И в същата година, при този сблъсък, още веднъж се разкри пред света туй присъствие, що някога се бе оттеглило за толкоз дълго. Всичко друго трябва да бъде разглеждано като просто обяснение. Туй присъствие — и ново, и старо — се утвърди и Нощта доби вкус на кръв и желязо.

Уличният пророк, Кан

Дъхът на коня на Рилиш образуваше мъгла в хладния нощен въздух. Той погали животното по муцуната, докато чакаше в двора до строените си войници. Приготви се за пътуване и битка — гласеше съобщението на Нищожния, и той нареди на сержант Струната да изкара всички. Къде обаче можеше да има сражение на една езда разстояние? Пазарлъкът с пратеника продължаваше съвсем предсказуемо — същите фрази като в по-ранните договори, подписвани десетилетие след десетилетие и нарушавани един след друг по един и същи начин. Дали на близнаците им бе писнало дотолкова, че предвиждаха нападение над Унта?

— Ездачи — каза Струната, въпреки че Рилиш също ги чуваше.

Скоро след това в двора изтопуркаха близнаците, следвани от отряд от двадесетина ветерани. Спряха близо до Рилиш. Братът и сестрата носеха плътни тъмносини туники, панталони и кожени ботуши. Дългата коса на Пъклената бе изопната и вързана с ивици кожа. Изпод ръцете им стърчаха дълги ножове с рогови дръжки. Нищожния го погледна и суровото стисване на устата му се сви още повече.

— Само ти, капитане.

Той ги погледна — нещо се бе променило. Изглеждаха… решени да сторят нещо, което не ги изпълваше с радост. До него застана Талия и взе ръката му, но прикри движението между телата им.

— Само аз?

Пъклената посочи пътя.

— Идвай. Трябва да побързаме.

— Много добре.

Той скочи на коня и погледна сержант Струната.

— Сержант, наглеждай нещата от мое име.

Струната кимна и плюна на земята.

Талия постави ръка върху ботуша му.

— Какво става? — тихо попита я.

— Не знам. Слушай Струната.

Той нагласи тежестта на новата си кожена ризница, покрита с железни пластини, и провери окачането на мечовете.

— Пази се. Аз ще… ще те видя по-късно.

— Върни се при мен — изрече тя с толкова напрегнат глас, че почти бе изгубила дъх.

— Да.

Близнаците подкараха конете си и отрядът прогърмя напред — копитата загромолиха по утъпканата пръст на двора. Рилиш забеляза, че почти всички от дружината на Нищожния и Пъклената са стари ветерани от похода към Седемте града — опитни, ако и вехти. Яздеха устремно по пътя на юг. Докато вървяха, подминаваха отряд след отряд, застанали строени край тъмния път. Мили Фандърей! Трябва да са хиляда! Всичките чакат в нощта. Той подкара животното си напред и му отвориха място до Нищожния в авангарда.

— Какво става? — викна той.

Изпита облекчение, когато Нищожния му отвърна с обичайната си усмивка.

— Помниш ли разговора ни отпреди няколко дни? Тръгнали сме да потвърдим споразумението си с престола. И то по такъв начин, който да не може да бъде отречен! Преди всичко — ние имаме причини да ненавиждаме Ласийн, но сме тръгнали да й помагаме.

Той поклати глава.

— Политиката е такава.

— Пратеникът за това ли…

Отрицателно махване. Нищожния отмахна разлюляната си от вятъра коса от лицето.

— Не. Това няма нищо общо с него. Ние и вещиците проучваме запада. Всички са съгласни, че се задава такъв сблъсък, какъвто Кюон не е виждал вече един век. Ние отиваме да променим съотношението на силите и цената, която ще поискаме от Ласийн, е независимостта!

Независимост? О, Нищожен, Пъклена, много се надявам заради вас. Висока цел за вашия народ. Достойна за… Рилиш проточи шия и огледа ездачите в полезрението си: все най-старите, много с рани, които иначе биха минали като признак за негодност — осакатени и липсващи ръце, извадени очи. Така. Тръгнали са, за да дадат всичко от себе си в този последен ход и да спечелят най-високата награда за децата и внуците си. Независимост.

И той язди заедно с тях. Още веднъж се наведе към Нищожния.

— За мен това е чест, Нищожен. Но защо аз? Защо аз съм тук?

Силен, волен смях.

— Победим ли, капитане, някой трябва да преговаря. Ти познаваш порядките на вашия владетелски двор. Трябва да оглеждаш всяка дума, всяко постановление. Трябва да направиш така, че условията да са обвързващи!

— Ще го направя, Нищожен.

— Добре! Знам, че ще го сториш — и той се разсмя невъздържано и съвсем по момчешки. — Затова съм така облекчен — няма да ми се налага да върша нищо от това!

Колоната достигна мост и прогърмя по него; копитата звучаха като гръмотевична буря по варовиковите блокове на здравите сводове. По близките караулни сгради, странноприемници и стопанства се появиха факли, ала колоната продължи и се насочи на запад в това, което някога е било самостоятелната държава Блор.

Разбира се, Рилиш знаеше, че уикците нямат намерение да яздят по целия път до Хенг. Това означаваше пътуване през Лабиринт — може би още една причина да го изберат да ги придружава, след като съвсем наскоро бе издържал подобно откачено пътуване. Той искрено се ужасяваше от всякакво ново посещение.

И все пак трябваше да си признае, че изпитва известно любопитство — как щяха да го направят? Всичките около хиляда души? Подобно пътуване беше нещо нечувано. От събраните от него оттук-оттам сведения, извършеното със заклинания на магове пътуване през Лабиринт приличаше на движението на мишка, дръзнала да посети през деня паничката за мляко на някоя котка. Вършеше се по възможно най-предпазливия начин.

Както и да е, отговор отново му даде мрачното и смъртоносно намерение, изписано на околните лица — никой не смяташе да се завръща. Следователно никаква цена, все едно колко висока, нямаше да ги спре да тръгнат. Богове! И той бе част от това движение!

Той още веднъж доближи коня си до Нищожния.

— Кой Лабиринт? — осведоми се той.

Младият магьосник свали погледа си от пространството напред, известно време изглеждаше озадачен, после се ухили.

— Много разправии и заяждане имаше тук, капитане. Кой би осигурил най-бързо придвижване? Най-накрая се съгласихме на един — който най-малко ще предизвика гнева на кой да е пазител — самата Бездна!

И той се засмя и смушка коня си напред.

Смаян, Рилиш остави своя кон да се изравни с останалите. Да, най-малко вероятно да предизвика нечий гняв — понеже там няма нищо! Щяха ли да падат вечно, както твърдяха някои? Да пропаднат зад ръба на обитаемия свят? Или да потънат в големия океан, който според някои вярвания опасваше всички земи? Кое ли щеше да бъде? Е, скоро щеше да разбере. При все че не си въобразяваше, че ще има възможност да предаде някому това познание.

Пред тях звездното небе се завъртя, размаза се и стана мътно, така че му прилоша. Пътят се насече на трепкащи черти, като при предизвиканите от жегата видения, при все че нощта бе прохладна. Рилиш си припяваше молитви към Фандърей, Солиел, Кралицата на сънищата, Десембрий и Трейк — дано попаднеха на нещо твърдо под копитата на конете и на въздух за дишане. Челото на колоната, предвождано от Нищожния и Пъклената заедно с отряд други магьосници и вещици, изчезна в открилата се отвъд тях празнота, и отвори пътя. Колоната продължи напред, без да трепне, и Рилиш усети как в гърдите му се надига писък. Когато неговото място в редицата доближи празнотата, писъкът се изкатери до гърлото му и изригна заедно с други викове и крясъци от останалите покрай него — мнозина извадиха мечове, а конете скочиха.

— Дано Гуглата не ни погледне!

* * *

От прикритието посред високата трева на хребета на някакъв хълм, със залязващото слънце зад гърба си, Фурията, прикривана от сержант Банат, оглеждаше бойното поле. Струваше й се, че имперската армия се представя много по-добре, отколкото си го бе представяла. Малазанските части държаха пространството на изток и на запад, но Гвардията продължаваше да държи средата. Банат й посочи там, където Пътят на поклонниците се спускаше в долината на Идрин.

— Ще настъпят ли по моста, как мислите?

— Не.

— Ами ако Гвардията пробие — какво ще ги спре да се отправят на север? — и Банат вирна брадичка натам, където високият осветен павилион известяваше за присъствието на имперската особа лично.

— Може. Но не мисля, че тя ще стои тук заради тях.

— И тъй, каква е целта?

Фурията го подкани да слизат надолу по хълма.

— Унищожаване.

Отърчаха до горичката, където отрядът й чакаше заедно с Рел, Лис и тримата братя. Фурията се доближи до Лис.

— Ще ни прикриваш ли?

Шаманката кимна.

— Колкото е във възможностите ми, но ще призная, че пуснатата от далечната страна на хълмовете магия прилича на връщане към старите походи, когато кадровите магове повеляваха на бойното поле. Боя се, че ще видим много по-лоши неща през нощта.

— Тук сме само за Риландарас.

— Моля? Ами подпомагането на императрицата?

— Това, дето ще го държим зает, е повече от достатъчно като принос, не ти ли се струва?

Погледът на Лис се отмести и тя сви устни.

— Твърде вярно.

Фурията отиде до Рел — той бе слязъл от коня по необходимост, понеже тя не бе виждала по-вдървен ездач, като изключеше себе си.

— Съжаляваш ли, че дойде?

Той нагласи шлема и позлатения си наличник.

— Не, не съжалявам. При все че съжалявам, че нямах възможност да кръстосам мечове с Обетниците. Много съм слушал за тях.

Фурията известно време го гледаше — поправените му доспехи, двете млечнобели топчета на края на ефесите на мечовете. За самите оръжия Лис твърдеше, че били принадлежали на древната Покровителка на Ли Хенг.

— Защо си напуснал родината си, Рел? През всичките тези години за мен беше очевидно, че много ти липсва.

Той сключи ръце на гърба си, а забралото му се сведе, когато наведе поглед.

— Нямах избор. Бях прогонен — не, не е така. Напуснах по свой избор, тъй като оставането би било непоносимо.

— Не разбирам.

— Не разбирам — в тона на Рел Фурията долови усмивка на съжаление. Той се извърна наполовина, сякаш не можеше да понася да говори на нея или на кой да е друг на висок глас.

— Бях млад. Много самоуверен. Приеха ме във висшата военна част на моя народ. Един от най-младите, на когото е била оказвана тази чест. Бил съм се в много дуели — но не както ги разбират твоите хора, до нечия ненужна смърт или пълно изтощение. На равнището, на което се биех аз, рядко се проливаше кръв. Всичко можеше да бъде решено от съдиите в продължение на едно или две замахвания. Бързина, техника, изпълнение. Съвършенство на формата и точност в изпълнението. Случвало се е някои състезания да бъдат губени заради неуспеха на състезателя да направи нещо. Недогледано разкриване. Техника, която не е била следвана до най-висшето си възможно осъществяване. Накратко, за нас боят е станал вид религиозно отдаване и е негов израз.

Устата на Фурията бе пресъхнала. Богове! Това обяснява доста неща. Тя преглътна, за да заговори, и произнесе гърлено:

— Тогава защо си напуснал?

— Както казах. Бях самоуверен. Сторих немислимото — оспорих съдийско решение. Съдиите, всички по-високо в йерархията от мен, препотвърдиха решението си. Тогава дръзнах да оспоря тълкуването им. За това бях отстранен от бойния орден на страната си. Беше ми забранено да нося оръжие. Оставаше ми само да живея като занаятчия, селянин или слуга. Щях да бъда лично свободен, но нямаше да се сражавам отново. Е, можеш да си представиш… как бих могъл аз, един разгорещен младеж, да понеса гледката връстниците ми — много по-неопитни мъже и жени — да се носят, извисени от званието си, докато аз ще се прекланям пред тях? Не. Наместо това избрах изгнанието. Сега обаче бих се върнал, стига да можех. Мисля си, че бих работил земята. Струва ми се, че отглеждането на нещо от семе до плодоносно растение ще се окаже твърде удовлетворително.

Да, Рел, дълъг път си изминал. Може би единствената ти грешка е била, че си бил прекалено упорит в едно общество, твърде сковано, за да го приеме.

— Можеш да мислиш за Хенг като за свой дом.

Кимване с шлема.

— Благодаря ти, Фурия.

Раздиращ рев отекна през здрача от хълм до хълм и гърбът на Фурията потръпна, а космите на ръцете й настръхнаха. Тя изтича при Лис.

— Какво беше това?

— Още едно призовано създание посрещна грозния си свършек ей там. Нещата се запичат. Скоро можем да очакваме Риландарас, при все че според мен дори и той ще си помисли, преди да пристъпи в този сблъсък. Струва ми се, че — за нещастие на всички — дуели на маговете ще разрешат изхода от това сражение.

Фурията погледна на изток, където хребетите на хълмовете проблясваха зловещо в червено и жълто и където отзвуците на взривове на остриета трещяха като падащи камъни сред рева на боя. Над равнината се носеше зловеща отразена светлина, както от зеленото и синьо зарево, понякога проблясващи в северните небеса. Земетръс, огнена стихия и бурен вятър, обединени в едно. Богове, помогнете на обикновените войници в тази бъркотия! Могат да се надяват само на това да си държат главите ниско и да се пазят да не ги забележат, докато маговете Обетници напрягат мускули, за да прочистят бойното поле.

* * *

— Какво бе това, в името на вонящата Полиел? — провикна се Мей от дъното на окопа.

— Не знам и не искам да знам! — викна Наит. — Просто продължавай да стреляш!

Претича шепа леки пехотинци със сведени глави и Наит им извика:

— Тука! Хайде, скрийте се!

Те скочиха в окопа.

— Там навън става горещо — обобщи един с малоумна усмивка на омазаното си със сажди лице.

— Просто стреляйте! — рече му Наит. Докъдето стигаше погледът му, цареше безпорядък. Нямаше ясен фронт. Надвисналият дим — истински и въображаем, измама на Мокра — му пречеше да разгледа части от бойното поле. Той знаеше кога димът е от Мокра, понеже не можеше да го подуши. Остриетата на Пурпурната гвардия бродеха из равнината и унищожаваха всяка съпротива там, където я намираха. След като сполучливото хвърляне на Мей с топилката унищожи демона, те получиха твърде много нежелано внимание. Досега съсредоточената стрелба на взвода на Наит бе отхвърлила три пристъпа и бе отслабила и отблъснала гвардейците да си търсят по-меки цели. Това — и Златните моранти, които изникваха отникъде, за да помагат за защитата на позицията им. Щом стана дума за огън, то той явно отслабваше от лявата страна — и Наит се подаде от окопа и огледа всичко. Там беше Хеук и си говореше нещо с Бърборка и с момчетата на каменомета. Какво замисляше този глупак, в името на дъха на Гуглата? Тогава магът тръгна към него.

— Няма ли да залегнеш! — кресна Наит.

— Отпий от това — отвърна му старият пияница и му тикна каната си.

— Заминавай за Бездната.

— Пий! — и той я притисна в ръцете на Наит.

— Добре! — Наит помириса за опит и го отблъсна. — Богове, не!

Хеук не бе очарован.

— Искаш помощ? Ето ти я.

Наит неохотно надигна каната към устата си и се насили да отпие от отвратителната течност, глътна и се задави. Обърса уста с ръкавица.

— Богове! Какво е това?

— Повечето е конска кръв.

— Конска кръв? Какво опитваш да направиш? Да ни отровиш ли?

Магът го тупна по гърба и се засмя. От началото на битката явно си заставаше на мястото — докато всички останали тичаха, снишаваха се и се свиваха, той вървеше прав и безгрижен. Направи знак на Наит да излезе от окопа.

— Ела с мен. Има един човек, който иска да говори с теб.

— Да говори с мен? Какво искаш да кажеш?

— Ела — и мъжът хвана Наит за ръката и го издърпа от окопа.

Наит зяпна и потърка изкривеното си рамо.

— Спокойно…

Хеук го бутна нагоре по хълма.

