нещата притежават само тази сила, която хората желаят да им дадат.

Фурията се намръщи при тези думи. Слънчевия изсумтя:

— Ама че глупости.

Лис просто продължи да се усмихва:

— Това е, защото не вярваш.

* * *

Във вечерта на шестия ден от бягството им Кайл седеше пред гъсти трънливи храсти и ядеше сурова риба и шепа гъби, събрани от братята по време на дневния пробег. Преследвача пиеше от мях, който напълниха на потока. Най-добрата им храна от дни. Кайл не беше допринесъл с нищо за нея, можеше само да не се спира. А тия юнаци едновременно тичаха и се ровеха за храна! Той поклати глава. Винаги се беше гордял с издръжливостта и умението си да бяга, но тримата го посрамиха. Кои всъщност бяха те? Братя или може би близки братовчеди. Но кои наистина бяха?

Извади люспиците от устата си, опъна крака, за да не им позволи да се схванат, а после насочи мислите си към същинския въпрос, който го измъчваше. Защо все още бяха живи? Ако Обетниците от Пурпурната гвардия бяха толкова страховити, тогава защо все още не ги бяха пипнали? Или просто ще ги убият някоя нощ тъй лесно, както той, Кайл, можеше да мачка насекоми?

Преследвача подхвърли на Кайл меха и той го хвана с една ръка:

— Как си?

— Изтощен. Хора, вие се движите с ужасна скорост.

Разузнавачът изсумтя:

— Виж сега, казвай ми, когато ти дойде в повече. Ако трябва, ще удържам момчетата още.

Още? В името на Предците, Кайл знаеше, че само най-добрите бегачи на племето му биха могли да извършат стореното от тях за последните пет дни. И все пак — той отново се зае да раздвижва краката си — какво значение имаше разстоянието, щом преследвачите им имаха достъп до Лабиринтите? Гледаше как дългокракият жълтокос съгледвач проучва подметката на една мокасина.

— Какво значение има? Ако наистина ни търсеха, до сега можеха да ни хванат.

— Вярно. А те те търсеха през първите няколко дни. Но, както каза Мара, теб те защитават. Все едно, смятам, че вече отдавна ги няма.

Рибата изпадна от ръката на Кайл.

— Няма ги? Искаш да кажеш, че са заминали? Накъде?

— Кюон, разбира се. Нахлуването. Уреждаха потеглянето, когато аз и момчетата се писахме доброволци да те проследим.

Преследвача пусна вълчата си усмивка.

— Съжалявам, че аз трябва да ти съобщя лошите новини, момко, но предполагам, че просто не си толкова важен, нали?

Кайл зина смаяно.

— Тогава, в името на Черния ловец, защо се убиваме да търчим през половината Стратем?

— Така. По-хубаво в безопасност, отколкото да се каем.

— Не вярвам, гръм да го удари! — Кайл се замъчи да отвори меха.

— Ей, не се разстройвай сега! Работите се оправят. Помниш как ти казах, че си покровителстван, нали?

— Да — за какво ставаше дума?

Преследвача извъртя брадичката си настрани:

— Да видим дали желаят да говорят сега.

Пустошта си проправи път през клонки и храсти. С него вървеше възрастна жена, тумбеста и кривокрака, с лице с цвета на твърдо дърво. Носеше светли, поръбени с козина, кичури пера и мидени черупки, кожи. Мекото потракване на черупките бе в унисон със стъпките й и Кайл не се зачуди как тя успява да се движи безшумно през горите. Той я разпозна — и неговото племе имаше шамани, мъже и жени, лечители, жреци и даже военни вождове. Той се изправи, за да я посрещне.

Пустошта кимна на Преследвача.

— Това е Джанбахашур — толкова мога да го произнеса.

Обърна се към нея:

— Преследвача. Кайл.

Те се поклониха. Усмивката й беше широка и разкри големи бели зъби. Кайл бе поразен от широките бразди над тъмнокафявите й очи. Сякаш ги гледаше от пещера.

— Благодаря за защитата — каза той.

Тя се засмя.

— Помогнахме с малко — поде жената на талийски. — Вие свършихте повечето.

Кайл много се озадачи от това, но пак се поклони.

— Отивате на запад — продължи тя. — Ние ще помогнем.

Пустошта и Преследвача се спогледаха.

— Как? — попита съгледвачът. На Кайл му се стори, че Преследвача искаше да зададе друг въпрос — защо? — но добрите маниери го спряха.

— Ние ще отворим път. Вие минавате по него. Вървите на запад.

— Лабиринт?

Джанбахашур повдигна вежди и се усмихна.

— Път, пътека, казвайте му както искате.

Никой от войниците не проговори — явно не желаеха. Кайл се запита дали пък не е негов ред да каже нещо. Реши да не е толкова добре възпитан.

— Защо? Защо ни помагате? Защо помагате на мен?

Очите на старицата проблеснаха от стаено знание и хумор.

— Може да се каже, че ни е било пошепнато във вятъра.

Вятърът. Това беше. Кайл гледаше и приканваше жената да изрече още, но погледът й остана спокоен и непоколебим и той беше принуден да извърне очи:

— Много добре. Ще вървим.

Преследвача кимна при одобрението на Кайл.

— Хубаво. Кога и къде?

— Не тук. Следвайте ме. Не е далеч.

Докато вървяха, Джанбахашур тръгна в крак след Кайл. Меките й кожени мокасини не произвеждаха и звук, когато стъпваше върху нападали клони и мъхове. Водеше ги по склон и скоро наоколо се заиздигаха голи, покрити с лишеи скали. Мъртви паднали дъбове и смърчове забавяха вървежа им.

— Смятам, че твоят народ е като нас — каза тя на Кайл. — Прехранвате се от земята, нали?

— Да. И почитаме нея, слънцето, дъжда. И вятъра.

Тя отново се усмихна.

— Да. Вятърът. Много хора го почитат. За някои е просто път към силата — уред, който се използва. Но за нас той е живот.

Тя вдиша дълбоко и издиша силно.

— Всяко живо същество го приема. Дори дърветата. Той е част от всички нас. За нас той наистина е знак на най-неразбираемото нещо — същината на живота.

— Струва ми се, че разбирам.

Тя се засмя.

— Няма нужда да разбираш.

И посочи напред.

— Ето ни. Тук горе.

Изкачиха извисяващ се купол от набраздена скала. Лишеите я оцветяваха в оранжево и червено посред тъмнозеленото и криволичещите кварцови жили. Върхът се възправяше над девствена гора докъдето достигаше окото на Кайл. Освен величествената гледка на купола нямаше нищо. Тук-там, в нещо като широка окръжност, стояха няколко малки кръгли камъка.

Кайл се озърна, спогледа се с Преследвача и направи въпросителен жест. Другият му кимна успокоително.

— Един от вашите приятели наблюдава моите хора, както и трябва да бъде — каза Джанбахашур. — Те също го наблюдават. Това е добре. Да правим иначе би било глупаво, а ние не искаме да губим времето си за глупости. Повикайте го тук.

Преследвача направи някакъв знак на Пустошта и той заслиза надолу по склона.

— Готово е — продължи Джанбахашур и посочи в средата на широкия кръг. Кайл не видя нищо, просто празна скала. Тя се усмихна на недоумението му.

— Гледай по-внимателно. Не бързай.

