Това бе стъпка, предприета от един изцяло вътрешен и идващ от миналото мотив. Как можем да я съдим ние, външни хора? Освен друго, тя е била предизвикана и от искреното (но, ако можем да кажем, погрешно насочено) желание за подобряване на положението и възможностите на уикския народ… От тази гледна точка тя трябва да бъде окачествена като напълно открита и никак не лицемерна. Особено при съпоставянето й с хода, който е направила възможен.

Първите граждански войни, том втори

Истории в чест на Талобант

Заобиколен от щаба и телохранителите, Улен стоеше до Урко и военачалника на Златните моранти. Бяха върху малко възвишение от едната страна на колоните талийска и фаларска пехота. Ток долетя начело на отряд от четиридесетина души и дръпна юздите.

— Хубав ден за битка — обади се Урко и Ток се съгласи:

— Не е твърде горещо.

Улен погледна към небето — да, заоблачено е, дори може да завали. Не очакваше нищо такова. Бяха излезли от укреплението преди да просветне и вървяха с изгрева. Нощта беше относително спокойна — звярът Риландарас, ако това въобще е бил той, нападна на два пъти, но бе отблъснат от сгъстените редици на Златните, подкрепени от солидно количество от техните муниции. Ята чайки, врани и кани изпълваха небето над пътя им. Улен се запита колко ли поколения война са им трябвали, за да научат какво може да предвещава събирането на толкова много мъже и жени в броня?

— Началник В’тел — обърна се Ток към моранта в бронята му, оцветена в наситено златно като последния отблясък на залеза. В’тел сведе изцяло покритата си с шлем глава.

— Виждам, още не си седнал на коня — рече Ток на Урко с нещо като носталгична усмивка.

Урко вдигна рамене под тежката си броня от железни пластини.

— Вдъхва увереност на войниците. Не им харесва военачалникът им да е на кон, когато те не са. Така подозират, че ще се измъкнеш, щом нещата станат напечени.

Щабът на Ток, всичките на коне, се спогледаха развеселено.

Капитан Мос посрещна погледа на Улен и намигна.

— Ами колата? — попита Ток и посочи към лекия наклон, където в ниското стоеше огромна, оцветена в блестящо червено и зелено кола; конярите се бореха с шестте й непокорни коня.

Урко завъртя очи.

— Бала. Тя ще бъде с мен в тила на центъра. Аз ще държа запасните части — фаларска кавалерия и отряди талийска и фаларска пехота. Чос вече е на южния фланг. Ти ще държиш севера — а къде са проклетите сети?

Ток огледа северния хоризонт.

— Отрядите пристигат. Скоро ще са тук.

— Да гледат да дойдат.

— А тези части на юг? Канците? — попита Ток.

— Все още са разположени около южния край на Моста на поклонниците. Не горят особено от желание да се захващат с Гвардията. Не мога да ги упреквам. Амарон има някои сведения, че ще дойдат на страната на Въс… — Урко спря и се поправи — на императрицата. Но не е уверен. Във всеки миг обаче могат да решат, че си струва.

— Ще ги държим под око.

— Тъй вярно.

— А Граничните патрули?

Урко спря, погледна настрани, а устата му се изкриви още повече.

— Оттеглиха се на запад. Далеч от опасности и подобни. Лошо. Можехме да ги използваме. Може би все пак е за добро, като имаме всичко предвид.

— Може би.

В’тел се поклони на пълководеца.

— Моля за разрешение да се присъединя към хората си.

— Дадено. В’тел… — Златният морант се обърна. Урко вдигна юмрук. — Вие сте чукът. Разбийте ги.

В’тел отново се поклони.

— Ще го направим.

— Трябва да намеря някой атаман — обади се Ток. Урко кимна в знак на съгласие. Началникът на конницата отхвърча с отряда си.

— Ами аз? — попита Улен.

— Искам те тук. Ако работата се развали, ще се наложи да се намеся лично и ще искам ти да поемеш командването.

Улен се разтревожи, но се постара да скрие притеснението си. Да се намеся? Ти вече не си млад, началник.

— Тъй вярно.

Пълководецът махна към колата.

— Сега иди там и виж какво има да ни съобщи Бала.

Улен почти не успя да прикрие усмивката си.

— Слушам.

Ток и хората му оглеждаха хълмовете на северозапад от мястото за сбор. От височината от изток ясно се виждаше прахът от частите на Ласийн. По пладне, съобщи му шестото му чувство. Ще свършат с движенията по пладне. Къде бяха Трошикрак и Ортал? Немислимо беше да го изоставят. След годините, прекарани сред сетите, след като заедно с Келанвед се бе сражавал заради тяхната полза. Той дори отгледа децата си сред тях — Инген, Лйиз и Ток-младши.

Един вестоносец посочи на север, където широк облак, приличен на приближаваща прашна буря, затъмняваше небето. Скоро можеше да се види челната конна част, препуснала надолу по широкия склон. На най-видно място се вееха ивици и знаменца от бяла козина. Имотан, не атаманите. Той да не би да ги е изместил напълно?

Той чакаше, докато колоната се приближи. Начело вървеше знаменосец — над него стърчеше висок прът с напречна дъска, накичена с бели кожи и явно прясно одрани животински черепи. От гледката на това страховито знаме на Ток му стана много зле. Веднага след това дойде Имотан заедно с отряда си, нараснал до седемдесетина мъже и жени, всичките заклели се в божеството, в Белия чакал. Жрецът доведе коня си до този на Ток, усмихна се и наклони глава в почти подигравателен поздрав:

— Добра среща, Ток-старши.

— Имотан. Къде са атаманите? Трябва да обсъдим предстоящото сражение.

— Ще го обсъждаш с мен. Имам пълна власт над всички воини.

Разбирам. Какви ли са били вътрешните разправии в стана ви през последните дни, шамане? Твърде дълго време ме е нямало.

— Отлично. Нека намерим удобно място.

Имотан кимна на знаменосеца, който наклони знамето напред. Кръвта — с отвращение забеляза Ток — свободно капеше от черепите и кожите на зловещото знаме и бе намокрила раменете и косата на знаменосеца. Телохранителите нададоха въодушевени викове. Миг по-късно виковете бяха повторени в далечината и мощен тропот на копита се обади и разтърси земята. По целия северен хоризонт с хълмовете и могилите му се показаха конници. Ток гледаше и сърцето му спря — такова множество той не би могъл да си представи. Откъде Имотан бе събрал тази орда? Като че появата на стария им неприятел и тотемно животно Риландарас беше дало на шамана неограничена власт. Отрядът му се впусна напред и Ток и хората му смушкаха конете си и се съединиха с тях.

Предните разузнавачи на сетите — малките части, които Ток бе видял да яздят наоколо — насочиха колоната на Имотан към хълм, който откриваше гледка към сбиращите се войски. Ток спря новия си кон, слабо сиво жребче, до едрия дорест кон на шамана. Натежалото небе се мръщеше към широко плитко поле. На югоизток едвам се различаваше като жълто-кафяво петно високото възвишение под Голямото светилище на Бърн. След търчане и следене през цялата нощ, части и от двете войски бяха застанали на това място по взаимно негласно споразумение. Даже можеха да се различат знаменцата при местата за сбор на отделните поделения. Предните отряди и на двете страни вече се строяваха.

На отсрещната страна откъм юг в полето се вливаха като порой леките пехотинци, за които Ток бе слушал толкова много. Толкова са много. Откъде ги е събрала Ласийн? Трябва да е опразнила улиците на Унта и на всички останали градове. Освен това изглеждат достатъчно въодушевени. Сред разлатото им множество можеха да се видят правите колони на пехотата. Малазанска тежка пехота. Същите сили, на които в миналото бе разчитал да крепят леката му конница и разузнавачи, сега бяха строени срещу него. Гледката всява страх. Това какво е? Знаме отпред — скиптърът, опрян на меч! Мечът на Империята! Значи е вярно. Този Юмрук — как му беше името — от похода в Седемте града е взел титлата. Чакай само Урко да види това! Ще усуче меча на човека около врата му.

Сетските отряди, предните конници на Имотан, слязоха в полето и започнаха да стрелят с лъкове и с арбалети срещу леките пехотинци, които им отвръщаха със същото. Леката пехота и разузнавачите на Чос, изключително малко на брой, се мъчеха да ги догонят. Тогава от запад се появиха три отделни колони Златни моранти, следвани от талийска конница. Те заеха центъра, където бе забито знамето на Меча на Империята.

— Тази орда съгледвачи трябва да бъде спряна и отведена настрани — обърна се Ток към Имотан, който кимна и поглади прошарената си брада. — Разузнаването ни съобщи, че Ласийн няма конна войска, с която да ви се опре.

— Така казваш ти. Ала ако е вярно, защо тя е тук?

При въпроса веждите на Ток се надигнаха.

— Е, предполагам, би трябвало да кажа, че тя няма избор. Трябва да застане срещу нас — направи ли друго, значи да се признае за победена. Това не е в характера й.

— Тя разчита ли на някое скрито преимущество, което да й помогне? Канците?

Ток поклати глава.

— Не вярвам, че ще преминат реката. Могат да изгубят много, а да спечелят твърде малко.

— Биха могли да спечелят много, ако дойдат навреме да я спасят…

— Имотан — изрече Ток и посочи бойното поле. — Щом стане ясно, че тя губи, те ще се присъединят към нас. Победи ли тя, властта й ще бъде неограничена. За поколение напред никой няма да застане срещу нея.

Шаманът на Белия чакал трепна и почервеня при тези думи.

— На материка има и други места, не само Тали и Унта.

Той се обърна към хората си.

— Съобщете на отрядите.

Охраната му се поклони и препусна.

— Ами наемническата войска? Те защо не са с нас? Урко не им ли предложи достатъчно?

Ток за малко да се разсмее, но навреме се овладя.

— Пурпурната гвардия иска да разруши Империята. Това е целта им. Предполагам, че си мислят — защо да се цапат с кръв, когато ние ще се погубваме един друг, а?

— Тогава защо не се отървем от тях?

— По преценката на Чос, въпреки Обетниците, те не са сериозна заплаха. Той смята, че нямат достатъчно сили.

— Преценка? — повтори Имотан. — Рискувате, когато е заложено толкова много?

Ток леко вдигна рамене.

— Всяка битка е риск. Избираш най-доброто и се надяваш да не си направил големи грешки.

Шаманът изхъмка и неохотно прие аргумента.

— Ами Ласийн? Тя къде е?

Ток огледа изтока.

— Още не е дошла. Вероятно е в тила.

Имотан се разсмя грубо.

— Защо тогава да не изпратя воините си в тила и да не ни отърва от нея?

— Защото вероятно ще бъде пазена от всички Нокти и от всички кадрови магове от континента, ето защо.

— А, да — презрително изрече шаманът. — Прехвалените ви магове. Къде са те сега? Къде са Тайсхрен, Хеърлок или Найтчил сега? Защо дори и тук събираме войници, докато в старо време маговете ви щяха да превърнат тази долина в пъкъл?

Ток се поотпусна в седлото и погледна косо Имотан. В каква необичайна посока се движи мисълта му. Може би безпокойство преди битката.

— И тогава образувахме строй, Имотан. Дори и с Тайсхрен. Понеже маговете не могат да удържат земя. Най-накрая все се стига до хората на мястото — обикновения копиеносец или редовия войник. Те печелят войните.

— Не съм съгласен.

Имотан прехвърли крак на предния лък на седлото си.

— Бих казал, че вие, малазанците, глупаво разпиляхте своите таланти. Изтощихте ги и ги побъркахте, когато надхвърлихте възможностите си.

Той прямо изгледа Ток.

— А сега нямате останал никой, достоен за това име.

Ток отвърна на напрегнатия поглед на шамана изпод сключени вежди. Не беше сигурен как да отговори на това твърдение — или предизвикателство. Можеше ли да го отрече? Накъде биеше той?

Имотан посочи към бойното поле.

— О, нещо става.

Ток погледна надолу. Там се разиграваше абсолютен убийствен хаос. Леките пехотинци на Ласийн не чакаха собствената им тежка пехота да подсили строя. Напредваха на вълни, коленичеха, стреляха, после се оттегляха, а следващият ред заемаше мястото им. Непрестанен дъжд от стрели удряше Златните моранти, които показаха смайваща дисциплина при поддържането на редиците. Талийските и фаларските части по крилата се строяваха достатъчно ясно. Ток се обърна към един от офицерите си.

— Съобщете на Урко да даде знак за настъпление!

На Имотан каза:

— Изненадан съм, че Ласийн е пуснала леките части толкова рано; възможно е обаче тя да не е имала думата за това. Явно си мислят, че могат да спечелят това сражение сами. Вашите отряди трябва да заемат отново свободното пространство. Ако искате, Имотан.

Шаманът кимна в знак на съгласие и махна на един конник, който препусна.

Долу между частите на Лигата трескаво се вееха знаменца. Като един човек Златните моранти извадиха тежките си извити мечове и настъпиха. Явно Урко бе изпратил заповедите — или В’тел просто бе изгубил търпение. Частите по крилата също се придвижиха напред и ги покриха. Леката пехота видимо отстъпи. На далечния край на полето имперските знамена показаха, че Въслата — Ласийн, поправи се Ток — пристига заедно с колона унтанска конница. Много от конниците носеха знамената на знатни домове, а по крилата ги прикриваше малазанска тежка пехота.

Един талийски вестоносец дотърча до Ток и яростно дръпна юздите.

— Военачалник Урко желае да се осведоми за намеренията на сетите — мъжът се задъхваше, а лицето му бе червено.

Не се и съмнявам, че желае — въпреки че не с такива думи.

— Помитаме веднага нередовните части.

