Невал Од’Ор, Главен пълномощник на Коун, закусваше с чай и зелен пъпеш на терасата си, издигната над Улицата на добродетелното благоразумие, когато безполезният му племенник се провикна отдолу:

— Друг флот, чичо! Флот!

Невал се задави, изгори си устата и изплю противната течност през терасата.

— Какво? Вече?

Изправи се на парапета и наистина — истински облак от платна приближаваше входа на залива. Коварният му племенник се бе понесъл по улицата към пристанището в новата си небесносиня носилка. Богове, днес дори селските идиоти се придвижваха с блясък.

Така. Вече е пристигнала. Трябва да е затрила всичките си гребци роби или пък да е изцедила живота от някой маг на Рюз. Всичко, както му го бяха съобщили източниците му — и защо не, плащаше им цяло състояние. Още една войска в поход, която да бъде оскубана. В името на яловия член на Гуглата — след като измъкнеха цялото злато от тези, дори кучетата щяха да се разхождат преяли. Хвърли половината пъпеш върху калния, оцапан с тор калдъръм, та просяците да се сбият за него, и нареди да приготвят одеждите на сана му. Последната му мисъл на терасата бе, че ще трябва да си купи много по-голям паланкин.

Пристанът бе залят от вълна зяпачи, но охраната му си проправи път с бой.

Докато изритваше гражданите на Коун настрани, Гротен ревеше:

— Сторете път за вашия избран представител!

— Какво е? Какво виждаш? — извика Невал през завесите.

Гротен промуши запотена кръгла глава през парчетата плат и прекара ръка през лъсналите си вежди.

— Малко са като за имперски флот, господине.

— Искаш да кажеш, господин Главен пълномощник. А ти какво очакваш? Трябва да е челната ескадра.

— Щом така казвате, господине.

Той отмести прозрачните завески.

— Гротен! Запотяваш плата!

— Извинете — той наведе глава и погледна навън. — А са и доста очукани, господине.

— Е, вероятно е била принудена да изземе изостаналите в пристанището на Унта плоскодънни съдове и лодки. Научих, че някакво разбойническо нападение на наемници й е излязло скъпо.

— Щом така казвате, господине.

Невал го отпъди с ръка.

— Просто ме заведи при тия, дето хвърлят котва.

— Слушам, господине.

Докато работниците връзваха въжетата за кнехтовете, а на кораба приготвяха стълбичката, Невал нареди на носачите си да го спуснат. Махна с ръка и поиска помощ, за да се изправи от паланкина си. По стълбичката тръгна представител — командир или капитан. Невал отново надипли плътната си кадифена представителна дреха и късогледо се вторачи в човека. За изненада на Главния пълномощник, мъжът носеше дълга, повлякла се по стълбата ризница, висок шлем с връх и люспести съчленени железни ръкавици. А доспехите му не бяха нови. Бяха почернели и издраскани, все едно са били хвърлени в ковашка пещ.

— Коун приветства с добре дошли — с добре дошли…

Невал оглеждаше мачтите и въжетата за знамена или за някакви гербове.

— … вашите войски. Смятайте, че се намирате между приятели.

Човекът се спря пред него. Високият шлем се обърна, докато оглеждаше брега.

— Трябват ни превоз и коне. Каруци, талиги. Всичката храна, която можете да предоставите на една действаща армия.

— Разбира се! За нас е удоволствие. Ала преди вас премина отцепническа войска. Оставиха ни без нищо. Малкото, с което разполагаме, е жизнено необходимо, за да изхранваме себе си и децата си. — Невал произведе самоукорителен смях. — В наше оправдание, трябва да ви предупредя, че разделянето ни и с най-малката част от него ще струва скъпо.

Металът застърга и заскърца, докато шлемът се местеше надолу, за да го изгледа право в очите:

— Ще струва какво?

Пламъци осветяваха колоната на Пурпурната гвардия, докато изкачваше западния път на излизане от града. Бляскавата вървеше пеш; спря се и обърна поглед към пламтящия Коун, докато сградите се разпадаха до овъглени руини. Покрай нея громоляха каруци, претоварени с укрити и складирани храни; теглеха ги напрегнати и запотени породисти състезателни коне — те подбелваха очи от отношението, на което не бяха навикнали. Премина и редица насила набрани от Коун хора — пиките и копията им стърчаха настрани, а очите на младежите също бяха облещени от отношението, на което също не бяха навикнали. Тя потърка страната си, където Шел ряза надълбоко, за да излекува възпалението от арбалетната стрела — една от най-лошите рани, които бе получавала някога.

На събранието тя се изказа по принцип срещу принудителния набор на войници. Трябваше да признае обаче, че са необходими, за да подсилят основата на Гвардията. Офицерският корпус от почти сто Обетници командваше сила от девет хиляди ветерани от Гвардията, сега увеличена с близо петнадесет хиляди наборници от Баел, Стратем и Коун. Тя знаеше, че са малочислена сила в сравнение с имперските войски, ала Обетниците бяха много повече от просто бройка, а дванадесет от тях бяха магове.

Гледаше пламъците, облизващи южния хоризонт, и кълбестата димна мараня и се питаше колко ли градове и селища са оставили в такова бедствено положение. Толкова много! Дали всички споменаваха името им с проклятие сега? Както несъмнено го правеха жителите на Коун. Ала не бяха ли дошли като освободители? Тя свали оцапаната със сажди ръкавица и за малко притисна очи с ръка, сякаш опитваше да заличи гледката. Прокашляне привлече вниманието й — до нея стоеше малазанският отстъпник Сивогрив. Държеше шлема си под мишница, а присвитите му леденосини очи я гледаха с истинско притеснение.

— Да?

Той надигна прошарена със сиво брадичка на запад.

— Колоната вече подмина, госпожо лейтенант.

Бляскавата се намръщи и последва погледа му — наистина, докато бе стояла умислена, цялата колона бе преминала покрай нея. Сега, когато тя и останалите Обетници се движеха повече сред — как да го кажем — обикновени мъже и жени, тя по-често обръщаше внимание на такива мигове. От време на време тя започваше разговор с друг Обетник или споделяха спомени, за да открият, че целият следобед е преминал. Все едно бяха навлезли във време — или по-точно във възприемане на времето — различно от това на останалите хора.

Тя наклони глава и даде знак на Сивогрив да вървят.

— Да продължим с тях?

Полуусмивка разтегна пълната уста на мъжа и той се поклони.

— Мнозина от Обетниците се чудят, че си с нас, Сивогрив — започна тя, докато вървяха. — Още веднъж ще застанем срещу имперските сили — може би хората от старото ти назначение.

Замислено кимане в знак на съгласие.

— Ще се изправим срещу имперските сили, но не срещу хора от моята част. Те си остават заклещени в Корел. Истината е, че със сведенията, които получаваме за тази гражданска война или въстание — наричайте го както искате — и за тази Талийска лига, аз съм още по-доволен да бъда в Гвардията. Струва ми се, че всяко вътрешно, хм, преустройство би действало срещу удължаването на, хм… забъркванията в чужбина.

Бляскавата изгледа широкоплещестия бивш командир. Вятърът изпъваше дългата му права сива коса. Слънцето и вятърът бяха опърлили заоблената му неизразителна физиономия почти до черно. Очевидно се бе възползвал от своя дял от обредите на Денъл за удължаване на живота — богатствата на Империята го позволяваха. През ума й мина, че той е един от малкото живи хора, когото можеха да считат подобен на Обетник. И все пак какво беше показал досега сред тях? Много малко. Повечето от братята и сестрите й се отнасяха — нека бъдем честни — пренебрежително към него. Смятаха го за неудачник, за неспособен офицер, пречупил се под напрежението на трудния си пост. Тя обаче усещаше нещо повече у него. Прикрита сила, достатъчно могъща, та да устои не само на собствените му началници, но и на корелската Стража на бурите. Забърквания в чужбина. Очевидно беше офицер, който остро усеща отговорностите на това да водиш войници.

— Обмислях попълването на щаба си и ви предлагам капитански чин и командването на крило на бойното поле.

Прошарените в сиво вежди на мъжа се надигнаха.

— Капитански чин?

— Да. Приемате ли?

— Вашето доверие е чест за мен. Възможно е обаче да има възражения…

— Ще има възражения, разбира се, но няма да има заплахи. Приемате ли?

— Да.

— Добре. И сега, какво можем да направим, за да станат тези наборници надеждни?

Ухилване на квадратните бели зъби.

— Известен брой малки победи биха допринесли доста за това.

* * *

Помещението на управляващия Върховен съвет на магистратите на Ли Хенг официално се именуваше Зала на благоразумието и добросъвестната управа. Хората го наричаха Двореца на мръщенето и пелтеченето. Твърде предвидимо залата имитираше града във вид на кръгла стая, в която издигната галерия гледаше към разположен в средата под. Непрекъсната маса от розов мрамор обхождаше горната галерия, където магистратите заседаваха над просителите долу.

Фурията — тялото й бе стегнато превързано под доспехите — заемаше въпросния под заедно със Сторо, Копринения, Лис, Рел и капитан Гуджран. Скърцаше със зъби и само това можеше да стори, за да се удържа и да не избяга незабавно от това безсмислено заседание. Сторо обаче помоли за помощта й и тя присъстваше въпреки належащата нужда от питие. Също тъй за пръв път след пристъпа виждаше Копринения — напоследък магът все бе зает или отсъстваше. Все още имаше да му задава много недвусмислени въпроси във връзка с Ал, градския маг.

Магистратите безделничеха и пререждаха книжата си, всъщност го вършеха прислужниците им, седнали зад тях като секретари. Фурията забеляза, че много очи гледаха не Сторо, а Рел, жилавия дженабакъзки юноша, застанал с наведена глава — дългата мазна коса закриваше лицето му. Носеха се слухове за извършеното от него на Северната порта на Вътрешния кръг. Фурията не бе изненадана — беше го виждала в действие достатъчно пъти, за да не се изненадва от нищо, касаещо невероятното му майсторство с меча.

Магистратът Ерлан почука с края на палката си по масата и се прокашля.

— Почитаеми магистрати, граждани, молители. Събрали сме се тук, за да обсъдим тежките действия, произтичащи от скорошните злощастия, докарани върху този град от сегашното му военно ръководство.

Зад Ерлан неговият слуга Джамаер непохватно дращеше върху закрепен на коленете си лист пергамент. Магистратът насочи палката си към Сторо.

— Сержант Сторо Маташ, временно произведен в Юмрук, имате ли да произнесете нещо в своя защита сега?

Сторо отпусна ръце иззад гърба си. Широкото му лице беше невъзмутимо.

— Нищо.

— Нищо?

— Нищо.

Високо над тях магистратите си размениха притеснени погледи. Ерлан размаха палката си, все едно почистваше масата.

— Много добре, командир. Не ни оставяте друг избор, освен да следваме тежкия път, избран от този съд — той посочи с палката си. — Вие, Юмрук, сте разжалван от всички чинове, отстранен сте и сте поставен под стража за престъпна небрежност.

Палката се отмести към капитан Гуджран.

— С властта, в която е облечен този съд, вие, господин капитан, сте повишен в звание Юмрук — само временно, разбира се — и сте натоварен с военното командване на града. Първото ви действие като комендант ще бъде започване на преговори с обсаждащите войски, за да проучите условията за предаване. Това е, Юмрук Гуджран. Имате званието си. Моля, действайте според него.

Фурията се обърна и се заоглежда из залата към сериозните лица на магистратите, надвесени в намръщен кръг към тях. През ума й мина мисълта, че тук няма и един прозорец. Просто седмина старци и пет старици се гледат едни други в кръглата стая. Струваше й се, че един-единствен насочен към града прозорец щеше доста да помогне на този съд. Както стояха нещата обаче, застаналият до нея капитан Гуджран само почеса обгорената си вежда и произнесе:

— Не.

Палката замръзна:

— Не?

— Не.

Палката потрепери.

— Помислете си, господин капитан. Излагате на опасност своето бъдеще и издигането си. Предлага ви се звание, много надвишаващо това, което иначе би ви позволил произходът ви.

Ръцете на Гуджран застанаха на колана му.

— Въобще не си правите услуга с това, господин магистрат.

— Достатъчно с това излагане — избухна от мястото си през една четвърт от обиколката на залата магистратът Пленгилен. — Задръжте ги всичките.

Той махна с палката си към един от стражите.

— Повикайте съдебния пристав. Задръжте тези престъпници.

Стражарят погледна към средата на помещението. Сторо кимна съвсем лекичко. Войникът излезе. Трима от дванадесетте магистрати също скокнаха и забързано излязоха от стаята. Фурията хвана Сторо за ръката в готовност, но той отмахна и я успокои. Скоро магистратите се появиха отново — завръщаха се в залата, принудени от заелите всички изходи войници.

Магистрат Ерлан се огледа, забеляза войниците и имперската им униформа и изруга. Захвърли палката си върху масата и вкопчи пръсти в предния й ръб с изкривена от отвращение уста.

— Така — изсъска той. — Всичко се свежда до това. Узурпация на законното републиканско управление. Още веднъж вие, малазанците, показвате що за разбойници и престъпници сте. Вие управлявате с меча и юмрука. Нашата власт се основава на съгласието на управляваните. Ще видим кое ще бъде оправдано от историята.

Сторо наведе глава към стражите, които вдигнаха магистратите от местата им.

— Струва ми се, магистрат Ерлан, че единствено вие сте сляп за истината, според която потисничеството се наблюдава в много проявления. Вземете под внимание, ако сте в състояние да го направите, твърде тясната прослойка избиратели в този град, от чието име вие и обкръжението ви твърдите, че говорите за последните сто години.

Магистратът зяпна към Сторо — както направи и Фурията. Никога досега не го беше чувала да говори по такъв начин. Каза си, че зад подобни твърдения обикновено стоят множество часове скъпоструващо частно обучение. Докосването до управлението явно изваждаше на показ скритите дарби на Сторо.

Ерлан се обърна към слугата си, когато към него посегна един от войниците.

— Направи нещо, Джамаер! Арестуват ме!

Перото на Джамаер скърцаше, докато той съвестно записваше думите на магистрата. Ерлан изръмжа и събори книжата от коленете му.

— Не, не! Направи нещо, глупако. Работиш за мен повече от тридесет години! Това нищо ли не означава?

Бавно и тържествено Джамаер връчи на магистрата собствения му чадър.

Фурията сподави смеха си, а Лис се изкиска. Сащисаното смайване върху лицето на Ерлан си заслужаваше.

Щом отстраниха магистратите, Сторо нареди на стражата да излезе. Чакаше залата да се опразни с отново сключени на гърба ръце и разглеждаше настлания с черни мраморни плочки под. Копринения крачеше насам-натам и Фурията забеляза, че въпреки наличната дори и в обсадения град възможност, магът не беше сменил или изкърпил парцаливата си премяна и дори не бе дал за поправка износените си ботуши. Тя забеляза и как при минаването му от единия до другия край на залата неговият поглед неизменно се връща върху Сторо. Струваше й се, че Сторо, свел очи, отбягва погледа на Копринения.

Тогава Лис се изправи, просъска и се обърна към единствения вход откъм по-долния кат. Копринения спря да снове. Влязоха трима души — или по-скоро, както се стори на Фурията, три разновидности на един и същ човек, макар и в различно облекло. Ал, точно магът, който я спаси. Фурията потърка очи. Лис видимо се дръпна от пътя на тримата. Рел откликна на напрежението в залата и се премести до Сторо — ръцете му бяха върху дръжките на отново озовалите се на презрамките два меча.

Пламналият поглед на Лис се стрелна към Копринения.

— Как смееш отново да повикаш този човек — тая твар — в града.

— Нуждаем се от съюзници, Лис.

Дебелата ръка рязко се насочи натам.

— Този Път е мерзост!

Тримата се ухилиха като един, макар усмивките им да не бяха еднакви. Лявата страна на лицето на оня, за когото Фурията помнеше, че се назова Ал, висеше като мъртва, а дясната половина на другия бе отпусната по огледален начин. Третият явно въобще не страдаше от подобен недъг. Докато ги разглеждаше по-внимателно, Фурията забеляза много повече разлики — косата на единия бе късо подстригана, а при другия висеше дълга и рошава. Всеки имаше и различни рани — белег на лицето при един, осакатена, зле наместена ръка при друг.

— И на нас ни е приятно… — поде мъжът в леки войнишки кожени доспехи.

— … да те видим… — продължи Ал, облечен в мръсните си протъркани одежди.

— … Лис — завърши третият, надянал обърнато наопаки и препасано на кръста му овче кожухче.

— Обяснение, Копринен — настоя Фурията посред тишината, последвала странната, изкривена реч на тримата Ал. Шест блестящи черни очи се обърнаха към нея и тя усети силата на този поглед, сякаш точно пред лицето й бе поставен нажежен до червено железен лист.

— По-сетне — отвърна той, тежестта на погледите на тримата се премести от Фурията и й позволи да вдиша.

