Иън К. Есълмонт
Завръщането на Пурпурната гвардия (6)

Първа глава

Мъдрите казват, че ще пожънеш такива клетви, каквито полагаш. Установил съм, че това е вярно.

Принц К’азз Аворски

Основател на Пурпурната гвардия

Плачещите равнини, Баелски субконтинент

1165 година от Съня на Бърн

11 година от управлението на императрица Ласийн

99 година след полагането на Обета на Пурпурната гвардия

На ръба на керемидения покрив малка палатка се издуваше и люшкаше под напора на мощния вятър. Беше само мушамено наметало, опнато на пръчка, и едва предпазваше от силния дъжд. Отдолу седеше момък и присвиваше очи в сгъстяващия се мрак на бурята и залеза. Току поглеждаше руините на околните сгради, съсипани при обсадата, и взреше ли се достатъчно настойчиво, можеше да различи високо горе надвисналите очертания на Хребета.

Какъв е, питаше се момъкът, смисълът да поставяш стража, когато нищичко не се вижда?

Хребетът се извисяваше самотно на стотици стъпки над равнините. В тукашната легенда се разправяше, че е издигнат от древна стихия, когато светът бил млад — може би от вълшебника Шен, който сега живееше на него. За това Кайл не знаеше нищо. Знаеше само, че Гвардията обсажда скалата вече от година и никак не се е доближила до превземането й. На всичкото отгоре знаеше, че от крепостта си на върха Шен може да се сражава с всички магове в ротата и да ги накара да се блещят и да въздишат. Беше достатъчно силен, за да го направи. А стане ли нещо такова, казваше му Изгърбения, значи е време ние, простите копиеносци, да си напъхаме носовете в тая работа.

Изгърбения беше сапьор, при това доволно стар, та да знае. Тъкмо сега беше долу в избата и размахваше кирка. И не беше сам — с него работеха останалите от Девето острие и още неколцина войници, които сержант Траншея успя да изкрънка. Всичките бъхтеха каменния под с разни чукове и кирки.

Вятърът запрати дъжд в лицето на Кайл и той потрепери. Според него бяха постъпили много глупаво, като не бяха казали на никого. Не искаме някой да ни отмъкне блясъка на славата, беше рекъл Изгърбения, ухилен като малоумник. Е, всички се ухилиха като малоумници, когато Преследвача изложи плана пред Траншея. Уповаваха се на познанията му, тъй като беше роден от тази страна на Дълбините на търсача, точно както и Кайл. Бяха взели Преследвача преди няколко години по време на придвижването на Гвардията през тази област. Знаеше местните наречия и познаваше преданията. Кайл знаеше, че точно това се очаква от един разузнавач.

Гвардията бе купила него от един набраджански робски керван, за да ги упътва през степите. Но не познаваше южните езици. Неговият народ повече нападаше набраджанците, отколкото да говори с тях.

Кайл придърпа предния край на наметалото по-плътно около себе си. Искаше му се да разбира по-добре и родния език на Гвардията — талийски. Когато Изгърбения, Траншея и Преследвача седнаха и долепиха глави, той се промъкна достатъчно близо до тях, за да подслуша шепота им. Но наречието им бе трудно за разбиране. Трябваше много пъти да премисля думите, преди да започне да ги схваща. Изглежда Преследвача бе успял да съчетае различни сказания: за древния Асцендент, който бил издигнал Хребета и дал началото на Златен век, и за сегашното „Владичество на Нощта“ с неговата погибел. Оттогава той и останалите прекарваха повечето си време под земята, разрушавайки стените и каменния под, като Изгърбения несъмнено мърмореше за проклетия си блясък на славата. Кайл промълви кратка молитва към Отеца Вятър, духа водач на неговото племе. Той съобрази, че ако работата стане, щяха да получат повече блясък, отколкото желаеха.

Отделно бяха всичките „старогвардейски“ съперничества и междуособици. Той изобщо не ги разбираше, въпреки че бе гвардеец почти от една година. Според гвардейското предание неговото, Девето острие, бе едно от най-прочутите, създадено преди век и командвано от чутовния Скинър. Изгърбения отдаваше огромно значение на подобни разкази. Направо подскачаше от крак на крак в желанието си да се докаже пред магьосническия корпус на Гвардията и пред потайните Забулени.

Сега дъждът се усили, примесен с град. Облаците в тъмното небе се търкаляха и мътеха, но нещо привлече погледа на Кайл — движение. Неясни форми пронизваха покривалото от облаци. Крилати изчадия, призовани от Шен на Хребета. Около тях проблясваха ярки теменужени светкавици, но те кръжаха в мързелива спирала. Кайл проточи врат и проследи спускането им. Крилете им бяха обтегнати, а очите им святкаха. Той се помоли на Вятъра крилатите създания да отминат.

Изведнъж тялото на едно от съществата се разпори от врата до чатала, сякаш някакво невидимо острие го бе изкормило. То се разтвори в облак от мастилен дим и другарите му изпищяха стреснато. Те едновременно наклониха криле и се обърнаха към нападателя. Кайл промълви още една молитва, но тази бе на благодарност. Явно Качулката беше на смяна тази нощ — единствено върховният маг на ротата можеше да осъществи подобно силно нападение.

Въпреки битката над главата му, Кайл се прозя и се протегна. Подгизналите му дрехи се бяха залепили за кожата му и го караха да зъзне от студ. Преди около година подобно нещо би го накарало да си плюе на петите от ужас. Сякаш най-страшните легенди на народа му бяха оживели: демони в нощта, мъже с уменията на шамани, но обърнали се към злото, магьосници. Преди около година се криеше под счупени покриви. Сега, след толкова месеци магьоснически дуели, ужасът от тези сблъсъци бе изчезнал напълно. Фойерверките продължиха половин час. Фойерверките бяха другото нещо, невиждано от Кайл преди да го вземат в Гвардията. Сега гледаше как зелени и розови ореоли трепкат над една сграда в търговския район, сякаш това бе за негово забавление. Изчадията се спуснаха към постройката, надавайки пронизителни, почти предизвикателни крясъци. Едно по едно те изчезнаха — унищожени, прокудени или разумно потърсили спасение в тъмното небе. След тях не остана нищо друго освен съскащият дъжд и постоянният тътен на гръмотевиците, който бе като приспивна песен за Кайл.

Разбудиха го стъпки откъм кулата в ъгъла на покрива. Преследвача се бе изкачил по стълбите. Островърхият му шлем, обвит с копринен шнур, го правеше да изглежда висок, дори изискан. Тази нощ не носеше плащ — вместо това бе облякъл гвардейската си пурпурна туника върху подсилената с капси ризница от варена кожа и обичайните кожени мокасини до коляното. Мъжът примижа, след което подуши дъжда. Устата под русия му мустак се изви в мързелива полуусмивка. Усмивките на Преследвача винаги тревожеха Кайл — може би защото устата му изглеждаше непривикнала към тях, а бистрите му лешникови очи никога не се усмихваха.

— Добре — обяви той, стоейки на завет на стълбището. — Готови сме. Всички са долу.

Кайл остави пелерината да се свлече от главата му и се закатери по счупените керемиди и черните дупки на покрива. Преследвача вече бе тръгнал надолу по витото стълбище, тъй че Кайл го последва. Бяха изминали половината път, преди да осъзнае, че когато се бе усмихнал, Преследвача гледаше към Хребета.