Кайл засенчи очите си от залязващото слънце и присви поглед към равното пространство. В началото все още не виждаше нищо, после забеляза, че повърхността и въздухът около центъра на кръга леко потрепват, сякаш се беше вдигнал прах. Докато гледаше, пясък и прах се раздвижиха върху скалата, завъртяха се все по-бързо, станаха неясни и изчезнаха, като че отнесени от невидим вятър. Заслуша се внимателно и едвам можа да различи висок шум, като от водопад, дочуван от далечно разстояние.

Кайл погледна Джанбахашур:

— Какво е това?

— Както ти каза, пътека на Вятъра.

— Не прилича на нищо, което съм виждал — отбеляза Преследвача. — Но аз не познавам тези Лабиринти. Каквото съм видял, беше повече като разкъсвания, клисури и дупки.

Джанбахашур презрително махна.

— Пфу. Груба сила. Злоупотреба със същината на нещата. Ние не използваме такива мъчителни средства. Просто отклоняваме природните пътища, съсредоточаваме и пренасочваме силите. Ако искаш да извадиш костилката на плода, можеш да го хвърлиш на земята и да го настъпиш; можеш и да дръпнеш бавно и внимателно там, където той ще се раздели, докато не се отвори самичък.

При тях дойдоха и Кокошката и Пустошта. Джанбахашур нетърпеливо ги подкани с ръка да вървят:

— Вървете. Бързо. Не спирайте. Няколко стъпки, струва ми се. Вървете.

Преследвача даде някакъв знак, Пустошта протегна юмрук напред и направи крачка. На Кайл донякъде му заприлича на поздрав, но не беше го виждал преди. Пустошта пристъпи към размазания участък въздух с присвити като за битка колене и ръце на хълбоците. Щом се доближи, протегна ръка. Джанбахашур, застанала до Кайл, изсъска предупреждението си. В този миг Пустошта просто изчезна. Трудно беше да се каже, но на Кайл му се стори, че го бяха дръпнали напред със страшна сила, сякаш някой гигант или бог. Старицата въздъхна с облекчение:

— Добре. Сега и ти. Върви.

Преследвача тръгна напред заедно с Кайл, когото жената улови за ръка.

— Една дума, млади воине.

Преследвача също се спря. Косата му, връвчиците на ризите му, кожените ремъци издадоха звук и се изопнаха към върха. Казваше нещо, но Кайл не можа да чуе и дума. Докато гледаше, съгледвачът се изпъна, като че ли срещу бурен вятър, но губеше почва — обутите в мокасини крака се подхлъзнаха и се повлякоха назад по неравната скала. Навярно беше се отказал да се съпротивлява, понеже в следващия миг го нямаше, грабнат в петното от свистящ прах и пясък.

Сега Кокошката стоеше на мястото на Кайл, с ръка върху дългия нож на колана си.

— Той няма да е последен — обърна се той към Джанбахашур.

— Не исках да ви безпокоя. Само едно предупреждение. Не спирайте по пътя. Не се обръщайте и не се бавете. Ще бъде смъртоносно за вас. И не се разделяйте с оръжията си, нали?

Кайл инстинктивно посегна с ръка към дръжката на сабята:

— Никога не го правя.

— Добре, добре. Вървете сега.

Кайл направи благодарствен поклон и изкачи края на склона. С приближаването до върха на купола стъпките му станаха по-леки, а вървежът — по-лесен. Сякаш слизаше надолу. Тогава нещо като ръка го натисна откъм гърба, без да го тласка, но така го забърза, че диханието му излезе от дробовете. Всичко наоколо се сля в зелено петно. Върху ушите му се стовари гърмът на падаща вода, а после силата му намаля — или той губеше слуха си. Най-плашеща беше пътеката под краката му — каквото и да бе, той стоеше върху нещо меко и податливо като мътна вода, маса от белезникава кал или глина. Кайл не можеше да проумее нищо. Не разбираше къде е или накъде отива. Изглежда беше и съвсем сам.

А може би не. Покрай него, по дължината на замъглената струя, се носеха очертания. Бяха гладки и продълговати като риби, но много по-големи от него. Знаеше, че не бива, но не се удържа и се пресегна към едно от тях. Пръстите му преминаха през повърхността на неспирния поток, все едно се беше пресегнал през борда на някоя лодка. Струваше му се, че трябва само да скочи и ще се окаже в съвсем различен свят. Едно от създанията се подаде напред, като че ли в отговор на движението му. По-отблизо на Кайл му се привидя по-необикновено, много по-чуждо същество — как нарече Изгърбения тия грозотии? — сепия.

Рече си, че може би достатъчно е предизвиквал Близнаците, и издърпа ръката си обратно. Добре, а как се очакваше да излезе?

Нещо изплющя през преградата около него и се уви около ръката му. Извика от изгаряща болка, когато бе издърпан назад, съборен и рамото му изпука. Извади сабята и замахна почти неосъзнато. Далечен вик, спиращата го сила отхвръкна назад и Кайл усети как се върти, как ръката му е вцепенена и се мята. После удар, сипкав пясък се стелеше под него и той падна задъхан.

През цялото време току до него ромолеше поточе; тъй Кайл разбираше, че не е изгубил свяст. Лежеше неподвижно, най-вече за да си почине и да отложи разбирането колко много може да е наранен. Най-накрая, когато денят избледня, трябваше да приеме, че нуждите на плътта му са достатъчно наболели, за да го подтикнат да стане — особено пълният мехур и празният стомах. Бавно, болезнено, той придвижи здравата си ръка през пясъка, за да се издигне до седнало положение. Другата му ръка висеше безполезна, схваната, въпреки че рамото болеше, все едно някакъв звяр бе забил зъби в него.

Той пое дълбоко дъх и се облегна на ръката си, за да се избута нагоре. От недалечно дърво се понесе рояк птици, несъмнено изненадани от надигането му. Намираше се на пясъчен бряг, пресечен от криволичещ поток. Покрай него на запад течеше бистра вода, плитка, но бърза. Наоколо се възправяха дървета, надвишаващи всичко, виждано от него, и закриваха местността. Наближаваше нощта и въздухът бе прохладен. Той закрачи на запад.

Потокът се извиваше и от време на време се отклоняваше много в пътя си, но все се обръщаше на запад. Кайл следваше наносите и пясъка. Най-накрая, зверски гладен, той отсече тополов клон и нагази в средата на ручея. Там се спря под бледната светлина с издигнато копие. Трепване във водата; извивка на сянка. Той хвърли. Не улучи.

Най-накрая запляска през водата към брега с нанизана на клона риба. С една ръка събра в тъмното сухи съчки и чуплива трева и, затиснал с коляно ножа си, успя да изкара искра с парче кремък и да запали огън. Почисти небрежно рибата, окачи я над пламъците и седна.

Ядеше и хвърляше клони в буйния огън. Нощта се спусна напълно.

После един глас изръмжа от тъмното:

— Момчето може да е ранено. В несвяст. Кръвта му да изтича.

Кайл хвърли поглед през рамо:

— Добра вечер, Кокошка.

— Ранен може би — Кокошката приклекна и притопли ръце на огъня. — Боговете само знаят в каква беда.

Кайл посочи рамото си.

— Нараних си ръката.

— Ние тримата все тичаме цялата нощ, а ти седиш тука и нагъваш.

— Случва се, нали?

— Какво стана?

— Нещо сграбчи ръката ми. Май е счупена.