Ездачът отдаде чест.

— Тъй вярно, господине.

После се обърна, заби железните шипове на шпорите си в хълбоците на коня и отлетя в облак изритана пръст.

Имотан пресрещна погледа на Ток и го насочи към редицата на гребена.

— Сетите са тук — точно както е обещано, Ток-старши.

Ездачите изкачиха хребетите и билата на север — извита, вълнуваща се редица от хиляди леко въоръжени улани. Долу, на широката открита равнина, измежду унтанските нередовни части, се понесе силен стон. Арбалетните стрели — понякога толкова нагъсто, та беше трудно да се гледа през облаците им — намаляха и оредяха съвсем. Беззащитните мъже и жени се скупчиха като мравки около три карета пехота в средата и потърсиха убежище в тях. Ток добре си представяше жестоката необходимост тази пехота да отблъсква собствените си съюзници — да допуснат когото и да е вътре означаваше да нарушат целостта на собствения си строй. И все пак, толкова много! Ако се стегнат и се построят по какъвто и да е начин…

— А сега, Ток — произнесе Имотан с вдигната ръка и извисяващ се глас, — понеже ние, сетите, оставаме свободен народ — свободни да избираме! Ние избираме да вървим!

И той даде знак на знаменосеца, който завъртя високото си знаме с прясно одраните бели кожи и животински черепи. Капчици кръв паднаха върху плешивата глава на Ток, той трепна и се сниши. Да вървят? Иска да каже, че ще нападат?

По всички била на ниските хълмове ездачите се обърнаха, тръгнаха си и се изгубиха от поглед. Ток зяпна и се обърна наляво и надясно. Какво? Какво беше това? Облеченият в бели кожи отряд на Имотан разположи конете си между него и шамана, когато той обърна своя кон.

Какво?

— Чакай! Чакай, проклет да си! Не можеш да направиш това!

Той посегна за меча си. Най-близките воини, около двадесет души, посегнаха за оръжията си, а хората от щаба на Ток поставиха ръце на дръжките на своите. Той предпазливо вдигна ръка.

— Имотан! — ревна той на пришпорилия коня си шаман. — Това е грешно! Все още можете да опазите честта си! Имотан! Чуй ме! Чуй…

— Трябва да съобщим на Урко — със слаб глас се обади един от офицерите от щаба.

— Сигурен съм, че може да види достатъчно ясно — предположи Мос.

Ток продължаваше да гледа отдалечаващия се гръб на шамана, а раменете му стояха неподвижни като стъклени. Той каза:

— Всички да отиват при Урко. На него ще му е нужен всеки конник.

Никой не се помръдна. Всички стояха и гледаха началника си. Той се обърна, огледа лицата им едно по едно и всички се извърнаха от изписаното в очите му пълно опустошение.

— Вървете! Всички!… И му кажете… кажете му, че съжалявам, задето най-накрая го подведох.

Ток смушка животното си и поде след шамана на Белия чакал.

След като се споглеждаха неуверено известно време, щабните офицери и вестоносците обърнаха конете си към равнината. Всички освен един, който остана назад.

В продължение на няколко левги сетите не обръщаха внимание на Ток — самотен ездач, който опитваше да намери път покрай преградата на въоръжения ескорт. Глухият шум на битката бе отслабнал отдавна. Конниците завъртаха копия, отблъскваха го, смееха се — сякаш той не беше нищо повече от някое нежелано псе.

Най-накрая — или от отвращение, или от усещане за безопасност, след като битката бе останала достатъчно назад, отрядът забави ход и спря. След като го претърсиха и взеха всичките му оръжия, включително и прочутия му черен лък, позволиха на Ток да премине между скупчените воини. Все още възседнал коня го отведоха при Имотан, който чакаше и нетърпеливо хвърляше кръвнишки погледи.

— Искаш да умреш ли, малазанецо? — изръмжа той.

— Стореното от теб не е правилно, Имотан — спокойно изрече Ток. — Ти опетни сетите с прозвището „предатели“. Но ти…

— Неправилно! — изкрещя шаманът. — Ти не удържа на своето обещание, малазанецо! Ти ни обеща Хенг! Ти се отметна от това обещание и сега ние се отмятаме от теб.

Ток знаеше, че е безполезно, но протегна отворените си ръце.

— Имотан, след тази битка можем обърнем цялата си сила срещу Хенг…

— Твърде късно, малазанецо!

От устните на шамана полетя слюнка. Ръцете му се оплетоха в юздите на коня.

— Още едно лъжливо обещание! Още от празните ти думи. Твърде късно. Някогашният ни покровител вече се завърна при нас! Заедно с него ще изравним Хенг със земята. Защо да умираме за теб, а?

Влажните, набръчкани очи се присвиха, докато Имотан мина към доволна усмивка.

— А сега съюзи като този повече не са необходими, малазанецо. Имаш ли да кажеш нещо накрая?

Ток се застави да се отпусне. Безполезно, колко безполезно е било всичко.

— Риландарас не може да разруши Хенг, Имотан. Никога не е можел и никога няма да може.

— Ще видим — и шаманът даде знак на хората си.

Две копия пронизаха Ток откъм страните, надигнаха го от седлото и после бяха издърпани. Той въздъхна от непреодолимата болка. Светът му се сви до коридор от светлина и ужасна мъка. Едвам усещаше как войската се изтегля и го оставя свит в седлото му.

След време конят неспокойно се помръдна, той се наклони и падна, без дори да усети удара. Лежеше и гледаше небето през снопче сухи златни стръкове трева, докато някаква тъмна сянка не затъмни погледа му и не седна до него.

Остър удар по лицето му. Той примигна и примижа към някакъв човек, който клекна пред него и навлажни устните му.

— А, капитан Мос. Благодаря ти… но не мисля, че има много надежда…

Капитанът го разглеждаше. Белегът през лицето му синееше и зарастваше в червено. Мос въздъхна, седна, отскубна една тревичка и я задъвка. Бавното осъзнаване доведе печална усмивка на устните на Ток.

— Но… ти няма и да опиташ.

— Тъй вярно.

Ток се засмя, загърчи се и се закашля. Влага намокри устните му. Той я докосна и разгледа окървавените си пръсти.

— Така. Тя те е изпратила, нали? Мислех си, че Нокътят се е злепоставил.

— Аз работя за своя сметка. Понякога оправям недовършени работи за нея.

Мос погледна настрани и обходи с поглед хоризонта. Миг по-късно продължи:

— Започнах да се възхищавам от вас, наистина. Искам да знаете това. Съжалявам.

Той смени положението си и провери местността зад себе си.

— Тя иска да знаете, че и тя съжалява. Докато стояхте настрани, беше готова да не се захваща. Но това…

Той поклати глава, извади тревичката, разгледа я и я захвърли.

— Предлагам да опиташ с Урко — влажно издиша въздух Ток. — Първо застани наистина близо до него…

— Кажи ми за Граничните патрули. Какво или кого охраняват те?

С отслабваща глава, Ток опита да я поклати в отрицание — може би успя, но не беше сигурен. Остърга почвата с пръстите си и приближи до лицето си шепа черна пръст, примесена с кръв.

— Радвам се да умра тук — завалено каза той. — Радвам се. Слънчевата светлина. Вятърът. Красиво е…

Мъжът стана и отупа прахта от кожите си. Миг по-късно тропот на копита разтресе земята. После нищо. Вятърът почукваше тежките треви. Бръмчаха насекоми. Слънцето стопли едната страна от лицето на Ток. После отново движение. Нямаше представа колко време е минало; всеки дъх му се струваше вечност от болезнено вдишване, последвано от овлажнено издишване. Сега пред него стоеше някой друг — облечен в мокасини и кожи сет. Мъжът огледа раните му и надигна лицето му, но Ток видя само тъмно петно. Мъжът му каза нещо — въпрос — но Ток забеляза само как слънчевата светлина има златен отблясък. Мъжът си тръгна, придружен от много коне. Тишината на степта — в действителност тя не бе тишина — се завърна. Ток усети как се слива с нея.

* * *

Най-напред Наит не можа да повярва, когато сетите се оттеглиха. Стори му се, че е нещо за отвличане на вниманието или жестока хитрост. Беше уверен, че са загинали. Сега обаче се включи в мощните радостни викове, последвали изчезването им. Високото знаме, отбелязващо къде хората на Меча са вкопчени в битка със Златните моранти, се вееше насърчително. Неспирното смазващо напредване на Златните през малазанския строй се разколеба. Пред Наит нередовните войници вдигнаха оръжия във въздуха и подкрепиха пехотата, която допреди секунди ги бе отблъсквала с плоското на мечовете си.

Тогава, като по общо решение, леките пехотинци изчезнаха и Наит видя фаларската пехотна фаланга да се приближава бегом. Очевидно, бяха видели единствената си възможност да разбият имперските части. Железните халчести полички, украсени с бронз, проблясваха, докато фаларците стъпваха в крак. Държаха здраво опрени един в друг широките си, украсени, покрити с кожа щитове. Измежду щитовете право напред стърчаха къси мечове. Квадратните фаларски шлемове обграждаха очите — някои преценяващо присвити в търсене на целите си, други широко и кръвожадно отворени.

— Стой! — ревеше старшината от дясната страна на Наит. — Стой!

Можеше ли да избяга, Наит щеше да избяга. Той не се беше записвал войник за това! Да бъде посечен в някоя глупава безсмислена битка! Но бе притиснат на втория ред и не можеше дори да размърда лакти. Можеше само да види как редиците на врага се приближават, как краката удрят земята. Подушваше вонята на пикня и страх, която го удряше от мъжете и жените около него, а може би и от него самия. Устата му изсъхна и се напука от ужас, ръката му беше изтръпнала върху дръжката на лекия дълъг дуелистки меч, който бе взел по време на нападението на Гвардията над Унта.

Предните редици се сблъскаха и се притиснаха една в друга, когато щитовете се удариха о щитове. Наит се оказа приклещен и без дъх в блъсканицата. Не можеше даже да вдигне меча — толкова безмилостно се бореха за преднина двете поделения войници. Вдигнатата от краката прах го заслепяваше и полепваше по гърлото му, понеже вдишваше на големи глътки. Около него крещяха войници — от гняв, болка, страх; шумът се смесваше с трясъка на мечовете и тропането на щитовете, докато всичко не стана безсмислен неразличим грохот, който просто звучеше като жаден за кръвта му звяр. Умът му можеше да повтаря като някаква лична молитва единствено не аз, не аз, не аз. Не аз!

Мъжът пред него падна от удар във врата и натискът го избута напред, въпреки че нямаше желание да заеме празното място. Със свирепото желание да спаси кожата си той удари своя щит в този на фалареца отсреща, замахна с дългия меч към очите му, после надолу около неговия щит, закачи вътрешната страна на бедрото, посече и измъкна оръжието си. Мъжът падна на едно коляно и Наит удари лицето му с изпъкналото на щита си. Фаларецът отзад веднага се наведе напред, за да удари лицето на Наит със собствения му щит. Изненадан, той едва отби ударите на врага. Това обаче го научи и той се установи в положение на упорита, сдържана отбрана — използваше по-дългия си обхват, за да отблъсква противниците си назад.

Оказа се, че ставащото само през двама души от него няма никакво значение за него самия. Светът му се сви само до неприятеля отсреща и мъжа и жената от двете му страни. За кратките мигове, в които редицата застъпващи се щитове се движеше плавно като един човек, той имаше усещането, че е част от нещо много по-голямо от него самия. Нещо много по-силно, почти всемогъщо. Това бе най-опияняващото чувство за целия му живот. Нещо, за което дори не бе подозирал, че може да съществува в света. Почти незабавно той се пристрасти към силата му.

Нямаше представа колко време е минало. Само усещаше изтощение, каквото не си беше и представял. Всичко бе изцедено от него в уплашеното усилие на раздумкалото се да живее сърце. И все пак той вземаше отнякъде сила да вдигне щита още веднъж, да замахне и да отбие удара. Да направи нещо различно би означавало смъртта му. Най-накрая, в някакъв розовеникав здрач, той усети как натискът срещу него отслабва. Фаларските войници се разделяха, обръщаха се и бягаха. Арбалетните стрели ги удариха в помитаща вихрушка, като носещи се отгоре тъмни криле. Наит потръпна и се олюля, когато няколко стрели удариха щита му. Отвори уста, за да се оплаче, но не последва звук.

Пред него мъжете и жените от Гражданското доброволческо опълчение на Унта се боричкаха по откритото, застлано със загинали поле.

— Надясно! Надясно! — донесе се изревана заповед. Строят се обърна, а броните задрънчаха.

— Напред!

През образите на мърдащите, стрелкащи се нередовни войници, Наит можеше да види само високите щитове и шлемове на Златните моранти, приближаващи се с бавната си отмерена стъпка. После в тръс откъм челото се появи имперската пехота. Поделение имперска конница се завърна с гръм, а посред тях се люлееше високото знаме на Меча.

Главната имперска фаланга беше разкъсана.

И ето че поделението на Славния зъб, със самия него по средата, се движеше, за да запълни пробива. Наит усети как плътта му се свива от предстоящия сблъсък.

— Стой!

Строят замръзна; краката удариха като един.

— Наляво!

Те се обърнаха.

— Смяна!

Редиците се отместиха и минаха една покрай друга. Наит се намери три редици след челната. Огромна тежест слезе от раменете му и изведнъж той можеше да диша. Чувството обаче бе кратко — знаеше, че ако нещата потръгнат зле, скоро отново ще дойде неговият ред.

— Ефрейтор! Ефрейтор Наит!

Жената до Наит го побутна.

— Някой те търси, Шушумиго.