Духащият неспирно надолу по хълма вятър се засили. Нещо се понесе над главите им — някакъв натиск — и той приклекна, но Хеук махна, промърмори и ударите спряха. Наблизо земята се разтърси и във въздуха заедно с неколцина нередовни войници полетяха пръст и прах.

— Какво в името на Бездната… — зяпна Наит.

— Не обръщай внимание — просто остави момчетата да стрелят — каза Хеук.

— Ето ни — и той бутна Наит напред.

Внезапно въздухът се успокои и той видя, че някой седи в тревата на хребета на хълма. Много мощна жена от Дал Хон с ветрило в едната ръка вееше яростно на потното си, лъснало, тъмно лице. Потта се просмукваше и в копринените й дрехи, потъмняваше ги и ги надипляше около едрите й гърди. Въпреки всеобхватния уплах за живота си, Наит веднага бе запленен. Мили ми богове, каква жена само!

— Това е Бала — обясни Хеук. — Тя е причината, задето още си жив.

— Вярно? Е, аз съм причината тя все още да е жива!

Оросените от пот дебели ръце на жената се разтресоха, докато тя се смееше гърлено, и Наит прималя от желание.

— Добре казано, войнико. Виждам, че бойният ти дух е запазен. Добре — ще ти трябва. Накратко — аз съм изтощена. Аз спирах, отклонявах и притъпявах усилията на маговете Обетници да превърнат този склон в едно дълго поле на смъртта през цялата дълга вечер. Сега обаче приключих. Край. Смятах, че мога нещо — че мога да се опра дори на Тайсхрен, но сега виждам, че трябва да се изтегля, а по-рано той самичък заставаше срещу тези, че и повече. Хеук ще застане вместо мен тука.

За голямо притеснение на Наит тя вдигна ръка за тишина.

— Дори и половината от това, което ми е било показано, да е вярно, вие сте в добри ръце. Всъщност, ако нещо от подозираното от мен е вярно, аз откровено се радвам да си тръгна. И така, войнико. От смаяния ти поглед виждам, че си втрещен от срещата ни. За мен би било удоволствие да остана и да те поизмъча с недостъпността си, но това ще почака, докато се видим отново.

Тя затвори ветрилото си с високо изщракване, подобно на прибиране на меч в ножницата, и изчезна. Наит зяпаше празната отъпкана трева. Такъв ми бил късметът. Да срещна жената на мечтите си в деня, в който ще умра. Той коленичи и допря ръка до земята там, където тя беше седяла. Мястото бе топло на пипане. Господарке, нека я срещна още веднъж!

Хеук се прокашля.

— Видя я значи.

Наит се обърна към него.

— Да, видях я!

— Добре. Огледай се. Какво още виждаш?

Наит искаше да каже на стареца да се затъкне, ала с не особено голямо желание хвърли поглед на полето. През тъмнината на сгъстяващия се здрач се движеха светлини — ярки светещи фигури сред ония, които тичаха и се биеха.

— Виждам хора, които целите светят.

— Добре. Сега притежаваш малко от таланта. Кръвта ти го даде, както го даде на всички останали в окопите долу. Можеш да видиш всеки с действаща магия от Лабиринт. Слизай долу сега и използвай каменомета, за да ги отвееш при Гуглата.

Наит нямаше нужда от обяснение за предимствата от това. Той хвана мешката си и се затича по склона:

— Кибб! Зареждайте звяра!

* * *

В последните си нареждания Ласийн бе много строга — не влизайте в имперския павилион. Няма значение какво става. Въпреки че бе изключително изкушен да отмести плътните слоести завеси и да надникне вътре, Опосум се удържа. Няма смисъл да се предлагам като цел за нищо, което дебне скрито вътре. Факли осветяваха външния му периметър, а на стража един през друг стояха редовни малазански войници. Нито пристигаха, нито потегляха вестоносци или слуги. Опосум гледаше — както и преди — наполовина скрит от воали Мокра и наклонени сенки на Мийнас. Нощта идваше и се сгъстяваше. Той щеше да чака. Най-накрая някой достоен за вниманието му щеше да стори грешка; тогава той щеше да удари.

Междувременно се забавляваше, като си представяше какво ли става вътре. Хавва Гулен беше ли изтъкала множество слоеве от защити и задействани от някой Лабиринт капани за нападателите? Боговете знаеха, че тя не изглеждаше способна на нищо друго; той не бе виждал мръсната й сплъстена коса или изпоцапаните одежди откак бяха дошли. Може би Забулените вече я бяха отнесли. Как можеха да разберат? Във всеки случай той можеше да чака. Командирите на Ръце имаха заповедите си — всичко се свеждаше до не повече от това да заловят всеки изолиран Обетник и да го унищожат. Какво повече можеха да направят? Ласийн бе наредила никакви Нокти да не остават с нея. Много добре. Кой беше той да изразява несъгласие? Всъщност технически той не беше с нея, нали? Гледаше от безопасно разстояние. Случеше ли се нещо неблагоприятно… е, щеше да се наложи някой да направи крачката и да поеме нещата…

Движение на плътните наслоени платове накара Опосум да приклекне. Отвътре се донесе вик — нечовешки, гъргорещ, затихващ до страшен агонизиращ хленч. Опосум изтърча към павилиона. Стражата се отдръпваше с извадени мечове, докато нещо се измъкваше изпод прикованите в земята краища на плата. Демон — крайниците и ноктестите му ръце бяха усукани, почти разтопени. Димящи язви разяждаха рошавата му козина. Зад него оставаха следи от сукървица и червена пръст, сякаш изрината от павилиона. Опосум коленичи и докосна странния ръждивочервен прах. Разтърка го между палеца и показалеца на облечената си в ръкавица ръка. Гладък като тебешир.

Изтормозеното създание въздъхна и умря. Пред очите на всички плътта му се стопи до нещо бълбукащо и съскащо. Опосум се отдръпна. Кралицата да ги опази дано! Какво би могло да стори това на едно призовано създание — обитател на известно само на боговете Царство или Лабиринт? Тогава го порази мисълта — призовано! Магическо създание! Опосум, все едно ужилен, дръпна рязко ръкавицата си, обърна я наопаки и я захвърли като змия усойница. Богове! За малко… твърде ужасно е дори да го помислиш! Отдалечи се още — поне не изглеждаше някой от стражата да го е видял; магията му от Лабиринта продължаваше да действа. Той си намери друга удобна точка — гърбът му бе защитен от стената от колци на някакво временно заграждение за коне.

Чиста Ласийн. Злостна и ефикасна. Подът е поръсен с отатарал и тя е в средата. Прахът спира магията на всяко влизане и изравнява силите. Що се отнася до последвалата битка — е, тя все пак е била Господар на Нокътя. Плътните платнени стени на павилиона закриваха съдбите на влезлите от чакащите навън. Колцина ли бяха загинали вътре? Пет? Десет? А колко ще са призори? Колко би изпратил Качулката, преди да влезе лично? А когато влезеше… превъзнасяният Върховен маг щеше да се окаже осакатен. Точно както тайнствената жена маг, която го беше нападнала преди. Ала навремето Качулката се бе дуелирал с Танцьора. Било е премерване на силите, което почти бих рискувал да наблюдавам отвътре.

Почти.

Междувременно излизаше, че Ласийн добре се оправя с нещата. Може би имаше време за обиколка на бойното поле и за търсене на удобни цели. Да, може би да. А и той трябваше да получи впечатление от сблъсъка — ако положението бе такова, че налагаше ненатрапчиво оттегляне. С издигнат Лабиринт, наполовина в естествена сянка, наполовина в Мийнас, Опосум изтича на бойното поле, без никой да излезе насреща му.

Видяното го ужаси. Никога не бе виждал такова безразборно клане. Носеха се завеси от Мокра — може би даваха на хората, които покриваха, смазващо отпадане на духа или увереност в неизбежното поражение. Въведени от Тир огнени стени минаваха през вече изгорялата жар на опустошените треви. Леката пехота се трупаше наедно за защита и стреляше по всеки, който приближи. Малазанските редовни войници се окопаваха и издигаха стени от щитове срещу нападенията на понеслите се поделения пурпурни гвардейци. Из мрака се виеше дим. Доколкото можеше да разбере, нещата бяха стигнали почти до хаос и анархия, при които всяко подвижно нещо е цел.

Чудовищно изригване на муниции го удари в ушите и го бутна. Той се затича към най-близкото укритие. Взривът се разпростря като непрестанен трясък, който сякаш нарастваше на вълни и се издигаше до непрекъснат рев. Опосум достигна върха на малко хълмче, за да види склона към скалата в долината на Идрин. Там фалангата на Златните моранти бе пресрещната от смехотворно малък в сравнение с тях отряд на Пурпурната гвардия. Не обикновеното нападение обаче бе нещото, което запленяваше и ужасяваше — фалангата бе нападната с обредна бойна магия. Торнадо от Серк се стовари върху строя и подхвана морантите в своята въртяща се мелачка. Те се въртяха в нея като кукли, крайниците им замахваха, а някои биваха повличани надолу и събаряха цели редици. Там те се удряха, понякога избухваха и изчезваха сред облаци от разкъсана плът и унищожена броня. Дано дори Гуглата не приеме това! Това не беше война. Това беше клане. И мисълта, че нямат магове, го стисна за гърдите и за малко да спре сърцето му!

Нямаме магове. Спрете! Някой трябва да сложи край на това!

— Започна се — обади се дрезгав нисък глас до него. Опосум подскокна и се завъртя — брадат старец в мръсни одежди, стиснал нащърбена кафява пръстена кана.

— Кой си ти?

— Хеук. Кадрови маг, Шести взвод, Втора рота, Четвърто поделение, Четвърта армия.

— Какво е започнало?

— Нашият дуел.

Опосум изгледа човека от горе до долу, все едно беше луд.

— Твоят дуел? Там има поне дванадесет магове Обетници.

— По-малко са от това. Момчетата докопаха поне трима. Във всеки случай — и очите му се вторачиха право в тези на Опосум, — това не е твоя грижа, нали така?

Опосум не можа да се удържи и направи крачка назад. Тази миризма… кръв? Очите на човека — среднощно черно върху черно? На устата му — кръв?

— Кой си ти? — издиша той.

Човекът посочи на юг.

— Виж. Не издържаха.

Наистина. Фалангата на Златните се разпиляваше под натиска на развихрящия се изгладнял циклон. Купове войници бягаха във всички посоки.

Усмивката на мъжа се изкриви и показа черни криви зъби.

— Ние сме следващите.

Погледът му се върна при Опосум.

— Кой съм аз ли? Вашите вербовчици ме нарекоха маг, но аз не съм маг. А сега — и той надигна каната, — по-добре да отлетиш, смъртоносно гардже. Стой си при твоите игрички в плитчините на Сянката. Що се отнася до мен — аз проучвам бездънните дълбини на Вечната Нощ!

Опосум продължи да отстъпва.

— Не — този Лабиринт е отвъд нас.

— Глупак! Както казах, не съм маг. Аз към прост поклонник на Нощта. Според старата поговорка кръвта ми кипи. Бягай сега, понеже съм на път да призова моя бог, а той се е завърнал и отдавна е настъпило време да се покаже неговото засилващо се присъствие в света.

Докато Опосум гледаше отвратено, мъжът обърна каната върху главата си. Плътна течност — той реши, че е съсирена кръв — потече по косата, лицето и раменете на човека. Опосум се обърна и му се повдигна. Безумие! Пълна лудост. А нощта едва бе започнала! В основата на ниското възвишение той се спря внезапно, когато запънатите арбалети на десетки коленичили и залегнали в тревата войници се помръднаха и се прицелиха в него. Той замръзна.

— Свали Лабиринта си — викна някой. — Или умри.

Опосум се подчини. Те ме виждат. Как могат да ме виждат?

— А! — изхъмка някой. — Та това е само някакъв проклет Нокът.

Всички арбалети се извъртяха в други посоки.

Доста засегнат, Опосум потърси притежателя на гласа. Той намери мъжа — сержант — в окопа да се разправя с високия Златен морант.

— Пет пари не давам — обясняваше сержантът. — Заповядано ви е да останете, значи оставате!

— Братята ни имат нужда от нас — изръмжа морантът. — Притиснати са тежко.

— Разбягали са се — отбеляза Опосум. И двамата вдигнаха погледи, ядосани, както му се стори, от прекъсването му. Сержантът все едно хвърли нещо с ръка.

— Ето ти на.

— Можеш да им наредиш да се съберат на тази позиция — предложи Опосум.

Морантът сведе шлема си и погледна сержанта, който яростно изгледа Опосум, и махна на моранта да си върви.

— Чудесно! — и промърмори под нос — Със същия успех можем да си нарисуваме цели на главите.

— Твърде късно за това, сержант…?

— Наи… — Човекът пое дълбоко дъх. — Шушумигата. Сержант Шушумигата.

А! Разбира се, човекът, достатъчно луд да излезе през нощта и да опита да проследи Риландарас. Кой друг би могъл да бъде?

— Вече сте привлекли вниманието на Гвардията. Мога да ви го гарантирам. Над главите си имате побъркан маг или жрец, който си въобразява, че е всемогъщ. След като морантите се разбягаха, вие и средата сте единствените останали имперски укрепления на полето.

Мъжът оглеждаше тъмното поле пред окопа, където морантските и малазанските войници удържаха редовете и защитаваха събралите се леки пехотинци срещу пехотата на Гвардията.

— Тогава, струва ми се, най-добре е да изчезваш — високомерно каза той.

Устата на Опосум се захлопна. Ръцете го засърбяха да го стисне.

— Не си въобразявай, че си извън обсега на императрицата — изстърга той.

— А ти не си въобразявай, че си в безопасност.

И другият посочи надолу в окопа. Опосум погледна настрани — четирима сапьори държаха насочени към него арбалети с острие на всеки от тях.

— Ние сме в окопа, а ти не си — кратко обобщи сержантът.

Опосум се изправи и внимателно нагласи тъмносинята си туника.

— Продължавай да отбраняваш позицията, сержант — той прекрачи над окопа и издигна Лабиринта си, за да премине през редовете на имперската войска. Сержантът се провикна след него:

— Без майтап! Все едно съм тръгнал да плувам или нещо такова.

Безочлив боклук. Опосум се успокои с увереността, че — дори при твърденията на обезумелия жрец — те ще са мъртви до сутринта. Просто се надяваше да ударят Гвардията достатъчно силно, та да могат Ноктите да унищожат лесно останалите изтощени и изцедени Обетници.

* * *

Остриетата й намериха западното крило разнебитено. Бляскавата изпрати лейтенантите си, за да организират останалите разпръснати сили. Сериозното напредване на имперската войска бе спирано единствено от липсата на подкрепа от останалата част на бойното поле — средата на Гвардията още удържаше, а ужасяващата демонстрация на бойна магия на изток спираше всеки обикновен войник.

Бляскавата напредваше заедно със Сивогрив, Шел и Опушения и събираше със себе си още Обетници, повечето от които изпращаше напред, за да подсилват съпротивата. Колкото повече се приближаваха до фронта или до запилели се части от него, толкова по-чести ставаха убийствените полети на арбалетните стрели. Всеки Обетник, а и много редови войници от Гвардията, си беше взел солиден правоъгълен щит на малазански тежък пехотинец и всички се бяха свили зад тях като зад подвижни стени. Бляскавата трябваше от време на време да маха забилите се в нейния стрели, за да може да го използва.

Една от Обетниците, Данет, й махна да иде до куп загинали Гвардейци.

— Виж този.

Застанала на колене, тя вдигна някакво тяло и постави главата му в скута си. Въпреки обезобразените черти на човека, Бляскавата го разпозна — Дългокрак, Обетник. Както можеше да се очаква, по тялото имаше доста рани, ала изненадата бе смъртоносната рана на главата. Тя беше необикновена. Някой или нещо го бе ударило по лицето, счупило носа и челюстта и забило счупените кости в мозъка, убивайки го на мига.

— Сопа или боздуган? — предположи Бляскавата.

— Отворена ръка — отвърна Данет, а равният й глас отговаряше на мрачното лице.

— Какво? Кой би могъл…

— Урко! — Опушения ахна, все едно самото име бе проклятие. — Той е тук.

Урко — човекът, който няма нужда от оръжия. Нищо чудно, че западът е бил в такова безредие; няма поделение, което да може да издържи срещу него. Тя се огледа и срещна погледите на Обетниците наблизо.