— Хм.

— Къде сме?

— Да имаш още от тая риба?

— Има още в потока.

— Хм. Веселяк. Ставаш веселяк.

— Та къде сме?

Кокошката се прозина, разтърка лицето си с ръка, отпусна се и опна крака.

— Близо до западния бряг. Можеш да го видиш от всяко възвишение.

— После?

— Не знам. Предполагам, ще откраднем рибарска лодка. Може би ще тръгнем към Корел. Да хвърлим поглед на тая Стена на бурите, дето всички приказват за нея.

* * *

Гелел Рик Тайлийн остави яростта да расте неспирно под лъжичката й. Последното разкритие за разпръсването на събраната в нейно име войска й дойде в повече. След като бяха достигнали равнините Сети, налагаше се само елементарен, пряк бърз поход на изток. Всеки глупец можеше да го види. Но последните съобщения — да разделиш армията! Безумно! Като най-лошата грешка на несвестен безумец. Книгите й по военно изкуство бяха недвусмислени по този въпрос — това никога не бива да се прави.

Сивата кал от разбълникания бряг на Идрин засмукваше ботушите й, докато си проправяше път към издигнатата до фургоните и каруците на обоза шатра на военачалниците. Военното имущество не спираше да се движи — пристигаше дори когато тя преминаваше през лабиринта от кошове, струпани чували и прибрани в кошари добичета. Десетимата мечоносци от гвардията й я следваха на хвърлей камък, въпреки изричната й заповед да останат при колата. Нейната кралска носилка — Гуглата да я отнесе дано!

Оттатък неравните граници на склада сетски конници яздеха напред-назад, подсвиркваха, размахваха дълги усукани кожени ремъци и подкарваха колони с добитък на изток. На изток? Далеч от обоза? Тя зина при вида на зрелището.

Още по-зле — талийските и нечистокръвните сетски браничари се бутаха и се хилеха при вида й — опръсканата с кал херцогиня! Гелел подбра краищата на дългата си бяла туника, украсена с крилатия лъв от семейния герб, провери дали покритият с бяла копринена нишка шлем стои здраво и правилно на главата й, после вдигна предизвикателно брадичка.

Пастирите се загледаха настрани. Тя почти се поздрави за малката победа, когато забеляза как телопазителите й се тътрят покровителствено наблизо. Хвърли свиреп поглед на гвардейците си — те явно не го забелязаха, докато проучваха мястото — и отново потегли; потръпваше при всяко измъкване на ботуш от гъстата лепкава кал. Нека боговете й простят — ръчно обработена ривска кожа, внос от Даруджистан. От Даруджистан! Защо я бяха издокарали така? Докато наближаваше палатката, погледът й бе привлечен от смях и високи гласове. Насред калта и плитчините на реката голи до кръста мъже блъскаха товарните коли с железни пръти и двойни мотики. Млатеха ги и ги разчленяваха. Унищожаваха ги! Трейк да ги отнесе дано! Унищожаваха товарните коли. В името на Бездната, какво ставаше в тази лудница?

— Стойте тук! — нареди тя на гвардейците и отметна покривалото на палатката. Амарон се бе изправил над походна маса, направена от дъски върху две бъчви; зад масата седеше генерал Чос, обутите му в ботуши крака бяха качени на столче, върху лицето му бе наметната кърпа. И двамата не се и помръднаха.

— Какво означава това безумие!

Амарон се обърна и скептично вдигна вежда. Гелел отново бе впечатлена от ръста му. Дори и при дълго отлаганото с магически способи стареене, поясът през бронирания му корем изглеждаше неудобно пристегнат.

— Кое безумие би могло да бъде това, господарке?

Гелел не можеше да се отърве от усещането, че двамата мъже й се присмиват. Тя обаче продължи, решена да отстоява владетелските си права.

— Първо, разделянето на войските.

Амарон хвърли поглед към началника си:

— Аха.

Чос се изправи на стола, свали кърпата от лицето си и положи ръце сред зариналите масата парчета хартия. На Гелел той напомняше лъв — изпъстрен с белези, закоравял в битки ветеран. Жилав, с гъста, заплетена къдрава коса и брада. Чос прочисти гърлото си.

— Това бе решено миналата нощ, херцогиньо. Нямаше нужда да ви будим.

— Присъствието ми на всички заседания е необходимо.

— Ах, да, вижте сега. На бойното поле нещата въобще не се придържат към никакви редовно свиквани заседания или подобни. Трябва да се движим бързо.

— Елате и ме вземете тогава, проклятие!

Погледът на Чос отиде към Амарон и той се усмихна слабо.

— Много добре. Но ви моля да си спомните — вие подкрепихте ръководенето на войските да премине към мен, а аз нямам време да обяснявам всяко решение.

— Сега изглежда да имате време.

— Обходиха те откъм фланга — изкоментира развеселеният Амарон.

Чос въздъхна и наля чаша вино от гарафата на масата. Поднесе я към Гелел, която поклати глава. Той отново се облегна.

— Много хубаво. Какво искате да ви бъде обяснено?

— Чух, че оставяте около десет хиляди души тук, южно от Тали. В името на боговете, човече, та това е повече от една пета от всичките ни сили! Всички хора ни трябват за похода на изток! Твърдите, че Хенг може да е застанал срещу нас, или поне опитва да добие независимост. Трябва да сплашим Итко Кан и Коун. Може да ни очакват решаващи битки в Блор и най-накрая остава Унта. Самата столица! Защо да отслабваме себе си още преди да сме срещнали неприятеля?

Чос понечи да отговори, но ги заля мученето на безчет волове и други добичета, съчетано с пронизителните подсвирквания и подвиквания на сетските конници. Палатката се разтресе от тътена на копитата.

— Какво става! — извика Гелел през данданията.

— Сетите откарват повечето ни животни на изток.

— Защо!?

Чос повиши глас:

— Херцогиньо, съпротивата на Хенг провали разписанието ни. Трябва да отидем там бързо, преди Ласийн да достигне града с верни на нея части. Ако може да ни спре там, движението ни ще загуби мощта си. Военачалниците и провинциите ще започнат да се връщат при нея. Това ще бъде краят ни.

— Но вие ме уверихте, че Ласийн се е затворила в столицата!

Двамата мъже още веднъж си размениха погледи. С отминаването на добитъка шумът отслабна.

— Да, херцогиньо. Все пак представителите й могат да направят предложение на канците. Изключително положение в ново, съвместно властване… кой знае? Може да ги подкупят, като разпрострат покровителството им върху Хенг. Тогава ще сме изправени срещу двама неприятели. Трябва да се появим там преди някакво подобно споразумение да може да бъде осъществено.

Гелел посочи към брега:

— Тогава кажете ми как оставянето на хора тук постига това.

Чос гаврътна виното си и внимателно положи чашата на масата.

— Херцогиньо. Някогашната Конфедерация Итко Кан не е единственото княжество, за което трябва да се притесняваме. Южно от Идрин се намира Дал Хон…

— Който даде уверения за неутралитет.

— Официално да. Но ние сме изцедили от Кюон Тали всички здрави мъже и жени, годни да държат копието. Не смеем да го оставим напълно незащитен. Съветът на старейшините на Дал Хон може да реши да изрови старите си договори с Хенг и да тръгне срещу Тали. Затова оставяме десет хиляди души между тях и Тали.