Движение през редиците назад и една ръка стисна рамото на Наит. Той се обърна с вдигнат юмрук. Капитан Тенекеджията хвана ръката му.

— Все още си с нас, виждам — каза Тенекеджията, впечатлен.

Наит опита да говори и трябваше да положи усилие да навлажни устата си.

— О, да, господине.

Веждите на капитана се надигнаха.

— Сега съм господине? Добре, събирай си сапьорите. Там има паднали моранти и глупавите нередовни събират муниции. Изземайте всичко. Само сапьори! Бързо!

— Слушам!

Наит тръгна по редицата и заподбира мъже и жени. Стигна края, излезе от строя и метна тежкия и широк щит на гръб. Внезапно се усети напълно беззащитен и гол. Хвана най-близкия до него момък.

— Да вървим! Събирай муниции, претърсвай проклетите леки пехотинци за тях!

Мъжете и жените му отдадоха чест и той изненадано подскокна. О, да — нима и това не е хубаво!

Бойното поле бе гъмжило от търчащи в търсене на място леко въоръжени пехотинци. Отряди талийска и фаларска конница внезапно се появяваха без предупреждение, пробиваха си път със сеч, гонеха нередовните войници, размахваха мечове и обръщаха назад, преди да може да се започне стройна стрелба. И все пак кавалерията на Лигата бе твърде малко. Щом конниците отминаха, леките пехотинци се изправиха и още веднъж подеха стрелба, за да ударят стените от щитове на Златните и на Талийската лига.

Наит търчеше и ръководеше взвода си от десет души по следата на напредването на морантите. По средата на прехода от северното крило на Лигата се изтръгна силен вик. Мечовете удариха по щитовете като гръмотевица. Наит спря и се изправи. През напредващото множество на нередовните войници той видя как имперската пехота бяга от север — фалангата на Юмрук Д’Еббин бе разкъсана. Сега само хората на Славния зъб стояха срещу останалите части от Лигата. Част от него жадуваше да се върне в новооткритата безопасност на това поделение — част от него се радваше, че не се е върнал. Той отсечено даде знак на взвода си да настъпва.

Появиха се фаларски конници, погнали побягналите леки пехотинци. Сабите блестяха в червено и сребърно. Водеше ги дебел брадат мъж на огромен пъстро сив кон. Той демонстрираше като украса забитите в бронята му стрели от арбалет. Взводът на Наит се сниши, докато те преминат, после продължи напред. Достигнаха падналите Златни моранти и Наит приклекна до набучено с арбалетни стрели тяло. Всичко, несраснало с тялото, бе отмъкнато. Нередовните войници бяха ограбили мъртвите напълно. Някой дори бе опитал да изкърти хитиновата броня на моранта от ръцете му, но плочките изглеждаха като съшити. Една от взвода му, Мей, му махна с ръка и Наит изтича до жената. Тя седеше на колене и държеше кожена чанта с дървена кутия с много отделения в нея. Кутията бе празна. Наит я захвърли — Гуглата да прокълне тия глупци! Ще се вдигнат във въздуха!

— Да изчезваме, преди да сме станали на парчета.

— Тъй вярно.

Наит ги поведе обратно към фланга на поделението на Славния зъб. Един от взвода, Брил — това ли беше името му? — му викна и уплашено посочи на запад. Там, зад редицата нередовни войници, Наит видя движеща се напред редица воини в синьо и зелено с издигнати щитове. Тя се простираше широко на север и юг. Проклятие! Запасните части на Лигата настъпваха в разпръснат строй! Щяха да опитат да отблъснат имперската лека пехота.

— Какво ще правим? — попита Брил и обърса сополивия си нос.

— Как в името на Бездната… — Наит се спря и прокълна тихо. — Да намерим някой командир в тази бъркотия тук. Напред!

Затичаха се приведени и подминаха естествена падина в полето, където се бяха събрали нередовни войници с провесени отстрани арбалети, скупчени около нещо. Наит отиде до тях.

— Смазахте ли ги? — попита някой от тълпата.

— Не. Аз мислех, че вие сте ги одраскали.

— Опитай ти.

— Не, ти опитай.

Червата на Наит се стегнаха от внезапен студен страх. Той се втурна напред.

— Кой заповядва тук!

Помръкнали дръзки лица се обърнаха към него.

— Кой иска да знае?

— Аз!

— Ти кой си?

— Ефрейтор Шушумигата, ето кой! — ревна Брил и посочи предупредително с пръст.

Тишина, после бурен смях отвсякъде.

— Ефрейтор Шушумига! Бива си го!

Наит сведе глава. В името на боговете, Брил…

— Добре, добре. Слушайте, ще се вдигнете във въздуха — и по-зле, мен ще вдигнете във въздуха. Аз знам как да си служа с тия неща, тъй че ми ги предайте…

— Разкарай се!

Тълпата се разтапяше. Мъже и жени изчезваха във всички посоки.

— Чакайте, проклети да сте!

Никой не се спря. За броени мигове останаха само четирима души — най-младите от всички. Носеха прости кожени кепета и меки кожени ризници, подсилени с халки и кабари. Лицата на трима от тях бяха обезобразени от пъпчици и белези от шарка. Гледаха го подозрително.

— Ти истински сапьор ли си?

— Да, хлапе.

— Ще ни покажеш ли как да си служим с тях?

— Да.

Те се спогледаха с присвити очи.

— Добре, чудесно — но ще ги хвърляме!

Наит положи върховно усилие да не ги хване за глезените и да не ги разтърси, докато не хвърлят мунициите.

— Разбира се, хлапе. Ще ги хвърляте.

Той направи знак на всички към края на падината. Там коленичиха, за да надникнат. Момчетата запънаха арбалетите си. Най-малкият легна по гръб, постави и двата си крака на лоста и се напъна, докато не го закачи. Наит бе смаян и ужасен. Направи го бързо като войник. Щури смели хлапета. Точно това ми трябва.

Сега имперските леки пехотинци стояха срещу непостоянна, променяща се битка на два фронта. На запад разпръснатият строй на Лигата напредваше неотклонно срещу нередовните, които отстъпваха. Редицата бе дълга и рехава — трима души в дълбочина, разположени шахматно. Щитоносците напредваха и прикриваха своите стрелци с лък или арбалет. По-добрата им дисциплина в сравнение с имперските части беше явна — те просто отстъпваха и не опитваха да се съберат в единна редица. Останалата конница на Лигата се носеше напред-назад по полето пред разпръснатия строй, косеше с мечове и разпиляваше всички острови на съпротива.

На изток чакаше нарасналият клин на частите от Лигата и Златните моранти. За Наит бе очевидно, че леката пехота се събираше опасно близо. Частта на Славния зъб трябваше да е понесла жестоки удари, за да ги удържа, но все още удържаше. Зад тях идваше, за да ги подкрепи, запасната фаланга на Върховния юмрук Ананд. С него вървеше и знамето на Меча. О, чудесно! Сега ще провали още една фаланга. Наит се отмести настрани.

Снишиха се и се запромъкваха през скупчените опълченци. Над тях арбалетните стрели пееха като разсърдени насекоми — толкова близо, че Наит почти се спря да преследва един или двама нарушители, ала те се разпръснаха при обръщането му и той заряза всичко като безполезно. Отведе взвода си възможно най-близо до стената от щитове на морантите. Навсякъде наблизо леките пехотинци коленичеха, зареждаха и стреляха. Воят и песента на стрелите във въздуха не спираше. Подминаха трупове на опълченци със стрели в гърба — опасността от приятелски огън. От време на време нередовните се осмеляваха да напреднат, и тогава назад ги отпъждаше вълна от хвърлени от морантския строй къси копия. Виковете и дрънченето на оръжие от свирепата схватка на тежките пехотинци бяха оглушителни. Приклекнал ниско, Наит махна на взвода си да идва.

— Добре — кресна той. — Искам да видите някой от Златните, дето носи нещо — може да е на гърба или отстрани. Ще бъде горе-долу толкова голямо — вързоп или кутия…

* * *

На Улен му прилоша на мястото му на разположеното над бойното поле хълмче. Тълпата леки пехотинци посичаше силите им. Скоро можеше и да нямат никакви поделения. Ако морантите и талийската тежка пехота успееха да си пробият път и да заставят императрицата да отстъпи, тогава биха имали възможност да се пазарят за условията. Иначе ги очакваше бавно подравяне към нищото. Желаеше на Урко да продължава да му върви с неговия разпръснат строй. Богове! Строй! Правят строй, докато имперската кавалерия все още е в запас! Само това обаче имаха. Той се обърна към един от вестоносците, застанал заедно с щаба му до тежкото возило на Бала, понастоящем разпрегнато от всичките си коне за нейно голямо неудоволствие.

— Новини от Ток?

— Никакви. Явно е тръгнал след сетите — не е виждан оттогава.

Горкият. Вероятно са го убили от срам. Той огледа полето. Трудно беше да се каже — вдигнатият от всички тия крака прах закриваше всякакви подробности — но изглеждаше, че леката пехота се е разположила удобно. Тъкмо щеше да каже на Бала да съобщи на В’тел, когато размаханите и завъртени по полето имперски знамена и бойни знаци привлякоха вниманието му. Имперската кавалерия — много хора от нея бяха извадили на показ собствените си семейни флагове — беше в движение. Две крила препуснаха в лек галоп от тила, където високото сиво хоризонтално знаме носеше имперския скиптър. Подходиха към бойното поле от север и от юг. Малцина. Много малко. По-малко от хиляда общо, пресметна той. Погледът му се премести към тънката редица на Урко. Опасността, която предизвикваха, бе дошла. Изведнъж му се стори, че са чакали твърде дълго.

— Бала! Бала!

— Недей рева! Тук съм! — донесе се презрителният й глас откъм колата.

— Казвай на В’тел, че времето настъпи! Да напредва!

— Да, да!

Той потръпна от някакъв блясък откъм бойното поле. Последваха го разхвърчали се пръст и тела, които се понесоха високо над строя на морантите, разлетяха се във всички посоки — облечените в брони трупове се въртяха като карфици, а после падаха долу. Гръмовното отекване на взрива го достигна като далечен тътен.

Гуглата да ни опази дано! Точно попадение с арбалет? Кой знае? Той за малко да се засмее. При положение, че първите муниции са били извадени, заповедта му можеше вече да няма смисъл. Вероятно сега В’тел просто щеше да тръгне напред. Той погледна настрани към очакваната огнена буря и почти потръпна от болка. Погледът му се спря на върха на далечното възвишение на юг, златно под слънцето на късния следобед. И Гвардията. Какво щяха да направят? При вероятна победа на Ласийн нямаше ли да се включат срещу нея сега, когато е отслабена? И все пак какво можеха да се надяват да постигнат? Просто някой друг щеше да заяви претенции за престола. Ами ако Урко и Чос надделеят в хаоса долу? Щеше ли Гвардията просто да си тръгне, щом условията на Обета им са удовлетворени?

— Какво научаваш за Гвардията? — обърна се той към Бала.

— Аха! Може би изобщо не си глупав, мъничкият ми Улен. Не са се показали — още не. Но наблюдават. И чакат. И се готвят.

Тази тяхна магьосница се оказваше полезен съюзник!

Миг по-късно откъм тила на Улен долетя конник и рязко дръпна юздите.

— Откъм тила се приближават сети, господине — задъхано рече той. — Дълга колона.

Щабът и отрядът на Улен смениха положението си и извадиха мечове. Скоро след това допрепускаха петима сетски конници. Улен вдигна ръка и изкара коня си отпред. Водачът на сетите бе едър човек в многослойна плетена ризница, понесъл на гръб множество дълги копия, къси копия и две двуръчни бойни брадви. На бедрата му в калъфи си седяха дълги ножове. Под грубия му бронзов шлем белязаното и потъмняло от слънцето и вятъра лице беше лицето на смайващо стар човек.

Едно предчувствие нашепна нещо на Улен и той наклони глава:

— Ти си този Дивак от Равнините?

— Аз съм. Дошъл съм, малазанецо, да предложа частична отплата за предателството на сънародниците си.

— Тоест?

— Ще потеглим срещу имперската конница — само срещу тях! Какво ще кажеш?

От това неочаквано предложение, отговор на отчаянието му, погледът на Улен се размъти. Гърлото му се сви тъй, че не можеше да говори. Да благодарим на изменчивите присмехулни богове!

— Е? Говори, проклет да си!

Улен се мъчеше да диша.

— Да, да, разбира се. Пристигането ви е навременно.

— Точно така — ние гледахме.

Мъжът се надигна в седлото си, даде знак с вдигната ръка и препусна напред. Зад гърба на Улен се понесоха възторжени викове, после дойде и тропотът на стотици втурнали се коне. Преминаха в галоп, подвикваха и пееха с вдигнати копия. Повечето нямаха никакви животински амулети, въпреки че някои бяха окачили кожи от вълк, лъв и пор на копията си или се бяха наметнали с такива.

Благодаря ви, които и да сте. Благодарен съм и за старата вражда, каквато и да е тя, която ви кара да ни помогнете.

* * *

След като неговите хора хвърлиха всичките си запалителни стрели по понеслия кутия с муниции морант, взривът надмина стократно очакванията на Наит. Той отхвърли него и взвода му назад, въпреки че бяха залегнали. Като пороен дъжд се посипаха пръст, камъни, строшено въоръжение и други влажни неща, за които не искаше да мисли. След края на ехото от взрива той седна и удари ухото си с ръка в опит да си възстанови част от слуха. Наоколо битката бе спряла и сякаш през всички войници премина тръпка, щом осъзнаха ужасния обрат, който сражението току-що бе приело. Взводът му се окопити и заподскача — за Наит това бе мълчалива детинска радост. Той забеляза, че около кръга от паднали моранти шлемовете се обръщат към тях. Отчаяно взе да дава знаци за връщане и да подкарва взвода си обратно. Рояк от метнати копия ги подкани да забързат.