 

 

Зимникът не бе нещо повече от пещера със сводест таван. Въоръжени мъже в доспехи стояха рамо до рамо. Наброяваха около тридесет. Кайл разпозна по-малко от половината. От някои се издигаше пара, смесена със задушливия дим от факлите и фенерите. Мъглата насълзи очите на Кайл. Той ги потърка с опакото на ръката си и се изкашля.

В плътно долепените блокове на пода бе пробита дупка и през нея Кайл видя спускащи се надолу стъпала. Ледена капка дъжд се стече от косата по врата му и той потръпна. Всички сякаш чакаха нещо. Той размърда мокрите си крака и се изкашля в шепа. Наблизо един широкоплещест мъж разговаряше тихо със сержант Траншея. Сега той се обърна към Кайл, който рязко си пое дъх — беше разпознал сплескания нос, дебелите устни и дълбоко поставените сиво-сини очи. Лейтенант Сивогрив. Той не принадлежеше към същинския каймак на Гвардията, но бе най-близо до него. Махна към дупката с облечена в метална ръкавица ръка и надолу пръв потегли слабичък човек с рошава, къдрава черна коса, облечен в груби кафяви дрехи. Кайл си спомни, че името му бе Опушения. Маг, стар Обетник — един от двадесетината оцелели мъже и жени в ротата, положили Клетвата за вечна вярност пред основателя на наемническата дружина, К’азз Аворски.

Хората заслизаха. Първи пристъпи Сивогрив, а след него сержант Траншея, Изгърбения, Кроткия, Харман, Грере, Поклонника, Белезникавия, Амвросий и другите, които Кайл не познаваше. Тъкмо се канеше да се нареди на опашката, когато Преследвача докосна ръката му.

— Двамата с теб ще бъдем ариергард.

— Чудесно.

Разбира се, мислеше си Кайл, че като разузнавачи на Девето острие трябваше да са в тила, особено предвид предстоящото. Твърде дълго бяха гледали фойерверките и бяха видели как магьосническият корпус се защитава с мъка. Кайл с удоволствие щеше да остави този сблъсък на подсиления преден отряд.

Стълбището свърши в дълъг коридор, наводнен със стъпка застояла вода. По каменните стени се стичаха ручейчета. Плъхове пискаха и се паникьосваха във водата, а мъжете проклинаха и ги ритаха. Доколкото можеше да види в полумрака, коридорът сякаш ги водеше право към Хребета. Той си представи, че редицата тъмни силуети всъщност е сборище на призраци — привидения, бавно запътили се към среща със съдбата.

Замисли се за нощните набези от своето детство. Братя, сестри и приятели се сдружаваха за набези срещу младите воини от съседния клан. Крадяха предимно дреболии за доказателство, че са големи, а и — сега можеше да го признае — почти нямаше друго за правене. Набраджанците винаги бяха посягали на земите на неговия народ. Селищата им не бяха нищо повече от струпвания на стопанства, но се разрастваха. Последният му набег свърши, когато той, братята и сестрите му се натъкнаха на нещо, за което нямаха дума: гарнизон.

Изведнъж колоната се закова на място и Кайл се блъсна в набития плешив мъж пред себе си. Той се обърна и се усмихна мимоходом. Зъбите му бяха неравни, но блестяха в мрака.

— Казвам се Огилви.

Гласът му бе толкова дрезгав, че почти не се чуваше.

— От Тридесет и второ.

— Кайл. Девето.

Огилви кимна, погледна към Преследвача и отново кимна.

— Този път ще го пипнем. Старият Сивогрив ще подлуди Качулката.

Качулката. Освен че бе най-страховитият маг на ротата, Обетникът беше заместник на Бляскавата и водач на Забулените — закоравели убийци, каквито само преди година Кайл не можеше да си представи. Беше виждал двамата началници само от разстояние и се надяваше тъй и да си остане.

Преследвача се намръщи недоверчиво.

— Дано тоя Сивогрив е толкоз добър, колкото разправят всички.

Огилви се захили и в очите му просветна шеговито пламъче.

— И корелците, и малазанците предлагат награда за главата му. И за едните, и за другите е изменник. Наричат го Господаря на камъните. Чувам, че го оценили на бъчва черни перли.

— Защо? — попита Кайл.

Огилви сви месестите си рамене.

— Предал е и едните, и другите, нали така? Надявам се някой ден да разбера как точно е успял — той намигна на Кайл. — Вие двамата сте местни, а?

Кайл кимна. Преследвача — не. Дори не помръдна.

Огилви потърка с ръка белезите, с които бе украсено плешивото му теме.

— Е, аз съм в Гвардията от десет години. Подписах в Дженабакъз.

Кайл бе слушал много за този поход. Последният голям поход на ротата, приключил преди години, когато малазанската офанзива запецнала. Всички ветерани мърмореха, че Малазанската империя не е това, което е била някога. И въпреки че ветераните си мълчаха за своето минало и за миналото на Гвардията, Кайл усещаше, че те често се бяха сражавали срещу малазанците.

— Тази мисия е много странна — продължи Огилви. — Просто се крием по дупките, нали? Докато магическият корпус практикува изкарване на дим през задника. Това изобщо не е в стила на Гвардията. — Той ги изгледа многозначително. — Освен това се скъсват да набират нови попълнения.

Колоната отново тръгна и Огилви зашляпа шумно след тях.

— За какво беше това? — запита Кайл Преследвача, докато вървяха.

— Не знам. Този Огилви е в Гвардията от десет години и дори и той не знае. Напоследък доста се ослушвам. Тази рота сякаш е разделена на две — старите срещу новите.

Високият жилест разузнавач грабна ръката на Кайл и я стисна толкова силно, сякаш го бе захапала хрътка. Спряха и тишината като че отекна в ушите на Кайл.

— Но ще ти кажа едно — рече той и се наведе към него, а сенките погълнаха лицето му. — В Пурпурната гвардия има хора, които бродят по земята от много дълго време. Натрупали са могъщество и знания. И не вярвам, че възнамеряват да ги изпуснат. Това е стара история. Надявах се, че съм я оставил зад гърба си.

Той пусна ръката на Кайл, тръгна и го остави сам в мрака и тишината на тунела. Кайл стоеше и се питаше как да разбира всичко това, а междувременно плъховете се окуражиха и заопитваха да се изкатерят по краката му.

 

 

Завари Преследвача пред една усукана желязна врата, която някога трябва да е преграждала коридора. Той се бе навел и я разглеждаше, като засланяше с шепа пламъка на малка свещ.

— Какво е това? — прошепна Кайл.

— Строшена е. Но по-важно е кога. Скорошно е. Желязото е още топло от ударите. Чу ли нещо?

— Стори ми се, че да… По-рано.

— Да, и на мен.

Той погледна напред към слабия златен блясък на фенера в тила на бавно изчезващата колона. Стисна една малка кожена кесия, окачена на врата му, и я потърка. Кайл бе забелязал този навик и преди.

— Чувал съм да говорят за този Сивогрив. Казват, че е много повече от това, което изглежда…

Кайл разгледа изкривената и усукана врата. Прътите бяха дебели колкото половината му китка. Нима севернякът намекваше, че Сивогрив някак си я бе изкъртил? Той изсумтя. Нелепо!

Очите на Преследвача, лешникови в пламъка на свещта, се обърнаха към него.

— Не съди прибързано. Сражавал съм се с много създания и съм виждал неща, които все още ми се струват невъзможни.