— Не биха се опозорили, след като са ни уверили…

— Опозорили! — падналата върху масата ръка на Чос сплеска чашата. — Чест? Слава? Всички глупости, за които подпяват ококорените менестрели — нищо от тях няма значение на бойното поле! Да, тук един мъж или жена може да има своя чест, но нито един пълководец или държава не може да си го позволи. Цената е твърде висока — гибел за всички, които ви следват. Възнамерявам да победя, херцогиньо. Тази е школата, в която съм бил обучен. Победа! След нея има много време да пренапишете историята и да се представите в добра светлина.

Той вдигна ръка и събра купчинка отчети, за да избърше кръвта.

— Точно сега правим салове. И с помощта на местните ни магове и някои сетски шамани ще се спуснем по Идрин тъй, сякаш Гуглата е по петите ни.

— Ще доведа лечител — каза Амарон.

— Още не — викна Чос подире му. — Не, смятам, че времето е подходящо да съобщим на Гелел плановете си за нея.

И се усмихна, докато омотаваше кърпа около ръката си.

Гелел усети как косъмчетата на врата й настръхват.

— О, да, моля ви да ме уведомите. Може би включват кралски плавателен съд и сто роби на греблата?

Амарон се усмихна — първата истинска усмивка, която Гелел можеше да си спомни от него.

— Не се притеснявайте, господарке. Одеждите, колата и гвардията са само за показ.

Още веднъж отпусна ръце на пристегнатия си колан.

— Разполагаме само с един истински маг, достоен да бъде наричан така. Девойката. Това си е подигравка в сравнение със старото време. Едничкото ни предимство с вас е, че никой, съвършено никой, не може да ви разпознае със сигурност. Разбира се, следим старото ви приемно семейство, но извън тях малцина могат да бъдат използвани от някой маг, за да се добере до вас — да речем, някой като Куин. Затова и показността на паланкина — той посочи бялата й туника — и на одеждите. Предвиждаме да се измъкнете от всичко това по време на речното пътуване. За вас е скалъпена нова самоличност.

Тя изгледа двамината — толкова явно доволни от себе си. Интриганти. Сега го видя. Тези мъже обичаха интригите. Кой друг би могъл да издържи издигането като част от обкръжението на стария император?

— Нова самоличност. Разбирам. Моля ви да ми кажете каква…?

— Офицер — отвърна Амарон. — Началник в конницата. Мисля, че старият чин е превост. В Граничните патрули.

— Граничните патрули! Под началството на маркиз Джардин? Всички те са ветерани — набезите на границата в Ном Пърдж са постоянни. Никога няма да ме приемат.

— През цялото време приемат нови попълнения. А маркизът се разпорежда.

— Какво знае той?

— Само каквото му трябва да знае. Оставям другото на личната ви преценка. Предлагам нещо близко до истината за възпитанието ви — като например, че сте от дребно благородно семейство, което е похарчило последните си пари, за да купи чина ви.

Тя кимна неохотно — всичко беше по-добре от проклетото боядисано возило и този смехотворен костюм.

— Кога?

— Молк ще ви даде всички подробности. Той ще се преструва на ваш прислужник.

Гелел вдигна ръка.

— Извинете. Прислужник ли казахте?

Амарон кимна сериозно.

— О, да.

— Не прилича на каквото съм чувала. Всички тези адюнкти, адютанти и секунданти в талийските войски.

Чос и Амарон се спогледаха кисело.

— О, да, херцогиньо. Талийската войска реши да следва старите обичаи. Отпреди малазанците. Всеки уважаващ себе си офицер трябва да има прислужник, даже двама или трима — коняр за конете, адютант за ежедневните задължения, дори компаньон, който да влезе с тях в битка. Понеже сте бедна, можете да си позволите само един.

Кралице на Тайнствата, не. Той е мързелив, вони и освен това очите му са целите бели.

— Не, не него. Всеки друг, но не той!

Усмивката на Амарон не трепна; очевидно бе твърде доволен от приготовленията си.

— О, да, господарке. Той е съвършен.

* * *

На светлината на пламъците от горящата западна палисадна стена лейтенант Рилиш можеше да различи сражаващи се фигури върху източната. Стоеше зад струпаните чували и греди на последното укрепление, опряно в каменните казарми в средата на крепостта. Ранените вече изпълваха помещенията. Сержант Струна му каза, че уикците се оттеглили в големия подземен склад. Това съобщение някак си го обезсърчи. Нямаше обаче сила да мисли за него — едвам успяваше да се държи прав. От мрака на северната стена долетя дротик и той издигна и двата меча, за да го отбие. Ударът го зашемети. Двамата войници, разположени от Струната на пост с него, подпряха гърба му; големите им щитове бяха издигнати. Долетяха и стрели и издумкаха в слоевете дърво, кожа и мед на щитовете. Сега бяха по-силни, проклети да са. Рилиш махна на сержант Струната.

Той дотича през ничията земя на главната строева площадка, преследван от стрели и хвърлени главни.

— Вече не остава много — кресна той над пъкъла от насмолени дървени трупи, над звънтенето на мечовете и рева на обсадителите. На брадясалата му уста бе замръзнала глупашка, възторжена от боя усмивка.

Рилиш викна:

— Съобщавай. Запалвай останалото и се изтегляй.

— Тъй вярно, тъй вярно.

Рилиш потупа войниците:

— Стойте тук. Всички оставаме, за да прикриваме оттеглянето.

Гардемарините отдадоха чест:

— Тъй вярно, господине.

Опряха щитовете си на струпаните греди и хванаха арбалетите. Куцукайки, Рилиш се оттегли присвит към вратата на казармата и през ума му мина, че с такива хора можеше да спечели всяка битка — стига да имаше достатъчно от тях.

Вътре, в мрака, от миризмата на гниеща плът и застояла кръв той потръпна и притисна ръка към лицето си. Зрението му бавно се нагоди и му показа представата на някой безумец за Дома на Гуглата. На дъсчения под лъщяха кръв и телесни течности, стекли се от купчината до вратата, която постепенно се оказа наръч голи отрязани ръце и крака. На тесните прозорчета седяха изгърбени хора с вдигнати лъкове и арбалети — те имаха по две здрави ръце. Останалите им помагаха — държаха копия и колчани. Някакъв мъж опитваше да навие арбалета си с една ръка. Ужасѐн, Рилиш го взе от него и го нави.

— Фесел? — викна той. — Къде си, човече! Какво значи това?

— Лечителят е мъртъв, господине — обясни арбалетчикът.

— Мъртъв?

— Тъй вярно.

— Какво е станало?

— Цяла нощ старият Фесел отказваше да използва своя Денъл, господине. Плачеше и мънкаше, а после просто умря. Сърцето му, господине. Изглежда просто е отказало.

— Какво е било това — болен ли беше?

— Не знам. Накрая, докато ни оправяше, доколкото можеше, ревеше като пеленаче и говореше: „Моля, спрете. Не. Трябва да спрете. В името на милостта на Солиел, моля, недейте.“ Изключително чудно нещо, господине.

— Уикците?

— Долу, господине. Тихи като мишки.

— Много добре.

Рилиш отиде към отворения капак на пода и водещия надолу тъмен, измазан с глина проход, застлан с плоски речни камъни — някой беше вложил много усилие в него от последния път, когато посети подземието.

— Удеп? Самият Трейк идва насам! Това е то, човече!