Проправяха си път обратно, докато скупчените нередовни войници ги заговаряха и ги разпитваха как са го направили и дали и те могат да имат от същото. Брил с голямата си изпъкнала брадичка им каза, че ефрейтор Шушумига бил отнесъл във въздуха половината от Златните моранти и че щяло да има още такива работи. Наит само го плесна по рамото.

— Няма ли да млъкнеш!

Обърна се към младежите.

— Колко още имате от това?

Усмивките им изчезнаха. Очите им се стрелкаха насам-натам.

— Не знам — ти колко имаш? — питаха се те един друг.

— Колко имате? — натърти Наит.

Богове, та те вече са сапьори.

— Добре! Добре. Хайде да оставите всичко, което имате, на щита ми тука, а?

Младежите се гледаха мрачно един друг и коленичиха. Наит свали щита си. Те неохотно заровиха ръце в джобове и торбички и полека-лека показаха колко голяма е била кражбата им. Наит едновременно се въодушеви и ужаси. Момъкът дано се обърне! Осем остриета, две топилки и димки! И… Милостта на Господарката! Той прокара ръка по тъмното златно яйцеобразно нещо. Чукче. Те носят чукчета в битка! Ето какво е станало.

Дотърча отряд от пехотинци, приведени и с високо вдигнати арбалети. Хората на Наит се хвърлиха върху съкровището си.

— Хей! — викна един. — Това вие ли бяхте? И ние имаме малко. Покажете ни как го направихте!

Наит им махна да дойдат.

— Това беше само веднъж. Няма да се повтори.

— Ти ли си Шушумигата?

Наит вдигна юмруци, сякаш щеше да хване другия за ризата. После ги отпусна и раменете му се смъкнаха.

— Да, аз съм.

— Чудесно! Искаме малко от тия неща.

— Добре…

Наит видя как иззад момчето, откъм стената щитове на Златните моранти, над гъстите редици на леката пехота, нависоко полита вълна от тъмни предмети. Сърцето му се сви.

— Залегни!

И той се хвърли върху младите войници и натрупаните муниции.

По цялото бойно поле избухнаха неравномерни изригвания. Опълченците пищяха, докато натъпканите в морантските стрели назъбени парченца се врязваха в пренаселените им редове.

— Отстъпвай! — ревна Наит с пълна сила. — Отстъпвай!

Той и момчетата грабнаха щита и хукнаха, но не можаха да стигнат далеч. Бързо се натъкнаха на нередовни войници, които стреляха по настъпващия разпръснат строй на Лигата. Зад тях продължаваха ударите на морантските муниции. Шахматно разположени взривове късаха въздуха. Над полето се носеше дим на черни и бели облаци. От мястото на Наит изглеждаше, че леката пехота пада жертва между двата строя, и че ако някой не направи нещо, скоро и той ще се присъедини към тях.

Той даде знак на момчетата да вземат мунициите си, после вдигна щита и се обърна към взвода си.

— Ще пробием разпръснатия строй тук или ще умрем!

Той посочи младежите.

— Вие. Ще хвърляте, когато се провикна! После продължавайте да хвърляте по всички проклети талийци, които дойдат подкрепление. Разбрано?

Потните пребледнели лица кимнаха, изпънати от ужас.

— Добре! Чудесно.

Той извади дългия си меч.

— След мен!

Наит се затича към разпръснатия строй. Щом прецени, че разстоянието е добро, той кресна:

— Хвърляй!

После:

— Залегни!

И коленичи зад щита си.

Миг по-късно го удариха шрапнели от избухващи стрели. Остриенцата се врязаха в щита му с пронизително трептене. Той се изправи посред гъстия дим, изрева: Настъпвай! и се впусна напред. Молеше се на Трейк в обсега на гласа му да е имало достатъчно глупави, щурави и храбри мъже и жени, за да го последват.

Докато минаваше през дима, внезапно се натъкна на талийски пехотинец със счупена ръка. Наит я удари с щита, предизвика болезнен крясък и промуши меча си през мъжа, докато той лежеше и се гърчеше. Друг талийски тежък пехотинец наблизо все още държеше нацепения си щит, Наит опита да го събори назад. Въпреки зашеметяването от взрива, едрият войник не отстъпи и на косъм. Той замахна към Наит и двамата си размениха удари. Още трима талийски тежки пехотинци се изправиха от мястото на прикритието си и Наит разбра, че много е загазил. Над раменете и покрай лактите му свистяха арбалетни стрели и закачаха туниката му. Една одраска ръката, а друга крака му. Тежките пехотинци изсумтяха и издигнаха щитове. Брил и останалите се врязаха в тях бегом и ги избутаха назад с проблясващи дълги ножове. Наит подмина множеството от счепкали се хора и удари щит с още един тежко въоръжен талиец, устремил се да запълни пробива. Насочен към него къс меч одраска страната му, удари се в ризницата и му изкара въздуха. Той се преви на две, отстъпи и от шлема му отскочи острие. Още един залп арбалетни стрели профуча покрай него и запя покрай ушите му. Нещо се заби в бронираната му ръка и изби меча от нея. Талиецът го удари с щита и го запокити назад. Тогава сюрия леки пехотинци стъпка и двамата. Противникът му падна под порой от остриета и потопът не спря. Наит спря и задиша с пълни гърди от задавящия, задимен въздух. Направиха го. Облегна се на щита си, понеже краката му изведнъж отслабнаха. Седна тежко в стъпканата, димяща трева. Не беше се записал във войската за това. Не, въобще не за това.

Улен ужасено гледаше как вълната на имперската лека пехота поглъща участък след участък от разпръснатия строй на Лигата. Дори сетската колона, нападнала тежката имперска кавалерия, не можеше да направи много за спиране на кръвопускането. Отпред, морантите и талийската фаланга бяха напреднали с удара от хвърлянето на мунициите, но оставаше прилична част от имперския строй, включително и знамето на Меча. Това беше. Двете страни можеха да направят толкова. И двете страни бяха вкарали всичките си резерви. Скоро нередовните части щяха да могат отново да съсредоточат стрелбата си. Докато гледаше, още едно хвърляне на муниции удари застаналата срещу Златните моранти имперска фаланга и опълчението около нея. Имперските войници не се помръднаха. Улен трябваше да признае вдъхновената им твърдост.

След няколко нападения сетите прогониха имперската кавалерия от бойното поле. Много яркоцветни и бляскави унтански фамилни знамена бяха паднали в ръцете на водача на пристъпите. Същият човек, Дивака, се отдели от колоната заедно с малък отряд и се върна при позицията на Улен. Той спря коня си и копитата му изтропаха. Предницата на животното бе покрита с кръв и пяна. Дългите и късите копия на ездача ги нямаше. Липсваше и една бойна брадва, вероятно счупена. Доспехите му бяха разкъсани на бедрата и блестяха там, където ударите бяха одраскали желязото. Шлемът бе изчезнал и кръв покриваше врата му. Ръкавиците бяха потъмнели от кръв и мръсотия. Дивака явно не обръщаше внимание на рани, които биха повалили всеки друг.

— Благодарности — обърна се Улен към него. — Въпреки че според мен не е достатъчно.

Мъжът прокара смачкано парче плат през лицето си и посочи към полето.

— Не е. Нека наречем това оправяне на стари задължения.

Той изгледа Улен спокойно, докато очите му ставаха по-строги.

— Какво ще правите? Ще спрете ли? Там безсмислено гинат мъже и жени.

Улен вече кимаше. Да, само това беше останало, въпреки че не можеше да се застави да го произнесе. Той направи знак на вестоносеца и преглътна със стегнато гърло.

— Вдигнете бялото знаме.

Човекът огледа събрания щаб — нито един от хората не се обади. Лицето му стана болезнено сиво, но той кимна и смушка коня си.

Дивака преклони глава пред Улен, неохотно признавайки цената на това решение, и обърна коня си, за да слезе отново на бойното поле.

— Бала! — викна Улен с яростен глас.

— Да, да — точно толкова ядосано му отвърна тя. — Още съм тук. Да не мислиш, че вече съм избягала?

— Не, разбира се! Съобщавай на Урко, Чос и В’тел. Предаваме се.

— Да съобщя ли и на имперския Върховен маг?

Свитият стомах на Улен подскочи:

— На кого?

— Тя наблюдаваше. Ако се бях намесила в битката, щеше да удари. При все че не я смятам достойна за титлата, ударът й несъмнено щеше да премахне теб и хората ти.

— Толкова много ти благодаря, Бала — изскърца Улен. Зачака за отговора й, но такъв не дойде.

— Бала?

Мълчание.

Улен слезе от коня и тръгна към колата с отслабнали и изтръпнали от седенето цял ден крака. Отвори вратата и надзърна вътре. Празно. Съвсем празно. Нямаше дори изпусната дреха или боклуче.

* * *

Опосум прекара цялата битка в гледане на големия павилион, издигнат, за да подслони Ласийн. Несъмнено определен брой служители на Нокътя са били разположени от подчинените му началници на подразделения. Опосум обаче вече не знаеше кому да вярва. Честно казано, винаги се беше придържал към това поведение и то му бе свършило добра работа през цялото време на службата, спасявайки живота му повече пъти, отколкото можеше да изброи. Сега обаче имаше повече от обичайните си постоянни подозрения и съмнения. Имаше обективни доказателства за успоредна йерархия, създадена от една от подчинените му, Койл — тя преследваше свои собствени цели. Това той не можеше да търпи — главно понеже тези цели несъмнено не включваха него.

И тъй, той вършеше онова, което вършеше най-добре — наблюдаваше и чакаше. Засега Ласийн бе наложила възбрана за премахване на хора и на него не му се налагаше да бъде на работа. Можеше да чака. Не смяташе Койл за толкова непохватна, та да пренебрегне указа. Стоеше и чакаше, прикрит от магьосничеството, в сянката на малка шатра, откриваща гледка към задната страна на имперската палатка. Следеше едновременно материалния земен свят и през своя Лабиринт на Мокра.

Шумът и бъркотията на битката на запад се усилваха и отслабваха, а Опосум откровено не даваше и пет пари. Не му беше работа. Прииждаха и си отиваха офицери от щаба, по-високопоставени военни, благородници. Също и цивилни хора — слуги, готвачи, ибрикчии; всички, необходими за поддържането на един височайши дом. Те бяха най-любопитни за Опосум. Безличните прислужници, които идват и си отиват незабелязани. Колко ли често се бе възползвал от избирателната слепота на по-високопоставените от него?

Денят преваляше; късното следобедно слънце се показа на небето далеч на запад и освети мястото му срещу палатката. Опосум примижа. По ръцете му потече пот. Нищо. Цял ден нищо. Той бе обиден… Не, повече от това — бе отвратен! На какво заприличваше работата му? Определено не беше единствен в своето — как да го изрече… в своето свързано с нея любопитство? Реши да разиграе наново пристиганията и заминаванията за деня в търсене на насока. Някоя издайническа грешка или подробност. След като си припомни многото отделни движения, погледи и мимики на преминалите, той реши, че го е открил. Жена.

Цивилна. Жена на офицер — съпруга или любовница. Седем пъти нейните задачи и привидно произволни размотавания я бяха довели в близост до стените на палатката. А походката и стойката й! Тя не беше от ония, които следват стана. Всеки път се правеше, че е дошла да съзерцава битката, но прекарваше повече време в проучване на шатрата и стражата й, отколкото в гледане на запад. Наистина жалко — повече обучение и опит и щеше да бъде почти незабележима.

Опосум леко се повдигна на пръсти, за да запази краката си подвижни, и прекара пръсти по дръжките на пъхнатите в ръкавите ножове. Върни се, малка госпожице. Коя си ти? И още по-важно — за кого работиш?

Той чакаше. Шумът на сражението заглъхна. Рояци вестоносци идваха и отпътуваха. Беше ли спечелил някой проклетата досадна битка? Предположи, че те са я спечелили. Събра се тълпа от хората от стана, от ранени и прислужници, удържани на разстояние от имперската гвардия. Да, от въодушевените усмивки на всички той си рече, че трябва да са победили. А ето я и нея. Той тръгна подире й, обвит в отблъскващи вниманието завеси от Мокра.

Той не можа да усети на около й да проблясва някой издигнат Лабиринт. Известно време тя зяпаше на запад, хвърляше погледи към имперската палатка, после си тръгна към стана. Слабичка. Удоволствие бе да я гледаш. Дълга черна коса. От време на време Опосум не бе единственият, който я заглежда. Пътят й я отведе обратно до офицерските палатки. Не видя някое нейно движение да издава, че е усетила присъствието му. Тя влезе в шатрата на доста нископоставен офицер, може би лейтенант, вдигна навеса и го спусна след себе си. Опосум се спря до съседната палатка. Виж ти. Това я издаваше. Нямаше начин такъв талант да се примири с някой лейтенант. Само походката й заслужаваше капитан. Възможно най-незабележимо той огледа около палатката и надзърна вътре. Нямаше действаща магия от Лабиринт, която да може да усети. Тя си седеше вътре. Много добре. Той спусна любимите си остриета в ръце. Време е да си заслужи заплащането.

Отмести навеса. Неговият Лабиринт танцуваше по върховете на пръстите му, двата ножа бяха вдигнати, а той бе обърнат към мястото, където тя бе седнала… Тогава около врата му като кучешко захапване се сключи ръка и го събори на пръстта. Със забито в земята лице той удряше и риташе. Още веднъж издигна Лабиринта си, но ръката се стегна още, невъзможно повече и одращи вратните му прешлени. Каква сила! Нечовешка! Женски глас издиша в ухото му:

— Недей!