Кайл искаше да го попита за тези сражения, но мъжът изглеждаше разтревожен. Два пъти погледна Кайл с притеснени очи, сякаш съжаляваше, задето е разкрил мислите си.

На светлината на свещта на Преследвача Кайл можеше да различи как няколко стъпала се издигат от другата страна на вратата. Те блещукаха матово — черен базалт, скалата на Хребета. Стъпалата бяха изтъркани и имаха вдлъбнатини в средата. Той се изправи. Ръката му сякаш сама намери дръжката на кривата сабя. Преследвача изгаси свещта и миг по-късно Кайл успя да различи блясъка на фенера в далечината.

Настигнаха Огилви, който вдигна ръка и подсвирна удивено. Проходът извеждаше в кръгла зала, издълбана в същата скала, от която бяха направени стъпалата. Още черен базалт — устоите на Хребета. Размерът на залата обезпокои Кайл, докато не разбра, че в стените й е изсечено извито стълбище. Факли горяха в началото на стълбите, които се издигаха като спирала плътно покрай стената на залата. Присви очи и видя как колоната се катери бавно, в редичка по двама, начело с Опушения и Сивогрив. Той застана в средата и погледна право нагоре. Високо над него, над хората, право надолу се сипеше тъмносиня светлина, примесена със ситен дъждец. Влагата целуна извърнатото му нагоре лице. Светкавица освети голям колкото монета диск на самия връх на издълбаната отвътре в скалата колона. Замаян и пребледнял, Кайл се облегна на мократа студена стена. Някъде далече вятърът виеше като завързано куче, понякога прекъсван от оглушителна гръмотевица.

Без да продума Преследвача започна да изкачва стъпалата, поставил ръка на дръжката на дългия си меч. Кожените му мокасини не издаваха звук върху вдлъбнатите каменни стъпала. Огилви шляпна Кайл по гърба.

— Хайде, момче. Една разходчица преди нощта да е свършила, а? — рече той и се изхили.

 

 

След двадесетото пълно завъртане на стълбището Кайл забеляза виещи се символи, грубо издълбани в стената на височината на рамото му. Бяха част от непрекъснат фриз, който следваше стълбите нагоре. Откъси от него се виждаха там, където мъхът и паяжините бяха свалени. Сякаш разказваше някаква история, но Кайл въобще не го бяха учили да разчита знаци. Разпозна само един: извитата спирала на Вятъра. Тотемът на неговия народ.

След известно време краката му изтръпнаха и се задъха. Какво ли щеше да ги очаква там? И по-важно, какво смятаха да правят Опушения и Сивогрив по въпроса? Точно пред него Огилви сумтеше и шумно издишаше през сплескания си нос. Ветеранът вървеше с равна крачка, въпреки стигащата до коленете му цяла плетена ризница, която прошумоляваше и свистеше при всяка стъпка. Доспехите на Кайл — сбиротък парчетии, отделени от Гвардията — жулеха врата му и правеха рани на раменете му. Съставени бяха от твърде голяма ризница, изработена от ивици лакиран рог и кост върху плъстена долна риза; ръкави от мека кожа с пришити метални пръстени — много от тях липсваха; подсилена с кабари кожена поличка върху кожените гамаши; бронирани ръкавици и прост железен шлем с предпазител за носа — бе толкова голям, че почти се опираше на раменете му. Кайл го нагласи по-удобно, като нави някакъв парцал отдолу. Цялата тежест правеше изкачването мъчение. Въпреки това, онази сутрин преди около година, когато Изгърбения изсипа всичко в скута му, Кайл се бе почувствал като най-богатия човек в Баел. Дори военният вожд на племето им не можеше да се похвали с подобни съкровища. Сега се чувстваше като шута на ротата.

Съсредоточи се върху ходенето, опитвайки се да пренебрегне пламтящата болка в бедрата, протритите рамене и пламналите дробове. Бяха го считали за един от най-добрите бегачи сред братята и братовчедите му — можеше да тича от изгрев до залез. Нямаше начин да остави този стар ветеран да го направи за смях.

Чуха вик отгоре и Кайл спря. Далечни удари, последвани от притеснени провиквания. Остриета напуснаха ножниците си със съскане. Кайл се подаде, за да погледне нагоре в празното пространство, но не можеше да види какво става. Обърна се да попита Огилви, но ветеранът го възпря с вдигане на ръка. Очите му блестяха в тъмнината и бе вдигнал острието си. Нямаше го приказливеца с шегобийско изражение — на негово място се бе появил студен самоуверен убиец, усмихнатата му уста бе присвита в зверско озъбване. Преобразяването бе смразяващо.

Колоната потегли отново. Стоманата стържеше неравномерно по камъка. След три пълни обиколки Кайл се озова до плитка ниша, издълбана в стената. В основата й лежаха натрошените останки от труп в доспехи, мъртъв от векове. Изсъхналата плът изглеждаше като тъмнокафява кожа. Кайл зяпаше, докато Огилви не го бутна напред.

— Какво беше това, в името на Вятъра? — попита той приглушено.

Огилви се канеше да свие рамене, но се отказа и вместо това се изхрачи над ръба на стълбището.

— Пазител. Привидение. Чувал съм за тях.

Кайл с изненада установи, че бе извадил сабята си от ножницата. Не си спомняше кога го бе направил.

— Било ли е… мъртво?

Огилви го изгледа дълго и преценяващо.

— Вече е. Така че мирувай и си дръж очите отворени. Скоро ще имаме неприятности.

— Откъде знаеш?

— Като риба в мрежа сме — той кимна надолу. — Задействахме сигнализацията, нали така? Той ще дойде. Или би трябвало да дойде. Стой между мен и стената, а?

Това се хареса на Кайл и тъкмо да попита защо, отгоре избухна ярка светлина и го заслепи, последвана от тътен, който разтресе стълбището. Огилви хвана металните пръстени на ръкава му и го издърпа навътре, по-далеч от външния ръб на стълбите. Засмука ги силен вятър и нещо огромно се спусна надолу в празната сърцевина. Писък разцепи тишината след гърма. Зрението на Кайл се върна навреме, за да види как някакъв гвардеец пада надолу в мрака — главата и вратът му бяха кървава каша. До него Огилви се разбесня.

— Очиства ни един по един! Къде е Сивия?

Кайл погледна нагоре в кухата сърцевина. Сега се виждаше по-добре, защото бяха почти на върха, откъдето лунната светлина и светкавиците се спускаха надолу заедно с дъждовните капчици. Тъмна фигура кръжеше над тях. Магьосникът Шен. Гвардейци размахваха факли и мечове срещу него. Той висеше във въздуха — изправен, обвит в плащ от вечно менящи се сенки. Ръцете му бяха огромни белезникави ноктести лапи. Шен посегна към друг войник, но ръката му бе отблъсната. Той изръмжа и я раздвижи. Проблесна небесносиня светкавица. Гвардеецът се преви, сякаш го бяха намушкали в корема. Наклони се напред и полетя в бездната, неподвижен като статуя. Профуча толкова близо, че ботушите му едва не удариха Кайл по извърнатата нагоре глава.

Гвардейците изреваха от ярост. Хвърлени оръжия и стрели от арбалети отскочиха от слабата стърчаща фигура. Шен се засмя. Очите му се обърнаха към следващия в редицата. Кайл се надвеси над бездната и също изрева от безсилна ярост и страх.

— Гуглата да те завлече, нечовешко изчадие такова! — кресна Огилви и размаха юмрук.