Мрак. Мъждукането на може би единствена факла някъде в далечен ъгъл на избата. При взирането в тази тъмница безформен страх стисна лейтенанта за гърлото. Тук мирисът на застояла кръв като че ли беше още по-силен. Сети се за особеното държане на хетмана и на шамана при последната им среща; как Удеп явно опитваше да го предупреди за нещо; наранения, почти побъркан поглед на Бистра вода.

Не. Не може да са го сторили. Техните деца. Ала не беше ли робството по-лоша съдба за кой да е уикец? Отдръпна се от мръсния проход и предричания от него ужас. Може би всички щяха да намерят края си тази нощ — те по техния начин, той и неговата рота — по своя.

— Оттеглят се, господине! — чу се глас от едно прозорче.

— Добре.

Лейтенантът се отърси и проклетиса глупците под краката си. Проклети да са! Бяха твърде нетърпеливи да се срещнат с Гуглата. Та навън имаше стотици хора, повече от щастливи да помогнат за това. Защо да не паднеш с окървавено оръжие? Рилиш си пое дълбоко дъх:

— Слушай! Прикривайте ги. Покажете им как се бие войникът!

— За Четвърта! — извика една жена.

— За Империята! — отвърна й Рилиш.

— Империята! — понесе се силен вик от мъжете и жените по стените.

Гръмотевичен тътнеж и ослепително избликване на пламъци оповестиха изригването на събраните в основата на останалите палисадни стени запалителни материали. За няколко мига писъците на оказалите се върху тях обсадители даже се извисиха над избухването. Разпенената златна светлина освети прохода и в яркия й блясък Рилиш се застави да слезе.

На дъното ботушите му потънаха в поддаваща влажна пръст. Коленичи, опипа с облечена в ръкавица ръка и загреба шепа пръст. Стисна я и светлината на пламъка показа как от пръстите му се стича тъмно ручейче — напоена с кръв земя.

Що за нечовешка воля… Той обърса ръката си в стената и после я отдръпна. Топло. Пръстените стени излъчваха особена топлина. Огньовете? Докато погледът му привикваше, той слабо различи очертанията на стърчащи и от двете страни крака; те образуваха нещо като проход право към насрещната стена, където самотната факла хвърляше слабееща светлина върху едничка очакваща фигура.

Рилиш мина през прохода. От двете страни лежаха възрастните, всичките с пронизани сърца. Без следа от деца, нито пък от някаква борба. Отпуснатите им черти изглеждаха спокойни и примирени. Ботушите му се хлъзгаха и затъваха в мократа, разкаляна земя. Към него настъпи странна влажна топлина, докато непосредствено над факлата и неподвижната фигура изглежда царуваше непрогледна тъма.

Приближи се и разпозна шамана Бистра вода, паднал на колене. Ужасно — на коленете му го крепяха две копия, забучени отдолу през гърба и кръстосани под гърдите. Кръвта течеше на струйки по дървените дръжки и правеше локвичка под него.

Невероятно — главата на шамана се надигна и застави Рилиш да отстъпи и да хване мечовете.

— Поздравления, малазанецо — влажно изговори привидението.

Рилиш не можеше да продума. Отгоре ботуши тропаха по дървения под и се дочуваха викове за подкрепления на преградата отвъд вратата. Знаеше, че отстъпят ли я, краят няма да е далеч. Върна си гласа.

— Бистра вода — какво сте направили?

Усмивката на шамана бе свирепа и победоносна. Той погледна към призрачния мрак оттатък светлината на факлата.

— Щом ни бе отказана едната битка, ние влязохме в друга. И спечелихме, при все че цената бе висока. Отивай и доведи хората си. Осигурили сме път.

— Какво искаш да кажеш? Осигурили сте? Що за сделка е това?

Шаманът потръпна и тялото му се смъкна на педя надолу по пръта. Той проговори през обезкървените си бели устни:

— Измъкване, глупецо. Живот за нашите деца и за твоите хора. Някога това място е било свещено. За предците ни. Кръвта ни повика, както го е правила винаги. Но гладна! Толкова гладна… ние едвам стигнахме. Сега отивай и пращай своите. Аз държа пътя.

— Път накъде?

Накъсан смях, пресекнат от болезнен стон.

— Не надалеч. Върви.

Рилиш изтича до стълбите, а ботушите му се хлъзгаха и пързаляха. Изрева в прохода:

— Сержант Струната да се яви тук, долу!

Най-накрая успя да изведе тридесет и двама мъже и жени от частта си, преди горящият покрив на постройката да го вкара в прохода. Най-накрая помагаше на ранените, които поискаха да изнесат неподвижните. Приведен, с пронизваща болка в крака, той не можеше да чака повече. Един войник го крепеше на стълбите откъм гърба. Двамата заедно затвориха вратата на пода под нажеженото бумтене на казармената сграда.

— Сержант Струна?

— Мина пръв, господине — отвърна му жената.

— Отлично. Сега е наш ред.

— Тъй вярно, господине. След вас, господине.

— Не. Аз ще мина последен.

Жената се усмихна — тъмнокожа талийка или отчасти от Дал Хон. Покритите с ризница рамене бяха широки като на мъж.

— Простете, но не това са нарежданията на сержанта.

Между дебелите дъски на подовата врата си проправи път огънче. И двамата отстъпиха приведени.

— Нямаме време за това, войнико. След теб.

Отдаване на чест.

— Тъй вярно, господине.

Пред мрака жената извади късия си меч и свали щита от гърба си.

— Късмет, войнико — каза Рилиш.

— Тъй вярно. Гуглата да ме пази — и тя плюна, изрече кратка молитва, после се впусна напред и изчезна.

Рилиш се обърна към вече притихналото тяло на Бистрата вода; главата на шамана бе паднала на гърдите му, а мазната коса закриваше лицето. Той коленичи до него.

— Бистра вода? Можеш ли да ме чуеш? Не знам какво да кажа… Благодаря ти. Благодаря ти за моите хора.

— Недей да благодариш за честна сделка — донесе се пресипнал шепот. — Спазвай я.

Рилиш се изправи.

— Да.

Погледна тъмнината с ръка на дръжката на унтанския дуелистки меч, пристъпи…

… И навлезе в гора — високи иглолистни дървета, птичи песни, през клоните надолу се процеждаха снопове слънчева светлина — движение между дебелите стволове, някакъв голям елен? — после още една стъпка и прохладна нощ. Подкрепиха го ръце, Струната и жената войник. Той погледна нагоре и се успокои от познатите съзвездия — Близнаците, Вълка, широката Пътека на Светлината.

— Къде сме?

— Малко на запад от крепостта, струва ми се — отвърна Струната. — Можете да видите пламъците от върха на хълма.

Рилиш се огледа наоколо и се ориентира. Намираха се в дълбок дол — сухо речно корито. Наоколо нямаше никого.

— Къде са всички? Децата?

— Вече потеглиха на северозапад, господине. Не можах да ги спра. Казаха, че Бистрата вода така им наредил. Пратих хората с тях.

— Отлично, сержант.

— Ще потегляме ли?

На изток бледооранжево сияние освети един хълм изотзад. Рилиш го гледа известно време.

— Последен поглед, господине?

Лейтенантът трепна, хвана се за крака и отмахна нощните насекоми от лицето си.

— Не, сержант. Всичко е наред. Най-добре да вървим.