Той позна гласа. Беше го чул преди деня на нападението на Гвардията. Това момиче-жена го надви за втори път. Той остави Лабиринта си да се оттегли.

— Добре.

Тя измъкна ножовете от ръцете му, сякаш той бе дете, и опря единия във врата му.

— Сега — прошепна тя толкова отблизо, че усети дъха й влажен. — Какво да направя с теб? Нямам предвид да те пусна… о, не. Имам предвид — как да те убия? Ще те оставя да избереш. Искаш ли да забия това острие под брадичката ти или в окото ти? Да го втъкна ли между ребрата в сърцето?

Тя се наведе още повече и устните й докоснаха ухото му.

— Кажи ми какво искаш — прегракнало издиша тя.

Въпреки ясното съзнание, че му предстои да умре, обзе го желание към това момиче-жена-убийца. Желаеше я по-силно, отколкото би могъл да го изрази. Отвори уста да й каже какво желае, когато навесът се отвори и някаква жена викна в самозабрава:

— Предадоха се!

После изпищя.

Убийцата изръмжа нещо на непознат на Опосум език. Той се извъртя и я отхвърли. Скокна, извади нови оръжия, но нея я нямаше. Той бутна пищящата жена настрани и я затърси навън. Разбира се, нищо. Успокои жената с вълна от Мокра.

— Благодаря ти. Виж, тяхното предаване ми спаси живота.

Той се поклони, за да си тръгне, после спря и се обърна. Огледа я — не беше зле. Още малко по-близо до неговите предпочитания и можеше да… да, задълженията и тъй нататък… Той се запъти към палатката на императрицата.

Далеч нататък по западния хоризонт залязващото слънце бе минало под ниските облаци. Наит седна и остави косата светлина да сгрее старите му кокали. Стари! Ха! Тази сутрин се мислеше за млад. Сега обаче се усещаше стар — особено в обществото на тия младоци. Стар и изцеден. Струваше му твърде много усилия дори да отвори очи. Помисли си за всички глупости, които е направил, и се закле никога да не прави нещо подобно отново. Не че беше някакъв търсач на слава или дивотии от този вид. Не, беше сторил всичко само да спаси безценната си кожа.

Някой потупа протегнатия му, обут в ботуш крак. Той примижа, засенчи очи срещу златистооранжевия блясък, вдигна поглед и съзря имперски офицер.

— А? А, господине?

И отдаде чест.

— Вие ли сте ефрейтор Шушумигата?

— Ах, и да, и не, господине.

— Вашият капитан ви търси. За някаква похвала.

— Наистина, господине? Благодаря ви, господине.

Офицерът си продължи по пътя. Наит опита да се развълнува и не успя. Отново се отпусна на щита си, точно там, където стоеше, когато разпръснатият строй се разпадна. Усещаше се тъй, сякаш братята на всички момичета, от които е откраднал целувки, милвания и повече, го бяха спипали и го бяха налагали с дървени сопи. Невероятно, но по-лошите му рани бяха нанесени от собствената им лека пехота. След като въодушевлението от битката премина, той с изненада откри, че арбалетна стрела е минала цялата през едното му бедро. Друга бе одраскала врата му, който не спираше да кърви, а трета замалко да го лиши от уши, като бе разклатила шлема и в двете посоки. Знаеше, че има невероятен късмет.

По притъмняващото поле се движеха още хора — зашеметени ранени бродеха безцелно; хората от стана търсеха близките си и тайничко крадяха; отрядите на лечителите събираха ранени. Наит не можеше да се помръдне да стане. Наоколо му се беше проснал неговият взвод, също толкова притихнал, и си разделяше мехове и къшеи суха плоска питка. Той отпи вода, изплакна уста и изплю песъчинките и кръвта. Огледа се за избити зъби — беше понесъл страшен удар в челюстта.

Някой друг се доближи. Наит вдигна глава, разпозна го, стана и потръпна, докато нагласяше крака си. Тенекеджията. Капитанът го огледа хубаво.

— Изглеждаш като говното на Гуглата.

— Благодаря, господине.

— Но си жив.

— Тъй вярно.

Очите му се приковаха върху капитана.

— Простете, господине?

Капитанът погледна на запад и приглади мустак.

— Ти и Ситния. И Хеук.

Той и Ситния. И Хеук. И това е всичко? Значи Сръчната и Сладура са отишли на оня свят. Едрата, чувствена Сръчна е мъртва и изстинала. Проклет да е Гуглата — каква загуба! Помисли си за ужасните неща, които й бе казал и причинил, и лицето му пламна, а дъхът му се сви. Беше отнесла всичко това със себе при Гуглата. За него вече нямаше възможност да ги върне, да се извини или да й каже, че вероятно е била съвсем права.

— Съжалявам, господине.

— Да. Аз също. Но… — и той хвана ръката на Наит — поздравления. Вече официално си сержант.

Тенекеджията протегна сива лента за ръка.

— Според каквото чух, заслужил си я.

Наит я надяна свободно на пръстите си. Той сержант! Какво ли ще кажат у дома! Беше го искал непрекъснато, но щом го получи, разбра, че е било просто някаква залъгалка. Ако носеше лентата, това щеше да е обида за Сръчната и Сладура. Той изведнъж си спомни, че капитанът все още стои прав до него.

— О, да. Благодаря, господине.

— Моля, сержант.

Тенекеджията наклони глава на една страна.

— Тия са твоите момчета?

— Да. Взвод от десетина души, господине.

— Отлично. Първата ви задача е да помогнете с укрепленията около стана. Строят ги целия ден. Върховен юмрук Ананд иска ров и палисада или стена от колове. Каквото можете да направите ти и останалите сапьори.

Без да сваля очи от плата, той каза:

— Тъй вярно.

После, озадачен, вдигна глава.

— Защо, господине?

— Защо?

Бледосините очи на Тенекеджията го гледаха с нещо като състрадание или нежност.

— Тук е било пролято море от кръв, Наит. Иде нощта. Той ще дойде. Трябва да се приготвим за него.

Той. Той! О, дано Бърн да ги опази! Той! Наит изгледа взвода си.

— Ставайте, лентяи! Имаме наряд с лопатите! Хайде! В стана. Чувам, че там имало храна! Хайде, идвайте.

Обърна се към капитан Тенекеджията и го повика:

— Господине! Какво стана с оня старец, как му беше името, старшината?

Капитанът замълча за миг.

— Не си чул?

— Не, господине.

— Стоеше срещу Златните през цялото време, Наит. Спря ги. Заради него не се поддадохме и заради Славния зъб. Най-накрая го удариха. Взривиха го с мунициите си.

— Много лошо.

— Да, много лошо. Ще се видим в стана.

Проклятие. Още един. Той махна на хората си да вървят. Явно дъртакът все пак си е разбирал от работата.

Отиването на изток беше страшно. Миризмата на разпилени вътрешности и разхлабени черва накара Наит да закрие лице. На места беше трудно да намериш чисто пространство за ходене. От проснатите тела се виждаше, че леката пехота е пострадала, докато едновременно с това е покосявала талийската и фаларска редовни войски. Ранените викаха, просто стенеха, безпомощно им махаха, докато преминаваха. Неговите момчета и момичета обещаваха да изпратят помощ всекиму — какво повече можеха да сторят? Във въздуха се носеха чайки, врани и лешояди, подскачаха между лъсналите от течности тела и се караха. Наит хвърляше камъни по тях.

— Сержант — обади се един мъж на талийски със силен акцент. Наит се обърна. Беше фаларският кавалерийски командир. Лежеше прикован на едната си страна под своя мъртъв кон. И от двамата стърчаха арбалетни стрели като пера. Наит приклекна до него и свали шлема му.

— Благодаря — каза онзи и се усмихна под голямата си рижава брада.

— Какво мога да направя за вас?

— Нищо. Не мога да се оплача. Имам добър кон при себе си.

— Може би малко вода?

Човекът направи погнусено изражение.

— Вода? В името на боговете, човече, за какво? Не — в чантата на кръста ми има шише хубава фаларска ракия… — и той помръдна брадичката си.

Наит взе да рови из чантата и докато го вършеше, забеляза, че една от ръцете на мъжа е притисната под него, а другата е прикована за страната му от три арбалетни стрели. Намери очукано и вдлъбнато сребърно шише, отвъртя капачката му и капна в устата на мъжа. Неподправено блаженство заля лицето на командира, докато преглъщаше:

— Благодарности.

Наит даде знак на взвода си.

— Трябва да вървим.

— Да, зная. Но искам да те помоля за една услуга, войнико.

О, богове, не. Не това.

— Не… съжалявам.

— Да, разбирам. Птиците, разбираш ли. Зли гадини, които долитат все по-близо. А аз… да… — и той погледна безполезните си ръце.

В името на милостта на Солиел! Как можеше да остави човека на… онова? Но не беше убиец. Какво би могъл да…

— Брил!

— Господине?

Наит му показа шишето.

— Остани до този ранен офицер и повикай някой лекар.

Брил отдаде чест — дългите му крайници се тресяха и той издаде челюст напред.

— Тъй вярно.

— Чудесно. Да вървим.

Докато се обръщаха, Наит чу как началникът от конницата пита Брил:

— Е, бил ли си някога във Фалар?

Когато достигнаха източния край на бойното поле, гащите и платнените им гамаши бяха оцветени в червено до коленете от ходенето през подгизналата трева. Мухите ги тормозеха, а залязващото в оранжево и червено слънце хвърляше светлината си почти успоредно на равнината и оцветяваше клането в богати медни краски. Наит забеляза как в далечината между хълмовете се промъкват сиво-кафяви очертания и потръпна. Чакали или вълци. Вече бяха тук — и той идваше. Той махна на момчетата си — тоест, на своите мъже и жени, всичките замлъкнали при изтощителния си преход — да ускорят крачка.

* * *

Надвисналият през целия ден дъжд падна с идването на прохладната нощ. След бъхтенето в пороя заедно с хората си, докато довършваха укрепленията на имперската част, изкопаваха по-надълбоко външната траншея и укрепваха коловете на палисадата, Улен бе отделен заедно с още неколцина офицери. Изпратиха ги към главната порта. Той влезе и се стегна, за да изгледа напрегнатите мрачни лица на талийските войници, които го гледаха как влиза, докато те оставаха навън. Много отдаваха чест като за последно. Отпратиха го до заграждение от заострени колове. Там той намери Урко, В’тел и други оцелели офицери от Лигата, сред тях и Чос, отпуснат в скута на капитан Роген, изпаднал почти в безсъзнание от загубата на кръв. Урко се бе прегърбил наблизо, наметнат само с разкъсан подплатен ленен елек, въпреки свидетелствата на всички, че три пъти е бил прегазен от конници. И В’тел седеше наблизо. Неговата очукана и напукана броня отразяваше в тъмен червено-златист цвят факлите. Улен знаеше, че Урко може да си излезе, стига да поиска, но той — а несъмнено и Ласийн — също знаеше, че няма да го направи, тъй като хората му щяха да платят.

Приклекна пред началника си. Хладният дъжд го удряше по гърба.

— Господин генерал, хората са оставени вън от стана.

Урко бавно вдигна глава.

— Какво?

— Всички редовни талийски войници. Държат ги навън.

— Какво?

Урко подскокна и погледна в косо падащия мъглообразен дъждец. Отиде до стената от колове, хвана се за нея и викна на един гвардеец:

— Доведи ми началника си! Веднага!

— Не е нужно — донесе се някакъв глас откъм дъжда. Приближи се тъмна, придружавана от гвардейци фигура. Улен примижа и разпозна мощната бронирана снага на Корболо Дом.

— Урко и Картарон Черупката — викна той и се спря на стената от колове. — Амарон, Ухиления, Нок, Въслата… Имаш ли някаква представа какво значи да пораснеш в Нап в сянката на такива имена?

— Финир да го отнесе дано! Хората ми са извън стана с това чудовище на свобода — по чия заповед?

— Моя.

— Ти! — един кол се строши в юмрука на Урко.

— Убий ме и хората ти със сигурност ще умрат!

Урко се спря, а раменете му мърдаха под подплатената дреха.

— Неизвестност — продължи Корболо. — Ти обрече всички на неизвестност. Можеш ли да се сетиш за името на някой напанец от последните поколения?

— Моят праплеменник Толип.

— Е, ето че едно ново име затъмни твоето. Всички на острова и в Империята най-после ще произнасят това ново име — Корболо Дом, Меч на Империята. Справедливо и подобаващо е най-накрая да те победи един съотечественик — напанец.

— Бих казал, че това просто бе решението на Опонн. Обратите на войната. Слушай, пусни хората вътре… аз ще обезпеча тяхното сътрудничество.

— Победеният ще се позове на съдбата, нали?

— А победителят няма, нали така?

Урко сви рамене и преглътна още думи. Най-накрая попита:

— Какво искаш от мен?

Корболо се изправи и нагласи многото си одежди под дъжда.

— Получих, каквото винаги съм желал. Видях те да клечиш в калта като добиче. Ти си победен, мръсен. Няма нужда дори да присъствам на смъртната ти присъда в Унта — за мен ти си вече мъртъв.

Урко оголи зъби.

— Не ти трябва да знаеш какво виждам аз.

Корболо се извърна и си тръгна в нощта, придружаван от гвардейците си.

— Слушай, Гуглата да те отнесе дано! — провикна се Урко. — Забрави за мен. Прави с мен, каквото искаш — но пусни хората ми вътре!

Той измъкна друг кол от стената, счупи го в юмруците си и почти се втурна след Меча на Империята, но се овладя и отново се отпусна в калта.

