Иън К. Есълмонт
Завръщането на Пурпурната гвардия (20)

Четвърта глава

Необяснимите неща ни привличат. Това, което не можем да разберем или обясним лесно, задържа вниманието ни; ние все се връщаме към него. И обратно, простото и лесно схващаното са бързо възприети и забравени. Ала остава тя. Тя не се поддава на никакво обяснение, отказва да отговаря на нашата човешка, малодушна, егоистична нужда да се обясняваме. Да бъдем харесвани. Да бъдем „разбирани“. Следователно всички ние сме смъртно засегнати и я ненавиждаме.

Разсъждения по повод на Ласийн

Куилан Д’Ебрел, есеист, Арат

Опосум поддържаше своите привлечени от Мокра воали на разсейване и отблъскване, при все че не този Лабиринт бе силата му. Той вървеше по усуканите му пътеки само дотолкова, доколкото пресичаха и допълваха наклонността на Мийнас към измама, привидност и невярно възприятие.

Остана скрит, понеже възприятията му му казваха, че не е приключило. Не, още не. Нищо, че войниците се смееха и празнуваха в близките, набързо изкопани окопи в средата на бойното поле. Нищо, че Ласийн вървеше на открито и очевидно без никаква охрана. Войниците въобще не й обръщаха внимание. Явно я смятаха за обикновен кадрови маг или Нокът. Тя дори отиде при някакъв малазански сержант за парче плат — дадоха й мръсен парцал, с който тя обърса запотеното си лице и покритите със засъхнала кръв ръце. Опосум обаче се тревожеше. Какво беше намислила?

Тя вървеше из изгореното поле, развързваше омотания около тялото си плат и захвърляше настрани дрипавите му останки. Отдолу носеше копринена риза с къс ръкав, подгизнала до тъмнозелено от потта. Здравите й ръце бяха изпъстрени с натъртвания и белези от нощния лов — беше убила петима или пък шестима Обетници. После свали лентите и от краката — под тях имаше копринен, тесен в глезена панталон, също подгизнал от пот. Късата й кафява коса блестеше, пригладена като животинска козина.

Дойде до ръба на образувалия се в равнината кратер и се спря. От почернялата пръст все още се носеше дим след невероятния взрив. Тя вдигна лице и известно време гледаше ясното, толкова измамно спокойно, светлосиньо небе; Опосум изведнъж проумя. Да. Последната. Тайсхрен изчезнал. Чос мъртъв. За Ток се съобщава, че е мъртъв. Амарон е изчезнал. За Урко се твърдеше, че е избягал, преди да могат да го задържат или може би да го помилват. Оставаше Въслата — Ласийн. Последната оцеляла. Единственият останал представител на поколението, което бе градило толкова величаво. Победител. Сега неоспорим повелител. Императрица.

Дали тя не предлагаше последната неустоима стръв — самата себе си, за да приключи с всичко сега и веднъж завинаги? Опосум вече знаеше, че не само той наблюдава. Тя му бе казала кой още гледа. Дебнеше я друго, още по-грижливо укрито присъствие. То чакаше от известно време. Той бе готов за появата само на един човек — такава бе цената на Ласийн. Въпросът е този човек ще посегне ли?

Разбира се, че ще посегне.

Опосум отпусна ножовете си в калъфите им, закрепени на ръцете. Сега. Трябваше да бъде сега. Това щеше да бъде последната му възможност, преди войската да е притиснала Ласийн към своите окървавени, наранени, ала победоносни гърди.

И човекът нанесе удар. Не обаче както предполагаше Опосум.

Последното нещо, което усети, беше остър удар в гърба. Падна напред, поразен от силата и внезапната ярост на този удар. Жизненоважно мигновение измина, преди очите му да се отворят отново и да видят през надигналия се прах две фигури, понесли се в изключително сложен танц.

Него търсеха — единственият, който оставаше истинска заплаха и от когото винаги щяха да си пазят гърбовете. Господар на убийците и Върховен маг на Пурпурната гвардия. Съперникът на Танцьора преди толкова много години — Качулката.

Да го гледаш беше невероятно. С извадени ножове, удряше, извърташе се, а Ласийн го спираше с ритници, насочени към гърдите и главата. Качулката мръдна с ръка и магиите от Лабиринта раздвижиха въздуха като вълни от жега само за да се разсипят в нищо пред Ласийн. Разбира се, прах от отатарал. Безполезното усилие на Качулката му докара удар по главата, от който той се завъртя в кръг. И все пак отново се изправи незасегнат и се доближи със скок. Завъртя се, нанесе поредица свръхбързи удари с обърнати ножове; Ласийн се измъкна от всичките, удряше с ръце, отблъскваше Качулката с крайчеца на краката. Ризата и панталоните й обаче висяха разкъсани — кръв я заливаше изцяло отпред и капеше от ръцете й.