Над тях Опушения се наклони към Шен с разтворени ръце и длани, обърнати нагоре. Гвардейците по стълбата се извърнаха и вдигнаха ръце пред лицата си.

— Внимавай! — извика Огилви и издърпа Кайл назад за ризницата.

Пламъци избухнаха в кухата тръба на спираловидното стълбище. Рукнаха към Кайл като течен метал. Той се нагълта с горещ въздух и закри лицето си. Почувства се като в пещ. Пламъците просвириха покрай ушите му и попариха опакото на ръцете му. След това изведнъж изчезнаха като внезапен порив на вятъра, ушите му изпукаха и той жадно загълта въздух. През пушека и смрадта на изгорена коса и опърлена кожа Кайл чу как Огилви изграчи:

— Бивните на Тогг, Опушен. Не се престаравай.

Погледнаха нагоре и затърсиха из дима за някаква следа от магьосника. Разпенени и завихрени, облаците се смалиха и изчезнаха, сякаш засмукани от някакво въздушно течение. Показа се незасегнатият, носещ се над празнотата Шен. Магьосникът обърна кехлибарените си очи към Опушения и протегна бледна ноктеста ръка. Кайл копнееше да е там горе, за да помогне на Опушения — единственият маг на отряда им. Вече му бе ясно, че превъзходството на противника им е твърде голямо.

Ръката посочи Опушения. Магьосникът сви белите си пръсти в подканващ жест. Хората наблизо замахнаха, но напразно. Тогава изникна тежката фигура на Сивогрив, който изплува от сенките и заби широкото си острие право напред. Двуръчният меч промуши Шен, който ахна изумено. Устата на магьосника зейна широко, той нададе оглушителен писък и хвана острието с две ръце. Изхлузи се от него. Преди Сивогрив да успее да замахне отново, Шен се изстреля право нагоре в небето.

Току до Кайл Огилви се почеса по брадичката и погледна замислено към върха.

— Е, не беше толкова зле, нали? — рече той и намигна.

Кайл гледаше безмълвно. Поклати глава от ужас и облекчение. След това се сепна и си припомни — Преследвача! Оглеждаше хората и го видя близо до Сивогрив. Погледите им се срещнаха, после Преследвача се извърна. Светлите му очи блестяха върху потъмнялото лице.

Огилви подсмръкна и прибра меча си в ножницата.

— Помоли ме да те държа под око. Там долу.

— Нямам нужда от пазач.

— Тогава има още нещо, дето трябва да научиш, ако искаш да останеш жив в тая работа — изкашля се Огилви и плюна в бездната. — Приемай помощ, когато ти предлагат, понеже няма да е често.

Колоната отново потегли и Огилви заизкачва стълбите.

 

 

Излязоха от ъгловата кула в правоъгълен двор, ограден с високи стени. Дъждът ги шибаше странично, остро — като пясък по време на буря. Мъжете се сбиха на купчинки и се подслониха където могат. Кайл с мъка се загърна с кожената си пелерина, отърча до високия до кръста му перваз на някакво преливащо изкуствено езеро и се прислони в оскъдната му защита. Облачната покривка обгръщаше крепостта като мъгла. Вятърът виеше тъй пронизително сред тътена на гръмотевиците, та, застанали един до друг мъже, трябваше да си викат в ушите, за да се чуват. На светлината на почти неспирните светкавици Кайл видя, че постройката не бе точно крепост, а по-скоро оградено със стени частно жилище. Централният двор, стените, скамейките, постройките — всичко беше направено от черния базалт на Хребета. Кайл се изуми — колко ли труд бе отишъл за дялането.

Единствено Сивогрив стоеше прав с разкрачени, дебели като дънери крака и развята изпод шлема дълга сива коса. Той размахваше ръце в железни ръкавици и разпределяше войниците на отряди. Кайл се зачуди какво бе направил с двуръчния меч, който бе използвал срещу Шен, защото ренегатът не носеше ножница, достатъчно голяма, за да го побере — на пояса му висеше само тънък дълъг меч.

Изведнъж Опушения се понесе към Кайл като подгонена от бурята врана. Подгизналите одежди бяха залепнали за кльощавото му тяло. Изправената от дъжда черна коса придаваше на тясното му лице израз на подивял от ужас полуудавен плъх.

— Ти ли си разузнавачът Кайл? — извика магът с дрезгав глас.

Кайл кимна.

Магът потръпна от студ, примижа нещастно и се загърна още по-плътно с подгизналата си дреха. Дъждът се стичаше на ручейчета по лицето му. Той посочи четирима мъже близо до Кайл. Те кимнаха в отговор. Кайл познаваше само един от тях — Гедин, тромав майстор на меча — и се успокои, че ще е с него.

Опушения доближи устата си до ухото на Кайл. Дори и в дъжда, мокър до кости, от него все така необяснимо вонеше на дим и горещ метал. Той насочи кокалест пръст към стена, пред която имаше дълга колонада. Всичко бе изваяно от черен базалт — покривът, колоните и тъмните отвори към помещенията.

— Проверяваме тези стаи. Ти си пръв.

Опушения забеляза реакцията на Кайл при тези думи и се засмя. Смехът се превърна в мъчителна кашлица.

Кайл изтегли сабята си и се огледа за прикритие. Аз съм пръв. Страхотно.

— Чакай — Опушения грабна ръката, в която Кайл стискаше оръжието.

Кайл почти се дръпна, но си спомни думите на Огилви и се удържа. Магът се намръщи, докато разглеждаше острието. Кайл чакаше, несигурен какво ще последва. Сега пък какво? Дъждът се изливаше връз раменете му. Ръката на Опушения бе неприятно гореща. Той се обърна към мястото, където Сивогрив стоеше с отряда си. Кайл не виждаше нищо повече от размазани фигури през ко̀сите завеси на дъжда. Опушения повдигна меча заедно с ръката на Кайл, а веждите му се издигнаха в ням въпрос. Кайл присви поглед към Сивогрив, но не успя да различи нито лицето, нито движенията му. Магът изсумтя, очевидно получил своя отговор, след което измъкна тънка метална игла от дрехата си. Започна да драска по извитото острие.

— Имаш ли нужда от нещо? Име? Покровителството на Опонн? Огън може би?

Кайл помисли за тотема си и отвърна:

— Вятър.

Иглата спря да се движи. Капките се забиваха в раменете на Кайл като изстреляни с прашка камъни. Опушения вдигна глава, присви очи, изучи лицето на Кайл, и след това му се усмихна съзаклятнически.

— Видял си изображенията на изкачване, а? Добър избор.

Той издълба спиралата на Вятъра върху острието. Невероятно, но калената стомана се топеше като восък под твърдия натиск на Опушения. Дръжката на меча се загря в ръката на Кайл. Дъждът съскаше и се изпаряваше от острието. Магът го пусна. За какво беше всичко това? Какво за Вятъра? И какви бяха думите на баща му — всички сме на милостта на вятъра?

Кайл вдигна очи и видя как Опушения нетърпеливо му махва да тръгва.

 

 

Издълбаните в базалта стаи бяха празни. Кайл изрита настрани изгнили листа и останките на натрошени дървени мебели. Чувстваше разочарование, но — за свой срам — и облекчение. Усещаше се уязвим и безпомощен. Какво би могъл да стори той срещу този магьосник? Стомахът му бе като стегнат възел от киселини, а крайниците му трепереха от освободеното напрежение.