— Полугосподинчото, Котвата, Късметлията! Намерете го и го убийте.

И тримата едновременно сведоха глави и хукнаха.

— Няма да го намерят — обади се Опушения.

— Не? Защо не?

— Вероятно стои в строя като всеки друг тежък пехотинец. Вече се крие от Забулените. Може да е всеки.

— Късметлията не е глупак. Ще чака и ще гледа.

Свиване на рамене.

— Надявам се.

И той посочи Шел.

— Във всеки случай Шел и аз направихме няколко преброявания и смятаме, че имаме около тридесетина от нашите братя и сестри.

— Скинър?

— Малко повече.

— Разбирам. Значи оставаме разделени в обвързаностите си.

Отново я прободоха съмнения — те секнаха дъха и разбутаха стомаха й почти до гадене. Ами ако съм сънувала? Ако съм чувала гласове? Все пак онова беше Сянката. Тя се обърна към Сивогрив и ядосано изстреля:

— Ти какво? Можеш ли да застанеш срещу човек, който чупи броня с голи ръце?

Близки взривове от вълна хвърлени муниции засипаха всички с прахоляк и пръст. Сивогрив премести щита си и отърси пръстта от раменете си.

— Срещал съм го — викна той. — Но от чутото от мен — не.

— Не?

Тя звучеше невярващо.

— Просто така — признаваш, че не можеш да го победиш. Това не е ли отказ да се сражаваш?

Всички останали наблизо Обетници се обърнаха да гледат разтревожено.

— Не съм казал това, Бляскава — спокойно обясни Сивогрив, отпуснал ръце покрай тялото си. — Просто казах, че няма да има равенство между нас.

— И тъй, всичко, което си чул за него, те кара да се боиш.

— Не, Бляскава. Чутото от мен ме кара да му се възхищавам изключително. Едно ще ти кажа обаче. Заклевам се, че ще дам живота си да те опазя.

За няколко мига Бляскавата остана неподвижна и тъмният й поглед се спря на светлите незащитени очи на Сивогрив. Тя остави щита си да се смъкне, а после го вдигна отново, тъй като покрай нея пропя арбалетна стрела и закачи провисналия от шлема й пурпурен копринен плат. Тя изпусна с ръмжене дъх през стиснатите си зъби.

— Проклет да си, Сивогрив. Винаги ли трябва да вървиш по острието на ножа?

— Трябва да бъда верен на себе си.

И виж докъде те е докарало това, изменнико! Тя обаче остави отговора си неизречен. Човекът изглеждаше твърде безжалостно наясно с това. Тя хвана прибрания в ножницата напански тънкоостър меч.

— Тогава ще трябва да се възползвам от твоето предложение и да те отведа в предните редици, докато не намерим нашия приятел…

Той потърка широкия си сплескан нос и потръпна.

— Притеснявах се, че ще предложиш това.

— Дано Отецът Светлина ни опази! — изпъшка Опушения и изведнъж се вторачи на изток. Шел също гледаше, загубила дар слово. Ръцете й се надигнаха, сякаш да отблъсне видяното. Бляскавата примижа, но можа да различи само някакво по-тъмно място посред нощта.

— Какво е това?

Все още загледан в далечния край на полето, Опушения промърмори, почти нечуто:

— Невъзможното.

— Обясни се, маг — изстреля Бляскавата.

Той се обърна към нея, запримигва и прекара омацани със сажди ръце през оплетената си коса.

— Някой е пуснал Куралд Галайн тук, на бойното поле. И който и да е този маг, то той или тя не е от нашите.

— Куралд Галайн?

— Лабиринтът на Древния Мрак на Тайст Андий — обясни Шел. — Домът на тяхната богиня, Майката Мрак.

Бляскавата погледна събиращото се, леко завъртяно тъмно петно ниско над полето.

— Тук обаче няма Тайст Андий…

— Точно. Невъзможното.

Удари на вятър известиха идването на магове през Лабиринт — Опал, Лор-син и Бокала. Събралите се магове Обетници хвърлиха напрегнати погледи на Опушения, който с рязко изкривяване на устата се съгласи с това, което му бе съобщено. Той се обърна към Бляскавата:

— Надиграването с магия започна. Скинър е призовал ритуална магия и имперските са отвърнали. Всички ние, петимата, заедно с маговете от набора, Лъжльото, Пала и всички останали — вероятно всичките ще бъдем необходими там.

— Всичките?

Опушения прекара ръка през лицето си.

— Който и да е издигнал това, Бляскава, е над моите сили.

Тя се застави да остане стегната. Не показвай нищо! Всички те те гледат! Нито една битка ли не може да се развива според предвиденото? Очаквахме това сражение да бъде решено от меча и щита. Сега според Опушения нещата са стигнали до сблъсък, подобен на вещерските сражения от старо време. Е, така да бъде. Ако оставим настрана една поява на Тайсхрен, вярвам в кадровите магове на Гвардията. Поне това нещо, каквото и да е то, сега е грижа на Скинър, защото се намира точно между него и имперския павилион. К ’азз, ако наистина си наблизо — имаме нужда от теб.

— Много добре.

Тя кимна на сержанта до себе си, Траншея, който вдигна ръка със знак „настъпление“.

— Напред!

Сивогрив тръгна след Бляскавата с очевидното намерение да пази гърба й, а събралите се магове покриваха фланговете й. Подчинените й Обетници се пръснаха из съставената от хора от второто и третото въвеждане фаланга и събираха разпръснатите купове в нарастващ, разширяващ се клин от войници с щитове.

* * *

— Великата богиня да ни опази — промърмори Лис и рязко обърна глава на изток. Фурията забеляза, че и тримата братя се бяха обърнали.

— Какво е това? — попита тя.

— Невероятно… Нищо такова не съм виждала, нито съм очаквала да видя.

— Какво е то, проклето да е!

— Древният Мрак, Вечната Нощ, пуснати тук, на бойното поле.

Тя отдръпна поглед от очертанията на хълмовете и погледна към Фурията, която стоеше до нейния кон.

— На това поле, Фурия, нещата бързо се изплъзват от контрол. Призовани са сили, които биха спрели дори Риландарас. Все пак, той е просто едно създание.

Тя посочи.

— Там приготвят за употреба магия от вида на тази, която поглъща войски.

— И?

— И ние трябва да го намерим, преди ние самите да бъдем погълнати.

— Нека… — каза единият от братята.

— … го оставим…

— … да умре — довърши последният.

Лис се обърна към тях.

— Твърде е хитър. Ще избяга. Възнамерявам да се уверя в смъртта му!

— И аз — добави Рел.

И тримата свиха рамене, а безразличието им изправи космите на врата на Фурията. Те не се движеха един след друг или самостоятелно, а еднакво, точно в същия миг по точно същия начин, въпреки схващането на рамене, устни и ръце. Сякаш бяха един човек. А и около тях винаги имаше нещо зловещо. Нещо притеснително. Всички го усещаха. За Фурията то бе нещо, което я поразяваше право в самата й същност, но тя не можеше да го определи точно. По усет. Нещо в тях беше много лошо.

Ала какво можеше да направи? Не бяха сторили нищо подозрително. Нищо, за което да бъдат обвинени. Точно обратното всъщност. Те бяха изключително важни за отбраната на града. Следователно тя не можеше да се отърве от тях. Като коне — кисело размишляваше тя. Те се бяха направили полезни, тъй че не можеш просто да ги убиеш. Но тя познаваше истинския им лик — беше ги подхванала.

— Та? — въздъхна тя. — Какво предлагаш?

— Трябва да потеглим. Наблизо е. На север. Братята и аз трябва да можем да го намерим.

Да го намерим? Велика Господарке, те всъщност го преследват! Е, затова са дошли тук. Тя лично се бе надявала да чака, докато не бъде белязан от имперската войска, та после да могат да се появят и да го довършат. Все още обаче имаше надежда.

Тя отиде до коня си и хвана юздите. Червената кобила извърна глава и я погледна. Опитай нещо и ще те убия — знаеш го. Кобилата разтърси кестенявата си грива. Фурията потупа издутите дисаги, здраво пристегнати и увити в овчи кожи. Да, и тя възнамеряваше да се увери в това.

* * *

Някакъв взводен лечител — Улен не знаеше името му — го стисна за лявата ръка, за да му покаже, че е готов, после отиде при следващия ранен. Улен се изправи, откъсна очи от полето и видя, че човекът е направил превръзка за през рамо, за да прикрепи мъртвото месо на дясната му ръка към гърдите. Един от Забулените на Качулката, висока слаба жена с дълга бяла коса, изникна от нищото и уби гвардейци и хора от щаба. Тя се насочи към него, когато един сержант от сапьорите — Урфа, дошъл за доклад, хвърли нещо, което избухна в облак от метални парчетии; някои от тях разкъсаха ръката му и прерязаха сухожилия и нерви. Забулената взе да се олюлява, цялата в кървави драскотини, и тогава се появи една пълна Ръка, която се хвърли върху нея. Боят се изтъркаля навън в нощта — подскачащи тела, хвърлени остриета и магии от Лабиринтите.

Със същия всеобхващащ поглед Улен видя как щабът му, съставен от сравнително неопитни лейтенанти и вестоносци, е разтърсен до дъно. Първия път винаги е най-зле. Той се прокашля и отвлече вниманието им от нощта.

— Сега сме наясно какво ще да е било едно посещение от страна на Танцьора, а? — и той се усмихна самоиронично, почти тъжно. Мъжете и жените се спогледаха — някои бършеха блесналите си запотени лица. Последва разбиращ смях и дори въздишки.

— Тъй вярно — хорово казаха те.

— Докладвайте, хора! Какво става?

Имперският лейтенант обърса вадичка кръв от порязаната си буза.

— Докладват, че отстъпваме на запад. Урко изтегля хората си към средата.

— Имам непотвърдени съобщения, че Мечът е ранен, може би загинал — добави лейтенантът далхонец Гелан.

— Морантите и останалите на изток се събират около укреплението — добави трети. — От Нокътя ми докладваха, че Скинър води една фаланга на север и се е насочил точно към това укрепление.

Богове, какъв сблъсък ще бъде това. Той може и да определи победителя.

— А събралата се там тъмнина…?

— Потвърдено е, че явно става дума за един от нашите кадрови магове — донесе се неохотното признание.

Недей да отписваш нечистокръвните, синко на някой знатен дом. Въпреки липсата на гръмки звания, като Върховен маг, мнозина от тях всъщност си разбират от занаята.

— Много добре. Нека всички побягнали войници и офицери се съберат на укреплението. Леката пехота да съсредоточи стрелбата върху тази фаланга — накълцайте ги!

— Слушам.

— Ами императрицата? — попита един от хората от щаба. — Ако Забулените са…

— Забравете императрицата — ядосано отвърна Улен. — Тя води своите битки, както и ние трябва да водим нашите.

А и ако си мислите, че сме били лошо ударени от Забулените, не искайте да бъдете близо до нея.

— Императрицата изпраща своите похвали — произнесе нов глас, Улен се обърна и бе приятно изненадан да види изпонасечения образ на капитан Мос. Той протегна лявата си ръка и двамата се здрависаха неловко. — Придаден съм към вашия щаб.

— Добре дошъл.

— Тя ми нареди да ви осведомя, че имате пълното й доверие. Тя хвали действията ви като военачалник.

Улен вдигна вежди. Точно каквото имперските офицери в щаба трябва да чуят. Благодаря ти, Мос. Той отново се прокашля в левия си юмрук.

— Много добре, капитан.

Обърна се към своите хора:

— Какво идва от канците?

— Нападнали са, но Обетниците все още държат моста — обясни някой.

— Колко?

— Според отчетите… — и мъжът преглътна, а гласът му спадна — петима.

— Петима? Петима Обетници срещу двадесет хиляди?

— О, да, господине.

Гугла — доволен ли си? Какъв свиреп сблъсък! Не завиждам на канците за усилието, което трябва да положат, за да изчистят Обетниците от този тесен проход. И срещу колко са изправени — тридесет? Четиридесет? Не, не така! Избягвай отчаяните постановки. Тази поне са на открито. Могат да бъдат покосени отдалеч.

— Канците ще пробият скоро — отбеляза той. — Просто трябва да удържим.

Поне неколцина от хората от щаба му се насилиха да промърморят:

— Тъй вярно.

* * *

Сноването нагоре-надолу из полето и наблюдаването през Мийнас, а после през Мокра, дадоха плода си, когато Опосум усети, че плячката му е на северозапад. Той се задвижи бързо през Сянката, пристигна на затъмнения склон и видя Койл, надвесена над неподвижни тела, проснати сгърчени в тревата — цяла Ръка от Нокътя. Проклета да е тая жена! Сега имаме нужда от цялата си сила, а тя отстранява съперници! Това е повече от достатъчно оправдание… Той извади остриетата и се хвърли напред през Сянката. С приближаването му собственият й усет я накара да се отмести, но не достатъчно бързо, та да избегне понеслото се желязо, което влезе между ребрата й отпред и отзад и проби белия дроб и сърцето. Той завъртя ножовете, за да е сигурен, че е разкъсал органите.

Койл го погледна, смаяна, ужасена, със съзнанието за настъпващата смърт в очите си.

— Глупако… — въздъхна тя.

Той не обръщаше внимание на подобни предсмъртни приказки. Отлита ли животът, човек произнася особени неща. Проклятия, уверения в невинност, най-потайни копнежи.

— Тези са… на Малик… Аз единствено стоях между тях… и нея.

Опосум издърпа остриетата и се изправи. Какво?

Животът помръкна в тъмните очи на жената и тя падна. Усмихна се — зъбите й бяха почервенели от кръв.

— Късмет — прошепна тя и се засмя печално. — Късмет…

Тялото й се загърчи, размаза се и се промени. Опосум разпозна майсторството на Висшата Мокра — и то много по-добро от неговото — докато тялото не се очерта още веднъж ясно пред него. Той видя как в краката му лежи дебелата фигура на Хавва Гулен.

Солиел да ми прости! Какво направих? Тя защо не ми каза? Защо не каза на когото и да е? Защото — глупако! — тя е водела собствената си игра, точно като теб. А сега какво? Първо, тръгвай! Нека мъглата на войната забули всичко.

Той вдигна своя Лабиринт и пристъпи в Сянката…

И бе съборен от тъп удар в страната.

Лежеше и се задъхваше сред пръстта и туфи остри кактусообразни треви, които дращеха откритата му кожа. Над него се надвеси висока слаба фигура. Той примигна и видя мъртво обезобразено лице — изсъхнала кожа, обелени устни, пожълтели зъби и празни очни гнезда, разкъсана броня и провиснали парцали. Имасс? Тук?

Онзи се протегна, хвана го за ризата и го дръпна нагоре.

— Твоите нарушения ме дразнят — изсъска нещото. — Сянката не бива да бъде използвана тъй лековато.

Съществото го раздруса като дете.

— Сега си върви и не се връщай.

И го захвърли настрани.

Опосум се олюля и се изправи. Изопна дрехите си.

— Кой си ти?

Онзи — беше ли все пак Имасс? — стисна с юмрук от кокали и жили меча на гърба си:

— Върви си! Разправиите ви да са вън от Сянката!

— Да! Да.

И Опосум махна с ръка и се изнесе от Лабиринта. Покритият от нощта склон отново се появи около него. Какофонията на битката се върна. Кой — какво — беше това, в името на Чародейката? Имасс изменник? Някакъв Асцендент? Завърнал се от света на мъртвите? Няма значение. Не е важно. Съсредоточи се! Той опита да се концентрира и да успокои дъха си. Богове, какво сторих! Убих Върховния маг. Жена, която твърдеше, че помага. Стига, човече. Мисли за собствения си гръб. Според Хавва, Малик държал Нокътя, докато аз съм бил само кукла! Какви възможности имаме? Ласийн! Единствено тя ми е останала. Трябва да се добера до нея.