Опосум реши, че може би е гледал достатъчно дълго. Стана и се отръска. Беше получил ужасен удар. Наистина, смъртоносен — и щеше да го довърши, ако не бъдеше лекуван — ала му оставаха нужните му мигове. Понеже постоянният му навик, колчем се обвиваше в Мокра, бе винаги да изглежда поне с две глави по-висок от истинския си ръст. Той извади ножовете и се включи в боя.

Наградата на Опосум бе изненадата в очите на Качулката, когато той се доближи и замахна с крак нагоре. Качулката се отмести и насочи остриета към двамата. Нито Опосум, нито Ласийн обаче се възползваха от предимството си. И двамата приклекнаха и се задоволиха само да се пазят. Главата на Господаря на убийците леко се наклони, докато обмисляше това. После очите му се разшириха.

Той се хвърли настрани, ала не достатъчно бързо, когато се появи нова фигура, изскочи от Лабиринт, удари, ритна го в страната и го събори в кратера от взрива. Новата фигура се хвърли след него — слаб като плашило човек, парцаливите му дрехи се вееха, а дългата му бяла коса бе мръсна плетеница. Той се хвърли върху Качулката и двамата се заудряха. Под ударите на краката им, от завъртанията и замитанията, от предприетите и отблъснати опити за хващане и хвърляне се надигна прах.

Ритник откъм Качулката запрати другия назад, но във въздуха едната му ръка се понесе напред и в убиеца на Гвардията се заби тънко острие. Той махна, изчезна в някакъв Лабиринт, а другият, след като се приземи като котка на краката си, махна и също тъй изчезна.

Ето ги как се гонят един друг из Царствата и Лабиринтите. Качулката и Топър, взаимно ненавиждащи се врагове и съперници още от първата си среща. Дали Топър най-после ще успее там, където Танцьора се провали, и ще се издигне до върха на призванието си? Винаги Танцьора и Качулката ли ще бъдат — а той никога? Ще видим ли някого от тях отново? Лично аз се надявам да не ги видим! Опосум падна на колене и на една ръка. Гърдите му бяха задръстени. Богове! Не можеше да диша! Пробит бял дроб, сигурен беше.

— Доведете лечител — нареди Ласийн на дотичалите войници. Всъщност, тя звучеше изтощено — за пръв път. Опосум се усмихна и си рече, че ще направи от това шега, ала съзря два други крака зад мръсните окървавени крака на Ласийн — два малки момичешки крака, обути в чехли от хубава кожа.

О, не! Не! И други са можели да чакат също толкова търпеливо!

Той се надигна, въпреки че гърдите му горяха, а зрението му бе размазано. Ласийн гледаше нататък — изненадан поглед в очите, които иначе не допускаха никакъв израз, никакъв намек. Момичето жена, което два пъти бе надвивало Опосум, преди да се скрие, с окървавени дълги ками, със злобна острозъба усмивка, очите й пламнали от дива радост.

— Успях! — изрева тя, после подскочи, а ножовете й проблеснаха и отбиха прелетелите покрай Опосум тежки ками. Магията на Лабиринт я издуха наобратно и тя се загърчи, заръмжа и заразмахва ръце сред черната пръст на кратера. Отвори се Лабиринт, тя падна в него, тялото й се заразтапя и започна да се превръща в нещо друго.

Дотичаха войници и магове. Опосум коленичи пред Ласийн, отпуснала се напред върху коленете си.

— Ласийн — прошепна той, като едва успяваше да произнесе думите. — Ласийн…

Очите й не показваха разбиране или съзнание. Лицето омекна. Твърдите, дълго издълбавани бръчки от внимание и преценяване изчезнаха и показаха явно по-млада жена — Опосум би я определил като съвсем не проста. Тя падна върху изгорялата, отъпкана земя. Маговете избутаха Опосум настрани, коленичиха и я обърнаха по гръб. Нечии ръце положиха и него да легне.

Провалих се. Имах да върша една работа — само тази. И се провалих. Какво ще правя? Какво ми остава? Той усети как лечебната магия на Денъл го покрива, смекчава болката му и притъпява сетивата.

Любезни ми лечители, не си правете труда да ме будите.

 

 

Бляскавата гледаше редиците от канска конница, докато прииждаха от юг и обграждаха позицията им, и гърлото и гърдите й бяха стегнати от притеснение. Недалеч вървяха и хилядите им пехотинци. Обикновени предпазни мерки? Щом дупката бе затворена, последният малазански офицер, Урко, шеговито отдаде чест на К’азз с кимане и си тръгна самичък по хълма — на запад. Още един изчезва, след като Ласийн е надвила всички? Много възможно. Тя погледна К’азз.

— Да се изнасяме ли и ние на запад?

Той поклати глава.

— Не. Още не. Все още явно няма заповеди, отнасящи се до нас. Докато ние не се движим, и те няма да се движат.

Той й се усмихна успокоително.

— Понякога действието, предприето от страх от някакво определено действие, води именно до въпросното действие. Понеже точно сега те са морето, ние ще бъдем планината.