Пред тях стоновете на вятъра и пръските дъжд подсказваха наличието на отвор към отсрещната страна. Кайл пристъпи в стая с три стени с изглед към ръба на Хребета. Бръснещият вятър го задърпа и той се закрепи на вратата. В стаята имаше голяма клетка от дърво и въжета, провесена под дървен гик, който сякаш можеше да бъде завъртян над пропастта. От клетката до ниша в покрива отиваше въже, което отново излизаше в задната част на стаята, където се омотаваше около дебела лебедка с човешки бой.

Опушения надникна над рамото на Кайл. Потупа го по гърба.

— Ето как ще слезем.

— Не и в този вятър — измърмори един от мъжете зад Опушения. — Ще се разбием на парчета.

Опушения се навъси и се обърна към гвардееца — може би единственият по-нисък от него в ротата.

— Все се оплакваш, а, Младши?

Удар разтърси камъка под нозете им и прекъсна по-нататъшните приказки. Далечният приглушен тътен на разцепваща се скала накара зъбите на Кайл да изтръпнат. Опушения си върна равновесието и се изкикоти.

— Старият Сивогрив го е накарал да се покаже!

Втори гръмовен взрив халоса скалата. Кайл можеше да се закълне, че почувства как целият Хребет се тресе. Опита се да остане на крака. Клетката от коноп и дърво се заклати, заскрибуца и запращя. Усмивката на Опушения помръкна и той избърса водата от лицето си.

— Надявам се.

— Да се връщаме — предложи друг гвардеец, непознат на Кайл. Говореше на талийски, родния език на ротата. — Братята се тревожат.

Опушения се загърна с подгизналата си роба и изсумтя в знак на съгласие. Кайл погледна непознатия гвардеец — човекът изрече „братята“. Беше чувал думата и преди. Свързана бе с каймака на Гвардията. Основателите. Обетниците. Или просто друга дума за самоназоваване, която само те използваха? Кайл продължи да изучава мъжа отстрани: очукана люспеста ризница, голям щит на гърба, прибран в ножницата меч. Спокойно можеше да е един от Обетниците — те не носеха огърлия или отличителни знаци. Човек не можеше да ги различи от кой да е друг гвардеец. Изгърбения му бе обяснил, че е нарочно: страхът, рече старецът. Никой не знае срещу кого е застанал. Кара ги да се замислят два пъти.

* * *

Когато се върнаха във вътрешните стаи, те се оказаха пълни с гвардейци. Явно ги бяха определили предварително като сборен пункт. През засводените пролуки между каменните колони Кайл гледаше как наемниците се стичат в стаите. Хората се хлъзгаха и опипваха мокрия от дъжда полиран камък. Той се обърна към ниския наемник до себе си.

— Какво става, Младши?

Очите под ръба на обвития в прогизнал плат шлем се обърнаха към Кайл, разширени от обида.

— Името ми не е „Младши“ — процеди той през стиснати зъби.

Кайл прокле глупостта си и странните чуждоземски имена.

— Извинявай. Опушения те нарече така.

— Опушения може да нарича всекиго, както си ще. Ти по-добре показвай повече уважение…

— Извинявай, аз…

Някой го дръпна за ризницата. Кайл се завъртя и се озова лице в лице с Изгърбения. Старият сапьор му намигна и каза:

— Да не тормозим нашия приятел Семката с въпросите си. Той не е от услужливите.

Устните на Семката се изопнаха още повече, досущ правата усмивка на хрътка. Той наклони шлема си към Изгърбения, оттласна се от стената и се промъкна през тълпата от гвардейци.

— Какво става? — прошепна Кайл.

— Не съм много сигурен — призна старият ветеран. — Ще почакаме и ще разберем. Виж, в тоя занаят нещата обикновено стоят така.

И какъв точно е тоя занаят? — едва не попита Кайл, но изведнъж всички застанаха мирно, с готови оръжия. Кайл се огледа объркано. Какво ставаше? Защо той винаги разбираше последен? Стори му се, че се изправиха едновременно, като кукли на конец. Сякаш гвардейците ветерани имаха свой собствен език или усет, който му липсваше. Безброй пъти бе седял в някоя стая, загледан в игра на карти, или бе дремал в някоя казарма, и изведнъж виждаше как мъжете застават мирно, сякаш са чули барабан. В такива мигове той и другите новобранци винаги бяха готови последни и винаги вървяха в края на строя.

Този път Кайл бързо установи накъде гледаха всички — към входа на главната постройка в далечния край на градината на покрива. Мъжете се строиха покрай колонадата и насочиха запънатите си арбалети към отворената врата. Първата редица коленичи, а втората се изправи над тях. Самият Кайл нямаше арбалет, понеже в ротата имаше недостиг.

— Идат — промърмори Изгърбения.

През проливния дъжд Кайл забеляза как през портата минава отделение гвардейци. Сивогрив се появи последен. Той лично затвори вратата — огромен къс черен базалт. Хората затопуркаха из долепените една до друга градини и вътрешните дворчета. Хвърляха се зад скамейки и каменни сандъчета, в които нямаше нищо друго, освен прекършените стебла на мъртви храсти. Тези мъже и жени покриваха входа, докато другарите им се промъкваха и търчаха до следващото отделение на двора. Преследвача бе сред тях, вдигнал високо арбалета си. Сивогрив вървеше най-отзад, бавно и тежко, сякаш потънал в размисъл. Ни веднъж не погледна назад. От него се точеше странна мъгла, като развяно на вятъра знаме.

Мъжете достигнаха прикритието на колонадата. Когато Сивогрив излезе иззад завесата от дъжд, Кайл забеляза, че е покрит с лед — от поличката на люспестата му броня висяха ледени висулки. Малазанският ренегат удари леда и по каменния под зазвънтяха натрошени кристалчета. Парата се издигаше от него като дим. За удивление на Кайл никой не обсъждаше това.

Опушения застана до Сивогрив.

— Не можем да слезем с клетката — извика той. — Проклетият вятър е твърде силен.

Сивогрив кимна изнурено.

— Стълбите не стават. Шен се е погрижил за това.

Скалата под краката на Кайл подскочи, сякаш някой я бе изритал. Една от колоните изпращя, разцепи се като изсъхнал дънер и войниците се наведоха и се разбягаха. Скален прах влезе в носа на Кайл.

— Буден е — рече Сивогрив в отговор на мълчалив въпрос откъм Опушения. — Всеки миг ще бъде тук.

Обърна се с лице към главната сграда — дълъг и нисък черен бункер без прозорци или украса:

— Шен, тая долна пиявица от Лабиринта, го е събудил, преди да успея да го спра.

Сержант Траншея, който стоеше до него, махна на всички да се разпръснат. Те се изнизаха и на двете страни и приклекнаха за прикритие с насочени арбалети.

Опушения приглади тънкото си като миша опашка мустаче, докато си дъвчеше долната устна.

— Може би трябва да извикаме Качулката.

Небесносините очи на Сивогрив проблеснаха, после той ги потърка с облечената си в желязна ръкавица ръка и въздъхна.

— Не. Още не — и скръсти ръце. — Да видим какво сме събудили.

Тогава Кайл едва не се обади. Какво ставаше? Тези двамата явно бяха поставили всички в положение, от което нямаше измъкване. Какво не бе наред със стълбището? Изгърбения сякаш прочете мислите му, погледна го в очите и кимна към задната част на стаите. Кайл кимна в отговор.