Опосум призова своя Лабиринт на Мокра. Скоро след това още някакъв войник от неясно коя войска протича изгърбен през склоновете. Той се намираше на запад и откри полето, където се разпореждаше Гвардията. Обетниците бяха влезли в боя и помитаха всичко пред себе си. Леките пехотинци и имперската тежка пехота все още тичаха насам-натам като полски мишки, но единствените здрави формации бяха каретата на Гвардията — раздалечени едно от друго като предпазна мярка срещу нападение от страна на маговете. На изток дълбокият неразреден мрак на кадровия маг продължаваше да виси като плосък облак над хълма и на пръв поглед не вършеше нищо — слабо въртящ се вихър от нощ — докато малазанските сили се събираха около защитеното от мага укрепено място. На югоизток високото сребърно знаме дракон на Гвардията напредваше пред разгъващата се фаланга.

Точно тогава откъм север тъмнината бе осветена от блестяща жълто-оранжева светлина — имперският павилион избухна в пламъци. Това прогони нощта на половин левга наоколо. Пламъците се издигаха като от огромен празничен огън — светлина и жизненост, макар и за кратко. Опосум гледаше, а ръцете му се отпуснаха покрай тялото. О, Качулка! Майсторски удар! Толкова за внимателната подготовка и предпазните мерки! Прекланям се пред непреклонната ти жестокост.

Какво ще прави сега горкият Опосум? Имперските сили са пометени, павилионът гори, а аз самият убих имперския Върховен маг. Какво може да е останало? Обзе го приповдигнато, почти весело настроение, и той се засмя с глас. Чувстваше се тъй, сякаш танцува сред мъртвите. Притесненията му, толкова важните безпокойства за съперници сред ордена? Напълно безпочвени! Цял живот сплетни, изчисления, манипулиране? Един пропилян живот! Неговите стремежи, надежди, мечти? Изцяло осуетени!

Той тръгна из полето между загиналите. Хайде, Качулка! Хайде, Дантела, Тархан или Иша! Нека сложим край на трагикомедията!

* * *

Наит коленичи в утъпканата трева непосредствено пред окопа заедно с множество сержанти и офицери от три различни бригади. Най-високопоставените офицери бяха капитаните Тенекеджията и Джей К’епп, или капитан Кепп, както го наричаха всички, и очукан Златен морант, който се представи като Цъфналия. За Славния зъб се твърдеше, че още бил действал, но избрал да остане на полето и да помага за събирането на разпилелите се войници. Твърдеше се, че Мечът бил някъде, ранен посред касапницата на средното укрепление, където според слуховете Урко водел съпротивата.

Капитан Тенекеджията лежеше, докато превързваха порязания му крак, а Кепп си седеше мълчаливо — можеше само мълчаливо, понеже някакъв Обетник му строшил челюстта.

От по-младшите офицери и сержанти Наит си размени кимвания със Ситния, Лим и останалите, и ги гледаше как се съвещават шепнешком и с мърморене. Всички шепнеха, понеже се намираха на границите на Мрака. Тук всичко бе тихо — дори трясъкът на боя на няколко крачки встрани идваше като слабо далечно шумолене. Беше и студено — подгизналите от пот риза и плъстена дреха на Наит го смразяваха. Разбира се, той знаеше какво се задава още преди да са казали каквото и да е. Тъй че двамата със Ситния си размениха страдалчески завъртания на очите, когато се обади Тенекеджията:

— Сержант Шушумига, ела да поговорим.

Той отърча и се отпусна на колене:

— Слушам.

— Искаме да отидеш и да говориш с него.

— Няма да вървя там и да говоря с него. Иди ти.

Яростен отблясък от някогашния сержант, сега капитан.

— Ако не си забелязал, не мога да ходя.

— Тогава Кепп.

През стиснати зъби:

— Той… не може… да говори.

— Тогава Цъфналия.

— Той не говори талийски!

Ама и ние сме сбирщина карнавални смешници. Безнадеждна работа.

— Отлично!

Тенекеджията поглади едната страна на дългия си сребърен мустак и се усмихна злобно:

— Той е твой взводен маг.

— Да, да.

Изправи се, заръмжа и потрепваше от болка — толкова съм уморен, а нещата още не са доближили развръзката — и се закатери по склона. Тревата се трошеше, станала чуплива от сланата, под старите му, разпадащи се сандали. Тъмнината бе изключителна, неразредена, ала той все още можеше да вижда и си помисли за питието на Хеук — железният му вкус продължаваше да му спича езика. Все едно бе увит в слоеве от най-гъстото, най-тъмно, най-фино платно. Може би самур, реши той, въпреки че не го беше виждал или докосвал никога. Студът го сграбчи — на железните пластини на ръкавиците му се появи скреж.

— Хеук!

Тъмнината сякаш поглъщаше гласа му. Отговори му тишина; тя не бе обаче истинска тишина. Нещо я изпълваше. Той се напрегна и се заслуша — възможно най-слабите потропвания и дрънкане на вериги? Дълбоки тътнежи, като от колела, които простенват някъде в мрака?

— Хеук?

— Тук съм.

Наит зяпна — човекът клечеше право пред него.

— А, добре ли си?

— Да. Защо?

— Защо си коленичил тук?

— Благодарях, разбира се.

— Аха.

Магът се изправи и леко му махна. Представляваше изключителна гледка. Лицето, раменете и дрехите му бяха залети от засъхнала до черно кръв — или поне изглеждаше черна на това странно място. Странно, но изглеждаше по-висок и по-изправен от преди.

— Какво има? — попита той, сякаш в цялата работа нямаше нищо необичайно.

— А, да. Момчетата долу искат да знаеш, че към нас са се насочили Обетници. И предполагам, че са притеснени. Можеш ли да се оправиш с тях?

— Ще ти дам всичко, което притежавам — каза той и прозвуча по-трезво от всякога досега. Това обаче си беше и плашещо — бе толкова спокоен, а погледът му тъй устремен и осъзнат. А и зловещите изцяло черни зеници, ирис и очна ябълка.

— О, чудесно! Всички ще се радват да го научат. Тогава ще ги удържаме далеч от теб.

— Знам, че ще го направите, Наит. Пожелавам ви успех. Ще сторя каквото мога, за да защитя всички ви. Ако ме надвият, няма да останете в неведение.

— Добре.

Наит почти му отдаде чест. Странно как изведнъж някакво излъчване на господство без претенции обкръжи стареца. След някакъв полупоклон Наит се завтече надолу по склона. Разбира се, че нямаше и представа къде е окопът, понеже мракът бе тъй непрогледен — ала все пак можеше да вижда и да се движи в него. Реши, че трябва да е заради онази глътка от каната.

Всичко се стовари върху му наведнъж, като преди — крясъци, звън на оръжие, тракане на щитове. Нечии ръце го издърпаха надолу и той приклекна и запримигва. Далеч нататък по полегатия склон извитите дъги на отбраната в дълбочина на тежката пехота защитаваха строя от леки пехотинци, които заставаха на смени, стреляха и се оттегляха. Зад тях стоеше вътрешната защита от Златни моранти и още малазанска тежка пехота, а зад тях окопът, препълнен с арбалетчици, леки пехотинци и сапьори, изливаше смазващ порой от стрели върху редиците на Гвардията, които притискаха отбраната.

И все пак — толкова малко. Толкова малко и от двете страни. Къде бяха всички? Можеха ли загиналите да са толкова много? Разбира се, хиляди оставаха в средата и на запад. За щастие, тук частите на Гвардията бяха толкова малобройни, че можеха само да нападат и да приключват някого — но защо да го правят повече? Защо да се обезкървяват още и да удрят този корав орех, когато само трябваше да чакат за Обетниците си да се появят и да направят пробив за тях?

По извивката на отбранителната линия се понесоха викове, когато забелязаха двама души да напредват към окопа. Наит скокна и се затича:

— Не стреляй, не стреляй!

Двамата избутаха от пътя си редовните войници и протегналите ръце напред Златни моранти и тупнаха в окопа. Наит пристигна, когато се изправяха и се хилеха побъркано един на друг.

— Проклети глупци! — изръмжа той. — Можеха да ви убият.

По-ниският от двамата, старшина Заместника, помъкнал цял волски товар ризници и пластинчати брони, дръпна обраслата си в сиво брадичка зад набузниците на шлема.

— Я виж ти, та това бил нашият стар приятел сержант Шушумигата лично. Звучи като да е станал изцяло отговорен за нас, Шип. Чувал съм да разправят, че командирската работа правела така.

И двамата се измъкнаха от окопа.

— Казвам ти, вече не е Шип — оплака се другият, снажният сет. — Сега е… — и дебелите му вежди се свиха съсредоточено — Мечок.

Лицето му светна от задоволство.

— Да, Мечок.

— Мечок? Та това си е направо глупаво. Никакво въображение ли нямаш? Как ти се струва… Нежния?

Дивака удари Заместника по гърдите с удар, който щеше да строши ребрата на Наит.

— Не! Това не изисква никакво въображение — просто казваш обратното. Като Скалата.

— О, да, Скалата. Бях забравил за тоя юнак. Господарке, как тичаше той!

— Хей! Хей!

И двамата ядосано изгледаха Наит.

— Какво?

— Какво правите тук вие двамата, в името на Бездната?

Заместника сви рамене и намигна:

— Чухме, че тука било подходящото място, на което да отидеш.

О, чудесно! Ние ще бъдем смазани.

Сякаш мислите на Наит бяха прочетени и над редовете се възцари тишина. Гвардейците се бяха изтеглили навсякъде по дължината на извития фронт. Към челото на скалъпената стена от щитове на Гвардията се движеха фигури — и двете светеха като мънички слънца в подсиленото му от кръвта зрение. Ето ни! Проклетите магове Обетници са дошли да отвърнат на предизвикателството. През обкръжилото ги ярко излъчване той едва можеше да ги види добре — опрян на тояжка мъж, изкривен, като че е бил зле ранен или е оцелял след детски паралич. Другият — жена от Дал Хон, в плътни тъмни одежди, събрани на едното рамо; косата й бе хваната на опашка и рошава.

Мъжете и жените около Наит завикаха и взеха да сочат настрани. Той се взря в нощта, осветена от яростните огньове из равнината, засипана с натрошено оръжие и мъртви тела. Между тях се движеше дълга колона войници; пред тях носеха високо знаме, тъмно, с яркия сребърен дракон, изправен на задните си крака. Скинър ги заобикаляше, за да се насочи на север. Защо? Толкова ли беше уверен в маговете си?

Заместника удари рамото на Шипа — или на Мечока, и посочи към знамето в далечината.

— Ей го нашия хубавец.

— Какво? Заобикаля ни? — сетският воин бе обиден. — Финир да го отнесе дано! След всичките ни безпокойства.

— Хайде — обади се старшината и изскокна от окопа. — Измъква се.

— Чакайте! — извика Наит, но те бяха потеглили и търчаха приведени по склона като две канари, пуснати срещу гвардейската редица. Удариха се в нея и продължиха напред — пред тях мъжете падаха по гръб, а оръжията се разхвърчаха и изчезваха в нощта.

— Проклятие!

Стана осезаемо по-студено, сякаш тъмнината се сгъстяваше в очакване на предстоящото. Двамата магове в полезрението на Наит вдигнаха ръце. Към тях като буря се понесоха арбалетни стрели, но нито една не ги доближи. От мястото на жената от Дал Хон към Наит се надигна натиск — като вятър, който не беше вятър. Вълните му се изкачваха нагоре по хълма пред жената и всяка следваща беше по-силна от предишната. Най-напред притиснаха към земята строшените стебла на тревата. Следващите вълни изскубнаха стеблата и гъстата мрежа от корени от пръстта. По-следващата започна като длето да избутва по хълма изрината пръст. Окопът бе изоставен тъкмо навреме от побягналите мъже и жени и рухна, бутнат и засипан от задвижилата се земя. Някои войници паднаха, затиснали ушите си с ръце, свалили шлемовете. Наит падна на колене. Сгърбен, той видя как пред другия маг Обетник се задава нещо много по-лошо. С бавното напредване на нещото войниците падаха като покосени от сърп, крещяха и се давеха. Гърчеха се в безсловесна агония; крайниците им се усукваха като изсъхнали корени. От гледката на Наит му се повдигна. Той падна на ръце и на колене и повърна.

А от тази страна са само двама! Двама от общо колко около позицията? Четирима? Петима? Всички войници са се събрали тук само за да засипят хълма с мъртви ли? Нещо го клъвна по ръката — черна змия. Той се дръпна и ръката му мина през змията. Какво?

Не беше змия. Беше се проснало нагоре по хълма и се извиваше надолу през тревата. Следваха го други, плъзгаха се около него и се насочваха към мага от Дал Хон. Наит скочи на крака и обърса уста.

— Сапьори! — ревна той по-високо от кога да е преди. — Приготви мунициите!

Слаби отговори се донесоха до него откъм редицата. Той приготви едно от малкото останали му остриета. Жената от Дал Хон плесна с ръце пред себе си — юмрук в длан — прозвуча ехтене като от камбана и отне слуха на Наит. Под краката му земята се задвижи като море. Малазанските и морантските тежки пехотинци се люлееха, докато през тях, изглежда, минаваха вълни, трошаха броните и разкъсваха гърдите. Редове от войници се наведоха назад, все едно блъснати силно. Наит се хвърли долу, в рохкавата почва на рухналия окоп. Чувстваше се сякаш ковашки чук е ударил всяка частица от тялото му — краката, пищялките, коленете, бедрата, хълбоците, стомаха, гърдите и главата. Нещо го натисна надолу в податливата земя. Не само въздухът му бе изкаран, а загуби и способността да вдишва. Замаян, зашеметен от удара, той се въртеше в сляп страх и залитайки зарови ръце, за да се изправи. Гадна мръсница! Къде е тя! Ще й натикам хубостта където трябва — ето я! Светещата гадина!

Нещо топло овлажняваше врата и предницата на ризата му. Той притисна облечената в ръкавица ръка до врата си, тя мина по хлъзгавата му брадичка, по устата и носа и се отдели изцапана с кръв и мръсотия. Той ужасено изгледа окървавената кожа, после спря очи върху мага.

— Хвърляй! — кресна той. От очите му течаха сълзи, от устата и носа течеше кръв, кръв капеше от брадичката му.

— Хвърляй, хвърляй, хвърляй!

Той запрати острието, усилието го извади от равновесие, той падна и застена от болка.

Поредните избухвания на мунициите докараха усмивка на лицето му. Докопах мръсницата! Трябва да съм я докопал! Струваше му се, че взривовете бяха последвани от писък, но не от болка, а от раздираща душата изненада и пълен ужас.

След някое време войниците го вдигнаха. Той разпозна Бърборка, Кибб и Брил.

— Какво стана? — изграчи той и изплю кръв и сополи.

— Разкара ги — обясни Бърборка.

— Взриви ги?

— Не. Беше мракът. Изглеждаше, че опитва да ги изяде. Подскокнаха, сякаш Гуглата лично се е появил и ги примамва с кокалестия си пръст. Побягнаха.

Може би не е кокалестият му пръст, Бърборке.

— Вдигнете ме.

Брил и Кибб го изправиха на крака.

— Какво става с тебе, сержант? — попита го Кибб. — Изглеждаш, все едно някой те е налагал целия с дъски.

— Кажи на Мей да зареди каменомета — да хвърлим всичко, което имаме, по колоната на Гвардията, да ги разбием.

— Каменометът се счупи, сержант — тъжно му обясни Брил.

О, в името на Финир!

— Тогава кажете им да стрелят — да стрелят! Сега!

И той бутна и двамата настрани.

— Дадено, човече — рече Кибб. Докато вървяха, той попита Брил:

— Той винаги ли е такъв след битка?

Наит се олюляваше нагоре по хълма. Тъмнината и студът си бяха същите. Размазаната кръв, пот и мръсотия започнаха да се втвърдяват на бронята му.

— Хеук!

Тишина. Той извади от пояса си малък мях с вода, видя, че се е пукнал, и го захвърли настрани.

— Хеук!