Истински К’азз. Тя все още не можеше да привикне да чува гласа му, думите, които идват от устата на обикновен старец с оредяваща коса и набола на бузите сива брадица.

Един от Братята се появи пред Бляскавата и тя с уплаха и тъга установи, че е Опушения. Той наклони глава към нея и К’азз.

— Тя е мъртва — обяви той.

— Кой?

— Ласийн.

Тя и К’азз изненадано изрекоха: Какво?

— Убита.

— Качулката! — изръмжа К’азз. — Ще трябва да бягаме.

— Не.

— Не?

— Той се е провалил. Топър го е издебнал от Имперския Лабиринт и се е намесил. И двамата са изчезнали. Вероятно продължават да се бият. Само боговете знаят къде.

— Тогава кой? — попита Бляскавата.

— Непознат талант. Нов. Но не е човек.

— Не е човек?

— Бих казал, че е от смесена кръв. Човек и демон.

— Откъде?

— Не знам. Не е от Кюон Тали. Някой трябва да я е довел.

К’азз вдигна ръка.

— Благодаря ти, Опушен… и съжалявам.

Слабо свиване на рамене.

— Така и така трябваше да стане. Поне стана бързо.

И той изчезна.

К’азз притисна очи с палец и показалец и въздъхна.

— Хубаво, че е външен човек. Иначе нещата щяха да се стекат зле за нас. Каквото е положението, може да искат още кръв.

— А и Тайсхрен го няма.

— Да.

Той поклати глава с искрено съжаление.

— Присъствието му държеше толкова хора под надзор. Сега наистина се страхувам какво може да бъде освободено. Все пак… — и той я изгледа замислено, — все още не бих го броил за изчезнал.

Докато гледаха, на полето дойдоха още конници, този път от изток, по търговския път от Коун — кавалерията на провинция Коун. И те застанаха срещу Гвардията от север и от изток. Толкова много.

— А къде са били тези войски само преди два дни? — промърмори тя и без да иска изрече на глас мислите си.

— Някъде другаде, слава на боговете — ухили се К’азз, но после кимна разбиращо. — Сега, Бляскава, ние съзерцаваме рядко срещана гледка. Събиращата се мощ на една наистина разпростряла се Империя. Явно малазанците са създали истинско политическо и военно единство, докато нас ни е нямало…

Той се спря, бръчките в ъгълчетата на очите му се свиха, докато примижаваше, а устата му увисна надолу.

— Сега ние сме нашественици, Бляскава. Кюон не ни иска.

И Бляскавата облекчено издиша. Дълго сдържаната дълбоко в диафрагмата й въздишка най-после се освободи. Слава на всички богове, че той го разбира. Все още има надежда за нас.

Тя огледа убежището им — да, сега бяха останали само гвардейците и унтанският благородник, който придружаваше уикците. Дойдоха и наборниците от Баел — Преследвача, Пустошта и Кокошката. Те се присъединиха към Кайл. Заради думите на К’азз за тях, тя се надяваше, че те ще се върнат в Гвардията, ала нещо й казваше, че това вероятно няма да стане. Преследвача — разузнавач — вирна брадичка към полето.

— Много са. Чухме новините. Някаква представа кой е начело там, долу — ако изобщо има някой?

— По-добре да не се стига дотам начело да застане Мечът — обади се някакъв глас наблизо. Бляскавата се обърна — беше унтанският благородник, Рилиш.

— Защо? — попита го К’азз.

Мъжът пое дълбоко дъх, сякаш търсеше откъде да започне.

— Уикците ми разказаха какво е вършил на север, в Седемте града. Той е кръвожаден. Няма милост. Ще нареди да избият всички ви — а вероятно и уикците. Мрази ги.

К’азз не изглеждаше уверен.

— Определено се проля достатъчно кръв…

Бляскавата си спомни своята среща с мъжа — само преди ден? Изглеждаше й като преди години, в друг свят. Да, мнението на унтанеца й се стори вярно. Човек, за когото животът не значи нищо.

— Срещнах се с него заедно със Скинър — обясни тя. — При преговорите. На едно мнение съм с Рилиш като следствие от това, което видях.

— Разбирам.

К’азз сви тънките си устни.

— Да, от военна гледна точка мога да го разбера… Просто се надявах, че сме достигнали до политическо решение. Ако не сме…

И той насочи ръка към нея.

— Нека Братята съберат всички магове.

Тя кимна.

С разкрачена походка дойде един възрастен уикец с ръка на дръжката на дългия нож — гъстата му несресана сивееща коса се вееше на вятъра. Той вдигна свитата си ръка към Рилиш.

— Търсят ви на бойното поле.

Унтанският благородник се поклони на К’азз.

— До по-късно, военачалник.

К’азз леко кимна в знак на съгласие.

— Да, надявам се по-късно да разбера как сте се присъединил към уикците — несъмнено е дълга история.