Срещнаха се пред последния портал с гледка към двора. Гвардейците наоколо клечаха или се бяха облегнали на колоните с готови за стрелба арбалети. Разговаряха тихо помежду си и уморено и изпитателно поглеждаха към Сивогрив. Посред гръмотевиците и трополенето на дъжда до Кайл достигнаха дори изблици на смях. Зачуди се дали половината от наемническия занаят не опира до това да си достатъчно безразличен в лицето на предстоящата смърт.

Изгърбения му се ухили окуражаващо и потърка ръка в бедрото си.

— Какво има, момче? Изглеждаш тъй, все едно любимият ти кон току-що се е гътнал.

Кайл прихна за кратко пряко волята си. Дано Великият Вятър го опази! Човекът луд ли беше?

— В капан сме, нали? Няма как да избягаме и само Близнаците шегаджии знаят какво ще ни погълне.

Изгърбения повдигна вежди. Свали шлема си от варена кожа и се почеса по темето.

— Проклет да съм и аз, дебелоглавият глупак! Човек понякога забравя, знаеш. Служиш ли с едни и същи хора достатъчно дълго, тъй става, че можеш да четеш мислите им.

Той докосна едва наболата си коса и смачка нещо между ноктите си. Очите му срещнаха тези на Кайл. Бяха толкова светли, че изглеждаха почти безцветни.

— Прощавай, синко. Забравих колко си зелен. А пък нали точно аз те заклех! Хубава работа.

Той се извърна и се изхили.

— И? — подкани го Кайл.

— А! Да. Така, момко. Виждаш ли, Шен — магьосникът — сега е мъртъв. Сивогрив го довърши. Но нещото, за което Качулката и Опушения се опасяваха, че може да е тук, е тук. Шен е черпел от силата му през цялото това време. След това го е събудил, преди да умре. То е силно и страшно старо.

— Какво е то?

— Могъщ маг. Магус. Може би дори някакъв Асцендент. Господар на Лабиринта на Серк.

Асцендент — Кайл бе чувал тази дума няколко пъти. Мъж или жена с огромна сила. Знаеше думите, използвани от племето му за Лабиринтите. Някои от старейшините все още държаха да ги наричат „Крепостите“. Но не знаеше талийските им названия.

— Серк? Кой Лабиринт е това?

— На Небето.

Сякаш самият вятър, виещ около Кайл, го запрати във въздуха и го запремята през глава, докато фученето около него се превърна в гръмовен смях. Звукът изпълни главата му и прогони всички мисли. Той си спомни, че баща му казваше, че гръмотевиците са смехът на Вятъра, развеселен от самонадеяността на човеците и от безсмислените им борби. Зрението му сякаш се стесни до малък проход, все едно отново гледаше право нагоре в празното кухо стълбище на Хребета. Кайл примигна и поклати глава. Имаше усещането, че продължава да се върти.

Изгърбения се бе извърнал разсеяно.

— Трябва да тръгвам, момче.

Без да чака отговор, старият сапьор потупа Кайл по рамото и се запровира между мъжете.

Кайл се облегна на стената. Не усещаше коленете си. Вдигна сабята пред лицето си. Вода сълзеше и се стичаше по издълбания в стоманата знак на Вятъра. Възможно ли бе това? Възможно ли бе това същество да е едно от тях? Родоначалник на народа му. Свещен дух на Вятъра?

Дъждът отслабваше и Кайл погледна към заобикалящите ги плътни облачни стени. Като че Хребетът бе пронизал някакво друго измерение — свят на яростни тъмносиви облаци и безмилостен вятър. Докато Кайл гледаше, вятърът прерасна в буря, раздуха локвите дъждовна вода и накара всички да подирят убежище. Единствено Сивогрив остана прав, широко разкрачен, закрил лице с бронираната си ръка.

Вратата към главната постройка избухна навън, сякаш отнесена от взрив на морантска муниция. За тях Кайл бе слушал да разказват. Разпадна се на парчета, които пронизаха въздуха и с тракане отскочиха от колоните и стените като стрели от арбалет. Кайл трепна, когато един отломък закачи крака му. Един гвардеец отхвръкна назад и падна тъй внезапно, та никой не си направи труда да свали прицел и да провери как е.

Появи се мъж. Кайл беше поразен от масивността му, при все че не бе широкоплещест, колкото Сивогрив. Косата му бе гъста, млечнобяла и сплетена и изобщо не помръдваше от вятъра. Кожата му бе бяла като сняг. Надиплена и украсена с пискюли вълнена роба се спускаше от раменете до краката му като водопад от плат. Нищо по него не помръдваше — ни къдрица, ни ръб. Сякаш мъжът обитаваше някакво островче на покоя посред бурята.

Погледът му се местеше с непоколебима решимост от лице на лице. Когато този сребристобял взор попадна върху Кайл, той откри, че трябва да се извърне; очите сякаш го обладаха и го ужасиха с нещата, които предричаха. По някаква причина той усети, че се изчервява от срам — сякаш бе недостоен. Тогава ветровете притихнаха, а воят им секна. Развилнелите се плътни облаци сякаш се оттеглиха, за да съберат сили за един последен пристъп.

В безветрието навлезе Опушения. Сандалите му шляпаха по мокрия камък. Магусът (а Кайл бе сигурен, че създанието бе поне магус) наблюдаваше малкия човек с очевидна насмешка. Опушения коленичи и направи нещо с ръцете си на каменния под. Пламъци изригнаха от ръцете му и се стрелнаха по влажната скала. Огненият поток се извиваше като змия и напредваше към създанието. Магусът гледаше всичко това с нещо като търпеливо любопитство. Той наклони леко глава и свали очи, за да следи вървежа на огъня.

Когато доближи сандалите му, огненият поток се раздели на две и го обкръжи. Тежкият взор на създанието се вдигна и прониза Опушения, който трепна под тежестта му. Магусът щракна с пръсти и пламъците се пръснаха като натрошено стъкло. Опушения отлетя назад, сякаш го бяха ударили с юмрук. Плъзна се по хлъзгавия камък и се озова в краката на Сивогрив.

Кайл дочу как дребният мъж изпъшка:

— Такова нещо не се вижда всеки ден.

Магусът стоеше неподвижно, но Сивогрив не отклони поглед от него, не удостои с внимание Опушения.

— Би трябвало да го наричаме той — каза магът и се изправи на крака.

Магусът бавно разпери ръце, сякаш беше птица, готова да полети. Сивогрив си пое дъх, за да заговори, но спря и бързо погледна встрани. Три фигури, двама мъже и една жена, всички в усукани от вятъра черни пелерини, вървяха покрай колонадата. Кайл със сигурност знаеше, че никой от тримата не беше дошъл с ротата. Сивогрив тихо изпсува. Опушения духна в шепите си и ги разтърка.

Гвардейците се отдръпнаха, за да пропуснат тримата. Кайл позна първия, Качулката — с изсечени черти, извити сини татуировки на брадичката и плетеница от перлени белези от нож по врата. Кайл предположи, че помощниците му са Кейтил — тъмнолик равнинец като самия него, но родом от място, наречено Уик, и Иша — едра, широкоплещеста жена с дълга, гъста черна коса, сплетена на една-единствена плитка. И тримата бяха Забулени — наемни убийци под прикритие.

Сивогрив стрелна Опушения с поглед, но магът сви рамене и рече:

— Сигурно Братята са се свързали с него.

— Виждам, че си постигнал напредък — извика Качулката на Сивогрив.