Само след още две крачки той внезапно се натъкна на две фигури до плоския хълм — едната лежеше на кравай, сякаш мъртва или заспала, а другата бе изправена над нея. Правата фигура прикова вниманието на Наит. Никога не беше виждал Тайст Андий, но достатъчно често беше слушал техни описания. Този приличаше на тях — висок, черен като нощта, с бадемовидни очи и дълга, права, лъскава черна коса. Спокойното, почти съзерцателно изражение, което Наит бе видял на лицето на Хеук, сега бе обзело чертите на този човек. Носеше наметка от най-тънко оплетена ризница право до глезените; тя проблясваше като самата нощ. На Наит му се стори, че фигурата не е съвсем там, той можеше да вижда през нея. Нещо висеше край мъжа. Наит за малко да погледне натам, но навреме отдръпна погледа си — там висеше яма, която го ужасяваше. Сякаш всмукваше нощта. Фигурата наклони главата си към него.

— Дръж ги тук, войнико — каза той. — Дръж ги наблизо. Идва по-лошо. Много по-лошо.

По-лошо! Какво би могло… Но фигурата си тръгна със сключени на гърба ръце и изчезна в мрака. Проклятие! Той коленичи до свития човек и откри, че това е Хеук, явно заспал дълбоко и неотзивчиво и трепереше зле. Той го хвана за яката и го повлече надолу по склона. По-лошо? По-лошо от това? Едва ли е вероятно, освен ако Гуглата лично не е вдигнал парцалите си и не е решил да се изсере върху нас.

* * *

Фурията бе изненадана от липсата на конници и патрули на север от имперския стан. Яздеха бавно, готови за всяко предизвикателство, за заповед да спрат. Такава не дойде. Нощта бе хладна. Диханието на конете им изпълваше въздуха с пара. Фурията посрещна погледа на сержанта си и въпросително вдигна вежда. Човекът се размърда в седлото, изчерви се — явно се чувстваше още по-неудобно от положението в сравнение с нея. Той насочи вниманието й към захвърлена, почти загаснала факла. Минаха над нея. Преди да я достигнат, конете им се отдръпнаха от тъмни фигури, легнали във високата трева. Банат слезе от коня и ги огледа. Върна се на коня много по-бледен. Фурията вирна още веднъж въпросително глава и той кимна печално.

Така, намерили са го. Но частите от тила? Солиел, не — това са хората след стана, цивилните, семейства, занаятчии и жени, и дори… не, моля, не това. Тя подкара коня си с ритник. Поделението ускори крачка.

Намериха стана в неразбория. Опустошени каруци, разкъсани палатки, попиляно въоръжение, и навсякъде осакатени разчленени тела. Оцелелите бродеха с безизразни лица и се обръщаха да гледат преминаването им, без изобщо да им обръщат внимание. Банат забави коня си.

— Не бива ли…

— Не, не още. Следата продължава, нали, Лис?

Магьосницата яздеше след Фурията и кимна стегнато с глава; сплъстената й коса се залюля:

— Продължава. И… боя се, че знам накъде се е запътил.

Банат можа само да я погледне озадачено, но се кротна.

На юг ясно се виждаше жълто-зеленото сияние на бойната магия. До тях достигна приглушен шум, прекъсван от взривове на муниции. Фурията усети, че някой е наблизо, обърна се и видя, че Рел е придвижил коня си напред до лявата й страна. Тя се чувстваше много по-добре с него до себе си. Пред тях се простираше поле, покрито от палатки и проснати на земята одеяла, и Фурията тръгна натам. По-отблизо между тях можеха да бъдат видени лумнали огньове, а много палатки провисваха усукани и наклонени, някои — нацепени на ивици. Банат, застанал зад Фурията, простена, когато разбра.

— Не. О, не.

— Съжалявам — промърмори Фурията. Тя обаче изпитваше много повече от съжаление. Ширналото се пред нея, колкото и ужасно да бе, беше изцяло нейна грешка, нейно проклятие. Аз убих тези мъже и жени.

Най-накрая, когато почти бяха стигнали полевата болница, пред тях застана войник и вдигна ръка. Според нашивките си беше ротен началник.

— Кои сте вие? — смаяно попита той.

— Отделение от Хенг — отвърна Фурията. — Яздим под скиптъра.

— Хенг? Хенг!

Той зяпна към тях. Фурията видя, че униформата и ръцете му са опетнени от кръв. Не изглеждаше да е неговата. От човека излезе кискане. То прерасна в дълбок утробен смях и той не опита да го потисне.

— Е — каза той със сълзи в смеха. — Твърде сте закъснели, Бърн да ви прокълне, нали!

— Съжалявам…

— Съжаляваш! Ти съжаляваш!

Офицерът я хвана за крака и размаза кръв по панталона и ботуша й.

— Всичките ни ранени. Стотици мъже и жени. Ранени. Безпомощни. Невъоръжени…

Нещо като назъбено желязо удари Фурията в гърдите. Тя си пое дъх на пресекулки.

— Не мога да ви кажа колко…

— Той ни изкла като овце! Като овце!

Той я дръпна за крака, като че искаше да я свали от коня.

— Ние не сме ли хора? Мъже и жени? Как може това да става сега? В този ден и в този век? Той всички ни ли ще избие?

— Успокойте се…

— Да се успокоя? Вие! Вие, от Хенг. Трябваше да знаете!

Той бутна крака й и се отдалечи отвратен.

— Това е вашето проклятие! Вие ни докарахте това!

Фурията се дръпна, сякаш я бяха пронизали смъртоносно. Тя гледаше, усещаше как кръвта се оттегля от лицето й, а сърцето й се гърчи. О, да, богове, сега вече е вярно. Това предопределено ли е било, или аз съм пристъпила доброволно, по свой собствен избор, в този кошмар?

— Е?

Той я гледаше и очакваше отговор, някакво обяснение за ужаса, наранил очите му. Фурията отвори уста, но не излезе звук. Тя опита отново и овлажни напуканите си устни.

— Ние отиваме да сложим край на това.

— Добре. Направете го. Или не се връщайте. Понеже след тази нощ… след тази жестокост… повече не сте добре дошли тук.

Част от нея искаше да възрази, да спори за несправедливостта на това обвинение. Друга част обаче приемаше отсъждането. Тъй да бъде. Осъждането на историята беше ясно. Бяха прокълнати. Освен ако — освен ако не успееха да сложат край на работата тази нощ. Тя кимна отсечено с глава, дръпна юздите и смушка коня.

Щом излязоха от стана и потеглиха на север през равнината, залята в сребърно от ясната нощ, Фурията повика Лис при себе си.

— Можеш ли да го проследиш? — попита тя, като не можеше да разпознае собствения си глас.

— Да, щом като вече намерихме следата му.

Шаманката беше необичайно потисната.

— Фурия — започна тя — това не е твоя…

— Моя е.

Лис изглеждаше готова да възрази или да спори по-нататък, но размисли. Стисна устни, погледна настрани, после се намръщи.

— Къде са братята?

— Какво?

— Тримата — не ги виждам.

Фурията вдигна ръка да спрат. Отрядът забави ход и спря.

— Сержант!

Банат дойде:

— Госпожо?

— Намери братята.

Мъжът кимна, извъртя юздите и препусна. След малко се завърна.

— Не са с колоната, госпожо. Напуснали са ни.

Фурията се обърна и погледна назад, а кожата на седлото й изскърца. Светлини огряваха далечното бойно поле като светкавици и ниско над него висеше тъмен, подобен на гръмотевична буря облак — дим?

— Те никога не са търсили Риландарас — размисли се тя на глас. — Дошли са за нещо друго.

— Да се връщаме ли? — попита Банат.

— Не — нека си вървят. Аз лично се надявам да не ги видя никога повече.

— И аз — добави Лис с облекчен глас.

Фурията я огледа — шаманката ги ненавиждаше от началото. Нарече ги мерзост. Никога не беше питала какво точно е имала Лис предвид. След известно време заедно с тях обаче тя разбираше интуитивно, че го е изпитвала през цялото време.

— Все още ли държиш следата, Лис?

— Да. Взел си е своето за една нощ. Тръгнал е на север.

— Добре. Ще го следваме колкото време трябва.

— Дадено — рече Рел. — Той е заплаха за всички.

Фурията пришпори коня си. Но ние не помислихме за това, нали — или поне бяхме готови да го пренебрегнем. Е, сега плащаме цената за това. Проклятието на Хенг е преродено. Ние сме най-долните от всички. Никой няма да иска да ни приближи дори и на сто левги, докато не сме в състояние да се отървем от него.

* * *

Сянката беше изцяло еднообразна. До този извод достигна Кайл. Вървяха, вървяха, а после вървяха още. През ума му мина, че би трябвало да е уморен или гладен, или… Но засега с него не ставаше нищо такова. Вместо това изпитваше нещо като изтощаваща отпуснатост, особено усещане за вечно очакване — не отчаяние, не безнадеждност, но усещане за спряло време, за вечност. Вече колко време петимата вървяха? Кой можеше да каже? Вероятно странният им водач щеше да им съобщи, щом достигнеха Кюон. Нито изгряваше слънце, нито идваха ден или нощ. Вечен здрач. Чувстваше се като призрак, забродил се незнайно къде.

Всичките — Джан, Изгубените братя — явно бяха попаднали под властта на същата омая, понеже разговорите спряха и всички ходеха сами, всеки наедно с мислите си. За известно време вървяха покрай някакво езеро. Някакви същества ловяха в него риба от лодки с мрежи; съществата изглеждаха огромни и нечовешки. Водачът им ги отведе настрани от брега. Земята стана по-неравна. От дясната им страна се издигнаха стръмни урви, прорязани измежду плоските хълмове от слоести скали. Жрецът на сянката Хете ги преведе около урвите и оттатък тях, в равно, подобно на пустиня място с натрошени камъни и гъсти, израсли на туфи заострени треви.

Най-накрая Джан явно не издържа, изтърча напред, хвана оръфаните одежди на водача им и го накара да спре.

— Къде сме? — попита той.

Качулката на Хете падна и откри буйната му рошава коса, израсла като тънък ореол около кривия череп. Оплетените му вежди се надигнаха.

— Къдеме? — попита той. — Не, казвам се Хете.

— Не — изръмжа Джан. — Къде… отиваме?

Другият изглеждаше обиден и издърпа дрехата си от ръцете на Джан.

— Това е твърде лично! — и изчезна напред.

— Къде ни водиш? — викна след него Джан.

— Дениводи? — отвърна Хете. — Не знам такова място.

Джан опря ръка в челото си и сведе глава. Преследвача го достигна и го подбутна с ръка да продължи. Продължиха. Тази пустиня — или подобие на пустиня, се простираше на левги нататък. Беше осеяна с развалини — нищо повече от разпилени отломки от изронен от вятъра обработен камък.

След време всички, освен водача им, спряха — лаят на повече от едно куче отекна из мрачните околности. Спогледаха се тревожно. Неопределено време след това Джан внезапно изпусна изненадана въздишка. Ръцете му се качиха на врата. Останалите — без водача — спряха. Човекът смаяно се взря напред в далечината. Кайл погледна Преследвача и той неразбиращо сви рамене. Миг по-късно Джан се олюля, сепна се, не падна и огледа празното пространство.

— Близо сме — произнесе той, ускори крачка и остави и четиримата да се гледат в пълно недоумение. Най-накрая Преследвача отново сви рамене и потегли. Братята го последваха.

Кайл не искаше да ходи. Той си помисли — какво значение ще има? Защо да продължават все да вървят така? Той седна на неравната, камениста пустинна равнина. Защо да се завръща в Кюон, където е Гвардията, когато те просто ще го убият? Освен ако Джан не бе този, за когото той го смяташе — ала можеше ли да повери живота си на такава догадка?

Върху изметената от вятъра пръст до него проскърцаха стъпки. Той вдигна глава и видя и четиримата да го гледат — водача им въобще го нямаше. Преследвача коленичи пред него:

— Ти идваш ли?

— Може би.

Разузнавачът озадачено погледна останалите:

— Може би?

— Ако този каже истината — и той хвърли камък в краката на Джан.

Преследвача кимна дълго и замислено и погледна Джан:

— Е, какво ще кажеш за това?

Старият човек вдигна косата си, достатъчно дълга и рядка, за да бъде развявана от слабия ветрец, духащ явно навсякъде в Лабиринта. Той кимна кратко в знак на съгласие и помогна на Кайл да стане.

— Много добре, Кайл. Доколкото разбирам, заслужаваш го.

Кайл стана и се отупа от прахта.

Джан извади предмета, който носеше около врата си, скъса връвта и постави на пръста си нещо, което се оказа пръстен.

— Както подозираше, Кайл. Аз съм К’азз Аворски. Между другото, Джан е част от пълното ми име.

— Знаех го през цялото време! — възкликна Пустошта и сръга Кокошката с лакът. — Не казах ли това?

— Не го каза.

— Но ти си… — започна Кайл.

— Стар?

Кайл срамежливо сви рамене:

— Да.

— Когато поех Обета, не бях, Кайл. Оттогава, разбира се, съм остарял. Но не мисля, че „остаряване“ е точната дума. Откривам, че ставам по-жилав, че ставам по-безплътен, тъй да се каже. Ям малко и почти не спя. Все едно някак си се преобразявам.

— В какво? — попита Преследвача, присвил очи.

— Нямам точна представа. Подозирам, че нещо в Обета превръща мен, може би всички нас, Обетниците, и ни съхранява. Поддържа ни през цялото си времетраене. Докато не го изпълним.

Братята се спогледаха стреснато, а Преследвача се смръщи:

— Това е невъзможно.

Свиването на раменете на К’азз подкани Преследвача да даде своето собствено обяснение. Новините не означаваха нищо за Кайл. Те само потвърдиха, че става нещо необичайно — като че имаше нужда да му бъде казвано!

— Къде е дребният плъх? — попита Кокошката.

Всички се огледаха.

— Там — посочи К’азз.

Кайл присви очи — малка тъмна точица на безмилостно еднообразната пометена от вятъра пустош.

— В името на любовта към Безкрайното — въздъхна Пустошта, — той май дори не знае къде сме спрели.

К’азз се затича и им махна да продължат:

— Хайде. Не бива да го изпуснем.

Всичките се затичаха. Най-напред сякаш не напредваха, точицата сякаш не се увеличаваше. Кайл вече знаеше, че тук, в Сянката, разстоянията и съотношенията са особени. Подтичваха известно време, после отново се втурнаха, доближаваха го. Дробовете на Кайл горяха, а краката и бедрата го боляха. Никой от останалите не показа какъв да е знак на напрягане. Той потисна болката и продължи. Съвсем внезапно те достигнаха водача си. Той бе спрял и ги чакаше с досадено изражение на набръчканото си космато лице.

— Да? — попита той.

Те спряха. Кайл се наведе задъхано, с ръце на колената. Преследвача се обърна към Хете:

— Е? Тук ли е?

Онзи сви длан до ухото си:

— Какво? Какво беше това? Мислиш, че не мога да чуя? Мога! Превъзходно!

Той се обърна и отново потегли със странната си приведена походка.

— Кълна се, че ще го убия — процеди Кокошката.

К’азз им махна да продължат:

— Хайде.

Те продължиха. Кокошката мърмореше приглушено за душене и изтезания, а после по-високо:

— Кълна се, че ни води в кръг!

— Нямаме избор — уморено отвърна К’азз.

Кайл отиде до него. Другият усети как младежът го наблюдава отстрани:

— Да?

Кайл овлажни устни и се осмели:

— Така — наистина ли си ти?

Развеселена усмивка:

— Да, Кайл.

Той го направи! Наистина го откри! Само че бяха много далеч от Кюон.

— Аз познавах Изгърбения.

Усмивката стана по-широка.

— Да, Изгърбения. Научих много от него на младини.

— Ти наистина ли си принц?

К’азз наклони глава настрани и се замисли:

— Някои ме наричат така. Бях херцог. По време на войните за известно време защитавах едно княжество. Но то също не издържа…

Кайл извърна поглед. Грубиян! Да му напомням за всичко това.

Кокошката викна и посочи напред:

— Вижте! Тука лежи някакъв нещастник, който оня е довел някога, та да умре.

Скелет в зеленясала броня, проснат в пустинния пясък. Вятърът беше натрупал малки дюни от прах и пясък върху крайниците му. Хете го достигна и спря, все едно беше изненадан. Те го настигнаха.

— Какво е това? — попита К’азз.