Усмивката на мъжа бе тържествена.

— Предполагам, че вашата ще е много по-занимателна за повечето хора тук. Дано Бърн да бди над пътя ви.

Бляскавата гледаше как той слиза надолу по склона. Сега само Гвардията оставаше на върха на хълма.

— Какво имаш предвид? — попита тя.

На устните му се изписа пакостлива полуусмивка.

— Мисля, че трябва да огледаме Имперския Лабиринт.

 

 

Хо остана, докато редовните имперски войници, малазански, фаларски и морантски, се грижеха за тялото на Ласийн. Те образуваха неофициална гвардия, задържаха събиращата се тълпа, увиха трупа в чист плат, а после иззеха приспособена за извозване на ранени каруца за припаси и внимателно положиха императрицата в празната й вътрешност. Отпред поставиха да седне жената, която намериха на полето — телопазителя на Тайсхрен. Тя се нарече Киска и изглеждаше разтърсена — не от раните си, а от това, че е изгубила него. Другият служител на Нокътя, след като оправиха раните му, стана, просто си излезе и се загуби сред обхождащите полето хора.

От останалите магове, дошли да обуздаят Ят, всички, без един, тръгнаха в различни посоки. Оцелелите гвардейци — Блуз, Почерпката, Септ, Гуин и Пръстите — внимателно се измъкнаха и се присъединиха към братята и сестрите си на върха на хълма. Блуз и Гуин отнесоха Пръстите на носилка като обикновен ранен, а Гуглата знаеше — ранените бяха повече от достатъчно. Уикските близнаци — вещицата и магьосникът — си тръгнаха с конен отряд, който доведе нови животни за тях двамата. Потеглиха заедно със Су, която — така поне дочу той — всъщност била по-стара братовчедка на бабата на близнаците и твърде възможно най-възрастната жива уикка.

— Не е приключило — викна му Су, седнала на гърба на някакъв кон зад ездача му; загадъчна, точно както винаги. Той просто й махна за сбогуване.

Сапьорите, сред тях и сержантите Шушумигата и Урфа, изглеждаха доволни да седят отпуснато в сянката на окопите си, без шлемове и доспехи, докато превързваха раните си и измъкваха вода и храна от плъзналите из равнината ездачи от Кан и Коун — те пък събираха ранени и спомени от бойното поле.

Та оставаха той и жрецът маг Хеук. Набързо създадената почетна гвардия около каруцата се отправи на север. Хо покани Хеук да участва в бдението.

— Любопитен съм и искам да погледна тая твар, Малик, за когото коунските офицери се надуват толкова много.

Хеук тръгна с него. Той посочи колата:

— Още не мога да го повярвам.

Той прокара мръсен ръкав през също толкова мръсното си лице и примижа под яркото слънце.

— Аз също не мога. Изглежда невъзможно.

Хо видя отразени чувствата си по смаяните, занемели лица на редовните войници, които се събираха без тръби и без заповеди, за да следват колата, бавно потеглила на север към търговския път. На Хо му се струваше, че едва сега те осъзнават какво са имали в лицето на императрицата си. Несломима. Присъствието й бе толкова непоклатимо, че те дори не бяха се замисляли за него. При всичките си грешки, може би именно тя ги бе държала обединени. Сега, след като я нямаше, скъсването с миналото бе пълно. Кой можеше да заеме трона? Кой би могъл или би дръзнал да заеме това студено, твърдо, гибелно място? Той не можеше да се сети за никого. Все пак, твърде дълго време бе бил надалеч, а в имперските дела дори един ден можеше да се равнява на един човешки живот.

Хеук го наблюдаваше косо, а в очите му бе изписан неприятен преценяващ поглед.

— Империята има нужда от Върховен маг…

— По-скоро ще се оставя да ме одерат. Ами ти?

— Аз? Та аз съм просто един взводен маг.

Определено. Взводен маг, който ужасява всички останали магове. Но той го остави — всеки от тях си имаше своите тайни и предпочиташе да остане анонимен.

Свитата най-после стигна стана на командването на коунските силите до кръстопътя. Тук тя спря и знатните от провинция Коун се събраха, за да отдадат почит. Присъстваха и множество събрали се имперски офицери. Хеук тихичко ги показа на Хо:

— Високият бледен мъж е Върховен юмрук Ананд. До него е Юмрук Д’Еббин. Не знам имената на офицерите и маговете от Кан и Коун.

Посред скупчените офицери мина паланкин. Пред него вървеше огромен плешив далхонец, облечен в броня. Хо се спогледа разбиращо с Хеук. Бала. Бързо се оправяше чия страна да заеме.

Докато ги оглеждаше всичките, Хо не видя нито един по-издигнат човек. Начинът, по който се бяха подредили неловко в полукръг около една фигура, привлече вниманието му към нея — привидно безвредният, нисък, закръглен човек, който трябва да беше Малик Рел. Бледото му месечинообразно лице носеше израз на дълбоко разкаяние и мъка, но зад тях Хо разчиташе сурово потискано тържество.