Улен също седна. От едната му страна Чос кашляше влажно и мърмореше. Роген държеше кърпа върху слабото му лице. Улен се протегна и опита да стопли леденостудените му ръце в своите. Хладната влага подриваше дори силата на Чос. Той се съмняваше, че старият му наставник ще види утрото.

Приближиха се светлини, държани от гвардейците мигащи и цвъртящи факли, а посред тях ниска тънка фигура — дъждът капеше и течеше от тъмната й коса, а влажният копринен плат на туниката очертаваше мускулестите ръце и малките гърди. Улен не я беше виждал десетилетия, но тя изглеждаше точно като последния път, в който я бе поглеждал. Въслата — Ласийн. Тъй дребна и непривлекателна! И въпреки това никой наоколо не можеше да пренебрегне присъствието й; дори пленените талийски офицери установиха, че се чувстват длъжни да се изправят в знак на уважение. Тя отговори на постъпката им с леко кимане. Урко обаче отказваше да вдигне поглед. Тя просто чакаше със сключени на гърба ръце. След известно време Урко най-после погледна нагоре, после настрани, и задържа лицето си извърнато.

— Очаквах от теб нещо по-добро от това, Въсло — изскърца той.

— Дошла съм с една молба, Урко — отвърна тя.

Той вдървено се изправи на крака.

— Молба? Идваш да ме молиш? Е, аз пък имам молба към теб.

— Да. Странно. Искам да говоря с теб и с В’тел.

При споменаването на името му началникът на Златните се поклони. Дясната му ръка и страна бяха мокра, надупчена и накълцана кайма.

— Бих желала сътрудничеството ви, Урко, В’тел.

— Ще го получиш — закле се Урко. В’тел отново се поклони.

— Ще ми се наложи да пазя офицерите и вас като заложници…

— Разбираме — обади се В’тел.

— Отлично — и тя даде знак на един гвардеец.

— Ами Корболо? — попита Урко.

— Той не е ваша грижа.

Това твърдение, изказано с такава увереност и властност, порази Улен като истински белег на имперско господство. Трябва да бе направило сходно впечатление и на Урко, понеже той се изправи и леко кимна, с нещо като учудване на неравното си, опръскано от дъжда лице.

* * *

Последван от Трантър и Мартин, двама от тежките пехотинци от взвода, и от Кал, един от редовните сапьори пехотинци, Наит обиколи защитния насип.

— Да сте виждали войник по име Брил? — питаше той всеки срещнат наряд.

— Един такъв глупавичък, дългурест, непохватен момък? Някой да го е виждал? На полето?

Никой обаче не бе го виждал, а момъкът не бе се явил обратно. Докъде можеше да стигне глупостта му? Да не беше се проснал да спи някъде, без да се представи? Ако бе тъй, щеше да му откъсне главата!

Някакъв войскар ги догони и го потупа по ръката.

— Търсиш един човек на бойното поле?

— Да. Брил.

— Брил. Брил? Може би. Аз вървях с едно отделение лечители. Той ни повика, но не щя да си тръгне от полето. Рече, че му наредили да остане при човека си. Не зная защо — оня беше мъртъв.

Наит го погледна, а после потръпна от студ. Обърса дъжда от лицето си и забеляза, че войникът го гледа с любопитство.

— Чудесно! О, благодаря ти, войниче.

Мъжът отдаде чест. Наит го загледа отново, докато не се усети, че трябва да отвърне на поздрава — отдаде чест и войникът отърча в дъжда. Той изгледа Трантър, Мартин и Кал. Очите им се преместиха към мрака отвъд кръстосаните колове. Гнойните пъпки на Полиел! Целувката на Гуглата! Смотан тъпанар със задник вместо мозък! Наит захвърли шлема си в калта.

— Нищо не съм чувал за никаква проверка — изрече стражът на портата и се намръщи объркано. Наит сви рамене под наметалото си.

— Не е служебно или нещо такова — просто се притесняваме стената на палисадата да не рухне. Това е всичко.

Стражите се спогледаха притеснено.

— Да рухне?

— Да. В дъжда.

Той посочи към стената от потънали колове.

— Гледай — вече се накланят.

— Добре, добре. Искаш да излезеш навън, твоя работа.

Стражите отместиха преградата. Наит повика с махване на ръката петимата души със себе си, ала от дъжда излязоха още четирима — новите млади наборници се мъкнеха под влачещи се из калта прекалено големи наметки. Наит ги изгледа яростно, отпъди ги, но те отдадоха чест.

— Докладваме за проверката — изрече най-големият, Кибб, и намигна.

Обърнат с гръб към стражата, Наит издигна юмрук към тях. Младежът потупа по нещо обемисто под наметката си. Веждите на Наит се изкатериха на челото му; младежът му кимна с ухилено самодоволство.

— Отиваш ли, или какво? — попита го стражата.

— Вървим, кап’тане — Наит нетърпеливо махна на взвода да върви.

Вън от обсега на слуха, в мрака, под сипещия се дъжд, той се обърна към младите.

— Какво си въобразявате, че правите! Това не е разходка за удоволствие!

— Знаем! — с досада отвърна Кибб. — Дойдохме въоръжени за лов на мечка.

И те дръпнаха нагоре наметките си.

— Златните говна на боговете!

Възклицанието се изтръгна от Наит, сякаш го бяха повалили с бойна брадва. Под наметката си всеки от тях носеше една кутия с морантски муниции. Останалите от взвода на Наит се дръпнаха крачка назад.

— Да ги махнете оттука!

Наит смъкна надолу наметалата им и яростно огледа тъмнината, сякаш очакваше да го арестуват.

— Как ги докопахте?

Кибб почука носа си с пръст.

— Набелязахме си палатката, където държат всичките иззети муниции. В дъжда, тъмницата и тъй нататък беше лесно.

И той вдигна рамене.

— Е, вие не идвате с нас. Твърде е опасно. Ще останете тук и ще чакате, докато се върнем, а тогава връщате тези неща, все едно нищо не е станало! Става ли?

— Глупости!

— Глупости? Не ме ебавай, войнико!

— Е, ти ги дрънкаш тия.

Наит опря юмруци на хълбоците си. Виж ги ти ситните! Все едно е обратно у дома и се разправя със сюрията на по-малките си братя.

— Добре, бива. Искате да дойдете, тогава трябва следвате заповедите ми и… В името на Бездната, та аз дори не знам имената ви — какви са ви имената, в името на Фандърей?

— Кибб.

Да. Кибб. Ама че тъпо име. Какво ли трябва да значи?

— Пръцко — рече един.

Пръцко? Ах, горкото кльощаво сипаничаво хлапе! Какво ли са си мислили родителите ти? Може би ще започна да ти викам Пъпката — това ще си е подобрение.

— Бърборка.

Бърборка? Що за момичешко име пък е това?

Най-дребният се изчерви страхотно и просто поклати глава.

— Нямаш си име?

Момчето изскимтя.

— Кочана.

Кочана? Кочана! Горкото хлапе. Родителите ти наистина са те изпързаляли. Богове, та той не би могъл да ги подбере по-зле, отколкото родителите им са го направили непреднамерено.

— Чудесно. Да вървим.

Доколкото ставаше дума за Наит, той бе единственият познат на самия себе си човек, изцяло свободен от всякакви самоизмами. Знаеше, че не е храбрец или пък особено добър воин. Знаеше съвсем добре, че не е точно вдъхновяваща личност. Също така знаеше, че не е повел взвода си посред нощ към ужасното, споходено от най-лошото проклятие на Кюон бойно поле, понеже е някакъв опиянен от славата безумец. Не, просто щеше да си вземе човека, а после в името на Бездната да се изнесе от полето толкова тихо и бързо, колкото можеха да го носят пъргавите му крачета.

Дъждът спря, при все че бе тъмно като в рог, и той беше благодарен за това. На няколко пъти кривна, стъпи върху хлъзгави неща, а от време на време ръката му хлътваше в нещо влажно и меко. То засмукваше, колчем той измъкнеше ръката си. Наит не гледаше — не искаше да знае какво е това нещо. Взводът му наистина пазеше тишина и той бе благодарен за това. Да няма приказливци. Някои мъже или жени стават страшно приказливи, когато са притеснени, а това той не можеше да търпи.

Вонята все още не бе толкова зле — не толкова зле, та да пропуснеш ядене. Мухите обаче бяха непоносими. Нападаха носа, очите и ушите му, сякаш предпочитаха живо месо пред поднесения им безкраен пир. Имаше точна представа къде са намерили фаларския командир, и поведе взвода си възможно най-бързо към мястото, без отклонения или без да си дават труда да се прикриват с пълзене.

Ръмженето ги предупреждаваше за запромъквалите се мършоядни животни и той се досети, че няма да ги нападнат — не и когато стомасите им са пълни и има още много за всички.

Намериха едрия кон на мъжа и мъжа все още отдолу — незасегнат от острите клюнове на каквито и да било птици. Нямаше и следа от Брил обаче. През ума на Наит премина картината как Брил спи в стана и той замалко да припадне от задушаващ непоносим гняв. После Мартин изсъска и посочи в краката му. Той си беше легнал там, блажено заспал посред кървавата страхотия. Какво бе направило такова нещо възможно? Чиста съвест? Пълна липса на всякакво въображение? За Наит това беше една от загадките на самата Кралица. Събудиха Брил с ритници, той приседна, прозина се и разтърка лице.

Зяпна ги с пълна липса на изненада.

— Да?

Наит направи знак на всички останали.

— Ти какво правиш? — изсъска той.

— Чакам ви.

— Чакаш…

Наит се застави да не протегне ръце, за да удуши тая маймуна. Все пак трябваше да стори нещо — затова сне шлема си и го халоса с него.

— Проклет глупак! Никога повече да не вършиш такива неща!

— Но ти ми нареди да…

— Все ми е едно какво съм ти казал — служи си с проклетата си празна тиква! Хайде сега. Да вървим.

И той тръгна, но Кочана им махна да приклекнат.

— Какво е това? — прошепна Наит.

Момчето яростно заръкомаха за тишина.

А, добре. Той се заслуша. Не чу нищичко. Нищо освен крилата на нощните птици, ръмженето и джавкането на биещи се чакали и степни вълци, стоновете на един или двама ранени, все още останали живи някъде там в тъмното.

— Не чувам…!

Една ръка го хвана, а друга запуши устата му и задуши изненадания възглас. Завъртяха го и съзря запотения, тъмен, белязан лик на старшина Заместника. Той се отпусна и го освободиха.

— Ти си!

— Да. Ама че лош късмет.

— Казаха, че си бил гръмнат.

— Това е разказът. Благодарско, ако се придържаш към него.

— Ъ, да. Защо?

— Да кажем, че съм напуснал имперската служба при тежки обстоятелства.

Взводът на Наит приседна.

— Какво става? — попита Кибб.

Мъжът изглеждаше страшно — пробождан и изпонасечен, а предната страна на многослойната му желязна броня и на люспестите ръкавици бе покрита с кръв и съсиреци. Щитът му бе изчезнал, но от краткия си престой във фалангата Наит знаеше, че е нещо обикновено да смениш два, три или четири щита в една битка.

— Какво правиш тук, навън?

— Каквото и ти, предполагам.

И той дръпна увития около ръката на Наит плат.

— Това какво е?

На Наит му се стори, че може би се изчервява, и беше благодарен за тъмнината.

— Произведоха ме сержант.

— Напоследък раздават звания на кого ли не.

— Слушай — ние се връщаме. Идваш ли или не?

— Не, ти идваш с мен.

— Идвам с теб? За какво, в името на задницата на Фандърей?

— Сетите се навъртат наоколо и искам да разбера кой и защо.

— Какво? Кой го е еня? Риландарас е навън. Трябва да се връщаме!

Старшината издърпа Наит нагоре.

— Риландарас няма да си губи времето с дребни риби като нас, тъй че зарежи измислицата си.

Той посочи взвода.

— Строй се в колона по двама.

— Измислица? Какво искаш да кажеш с тая измислица?

— Знам защо си излязъл тука с взвода си сапьори — и той раздруса Наит за ръката. — Да вземеш мъничко муниции, не ли? Ще замъкнеш голямата торба, така, да?

— Какво? Не!

— Дядката има известно право — изрече Кибб настрани.

Ветеранът замахна с облечената си в ръкавица ръка.

— Няма нищо. Ще си получиш възможността за вечна слава. Просто искам набързо да се поразговоря с тия сети тука, после се замъкваме обратно в стана и ще ти помогна да скроиш капан на Белодрешко.

— За последен път, аз не…

— Шшшт.

Старшината ги поведе на запад, покрай полето на смъртта, към утъпканата от конете степ. Още по на запад Наит можа да различи отряд спешени и скупчили се сетски конници. Изглеждаше, сякаш чакат и гледат на изток, към имперския стан.

Старшината прошепна в ухото на Наит:

— Попитай за Глигана.

— Какво? — изсъска Наит. — Не, ти попитай!

Ветеранът го побутна доста силничко:

— Хайде.

Вторачен в старшината, който му намигна насърчително, Наит се прокашля. Сетите веднага се скриха от поглед, все едно повалени.

— А, Глигана тука ли е? — напрегнато прошепна той.

След време се донесе отговор на талийски:

— Кой пита?

— Кажи му — прошепна старшината, — че е неговият брат по меч.

Наит се прокашля още веднъж:

— Ааа, братът му по меч.

Изправи се нисък и много набит човек, с дълги, опрени на хълбоците ръце.

— Брат по меч? Изправи се тогава, мътната да те отнесе!

Старшината се изправи.

— Този глас ми е познат!

— А на мен пък са ми познати тези очертания.