Лис очевидно имаше да казва още, но Сторо се изправи, изпусна дълга въздишка, обърна се и изгледа всички. Усмихна се на някаква внезапно изникнала забавна мисъл и потърка брадичката си с палец.

— Ерлан бе по-близо до истината, отколкото си го представяше. Събрали сме се тук, за да обсъдим много важни действия.

Копринения клатеше глава, а рядката му руса коса се тресеше.

— Не — мълвеше той едва-едва с приглушен глас. — Не го прави.

Лис направи крачка към Сторо, очите й се бяха свили до цепнатини, а тримата бяха забравени.

— Да правиш какво?

— Превъзхождат ни много по численост, Лис. Трябва да намалим неравенството. Има средство да направим точно това. Тук, в града.

Сетската шаманка, която твърдеше, че е прероденият Съсъд на Бая-Гул, покровителката на всички сетски прорицателки, остана неподвижна за миг. После на Фурията се стори, че сплъстените мазни фитили на косата й се изправят, а зачервените от изтощение очи се разшириха от ужас.

— Значи — каза тя и кимна в знак, че е разбрала — така ще се изпълнят последните му думи: „Тия, що ме ненавиждат най-много, ще ме освободят.“

— Кой… — започна Фурията.

— А преградите? — настоя Лис.

— Всички ние, взети заедно, имаме възможност — отговори Копринения и се обгърна с ръце.

Лис изпръхтя презрително.

— Ние? Прегради, издигнати от Тайсхрен, самия император и още боговете знаят колцина кадрови магове?

— Ние смятаме…

— … че можем…

— … да се справим.

Една дебела ръка изскокна и се насочи към тримата:

— Не се бъркайте в това.

Лис се обърна към Сторо.

— Моля те, помисли за всичкия живот, който ще бъде погубен. За кръвопролитието.

— Точно това е, Лис. Съжалявам, но той ще ги разкъса на парчета, а ние искаме това.

Старицата поклати глава.

— А след като всичко свърши, Сторо? Целият този живот, унищожен за векове напред? Той какво?

Сторо сведе очи.

— Ще се занимаваме с него тогава — при положение, че някой от нас остане жив.

На Фурията й дойде до гуша.

— За какво говорите вие двамата? — кресна тя. — Какво става, капитане?

Известно време тримата се гледаха смълчано. После Копринения се обърна към нея.

— Човекът чакал е все още жив, Фурия — каза той. Продължаваше да обгръща тялото си с ръце. — Бил е затворен под града. Вероятно още едно от скритите оръжия, които Келанвед явно е обичал да заделя настрана за извънредни случаи.

— Бях чула, че го бутнали от скалите на насипа.

— Така е — потвърди Копринения.

— Какво? Просто бавно загрявам или пропускам нещо?

— Мнозина са заявявали, че са го убивали, но той все продължава да се появява. Някои твърдят, че не може да бъде убит. Че ще съществува, докато съществуват равнините. Но… — и погледът на мага се спря върху тримата братя — има и други теории.

Тримата дариха Копринения със стряскащите си многосъставни усмивки. От жадния блясък на очите им кожата на Фурията потръпна. Направиха й впечатление на побъркани.

— Във всеки случай, Копринения знае как да се добере до него — обясни Сторо.

Фурията гледаше от лице на лице. О, богове, не. Риландарас. Човекоядецът. Проклятието на Хенг. Според някои — бог.

— Не, капитане. Не го прави. Ще проклинат името ти в продължение на сто години.

— Ето! — Лис отново посочи с ръка. — Това излиза от най-уравновесената глава сред вас.

Сторо ритна излъскания черен плочник.

— Рел?

Дженабакъзецът не отвърна веднага. Държеше главата си наведена.

— Не ми задавайте въпроси за стратегията — произнесе той най-накрая.

Сторо махна с ръка, хвана единия от прибраните в ножниците мечове на Рел и го разтърси:

— Мисли като тактик.

Вдигане на рамене.

— В този случай няма нищо за обсъждане. Участваме в двубой. Имаме възможност да нараним неприятеля. Трябва да се възползваме от нея.

— За мен това е достатъчно — Сторо направи знак на Копринения да върви към вратата.

— Чакай!

Лис издигна заповедно ръка.

— Тук става нещо повече от това. Сега трябва да говоря като Прорицателка. Забравил ли си, че Риландарас е считан за брат на Трейк? На един от Първите герои? Трейк се възнася като бог на войната, войната идва в Хенг и брат му е освободен? Това съвпадение ли е? Кому точно служим тук — да сте се замисляли върху някоя от тези работи?

От някое време насам върху осакатените устни на тримата Ал се разгъваха широки, диви усмивки. Лудостта, която изглеждаше да искри в очите им, объркваше мисълта на Фурията. Тя погледна настрани и предположи:

— Струва ми се, че това би било от полза на Трейк.

— Или би го отслабило? Той би ли предизвикал брат си? Дали пускаме на свобода съперник за божествеността? И то какъв бог? Забравяш, че Риландарас е враг на човешкия род.

— Той…

— … не е…

— … бог.

— Глупако!

Лис тропна с обутия си в сандал крак и сцепи мраморна плоча с трясък, който отекна като морантска муниция и разлюля Фурията на мястото й. В последвалото смаяно мълчание всички се съвзеха от уплахата си и зяпнаха дебелата жена в парцалива многослойна пола и изцапано муселинено наметало.

— Сетите го почитат вече десет хиляди години!

Сторо потърка с ръка олисяващото си теме и погледна към останалите.

— Добре. Зверството му ще им бъде спестено. Той ще се стовари върху талийските войски. Точно каквото искаме.

— Оставаш непоколебим?

— Да.

Лис придърпа наметалото си и поклати глава.

— Не очаквай помощ от мен.

— Много хубаво. Съжалявам.

Сторо тръгна към изхода. Щом достигна Фурията, изрече:

— Нека проклинат името ми, Фурия, стига едновременно с това да умират.

* * *

Наследственият замък на семейството Д’Авиг от Унта гореше в нощта. От прозорците се лееха пламъци и оцветяваха кулата във виещи се сенки. Едноименното градче в подножието му кънтеше от викове и от острото чаткане на копита, докато уикските ездачи грабеха и опожаряваха. Само без клане, каза си Рилиш. Моля те, Господарке, да няма. Нищожния и Пъклената бяха предупредили строго — вземайте, каквото искате, но без убийства. Не че никой нямаше да загине тази нощ. Рилиш бе видял достатъчно грабежи, за да знае, че е неизбежно, понеже разгорещената кръв го искаше. Все пак предупреждението на близнаците трябваше да тежи. Те заплашиха с най-позорното за всеки уикец наказание — смърт чрез удавяне.

С малазанския си отряд Рилиш получи задачата да барикадира кръстопътя на главния път южно от Д’Авиг. Установиха, че е в средата на малко селце. Покрай кръстопътя стърчаха хан, заграждение за добитък и дърводелска работилница. Рилиш веднага нареди на хората да нахвърлят всичко голямо и движимо на пътя. Съзерцаваше светлината на оставения за разграбване замък, взе меха от пояса си, отпи и се отпусна на високия заден лък на седлото. Кракът му туптеше — дивото препускане през хълмовете и в ниското из богатите земеделски земи на Унта отново разкъса току-що излекувания мускул. Огледа се внимателно и пресрещна погледа на сержанта си.

— Никой да не минава, Струна.

— Няма как да мине, господине. Уикците са плъпнали навсякъде из хълмовете. Като в старо време, доколкото разбирам.

Да. Старите сблъсъци по цялата уикска граница. Колко удобно — властта на Империята рухва и следва бързо завръщане към изпитаните стари начини на действие. Никой нищо не е научил. Той вдигна глава и се заслуша — само далечни уплашени викове, а не шумът на дълга съпротива. От неговото място изглеждаше, че Д’Авиг е напълно овладян. Изненадата беше пълна. Неговата работа бе да я запази пълна.

— Сержант.

— Слушам, господине.

— Събери най-отпочиналите коне и прати един взвод на юг чак до крепостта при Джурда. Искам това укрепление да бъде наблюдавано.

— Слушам, господине.

Струната изплю бучка ръждив лист и изрева:

— Талия! Вземай храна за взвода си и се приготвяйте да тръгвате!

Рилиш хвърли поглед назад. Талия — наскоро произведена във взводен сержант и негова любовница — отдаде чест на Струната и изпрати ослепителна шеговита усмивка на Рилиш. Лейтенантът се обърна и сковано се загледа напред. Усмивки ли видя на лицата на войниците си? В името на проклетия Тогг, жено, сдържай се малко. Отчаяно му се искаше отново да погледне назад, но вече не смееше. Възможно най-опасната задача, която е изисквал от поделението си, и тя я получава. А ако отмени избора на Струната? Просто ще подрони положението му — да не говорим какво ще стори на своето. Не, просто трябваше да се довери на преценката на по-възрастния си сержант за работата. И да й пожелае благосклонността на Опонн.

— Конница, господине! — донесе се вик. — Не е уикска!

— Строй се! — излая Струната.

Двойните редици от редовни войскари насочиха събраните от тях копия, за да направят обичайния боен строй таралеж. Рилиш погледна към прозорците на горния кат на странноприемницата, към плевника на конюшнята и дърводелската работилница отсреща и леко помести мечовете си в ножниците. Скоро до тях достигна тропотът на препуснали с всички сили коне и конниците — може би двадесетима — дръпнаха юздите пред преградата от обърнати каруци. Унтанските туники в бяло и червено показваха на кого служат. Един от множеството посочи с ръка и нареди:

— Отместете преградата, глупаци! Да не сте слепи! Ние не сме уикци!

— Какви сте тогава? — извика Рилиш.

— Какви? Какви! — вбесено изрева мъжът. Лицето му над дългата сиво-черна брада помрачня. — Аз съм Дол Д’Авиг, глупако!

Рилиш усети как вътрешностите му се обръщат от страх. Проклет да е Финир, той беше. Сега го позна — братът на графа. Бяха се срещали един-два пъти при тържества в столицата. Рилиш стегна диафрагма и стисна челюст срещу световъртежа, понеже разбра, че точно сега ще отсече миналото си от себе си толкова из корен, както ако е загубил крак или ръка. Дали с този човек, или с някой друг, рано или късно — просто беше изненадващо, че дойде толкова скоро.

— Тогава те моля, Дол, в името на хората ти, да свалите оръжия и да се предадете.

Братът на графа дръпна юздите на коня си и отмести главата на животното.

— Какво! Да се предадем?

Дебелите му вежди се свиха, докато разглеждаше по-внимателно военната част пред него.

— Носите имперска форма — откъде сте се взели, в името на задника на Гуглата?

Не оттам, уверявам те.

— Няма значение. Отново те моля — хвърлете оръжията си.

Бялото на зъбите проблесна в хищна, разбираща усмивка. А и нещо изплува в ума на Рилиш, спомен за приказки по време на скучните приеми в столицата: „Дол Д’Авиг — изключително добър маг.“ Кралицата да го отнесе дано! Пое дъх да извика, но в същия миг Дол махна леко с ръка и гърлото на Рилиш се сви и се затвори. Около него копията и мечовете изтракаха по калдъръма, понеже хората му изпъшкаха задавено и се уловиха за гърлата…

Същата непреборима жажда за въздух пламтеше и в гърдите на Рилиш и той можа единствено да извади меч и да го издигне високо. Капаците на прозорците от втория кат на хана изтропаха, а зад вратите на плевнята отсреща стрелците с арбалет се изправиха на колене. Стрелите пометоха унтанската конница. Ударете го! Богове, моля ви! Взорът му притъмняваше, а мечът падна от ръката му.

Тогава — слава на Солиел! — вдишване, сладък чист въздух. Рилиш вдиша дълбоко с пълни гърди.

— Къде е той? — изпухтя лейтенантът веднага, щом можа, и се изправи в седлото.

— Изнесе се, господине. Избяга с коня.

— Добре — хванете го!

— Къде? — попита Струната.

Рилиш изруга, обърна коня си и го подкара с присвиване на коленете:

— На юг, разбира се!

— Господине! Чакайте!

Рилиш обаче не можеше да чака. Само той бе на кон. Само той имаше някаква възможност да залови човека. Втурна се през скромното селце, почти веднага го остави зад себе си и навлезе в непрогледната тъма на облачната нощ. Празни равни ниви обрамчваха пътя в едноцветно оловносиво, от време на време прекъсвано от черните черти на ниските каменни стени и от мрачината на горичките. Кракът го болеше неистово и го заставяше да се гърчи на седлото. Хладна мъглица — начало на дъжд — разхлади бузите и врата му. Точно където си представяше, че би трябвало да настигне беглеца, конят му се запъна на пътя и без малко да го хвърли над главата си. Изръмжа от болка, когато си послужи с крака, за да се върне на място. Когато се съвзе, пътят бе препречен от ездач. Рилиш посегна към единия меч, но напипа само празната ножница. Проклятие! Извади другия.

— Не съм ездачът, който ти трябва — проговори фигурата с познатия глас на млада жена. Рилиш се взря в мрака.

— Пъклена?

— Идвай. Трябва да побързаме.

Рилиш смушка коня си напред и стисна зъби.

— Ти как…

Разбира се — Лабиринтите. Върна меча в калъфа му.

— Този е добър. Изплъзва ни се цяла нощ, но се издаде при твоята барикада.

— На юг ли е потеглил?

Пъклената тръсна разбърканата си черна коса, неравно подрязана до средна дължина и подгизнала от пот.

— Можеше да яздиш по целия път до Юмрука и да не го срещнеш. Избягал е в Лабиринтите, но имам дирята му — хайде!

Конят й се понесе в галоп.

Рилиш изруга и се опита да подкара запотеното си животно напред.

— Хайде, момче. Тя язди хубава кобила. Хайде.

Или бе дръпнала юздите, или той бе измъкнал нови сили от коня си, но я достигна и двамата поеха един зад друг. Тя погледна назад и се усмихна доволно — дъщеря на степите, която е яздила, преди да проходи.

— Дръж се, малазанецо!

Рилиш не знаеше какво да очаква, сепна се и пропусна преминаването. Щом отвори очи, нивите, пътят и ниските дъждовни облаци бяха изчезнали. Наместо това копитата на коня му безшумно потънаха в дълбок мъх и гниеща пръст, а наоколо от мрачната сребърна нощ се възправяха нискорасли дървета. Пъклената спря свирепо.

— Надменен глупец! Няма представа на какви опасности се излага тук!

— Къде е тук!

Животното на Рилиш трепереше под него — мускулите му се тресяха от изтощение, а може би и от страх.

— Сянката. В работата му усетих втъкаване на Мийнас и Мокра. Сега разполагаме с доказателство. Илюзията обаче няма да го спаси от това — и тя махна към гората.

Рилиш плъзна ръка до дръжката на останалия му меч.

— Какво е това?

Тя го изгледа съсредоточено. Убитата светлина на сянката превръщаше лицето й в наситено светли и тъмни петна. Богове, изглеждаше на Рилиш като смазана майка на девет деца, видяла повечето от тях да пропадат. А беше достатъчно млада, за да му бъде дъщеря. Дете, животът е бил тъй несправедлив към теб.

— Какво знаеш за домовете на Азат?

Той сви рамене:

— Едно-друго. Разкази, предания.

— Те улавят всекиго, който е достатъчно глупав да навлезе във владенията им. Понякога с пълзящи растения или дървета.

Тя посочи гората.

— Както тия дървета са част от Азат, така и гората е част от Сянката. Никой, влязъл, не се измъква…

Пъклената вирна глава и вдигна ръка, за да пресече всякакви забележки.

— И това повдига обезпокоителен въпрос — какво може да бъде тъй трудно или важно, та да е необходима цяла гора, за да бъде хванато?

Рилиш зяпаше момичето, всъщност младата жена. Проклети да са маговете и необяснимите им академични умове. Той пренебрегна въпроса.

— Той се измъква.

— Вярно? — и тя се усмихна отново. — Не те моля да ме придружиш, но ще го направиш ли?

— Да.

— Тогава се дръж наблизо — както казвате вие, сапьорите, нещата ще станат опасни.

Тя смушка коня си напред. Рилиш я последва и изпъшка, когато смушка своето добиче. Нямаше представа по каква следа върви Пъклената — може би някаква магическа диря от управлението на Лабиринтите. Във всеки случай тя не се поколеба, прескачаше паднали гниещи стволове, заобикаляше пъновете и се навеждаше пред ниските клони. Рилиш с мъка успяваше да е близо до нея. Погледна напред и му се стори, че дебелите голи клони стават повече и може би дори се поклащаха напряко на пътя им. Изведнъж пред Пъклената се разпери жълто сияние, почти като вълни, които тикаха назад клоните, докато те двамата се промъкваха. След това Рилиш дочу в далечината звук, от който космите на врата и ръцете му настръхнаха — ядосан кучешки лай. Главата на Пъклената се завъртя рязко и въпреки че лицето й бе само бледен овал, на Рилиш му се стори, че съзира страх в очите на вещицата.