— Тежък ден за Империята — обърна се тихо Малик към застаналия до него Върховен юмрук Ананд. Въпреки болката от раните си, Ананд изгледа Малик с неприкрито отвращение.

— Ден, който ще бъде запомнен.

И той скръсти ръце на корема си.

— Да. И то заради нещо повече от тази важна причина. Докато оплакваме загубата на нашата императрица, трябва да се радваме на преодоляването на това заблудено движение за отделяне, както и на сразяването на старите ни врагове, наемниците от Пурпурната гвардия.

Той погледна към земята, все едно със смирение.

— Такова е наследството от мир и безопасност, оставено ни от Ласийн.

Богове, ама той наистина прекалява. Хо погледна Хеук, който вдигна очи към небето. И все пак, какво може да направи човек, освен да стои смаян пред такава спираща дъха, безочлива дързост?

— Малик! — донесе се мощен дълбок глас. Главите се извърнаха. Запъхтян, изпонаранен, накуцващ, Мечът на Империята, Корболо Дом, си проправи път напред, подкрепян от двама от офицерите си.

— Какво е това забавяне? Защо не се строяваме за нападение? Времето е сега!

Той задъхано заоглежда всички лица.

— Обкръжили сме ги. Превъзхождаме ги. Трябва да ударим! Да ги обезглавим до последния човек! Аз ще поема командването…

— Меч — тихо го прекъсна Малик, — ние сме радостни, че все още сте с нас, ала сме наскърбени от дошлите до нас съобщения от сражението с Талийската лига.

Корболо се ококори, а устата му зяпна от пълно смайване.

— Какво?

— Много източници докладваха, че при разпръсването на фалангата ви сте се оттеглил в тила. Отричате ли тези съобщения?

— Да — за да поема командването на друго поделение и да го поведа в битка. Малик, какви са тези глупости? Губим време…

Фаларецът обаче клатеше глава, а дебелите му устни бяха извити надолу, все едно са принудени да извършват нещо нежелано.

— Съжалявам, Корболо, но Мечът — след като е излязъл на бойното поле — не се оттегля. Оттеглянето означава предаване на цялата имперска войска.

Малик вдигна глава и огледа събраните офицери.

— И за мен свидетелство за изключителния дух и издръжливост на тези войски е това, че те не са се разбягали тогава и на това място. Следователно, в качеството си на имперски съветник, говорител на Събранието, мое нерадостно задължение е да наредя да бъдете задържан, докато не бъде свикан съд, който да разследва тези събития.

— Какво!

Мечът зяпаше, устата му се движеше, след което изведнъж се нахвърли върху Малик. Офицерите, които досега го бяха подкрепяли, сега го удържаха.

— Ти… твар такава! Не можеш да ми сториш това! Аз съм Мечът! Победителят! Аз спечелих тази битка!

Мъжът се бореше, а ръцете му се свиваха и разпускаха. Той погледна с изскочили очи събраните офицери. Напанското му лице потъмня, а на устните му изби пяна.

— Аз съм ваш военачалник! Аз ви поведох към победата!

— Затворникът ще бъде заставен да замълчи — нареди Малик.

Натъпкаха парцал в устата на Корболо. Отведоха го — той риташе, бореше се, гъргореше и крещеше под парцала.

Малик тъжно поклати глава.

— Вашата мъдрост и сдържаност са вдъхновение за всички нас, господин съветник — обади се някаква старица.

Очите на Малик се изостриха, огледаха тълпата, спряха се върху едно лице и се свиха до блеснали процепи.

— Нека тя дойде напред — нареди той.

Излязоха уикските близнаци, които крепяха Су. Хо тръгна да излиза, но Хеук го удържа.

— Значи вие, уикците. Още веднъж пред мен. И все пак от всички чувам, че вашият пристъп унищожил Гвардията и отворил пътя към победата за Империята. За това всички ние сме ви задължени. И ви благодарим…

Су се поклони леко.

— Ние молим само за това, което ни принадлежи по право.

— О, да… разбира се.

Малик отново скръсти ръце на корема си.

— Тази скорошна политика по отношение на земите ви. Зле замислена и нечовечна. Разбира се, аз винаги съм бил против нея.

Сега близнаците се впуснаха напред с разкривени лица, но ръцете на Су ги стиснаха за раменете и ги удържаха.

— Може би тези нови имперски имоти могат да получат от нас двадесетгодишни срокове за наем — предложи Су — и така ще избегнем по-нататъшни насилия и смутове.

Устните на Малик се свиха. Върховете на пръстите му се допираха върху корема.

— Подробностите ще бъдат уточнени в договора, разбира се.

Су наклони глава:

— Разбира се.

Малик небрежно махна с ръка.

— Много добре. Готови сме. Можете да си ходите.

— Вашата честност и състрадание са урок за всички нас — пропя Су и се поклони. Хо смигна на старата вещица, докато близнаците й помагаха да си тръгне.