И двамата се насочиха право един към друг през тревата — бавно, предпазливо, докато близо един до друг не се хвърлиха в прегръдките си и не започнаха да се тупат по гърбовете.

— Привижда ли ми се — изрече Кибб, — или тия двамата се прегръщат?

Сетският вожд или военен предводител — Наит не бе уверен какъв е — даде нареждания на хората си. Яхнаха конете и тръгнаха на североизток без него.

— Ще причакат Белодрешко при връщането му, ако могат — обясни старшината.

После мъжът дойде на изток с тях. Излезе, че бил някакъв малазански ветеран, който служил със старшината. Двамата ги водеха по обратния път и си говореха ниско и дрезгаво.

— Мислех си, че всички сети са с Чакала — прошепна Бърборка на Наит.

— Май тоя юнак, Глигана, е против него.

Той огледа лицата на взвода си, докато си пробиваха път през студената влажна трева. Ето че искаше от тях да минават през бойното поле за втори път. Ако всичките им самозаблуждения за войната все още не бяха ги напуснали, щяха да го сторят преди края на тази нощ. Трантър и Мартин бяха натоварили широките си щитове на гръб, а очите им оглеждаха мрака и не се спираха на едно място. Сапьорите му от пехотата — Кал, Ловеца, Брил и жената — Мей, ходеха на известно разстояние един от друг, ала унтанските хлапета се държаха заедно. Гордееше се с тях и с начина, по който се оправяха с ужаса от видяното. Разбира се — та нали са били тук, когато то се е извършвало. Страхът ги бе оставил — ужасът може да бъде поддържан само известно време, бяха ги оставили и пребледнелите погнусени физиономии, и пристъпите на повдигане. На Наит му се стори, че прекосяването на полето на мъртвите ги довежда до най-лошото за войника настроение — пълната скръб. Той отиде при тях.

— Хей, като се върнем, може би ще се заема да ви обмундирам като хората. Как ви се струва?

Пръцко вдигна поглед и засия.

— Наистина? Искаш да кажеш, истинска броня и такива работи?

— Да, може и да стане.

Кибб и Бърборка се заприказваха какви доспехи и оръжия биха желали. Пръцко само се усмихваше замечтано при мисълта за това. Дребният Кочан обаче не се поддаде — нищо не можеше да отклони погледа му от полето.

По-напред старшината и сетският вожд се бяха спрели, за да им дадат възможност да ги настигнат. Заместника направи знак на всички да приклекнат.

— Какво? — попита Наит.

И двамата ветерани ядосано му направиха знак за тишина. Всички коленичиха заслушани. Най-напред Наит не можеше да долови нищо необичайно сред постоянните шумове — ръмженето на заситените чакали, стоновете на страдащите ранени, вече измъчвани от жаждата. Тогава се донесе далечен рев, сякаш викаха безчет гърла — или далечен бунт, или битка. После, по-силно отекващи рев и ръмжене. Очите на всички светнаха в мрака. Старшината и сетският вожд скокнаха.

— Хайде! Напред!

* * *

Това бе най-лошото сражение в живота на Улен, въпреки че той самият не бе в опасност. Мъже и жени — неговите войници — се набираха с ръце по изпълнения с кал ров, който току-що бяха изкопали. Хвърляха се по трима, по четирима, по петима към кръстосаните колове и набързо направената от стволове и греди палисада, молеха се за оръжие, за милост, пожелаваха жалка смърт на всички вътре. Войниците на барикадата ги избутваха обратно с копия, бойни брадви и пики. А той и Урко не можеха да направят нищо. Под охрана ги заведоха до каруци, откъдето имперските гвардейци хвърляха през барикадата мечове и щитове на крещящата тълпа навън. Само мечове и щитове, не доспехи, лъкове или арбалети. Наблизо стоеше Ласийн, обкръжена от стражата си, за да покаже чия власт стои зад тази, макар и закъсняла, помощ.

Навън в мрака, зад светлината на факлите от стана, човекоядецът Риландарас ръмжеше и убиваше. Разтърсващият му рев раздруса дъските на каруците и разклати калта, върху която бяха стъпили. Улен бегло зърна нещо огромно, сиво и смайващо бързо. Талийците и морантите обаче се биеха. През множеството си подаваха или подхвърляха оръжия към предната линия, където нови ръце ги поемаха срещу звяра или ги вземаха от мъртвите.

С опрени в главата юмруци Урко се врътна към Ласийн и се примоли:

— В името на любовта на Бърн, позволете излаз!

— Какво би спряло твоите хора да ги нападнат, да им отнемат оръжието и да избягат? Или да ударят?

— Моята дума! Моето задължение!

Погледът на императрицата се спря върху Урко.

— Даваш ли обет?

— Да!

Тя се доближи още и произнесе тъй тихо, че Улен едва чу гласа й:

— Ти и преди даде обет.

— Аз… — и покрусеният поглед на мъжа неотклонно се насочи към глъчта навън, към писъците и виковете на ранените. — Моля те, заради хората! Да, давам обет!

— Животът ти? Твоето подчинение?

— Да! Кълна се.

Лицето на Ласийн не издаде никакво чувство, при все че чертите около тънката й уста бяха сурови. Това бе единственото проявление на страст, което Улен можа да забележи.

— Много добре, Урко. Приемам.

Тя се обърна към капитана на гвардейското си поделение.

— Пратете Юмрук Д’Еббин със сто души тежка пехота.

Дрънчене и отдаване на чест.

— Слушам.

— Аз щях да водя! — викна Урко.

— Не съм се съгласявала на такова нещо — отсече Ласийн. — Нали?

Челюстите на Урко дъвчеха всичко, което би изрекъл. Най-накрая той неохотно призна:

— Не.

— Отиди и говори с тях, Урко.

Бавно отдаване на чест.

— Тъй вярно.

Ласийн кимна на гвардейците и те му позволиха да мине.

Допрепуска конен отряд начело с Корболо Дом. Той погледна каруците, раздаването на оръжие и поклати глава.

— Няма да помогне.

— Все пак — възрази Ласийн.

— Безполезна стъпка. Сега отивам да му взема главата! — и той нахлупи шлема, смушка коня, а хората му го последваха.

— Нека Опонн да е с вас — произнесе императрицата след него.

Улен се обърна към В’тел, който през цялото време не се бе отдръпнал от барикадата.

— Те все още се бият — замислено произнесе военачалникът на морантите. — Въпреки всичко. Знаят, че това е единствената им надежда.

— Биха могли да бягат.

— Не. Злочестите ви цивилни могат, но войниците ви знаят, че силата им е в поделението. В цялото. В това отношение вашите войници са като нас, морантите. Това е една от причините да станем съюзници.

Улен се смая от невероятните неща, които човек можеше да научи в неочакван миг.

— Не знаех това.

Главата на В’тел се наклони настрани.

— Малцина го знаят, струва ми се.

На барикадата Урко крещеше:

— Помолих императрицата за излаз и тя се съгласи! Идва помощ! Имперска пехота! Идват да ви защитят и да се бият редом с вас! Зачитайте това! Чувате ли ме! Зачитайте го!

Колона тежка пехота отиде бегом под строй до най-близката порта. Явно императрицата ги бе събрала предварително. Улен само можеше да поклати глава. Какви възможности са имали срещу такава подготовка? И все пак — не беше ли битката с неясен изход? Ами ако сетите не се бяха обърнали срещу тях? Ами ако… — той прекрати тези мисли. „Ами ако“ бяха безкрайно множество и нямаха смисъл. Важно бе случилото се. Застани на негова страна, човече, и може би ще имаш някаква възможност да останеш с разсъдъка си.

Оттатък барикадите се донесе гръмовен радостен вик. Улен можеше да си представи как бронираната и добре въоръжена тежка пехота се разполага и опитва да отблъсне звяра. Несъмнено много от тях щяха да паднат, ала много по-трудно и на много по-висока цена. Тонът на битката се смени. Намаляха неподправените, сурови крясъци на разкъсваните от нокти и зъби мъже и жени. Засили се дрънченето на щитове и доспехи. Ядосано ръмжене изпълни въздуха. Към бъркотията се добави и трополенето на копита, съчетано с пронизителния писък на ранени коне. И битката продължи. По едно време през въздуха, досущ като хвърчило, прелетя щит. Преди щитът да падне сред тълпата, на Улен му се стори, че видя как продължава да го стиска някаква ръка. Най-накрая числеността все пак си каза думата — или така се успокояваше Улен, докато слушаше шума на нападението. Може би звярът временно бе утолил жаждата си за кръв — или пък другаде можеше да намери по-лесна плячка. Във всеки случай Риландарас се оттегли. Хората навън и тези вътре нададоха мощен, неустоим, груб радостен възглас. Улен крещеше, Урко размахваше юмруци към тъмнината. Мъжете и жените раздрусваха барикадата. Тръгнал си беше. Ужасът бе отблъснат.

Урко се върна и отдаде чест на някого зад Улен, който изненадано се обърна — Ласийн беше останала през цялото време.

— Все още ми се иска аз да бях повел излаза — изръмжа той.

— Все още ми трябваш.

Веждите му се сключиха, а очите му се присвиха и почти се затвориха.

— Гвардията.

Ласийн кимна в знак на съгласие.

Влажните ръце на Улен настръхнаха от студ. Богове, Гвардията! Тя предвижда нападение. Но защо? За кого? Нямат никой да ги подкрепя със средства. Талийската лига е разбита. Разгромът на тази армия и дори гибелта на Ласийн няма да унищожат Империята. Нещата не могат да бъдат върнати назад, към времето преди укрепването й. С каква цел би могло да бъде всичко това? Тогава обаче, по силата на горното, каква бе целта и на днешната битка? Той притисна ръка до потното си чело и пое дълбоко и бавно дъх. Стига! Толкова съм уморен. Мислите ми стават все по-мрачни и по-мрачни.

Улен подскокна, когато характерните трясъци от избухването на морантски муниции отекнаха отнякъде в степта. Първото му решение бе да се обърне към В’тел, който кимаше с глава.

— Отлично — каза морантът. — Знанието, че ще дойде, е дало възможност за засада.

И той се поклони с уважение на Ласийн.

Сега и Урко се обърна към императрицата. Изненадата на стария пълководец беше очевидна.

— В името на Портата на Гуглата, Въс… Ласийн. Май само сме те подценявали.

— Това са правили и мнозина други… — разсеяно отвърна тя. Тъмните й очи проблясваха, докато гледаше нощта. — Щеше ми се да можех да го припиша на себе си, но не мога.

Тя се обърна към един щабен служител.

— Открийте кой е това.

Жената отдаде чест и отърча към някакъв кон.

— А сега — продължи императрицата, — предлагам да опитаме да поспим преди изгрева. Урко, В’тел, можете да говорите с войниците си, но само през барикадата. До утре.

В’тел се поклони. Урко отсечено кимна с глава. И двамата отидоха до коловете на барикадата. Улен обърса лицето си с ръце и отиде с тях.

* * *

Гелел бе събудена от почукване по предния стълб на шатрата. Тя стана, намери прибраната в ножница кама, която държеше до кревата си, после наметна дебело вълнено наметало и скри оръжието под него.

— Да?

— Простете, превост — донесе се гласът на маркиза, — но дойдоха новини.

— Влезте.

Дебелата тъкан прошумоля и разроши тревата. Тя чу как мъжът се разхожда в предната част на жилището й. Появи се светлината на лампа. Тя бутна настрани вътрешната завеса.

— Да, маркиз?

Той си сипваше чаша вино. Носеше обикновена дълга риза и панталони. Масивните му телеса явно се състояха от равни количества мускули и мазнина. Той се обърна към нея.

— Загубихме.

— Загубили сме?

— Сражението.

Той се намръщи в чашата си.

— Талийската лига е унищожена. Ток е обявен за мъртъв. Урко, Чос и командирът на Златните моранти са заловени.

Коленете й се подкосиха. Тя потърси стол, после се стегна и отказа да прояви слабост.

— Толкова бързо…

— Съжалявам.

— Да…

— Ще пиете ли?

— Да. Благодаря ви.

Той наля още една чаша и се приближи, за да й я подаде.

— Ако бяхте там, сега щяхте да сте пленник — вероятно мъртва.

Гелел взе чашата и се усмихна тъжно.

— Ако бяхме там, маркизе, можеше и да победим.

— Да, така е.

— Сега какво?

— Трябва да тръгваме. Несъмнено канците ще ни погнат, за да се подмажат на императрицата.

— Къде ще отидем?

— Обратно в моята провинция, Северна Тали. Там ще бъдем в безопасност. Разбира се, че ще има някакви наказания. Прореждане на аристокрацията. Налагане на парични глоби. Ще измъкнат пари, за да отслабят Тали. Предполагам обаче, че това ще е най-лошото.

— А аз, маркиз? Аз какво ще правя?

Лицето на мъжа почервеня и той се обърна настрани.

— Това би трябвало да е очевидно… Гелел. Вие ще бъдете маркиза. Моя съпруга.

Гелел усети, че й трябва стол. Какво? Как смее! Първо ще умра! Тя захвърли чашата настрани.

— И сега какво? Ще ме съборите на леглото? Ще ме насилите?

Тя плъзна ръка в наметалото, за да е близо до ножа.

— Нищо тъй мелодраматично, уверявам ви. Не, с времето ще се убедите. Ще видите съюза на нашите семейства като политическата необходимост, която той представлява. Не се съмнявам, че разбирате това.

Той се обърна към масата и остави чашата си.

— В това поколение се провалихме, но може би нашите синове или дъщери, или пък техните…

Той отново я погледна, а грубите му черти се смекчиха.

— Знам… аз… аз не съм това, за което сте мечтали. Помислете си внимателно обаче. Това е за добро.