— Тъй вярно, господине. Ето го и водачът ни.

Струната посочи нагоре по дерето, където стоеше неясната фигура на уикско момиче и им махаше нетърпеливо.

Жената прехвърли щита на гръб и предложи ръка за опора. Рилиш я прие.

* * *

Времето в Западното Море на изследователя се оказа забележително спокойно през последните няколко дни. В сутринта на шестия ден Бляскавата зае обичайното си място до Джеп, нейният кормчия на Скитник. Беше само по дълга ленена долна риза и дълги тесни панталони, но от хладния утринен вятър не й стана студено. Един моряк й поднесе горещ чай, тя отпиваше от него, а очите й бяха приковани към водите далеч напред на северния хоризонт. Там растеше смарагдов облак, трепкащ като светлините, понякога видими в нощното небе. Обредът на Качулката. Това облягане на необичайната — как я определи Върховният маг — отстъпчивост на Рюз я притесняваше. Шестото чувство на Бляскавата я съветваше да не се доверява на никаква подобна преструвка — понеже това несъмнено беше преструвка. Особено когато е замесен и Древен. И бесният напор да се достигне Кюон… Доколкото тя можеше да прецени, нямаше нужда; имаше всякакви причини за обратното. Особено с изоставена в тила недовършена работа.

Погледна Гедранд, пленения триреден курзански боен кораб, който Скинър взе за свой флагман. Въпреки огромната полза от присъствието му за Обета им, Бляскавата все искаше да не се бе завръщал никога. Само щом го погледнеше, и потръпваше — къде беше човекът, когото познаваше? Кой бе този самозванец? Съгледвачите й казваха, че още не са го видели без броня. Твърдяха, че спял, седнал на стол и в пълно бойно снаряжение. А и бронята — не беше виждала нищо такова. Каква беше покрилата я с кристален блясък тъмна патина? Скинър не криеше, че му я е подарила неговата покровителка, Ардата от Джакуруку — някаква кралица вещер, може би Прамайка на ония чужди земи. Той не криеше, че са били близки. Любовници? Бляскавата усети студения вятър и обви ръце около себе си. Обетът все още го въодушевяваше, в това бе уверена. Какви други, по-малки клетви обаче можеше да е положил през изкараните надалеч години? Тя лисна изстиналия чай през борда.

— Повикайте Опушения — нареди тя на някакъв гвардеец.

— Слушам.

Скоро след това магът се появи и си запроправя път към кърмата, като не се пускаше от перилото. Лицето му беше болезнено бледо. Бляскавата не се удържа и се усмихна. Опушения не понасяше морето.

— Нищо ново от разследването? — попита го тя, щом той се приближи.

— Не, началник.

Под мазните оплетени къдрици лицето на мага бе млечнобяло. Очите му се премрежиха напред, където от вълните се издигаше зеленикава завеса от светлина.

Сержантите донесоха на Бляскавата бронята й. Тя вдигна ръце, за да нахлузят през главата й плъстената дреха, последвана от отворената отпред и отзад ризница, която разклатиха, за да стигне до прасците й.

— Разпита ли Братята?

— Да. Твърдят, че не са забелязали нищо онази нощ. Даже твърдят, че нищо не е станало — понеже не са го видели.

— И Изгърбения не се е появявал сред тях?

— Не. От него няма и следа.

— Не са ли били подкупени, за да лъжат?

Въпросът смая Опушения. Погледът му към Бляскавата бе притеснен. Отговори внимателно:

— Не смятам, че е възможно…

— Тогава оставаме с оня младеж като неприятелски човек. Съгледвач с могъщи съюзници.

— Да. Бягството му навежда на такова заключение.

Бляскавата взе шлема и меча си и отпрати войниците с ръка.

— Освен ако преследвачите не са претупали търсенето.

Неокосмените вежди на мага се издигнаха.

— Не съм вземал това предвид. То води в, хм, неприятна посока.

Тя нахлупи шлема и свали наличника.

— Предположи го Сивогрив.

Погледът на Опушения се премести върху широкия гръб на мъжа на носа.

— Разбирам… Да, това звучи разумно. Близък до работата, но не е положил Обет и следователно не споделя нашите заслепения. Необходим е бил външен човек, нали? Благодаря, началник.

— Братята, разбира се, изцяло подкрепят Скинър.

— Не са спирали да настояват за това. Удар срещу Кюон.

— Точно така. Най-важните за тях неща не са непременно такива и за нас.

— Вярно е. И все пак, може би подкупени, за да лъжат, е твърде силно.

Опушения отметна разбутаната от вятъра коса от лицето си.

— Може би съблазнени или притеглени?

Бляскавата препаса двуострия си меч и нагласи тежестта му на хълбока.

— Може би. Не би ли трябвало сега да допринасяш със силата си към обреда?

— В името на боговете, не. Аз съм само дребен боен маг от Телас — при все че, признавам си, в мигове на вдъхновение зървам нещичко в Древния Тирлан. Следователно не мога да съдействам на настоящите общи усилия за обуздаването на Рюз.

— Щом така твърдиш, маг.

И отново, как й се искаше да бе задържала наблизо Блуз и острието му! Тяхното обаче беше отчаяно залагане, което бяха решили да направят. Твърде късно бе за съжаления. Ами Кал-Брин? Какво ли стана с неговите хора? Тя би приела мнението му за тези обредни магии.

— Блестяща…

— Да?

— Внимавай.

Кимване.

— Мога да кажа и на теб същото.

Опушения изсумтя и потегли към носа.

С напредването на сутринта блясъкът се усили и се сгъсти в трептяща зелена и тъмнотеменужена завеса, придружена от непрестанен тътен пред тях. Докато Качулката и останалите магове Обетници се подготвяха за съдбовния миг, разделянето, порталът — или каквото там беше — ги изпреварваше и поддържаше разстояние от около сто хвърлея пред тях. Изникващото изпод него море достигаше до тях смарагдовозелено и разпенено, сякаш разбърквано от сили, и още по-притеснително, изпълнено от плавей и отпадъци, каквито се събират покрай всеки морски бряг. Посред палубата курзанският първи помощник-капитан ревеше заповеди — сваляха се платна, моряците обезопасяваха военното имущество. Бляскавата разпозна приготовления за предстояща буря.

Какво прикриваше този параван? Тя бе чувала обичайните предания и разкази за водовъртежи и унищожителни бури, причакващи всеки безумец, достатъчно дързък или отчаян, за да прекоси владенията на Маел. Всички такива приказки обаче идваха до тях от много старо време и може би не бяха нищо повече от фантазии. В действителност никой не знаеше какво ги очаква — нито някой от дванадесетте магове, Обетници или обикновени, нито някой от моряците — понеже повече нищо не се бе разбрало за някого от одързостилите се.

Защо това безбожно бързане? Защо този светкавичен пристъп срещу Кюон — само три съда, избързали пред останалия флот, Скитник, Гедранд и Сокол? Да, те превозваха мнозинството от Обетниците. Но какво можеше да се надява да стори Скинър само с две хиляди души?