Ренегатът смъкна рамене и преглътна отговора си. Най-сетне процеди:

— Не ми трябва помощ като твоята.

Качулката махна с ръка.

— Щом така стоят нещата — приключвай го по един или друг начин. Ако можеш.

Сивогрив погледна към неподвижния магус.

— Твоето решение винаги е едно и също. Не изисква никаква мисъл…

— Нещо става — предупреди Опушения.

Магусът бе отметнал глава назад и гледаше облаците. Вдигна ръцете си още по-високо, право нагоре, с отворени длани и изпружени пръсти. Дебелите вълнени ръкави на дрехата му се свлякоха надолу и разкриха сините усукани спирали и вълни на татуировките, покрили и двете му ръце — от китките до голите рамене. Знаци на Вятъра.

— Не! — възкликна Кайл. Дух на Вятъра! Несъмнено бе такъв! Благословен Асцендент — поне според племенните предания. Кайл пристъпи напред и отвори уста, за да извика. Предупреждение? Молитва?

Но Качулката му викна:

— Залегни.

Магусът протегна ръцете си нависоко, сякаш посягаше към самите облаци. Дланите му се свиха в юмруци, а после ръцете му се спуснаха надолу.

Залп от светкавици шибна Хребета. Те сякаш разтресоха камъка под краката им. Мъжете наоколо пищяха и неподправен ужас изпълваше гласовете им. Кайл падна, щом камъкът под краката му се люшна. Продължителните светкавици го заслепяваха. Лежеше, покрил глава с ръце, пищеше и се молеше това да свърши.

Бурята отмина. Гръмотевиците изтрещяха и отгърмяха над обширните равнини около Хребета. Кайл вдигна глава и примигна. Имаше чувството, че е пребит с дървени пръти. Навсякъде се изправяха на крака гвардейци, изтощени и стенещи. Невероятно — Сивогрив продължаваше да стои прав. Кайл се зачуди има ли нещо, което може да го събори — въпреки че потръпваше и бе извърнал лицето си на една страна, за да опази очи. Опушения лежеше неподвижно на земята. Изгърбения бе повдигнал главата на мага и преглеждаше очите му.

Магусът изобщо не бе помръднал; сега стоеше със скръстени ръце.

Кайл допълзя до Изгърбения.

— Ще се оправи ли?

Изгърбения плесна мага по бузата.

— Май да. Жилав е.

Кайл се огледа. Качулката и двамата му другари ги нямаше.

— Къде са Забулените?

— На работа.

Кайл клекна до него.

— Какво имаш предвид? На работа?

Старият сапьор кимна към магуса.

— Не! — извика Кайл и скочи на крака.

— Момче? — Изгърбения погледна нагоре към него. — Какво има, момче?

— Не могат. Не бива…

Изгърбения го хвана за ръката.

— Това създание е опасно за всички. Ние имаме пръст в събуждането му, тъй че трябва да…

— Не! Той не е заплашил никого.

Изгърбения просто поклати глава.

— Съжалявам. Нещата не стават така. Не можем да се излагаме на опасност.

Кайл се освободи и хукна към магуса.

— Момче!

Докато тичаше, трепваше при всяка стъпка. Беше сигурен, че всеки миг някоя светкавица ще го опече на място и ще го превърне в пържола. Но нищо не го удари. Не проблесна светкавица, нито пък полетя арбалетна стрела — той се страхуваше и от наказание за неподчинението си от страна на гвардейците. Имаше викове — гласовете се изкривяваха през воя на вятъра. Магусът остана неподвижен като някоя от красящите двора каменни статуи. Украсената с надвиснали вежди глава бе наклонена на една страна, сякаш слушаше. Някакво далечно послание.

Кайл прескачаше скамейки и прекосяваше мозайки от бял и розов камък. Несъзнателно бе изтеглил меча си — може би не бе най-мъдрата постъпка, докато тичаш към магус или дори Асцендент. Но трябваше да спре, за да го прибере в ножницата, а не искаше да го хвърля. Някъде наоколо се прокрадваха Качулката и неговите двама Забулени.

— Древни! — извика той в бурния, бръснещ вятър. — Внимавай!

Създанието отпусна ръцете си. Кривата му усмивка стана още по-широка. Тогава Качулката се появи зад съществото, просто изникна от нищото. Нещо невидимо препъна Кайл, той падна и се плъзна по мократа скала. Качулката удари с едва доловимо движение на двете ръце.

Кайл извика от безпомощна ярост. Светът се пръсна на парчета бяла светлина. Когато експлозията прогърмя, той се завъртя. Тътенът отекна многократно, превърна се в ужасяващ титаничен смях, все по-пронизителен, докато Кайл се въртеше, падаше и търкаляше, уплашен, че това никога няма да свърши или че всеки миг ще се разбие на парчета върху скалите.

Много далече, под грохота, той чу жена да пита на родния език на Гвардията:

— Какво беше това, в името на усмивката на Сянката?

Отговори й мъж:

— Не съм сигурен.

— Свърза ли се?

— За своя изненада, да. Надеждно. Но все пак — странно. Отиде си завинаги. Сигурен съм.

Жената отново проговори, този път по-близо.

— Ами този?

— Жив е. Струва ми се, че мечът е поел по-голяма част от взрива.

Студена и влажна ръка го хвана за брадичката и размърда главата му напред-назад. Жената попита:

— Чуваш ли ме?

Кайл не можеше да отвърне. Сякаш беше загубил връзка със собствената си плът. Мракът отново се спусна, този път бавно — мека тъмнина, която притъпи сетивата му. Жената отново проговори, но този път гласът й беше просто шепот. После тишина.

 

 

Болката го събуди с жегване. Свиреп пожар в дясната му ръка. Той замаяно я вдигна пред лицето си и я видя омотана в парцали. Намръщи се и опита да си спомни нещо.

— Върна се при нас, а? — попита познат дрезгав глас.

Повдигна глава и изсъска от острата болка, която туптеше вътре в черепа му. До него седеше Изгърбения. Бяха в една от издълбаните в черния базалт стаи. На стената зад Изгърбения се бе облегнал гвардеец. Главата му бе увита в парцали и през тях като горящ далеч в равнините сигнален огън го гледаше едно кафяво око.

Кайл се извърна и преглътна, за да навлажни гърлото си.

— Какво… какво стана?

Изгърбения сви рамене и извади една глинена лула от кесията на пояса си.

— Качулката намушка магуса или Асцендента, или каквото и да беше това нещо в Култа на Трагедията. Точно там и тогава удари светкавица, като самия край на света, според както го разправят някои религии, а когато свърши, само Забулените бяха останали. Нямаше и следа от приятелчето. Изпепелено. Имаш голям късмет, дето си жив. Но ръката ти е обгорена като печена на огън яребица.

Кайл погледна към превръзката си. Изчезнал? Убит?

— Как е възможно това?

Изгърбения натъпка с палец ръждив лист в лулата си.

— О, ти не познаваш Качулката като мен. Няма нещо живо, което да не може да убие. — Изгърбения се надвеси над него. — Казах им, че си тичал към магуса, за да го убиеш. Нали знаеш — да се прочуеш и тъй нататък. Може би ще ти излезе прякор — нещо като „Проклетият глупак с горящата ръка“. Нещо такова. Ако ме разбираш.

Кайл се изсмя, хвана туптящата си глава и изстена.

— Да, разбирам. Сега какво?

Изгърбения захапа лулата.