— Господин съветник — обади се Бала от паланкина си.

— Да, Върховен маг?

Върховен маг. Хо остро изгледа Хеук — а старият маг още веднъж вдигна поглед към небето.

— На върха на хълма е било осъществено влизане в множество Лабиринти.

Малик кимна замислено и изгледа офицерите.

— Съобщете на Гвардията, че според нас днес са загинали достатъчно от добрите ни войници. Достатъчно кръв бе пролята в това безсмислено отмъщение. Говоря неофициално от името на Империята — те имат нашето разрешение да си вървят.

— Това е удобно — тихо промърмори Хеук, — понеже те вече си тръгват.

Хо се наведе, за да му отговори:

— Това ще изглежда добре в историческите книги.

Хеук махна настрани.

— Хайде. Вече преливам от това. Още едно негово изказване и ще повърна. Нека сръбнем по едно с тези добри войници.

— Аз мога да видя историческите книги — продължи Хо, докато вървяха. — Келанвед Страховития. Ласийн Кървавата. И Малик Благожелателния.

— Малик Справедливия — предложи Хеук.

Някакъв глас ги повика:

— Редови маг!

Те се обърнаха. След тях вървеше паланкинът на Бала, воден от плешивия, запотен исполин от Дал Хон.

— Върховният маг желае да се явите пред нея — нареди той.

— Това ми стига, за да ме застави да се оттегля по-рано от служба — промърмори Хеук.

И двамата зачакаха паланкинът да се доближи.

— Гротен — обади се Бала през прозирните завески от бял плат. — Позволи им да се доближат.

Началникът на стражата Гротен кимна.

— Да, господарке.

Хеук въздъхна и се доближи заедно с Хо.

— Кажи, Бала.

— Обръщението е „Върховен маг“. Моля, запомнете го оттук нататък.

Върховният маг Бала се беше излегнала върху артистично наредени възглавници от чиста коприна. Тя бе пищна жена от Дал Хон — Хо забеляза, че шестимата й яки носачи се потят усилено. Тя бавно вееше с ветрило на лицето си.

— След като съм Върховен маг на цялата Империя, не мога да се занимавам с дреболиите на кадровите магове във всяка армия. Следователно ти вече си начело на кадъра в Четвърта армия. Докладваш на мен. А ти… — ветрилото посочи Хо. — Не си добре дошъл сред кадровите магове. Ние не желаем такива като теб.

Хо сподави смеха си и махна в знак на съгласие.

— Твърде голяма заплаха, а, Бала? — попита Хеук.

— Не ме отегчавай с безсмислените си приказки, Хеук. Хубав ден. Аудиенцията приключи. Гротен!

Телопазителят застана над тях.

— Сторете път!

Хо се остави да го избутат настрани. Той погледна как паланкинът се отдалечава.

— Познавам един войник — замислено произнесе Хеук, — който, ако я беше видял, щеше да припадне на място.

Той направи знак на Хо да продължат.

— Какво става с Ласийн? — попита Хо.

— Вероятно Малик няма да се поскъпи при строежа на гробницата й в Унта. Как само би я изтормозило това.

— И от тази гледна точка това е още повече оправдано, струва ми се.

— Ами ти? — попита го Хеук.

— Оттеглям се в Хенг. Имам много неща, които трябва да направя там. Много.

Хеук го изгледа косо и почеса наболата си изцапана брада.

— Вярно…?

— Да, наистина… Да!

Хеук нагласи пръстената кана, която държеше под едната мишница.

— Аха.

 

 

Кайл и Изгубените братя чакаха, докато Гвардията мина през отворените порти, за да отпътува през Имперския Лабиринт. Последните бяха К’азз, Бляскавата, Шел и двама много очукани и натъртени магове Обетници — Блуз и Пръстите.

По време на изтеглянето редиците малазанска пехота и конница от Кан и Коун ги гледаха с готови щитове, ала мечовете им бяха в ножниците, а копията — вдигнати. К’азз доближи Кайл, който посочи редиците на имперската войска.

— Те ви оставят да се изтеглите.

Старецът кимна.

— Да. Този Малик несъмнено смята да припише цялото кръвопролитие на действията на Ласийн, тъй че едва ли би могъл да направи нещо такова. Ами вие? Сигурни ли сте, че няма да дойдете? Определено сте добре дошли.

— Не, благодаря. Но ще бъда благодарен, ако можете да ни преместите малко.

— Ще видим. Къде ще отидете?

Кайл сви рамене.

— Не съм сигурен. Трябва да го обсъдим.

— Много добре. Оставям нещата на Шел. Във всеки случай — и той стисна раменете на Кайл, — дължа ви повече, отколкото бих могъл да кажа. Винаги можете да разчитате на Гвардията. Нали?

Кайл притеснено махна на всичко това, но кимна благодарно.