Сега посред мъха и купищата опадали листа се гърчеха корени. Конят на Пъклената се спъна, тропаше с крака и пръхтеше от притеснение. Тя дръпна юздите и посочи:

— Ето! Конят му е хванат. Движи се пеш.

Тя подкара своя кон напред, но той се запъна и затанцува настрани.

— Какво?

Отпред до тях се донесе гневен рев, после земята изригна и изправи конете им на задни крака. Рилиш закри лице от силния приток пръст и дим. Примигваше и с издигната над очите ръка различи Пъклената, изправена в седлото и вторачена напред.

— Какво бе това? — кресна той през залелия ушите му рев.

— Стори ми се, че видях…

Мучене като на бик извъртя главите им назад. Нещо грамадно се удари в гората по изминатия от тях път. Дървесината трещеше като при взрив. Той и Пъклената се усмихнаха един на друг развеселено и ужасено — явно гората не беше кой знае какво.

— Трябва да вървим!

Пъклената кимаше, но погледът й бе прикован към нещата отпред.

— Той отново се измъкна. Но съм уверена, че знам…

Тя махна с ръка, всичко наоколо трепна и изсветля до сивкав здрач. В този миг нейното животно изцвили предсмъртно.

Усещането от преминаването бе като от най-лошия махмурлук, който Рилиш въобще бе изпитвал. Държеше се за пламналото чело, а от очите му се лееха сълзи. Докато зрението му се нагаждаше, установи, че все още е на коня, но Пъклената бе паднала на земята в копитата на неговото животно — нейният кон се беше проснал мъртъв посред вътрешностите си. Половината от животното не беше преминала.

— Пъклена!

Обгърнала страната си с една ръка, тя посочи и изръмжа:

— Хвани го!

Рилиш срита коня и препусна. Размазано видя осеяна със скали равнина, едноцветно матово небе, после конят му го пренесе над издатината на някакъв хребет, плъзна се, затанцува и застъпва странично надолу по дълъг сипей до тясното и сухо дъно на долчинка. Закашля се и махна към облака прах, а около него се сипеха пръст и камъни. Някой друг кашляше наблизо.

Прахът се разреди и Рилиш видя Дол, легнал между камъните, стиснал с две ръце празните парцали на единия от крачолите си. Гледаше нагоре към него с разкривено от гняв и малко горчива веселост лице.

— Проклетите дървета ми откъснаха крака — изрече той и зъбите му проблеснаха зад брадата.

Рилиш даде на себе си позволение да се отпусне и разтри бедрото си.

— Знаеш ли — оживено продължи Дол, — в песните героят прескача от Лабиринт в Лабиринт и винаги се приземява на краката си. Никога не се оказва върху някакъв проклет хълм, та да падне на задника си.

Рилиш уморено кимна в знак на съгласие.

— Не мисля, че менестрелите са били там.

Яростна усмивка на сподавена смъртна мъка, а после човекът го погледна.

— Фамилията Кет, нали така? Рилиш?

— Да.

— Минал си на страната на варварите, а?

— Да кажем, че не съм съгласен с политиката на императрицата.

Дол го изгледа, после се засмя и завърши с болезнено ръмжене.

— Императрицата? А, да, тя.

Рилиш гледаше човека неуверено и отвори уста да му зададе очевидния въпрос, когато онзи погледна настрани и зяпна от изненада. Някой друг приближаваше и си проправяше път между камъните в долчинката — слаб, с разрошена сива коса, от него висяха разръфаните парцали на някога скъпи одежди.

— Какво е това, в името на Пътя на Гуглата? — изрече Дол и изговори мислите на Рилиш.

Необикновената фигура се приближи към Дол и се взря в него със странна усмивка, която сякаш всеки миг щеше да премине в смях. Дол го зяпаше подозрително. Рилиш стисна дръжката на меча си.

— Кой…

Стрелна се крак и удари Дол в гърлото. Оцапаните с кръв ръце на мага отхвърчаха от останките на бедрото към врата. Очите му се опулиха невярващо.

Проклет да си!

Рилиш извади оръжието, но вдървеният му крак не можа да възстанови равновесието и той падна странично от коня си. Лежеше по гръб като прекатурена костенурка, а кракът му бе усукан в стремето.

Мъжът заобиколи коня. Прокара ръка по разтрепераните му запотени хълбоци и го огледа с нескрито одобрение.

— Да паднеш така от коня си… това не бе ли някакъв пъклено хитър ход, предназначен да ме обърка?

Рилиш се чудеше какво да каже или да стори — кракът му беше безполезен и той се бе проснал безпомощен пред този безумен просяк убиец.

— Не, просто паднах от коня си.

Смях като лай.

— Симпатичен си ми — внезапно смръщване, — жалко.

Отблизо разрошената мърлява коса на човека може би беше много светла под мръсотията, а под спечената кал кожата му бе доста тъмна. Рилиш се зачуди дали мъжът не е напанец. Ала очите не бяха наред. Бяха… почти нечовешки.

— Кой си ти?

Бързо озъбване на усмивка, изчезнала тъй бързо, както се бе появила:

— Лъжа. Изгубено писмо. Прошепнато на вятъра послание. Пусната в урагана стрела.

Безумец. Рилиш облиза устни.

— Какво искаш?

— Нищо, което ти… — мъжът се спря и погледна нагоре по склона на долината. Веждите му се надигнаха.

— Не е този, когото очаквах — каза той. Може би дори не си даваше сметка, че говори на глас. — Не, все още не, струва ми се.

Той отстъпи и насочи ръка към Рилиш.

— Днес Господарката беше с теб. Не си въобразявай, че ще бъде и утре.

— Кой…?

Но шутовската фигура изчезна между камъните.

Мигове след това край коня докуцука Пъклената. Тя продължаваше да стиска страната си. Кимна на Рилиш и върна погледа си там, където бе изчезнало привидението.

— Ти видя ли го? — запита той, сякаш се съмняваше в здравия си разум.

— Да. Говори ли с него?

— Да — ти знаеш кой е той?

Дълго бавно кимане в знак на съгласие.

— О, да. И ще ти кажа съвсем честно, Джал Кет. Сериозно обмислях дали да слизам или да не слизам тук долу.

— Добре, кой е той?

Поклащане на главата.

— Не. За теб е по-безопасно да не знаеш — засега. Някой, за когото се смяташе, че е извън играта.

Рилиш си позволи да се отпусне на земята.

— В името на боговете, жено! Е, поне ми помогни да стана.

— Кой, аз?

Заедно, като си помагаха взаимно и с много опитвания наслуки, те се качиха на коня. Пъклената седна отзад и прегърна здраво Рилиш. Тя изцвили, за да подкара коня му да върви, а животното си заизбира път между канарите.

— Къде точно се намираме, в името на всички Царства? — попита Рилиш.

— В Имперския Лабиринт.

— О. Мислех, че вече никой не ходи там.

— Така е.

— Да не би да сме срещнали причината за тази забрана?

Тя прошепна в ухото му:

— Как бихме могли, след като никога не сме били тук?

Докато Пъклената внимателно нагласи прехода им вън от Лабиринта, Рилиш опита да пребори внезапното остро усещане за топлината на прегръдката на младата магьосница. По-късно през нощта, преди зазоряване, когато Пъклената, той и изтощеният им кон вървяха по пътя на север през студения ситен дъждец, нещата не стояха по-добре. Тогава иззад живия плет покрай пътя се изправиха войници, Рилиш рязко дръпна юздите и видя как Талия го наблюдава над приклада на издигнатия за стрелба арбалет. Тя свали оръжието, но му отправи поглед — предупреждение за следващата им среща, както бе седнал на коня в ръцете на Пъклената.

* * *

На Кайл му се струваше, че брегът на тази непозната страна не е нищо повече от левга след левга празни пясъци, отвеждащи до гъста джунгла. Ереко ловко направляваше Хвърчило през пролуките между скалите, докато се промъкваха на северозапад. По дирята им из въздуха се носеха и се гмуркаха бели и черни морски птици. При надзърване от перилото човек все едно поглеждаше надолу от голяма височина — под тях величествено отминаваха подводни планини от корал. Слънцето светеше с неизпитвана от Кайл ярост. Сякаш печеше темето му. Братята използваха ивици кожа и омотаха парцали около главите си; Преследвача дори си свали бронята и седеше само по кожени дрехи, с намотан на главата пояс и побледняло като чаршаф лице. Само Пътника и Ереко изглеждаха непокътнати от смазващата жега. Кайл го сърбеше от потта и като че по цялото му тяло пълзяха обриви.

— Няма ли да слезем сега? — за пореден път запита той Ереко и прекара пръст по напуканите си устни. — Водата ни е малко.

Пръстите му се изцапаха с кръв.

— Тази страна е опасна, Кайл — отговори грамадният Тел Акаи тъй търпеливо, както и при първото питане на Кайл. — Трябва да бъдем внимателни.

Да бъдем внимателни! Кайл за малко да посочи към носа, където Пътника бе полегнал в сянката на някакъв брезент. С такъв несъмнен майстор на меча като него на борда? Ами ти, висок почти два човешки боя гигант? А тримата ветерани от Ассаил, напуснали Пурпурната гвардия, понеже им се сторила скучна? Богове и духове, що за страна беше това?

Въпреки това не спряха — дори и когато последната вода бе изтръскана от последното буре. Златната светлина на следобеда преля в дошлия объркващо внезапно червен залез. За малко отново да запита защо Ереко не прави опит да хвърли котва край брега и дали само ще се носят така до смърт от жегата, когато се усети, че никой друг не пита. Всички останали, дори пламенно самостоятелният Преследвач, явно се подчиняваха на опитността на гиганта. Кайл стисна зъби и се облегна на топлите, влажни и вече плесенясали дъски на Хвърчило.

Със спускането на вечерта Кайл задряма в смазващите жега и влажност. Събуди го просумтяване от един от Изгубените братя. Всички гледаха право напред. Кайл се поизправи. Далечни факли осветяваха края на дълга ниска пясъчна ивица, вдадена навътре в морето. Зад факлите се издигаше голяма палатка — тънкият плат на страните й леко се издуваше на слабия нощен ветрец. Ереко обърна носа към брега.

Пътника се изправи; отново нагласи подплатената с плъст проста плетена ризница, която носеше под тъмните кожени одежди; препаса на кръста си дългия тънък меч с черна дръжка. Кайл откри, че не може да откъсне очи от това оръжие. Носът остърга пясъка и Пътника скокна в прибоя, за да удържи лодката. Преследвача и братята направиха като него. Издърпаха Хвърчило колкото можаха нагоре по брега. Кайл препаса сабята си и скочи на мокрия пясък. Ереко слезе невъоръжен. Щом краката му допряха земята, гигантът за миг остана неподвижен и със сведена глава. Кайл като че ли го дочу да нашепва нещо, което може би бе молитва. Когато се изправи, обикновено усмихнатите му устни бяха изопнати, а челото — набръчкано. Изглеждаше като човек, очакващ изпитание. Пътника ги поведе към палатката.

Щом приближиха, от отворения навес се появи мъж. Беше едър, висок и добре подплатен с тлъстини. Светлината на факлите играеше по лъскавите му копринени дрехи, а кръглата глава бе обръсната. Кожата му беше с цвета на промазано желязно дърво. Той се поклони.

— Добре дошли на всички вас — изрече човекът на талийски с чуждо произношение. — Добре дошли в земите, които наричате Джакуруку.

Вътре пясъкът бе застлан с килими. Светилници върху големи железни триножници осветяваха обширното помещение. Навсякъде бяха поставени възглавници и сребърни подноси със затворени купи, чаши и кани. Пътника се отпусна и седна със скръстени крака. Домакинът им приседна срещу него. Преследвача, Кокошката и Пустошта притеснено седнаха един до друг и се заоглеждаха. Шатрата бе достатъчно висока, за да побере Ереко, който седна близо до входа. Кайл се настани до него.

— Поздравления за вас — продължи домакинът им. — Моля… хапнете, пийнете. Наричам се Джест Голанджар. Чудите се как тъй зная вашия език. Просто е. Това е езикът на войска от нашественици, която завладя едно съседно кралство преди десетилетия. Те управляват като съсловие от знатни воини и налагат волята си с меч и магия. Все в името на древната богиня на това кралство — кралица Ардата. Знаете ли за тях?

Мъжът като че говореше на всички, но тъмните му блестящи очи останаха приковани в Пътника. Кокошката, с натъпкана с хляб и сос уста, завалено отвърна:

— Не.

Без да се притеснява, Джест продължи:

— На нашия език ги наричаме Истуре Форлан Едегаш. На вашия език — и той насочи едрата си ръка към Кайл — Пурпурната гвардия.

Кайл зяпна, загубил дар слово, после си спомни все още забодения на гърдите му печат и усети как лицето му се изчервява от неудобство. Какъв глупак съм да го запазя!

— В този случай врагове ли сме? — тихо попита Пътника, ала Кайл разпознаваше настроенията му и дочу укритото зад въпроса предупреждение.

Усмивката на Джест бе широка и непринудена, но странно безизразна. Той вдигна двете си ръце.

— Съвсем не. Ние се възхищаваме от Истуре за извършеното от тях.

— И то е? — попита Ереко.

Джест отвърна дори без да го поглежда, все едно исполинът не съществуваше.

— Напреднали са твърде много по пътя, който е… как да го кажа?… наша страст — главният предмет на интерес и проучване за моите братя и сестри.

— И той е? — подкани го Преследвача.

Отново широката и все пак необичайно празна усмивка. Черните очи на мъжа не помръдваха от Пътника.

— Е, Пътищата на Възнесението, разбира се.

Известно време никой не продума. Пустошта и Кокошката ядяха шумно; Преследвача си взе плоска питка и отхапа къс от нея. Кайл си наля напитка, която се оказа някаква подсладена вода. Пътника опря ръка в челото си и въздъхна.

— Благодаря ви за гостоприемството, Джест, но ние сме уморени и трябва да спим. Бихме ли могли утре да ви притесним с молба за вода и припаси?

— Разбира се.

Човекът стана и приглади гънките на дрехата си.

— Тогава до утре. Лека нощ.

Той се поклони и излезе от палатката.

С пълна уста, Преследвача посрещна погледа на Пустошта и мръдна глава към навеса. Пустошта отиде до входа.

— Отишъл си е.

— Има ли някой наоколо? — попита Преследвача.

— Трудно е да се каже. Тъмно е. Вероятно има.

Преследвача изръмжа в знак на съгласие и направи знак на Кокошката да излезе.

— Вие двамата сте първата стража.

Кокошката сърдито хвана подноса и го изнесе навън.

— Превземки. Първото прилично ядене от месеци…

Преследвача насочи вниманието си към Ереко.

— Какво мислиш?

През цялото време Пътника просто ядеше със сведен поглед. Изглеждаше, че се е отказал от всичко и е готов да приеме каквото и да му се случи. Това бе или най-лошият вид вяра в предопределението, или просветеното разбиране, че очакванията, начертанията, стремежите не са нищо повече от измамливи привидения, които в последна сметка не променят нищо. Кайл се вбесяваше, че не може да реши за кое от двете става дума.

Ереко взе гърненце с гъст жълт крем, който се стори на Кайл кисело мляко. Помириса го и го върна.

— Бил съм надалеч много дълго време, разбира се. Но съм чувал слухове. Струва ми се, че може и да са верни. Тази част от материка е управлявана от магокрация — олигархия от могъщи магове, насочили всичките си възможности и проучвания към разгадаването на тайните на Възнесението. Говори се, че били майстори на Пътищата на Денъл и че дори извършвали твърде отблъскващи хирургически намеси и опити върху телата на хората си с тази цел. Несъмнено разглеждат Възнесението като своя път към властта и безсмъртието и тъй нататък.

— А той не ти обърна внимание — намеси се Кайл.

Ереко се засмя весело.

— За мен Възнесението не е важно, Кайл. За тях вероятно съм просто някакъв жалък неуспех. Нищо повече от това.

— Ти си най-древният от всички живи създания на света, Ереко — изведнъж се обади Пътника. — Ти си баща на всички нас.

— Баща? — повтори Кайл смаяно.

Ереко отклони думите с ръка.

— Нашият приятел говори като поет, Кайл. Стане ли дума за толкова древни времена, единственото средство е езикът на поезията. Оттук идват преданията, митовете, разказите за сътворението, историята. Те не са нищо повече от съчинения, създадени за оправдаване на днешното положение на нещата.

Преследвача завъртя очи и гаврътна едно питие.

— Надявах се на доста по-практична информация.

Ереко се разсмя и се усмихна смутено.

— Да, извинявам се. На въпроса. Те са разделени. Искат да тръгнат срещу нас — но са несъмнено притеснени що се отнася до уменията ни. Важно за нас е коя част ще надделее. Гласовете за предпазливост или гласовете за действие.