От бордовете на съседния Гедранд се развяваха знаменца. На носа ръцете на Опушения бяха издигнати, докато общуваше с останалите магове. Съвсем скоро. Бляскавата обхвана с ръка кърмовата мачта. Пред тях вратата бе спряла да се движи и ги очакваше, висока много разтези. Напомняше на огромен водопад, появил се от празния въздух. Обзе я подвеждащото впечатление, че портата, която ги очаква, всъщност е морската шир и че те хвърчат необуздано право с главата надолу към гибелта си. Дано Тогг, Опонн, Бърн и Фандърей ни закрилят. А Гуглата… гледай сега ти, който никога не можеш да ни достигнеш.

Когато носът проби преградата, Бляскавата зърна за последен път Опушения — с издигнати ръце, като че за да отблъсне някакво разрушително видение; Сивогрив, малазанският отстъпник, с присвити в бойна готовност колене, една протегната ръка с омотано около нея въже, и после ревящата — не, съскаща, кипяща порта бе върху тях и тя ослепя…

Разтърсващ трясък — болезнен удар събори Бляскавата възнак, все едно я бе халосал чук. Трясъкът на чупещо се дърво, тежкото бавно скърцане на огромна забиваща се в палубата тежест — разцепена мачта — ужасени писъци на хора. Водата плискаше и се носеше бавно, надигната, следвана от тишина, която оставяше само стоновете на ранените. Бляскавата се вдигна на крака и потърка рамо там, където се бе ударила в мачтата.

— Човек зад борда! — донесе се вик.

— Човек зад борда! — отвърна му далечно ехо. Бляскавата погледна наляво, където тънеше Гедранд; едната му мачта бе разцепена на една трета от върха надолу и оплетена сред такелажа.

— А Сокол? — викна тя над водата.

Отговори й слаб глас:

— И той е тук!

Да. Където и да бе това тук.

— Опушен!

— Зад борда — обясни един гвардеец.

Бляскавата отиде до там. Мъже и жени бяха изпопадали и цапаха из застланата с останки и плавей повърхност. Парчетиите бяха толкова нагъсто, че хвърлените на хората въжета едвам се намокриха. Бляскавата забеляза къдрокосия маг, вкопчен в някакъв дънер. Нещо във водите и в хоризонта беше странно, но точно сега тя нямаше време да се занимава с това.

— Капитане!

Курзанският капитан и първият помощник дойдоха при нея.

— Докладвайте.

— Има пропукани шевове — обясни помощникът и подръпна широката си черна брада. — Поемаме вода.

— Можете ли да запълните пробойните?

Примирено вдигане на рамене:

— Трябва да опитаме.

— Много добре. Вземайте всичко необходимо за изпомпване и изгребване на водата. Свободни сте.

Бляскавата отиде да помогне на стария кормчия Джеп да се изправи. Изглежда го бе ударила широката дървена дръжка.

— Магът да дойде при мен! — викна тя с цяло гърло.

— Слушам — отвърна някой от палубата.

Тя сложи човека до кормилния лост, който стоеше неподвижен, при все че никой не го държеше. Бляскавата намръщено положи ръка върху него и провери за движение или дърпане. Нищо. Бяха неподвижни във водата. Не каквото бе очаквала.

— Началник.

Капането на вода върху палубната обшивка до Бляскавата извести за присъствието на Опушения. Тя проучваше очите на кормчията — и двете гледаха напред, а зениците бяха еднакви. Тя знаеше какво да търси — опасните признаци; годините на бойното поле ще научат всекиго на първа грижа за ранените.

— Ела насам, Опушен.

— Да, началник. Видя ли?

— Какво да съм видяла? Бях заета.

Опушения замахна широко околовръст с ръка. Магът гледаше напред в далечината. Взорът му изглеждаше поразен.

— Така — произнесе той с напрегнат глас. — По-хубаво погледни.

Бляскавата се изправи и тръгна към борда. Погледна и спря, а ръцете й замръзнаха на раменете на плетената ризница. Нещото, което бе взела за далечни острови — източникът на плавея и отпадъците — не бяха острови. Заобикаляха ги кораби. Или по-скоро те бяха спрели в средата на море от неподвижни съдове, опнало се от хоризонт до хоризонт.

Пълната тишина притисна Бляскавата с тежестта си. Море от призрачни кораби. Повечето от близките явно бяха галери, при все че по-далечните изглеждаха много по-големи многоредни плавателни съдове. Един, на левги нататък в сивата шир от дървен материал, сигурно бе грамаден, за да се издига тъй високо. Сега забеляза, че целият екипаж на палубата се е наредил неподвижно покрай бордовете и гледа. Някакво омагьосване? Не, вероятно само гледката бе достатъчна.

— Опушен — промълви тя. — Какво е това?

— Мен ли питаш?

— Плитчините — изрече на курзански безжизнен глух глас. Бляскавата се обърна. Беше Джеп, очите му бяха лишени от чувства.

— Плитчините? Обясни.

Слабо свиване на рамене.

— Предание. Старо сказание. Място, където богът на морето изпраща ония, които е прокълнал. Или ония, що са съгрешили против него. Може би там свършват всички, опитали да използват Рюз, а? Не е чудно, че не чухме нищо.

И той се засмя и се закашля.

Ударът по главата — това трябва да е. Другата възможност… Богове! Не е за чудене, че нямаше противопоставяне; винаги беше възможно да влезеш. Излизане обаче просто нямаше.

— Трябва да има друго обяснение. Теченията… някое обратно течение…

— Няма течение — каза Опушения.

— Е, всеки кораб би потънал с течение на времето.

— Не. В това море не се потъва.

Ядосана, Бляскавата се обърна към Опушения.

— Обясни се, Гуглата да те отнесе дано!

Магът от Коун ухилено допря пръст до езика си:

— Сол. Най-соленото море, което съм опитвал. Нищо не може да потъне тук. Дори и аз се носех по водата, а не мога да плувам.

Бляскавата се хвърли към перилото и го стисна с двете си ръце. Проклет да е Маел! Проклети да са глупавите магове, чиято надменност ги доведе до такъв край. Проклет да е Качулката! Как ли се смее Гуглата сега? Нямаше нужда да се мори да ги премахва — те току-що се бяха премахнали сами!

Мислейки за това, тя си позволи една обречена усмивка и на свой ред се позабавлява. Имаше някаква странна справедливост в това! Бляскавата сне шлема си. Всичко усилваше личното й убеждение — в света съществува постоянно равновесие, което най-накрая по някакъв начин винаги се налага. Обикновено по най-малко очаквания от всички замесени начин.

Обърна се към Опушения.

— И сега какво, маг?

Тя махна към безкрайните пространства, покрити с безцелно носещи се кораби.

— Може би ще направиш страхотен пожар тук, та да дадеш урок на Маел, а?

Ала разрошеният маг — приличен на удавен плъх в мокрите си, вече изсъхващи, и покрити с люспици сол одежди — замислено гледаше настрани.

— Нещо става със Сокол.

Бляскавата се врътна. През оплетените въжета на Гедранд тя можеше да различи високите мачти на Сокол. От най-високата се размахваха знаменца.

— Капитане! Опушен!

— Слушам.

Докато се оглеждаше, тя усети Опушения до себе си, но той вдигна рамене. Нищо. Викнаха капитана от трюмовете. Той пристигна, подгизнал до кръста, и бършейки ръце. Загледа се в съобщенията.

— Качете някого нависоко!

Моряците се закатериха по въжетата.

На върха на главната мачта един от тях проучи хоризонта и замахна в конкретна посока.

— Светлина! Далечен блясък. Като светлините на маговете.

— В какво направление! — ревна капитанът.