Скелетът се изправи сред пеене на пясъци и скърцане на изсъхнали мускули и жили. И петимата скокнаха назад и извадиха оръжията си, само водачът им остана на мястото си. Оживелият труп стисна дрехите на Хете, вдигна го от земята и го разтърси като куче. Кокошката се запромъква напред, за да удари. Нещото вдигна ръка:

— Спри!

Из дълбините на парцаливите платове изпадна малката крилата и опашата маймуна, която бяха следвали. Тя сведе глава пред скелета и взе да подритва пръстта като виновно дете.

— Това стигна твърде далеч — произнесе създанието. — Не желая Сянката да се замесва в това. Сега си вървете.

Маймунчето просия, изду гърди и се отправи нататък. След няколко крачки хвърли поглед назад, сбръчка съсухреното си лице, оплези език, а после побягна.

И шестимата го гледаха как си отива. На Кайл му се стори, че се смалява в далечината с невъзможна бързина. Той се обърна към трупа — при по-близко вглеждане той повече наподобяваше консервирано тяло с изсъхналата си плът и всичко останало. Като Имасс, за които бе чувал толкова много. Щом се замисли за това, той погледна К’азз, който също изучаваше създанието с учудване и подозрение на лицето си.

— Кой си ти? — попита К’азз.

— Наричам се Еджуокър — донесе се бездиханният сух отговор, като вятър над нагорещен пясък. — Нищо че това не значи нищо за вас. Важното е, че вие не сте тукашни. Аз ви връщам.

— Време беше — промърмори Кокошката към Кайл.

— В Кюон? — попита К’азз, но съществото просто махна с ръка.

— Кюон Тали! — настоятелно викна К’азз. Около тях се събра сивият мрак на Лабиринта и задуши всякаква видимост. Не беше тъмно или нощ, а просто толкова мъждиво, че Кайл едва виждаше. Пред тях се показа блед блясък; той и останалите се насочиха към него. Кайл се намери в пещера, издълбана в мека песъчлива скала. Той се насочи към отвора й, където светлината на звездите грееше студено, но ярко. Той трябваше да прекрачи над няколко тела, увити в тънки одеяла и заспали около угаснал огън. Излезе в ясна студена нощ. Заобикаляха ги скали, обсипани с тъмни отвори — множество пещери. Пред тях минаваше път и се надигаше по склона. В далечината гърмежи и подобни на светкавици проблясъци раздираха нощта на север и на юг. К’азз слезе напред, обърна се на юг и се загледа. Те отидоха при него.

Пътят се извиваше надолу между канарите до дълъг тесен каменен мост над широка река. Отсрещният бряг гъмжеше от хора, осветени от безчет факли. Повечето от тях бяха скупчени около далечния край на моста и го изпълваха докъм средата, където блъсканицата спираше, сдържана само от неколцина души. Обетници? Той погледна К’азз — принцът оглеждаше моста с присвити очи.

— Рапицата — прошепна той. — Амат, Мършавия, Черния и Тургал.

— Братя! — викна К’азз. — Внимавайте!

Мълчание и покой. Кучета побягнаха през скалите със свалени опашки. Кайл разгледа моста. Толкова много войници срещу толкова тънка преграда… защо просто не ги покосят със стрели? Мостът обаче явно имаше каменни страни, а множеството бе твърде близо — хвърлянето на стрелите щеше да отнесе много повече от нападателите.

Преследвача го бутна и вирна брадичка над пътя. Нещо засенчваше многото тъмни входове на пещери от отсрещната страна — от сенките се заизмъкваха прозрачни сиви фигури. Те заслизаха и започнаха да се приближават мълчаливо. Кайл подскочи, когато зад него излязоха още. Стотици сенки. Всички мъртви Обетници. Те ги заобиколиха. Всичките празни мъртви очни кухини гледаха втренчено К’азз и Кайл можеше да усети напрегнатостта, страшната твърдост на този поглед. Като че останалите от дружината им въобще не съществуваха за сенките. Само преди година подобно посещение би прогонило Кайл с писъци в нощта. Понастоящем той се чувстваше привикнал на всякакъв ужас. Дори разпозна двама от загиналите.

К’азз ги разглеждаше на свой ред и кимаше на мнозина.

— Това нападение е противно на моите желания. Кой го предвожда?

— Скинър — донесе се неясно съскане от стотици гърла.

Кимане откъм К’азз, който явно бе знаел през цялото време.

— Повече не се подчинявайте на негови заповеди. Той е отстранен от нашата войска. Освободен е от обета.

Братята сведоха глави в съгласие.

— Подозирам, че няма да е толкова лесно — прошепна Преследвача на Кайл с половин уста.

— Сега предайте поздравите ми на защитниците на моста и ги питайте дали могат да удържат още известно време. И съобщете на всички — завърнал съм се.

Братята се поклониха и коленичиха като един човек. Тогава на Кайл му се стори, че те сякаш бавно се разпръсват и изчезват като мараня на слънце. Всичките без един — сянката на нисък слаб еднорък човек, Изгърбения, който го приближи усмихнато.

— Добра работа, момко, добра работа. Знаех си, че ще го направиш.

При това нечувано твърдение Кайл можеше само да клати глава.

До К’азз се появи някаква сянка.

— Рапицата изпраща поздрави и пита колко дни са ви нужни.

Лека усмивка откъм К’азз:

— Кажете на Рапицата, че ще пратя помощ при първа възможност.

Сянката не помръдна. К’азз, който беше тръгнал към пътя, рязко спря.

— Да?

— Истината е, че са зле ранени и че може и да не изкарат още дълго време.

Командирът на Пурпурната гвардия се завъртя, обърна се към моста — и погледна на север, където бойната магия светеше като свалено на земята северно сияние, а от сражението земята се тресеше.

И Кайл гледаше двете места. Богове, какъв избор! Той се обърна към Изгърбения:

— Ти какво мислиш?

Сянката погледна моста и хилядите хора зад него. Потърка брадичка.

— Не знам какво става на север, но не можем да ги оставим да преминат.

— Съгласен съм — произнесе К’азз и Кайл подскочи — не смяташе, че е достатъчно близо до тях, за да чуе. — Благодаря ти, Кайл.

После към Изгърбения:

— Кажи на Рапицата, че идвам.

— Дано Кралицата ми прости — въздъхна Кайл. До него Пустошта умолително изгледа небето, все едно питаше — защо аз, Гугла? Защо аз?

* * *

Улен бе на северозапад, когато дойде новината за нападението и пълното унищожаване на полевата болница. Някое време той безмълвно и напълно безчувствено гледаше на север. Какво не съм сторил, което е трябвало да сторя? По-голям ариергард? Повече вестоносци? По-строго разпределение на отговорностите? Подведох войниците си. Мъжете и жените, които очакват от мен да ги защитя.

Застанал пред него, пребледнелият вестоносец се прокашля:

— Господине?

Улен примигна объркано:

— Да?

— Вашите… заповеди, господине?

Той вдигна слабата си, току-що излекувана дясна ръка, за да обърше чело — цялото потно.

— Преместете военната болница по-близо до запасните части.

— Единствените запасни части са тези с нас, господине.

Улен вдигна поглед.

— Само моят легион?

— Да.

— Тогава… преместете я… по-близо до бойното поле.

— Слушам.

Вестоносецът отдаде чест и потегли.

Улен погледна към юга. Той не можеше и нямаше да се обърне към своя щаб. Сключи запотени ръце зад гърба си, за да потисне желанието да ги обърше в дрехата. По-тъмното нощно петно, съвършено беззвездно, продължаваше да надвисва над източното укрепление — благословен да е този маг, който и да е той, понеже спаси фланга. Сега, само да можеше да съхрани някакъв порядък на запад. Не можеше да разбере нерешителността на Гвардията на този фланг. Можеха да ги пометат, ако се бяха възползвали от предимството си. Сега през центъра вървеше фаланга с високо издигнато знаме и очевидно опитваше да овладее цялото поле на боя. А те какво имаха в повече, за да хвърлят срещу противника? Нищо. Ако не можеха да ги спрат, тогава Гвардията щеше да е победила. Строят му щеше да е разсечен на две.

При него дотича младо момиче от нередовните войници от Унта. Стражата му я хвана за кожената ризница, за да я дръпне назад. Тя се опъна на мъжа и го удари.

— Военачалник Улен! — викна тя. Той й махна да дойде. Прекалено големият арбалет на гърба й се поклащаше насам-натам.

— Гвардията, господине — разделят се!

Той я огледа невярващо.

— Какво искаш са кажеш?

— Поделенията се разпадат. Пурпурните гвардейци тичат насам-натам. Някои дори се бият помежду си. Чух, че даже Обетници нападали Обетници.

— Това е невероятно. Защо…?

Той се огледа наоколо и взе да търси потвърждение.

— Кой още го твърди?

— Видях го със собствените си очи, господине.

— Юмрук Д’Еббин идва, господине — провикна се един лейтенант. Улен освободи момичето и тръгна да посрещне Юмрука. Намери ниския закръглен командир, заобиколен от охраната си. Всичките бяха участвали в боя. Бронята на Юмрука бе изпонасечена, а бузата и устните му — подути от удар. Мъжът свали шлема и ръкавиците си, за да си обърше лицето.

— Моите поздравления, Юмрук — започна сериозно Улен.

Д’Еббин леко махна с ръка, все едно казваше, че това не е много важно.

— Сред Гвардията има нещо като разделяне. Явно се обособяват две части. Едната се събира около знамето при фалангата. Другата се събира от остриетата срещу нас. При все това тази фаланга изглежда решена да овладее бойното поле.

— Трябва да застанем срещу нея.

Кратко кимване на кръглата му глава.

— Разбрано.

— Колко хора можете да заделите?

— Трябва да удържаме главната част.

— Подкрепления ще дойдат, щом канците пробият. Скоро ще го направят.

Безкосместите му кокалести вежди се надигнаха.

— Наистина? Тогава, щом те дойдат, ние ще се завъртим на изток.

— Готово.

— Ще чакате ли?

Улен поклати глава.

— Не можем да оставим това предизвикателство без отговор. Ще изглежда като да се предаваме. Хората няма да издържат.

— Разбирам. Колоната наброява около две хиляди човека. Знаете ли обаче, че според преценката на моите хора сред тях има около четиридесет Обетници?

Четиридесет Обетници? Как би могла коя да е войска да застане срещу такава сила? Все пак идваха двадесет хиляди канци — достатъчно, за да ги удържат обкръжени на едно място. Да ги стрият на прах един по един. Колко време обаче щеше да им отнеме да пробият? Трябваше да каже преди идването на канската войска.

— Разполагам с четири хиляди малазански редовни войници, господине. Резервът на командир Ананд. Аз ще изляза срещу тях.

Юмрукът надяна ръкавиците си.

— Моля ви да почакате. Денят е почти ваш. Свършихте майсторска работа. Поздравления за нея. Не я пропилявайте.

Улен отдаде чест:

— Сега отивам да я опазя, Юмрук.

Д’Еббин кимна и отдаде чест. На лицето му се изписа мрачна решимост.

— За скиптъра и трона, заместник-командир.

— Скиптър и трон.

Юмрук Д’Еббин се запъти нататък. Улен се обърна към щаба си.

— Предайте моите нареждания. Тръгваме срещу знамето на Пурпурната гвардия. Трябва да ги държим заети до пристигането на канците. Сега е нашият ред да окървавим мечовете си.

— С вас сме, господине — каза имперският лейтенант. Улен с изненада и удоволствие долови подкрепата в гласа му.

— Много добре. Наредете излаз.

Офицерите му отдадоха чест и отърчаха при частите си.

* * *

— Това вярно ли е? — попита сащисано Бляскавата.

Сянката на Брата пред нея, някога лейтенант Ширдар, се поклони.

— Ние не се оправдаваме. Ние бяхме… заслепени… командире. Обетът…

— Проклет да е Обетът! — проскърца Бляскавата. — Качулката се е възползвал от заслепението ви, за да ви дърпа конците!

Сянката потрепна, избледня, после се завърна, като че опитваше да си отиде, но я задържаха против волята й.

— Заслепението е и твое — промърмори тя.

Бляскавата издигна облечената си в ръкавица ръка, все едно щеше да го удари.

— Събери Братята. На бойното поле има войници от второто и третото въвеждане, сами и нападнати. Намерете ги, защитавайте ги, напътствайте ги на място!

— А К’азз?

— Ние ще…

Тя се огледа и посочи един хълм на запад.

— Там. Сборното ни място.

Ширдар сведе глава.

— Както наредите.

— Да! Както аз наредя. Върви!

Сянката изчезна.

— Обетници! — провикна се Бляскавата, издигна ръце и се обърна в другата посока. — На полето има изоставени войници! Наши братя и сестри! Вървете! Намерете ги! Доведете ги при мен! Братята ще ви водят!

Мощен вик и издигнати ръце отвърнаха на призива й. Обетниците се разгърнаха на бойното поле. Опушения, Шел и Котвата се спряха и изгледаха Бляскавата — тя им махна да продължават. Дори Сивогрив се поклони, очевидно с намерението да върви. Тя вдигна вежда.

— Къде отиваш? Братята няма да говорят с теб.

Дебелите бърни на мъжа се извиха в крива усмивка. Очите му се смееха от някаква прикрита шега.

— Казваш, че Скинър бил отстранен. Много добре. Сега отивам да извърша това, което трябваше да бъде извършено преди известно време.

Дъхът й спря.

— Аз забранявам това!

Усмивката му се разшири от тайната шега.

— Както постоянно си ми напомняла, Бляскава, аз не съм Обетник.

И той се поклони и тръгна.

Глупако! Твърде много са! Той не е сам.

— Началник — обърна се към нея гвардейски сержант Траншея.

— Да?

— Сборното място?

Тя неохотно отдръпна поглед от гърба на изменника, който забързано вървеше в изпъстрената с огньове нощ.

— Да. Оттук. Изтегляме се на онзи хълм.

Пред нея се появи сянката на Брат.

— Нокътят идва.

Бляскавата отпрати Траншея.

— Вървете! Събирайте се. Давайте.

И се отдръпна. Човекът се поколеба и ръката му се придвижи към меча.

— Нареждам да вървите!

Сержантът изкриви лице от нежелание, но се обърна и се затича.

Бляскавата продължи да отстъпва. Тя извади тънкоострия си меч и той се изви пред нея, почти невидим отстрани — толкова тънък беше. Около нея на полето изникнаха по-тъмни фигури. Тя се обърна и ги преброи. Десетима. Две Ръце. Тя изви острието, развъртя го и се обърна с въртеливо движение. Най-напред бавно, после по-бързо, а острието бе почти невидимо. Ето го и танцът, отново чу тя да я скастря сухият глас на старата й учителка. Танцът на въртеливите удари с меч. Красив — но толкова смъртоносен.

Ноктите се приближиха, присвити, с извадени ножове. От въртящото се острие отскочиха хвърлени оръжия. Цял живот обучение, доусъвършенствано в продължение на още един век, размахваше закаленото острие и закачаше ръце, крака и глави, докато тя се въртеше. Ноктите се отдръпваха, простенвайки от порязванията през плътта — те засягаха кости, отсичаха китки, разкъсваха лица и прерязваха гърла.

Пристъпи втора вълна — хората бяха приведени и внимаваха. Острието изсвистя през тях и внезапно се отвори до пълната си дължина. Бляскавата се завъртя и подскокна. Острието на меча се изви, докосна останалите, и тя стъпи на земята, задъхана и с протегнати ръце.

Тя се спря. Пред нея стърчеше оръжието, потрепваше и от него капеше кръв. И десетимата бяха на земята — някои плачеха — държаха се за лицата и за окървавените чуканчета. Още трима стояха на няколко стъпки разстояние с ококорени очи. Бляскавата ги съзря и в същия миг и тримата вдигнаха арбалети. Проклятие — нямам предимство.

После сред тях скокна някой друг, разрита се, завъртя се и те изпопадаха, повалени от удари с ръце и крака. Новата фигура дойде до нея — жена, слаба и жилава, увита от главата до петите в ивици от тъмен плат. На краката й дрипите бяха потъмнели от кръв, а на разкървавените й ръце бяха скъсани от силата на ударите й. Бляскавата наклони глава за поздрав.

— Можех да се оправя с тях.

— Може би.