— Ще действат.

Това дойде от Пътника, както си седеше с наведена глава и проучваше един от непознатите местни жълти плодове.

— Когато се разбере, че вероятно ще се изнесем, една малка част ще вземе нещата в свои ръце и ще действа. Направят ли го, останалите няма да имат избор, освен да се присъединят.

Кайл го съзерцаваше и не можеше да вдиша.

— Видял си го?

Очите се надигнаха и срещнаха неговите. Напрегнатостта на погледа отклони погледа на Кайл, но не преди да зърне дълбина от вдъхващо ужас чувство, държано под ключ от почти нечовешко усилие.

— Виждал съм всичко това и преди, Кайл.

Ереко посочи постелките.

— Сега спи, момко. Можеш да бъдеш последна стража.

След яденето и удобното седене върху мекия плат Кайл вече усещаше как клепачите му падат. Легна и се сви без възражения — Ереко щеше да го събуди, ако нещо стане. Сънят го обори почти незабавно.

Подритване по крака събуди Кайл. Преследвача стоеше прав и го гледаше от горе надолу. Разузнавачът му направи знак да излезе и изчезна. Кайл награби бронята, шлема и пояса и го последва. Навън разсеяната светлина на зората правеше морето да изглежда странно плоско, брега — безжизнен, а гората — тъмна загадка. Преследвача откопча високия си коничен шлем.

— Спокойно е.

Кайл нахлузи кожената ризница с пришити към нея железни халки върху ленената риза и плъстената долна риза и нагласи кожените гамаши на краката си.

— Никой?

— Само ако не броиш и войниците, които ни обкръжават.

— Какво? Кога?

Равнодушно вдигане на раменете.

— Кой знае? Може би веднага. Кокошката ги наблюдаваше цялата нощ. Разправя, че не е редно, дето никой от тях не е помръднал. Както се оказва, дори и да се изпикае. Кокошката вика, че това било съвсем неестествено за кой да е войник.

Преследвача замахна с ръка.

— Може и да можеш да ги различиш по дюните и на края на гората.

Стражата му бе свършила и съгледвачът се промъкна навътре. Кайл нагласи тежестта на сабята си на лявото бедро и си сложи шлема. За пореден път му се прииска да има щит, лък или дори наръч метателни къси копия. Той примижа и едва можа да различи високите тъмни фигури, застанали неподвижно като дървета в мъглата и предутринния мрак. Изглеждаха едри мъжища, добре дисциплинирани. Не му харесваше, че се налага да се забърква с тях.

Нищо не помръдна по време на стражата на Кайл. Денят засия и слънцето изгря като огнено кълбо над джунглата. На Кайл му се стори великолепна гледка, съвсем различна от всичко, което бе виждал в равнините. Сякаш цялата гора на изток беше пламнала. Най-накрая зад него застана Пътника. Високият мечоносец връзваше на опашка дългата си къдрава коса. Той кимна на Кайл:

— Закуси.

Над остатъците от храна в подносите Пустошта и Кокошката заточваха остриетата на оръжията си с малките точилни камъни от снаряжението; Пустошта имаше два дълги ножа, а Кокошката — едноостър меч с дълга дръжка за хващане с две ръце. От торбите им излязоха и шлемове — железен и бронзов, с надвеси за лицата, които се извиваха до предпазители за носа.

— Не бяхме ги виждали напоследък — отбеляза Кайл.

— Не бяхме водили истински бой напоследък — отвърна Кокошката. — Гледаме да ги избягваме.

Пустошта нахлупи шлема си:

— Даа. В такъв бой човек може и да загине.

Кайл за малко да избухне в смях — шлемът изглеждаше поне с два размера по-малък върху косматия снажен юнак, все едно бик да нахлупи гърненце. След като се овладя, Кайл размисли, че едва ли изглежда много по-добре в своите не съответстващи доспехи, сякаш събрани от вехтошар. Извади сабята и огледа острието й — бляскаво и остро, както в деня, когато Опушения го надписа. Явно нищо не можеше да го засегне. Обърна се към Ереко, седнал със скръстени крака и без оръжие.

— Къде е копието ти?

Тел Акаи вдигна поглед и в златните му очи проблесна нещо, което прониза Кайл в сърцето, преди да се скрие и познатата студена усмивка да се върне на устните му.

— Не тук, Кайл. Не в родината ми.

Братята продължиха да се разправят с оръжието си. Преследвача проверяваше разположението на повече оръжия, отколкото Кайл изобщо бе предполаган, че може да носи. Чудеше се какво ли чакат, после Пътника отново влезе в шатрата и той разбра.

Човекът ги огледа един по един. Лицето му беше потъмняло от разбушувани чувства, които Кайл не можеше да назове; някакъв нетърпелив гняв, дори отвращение. Бръчките около устата му се спускаха надолу като разрези. Той кимна одобрението си, Изгубените братя скокнаха до навеса на палатката и застанаха от двете му страни с ръце на оръжията. Пръв навън се подаде Преследвача. Пътника излезе, а след него Кайл и Ереко. Братята вървяха отзад.

Джест ги чакаше на брега до Хвърчило. Беше застанал до куп вързопи с плодове, с храни и дървени буренца, за които Кайл предположи, че са пълни с вода. Там бяха и високите войници, разположени в широк полукръг. Не носеха униформа, а само странна броня, изработена от мозайка от дребни камъчета в леко различни отсенки на зеленото — от тъмно синьо-зелено до бледо жълто-зеленикаво. Лицата им бяха изцяло скрити от шлемове, а ръцете от ръкавици — всичко от същата блестяща мозаечна изработка. Оръжията на кръста им бяха напъхани в дървени, обковани в бронз ножници, а заради очертанията си изглеждаха извити и може би се разширяваха към острието.

Джест се поклони.

— Надявам се, че сте спали добре и сте се освежили. Моля да не се притеснявате от присъствието на нашите войници. Те са тук, за да помогнат за товаренето на плавателния ви съд. Може би ви се струват донякъде познати? Вдъхновени са от многото прозрения, постигнати от малазанските съюзници, морантите.

— Да — късо отвърна Пътника. — Благодарим ви за храната и водата. Вече ще потегляме.

— Ако се налага. Аз обаче трябва да ви помоля да премислите отново целта си.

Пътника, наведен към едно буре, се изправи и погледна Джест:

— Да?

Ереко вдигна две бурета, по едно под всяка мишница, и започна да товари Хвърчило. Кайл и Изгубените братя се пръснаха около Пътника.

— Не очаквате наистина да успеете, нали? Невъзможно е. Само ще похабите съществуването си в едно напразно движение. Самонадеяността ви е повече от надменност. Тя е печално прахосничество.

Известно време Пътника остана мълчалив. Кайл, с гръб към тях и с вперени във войниците очи, можеше само да слуша разговора им. Той нагласи постановката на краката си — сега пясъкът бе странно сипкав и податлив, а не като по-рано, когато Хвърчило хвърли котва. Най-накрая Пътника отговори с тъй нисък глас, та Кайл едва го долови:

— Не заставай между мен и моето отмъщение, Джест. Не само ти, но и всички тия, що говорят с теб и несъмнено слушат в същия миг, ще усетите отговора ми. Помисли за това! — внезапно кресна той и уплаши Кайл.

— Това е въпросът, нали така? — отвърна Джест с все още зловещо безизразен, невъзмутим глас. — Дали се намесваме, когато споменатата цел е вече изоставена? Интересен философски въпрос, нали? Може би е достатъчно основание да се приеме излагането на опасност.

— Готов съм — обади се Ереко. Кайл и Преследвача започнаха да се придвижват назад, извърнати на една страна.

— Излагаш се на много по-голяма опасност, отколкото проумяваш — продължи Пътника и прозвуча почти изпълнен със съжаление.

— Иначе няма да е опасност.

Под сандалите на Кайл брегът се разтресе и се развълнува. Съскащ пясъчен поток заля краката му до прасците. Той подскочи, за да запази стойката си, и залитна. Изненадан вик откъм Ереко го накара да извърне глава. Пътника бе изчезнал. Кайл се опули срещу Ереко, който зяпаше голия пясък.

— Не — ужасено промълви гигантът.

— Глупаци такива! — изрева той към Джест. — Нямате представа с кого — с какво — се забърквате!

— Какво може или не може да се случи далеч в друга страна не е важно за нас — произнесе магът и махна с ръка. Оръжията излязоха от дървените и кожени ножници на войниците като едно. Ереко падна на колене и опря ръце в пясъка.

— Вземайте го на борда — изръмжа Преследвача и измъкна извитото си острие. Кайл го хвана за едната ръка, но със същия успех можеше да дърпа ствола на някое дърво. Исполинът се зарови в мекия пясък и се измъкна от хватката на Кайл.

— Нали не ни мислиш за наистина толкоз глупави, та да кръстосаме меч с него? — попита Джест; гласът му все още беше равен, както когато си разменяха любезности вчера.

— О, просто убий тоя мръсник, нали? — каза Преследвача през рамо. Кайл не му обърна внимание, положил ръка върху ръката на Ереко.

— Трябва да тръгваме — моля те!

Войниците напредваха и замахваха с оръжията си, а Изгубените братя отбиха ударите им веднъж, втори път; те удържаха позицията си, а ответните им удари изчегъртваха купчинки от камъчетата на пясъка.

Сладникавата усмивка на Джест помръкна, а равните му вежди се сбръчкаха.

— Какво е това? — промърмори той.

Ереко вдигна глава и Кайл се стресна от размътилия пламналите му очи гняв.

— Ти и твоята шайка сбъркахте, Джест. Не биваше да избирате Д’рисс. Който и да е Лабиринт, но не и този. Понеже явно сте забравили кой съм аз в действителност.

— Ти си от Тел Акаи, така е. Древна раса от тази страна — безполезна останка от едно тъжно минало.

— А кои сме били ние, преди да именуваме себе си, преди да се появят другите осъзнати същества? Нашите праотци са били децата на земята!

— Кайл!

Крясък откъм Преследвача. Един от войниците бе стиснал Пустошта в мечешка прегръдка. Той набоде бронирания великан с дългите си ножове, но без видимо последствие. Кайл се стрелна напред и извади сабята. Замахна към рамото и оръжието премина през камъните с пронизително стържене. Ръката провисна отсечена наполовина и протече капка черна, гъста като смола кръв. Пустошта падна на пясъка и остана да лежи зашеметен. Кайл гледаше. Бе толкова смаян, че мудното нападение на друг брониран гигант за малко да го обезглави. Той се сниши, замахна с две ръце към изнесения напред крак и го преряза в коляното. Войникът рухна, просна се и се развърша върху пясъка като преобърнат бръмбар.

— Какво? Как става това? — невярващо зина Джест.

Кайл се хвърли към един от тримата удържани от Преследвача войници, отсече една ръка в лакътя и с обратното движение осакати крак.

— Не! — изрева Джест. — Ти не си от Истуре!

Непоколебим, Кайл продължи да кълца тромавите гиганти — ни един от тях не издаде звук, нито се отклони от пристъпа, въпреки че очевидно бяха обречени. Паднеше ли някой на земята, братята го довършваха.

След последния Кайл се насочи към Джест. Бе изтощен, ръцете му — вдървени и изтръпнали от ударите при замахванията, в които трябваше да влага всяка капка от силата си. Магът от Джакуруку го изгледа на свой ред.

— Не би трябвало да можеш да сториш това — равно произнесе той. — Следователно е острието. Позволи ми да го проуча.

— Позволи ми да го убия — задъхан от умора рече Преследвача на Кайл.

— Още не.

Той приклекна до Ереко, все още застанал на ръце и на колене; ръцете му бяха потънали до лактите.

— Какво да правим? — умоляващо попита Кайл.

Ереко не отвърна. Очите му бяха плътно затворени, зъбите стиснати, устните изпънати от усилието.

— Почти — изсъска той при едно вдишване. — Почти…

Джест плесна с ръце и излая някаква заповед. Преследвача вдигна своя меч.

— Чакай! — викна Кайл.

— Защо това извержение е още живо? — поинтересува се Преследвача.

— Вярно — прибави Пустошта.

— Защото може да ни потрябва.

— За какво?

— За да върне Пътника.

Преследвача се поколеба и хласна обратно острието:

— Проклет да е Черният ловец!

Джест обаче изглеждаше съвършено спокоен. Погледът му бе насочен надалеч, към ръба на джунглата. Крива усмивчица изви пълните му устни. Студено предчувствие разтърси плътта на Кайл и той бавно се обърна и проследи погледа на мага.

— Неприятности — кратко произнесе Кокошката и плюна.

Движение размърда дърветата по целия бряг докъдето стигаше погледът на Кайл и в двете посоки. Крачка напред направиха бронирани войници, същите като изкланите около тях. Десетки, стотици.

— Ереко!

Ала гигантът, все още вплетен в напъните си, не отвърна.

— Нямате друг избор, освен да го оставите — мазно отбеляза Джест.

Преследвача изръмжа и с едно движение извади оръжието и го прониза. Магът не се дръпна. Вместо това спокойно гледаше надолу как мечът пронизва корема му и вдигна вежда:

— Ще установите, че съм много по-труден за убиване в сравнение със слугите ми.

Преследвача отстъпи. Острието му се измъкна и по него лъщеше прозрачна гъста течност.

— Кайл…

— Чакай!

Ереко пъхтеше от усилие и измъкваше ръцете си от пясъка. Ръцете му се показаха, сключени с ръката на друг човек — Пътника. Целият бряг се разлюля и се развълнува под краката на всички. Дори и магът Джест се олюля.

— Не! — извика той. — Невъзможно!

Под Ереко се бе отворила дупка — прорез в мрака. Пясъкът изчезна, всмукан от усилващ се вихър, който явно водеше към… тъмно нищо. Кайл се наведе, за да подаде ръка.

— Не! — прошепна Ереко. — Ще те погълне.

Появи се и другата ръка на Пътника и се опря на земята. Ереко изправи крака и го издърпа. Зиналата бездна изчезна с взрив, подобен на избухването на морантска муниция. Отзвукът от затварянето й отекна от дърветата. Пътника лежеше по гръб, а Ереко се изправи и вдишваше дълбоко.

— Продължават да прииждат — провлечено се обади Кокошката в тишината.

Мечоносецът скочи на крака. Джест го гледаше с напрегнато лице, почти алчно, преливащо от желание:

— Ти си жив — ахна той благоговейно.

Пътника размърда рамене и потръпна.

— Сега животът ми принадлежи на мен, магус. Повече не може да бъде взет от никого.

Магът явно изпадна във възторг от неговите думи. Очите му светнаха и неприкрито ликуване изкриви устата му в жабешка усмивка:

— Значи е вярно! Може да бъде сторено!

Пътника само мръдна с ръка, главата на мага отлетя от раменете му и се търкулна върху пясъка:

— Не и от теб.

И той прибра меча си в ножницата.

— Време е да се изнасяме — предложи Кокошката.

Кайл примигна и погледна безглавия труп на мага, който оставаше прав и неподвижен. Изпитваше плашещото усещане, че ако го докосне, някоя ръка ще се стрелне да го хване. Погледна нататък и видя войската от бронирани създания почти на една ръка разстояние.

— Бягайте!

Опряха рамене в Хвърчило и я избутаха в прибоя. Изгубените братя скочиха вътре. Кайл видя как Ереко погледна назад, изруга и се завтече обратно. Пътника беше останал на брега.

Кайл също изруга и се хвърли обратно в прибоя. Когато стигна, Ереко умоляваше мечоносеца:

— Безполезно е!

— Вървете — отвърна Пътника. — Аз ще се разправя с всички тях и с господарите им.

— Няма нужда! — Ереко направо плачеше.

— Те застанаха между мен и моето отмъщение.

— Пътнико! — рязко се обади Кайл.

Тъмнокожият воин отмести поглед от неспирно напредващите войници. Озадачено изгледа Кайл:

— Да?

— Твоето отмъщение е другаде, нали?

Ръката се вдигна от дръжката на меча и потърка челото. Той затвори очи и ги стисна.

— Е?

Предните редове на войниците достигнаха и стъпкаха тялото на Джест. Извадиха мечове с трясък, който отекна из гората. Пътника позволи на Ереко да го завлече обратно в прибоя.

— Да. Другаде… — объркано промърмори той.

Вълните ги подеха и кожените одежди на Пътника потъмняха. Ереко продължи да го влачи заднешком. Кайл си проправяше път през вълните. Хвърли поглед назад и гърдите му се свиха при вида на подобните на изваяния воини, без колебание стъпващи под строй във водата.

— Не спирайте!

Братовчедите протегнаха ръце към тях над борда на Хвърчило. Ереко отблъсна ръцете им:

— Спускайте платното!

Кайл скочи и хвана някакво въже. Ереко бе обгърнал с ръка Пътника — очите му още бяха затворени и се държеше за главата. Платното изплющя и се изду. Хвърчило дръпна Кайл. Зад тях войниците крачеха и редица след редица изчезваше под вълните. Провесен от борда, Кайл не се удържа и вдигна краката си колкото можеше над водата.