Ръце, широко разперени в безнадеждно недоумение.

Да. Какво направление? Бляскавата огледа бледото, почти безцветно небе, еднообразния хоризонт. Кой може да каже на място като това?

— Дай посоката! — викна капитанът. — Лоцман — отбележи я.

Курзанецът погледна нагоре към моряка, обърна се, издигна до едното си око бронзов диск и се вторачи през него — беше надупчен с мънички, тесни като иглен връх дупчици; Бляскавата ги беше разглеждала. Лоцманът кимна на капитана:

— Отбелязано.

Капитанът плесна с ръце.

— Отлично, лоцман. Хора! — изрева той. — Спускайте лодките! Гребците готови!

— Готови!

Бляскавата се зае да откача пояса си. Погледна Гедранд — и те бяха решили същото, понеже моряците се катереха по спасителните лодки и ги приготвяха. И тъй, ние трябва да гребем към портата в безветрие — ако това е обещанието на блясъка. Тя си представи какво ли изпитание ги очаква. Гребане през натрупани с хилядолетия отломки! Ще отмахват гниещи съдове от пътя си. Кой знае колко време щеше да отнеме. Те обаче бяха Обетници. Щяха да си пробият път… може би. Нямаше препятствие, което да ги уплаши. Какво бе времето за тях? За Бляскавата сега това бе естествена гледна точка, но тя разбираше, че другите, смъртните, не биха могли да я разберат или приемат. Подозираше, че това прави Обетниците нещо като отделна порода.

Тя хвърли поглед назад, към сътворената от влизането на корабите им ивица разруха. Значи тъй, Маел. Ти ни забутваш тук, а после ни мамиш с измъкване в далечината. Защо? С каква цел?

Може би урок? Преминете, Обетници. Но не се връщайте. Очаква ви това. Сега потегляйте. А аз няма да ви улесня ни в едното, ни в другото.

* * *

Достигнаха брега и свърнаха на юг, като се държаха към прикритието на дърветата. Пустошта и Кокошката се оглеждаха и ловяха дивеч, докато Преследвача вървеше с Кайл, който бе вбесен от безполезността си заради превързаната ръка. Щом неотложната нужда да бяга за живота си отмина, младежът от равнините започна да се замисля за положението си и то го притесни. Всъщност то го порази с необяснимостта си. Какво искаха да кажат магът Обетница и шаманът с това, че бил под някакво покровителство? Кой можеше да го прави? Или какво? И — при все че не искаше да е неблагодарен — защо тези трима мъже толкова се стараеха да му помагат? Измяната им изглеждаше истинска — но защо сега и с него? Ала не беше ли това най-добрата им възможност? Четирима е по-добре от трима. А според Преследвача Гвардията и без това се изтегляла за Кюон…

Кайл спря. Преследвача продължи за малко, после също спря и положи ръка върху ствола на един бор.

— Какво има?

Кайл сви рамене и нагласи превръзката.

— Просто се питах — каза, че Гвардията потегляла, когато сте се писали доброволци да ме проследите. Как тогава са предвиждали да се свържете с тях?

Преследвача надигна шлема си и обърса потта от веждите.

— Чак сега си съобразил това? Мислех си, че ще е очевидно…

Съгледвачът извади мях с вода и пусна струя в устата си. Предложи на Кайл, който поклати глава. Махна към проблясващото на запад море.

— Ще те отведем до града, ще вземем малко корабче и ще отплаваме за Кюон.

— Не е смешно, Преследвач.

Преследвача обърса капчици от мустаците си, усмихна се и се огледа за място да седне. Избра си покрит с мъх камък.

— Извинявай.

Сне шлема и приглади лъскавата си от потта коса.

— Не се притеснявай, момче. Просто шега.

Той подкани Кайл да седне.

— Не. Твърдо сме напуснали Гвардията. В нея няма бъдеще.

Кайл приседна.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма възможност за издигане, нали? А и те тъй или иначе са осакатени. Обречени са да загинат, освен ако не се случи нещо голямо, дето да ги събуди.

— Обетниците не ми се струват загинали. Силни са.

Разузнавачът махна с ръка.

— Не искам да кажа това. Искам да кажа, че са слепи за настоящето. Останали са в миналото.

Той потърка окачената на врата му кесия.

— Все едно вървят заднешком в бъдещето — разбираш ли какво имам предвид?

По лицето на Кайл ще да си бе проличало колко е разбрал, понеже Преследвача пое дълбоко дъх и опита отново.

— Попита за Пустошта и Кокошката. Добре, ние сме роднини. Някой би ги нарекъл мои братовчеди, далечни братовчеди. Ти би казал — братя. Там, откъдето идваме, всички сме от Изгубените. Та, там е съвсем същото. Останали са в миналото. Тръгнахме си, понеже ни беше дошло до гуша. Представи си колко гадно ни е било, когато го видяхме още по-силно в Гвардията.

Кайл кимна:

— Струва ми се, че разбирам.

Тънка, хладна усмивка.

— Няма значение. Да видим какво ни е останало за ядене.

Седнаха в сянката на високите кедри, задъвкаха пушения заек, а после ядоха непознати и за двамата диви плодове. Кайл си рече, че е възможно горските плодове да са му давали силата да тича. Докато седеше и оставяше прохладния бриз да изсушава гърба и косата му, се появи Кокошката.

— Не прекъсвам прокълнатия от Гуглата ваш обяд, нали?

— Не — отвърна Преследвача. — Да имаш горски плодове?

— Не. Страшно ми разбъркват карантиите.

— Затова ли си тука — продължи Преследвача, — да ни разправяш всичко за храносмилането си?

Кокошката прокара ръка през къдравата си сива коса.

— Щом питаш — стомахът ми е ужасно зле, откак ни завлече на тоя прокълнат от Полиел поход. Това е пълен позор.

Той смигна на Кайл.

— Тоя юнак го бива да урежда работите, колкото я бива катерица по време на буря.

— Стомахът ти ли се обажда, Кокошка?

— Не. Ще усетиш, когато стане.

— Е, нещо ново тогава?

Кокошката приседна. Кожената му дреха правеше ръцете да изглеждат огромни — ивици кожа ги пристягаха под и над лакътя. Хвана шепа съчки и ги строши в широките си загрубели ръце.

— Намерихме малко окаяно рибарско селце на брега. Западнало колкото си щете. Ама имат чудна нова лодка, дето си стои и чака да я спуснеш по брега. Това си е, тъй да се каже, цял дар от боговете.

— И това те притеснява.

— Да. От него ми се подвига — а може би просто чарковете ми да се наместват.

— Чудесно. Ще наблюдаваме за малко. Ти и Пустошта сте първи.

— Добре, добре.

Към Кайл:

— Ще чакаме тук, нали? После ще си откраднем лодката.

— Хубаво. Но трябва да ти кажа, че не знам нищо за плаване и такива работи.

Преследвача и Кокошката се спогледаха развеселено.

— Това е просто чудесно — рече Преследвача. — Понеже и ние не знаем.

Към следващата част или към съдържанието

Иън К. Есълмонт
Завръщането на Пурпурната гвардия (10)

Съдържание

Пета глава

Читалня

Работилница

Колекции

Иън К. Есълмонт Завръщането на Пурпурната гвардия (10)

Пета глава

Иън К. Есълмонт
Завръщането на Пурпурната гвардия (10)