Той махна към входа.

— И не опитвайте никакви глупости. Разбира се, че сте под охрана заради собствената ви безопасност. Лека нощ.

Жадуваше да хвърли по него чашата с вино, след като той излезе. Щом платненият навес падна, тя се стовари в най-близкия стол. Къде можеше да отиде? Какво щеше да прави? Тя бе негов затворник! Размърда се и отиде до масата за вино. Може би щеше да може да събере храна и да се измъкне отзад. Някакво движение зад нея я накара да се извърне, а ръката й се озова при камата. Молк. Той се измъкваше изпод плата на шатрата, където тя бе хвърлила чашата.

— Виждам, още сте строга към посудата — изрече той, докато разглеждаше строшената чаша.

— Къде беше? — изсъска тя.

Човекът завъртя изпъкналите си очи, а устата му се отвори.

— Наоколо. Слушах. Гледах.

— Ама че телохранител си и ти! Та аз съм пленница!

— Говори тихо — предупреди той. — Досега беше в безопасност, нали така?

— Досега!

— Точно така. Сега обаче се притеснявам, че ще опиташ нещо глупаво.

— Аз?

— Да. Като това да избягаш веднага, без да обмислиш нещата.

Тя снижи още повече гласа си и зашепна предпазливо:

— Няма какво да се обмисля.

— А, има.

Молк отиде до масата, избра си резен пушено месо и си сипа чаша вино.

— Защо ти да си човекът, който си тръгва? — невинно запита той.

— Моля…?

Той се обърна към нея и сви рамене.

— Бих могъл да го направя да прилича на работа на Нокътя…

Гелел зяпна, а ръката й падна от камата. Да го направя да прилича на… Десембрий, не! Ама че ужасно предложение! Повдигна й се и обърса длани в дрехата си.

— Какво ужасно нещо предлагаш.

Той се намръщи замислено.

— Да, смятам, че ще бъде най-добре да чакаш, докато се омъжиш. Тогава го убий.

— Нямах това предвид! — викна тя и се плесна с ръка по устата. Молк я слушаше, вирнал глава. Миг по-късно той отпъди всякакви притеснения.

— Не? Наистина? Да, разбира се, мъчнотията е, че човекът вече е женен.

— Какво?

— О, да…

— Тогава какво…

Скръбно свиване на рамене.

— Е, нейната кръв изобщо не е синя колкото твоята…

— Не би…

Молк отпи от виното си.

— Честолюбив мъж е нашият маркиз.

— Твърде много се наслаждаваш на това, Молк — през стиснати зъби изсъска Гелел.

Той се приближи и още повече сниши глас.

— Това правя, Гелел. В него ме бива. То е моя работа… Сега си изправена пред важен избор. Голямо разклонение в житейския ни път, така да се каже. Искаш ли да останеш в играта, или ще излезеш от нея? Кое да бъде?

Гелел почти каза веднага, че иска да излезе, ала едно гласче прошепна: А какви са всъщност нарежданията му от Амарон по отношение на мен? Да ме охранява, а при невъзможност… да ме убие? Това ли има предвид под „вън“? Тя се отдалечи и отговори:

— Трябва да помисля.

После се обърна с извадена и готова кама.

— Какво, ако кажа, че искам да изляза, Молк. Какво ще направиш?

Широката му уста се разтегна в щедра усмивка. Той печално поклати глава.

— Бих казал: много лошо. Ти преценяваш нещата добре. Но не, нищо такова. Стига да кажа, че ако съм искал да те убия, вече щеше да си мъртва.

Гелел не свали острието.

— Така казваш сега. Как обаче мога да ти вярвам?

Усмивката се стопи. Той вдигна ръка, сви шепата си и вътре разцъфна мрак. Игрив нощен пламък.

— Вярвай ми.

О.

Тя се изправи и прибра ножа.

— Разбирам. Сега какво?

— Обличай се за път. Потегляме тази нощ.

Тя кимна в съгласие и дръпна вътрешната завеса.

Щом бяха готови и Гелел вече бе събрала цялата вода и храна, която можеха да вземат, Молк отиде до задната страна на палатката и известно време стоя заслушан. Повика я с ръка и повдигна прикования с колче край на плата. Тя го изгледа ядно, а той сви рамене.

— Най-простото винаги е най-доброто — безмълвно изрече той и я подкани да върви.

Тя не знаеше дали използва уменията си, за да прикрива минаването им, ала излязоха от стана, без да ги видят и без да прозвучи знак за тревога. Изкачиха някакъв хълм на север от защитената, скрита гориста падина, избрана от Патрулите за убежище, и тя вече можеше да чуе гърма на далечните водопади Разорана земя, където те се спускаха надолу по Скалата на Бърн по пътя си към морето Нап.

— Сега какво? — попита го тя.

— Ще прекосим водопадите. Там има много салове и подобни. След това ще те придружа.

Той я погледна.

— Предполагам, смяташ да се върнеш в Кюон?

— Да. А ти… ще ме пуснеш да си вървя?

Съгласие с махване на ръка.

— О, да. Ясно ми е, че нямаш, хм, желание за такъв живот. Твърде много угризения на съвестта. Не, по-добре се измъкни, преди да те убият или да станеш нещо, което презираш…

Той погледна настрани и се прокашля.

— И ти желая късмет.

Нощта почти бе превалила, когато стигнаха лагуните източно от водопадите. Полегатата разсеяна светлина на лъжливото зазоряване осветяваше мочурливия бряг с призрачната му бъркотия от дънери, изкоренени дървета и строшени греди — всичките изхвърлени от реката. Хладна мъглица целуна лицето на Гелел. Грохотът на водопадите бе дълбоко басово ръмжене, от което сякаш цялото й тяло се тресеше.

Приклекнаха за малко под прикритието на най-близките дървета. Молк огледа привидно пустия езерен бряг. Изправи се и й махна да върви напред. Стигнаха заринатия с боклуци плаж.

— Сега трябва само да намерим някой сал или малка лодка. Наоколо има много. Местните…

Нещо го събори и той легна с лицето нагоре, а от гърдите му стърчеше пернатият край на арбалетна стрела.

— О, проклятие! — прошепна той.

Гелел извика стресната и изненадана, обърна се и извади меча и тежката бойна кама. От онази страна дребен мъж в дрехи с цвета на въглен хвърли настрани странен малък арбалет, размърда ръце и в тях се появиха дълги метателни ножове. Той се приближи към нея, замахна и поде танца на боец с ножове. Тя се отмести, за да застане срещу него странично и зае позиция за битка.

Тогава той се изправи, изруга и бързо изчезна във вихрушка от мърдащи сенки. О, не! — вбесено проплака Гелел на себе си. Като че не беше достатъчно зле! Тя се завъртя, разсече въздуха наоколо си и видя, че и Молк го няма. Лабиринтите! Те се дуелират! Дръж го, Молк! Тя не знаеше какво друго да прави и замахна отново. Тогава се сети — водата! Тя се завтече натам.

На мястото й нещо избухна, все едно е пламнал голям клон, ала тя не се обърна и не забави ход. Нагази в тинята, докато водата не достигна прасците й, после се обърна към брега. Ела за мен, мръснико!

Тя огледа мешавицата от паднали клони, туфите от обветрени блатни треви, и сърцето й почти я задуши. Напрегна се и се заслуша за някакъв издайнически звук — удрящите се в речното течение дървета я заставиха да се обърне. За малко да се разпищи от плясъка на някакво животно в езерото нагоре по течението. Хайде! Приключвай с това по един или друг начин!

Посред плетеницата от коренища на едно паднало дърво изведнъж се загърчиха сиви сенки. От тях пропълзя тъмна фигура. Тя се завъртя, крайниците й се заусукваха, от нея започнаха да падат черни люспи, и до Гелел се донесе висок писък на непоносима болка. Богове! Не и Молк, помоли се тя. Нещото се разпадна, докато тя го наблюдаваше. Все едно я прониза лед, когато острие разсече плътта на ръката й и после се донесе плясък. Тя изпъшка и се хвърли напред. Във водата под нея две тела се вкопчиха в борба. Разцъфна кръв. Потръпваща и присвита, тя гледаше с издигнат в едната ръка меч. Водата се разпени, изпусна пара и забълбука, все едно вреше, после се успокои и засъска с надуващи се и пукащи мехури. Някакво тяло изплува на повърхността и по щръкналата от гърба му усукана арбалетна стрела тя разпозна Молк. Впусна се напред да го хване. Водата изгори краката и ръката й. Тя изръмжа от болка, повлече го назад, обърна го по гръб и го издърпа на брега с една ръка. Другата висеше безполезна отстрани.

Тя падна до него и огледа свареното му, почервеняло като цвекло лице.

— Молк!

Той се закашля и изплю голяма глътка вода. Лицето му се изкриви в агония.

— Проклятие! Това… — и той тежко си пое дъх — … не стана добре.

Той отвори око.

— Гелел?

— Да.

— Прости ми. Трябваше да се усетя. Самозабравяне, нали така? Имах се за голяма работа.

— Отпусни се и недей да говориш.

— Не, трябва да говоря. Няма да ме бъде. Сега ще трябва да се скриеш надълбоко. Тия двамата бяха магове. Това ще бъде забелязано. Ще пратят по следата някой още по-добър. Бягай. Пресечи реката и тръгвай на запад. Пожелавам ти от все сърце… да останеш вън от цялата тази гнусотия. Надявам се да успееш.

— Сега мога и да се върна при Патрулите. Те просто ще ме проследят.

Молк се усмихна самодоволно, после се изкашля и изплю кръв.

— Не — прошепна той. — Помогнах на канците да разберат къде са.

— Не! Не си им казал! Интригант, мошеник…

— Знаех, че ще се появиш. Сега върви. Ще ми се да мисля, че от всичко това може да излезе нещо добро…

Тя положи ръка на челото му.

— Да. Ще вървя. Ще се измъкна благодарение на теб.

Тя целуна напуканите му окървавени устни.

— Благодаря ти. Ти въобще не си… не си каквото те смятах.

Гелел грабна захвърлената торба и хукна да намери лодка.

Зад нея, самичък, Молк лежеше по гръб. Дишането му се забави, стана по-плитко и тежко. Най-накрая той се изсмя слабо и печално към изсветляващото небе.

— И двамата излязохме такива.

След като заряза пропускащата лодка в буренаците, тя се запъти на запад и се придържаше към най-влажните и най-блатисти парчета земя, които можа да намери. При изгрев стигна големия склон на Скалата на Бърн. На юг от нея вървеше главният утъпкан път, който се извиваше покрай един от най-плитките участъци. Тя реши да не го следва. Вместо това пое по тясна криволичеща пътека, проправена от местните. Пътечка за мулета. Последва я до върха, а после намери горичка, където да се скрие. За малко приседна на колене и се замисли за възможностите си. С идването на деня и събирането на насекомите, тя свали шлема и започна да съблича доспехите си с една ръка. С камата изкопа дупка и в нея отидоха доспехите, туниката, гамашите, ръкавиците, шлемът, дори ботушите. Тя реши, че Гелел Рик Тайлийн и превост Алил трябва да умрат.

Мечът все пак. Старото, познато й острие. Без него щеше да е беззащитна. Как би могла да се откаже от оръжието си, знаейки какво върви подире й? Не, трябваше да го остави. Всичко трябваше да си замине. Каква полза от меч, ако така и така ще ме намери някой Нокът? Тя удължи дупката и бутна острието долу. Изпразни и торбата и натъпка и нея. Засипа изкопа и утъпка пръстта. Тръгна напред, облечена само по ленена риза, със скрита под нея кама, с разпусната и оплетена коса, с превързана ръка; храната и останалия мех с вода носеше в чанта през рамо.

Слънцето по гърба я стопляше и сякаш я подкарваше по пътя й. Ето ме посред най-ужасните досега затруднения в живота ми, сама, незащитена, ала се чувствам невероятно свободна и лека. Даже преродена. Мога да отида навсякъде и да направя каквото и да е. И тъй, какво ще правя? И трябва да съм внимателна. Тези хора никога няма да се откажат.

Независимо от това бъдещето, някога не по-добро от затвор, сега й се струваше напълно освободено. За първи път от онзи ужасен ден в имението Селат тя чувстваше, че се разпорежда със съдбата си. Каквото и да станеше, поне тя щеше да решава.

На брега на Идрин стигна до западнало селце, толкова малко, че сигурно нямаше и име. Подмина няколкото измазани с глина постройки и се запъти право към брега, където приготвяха плоскодънна, едномачтова товарна лодка за плаване нагоре по реката. Младите товарачи спряха работа, за да я гледат, и тя се усмихна.

— Кой е собственикът? Бих искала да го помоля да ме превози нагоре по реката. Дойдох след войската, но мъжът ми е мъртъв, тъй че се прибирам у дома. Имам няколко монети.

— Баща ми — изрече единият и очите му станаха огромни.

— Можеш ли да го доведеш?

Момчето захвърли кошницата си и се втурна покрай брега:

— Тате! Тате!

Гелел потрепна от това, но го последва. Тя притежаваше монети — вероятно повече, отколкото този юнак бе виждал за целия си живот. Надяваше се да стигнат за мълчанието му. Достатъчно, надяваше се, за покриване на всеки разход, който боговете намираха необходим за откупването на човешки живот.

Към следващата част или към съдържанието

Иън К. Есълмонт
Завръщането на Пурпурната гвардия (16)

Съдържание

Шеста глава

Читалня

Работилница

Колекции

Иън К. Есълмонт Завръщането на Пурпурната гвардия (16)

Шеста глава

Иън К. Есълмонт
Завръщането на Пурпурната гвардия (16)