* * *

Нетърпеливи удари по стената на галерията до нишата му вдигнаха Хо от обяда от задушени зеленчуци и безквасен хляб. Той дръпна окачения на входния отвор парцал с язвителна забележка върху устните, но не се натъкна на никого. Наведе поглед и съзря сгънатата на две фигура на Су, стара уикска вещица, която слуховете от тунелите изкарваха някогашен участник в най-висшите органи на племенните съвети.

— Какво има, Су?

Тя събра тъмните си възлести ръце върху не по-дълго от крака му бастунче. Пръстите й бяха изкривени от подуването на ставите, измъчващо възрастните — тия, които не можеха да си позволят лечението на Денъл или нямаха достъп до него — и навири глава, за да го огледа с едно око, черно и лъскаво като мънисто, както на враната от поговорките.

— Просто си казах, че може и да искаш да знаеш. Хванали са двамата нови. Малазанските съгледвачи. Хванали ги да тършуват при изкопа. Смятам, че Ят възнамерява да ги убие.

Хо я погледна смаяно.

— Да ги убие? Как ще го направи, в името на циците на Тогг? Ще им приказва до смърт?

Изкрякване.

— Ха! Това беше добро. Не знам как. Има намерението обаче да ги представи на нашия гостенин там долу.

Да ги представи? Любезна Солиел, не. Кой знае какво може да произлезе от това.

— Ще си взема нещата. Много ти благодаря, Су.

— О, аз идвам с теб.

При тунела се спря и навлече елека и сандалите си.

— Доста бързам всъщност.

Уикската вещица почукваше по пътя си из неравния тунел. Тя презрително махна с ръка.

— Пфу! Нямаме бърза работа. Знаеш как стават тези неща. Всеки има да добави нещо от себе си. Ще приказват през цялата нощна стража.

Стигнаха до широката главна галерия и Хо бе изненадан да я намери почти пуста.

— Къде са всички?

Су удари с бастуна си по утъпкания пръстен под.

— Не ти ли казах току-що, глупако? Долу са!

Хо тръгна бавно по някаква странична галерия и пъхна ръце в пояса, с който придържаше старите си износени дълги гащи — толкова широки, след като бе така отслабнал.

— И никой не дойде да ми каже…

— Аз дойдох! Много ти благодаря!

— Освен теб, Су.

Останала без дъх, тя тежко се отпусна върху тояжката си.

— Горкият Хо. Не си смятал наистина, че можеш просто да останеш настрани, нали? Ят говореше срещу теб години наред! Постоянно подкопаваше положението ти! Не забеляза ли?

Свиване на рамене.

— Не…

— Ха! Сляп глупак! Не си кой знае какъв интригант… — тя въздъхна. — Е, добре, всички ние си имаме силни и слаби страни. Предполагам, че просто трябва да работя с материала, с който боговете са ме проклели и ми се подиграват.

Хо спря рязко.

— Твоите намеци и мъгляви заявления може и да впечатляват останалите, Су, но аз нямам време за тях.

Вещицата го застигна, както се беше загледал настрани.

— Охо! Някакъв живец! Все пак у тебе е останало нещо от гръбнака!

Хо се въздържа от забележката, че точно тя не би трябвало да говори за гръбнаци. Той взе напълнена лампа от една близка ниша, запали я от друга и после отиде до стръмно спускащ се страничен тунел, снабден с въже за слизане. Той поведе, а Су недоволно пуфтеше надолу. Камъчетата, които подритваха, отскачаха и трополяха по наклона толкова надалеч, че звукът им се губеше в тъмното. Нагоре по тунела лъхна постоянен поток от горещ влажен въздух и докосна пламъка на светилника.

— Добре — изрече Хо най-накрая — какво искаше да кажеш с тези думи?

Крякане от мрака над него.

— Ха! Необходимо ти е повече време от комуто и да било, за да признаеш, че и ти си човек като останалите от нас, нали? Съвсем разбираемо е! Ха!

Хо забави слизането си. Дали тая вещица просто пуска стрели в тъмното? Всяка от тях обаче попада толкова неприятно близко…

— Нямам и представа за какво говориш.

Зад него тояжката отекна от пръстта.

— О, стига! Рудата спира всякакви нови действия, но старите остават! Аз… те надушвам, Хо.

Кралице, не. Той замръзна.

— Не е любезно, Су. Все пак тук долу водата е съвсем малко.

Издълженото лице на старицата се показа в потрепващата светлина на лампата. Пламъкът танцуваше в черните й очи; тя се усмихна заговорнически.

— Надушвам в теб стария ритуал, магус. Забранения. Как успя? Всички смятат, че е изгубен.

Тъй и трябва да си остане. Той се дръпна и заслиза.

— Нямам представа за какво говориш.

— Много добре! Така да е. Изглежда тук, долу, доверието не достига, досущ като предприемчивостта. Не те упреквам за предпазливостта ти. Ти обаче можеш да приключиш тукашната комедия, ако го поискаш. Просто изкарай наяве частица от това, което е вътре, магус. Вярвам, че е възможно, въпреки рудата.

Възможно! Да, може и да е възможно — и да доведа безумието със себе си! А аз изпитвам силно отвращение към безумието, вещице. Много силно.

След протяжен плавен завой и друго дълго спускане тесният тунел влезе в естествена пещера; подът й бе заравнен с пръст, за която Хо знаеше, че е изрината от още по-вътрешно място. Пределите се възправяха нагъсто като зъбите на гребен и се издигаха капкообразно към изгубен в тъмнината връх. Куп мъже и жени — подборка от обитателите на Пъкъла — задръстваше пода. Светилници върху дълги пръти огряваха сборището с бледа златна светлина. Су без бавене си запробива път през множеството, ръгаше с лакти и мушкаше с тояжката.

— Сторете път, глупци! — съскаше тя.

Хо я следваше, промъкваше се и кимаше на познати затворници — те гледаха гневно и потъркваха пищялите и страните си:

— Извинете.

Той проби предната редица и намери двамата новодошли, Почерпката и Печалния, заобиколени от въоръжена с копия шайка от по-яки мъже. И двамата изглеждаха наред и по-скоро отегчени от цялата работа. Особено Печалния, застанал със скръстени ръце и изкривил уста, сякаш ще се разсмее, излъчваше презрение. Ят и Сесин стояха наблизо. Ят съзря Хо и посочи с тоягата си:

— Ето го! Разбира се, че е дошъл. Техният малазански съюзник. С теб ще се заемем после, Хо.

— Съюзник?

— Много пъти си бивал виждан да се срещаш с тези двама съгледвачи. Отричаш ли го?

Хо почеса темето си и сви рамене.

— Да, разговаряли сме. Аз съм разговарял по едно или друго време с всички тук.

— Великолепно — промърмори под нос Су.

— Какво правиш тук, Ят? — излая тя. — Това съд ли е? Какви са обвиненията? Коя власт ти е дала право?

Ят удари с тоягата си по меката почва:

— Млък, вещице!

— Или и с мен ще се разправиш по-нататък? Кога ще свърши това? Колко души ще убиеш?

Ят се усмихна под гъстата си брада и Хо разбра, че Су е прекалила. Той разтвори широко ръце.

— Никой няма да умира. Ти за какъв ме мислиш? Всички тук сме цивилизовани хора — и аз разпростирам това определение дори и върху теб, Су. Просто предвиждам малко представление. Мъничко зрелище за новите ни приятели, предназначено да им обърне внимание върху важността на нашата работа.

От киманията и виковете на одобрение Хо разбра, че — както казваше Су — твърде дълго време е бил отдръпнат от останалите. Как малкото им братство от учени и магове можа да стигне дотук? Да нарочват „съгледвачи“ за наказване, да се въоръжават, да всяват страх? Хората, които биха говорили против Ят, очевидно бяха твърде отвратени, за да си направят труда дори да слязат. Като него.

— Не знаем какво може да стане, Ят. Твърде е опасно.

— Млъкни! Ти се злепостави, Хо. Заговорничиш с малазанските си сънародници.

— Малазански? Аз съм от Ли Хенг, Ят.

— Именно. От самото средище на Малазанската империя.

Ят направи знак на копиеносците да подкарат пленниците напред. Сесин застана между Ят и двамата, ръцете му потрепваха на хълбоците. Хо можеше само да гледа вторачено — твърдението на събеседника му разкриваше смайващо невежество. Как някой би могъл да си проправи път с аргументи през подобна пропаст?

— Ят — продължи Хо и последва множеството, — ти знаеш за Малаз и Кюон Тали приблизително толкова, колкото аз знам за Седемте града! Много хора на материка смятат малазанците за потисници, точно като теб!

Ала високият жрец от Седемте града вече не слушаше.

Заобиколен от копиеносците, Печалния погледна Хо:

— Какво ще стане?

— Мълчи — предупредиха го някои от стражите. Той не им обърна внимание.

— Просто ще ви… покажат нещо. Не е опасно във физически смисъл.

Устата на Печалния се изви надолу и той загрижено погледна на другата страна:

— И аз съм донякъде любопитен.

Хо забеляза, че Су наблюдава и двамата с голям интерес, а проницателните й очи ги проучват. Миг по-късно тя се изсмя с грак, извърна глава към Хо, усмихна се както по-рано, докосна закривения си нос отстрани и намигна.

— Какво има? — промърмори той.

— Надушвам нещо друго. Отне ми известно време да си го спомня. Беше много отдавна на Съвета на всички кланове.

— Какво?

— Ще видиш. Ти и Ят, струва ми се. Ха!

Хо изсумтя.

— Още от игричките ти.

— Ха!

Пътеката водеше до процеп в каменната стена на пещерата. Утъпкани стъпала от пръст слизаха през тясната пукнатина до друга пещера, издълбана в слоестата изсъхнала утаечна скала, която съдържаше рудата отатарал. Копиеносците избутаха Почерпката и Печалния напред, където чакаха Ят и Сесин. Зад тях пътека в пръстта се издигаше към отсрещната стена, изглежда образувана от гладка стъклообразна скала.

Печалния се огледа:

— Това ли е?

На устните на Ят се мъдреше алчна тържествена усмивка. Той ги подкани:

— Погледнете по-внимателно. Издигнете светлините!

Свалиха прътите, отново привързаха и нагласиха лампите. Светлината разцъфна и показа стена от тъмнозелен камък със скрити дълбини, където блещукаха отражения. Хо гледаше как постепенно бавното осъзнаване озарява Печалния.

— Не — това не може да бъде… — промълви той. Погледът му обходи издълбаната в основата изпъкналост, издигащия се към зиналия отвор на пещерата наклон, стърчащата над отвора скала, отрязана от тавана на кухината.

— От всички забравени богове… — произнесе той. Погледна Ят с неприкрито учудване на тъмното си напанско лице. — Нефритов гигант… Чел съм за тях, разбира се. Но това…

Той поклати глава, загубил дар слово от смайване.

Хо бе сащисан като него — колкото и често да слизаше, това всеки път изумяваше и смиряваше. Овалната пещера, по-висока от два мъжки боя, мислено се превърна в прозяваща се — или крещяща — уста. Издатината отдолу — брадичка. После човек сравняваше тази долна част на лицето с горната, после лицето с главата, главата с врата, и… и въображението на Хо можеше да доведе упражнението дотук. Ставаше безсмислено. Невъобразимо. Как би било възможно създаването на такова нещо? Нямаше ли да рухне под собствената си колосална тежест?

Ала те идваха от друго място, разбира се. И все пак нямаше ли такова Царство, без значение колко чуждо, да притежава свои особености, своя система от физични закони, които не могат да бъдат престъпвани? Това бе твърде много за Хо — както и за целия отряд професионални магове, учени и изследователи на теургията, които се бяха съсредоточили основно върху тази тайна през последните три десетилетия.

Всичките откровения не направиха впечатление на Почерпката, който смушка Печалния:

— Какво е това?

Печалния само сви рамене:

— Някаква голяма статуя.

— Елате, елате — подтикна ги Ят и тръгна по пътеката. — Елате да погледнете по-добре.

Той махна на Печалния да го последва. Очите му бяха присвити в явно недоверие, но явно не можеше да отклони такава възможност. Все пак е един от нас, реши Хо.

Печалния тръгна след жреца от Седемте града по пътечката от утъпкана пръст. Тя свършваше в края на тъмната пещера — в отворената зинала уста. Ят посочи навътре и се отмести. Печалния изгледа предпазливо жреца, наведе се напред, огледа бързо и потресено се дръпна.

— Гърло! — провикна се той. — Издълбали са гърло!

Хо, затворил очи, кимна почти отчаяно. Да, гърло. И нито един от хвърлените от нас камъни все още не е достигнал дъно. Въжето на целия остров не достига, за да се спуснеш във вътрешността на тази статуя. И следователно тайната ни обърква още повече — щом има гърло, има ли стомах? Черва? Трябва ли да се продължава с проучването в това направление? Може би не. Какво би яла една гигантска нефритена статуя? По-логично е да няма нужда от хранене. Защо тогава е гърлото?

— И какво чуваш? — продължи Ят, стиснал гърлото си с ръка, очите му блестяха трескаво.

Печалния накриви глава, наведе се и известно време помълча. Всички долу също притихнаха.

— Чувам ветрец… въздишка или шепот… като вятър в гората есенно време.

— Този е силен — прошепна Су на Хо. Тя отмести глава изкосо и погледна нагоре.

— Какво чу?

— Писъци на безумци. А ти?

Главата й клюмна.

— Безутешен плач.

Сега Ят разпери и двете си ръце пред издълбаното в нефрита лице, а дългите му пръсти се разпериха. Той опря лицето си в камъка и устата му се размърда мълчаливо.

— Какво върши сега този глупак, в името на Опонн? — зачудено промърмори Хо.

Печалния усети нещо и погледна нагоре:

— Какво?

Отиде на края на пътеката и неуверено погледна надолу към тях.

— Аз съм поразен, признавам го. И ако имахме…

— Чакай — прекъсна го Ят и се отмести от отвора.

Нещо дръпна Печалния. Хо също го усети — рядката му коса се разроши, а ризата му залепна за гърдите. От устните на Су се отрони притеснено свистене.

От устата като буен порой се понесе бучене. Печалния се сниши, но от устата изригна въздушен взрив, сякаш гигантът издиша. Това изскубна човека от площадката и го запокити през пещерата. Всички долепиха ръце до главите си, понеже ушите им изпукаха. Неколцина паднаха и запищяха от мъчителна болка. Из пещерата се развихри прашна буря и забули видимостта, а над тях Ят се смееше и виеше като обзет от бяс безумец.

Прахът се слегна и Хо намери купчината затворници, насъбрали се около падналия малазанец. Хо си проправи път. Почерпката бе там, коленичил до неподвижния си приятел.

— Доведете следващия! — нареди Ят от пътеката, но никой не слушаше. Всички му крещяха едновременно — кога е открил тази способност? Защо не е споделил това, което знае? Как е достигнал до него? Осъзнато ли е, или е просто спонтанно? Ами свойствата на въздуха?

Хо стоеше мълчаливо и гледаше към мъртвия. Човекът бе труден, рязък, даже надменен, но той го харесваше. А никой от тях не подозираше какви са били намеренията на Ят. Тоест, никой освен Су.

Почерпката вдигна ръка и здраво зашлеви мъртвия си приятел през лицето. Останалите го сграбчиха, за да го издърпат настрани, но Печалния се закашля, потрепери и закри лицето си с две ръце. Изстена:

— Боли, Гуглата да ме отнесе.

Хо зина — това бе невъзможно! Та той прелетя право над главите им! Как… без магия… как? Почерпката изправи Печалния на крака, онзи се олюля и изтупа праха от дрехите си. Обхвана врата си с две ръце и завъртя глава наляво и надясно.

— Е, щом това вече не ни пречи, вероятно можем да се измъкнем оттук.

— Какво! — донесе се смаян вик отгоре.

Затворниците се дръпнаха и оставиха широк празен кръг около тримата малазанци. Су избухна в презрителен смях:

— Тия двамата са трудни за убиване.

Тя вирна глава и заговори Печалния:

— Дошли сте да набирате хора?

Той я изгледа от горе до долу:

— От уикците? Определено.

Ят дотърча, погледът му бе безумен.

— Какво е това? Още е жив?

Той даде знак на копиеносците:

— Какво чакате? Те явно са заплаха! Убийте ги веднага.

Почерпката измъкна копието на най-близкия и го насочи към Ят. Внезапно изникна Сесин и плесна ръцете си съвсем близо до очукания каменен връх. Двамата дърпаха напред-назад с копието помежду си, обутите им в сандали крака се местеха в сухата пръст.