К’азз отиде до портата, обърна се и помаха. Кайл и Изгубените братя вдигнаха ръце за сбогуване. После и Бляскавата им махна, поклони се и прекрачи. Последваха я Блуз и Пръстите и вратата се затвори с прошумоляване на отвятия въздух. Шел чакаше до нейната и им махна да идват.

— Имам указания къде да ви заведа.

Кайл се спогледа с Преследвача, Пустошта и Кокошката и вдигна вежда. Кокошката пристъпи и потърка ръце:

— Къде отиваме, моме? Даруджистан? Корел? Арен?

Тя просто се усмихна, а бръчките около устата й се стегнаха.

— След вас.

Кайл изпита съвсем за кратко усещане за загуба на посока, а после мокасините му се допряха до прашен пръстен под в празна, отдавна изоставена стая. Той се завъртя и огледа прашните помещения — къде ли бе това? Преследвача и братята излязоха от нищото, присъединиха се към него и също така трепнаха, а ръцете им паднаха на оръжията.

— Къде сме? — Преследвача изрече на висок глас въпроса от името на всички.

Пустошта приседна на някакъв зинал прозорец.

— Вечният Лед да го отнесе дано! Та ние сме още тука!

— Какво? — всички отидоха до него.

— Ето ви го бойното поле!

— Виждам коунските знамена.

Преследвача отстъпи от прозореца.

— Какво е това…

— Светилището… — промълви Кайл и се огледа. — На изток — скалата. Как го наричаше Бляскавата?

— Светилището на Бърн — допълни го Кокошката.

— И защо тук? — попита Преследвача.

— Щото тука има още някой — обади се нов глас.

Те се завъртяха и оръжията им изсъскаха от ножниците, но видяха един от Братята на Пурпурната гвардия.

— Изгърбен! — възкликна Кайл.

— Да, момко.

— Какво правиш тук, в името на Царя на ветровете?

Сянката пристъпи напред и се ухили, облечена в дрехите — парцаливата провиснала риза и дрипави панталони, — които носеше приживе.

— Аз съм с теб, момко.

Всички махнаха оръжията си.

— С мен?

— Известно време ще бъда с теб. По разрешение на К’азз.

— Наистина? Точно както другите Братя отиват при К’азз?

— Да — за малко. Май докато Обетът не ме притегли отново.

— Все едно отново сме си у дома — тихо рече Пустошта на Кокошката, който яростно го изгледа да мълчи.

— Защо тогава можем да те виждаме и да те чуваме? — както винаги скептично попита Преследвача.

Прозрачно свиване на рамене.

— Предполагам, че защото известно време сте били гвардейци.

— Значи никой друг няма да те види или чуе? — попита Пустошта.

— Отде да знам. Да не съм маг. Май само ако са жреци на Гуглата или магове.

— Твърде много изглежда все едно сме си у дома — изрече Пустошта зад дланта си.

— Млъкни — обади се Кокошката, отръска се и изчетка прахта от гъстата си коса.

Кайл отиде до прозореца и се облегна на перваза. В сгъстяващия се здрач из равнината горяха огньове. Толкова много. Откъде ли са дошли всичките?

— Ние заради теб ли сме тук?

Изгърбения почеса темето със скъсената си ръка, както правеше приживе.

— Не. Аз отивам с вас. Тук има още някой. Хайде, ще ви заведа при него.

Кайл и Изгубените братя се спогледаха, когато сянката излезе от стаята през една от отворените врати. Миг по-късно се появи отново и им махна да вървят.

— Хайде. Оттук.

Преследвача даде знак на Кайл да води. Той разтвори ръце, все едно да отрече всякакво участие в това, но излезе пръв.

Изгърбения ги преведе през объркан лабиринт от порутени, изоставени стаи и зали. Някои не бяха нищо повече от прекатурени стени, открити към небето, а други — тъмни като хлътнали мини. Натрупаните с годините прах и боклуци плътно застилаха всичко.

След време Кайл подуши дим от дърва и готвена животинска мазнина. Той се спря, обърна се към братята и докосна носа си отстрани. Те кимнаха и внимателно извадиха оръжията от ножниците си. Приведен, той бавно се промъкна през плътните сенки на множество малки стаички. Пращенето и съскането на огъня го водеха напред, докато не съзря светлината. Кайл се спря и зачака братята да го настигнат. Сянката на Изгърбения бе отишла напред. Щом се озоваха всички заедно, Преследвача направи знак на Кайл — те двамата да застанат отдясно и отляво, а Кокошката и Пустошта да държат средата. Всички кимнаха.

След мълчаливо броене те нахлуха в стаята с издигнати оръжия. На стената на засипана с боклуци стая се бе облегнал едър мъж. Гореше малък огън.

— Това ти ли си, Кайл? — изненадано възкликна той. — Какво правиш тук?

Кайл се изправи и изпусна оръжието си.

— Сивогрив!