На лицето й се виждаха само тъмни, пресметливи очи, и те се насочиха настрани. Тя вирна брадичка към отстъпващите Гвардейци.

— Изтегляте се.

— Да.

— Тогава си заминавайте с мое разрешение и никога не се завръщайте в тези земи.

Веждите на Бляскавата се надигнаха.

— А ти си?

Жената Нокът не отвърна на въпроса.

От тъмнината дотърча друг Нокът — мъж с остро мише лице, тъмна рошава коса и обезпокояваща луда усмивка. Бляскавата го разпозна от наставленията за Нокътя — Опосум, Господар на Нокътя. Той застана зад жената, като че ли пазеше гърба й. Господарят на Ноктите да обикаля около някаква жена като домашно кученце? Та това трябва да е… Бляскавата замръзна от смайване. Богове! Тя е! Разбира се, Господарката на Нокътя, едно време съперник на самия Танцьор!

Към тях тичаше Траншея начело на пълно острие. Бляскавата вдигна ръка да ги спре.

Жената не обърна внимание и посочи на изток.

— Ами тези?

Бляскавата знаеше кого има предвид.

— Отстранени са от Обета. В немилост. Махнати от редовете ни.

— Разбирам. Мога ли да попитам за причината за това отделяне?

Тя не знае!

— Скинър превиши властта си.

Съвършено вярно.

— Колко неприятно познато… — замислено проговори жената — наистина ли бе Ласийн? — все още загледана натам.

— Много добре. Тук сме готови. Вървете си! Върнете ли се, ще бъдете заловени и избити. Прието?

Бляскавата леко се поклони.

— Прието.

Жената се обърна и се спря пред Господаря на Нокътя, който се поклони дълбоко на едно коляно.

— Хайде, Опосум. Имаме да говорим за много неща — и то сега.

Тя продължи в мрака и след любезен подигравателен поклон — тази неуравновесена усмивка — Опосум я последва.

Траншея дотича до нея.

— Кой беше това?

— Офицер от Нокътя. Сключихме примирие.

— Примирие? Какво правим със Скинър?

— Не вярвам да има влечение към каквито и да е примирия.

Траншея нагласи ризницата си.

— Предполагам, че не.

— Хайде, сержант, имаме да изграждаме отбранителна линия. Няма смисъл да се доверяваме на благосклонността на Империята, нали така?

— Тъй вярно, началник.

Сержантът потегли, но Бляскавата остана. Тя отново погледна към мястото, където двамата изчезнаха в нощта. Най-накрая се срещнахме. Думата ти твърда ли е, императрице? Ще ни позволиш ли да си тръгнем просто така? Или други гласове, други съвети ще надделеят? Чудя се…

* * *

Рилиш бе принуден да затвори очи, за да не повърне или да не припадне заради неясната, въртяща се земя, завъртялото се небе и размазаните, подобни на метеори звезди. Той затули глава в тъмносивата грива на коня си. Стисна очи и се запита върху какво ли яздят, а после му се прииска да не беше се запитвал. Весел смях отпред го накара да погледне — Нищожния и Пъклената се споглеждаха победоносно, смееха се уверено, а косите им се вееха. Сякаш се бяха страхували, че всички са можели да загинат! Той погледна назад и съжали за това. Земята, върху която яздеха, изчезваше зад тях, докато те вървяха — тя се смаляваше, отдалечаваше се и разкриваше празнотата, Бездната зад себе си. О, богове! Да яздим! Над тях огромното празно нощно небе се въртеше тъй бързо, че звездите се размазваха като завъртени факли. Издигна се слънцето — дебело и кървавочервено, раздуто подобие на това, което той знаеше като слънце. Болно ли беше? Той знаеше, че някои хора почитат слънцето като бог. Пурпурната му светлина показа, че пред тях… няма нищо. Пред колоната се показа пръст, сякаш призована към съществуване от волята на всички, обвързани с близнаците, вещици и магьосници. Пътят ги крепеше само колкото да не пропаднат още веднъж в миазмите на Бездната. Препускайте, момчета и момичета! Препускайте! Очите на конете го стреснаха — целите бели! В безсъзнание! Но разбира се — кое животно би могло да издържи такъв хаос? И тъй, те се носеха, подкарвани от волята на магьосниците. И той, и останалите, които го следваха! Той видя, че в някакъв миг е извадил меч, и с неловък смях го прибра обратно. Каква полза от такова жалко оръжие? Нещо се размърда на повърхността на разлатото, шупнало небе — отдалечено, но огромно, с разперени крила и мятаща се дълга опашка. Тяло само от ребра и гръбначен стълб — дракон скелет? И защо не? На такова място всичко е възможно. Още по-далеч, ако тук съществуваха неща като разстояние — голяма тъмна крепост. Неподвижна, зловеща. Явно се носеше върху нищото. Какви бяха тези работи? Халюцинации? Той погледна назад и космите на врата и на ръцете му настръхнаха. Настигаше ги! Пръстта падаше все по-близо и по-близо до тила им. Нищото ги застигаше! Препускайте, глупаци! Смъртта приближава! Близнаците посочиха напред, където тъмно петно се мъдреше връз разбушувалите се миазми. Нашата порта? Но е толкова далеч! Рилиш отново погледна назад и извика. Задните редици падаха от ръба — копитата риеха, конете се преобръщаха, мъже и жени изчезваха от погледа. Той зверски пришпори коня си и почти заплака. Препускайте към Бездната!

* * *

Улен раздели легиона си на две части, всяка от които трябваше да посрещне челото на фалангата на Гвардията под ъгъл, след което да я заобиколи и обкръжи. Това бе най-доброто, на което можеше да се надява. Знамето на Пурпурната гвардия беше издигнато само няколко реда навътре от челото на фалангата. Той знаеше, че Обетниците ще победят всеки, застанал срещу тях, отделен войник, но най-накрая, ако нещо зависеше от числата, щяха да се озоват обкръжени от всички страни и да бъдат надвити от здравите, мрачни ветерани от малазанската и талийската тежка пехота. Или поне така си казваше. Двете войски се понесоха една срещу друга право от мрака. Току на север от тях димяха развалините на Имперския павилион. Улен знаеше, че императрицата не е наблизо, ала за Гвардията би се равнявало на победа, ако достигне дотук, без да й е оказана съпротива — мълчаливо признание, че имперските сили повече не могат да намерят средства, воля или дух да застанат срещу тях. Най-близката до поражение ситуация, която става поражение, когато си дадеш сметка за нея. Когато само няколко стъпки разделяха двата строя, Улен издигна меч за последния пристъп. Имперската войска нададе нисък животински рев, който се извиси до свирепо призоваване на гняв, омраза и желание за битка. Те вдигнаха щитове и се наведоха напред, а щитовете на редиците зад тях ги заставяха да продължават да вървят. Двете сили се сблъскаха с разтърсващ трясък на ударили се щитове, пронизващи мечове, удрящи в пръстта крака. Редица натискаше срещу редица, редовете се смесваха един с друг и се разпръскваха навсякъде. Мъжете умираха, но не можеха да паднат — такова меле беше. Кресливата какофония се сля в единен грохот, който смаза ушите на Улен в звънтящ, странно притъпен шум. Знаеше, че крещи, но не можеше да чуе собствения си глас.

Непохватно понесъл меч в лявата си ръка — дясната оставаше твърде слаба — той яростно мушкаше между щитовете. Земята под ръмжащото, риещо множество стана лепкава от пролятата кръв. Обутите в сандали крака се хлъзгаха, телата падаха. Мъжете и жените проклинаха загиналите — свои и вражески — когато се заплитаха в краката им и ги препъваха. С местенето на редовете напред-назад падналите бяха стъпквани в смесицата от кал и кръв.

Улен удряше по всичко, което се движи пред него. Остриетата сечаха щита му и режеха, някои се забиваха. Той завъртя меча си над главата и преряза ръце. Една ръка дръпна щита и почти го събори. Той удари, бутна и отсече крак. Около него падаха мъже и жени. Земята стана несигурна. Малазанският войник от дясната му страна беше изваден от строя от ужасяващ удар, който строши щита и шлема му. Мечът продължи надолу, разсече черепа и лицето и се заби в шийните прешлени и горните ребра. Без да се замисля за ужасяващата сила на този удар, той се завъртя и отсече при лакътя ръката, хванала меча. Изригване на гняв го разлюля. Гвардеецът не обърна внимание на отсечената ръка и се обърна към него. В името на Господарката, натъкнал се беше на Обетник.

Гвардеецът захвърли щита си, хвана щита на Улен, дръпна го, опъна кожената дръжка и счупи лакътя му. Някакъв човек застана до Улен — капитан Мос, който удари със сдвоените си мечове — но човекът не обърна внимание на ударите. Вбесените му, съвършено бели очи останаха вторачени в Улен. Юмрукът на гвардееца се понесе и главата на Улен отскокна толкова назад, че той видя нощното небе. Краят на шлема му го удари по гърба между лопатките и шлемът падна.

Нещата изглеждаха забавени. Той гледаше как мъжът още веднъж протяга юмрука си. В зрението му се събраха искрящи светлини. Всички шумове станаха неразличимо хъмкане. Всякакви усещания сякаш изчезваха и оставяха особено чувство на облекчение.

Иззад рамото на Улен и покрай него се стрелнаха копия и пронизаха човека на няколко места. Той изръмжа и опита да продължи напред срещу прътите, като се протягаше с едната си присвита ръка за Улен. Други ръце издърпаха Улен обратно в строя. Той се дърпаше да остане в боя. Лейтенантът от Дал Хон, Гелан, се появи пред него, обхвана лицето му с ръце и опита да го погледне в очите:

— Началник! — викна тя, или на него му се стори, че викна, толкова далечно звучеше.

Той примигна и се намръщи. Началник?

— Поддаваме! Не можем да ги удържим!

Поддаваме?

— Къде се събираме?

Какво? Събираме се? Той огледа околността с плаващия си поглед. Скупчвания от мъже и жени се отдръпваха — твърде много Обетници, твърде нагъсто. Богове, четиридесет! Кой би могъл да спре такава войска? Нищо не ни е останало. Остава ни само да коленичим и да се надяваме да можем да извоюваме по-добри условия. Той опита да разтърси глава — световъртежът! Не спираше.

— Укреплението! Събирайте се в укреплението. Ще се закрепим там.

— Слушам — викна тя и продължи да държи главата му. — Ще съобщя.

— Откарайте го на юг — полугласно нареди тя.

Подхванаха го ръце и го подкараха напред. Той ги избута — оставете ме, проклети да сте! Той разпозна един от хората, капитан Мос, и се отпусна. Беше загубил ръкавица и избърса изстиналата си глава. Ръката се отдели изцапана с кръв. Той я погледна изненадано. Кога е станало това? Ударът, глупако! Строшил ти е шлема!

Той и обкръжението му се заклатушкаха несигурно на юг през засипаното с трупове обгорено черно поле. Улен разбра, че е получил сериозна рана в главата, когато видя как от мрака покрай тях минава образ от младостта му — безподобните широки, облечени в броня, очертания на Сивогрив. Хората му извадиха оръжията си и се наредиха около него. Той вдигна ръка:

— Всичко е наред! Аз го познавам. Сивогрив! — викна той. Мъжът сви към тях. — Сивогрив!

Той се доближи и спря, тежко задъхан. Очите му изглеждаха свръхестествено светли в шлема. Те се присвиха върху Улен.

— Ти ме познаваш?

— Улен Кадеве. Много отдавна служех при Чос.

— Аха — и Сивогрив сведе поглед. — Чух. Съжалявам.

— Аз също — а ти какво правиш тук?

Шлемът се извърна и мъжът посочи на север.

— Дошъл съм за Скинър.

Чуто от кой да е друг човек, това заявление би разсмяло Улен. Той поклати глава и му се зави свят.

— Твърде много Обетници има. Ще те убият.

Ръцете в железните ръкавици се свиха в юмруци, които почти потрепериха. От шлема прозвуча проклятие.

— Да — прав си… засега.

Донесе се самоподигравателен смях.

— Толкова за простите самоизмами за удовлетворение, поискано на бойното поле, а?

— Ела с мен. Тръгнали сме към тоя хълм, последното ни укрепление. След това той ще потегли натам.

Улен допря ръка до пламналото си чело. Този да не ми е счупил черепа?

— Но те предупреждавам — може и да поискам условия за предаване. Ако хората се съгласят, няма да ти позволя да ги нарушиш.

Кимване.

— Разбирам.

— Оттук.

Бронираният гигант обаче не се помръдна. Гледаше на север.

— Какво?

— Нещо… нещо идва. Имам чувствителност към Лабиринтите. Мога да усетя, че някакво голямо раздвижване… се приближава много бързо! Залягайте!

Той пристъпи пред тях и извади меча — тънък дълъг меч, който изглеждаше смешно в огромната му ръка. Хората на Улен се подредиха зад него, включително капитан Мос.

Улен знаеше, че заради мрака не може да види и половината от ставащото, ала и малкото видяно го ужаси. Въздухът над склона на север започна да трепти, все едно е нагорещен. През него преминаха отблясъци, подобни на примигващи звезди. Пред това фалангата на Скинър спря, а високото знаме провисна в неподвижния нощен въздух. Земята внезапно се разтърси, сякаш ударена с чук. Земетръс? Проблясването се събра в тъмносиньо сияние, което го застави да зажуми, да закрие очи и да се извърне. От светлината изфуча нещо и се удари в хълма с трясък, който отекна сред възвишенията. Улен зърна голяма колона ездачи с издигнати мечове, отворили уста в безмълвен вик, да се врязват във фалангата на Скинър.

Здравите редици на Гвардията се разтопиха пред нападението като ограда от клечки пред лавина. Те изчезнаха под натиска на копитата. Знамето изпука и бе покосено. Докато Улен гледаше смаяно и невярващо, появиха се още — ред след ред, и отъпкваха земята там, където преди малко стоеше бойният строй. Предната им редица се изви на запад и колоната продължи — конете бяха запенени, а ездачите надаваха бойните си викове. Улен ги видя — уикци. Дошли са през Лабиринт!

След като преминаха и оглушителният шум на копитата отзвуча, над разораната и обърната пръст на склона се извиваше само прах. Към тях се доближи конник и дръпна юздите — старец, с едно здраво око — широко отворено, а другото побеляло. Смъртоносна усмивка бе сякаш замръзнала на лицето му.

— Това май ще сложи край на войната ви срещу нас, а, малазанецо! — викна той и се изсмя откачено.

— Вие ги унищожихте — отвърна Улен с отслабнал от смущението глас.

Уикецът замахна с окървавена сабя, а конят му се изправи на задните си крака, за да препусне.

— Потвърди го! Потвърди го, малазанецо!

И той препусна със силен боен вик.

Улен го гледаше как изчезва:

— Да… ще го направя.

Ала — невероятно, невъзможно — от отъпканата и прегазена земя се надигнаха хора. Тук и там се възправяха гвардейци, олюляваха се, отърсваха се, изправяха се. Гледката смрази плътта на Улен и той зяпна, напълно ужасен. Велики богове! Нищо ли няма да спре тези Обетници? Неумолими са. Като Имасс.

Сивогрив се обърна към него със суха шега в погледа.

— Както каза, Улен. Твърде много са. Струва ми се обаче, че силите донякъде се изравниха. Възможността ми е сега.

Преди Улен да може да възрази, другият изтърча по изровения склон. Ако Улен имаше шлем, щеше да го захвърли на земята от безсилие.

— Проклятие!

Той се обърна към охраната си.

— Трябва да го последваме. Не можем да го оставим сам.

Стражите му, седмина малазански и талийски пехотинци, се спогледаха, видимо неуверени.

— Заповедите ни… — започна единият.

— Вашите заповеди са да ме следвате — рече Улен. Войникът стисна челюсти и кимна в знак на съгласие. Улен се обърна към Мос, който му кимна, а после вирна брадичка над полето.

— А и не сме сами…

Отвсякъде прииждаха отряди имперска пехота — малки поделения идваха от всички посоки.

— Хайде!

Подкрепян от Мос, Улен закуцука след Сивогрив.