— Прекратете това веднага! — викна Хо. Ят правеше знаци на всички да се отдръпнат. Тегленето на копието продължи — с превит надве гръб, Сесин се хилеше, а Почерпката беше стиснал устни и очите му изскачаха. Напрягаха се неподвижно, все едно участваха в изобразяваща усилие пантомима, докато копието не се счупи между тях със силен пукот. И двамата залитнаха назад.

Ят вдигна ръка и извика нещо на наречието на Седемте града. Обърна се към Печалния:

— Какъв си ти?

— Съюзник — Печалния повиши глас, за да заговори на всички. — Дошли сме, за да върнем всички ви на Кюон и да се борим срещу Империята. Какъв е вашият отговор? Отмъщение за тези, които са ви затворили?

Ят го изгледа с изскокнали очи, а после пусна смеха си на безумец.

— Глупецо! Каква полза може да има от тези старци и бабички? Ами отатаралът?

Печалния вдигна рамене.

— Пъкълът отдавна е изчерпан. Сега е само затвор. Малкото останала руда, която изкопавате, съдържа нищожни следи от елемента. При това — непреработена, непречистена. Може да се почисти.

— Той е в храната! — провикна се някой.

Отново вдигане на рамене.

— Промяна на храненето. Ще изчезне.

Ят приглади брадата си и се замисли.

— Ако присъствието му е толкова слабо, колкото казваш — то тогава защо никой от нас не може да се възползва от Лабиринтите? Защо теургията изобщо не ни е достъпна?

— Разстоянието. Заради разположението ни тук на острова е. Стига да напуснем, ще се върнат.

— Ала ние сме го вдишвали! — възрази глас.

— Има много алхимични лечения, откашлящи средства.

— Вярно е — каза някой. — Вдишаният с достатъчна сила д’баянгски прах може…

— Ще млъкнете ли! — изръмжа Ят. Стисна с две ръце тояжката право пред себе си. — Повярвай ми, малазанецо, аз желая отмъщение срещу твоята Империя повече, отколкото можеш да си го представиш. Но ние сме тук в този затвор — както го наричаш — и не виждам как възнамеряваш да ни измъкнеш!

Печалния търкаше и развърташе рамото си и мръщеше лице.

— Доста ясно е.

Той се огледа.

— Кое време е горе?

— Преди зазоряване — отвърна някой и всичко закима.

— Чудесно. Хайде да отиваме в главната галерия и ще ви изкараме навън при изгрев-слънце.

Ят се обади с презрение:

— Лъжи! Отидете ли там, ще повикате стражата да ви измъкне.

— Пронижете ни с копията си тогава.

Ят млъкна, пламна и устата му се размърда. Су се изсмя пренебрежително. Двамата се насочиха към тунела. Всички се отстраниха от пътя им.

Хо вървеше най-отзад и чакаше Су. Щом останалите затворници се отдалечиха достатъчно, той попита:

— И тъй, кои са те?

Вещицата му хвърли кадифен самодоволен поглед:

— Не се ли досети вече?

— Не. Значи не са малазанци.

Тояжката й го шибна през пищяла, той подскокна настрани и потръпна.

— Моля те! Разбира се, че са малазанци. Но има малазанци и малазанци.

— Не разбирам.

— Очевидно.

Известно време крачеха мълчаливо.

— Значи те са с това движение за отделяне, за което слушахме.

Су го отпрати настрана като досадно насекомо и препречи пътя. При дългия тунел нагоре той я изчака да си поеме дъх.

— Стара съм — внезапно изрече тя. — Странно как тези от нас, които са се възползвали от направляването на Лабиринтите или от ритуала, за да останат живи, продължават да са живи тук в рудниците?

Хо не отговори — какво имаше да каже? Че това е тайнство?

— По някое време се боях, че ще прекарам тук цяла вечност. Или докато вятърът разруши острова около мен и аз просто съм в състояние да си тръгна. Не си ли изпитвал такива страхове?

Хо поклати глава.

— Не съм се замислял за това.

Тя още веднъж го разгледа внимателно и се намръщи.

— Нямаш въображение, Хо. Всъщност на теб ти липсват много неща, които правят човека цялостен.

— Това обида ли е?

— Настроения, да речем. Не си спомням да съм те виждала ядосан. Къде е изчезнал нравът ти, магус? Честолюбието ти? Предприемчивостта ти?

— Този въпрос е приключен, Су — изръмжа той и се отдалечи.

Изчака я при съединяването на наклонения тунел със страничната галерия. Нататък вървяха един до друг, но мълчаха. Не срещнаха никого. Стигнаха главната галерия и тя също се оказа празна. Хо се чудеше дали Печалния и Почерпката вече не са измъкнали всички — може би бяха прокопали тунел право до повърхността с клечки за зъби.

От кръглата главна галерия до тях достигна ропотът на много гласове. Развълнуваното множество на цялото население на Пъкъла — всички говореха, бяха се размесили и си разменяха мнения и слухове. Хо срещна погледа на най-близкия.

— Какво става?

— Двама от новодошлите са изкачили стената.

Веждите на Хо се вдигнаха.

— Наистина.

Точно както казаха.

— Но всички са опитвали това.

Безпомощно махване.

— Очевидно единият е имал две къси пръчки, които е забил в стената и така се е изкачил — първо едната, после другата. Вторият е вървял по следата му, забивал е и е правил дупките по-дълбоки.

Хо се сети за късите тояжки, които видя Печалния да дялка. Значи все пак не бяха оръжия.

— Оттогава? — попита Су.

— Нищо. Тишина. Ят казва, че са избягали.

— Това ще каже, да.

Имаше нещо нездраво в омразата на този човек. Измъкнеха ли се, трябваше да го държи под око. Кой знае какво можеше да реши — вече бе опитал убийство.

Стържене и щракане отгоре съобщиха за движението на окачената платформа. Приказките спряха. Част от затворниците избягаха от галерията — може би се бояха, че стражата идва да раздава правосъдие. Хо го смяташе възможно, но не и вероятно. Защо да слизат да си цапат ръцете, когато можеха просто да не дават храна?

Със спускането на платформата стана очевидно, че тя вози само един пътник — Печалния. След като тя докосна земята доста тежко, той отвърза предпазното въже и махна подканящо.

— По пет на курс, моля.

Никой не продума, нито се помръдна. Зачудените лица се обръщаха едно към друго, сякаш в търсене на указание какво да се прави. Печалния се намръщи разочаровано.

— Е, хайде де, та вие сте нетърпеливи. Не се настъпвайте един друг.

Хо пое дъх, за да запази равновесие, и направи крачка напред.

— Какво стана горе, Печален?

— Ела. Поогледай се.

— Аз ще дойда — обади се някаква жена и пристъпи напред.

Хо я разпозна като една от последните новодошли, пристигнала заедно с Печалния и Почерпката. С тях дойдоха още трима затворници. На платформата Хо попита жената:

— Познавате ли се?

Тя огледа Печалния от главата до петите.

— Не.

Той самият дръпна връвчицата, опъната покрай дебелото конопено въже на платформата. Скоро след това механизмът потрепна нагоре и се заизкачва. Хо забеляза, че на кръста на Печалния висяха два различни меча.

При издигането им покрай тях минаваха сивите, жълти и златни утаечни слоеве на изкопаната скала. Въжето скърцаше тревожно. Хо погледна надолу и се замисли колко ли десетилетия е крачил из този прахоляк? Шест? Седем? Беше ли загубил броя им? Сега бъдещето го притесняваше. Какво щеше да прави? Къде щеше да отиде? Твърде дълго време бе прекарал, без да му се налага да разсъждава по такива въпроси. Изгледа Печалния — по него нямаше и белегче, а колко стражи? Двадесет и пет или там някъде. Как те двамата бяха извършили това? А и всичкото без никаква магия от Лабиринтите. Постижението им някак ядеше Хо — струваше му се, че е изкопаемо. Каква е нуждата от маговете, щом без магия могат да сторят това?

Платформата се блъсна, спря и се олюля. Със скърцане на дърво в дърво здравото стебло, което ги крепеше, започна да се завърта настрани и прекара платформата върху пръстта до отвора. Печалния отвърза предпазното въже. Хо примигна на непривичната утринна светлина и засенчи очи. Постройките на Пъкъла не се бяха изменили много от последния път, когато ги бе видял. Дълга дъсчена сграда стърчеше там, където при довеждането на Хо имаше само палатка. Навес над ковашка работилница, заграждение за магарета, прашна купчина отворени каци и ниска къща за офицерите допълваха наказателното селище. Околността бе зарината от строшени бурета и ръждиви парчета метал. По-нататък във всички посоки се простираха накичени с остра трева дюни. Завеси вдигнат от вятъра пясък закриваха далечината. Почерпката поеше четирите магарета, вързани за спиците на големия кръгъл повдигащ механизъм.

— Къде са всички?

Печалния надигна брадичка към казармите:

— Вътре.

Хо навлажни устни и се застави да попита:

— Живи?

— Виж сам.

Хо реши, че да, ще види. Само че не можеше да се застави да слезе от платформата. Останалите бяха прекрачили незабавно. Той погледна надолу, придвижи напред обутия си в сандал крак, постави го на земята, прехвърли върху него част от тежестта си и леко подскокна нагоре-надолу, като че изпитваше устойчивостта му. Само след това успя да премести другия си крак от дървените дъски.

Печалния наблюдаваше всичко безмълвен, със стиснати устни.

— Съжалявам — произнесе най-накрая той, докато отиваха към казармените помещения.

— За какво?

— Не бях помислял колко тежко може да е това за някои от вас.

— Мисля, че ще установиш — за повечето от нас.

Тогава Хо спря. Безпокоеше го нещо, свързано със съоръженията. Той отново се огледа и се замисли.

— Къде са количките? Къде е пътят за доставянето на рудата до брега?

Той посочи безразборно струпаните бурета.

— Празни са. Къде са пълните?

Печалния гледаше настрани и се взираше в далечината, бръчките около очите му почти ги скриваха.

— Съжалявам.

— Съжаляваш? Ти съжаляваш? Какво искаш да кажеш, Гуглата да те отнесе!

— Иска да каже, че са ги изхвърляли — обади се жената. Хо се обърна, тя ги беше следвала.

— Изхвърляли са ги? Те ги изхвърлят! — Хо вдигна мръсните си ръце с изпочупени нокти към Печалния. — Седемдесет години стъргане и дълбаене — намалени дажби, колчем не сме изпълнили наряда си — и те… те просто…

Хо се втурна към казармите.

Печалния се забърза да го догони.

— Доколкото разбирам, не първоначално. Само през последните — хм — десетилетия. Всичко е било изчерпано и не си е струвало да се пречиства. Съжалявам, Хо.

Вратата не искаше да се отвори. Когато Хо обърна рамо към нея, сякаш искаше да я избие, Печалния пристъпи напред и издърпа два клина. Хо отвори вратата. Намери стражите налягали и насядали по пода. Щом видяха Хо, ония, които можеха, се изправиха. При вида на Печалния се отдръпнаха. Почти всички имаха кървави рани по главите — разцъфнали в наситеночерно и в лилаво натъртвания. Хо отново се сети за късите тояжки, издялкани от Печалния. Така, значи все пак оръжия.

— Кой е старшият офицер?

Напред пристъпи нисък и пълен човек с руса брада.

— Аз съм капитан Галит. Кой си ти, в името на Бездната?

— Да разбирам ли, че сте изхвърляли добиваната от нас руда?

Разбираща усмивка пропълзя по устата на капитана.

— Да, това се вършеше при пристигането ми преди пет години. Проверявахме всяка доставка и изхвърляхме всичко под най-малкото количество за пречистване.

Хо прекара ръка през късата си коса и откри как капки пот се стичат по слепоочията му.

— Кажете ми кога… колко често това количество е било достигано?

Усмивката се превърна в подигравателно незачитане.

— Никога.

Хо сграбчи в ръка ризата на мъжа.

— Ела с мен.

Той го поведе към зиналия ръб.

Печалния го последва.

— Какво ще правиш, Хо? Ще го бутнеш вътре ли? Не мога да позволя това.

— Не можеш…

Хо се спря и се изправи срещу ниския мускулест напанец.

— За какъв се вземаш ти? Мотаеш се тука няколко месеца и знаеш всичко? Това отива много назад в миналото.

— Тези хора се предадоха на мен. Не на теб. Те са под моята защита.

Хо се обърна към малазанския офицер, пое дълбоко дъх за успокоение и отпусна юмрука си. Капитан Галит издърпа намачканата си риза.

— Вие тъй и тъй нямахте смелост — проскърца той.

Хо замахна с опакото на ръката си, удари Галит странично по главата и го събори неподвижен. Печалния подскокна назад и хвана дръжката на единия от мечовете.

— Как направи това? — попита той с присвит поглед.

— Как ти и Почерпката победихте двадесетина стражи?

Печалния се изправи, наведе глава и призна, че са го наддумали. Усмихна се злобно:

— Изненадахме ги.

— Ако вие двамата сте свършили да се превземате, може би ще сме в състояние да обсъдим как да се изнесем от този остров?

Печалния и Хо се обърнаха към трътлестата жена с побеляла коса.

— Слушай — нетърпеливо попита Хо. — Как се казваш, в името на благосклонността на Господарката?

Тя скръсти пълни ръце пред широките си гърди.

— Девалет Омптол.

— Откъде си?

— Няма да ти говори нищо.

Хо завъртя очи.

— В името на боговете, жено, та тук има над четиридесет учени, историци и архивари.

— Меър. Корабен маг, от Черния град.

— Значи си от Юмрука.

Веждите на жената се надигнаха изненадано.

— Да. Това име не се използва често.

Печалния хвана краката на припадналия капитан и го затътри обратно към казармата.

— Корабен маг, а? Това ще е много полезно.

— Ако някой от вас си мисли, че ще призова Лабиринта си с целия този отатарал наоколо, вие сте побърканите.

Тя извика към Печалния.

— Как въобще ще се измъкнем от този проклет остров?

— Почерпката ще извади останалите от нашия — хм — отряд през нощта. Имаме кораб.

Девалет изпухтя нещо като „Чудесно!“ и си тръгна.

— Къде отиваш? — викна подире й Хо.

Тя посочи към дюните:

— Там има океан. Ще си изпера дрехите, ще си изжуля кожата с пясък, ще си измия косата и после ще го направя отново!

Хо подръпна протъркания си мръсен елек и надигна крак в износен кожен сандал. Всичко пропито от рудата. Погледна към казармите, очите му се оцъклиха и той се затича след Печалния.

— Почакай малко!

* * *

Гелел искаше да изтимари коня си — нетърпелива кобила, към която доста се бе привързала — но Молк я пресече и заяви, че за такива неща се грижели редниците, а тя, като превост, не бивало да се принизява. Лично тя не виждаше нищо необичайно в това офицерът да се грижи за коня си, Молк обаче бе непреклонен. И тъй, тя се оказа изправена пред още една празна вечер на очакване — очакване на разузнавателни сведения от Ли Хенг за хода на обсадата, която явно бе достигнала до задънена улица, въпреки първоначалните победи. Или се чакаха сведения от изток за придвижването на армадата на императрицата. Или за новите събития — крайбрежните нападения на значителен пиратски флот, който се събра, за да се възползва от безпорядъка, разграби Унта и сега Коун. Само преди два дни до тях стигнаха сведения, че разбойниците дотам се одързостили, та всъщност настъпвали навътре в сушата. Обзалаганията из палатките бяха за това докъде ще се осмелят да отидат. С най-големи шансове бяха нападения над Тело или Ипрас.

Следователно тя стоеше пред същия избор, който всъщност не бе избор през тази седмица, откак войската на Урко премина — да лежи на покрива на палатката и да зяпа, да седи около главния огън в стана или да посети шатрата на началството. Прекарването на още една безполезна вечер около огъня означаваше да гледа как фаларските конници, водени от дебелия си капитан — Тонли — си разменят обиди и хвалби със сетите, докато поглъщат огромни количества от разнообразното пиене, което хората му бяха „освободили“ напоследък. Най-често — бира, въпреки появата на някоя и друга бъчва пречистено спиртно питие и дори на мехове с медовина. Посещаването на палатката на началниците значеше — да — още по-голямо приближаване до командир Улен. Нещо, което тя намираше страшно лесно за извършване.

Какво щеше да си помисли маркизът? Или Чос? Щяха ли да одобрят? Гелел нахлузи по-плътно ръкавиците си срещу мразовития нощен въздух и погледна на изток, където земята преливаше в плоската богата равнина на Идрин. Някъде там, само на дни разстояние, се движеше окъсаната сбирщина на пиратите. Тя лениво се запита защо ли Улен просто не изстреля тиловия си батальон заедно с фаларските стрелци, сетските разузнавачи и конницата от Патрулите и не изличи разбойниците от лицето на материка. Е, нека вървят в преизподнята! Твърдяха, че тя била наследникът на талийското Господство, Тали на Кюон Тали. Следователно тя заемаше по-висок чин от маркиза, а Чос го нямаше. Гелел се насочи към шатрата на командването.