— Сега ще чакаме. Вятърът утихва. Скоро ще бъде достатъчно спокойно, за да се спуснем в кошницата. Изпълнихме задачата си.

— Ти успя ли?

Буйните сиви вежди на Изгърбения се събраха.

— Да съм успял? За какво говориш?

— Да си откраднеш блясъка на славата.

Старият сапьор въздъхна, извади лулата от устата си и я мушна обратно в кесията.

— Хайде, момче, недей да смяташ, че…

— Знаел си, че тук горе има нещо или някой, нали? Знаел си през цялото време? — Кайл се надигна на лакът и опита да се изправи на едно коляно. Изгърбения го подхвана под мишницата и го издърпа на крака. Кайл се облегна на хладната ободряваща стена. Допря лявата си ръка до челото и опита да спре световъртежа. — Затова си дошъл тук преди всичко, нали? Затова си приел тази задача — въпреки че е необичайна за Гвардията?

Изгърбения застана до Кайл, готов да го подхване, ако му призлее.

— Хайде, хайде. Няма нужда да се пениш. Подозирахме, че тук може да намерим нещо, което си струва. Иначе щяхме да продължим напред. Съжалявам, че и двамата се бяхте врекли на Вятъра.

Кайл се засмя. Врекли!

— Просто лош късмет. Това е всичко. Ние, войниците, сме свикнали с това. Половината мъже, които съм убил, са били вречени на Тогг, също като мен. Това не означава нищо, момче.

Кайл поклати глава.

— Не разбираш.

Как можеше някой, който не бе от неговия народ, да разбере, че това същество трябва да е било Дух на Вятъра? И го бяха убили. Но как Качулката, прост смъртен, можа да убие един дух? Несъмнено това беше невъзможно.

— Е, може би не разбираме. Все пак просто минаваме през земите на Баел. Вярно е. Но знам, че има едно нещо, което ние разбираме, а ти не разбираш. — Изгърбения посочи на запад. — Гвардията е вкопчена в битка на живот и смърт с могъща сила, момче. Сила, която би опустошила всички тези земи, за да ни докопа.

— Малазанците.

— Правилно. Радвам се да видя, че си внимавал. Силата си е сила. Знаехме, че магьосникът Шен не е достатъчно могъщ, за да предизвика такава буря. Виж, целият климат над тази част от земната суша е засегнат. Родните ти равнини са пресъхнали заради дъждовете, привличани тук, за да отидат към източното крайбрежие. Надявахме се, че ще бъде нещо, което можем да използваме във войната срещу проклетите малазанци. Но, както видя, беше просто един проклет сънуващ магус.

— Сънуващ?

— Да. Според Качулката, всичко — бурята — е било предизвикано и поддържано от сънищата му. Представяш ли си, а?

Кайл едва се удържа да не му скочи. Глупци такива! Убихте бог на моя народ! Но в черепа му пулсираше заслепяваща болка и той ядосано се потърка по челото със здравата си ръка.

— Добре ли си, момче?

Кайл кимна троснато.

— Искам да подишам малко чист въздух.

Изгърбения го хвана за ръката, за да му помогне в коридора. Навън, оттатък алеята с колоните, гвардейците се бяха излегнали по скамейките и саксиите с цветя. Те си говореха, почиваха си или смазваха оръжията и броните си. Изгърбения помогна на Кайл да седне на най-горното стъпало на широкото стълбище, слизащо надолу към хлътнал вътрешен двор — днес зловонно езерце, пълно с прогнили листа и клони. Облаци продължаваха да обгръщат Хребета и щяха да останат още известно време, помисли си Кайл. Но бурята вече не вилнееше. Над тях повече не тътнеха гръмотевици, нито пък трополяха надолу към ширналите се равнини. Високо горе проблясваха и се гонеха, подскачаха и светеха безшумно светкавици като завеси.

Това не можеше да е станало. Как би могло? Бе невъзможно. Каза си, че вече нищо не може да го трогне. Но все пак нещо се беше случило. Кайл погледна превързаната си ръка. Бе напълно безчувствена с изключение на една постоянна, досадна слаба болка. Сигурно бяха намазали ръката му с някакъв мехлем. Забеляза, че някой грижовен човек бе върнал сабята му в ножницата. Издърпа я със здравата си ръка. Кожата на дръжката се белеше в ръката му като суха кора на дърво. Махна изгореното и остави опърления заострен край да стърчи. Острието обаче беше чисто и незасегнато. Къдриците и извивките на Вятъра сякаш танцуваха по дължината му. Кайл го обърна и ахна: знаците продължаваха и от другата страна на извитото острие. Не си спомняше Опушения да бе издълбавал сабята му и от двете страни.

Допря студеното острие до челото си и промълви молитва към Вятъра. Трябваше да смени дръжката. Реши да кръсти меча Чарка. Дар от Вятъра. И никога нямаше да забрави случилото се днес тук.

— Почини си — посъветва го Изгърбения. — Имаме още малко време.

Кайл облегна глава на каменната стена и притвори очи. През замрежените си клепки видя Преследвача, клекнал до една колона с двама гвардейци, които не познаваше — единият невероятно космат и жестоко белязан, а другият по-възрастен и с брада, сплетена и завързана на малки опашчици. И двамата бяха с тъмнокафява кожа, плещести като мечки, и напомняха на Кайл за хората от Каменните планини далеч на запад от родината му. Разузнавачът го стрелна с ярките си лешникови очи, докато шепнеше на мъжете. Изтощен, Кайл задряма под непостоянния слаб вятър.

 

 

Малко преди зазоряване дойде редът на Кайл за кошницата. Той и четирима други пристъпиха вътре, докато плетеното от коноп, ракита и дърво нещо висеше над зейналата пропаст. Осмина гвардейци управляваха железните лостове на лебедката. Порив на вятъра разроши косата на Кайл, понеже носеше шлема си под мишница.

— Как ще слязат те? — попита той един от мъжете в кошницата, щом хората започнаха първото завъртане на лебедката.

Гвардеецът лениво изгледа мъжете на лоста. Жестока насмешка докосна устните му.

— Горките копелета. По-добре те, отколкото ние. Ще трябва да слязат по въжетата.

Вятърът се усили, а кошницата се приближи до голите скали. Поривите люшкаха крехкия съд и развяваха пурпурната туника на Кайл. Гвардеецът беше казал ние. Кайл знаеше, че е един от тях, ала никога нямаше да бъде като тях. Беше част от братството, но същото това братство бе убило нещо, което беше негов бог: един от праотците, прародителите, водачи или закрилници на народа му — а може би дори въплъщение на великия Отец Вятър. Сега знаеше, че ще му бъде по-лесно да използва оръжието си. Да гледа безразлично и безучастно на смъртта и убийството. Да направи това, което трябва. Той разгледа мъжете, увиснали заедно с него над възможната си смърт. Двама гледаха облаците горе, може би търсеха знаци какво ще е времето. Трети гледаше надолу — вероятно се чудеше къде щяха да ги стоварят. Последният гледаше право пред себе си, в нищото. Очите им, обградени от плетеница бръчици, изглеждаха пусти и безучастни. Ето тези хора не се трогваха от нищо. Кайл се почувства притеглен към тях и усети, че вече изживява нещо от мъртвия свят, който обитаваха. Наблюдаваше потните им, осеяни с белези, закоравели лица и почувства как собственото му лице се превръща в същата маска. Вече можеше да гледа тях, да гледа всички живи или мъртви създания и да не ги вижда.