Полето представляваше костница, изпълнена с прегазени осакатени трупове. Замаяните, опръскани с кръв оцелели се препъваха и не им обръщаха внимание, докато преминаваха. Доколкото Улен можеше да прецени, всички сблъсъци бяха пометени от страховития пристъп. За съжаление, някои от собствените му пехотинци явно бяха застигнати от пристъпа. Както и да е, по-нататък в нощта два меча звънтяха в тишината, последвала дългия грохот на нападението. Улен търсеше битката в сивкавата нощ. Ръмженето, ударите и звънът на желязото ги упътиха. Достигнаха останките от керван имперски обозни каруци. Улен видя двубоя, когато нанесеният от единия удар отхвърли другия назад към горяща каруца; той я бутна и колелата й изровиха пръстта. Сивогрив. Той беше наранен, без шлем, а лицето му — кърваво месиво. Железни пластини бяха отнесени и провисваха ивици кожа. Скинър се извисяваше в тъмнината. Мощният му удар надолу с две ръце бе избегнат от изменника, стовари се върху капрата и каруцата и ги строши на две с ужасен взрив, който надигна облаци от затъмняващ дим и пепел. Сивогрив отвърна, ала острието му отскочи от неземната бляскава броня на Обетника. Те се сблъскаха отново и сумтяха от усилие при ударите, които биха повалили дървета. Помитащ ответен удар бе посрещнат от по-тънкото острие на Сивогрив, което се счупи и се пръсна като морантско острие под натиска. Вместо да се дръпне, бившият Юмрук се приближи, сграбчи другия и двамата изчезнаха от поглед. Улен се промъкваше между преобърнати коли, мъртви коне и пламнали разпилени провизии в отчаяно усилие да ги види отново. Мос и охраната му тичаха с него.

Това е безумие! Той е със счупена дясна ръка и вероятно със счупен череп, и търси привидение, излязло от старите войни за подчиняването на континента — и то най-лошото възможно! Воин, който, ако Сивогрив не успее, не можеше да бъде достигнат от никого от живите днес; какво би могъл да направи? Улен определено не знаеше.

Той ги зърна как се борят, как се удрят в каруците, как се търкалят сред разрухата и си разменят отекващи в нощта удари. Сивогрив се надигна, приведен над Скинър, стиснал го под брадичката; напъваше се, а лицето му се сгърчи от усилие. Невероятно, но военачалникът на Обетниците се изправи под него, надигна мъжа над земята и го запокити в нощта с все бронята му. Удар и дрънчене на желязо в камък разкриха сухо дере или склон наблизо.

Скинър оправи дългата си плетена ризница и завъртя рамо с ръмжене. Наведе се, взе си шлема, наложи го и продължи към полето. Улен се разкъсваше — да дръзне ли да го предизвика? Ами Сивогрив? Човекът бе ранен. Охраната му вече се беше втурнала, за да намери изменника. За Улен това определи нещата и той тръгна.

Оврагът беше плитък и каменист. Намериха Сивогрив проснат посред камъните на дъното му. Беше на границата на съзнанието си. Заедно се напънаха и го извлякоха по наклона. Пуснаха го на земята. Очите му — едното кървавочервено от спукани кръвоносни съдове — намериха лицето на Улен, той изсумтя и поклати глава.

— Лъжлива гадина. Острието му е отровно. Мръсникът ме отрови! Раздразни ме много. Късметлия е гадта. За малко да обърна меча срещу него — но не и тук… твърде близо до светилището. Кой знае какво можеше да се случи?

Улен не обърна внимание на приказките му. Неговият меч? Какво иска да каже той?

— Отпусни се — ще доведем лечител.

Улен махна на един от стражите си. Човекът отдаде чест и се затича.

Улен срещна погледа на капитан Мос, наклонил глава подир Скинър. Офицерът задържа взора си доста време — очите му бяха тъмни и непроницаеми, а устата — безизразна. Той вдигна ръка, потърка белезите по лицето си и кимна в знак на съгласие. Улен се надигна от Сивогрив и посочи на друг от охранителите си:

— Остани с него. Останалите — след мен.

Той тръгна след командира на Обетниците. Лявата му ръка гореше и се потеше върху дръжката на меча. Лявата! Проклетата ми лява ръка!

Разговорът го поведе през отломките от горящо въоръжение и през разпръснатите трупове. Той забеляза двама души, застанали срещу Скинър. Говореха с него, а думите им се губеха сред пращенето на пламъците и пронизителните изцвилвания на ранен кон. Двамата снажни войници изглеждаха познато, ала той не можеше да ги назове точно. От другата страна на пътя се появиха фигури — петима гвардейци, несъмнено всичките Обетници. Извадиха мечовете си и започнаха да се промъкват, за да обкръжат двамата.

Улен тръгна напред, но спря, тъй като право на пътя му се изпречи друг човек — този пък откъде се взе? Мос се хвърли напред с извадени саби, ала мъжът вдигна празните си ръце. Беше далхонец, с кожа с цвета на желязно дърво. Покрит с белези, облечен в отлична плетена ризница. Дългата му къдрава коса бе дръпната назад и вързана с кожена ивица. Той изгледа Улен тъй, като че го познаваше. Изглеждаше… не, това не може да бъде… та той е мъртъв!

Призракът постави ръка на рамото на Улен.

— Направи повече от достатъчно, Улен — произнесе той с гласа си, който прати студени тръпки по гръбнака на събеседника му. — Бойното поле е твое. Моите поздравления. Не се съмнявам, че Чос би се гордял. А сега, остави това на нас.

Сериозните черти на мъжа омекнаха от чувство и той посочи към назряващия двубой.

— Кълна се, че тия двамата са го направили нарочно. Знаеха, че не мога да ги оставя да се изправят сами срещу него.

И той потегли. Обетниците от обкръжението се дръпнаха при приближаването му и той се плъзна вътре, до двамата души, застанали срещу Скинър.

Не — не може да бъде. Как може да бъде той? Не беше ли само призрак от миналото му?

И тримата образуваха триъгълник, докато Обетниците ги обкръжиха. Новодошлият застана срещу Скинър, който махна със защитената си с ръкавица ръка и изрече нещо, изгубено сред грохота на горящите съсипни. Новодошлият дори не отвърна. Той извади меча си — дълго тъмно тънко острие. Скинър даде знак и всички се спуснаха срещу тримата изведнъж.

Улен се смая от видяното — остриетата бляскаха на светлината на огъня твърде бързо, за да може да ги следи. Единият от тримата мъже в отбрана се криеше зад тежък пехотински щит, спокойно отблъскваше разрушителни удари и изтикваше обратно който и да е приближил се Обетник; другият, плещест сет, се биеше с два яки дълги ножа, и двата с бронзови предпазители за китките, отбиваше и нанасяше мощни удари, протегна се и цапна един Обетник по главата. Улен потръпна и си помисли за своята рана.

Дуелът между далхонеца и Скинър обаче му спря дъха. Плавната, пестелива лекота на мъжа бе красива — страховитите замахвания на Скинър отскачаха настрани с привидно леки докосвания, последвани от светкавични ответни удари. Трябва да е той! Но как? В отговор на молитва?

Ала всички ответни удари се плъзгаха и отскачаха от гладката тъмна броня на Обетника. Скинър се смееше. В този смях Улен чуваше увереност в победата.

До него капитан Мос въздишаше запленен:

— Кой е това? Никога не съм виждал нещо… Той ви познаваше — кой е той? Но тази броня… Скинър ще го нарани. И тогава… само въпрос на време.

Улен поклати глава.

— Не. Той знае. Трябва да знае.

Обетниците нападаха и опитваха да надвият двамината, пазещи гърба на далхонеца. Получаваха ужасяващи рани при пристъпите си, но двамината не се оставяха да бъдат принудени или примамени да спрат да си пазят фланговете. Един Обетник хвана щита и почти му отсякоха ръката — тя се залюля безполезно на края на кожата, когато той продължи да се бие. Сетският воин беше по-настъпателен — сечеше лица и тела, нанасяше рани, които Обетниците понасяха мълчаливо, докато краката им не залъщяха от кръвта, а земята около тях не потъмня.

Опитайте каквото искате, Обетници! Никой не е прониквал до Меча през неговата охрана. Той падна само заради предателство. Далхонецът продължи да бъхти Скинър и нанасяше удар след удар. Всеки удар обаче отскачаше, отблъснат от явно непробиваемата броня на мъжа. От своя страна Обетникът не можеше да пробие майсторската отбрана на човека. Всичко напразно — рече си Улен, — понеже никой от двамата не можеше да победи другия.

Той не разбираше ли? Защо продължаваше да сече тази ризница? Очевидно беше подсилена от Лабиринт, а може и да беше омагьосана. Безполезно, напълно безполезно. Може би мрачните му мисли влияеха на зрението, но на Улен му се стори, че двамата пазители на гърба на далхонеца се уморяват. Трябваше да се очаква — кой би могъл да удържа Обетници завинаги? Скоро щяха да паднат и всичко щеше да е свършило. Скинър най-накрая щеше да излезе победител. Ще се върне на полето, ще събере Обетниците си и ще пометат всяка останала съпротива. Гвардията ще победи.

Щитът на набития як пехотинец се бе смалил до нацепено снопче натрошени дъсчици. Сега той отблъскваше удари само с късия си меч. Сетският воин бе изоставил контраударите и само се защитаваше. Само един от Обетниците падна — жена, която се олюля с притиснати към корема ръце, където се издуваха влажни извивки. Тя падна по лице на няколко крачки и остана там. Жизнеността й на Обетник я поддържаше, а крайниците й помръдваха слабо, подритваха и се гърчеха.

Далхонецът продължаваше да отбива ударите и да напада. Само един от ударите му би разсякъл кой да е друг воин до гръбначния стълб, но Скинър оставаше невредим. Улен почти изкрещя: Глупако! Откажи се! Спри! Изведнъж това му дойде в повече. За този човек той щеше да направи нещо — нямаше дори и да си задава въпрос. Улен се впусна напред и издигна меча с лявата си ръка. Ръката на Мос го хвана за врата и го дръпна назад.

— Не ставай глупав!

И тогава, посред поредната размяна на тежки тромави удари от страна на Скинър и светкавични насрещни удари откъм далхонеца, последният се понесе напред повече, отколкото досега. Върхът на острието му с едно движение се плъзна нагоре право под шлема на Скинър. Обетникът отметна глава назад. Хвана гърлото си с облечената в ръкавица ръка, а кръвта рукна по предницата му. Той отстъпи, стиснал гърлото си с ръка; все още здраво държеше меча издигнат. И четиримата останали Обетници се отместиха, за да прикриват отстъплението му. Само далхонецът го последва и продължи с пристъпа.

Скинър отстъпваше, отбиваше удари, изкрещя с овлажнял глас някаква заповед или молба, и въздухът зад него завря. Сякаш се пенеше и изсветля от тъмното на нощта до грозно зелено на черти. Обетниците пристъпиха в разкъсаната дупка и изчезнаха; двама от тях крепяха Скинър. Далхонецът спря. Дъхът му все още бе спокоен и равен. Той прибра в ножницата тъмния си меч.

Улен изтича до другите двама войници, облегнали се един на друг. Когато погледна назад за далхонския мечоносец, него също го нямаше. Донесло се отстрани проклятие му показа, че и капитан Мос е направил същото откритие. Едрият набит пехотинец захвърли натрошените дъсчици и бронзовата дръжка, останали от щита му. Той свали шлема и извади от пояса си мех с вода, изцеди струя върху главата си и отпи задъхано. Подхвърли го на сетския войник.

— Къде е другият… далхонецът? — попита Улен.

— Нямаше друг — изстреля старият плешив пехотинец; гласът му бе тъй пресипнал, че едва се чуваше. — Не е имало друг, разбираш ли?

— Но…

Задъханият ветеран вдишваше дълбоко, гълташе трудно и отпрати възраженията на Улен с махване на ръка.

— Не, само ние двамата. Нали така, а, Слабак?

— Слабак? — озъби се сетският воин. Той обърса лъсналото си лице с опакото на ръката и размаза кръв. — Неее. Миризливка е.

— К’во…?

Пехотинецът погледна другия, станал прав, как се олюлява изтощен.

— Миризливка? През всичките години… никой от нас не го е знаел?

Рязко проблясване на гняв по удареното и изпонарязано лице на човека. Той издаде брадичка напред.

— Какво от това?

— Нищо. Просто ме изненадва.

Двамата се наведоха и опитаха да събират паднало оръжие, но не успяха да се наведат достатъчно и се отказаха, а после се обърнаха и се отправиха към бойното поле. Накуцваха, изопваха гърбовете си, спираха се от време на време, за да си поемат дъх, кашляха. Улен, Мос и охраната му ги следваха и се споглеждаха учудено.

— Ами ти? — попита Миризливката стария ветеран.

— Не ти трябва да знаеш.

— Какво?

— Не.

— Хайде де.

Старият ветеран спря и се наведе. Повдигна му се, той се задави, после подсмръкна и изплю сополите.

— Не.

— Патладжана?

— Не.

— Измамника?

— Не!

Улен изгледа капитан Мос, който вървеше и притискаше опакото на ръката си към своята захилена уста.

Върнаха се и видяха малазански, талийски и фаларски войници, строявани във фаланги от очуканите и окървавени Урко и Славния зъб. Четиримата стари ветерани се поздравяваха един друг с мощни тупания по гърбовете. Тогава, за ужас на Улен, Славния зъб и Урко му отдадоха чест и се усмихнаха злобно един на друг. Той отвърна на поздрава им и го отмахна.

— Не, ти командваш, Урко.

— Не. Още не сме приключили. Тези тук се изнесоха, но имаме още цял отряд гвардейци. Окопали са се на един хълм. Юмрук Д’Еббин, останалите му сили и уикците са ги заклещили. Време е и ние да се включим. Аз ще съм с едната от частите. Можеш да ръководиш. Поздравления, началник.

Четиримата ветерани отидоха да се присъединят към частите си и оставиха Улен пред последния останал му войник. Той потърка с ръка смазания си, болезнен врат и се почувства изцеден.

— Добре… намерете кон и съобщете на Юмрук Д’Еббин, че идваме.

Войникът отдаде чест и отърча. Роговете изсвириха общо настъпление. След известно объркано пренареждане колоните потеглиха на юг. Полунощ преваляше. Огньовете бяха угаснали и полето представляваше тъмен оплетен ужас от паднали усукани тела, строшено оръжие и ранени умиращи коне.

Застанал до Мос, Улен внимателно потегли на юг. След известно време капитанът се наведе към него и притеснено се огледа. Страшните белези по лицето му изглеждаха пресни и посинели.

— Къде е щабът ви?

— Разпръсна се.

— Трябва ви по-сериозна охрана — и той посочи настрани. — Трябва да се присъединим към тази колона.

Улен сви рамене:

— Ако смятате, че ще е добре.

Другият обаче се спря. Ръцете му застанаха на яките дръжки от слонова кост на сабите му.

— Нещо…

Около тях се завихри прах. Улен засенчи поглед и потръпна.

— Капитане?

Звън от разменени удари, желязо стържеше в желязо. Улен се запипка да извади меча си с лявата си ръка. Тогава — удар в гърба като удар на чук. Дълбоко в него проникна студено желязо. Зина за въздух, обърна се и видя жена — дългата й бяла коса се вееше на вятъра, очите й бяха присвити, устните ръмжаха нещо. Сребристосив проблясък, главата се килна, падна, бликна кръв, тялото подскокна. Улен също падна.

Звездното нощно небе. После над него се наведе капитан Мос, каза нещо, но Улен можеше да чуе само как ударите на сърцето думкат в ушите му. Не можеше да диша! Напрегна се, но нищо не можеше да проникне в пламналите от болка бели дробове. Проклятие! Това не беше добре.

Ами…

Не можеше ли…

Разбеснелите се удари на сърцето се забавиха. Нощта се приближи, затъмни лицето на Мос и мърдащата му уста. Един удар прозвуча като бавния отзвук от тежък чук.

Чакай…

Към следващата част или към съдържанието

Иън К. Есълмонт
Завръщането на Пурпурната гвардия (18)

Съдържание

Втора глава

Читалня

Работилница

Колекции

Иън К. Есълмонт Завръщането на Пурпурната гвардия (18)

Втора глава

Иън К. Есълмонт
Завръщането на Пурпурната гвардия (18)