Едно от очите му бе надуто и затворено. Горната устна — сцепена и надута. Едната страна на лицето беше разцъфнала в тъмнопурпурно, а косата — изцапана със засъхнала кръв. Доспехите му бяха струпани в един ъгъл. Той посочи захилената сянка на Изгърбения:

— Знаех, че ще е гвардеец, но не те очаквах.

Кайл приседна до огъня.

— Какво правиш, та се криеш тук?

Човекът изглеждаше неловко и сведе поглед.

— Е… знаеш, имперските все още имат обявена цена за главата ми.

И Кайл си спомни. Главата му струва буре черни бисери. Той махна към братята.

— Е, ние ще ти помогнем да се измъкнеш — нали, Преследвач?

Най-старият от Изгубените братя опря ръка в челото си и въздъхна:

— Да. Разбира се. Май само това правим.

Пустошта приседна до огъня.

— Какво печеш тука?

— Заек.

— Изглежда готов. Може ли?

Сивогрив му даде знак да се обслужва сам.

— Трябва да отидем на юг — обяви Пустошта, откъсна си парче месо и облиза пръсти. Той опря едрите си космати ръце на коленете.

— Север — незабавно възрази Кокошката.

— Мислех си за запад — предложи Сивогрив, донякъде изненадан.

— На мен пък ми харесва северът — изрече Преследвача и кимна на себе си.

Както си дъвчеше, Пустошта вдигна ръка за мълчание.

— Знаете ли — на юг наистина ще е по-добре.

Кайл просто се ухили, седна до огъня и се зае да развързва гамашите си. Това можеше да продължи цялата нощ.

 

 

— Кодошиш ме, нали така? — обърна се Наит към Хеук.

— Не — вярно е. Чух го от всякакви хора.

— Какви хора?

— Всякакви.

— Проклятие.

И Наит отново се отпусна в прохладата на окопа.

— Проклятие!

До окопа се доближи кавалерийски офицер в униформа на Коун. Той примижа в тъмнината на сгъстяващите се следобедни сенки.

— Търся сержант Шушумигата.

Урфа се изправи, опули се насреща му и се усмихна с неравните си зъби.

— Хубав кон.

Появиха се Бърборка, Кочана и Кибб, понесли натрошени греди и дъски, и ги хвърлиха до една купчина. Офицерът я изгледа — приличаше на приготовления за голям огън.

— Няма да оставате тук за през нощта, нали така?

— О, оставаме — изправи се Наит. — Какво от това?

— Разбирам, че заповедите са да се движим на изток по търговския път. Това тук е едно огромно поле на смъртта. Не е здравословно. А е и опасно. Ще има чакали.

— Чакалите не обичат огъня — произнесе Наит страшно сериозно.

Кавалерийският офицер премигна неуверено.

— Така… значи няма сержант Шушумигата?

— Не, господине — отвърна Наит. Той махна на Ситния, който минаваше и бе вдигнал ръка за поздрав.

— Лим? — викна Наит. Ситния вдигна палец.

— Опитайте Трета рота — предложи Урфа.

— А тази рота коя е?

Урфа се намръщи и очите й се кръстосаха.

— Не знам, господине.

Тя се обърна към окопа.

— Ей, вие, нехранимайковци такива! Коя рота сме?

От сенките се донесоха гласове:

— Май сме Първа.

— Четвърта.

— Тц, Първа ще да сме.

Урфа се усмихна зъбато и намигна.

— Това е то, господине. Или сме Първа, или сме Четвърта. Няма ли да останете? Имаме си огън. Имаме си голяма риба за пържене. Ще му пийнем и ще си вземем сбогом с всичките си приятели.

— Звучи очарователно — сухо отбеляза коунският офицер и леко подръпна юздите на животното си. — Тогава ви оставям тук.

Урфа отново се смъкна в окопа.

— Проклятие. Беше сладък. Харесвам кавалерийските офицери.

— Той ще намери кап’тана — предупреди Мей, полегнала под последното слънце близо до окопа.

— Може би — възрази Наит. Той отново се настани до Хеук, седнал и притиснал каната до гърдите си.

— И така — не могат да я свалят? Наистина?

Хеук, затворил очи, кимна прекалено утвърдително:

— Не. Не се сваля.

— Проклятие.

Наит се изправи и огледа купчината дърва.

— И вие наричате това дърва за голям огън? Искам още два пъти по толкова! Хайде, още една разходка до кораба. Да вървим!

Взводът му се размрънка, бавно стана и се понесе.

— Мислех си, от каквото тя ми каза… че може би, разбираш ли, че е възможно.

Хеук произнесе мълчаливо „Не“.

— Тогава как го правят?

Вдигане и сваляне на рамене от страна на Хеук. Наит изруга, хвърли шепа пръст и отфуча. Хеук отвори око, погледна го как си отива и се усмихна. Добре. Турмалин — дължиш ми три буренца дестилирани морантски спиртни питиета. И по-добре го направи, иначе старият Наит ще открие, че бронята все пак се сваля.