Тя достигна една от главните пътеки в стана и видя по-напред факлите и стражите на пост — редовни малазански войници от фаларските бригади, и забави крачка. Ако Лигата спечели наближаващия сблъсък и тя бъде поставена като Тали на Кюон Тали… как би се отразило сегашното й държане тук в очите на такива войници навсякъде? Мисълта за подигравките им пламна върху лицето й.

Сега очите на гвардейците я гледаха, блеснали в тъмнината под шлемовете им, и тя се застави да продължи да ходи. Е, и те да вървят в преизподнята — точно сега тя не беше нищо повече от обикновен капитан от конницата — превост. Обикновен и сам.

Когато приближи, гвардейците преклониха глави в знак на почит и единият дръпна навеса настрани. Гелел отвърна с цялата любезност, на която се осмели, и се шмугна вътре. Там беше топло. Златната светлина на лампите огряваше претрупана маса, пръснати столове и ниска масичка, засипана с плодове, парчета месо и кани с вино. Командир Улен сипваше вино на масата, изправи се и се поклони. Маркиз Джардин се изправи и също се поклони, макар и по-бавно и небрежно — обикновено съблюдаване на благородническа любезност. Гелел на свой ред отдаде чест на двамата старши офицери.

Улен отклони поздрава.

— Стига, Алил. Колко пъти трябва да помоля?

— Всеки път, господине.

Гелел свали ръкавиците и наметалото си и ги положи върху някакъв стол.

— Тъкмо говорехме за тази разбойническа войска — обясни маркизът и отново се отпусна на стола си. — Разправят, че в Унта сигурно са опитали да ограбят Имперския арсенал. Унищожили са половината от града и от себе си.

— Останали са достатъчно от тях — проръмжа Улен в чашата си, седна и протегна крака. Гелел хареса как го направи, хареса и как я наблюдаваше с ъгълчето на бледосините си очи — почти притеснено. Тя седна на масата и си взе гарафа.

— Напълно разбирам защо не ги размазваме. Искам да кажа, след като са толкова много…

Усмивка от Улен. Усмивка без никаква подигравка, само жива веселост, споделена и от очите.

— Колко невъобразимо много са станали сега?

— Дочух някакъв войник да се кълне, че били поне тридесет хиляди.

Маркизът подсвирна.

— Извънредно увеличение наистина. Забравете ги, Алил. Та те са само сбирщина грабители. Нас не ни занимават лешоядите. Дошли сме за лъвицата.

Улен обаче се намръщи, а загрижените резки около устата му станаха по-дълбоки. Гелел срещна погледа му и въпросително повдигна вежда.

— Не ги пренебрегваме, Алил. Сетските съгледвачи ги наблюдават от разстояние. За тях се носят доста притеснителни и по мнението на всички — противоречиви слухове. Ала те са — как да го кажа? Трудно е да им повярваш. А и нашият маг при Урко, Бала, изпрати послание, че била притеснена. Тя подозира, че могъщи магове се крият от търсенията й.

— Трябва да има една-две силни личности, които удържат тълпата да не се разпадне — изказа се маркизът. — Ние ще ги набележим, ще ги отстраним и множеството ще се изпари. Не е трябвало да навлизат във вътрешността — очевидно са прекалено самоуверени.

— Келанвед бил ли е прекалено самоуверен — размисли се Улен на глас, докато наблюдаваше чашата си, — когато е навлязъл във вътрешността със своите морски разбойници от Малаз? А Хенг е едно от първите му завоевания.

Известно време Гелел и маркизът не проговориха. Джардин наклони глава, за да признае правотата му:

— Вероятно можете да кажете, че той е бил изключението, което потвърждава правилото.

Гелел разгледа своята чаша за вино:

— Щом говорим за трона… защо не излезем да я пресрещнем? Извинете, че питам, но съм нова в частта — не можем ли да я спрем в тесните равнини западно от Коун?

Друга усмивка от Улен.

— Така е.

Той се протегна и прекара ръце през късата си руса коса.

— Тогава обаче тя просто ще се оттегли към Коун и ще ни чака. Ние не можем да приемем това. Както би казал някой адвокат, тежестта на доказването остава за нас. Ние трябва да я бием. Тя просто трябва да се отдръпне и да чака подкрепата за нас да изчезне.

Доколкото Гелел разбираше, Улен се отнасяше снизходително с нея, точно като Чос и Амарон, само че обноските му бяха по-любезни. Тя обаче не усещаше нищо подобно в това — просто двамата обсъждаха възможностите и той й предоставяше преимуществото на по-големия си опит. Тя отново се чудеше колко ли знае той за нея, и колко са му казали Урко и маркизът. Узнаването на това можеше да означава много.

— Защо ще изчезва подкрепата за нас, а не за нея?

— Защото ако не можем да превземем Хенг, как можем да превземем каквото и да било?

Гелел стисна устни пред истината на тази отрезвяваща преценка. Наистина. Защо кой да е от съюзниците на Лигата да остане при тях, ако те се провалят тук? Щяха да се изправят пред всеобща измяна. Не много след това щеше да последва завръщане към независимите кралства със старата война на всеки срещу всеки. Сблъсъци из целия континент, неизбежното изпадане в хаоса с глад, жестокост и господство на дребните владетели. Гелел би сторила всичко, за да не допусне това.

Маркизът пресуши чашата си и се изправи.

— Ако императрицата се яви на бойното поле, то тогава Хенг може да се обеси.

Той отдаде чест на Улен:

— Началник.

Поклони се на Гелел:

— Превост. Ще оставя двама ви да уредите другите трудности пред нашата войска и ще очаквам съответните заповеди утре. Лека нощ.

Улен се засмя и отпрати маркиза. При падането на тежкото платнище Гелел се изправи сама срещу Улен. Някое време и двамата не проговориха. Гелел си сипа още вино.

— Маркизът каза ли ви, че съм нова в това поделение?

Улен кимна:

— Да… Вие сте от стар талийски род.

Гелел усети как лицето й се изчервява и прокле изчервяването. За да го прикрие, тя вдигна рамене:

— Богати със знатност, но не и с пари. Вие?

Едното ъгълче на устата му се изви.

— Като вас. Богат на опит, но без пари. През целия си живот съм служил във войската.

— Тогава сте бил отвъд морето? Дженабакъз? Седемте града?

Той поклати глава.

— Не — закачлива усмивка. — Освен ако не броим Фалар.

Тя отвърна на усмивката му.

— О, мисля, че можем да допуснем това — само за тази нощ.

Улен вдигна чашата си.

— Благодарности. Сега притежавам повечко от изключителността на скитосвалия из чужбина войник.

Гелел обаче бе притеснена. Човекът изглеждаше в края на четиридесетте си години, ала не бе служил отвъд морето. Къде ли е бил през цялото това време? Само гарнизонна служба ли бе карал през последните двадесет години? Ала Урко явно имаше пълно доверие в него — можеше ли да не е нищо повече от способен управител, повече чиновник, отколкото войник?

Почукване на предния стълб.

— Да? — попита Улен.

Някакъв гвардеец влезе странично покрай дебелото платно.

— Сетски съгледвач, господине, със съобщение от леката конница.

Улен въздъхна, скокна на крака и отиде до работната маса.

— Доведете го, сержант.

През отвора се плъзна слабо дребничко създание и Гелел зяпна. Дете! Докъде бяха стигнали, да изпращат деца на бойното поле? Гащите от еленова кожа на момичето бяха скъсани и изкаляни, а обувките й — протъркани. Въпреки непоносимия нощен студ тя носеше само кожен елек без ръкави. Дългата й коса падаше запотена, заплетена и украсена с кожени ивици и мъниста, а от омотаното около едното рамо въже висеше дълъг нож в калъф. Независимо че бе мърляво и изтощено от пътуването, детето огледа обзавеждането на палатката с презрението на принцеса.

— Уллар йеш’ ап? — обърна се тя към Улен с очевидно неодобрение.

— Айа — отвърна той с лекота на сетски. — Таиан хешар?

— Ние.

Улен погледна Гелел.

— Моля да ни извините.

На момичето каза:

— Бергар, шо.

Детето поде дълъг разказ на сетски. То направи знак с ръка и Гелел с ужас видя, че върховете на пръстите, както и устните й, бяха посинели от студа. Богове! Та това дете бе полузамръзнало от ездата през нощта. Девойчето хвърли парче окъсан плат на масата на Улен и се обърна да си върви. Гелел се намеси:

— Почакай! Моля те!

Ръката се стрелна към дръжката на дългия нож и момичето изгледа обвинително Улен.

— Какво има? — попита той Гелел.

— Нека остане. Да се стопли — каквото и да е.

Той й заговори и тонът на отговора на момичето съобщи на Гелел всичко, което тя трябваше да знае. Херцогинята предложи наметалото си.

— Може да вземе това.

Улен преведе. Момичето отговори и измери Гелел със свирепа гордост, която щеше да е забавна, ако не бе толкова очевидно искрена. Улен преведе:

— Тя благодари, но казва, че подобно притежание само ще й бъде в тежест.

Гелел стисна дебелия плътен плат с две ръце.

— Тогава няма ли да остане?

— Не. Уверен съм, че възнамерява незабавно да се върне в своя разузнавателен отряд.

— Ще умре от студ! Не можете ли да й наредите да остане до утре?

Улен прекара ръка през косата си и въздъхна.

— Алил… отрядът й вероятно се състои от нейните братя, сестри и братовчеди.

Гелел се облегна върху стола и остави плаща да падне зад него.

— Аз… разбирам. Кажете й… кажете й, че съжалявам.

В отговор момичето протегна ръка и я постави върху ръката на Гелел. Тя просъска ужасено — толкова студени бяха пръстите на детето. После то излезе, а Гелел не можеше да вдигне глава и да го гледа как си тръгва.

След известно време Улен се прокашля и заобиколи масата. Той стисна ръката на Гелел.

— Загрижеността ви ви прави чест, Алил. Тя обаче е неуместна. Тя е родена тук. Израсла е с това и е навикнала.

Гелел потръпна, стресната от думите на Улен.

— Значи те са по-долни от нас, нали? По-груби? По-малко чувствителни са в сравнение с нас?

Лицето на Улен се вкамени. Той отпусна ръка.

— Въобще не исках да кажа това.

Върна се на масата и взе оставеното от момичето парче плат.

— Ера — така се казва тя, между другото. Наречена на малко синьо цвете, което никне навсякъде тук. Съобщава, че отрядът й заловил беглец от разбойниците. И понеже съм им наредил да разберат каквото могат за тези пирати, разпитали са го. Той заявил, че носеният от тях знак бил важен.

Улен разгъна парчето плат.

— Начертал го е тук.

Гелел седна тежко и си сипа още една чаша вино.

— Началник… съжалявам. Загубих самообладание. Несъмнено сте искали да кажете, че е привикнала на такива лишения, че е израсла в целогодишна езда при такова време. Несъмнено сте прав. Съжалявам. Просто ние, талийците, граничим със сетите. Враждата ни е много отдавнашна и аз съм израсла с доста истории, които са… как да го кажа — предвзети по отношение на тях. Поднасям извиненията си, началник.

Тя не дочу отговор от него и вдигна поглед:

— Началник?

Улен се беше дръпнал от масата. Погледът му бе прикован в разгънатото парцалче. Сякаш бе съзрял лично Гуглата — лицето му беше болезнено пребледняло от уплаха. Ръцете му бяха побелели от стискане. Гелел остави чашата си и отиде до него.

— Какво е това?

— О, богове, не… вярно е — прошепна той.

Тя хвана плата. С въглен и охра беше очертана дълга ръждива мазка, понесла извиваща се черта.

— Какво е това?

Улен преглътна и прекара ръка през изпотеното си чело.

— Нещо, което се молех да не виждам отново. Сержант!

Войникът на пост влезе:

— Господине?

— Повикайте маркиза и капитан Тонли, бързо.

— Слушам.

Улен отиде до ниската маса и си сипа вино.

— Какво е това? — отново попита Гелел.

Улен гаврътна питието и отвърна:

— Нищо ли не ви говори? Червено поле, дълъг извиващ се звяр — може би дракон?

— Не.

Той продължи да говори в празната си чаша.

— Колко бързо се забравят толкова много неща.

Маркизът отметна навеса на палатката — носеше само отворена плъстена риза, панталони и ботуши.

— Какви са новините?

Улен кимна на Гелел, която протегна окъсаното парцалче. Маркизът го взе.

— Определено се оправяте с отличителните знаци, маркиз. Какво смятате за този?

— Червено поле, дълъг звяр или може би оръжие — би могло да е кое да е от тях.

— Ами ако нещото е дракон?

— Какво би означавало това? — попита Гелел.

— Тогава…

Той изсумтя и хвърли парцалчето на масата.

— Със сигурност е измама. Празно самохвалство.

— Не мисля. Това потвърждава слуховете от Унта.

— Какви слухове? — попита Гелел по-високо.

— При все това не можете да бъдете уверен — възрази маркизът.

— Така е, но е достатъчно, за да се отнасяме към тях по-бдително. Настоявам да се върнете към носенето на службата си южно от Идрин.

— Съгласен.

Капитан Тонли отмахна настрана платнения навес, примижа и закри очи от ярката светлина на фенерите.

— Какво е това — хм, господа?

— Да! — продължи Гелел. — Какво е това, Гуглата да го отнесе!

— Печатът на Пурпурната гвардия — обясни Улен.

Гелел гледаше вторачено, а веждите й запълзяха по челото. Пурпурната гвардия? Това древно бабешко страшило? Обикновени наемници? Това ли толкова уплаши Улен? Само приличието я възпря да не се изсмее на висок глас.

Капитан Тонли почеса кестенявата си брада. Лицето му издаваше пълна липса на разбиране.

— Пурпурната гвардия значи? Наистина, господине? Изумително.

Той пое дълбоко дъх, забеляза каните с вино и грабна едната.

— Заповедите ви, господине?

Улен или не забеляза, или бе привикнал на обноските на човека — или на липсата на такива.

— Пратете най-добрия си ездач до Урко в Командването.

Той надраска съобщение на късче пергамент и го подаде на Тонли.

— Потвърдено е, че неприятелската войска е Пурпурната гвардия.

— Всеки би могъл да използва този знак — възрази Гелел.

— Никой не би посмял — отговори й маркизът. — Хайде, превост. Тръгваме си веднага.

И той се поклони на Улен. Гелел не се помръдна. Гледаше как Улен й се кланя за довиждане, докато — рече си тя — внимателно не допуска чувства върху лицето си. Маркизът я хвана за ръката.

— Превост.

Навън той я заговори тихо:

— Преоблечете се бързо, потегляме до час.

После отиде към шатрата си. Гелел тръгна бавно — усещаше се някак пияна, замаяна от бързите промени. В палатката си намери Молк, проснат пред входа, закрил лице с ръка.

— Ставай. Тръгваме.

Той отмести ръка и примигна срещу нея.

— Тръгваме? Толкова скоро?

— Да. И побързай — трябва да събираш багажа.

Тя започна да се преоблича, за да сложи доспехите си.

Той бързо седна изправен.

— Какви са новините? Тя ли е?

Гелел се спря, докато изхлузваше ризата си. Тя? А, да, тя.

— Не. Не е тя.

— Кой тогава?

От Гелел се донесе смях.

— Да, кой наистина.

Тя разгъна копринена долна риза и я навлече.

— Явно славният ни пълководец вярва, че тези разбойници са завърналата се Пурпурна гвардия. Можеш ли да го повярваш?

Тя пристегна предните върви и вдигна поглед.

— Молк?

Завъртя се и се заоглежда из палатката. Глупакът беше изчезнал. Е, мътните да го отнесат. Ами сега кой ще прибира нещата?

Гелел има̀ възможност да говори донякъде уединено с маркиза след като колоната потегли на юг към пътя на поклонниците. Докато яздеха един до друг току зад понеслото запалени факли чело на колоната, тя се наведе към него.

— Значи му вярвате? Че това е завърналата се Пурпурна гвардия?

С положен под мишницата шлем, стиснал юздите с ръка, маркизът се обърна и я изгледа. Очите му бяха като тъмни ровове в нощта, а къдравата сива коса се бе разсипала свободно около лицето му.

— Аз вярвам на Улен — отговори той.

— Защо Улен е толкова уверен? И толкова уплашен? Та те са само наемници. Прочути, да, но са просто шайка продажни войскари.

Устата на маркиза се изпъна в студена безжизнена усмивка.

— Не сте ли чували разказите?

Гелел си спомни за приказките на бавачката си за Гвардията и как се опълчили на императора. Чутовни подвизи на велики юнаци и приказни, невероятни дела.

— Чувала съм ги. Трубадурски приказки и песни. Това обаче е било много отдавна. Защо Улен да се бои от тях сега?

Сега дойде редът на маркиза да изглежда объркан.

— Не знаете ли кой е той, какъв е бил?

Гелел зяпна изненадана, после процеди през зъби отговора си. Приближи коня си до маркиза:

— Как, в името на тайнствата на Кралицата, мога да знам каквото и да е, ако никой не ми казва нищо!

Маркизът вдигна ръка и се предаде.

— Извинете. Мислех, че знаете. Служил е в щаба на Дасем! Известно време е бил адютант на Чос. Ето защо му вярвам.

Гелел смаяно се отпусна и се нареди зад маркиза. Редиците на конната й част прогърмяваха покрай нея, докато животното й забавяше ход. Служил е с Дасем! Изкарал е целия си живот в служба и все пак не е напускал материка — та той се е сражавал във войните за обединение! Мътната да го отнесе! Половината от нея се изкушаваше да обърне коня и да застане срещу него. Защо той просто не й го каза? А защо да трябва да й го казва? Защо пък тя да не вярва в него независимо от това? Урко е имал основание да го избере, нали? Не приемаше ли неговата вещина, без да я оспорва?

Тя забави коня си до лек галоп и погледна назад към стана — далечна светлинка в ясната звездна нощ. Нейното дихание и дъхът на коня й се кълбяха в студения въздух и Гелел си помисли за кокалестото сетско момиче, което яздеше на изток, облечено много по-зле от нея. По-напред, четирима от конниците бяха изостанали от колоната и я очакваха. Тя лениво се запита къде ли се е забутал Молк и дали щеше да го види отново. Звездите светеха със студена светлина от хоризонт до хоризонт, но изведнъж на изток се появиха нови. Гелел изненадано примижа. Не, не звезди, а жълти мигащи светлинки, факли. Някои се появяваха и изчезваха в мрака над хоризонта, където…

Боговете са се отвърнали от нея! Гелел замахна с шпорите, надигна се и се наведе напред. Давай!

— Дий!

Тя се стрелна между изненаданите си стражи и препусна към колоната. Щом стигна авангарда, маркизът я погледна и вдигна ръка за спиране.

Докато животното му се изправяше на задните си крака, той викна:

— Какво става?

Тя също се мъчеше да овладее своя кон и посочи:

— Вижте! Светлини! Трябва да са те. Завземат развалините на манастира.

Маркизът огледа източната страна. Устата му се изкриви от отвращение.

— Никога няма да ги изкараме оттам, Трейк да ни отнесе! Това е гнездо на плъхове.

После той ококорено изгледа Гелел, сякаш я виждаше за пръв път, нахлупи шлема и привърза ремъка му с една ръка:

— Разезд, строй се! Към моста!

Около Гелел и маркиза се образува прикриваща конна част. Разузнавачите се понесоха напред. Маркизът даде знак да настъпват. Колоната ускори до галоп в пълната тъмнина.

Не се натъкнаха на никого, при все че край пътя, там, където спяха дружините пътници, буйно горяха огньове. Надолу, към Идрин, от мрака се впуснаха кучета и заръмжаха на конете. Пред черните отвори на пещерите горяха огньове. Лицето на Гелел бе вдървено от студа, а ръцете й бяха като замръзнали нокти на юздите.

Преди да достигнат моста, от тъмнината изникнаха разузнавачи и им преградиха пътя.

— Въоръжени хора на моста.

— Гуглата да ги обезчести дано! — избухна маркизът. После сведе глава към Гелел. — Простете ме, превост.

Към разузнавачите:

— Можете ли да ги определите?

— Не, господине. Нямат знаме.

— Те са — обясни Гелел и неприлично я напуши смях. Странно — тя отричаше съществуването на Гвардията, ала сега бе напълно убедена, че са пред тях. Замисли се за историите от юношеството си — за приказния и едновременно трагичен образ на херцог, по-късно принц, К’азз.

— Трябва да отидем при тях. Да преговаряме.

— Да преговаряме? — раздразнено отвърна маркизът. — За какво?

— За минаване на юг, разбира се.

— Минаване? Защо въобще ще ни пропускат, в името на Фандърей?

— А защо пък да не ни пропуснат, маркиз?

Той я проучваше известно време с наклонена на една страна глава. После вдигна ръка в знак на съгласие.

— Много добре, превост. Нека слезем и поговорим с тия наемници. Признавам си, че лично аз съм немалко любопитен.

Взеха със себе си отряд от четирима души. С високо вдигнати факли бавно потеглиха към моста. Четирима души ги очакваха, така че да могат да ги видят, и преграждаха пътя. От двете страни, там, където калдъръменият път срещаше широките гранитни блокове на моста, на високи стълбове бяха закрепени факли. Самите хора стояха много назад от светлината.

— Дотук! — провикна се някакъв мъж на талийски, щом маркизът и Гелел навлязоха в трепкащата светлина.

— Кои сте вие? И как се осмелявате да препречвате този път? — отвърна маркизът. — Това е поклоннически път, отворен за всички.

— Продължава да е отворен за поклонници — възрази мъжът. — Твърде добре сте въоръжени за молитви.

— Приближете се — подкани Гелел. — Нека обсъдим преминаването ни.

В светлината пристъпиха напред висок мъж и много ниска и едра жена. И двамата носеха шлемове, омотани в тъмен плат, привързан под брадичките им, и туники от дебел тъмен плат върху почернените, стигащи до коленете им плетени ризници. Ръцете бяха облечени в ръкавици. Мъжът носеше щит на гърба и дълъг меч на кръста, а от широкия пояс на жената стърчаха дръжките на две извити остриета.

— Представете се — отново настоя маркизът. — Вие част от някоя редовна армия ли сте, или сте просто разбойници?

— Разграничението е съмнително — обади се жената и тъмната й вежда се надигна.

— Наистина, въпросът е само в числеността — изрече мъжът до нея.

— Или в успеха — добави Гелел.

И двамата я погледнаха изненадано.

— Здравейте — каза мъжът. — Аз съм Рапицата, а тя е Мършавата.

— Превост Алил, маркиз Джардин от Граничните патрули.

Докато разговаряха, зрението на Гелел се нагоди към светлината и тя вече можеше да види, че платът около шлемовете, както и на туниките, в много тъмен пурпур, почти черен.

— Превост, маркиз, поздрави — започна мъжът. — Щом сте решили да не настъпвате с конницата си, за да ни преодолеете, значи, че вече знаете кои сме. Разузнавателните ви служби са добри. Опитахме се, доколкото е възможно, да останем незабелязани.

— Унищожавайки част от Унта? — изстреля маркизът. — Изгаряйки Коун до основи?

Мъжът се усмихна и оголи остри зъби.

— Както казах — опитахме да останем незабелязани.

Гелел се наведе, опряла ръце на високия лък на седлото си:

— Рапица, ние официално молим за позволение нашето поделение да премине на юг.

Рапицата ги покани с махване на ръка и се поклони:

— Разрешено, превост. Всички — хм — бойци, които желаят да се изтеглят на юг, са поканени да го сторят. Никой обаче не може да се придвижва на север. Моля ви да разпространите съобщението, ако обичате.

Маркизът го изгледа гневно и отвратено:

— Очаквате много измени, нали?

— В близкото бъдеще, за да бъдем кратки… да.

С отсечено кимване маркизът изпрати конник назад, за да им съобщи да напредват.

— Предполагам, че трябва да ви благодарим за позволението да преминем.

Рапицата и Мършавата се отместиха.

— Просто си вършим работата.

* * *

Фурията намери Сторо на парапета на стената на Вътрешния кръг, положил брадичка върху ръцете си и загледан на север. Защитени от една от кулите на по-ниския Външен кръг, талийски войници стреляха наслуки по него и останалите хора на стража по стената.

— Съберете стрелите — нареди Сторо на хората, когато Фурията дойде при него и приклекна зад един зъбец.

— Какво правиш тук горе? — попита го тя.

— Принасям полза.

— Ще те направят на игленик!

— Това са опасностите в занаята на сламените цели за стрелба.

— Не си в настроение.

Сторо отново отпусна брадичка върху ръцете си:

— Как се чувстваш сега?

Фурията не можа да се удържи и потърка страната си.

— По-добре. Благодаря.

— Благодари на Лис. Тя къде е, между другото?

— Наблюдава изтока. Дори за миг не се отвръща от него.

Сторо се намръщи и наклони глава. От зъбеца до него отскокна стрела от арбалет и вдигна каменен прашец.

— Знаем, че тя идва. Само въпрос на време е.

— Не, не е това. Тя твърди, че навън има нещо друго, неясно петно там, където не би трябвало да го има.

— Неясно петно, да? Притесненията ни са по-големи.

Той махна с ръка и обхвана с жеста си целия войскови стан, разпрострял се отвъд Външния кръг.

— Сега вече е потвърдено — имат достатъчно хора.

— Защо не нападнат?

— Ще нападнат. През следващите няколко дни. Смятам, че ще е пристъп с обсадни стълби по цялата северна стена.

— Господине?

Един войник по-нататък на стената посочи с ръка. Фурията погледна през зъбера и съзря две редици стрелци с арбалети, всичките прицелени към тях. Тя събори Сторо, когато стрелите зачукаха неравномерно по парапета около него. От тяхната страна прозвучаха подигравателни викове с настояване за още упражнения по точна стрелба. Сторо опря лакти на колене и отупа прахта от бръснатото си теме.

— Е, как я кара нашият изравнител?

Фурията можа само да поклати глава. Беше ли човекът луд, или пък решен да не надживее обсадата? Тогава тя реши — все едно кое е вярното, трябва да накара всички да го следят внимателно.

— Това са новостите. Копринения твърди, че са готови.

Той я погледна със зачервените си и хлътнали, но все още твърди очи.

— Готови? Е, време беше вече. Могат да действат.

— Той казва, че трябва да бъдеш там, щом го искаш направено.

Очите се врътнаха нагоре.

— Кажи му, че съм зает.

— С това да си намериш смъртта, знам аз.

Тя кимна към най-близкия войник и понижи глас:

— Не е точно това, което би нарекъл вдъхващо увереност.

Юмрукът още веднъж се изправи изцяло пред погледа на обсадителите.

— Хората харесват началник, който има приятни странности.

Фурията го сграбчи за ръката, за да го издърпа, докато стрелите от арбалетите отскачаха от парапетите с остри прозвънвания.

Копринения ги посрещна в средищния храм на града. С него бяха Рел, Слънчевия и Джалор. Фурията схвана, че не са се събирали всичките заедно от началото на обсадата. Заболя я от мисълта за загубата на Треперко — колкото и ненадежден мръсник да беше.

Градският маг изглеждаше по-зле, отколкото след пристъпа. Износените му копринени дрехи провисваха от него на дълги, подгизнали от пот дипли. Мазната коса обхващаше главата като шапка, а когато ги покани с махване да го следват, ръката му трепереше паралитично.

— Последвайте ме — изграчи той.

Сторо тръгна в крак с Копринения, а Фурията с Рел. Напоследък бе изкарала малко време заедно с дженабакъзеца. Той постоянно се придвижваше из града, придружен от около двадесетина отлични войници. Където и да отидеше, бойният дух се повдигаше — гражданите на Хенг го смятаха за някакъв юнак. От нейна гледна точка те не знаеха и половината истина.

— Как се справяте? — попита тя.

— Добре.

Сега гласът му звучеше различно, изкривен от изгорените устни. Носеше шлем, допълнен с позлатено бронзово забрало и дълга, падаща до раменете забрадка. Фурията продължаваше да се чуди дали всичко това бе за защита, или за да прикрие белезите. Впечатляващите му доспехи бяха допълнени с броня от железни ивици, ръкави от плетена ризница и наколенници. Съмняваше се Рел да е носил толкова желязо през целия си живот. От двете му страни продължаваха да висят същите два едноостри, леко извити меча.

Тя кимна на Слънчевия, началник на отряд от сапьори за спешни случаи, набрани сред градските зидари, духачи на стъкло и строители. Вече бяха осуетили няколко опита срещу северните порти на Вътрешния кръг и бяха подровили два прохода, прокопани от талийските сапьори. Джалор пък някак си бе започнал още повече да боготвори Рел, бе се назначил за негов телохранител и го придружаваше навсякъде.

Ами тя? По някакъв начин и тя бе поела роля. По една или друга причина явно всички я смятаха за заместник на Сторо.

Копринения ги преведе през градския храм, който — Фурията забеляза — бе очистен от новите места за поклонение към различните божества и духове от Кюон Тали, натрапени от завоевателите малазанци на жителите на Хенг: Бърн, Оссерк, Гуглата, Опонн, Солиел, Финир, Тогг, Фандърей, дори чисто новата златна кадилница, посветена на Трейк. Фурията застана до Копринения.

— Основно почистване на дома?

Уморен поглед встрани и слаба усмивка:

— Препосвещаване, Фурия.

— На кого?

— Не на кого, а на какво. На самия град.

— Градът почита себе си? Звучи кръвосмесително.

— Просто е старовремско.

— Това казваше и чичо ми.

— Какво стана с него?

Фурията вирна глава и заразглежда тавана, докато вървяха.

— Като се замисля, нищо не му се случи. Живя дълго и управляваше чрез страх огромно семейство от малоумници. Задави се до смърт с пилешки кокал.

Копринения кимна дълго и замислено:

— Такива ми ти работи.

— Именно. Такива ми ти работи.

Той отвори вратата на Вътрешното светилище, в което бяха влезли за пръв път в нощта на бунта.

— Оттук.

— Я почакай малко — изръмжа Слънчевия и спря. — Това води към лайната.

— Точно така — и то повече, отколкото си представяш.

— Е, няма отново да сляза долу, та пак да се омажа целия в говна.

— Тогава се почисти, нали?

Слънчевия показа нащърбените си зъби. Сторо изпухтя нетърпеливо и махна да вървят напред.

Точно според опасенията на Слънчевия, най-накрая те се вмъкнаха при исполинската каменна чакалова глава. Тя бавно се затвори зад тях и се захлопна с трясък, който разтърси земята и ги остави в мрак, ако не броим свещта, закривана с ръка от Копринения. Беше мрачно, но на Фурията й се струваше, че някой е почистил повечето от изпражненията от помещението и е оставил само засъхнал слой мръсотия по варовиковия под и по една стъпка от стената.

— А сега какво? — попита Слънчевия с нещо, което изглеждаше на Фурията пресилено самохвалство.

Копринения посочи ред фенери.

— Запалете ги.

Фурията и Джалор го направиха, Копринения насочи вниманието си към чакаловата глава. Застанал точно пред нея, той изписа с ръце във въздуха сложна усукана шарка, а после заговори на език, който Фурията не разпозна. Стърженето на камъка извести, че гърлото на чакала отново се отваря със скърцане.

— Защо първия път не направи просто това? — ядосано попита Слънчевия.

— Защото сега отиваме на друго място.

И наистина, между зиналите челюсти, където трябваше да започва гърлото, зееше тъмен каменен проход с железни стъпала. От тунела, който бяха следвали, нямаше и следа. Копринения ги поведе навътре и надолу. Фурията си рече, че ако Треперко бе още с тях, щеше да пита нещо като: „Той как го направи?“

Слязоха надолу по дълъг улей, изпълнен — да сме признателни — със сухия прашен въздух на място, по което никога не са се стичали лайна. Улеят свърши в тясно правоъгълно помещение, заградено от неравно одялани варовикови блокове. Сложни геометрични фигури покриваха блоковете на тавана, четирите стени и пода. Дори Фурията, незапозната с магията, можеше да разпознае многопластови свързани прегради или написани заклинания, или пресичащи се един с друг Лабиринти. Част от една от стените бе разрушена и огромните камъни, много по-големи, отколкото който да е човек би могъл да отмести — освен може би Ал, — бяха хвърлени настрани. Нататък вървеше нисък спускащ се проход, явно издълбан в самата разположена под града вулканична скала. Копринения отново ги поведе, последван от Рел. Фурията ги съпровождаше близо до тила, точно пред Джалор, и фенерът й освети изкъртените и разкъсани останки от ред прегради, поставени напряко на прохода — първо, медна плоча, дебела колкото три от пръстите й, пробита като от удар със сила; после, разтопена плоча от нещо, което тя разпозна като подсилено сребро; най-накрая — строшена и изкривена навън желязна плоча. Определено не Ал.

Проходът свърши в голяма зала, където стъпките и сумтенето им отекваха, докато изправяха гърбове и се протягаха. От тъмнината изникнаха и ги посрещнаха три призрачни образа — Ал и братята му Тал и Лар. Прахта и потта бяха наклепали дрехите им почти до черно. Към тях влажно се захилиха кривите усмивки и Фурията се почувства много неуютно.

— Тук ли е? — попита Сторо и гласът му изкънтя в безмерната тишина на залата.

Копринения кимна.

— Келанвед не е построил това, нали? — попита Фурията, втрещена от размера на съоръжението.

— Не. Било е построено много отдавна. С надеждата за възможно обитаване. Той просто е изпълнил предназначението му.

— Просто — подигравателно повтори Слънчевия.

— По-нататък какво? — попита Фурията.

Копринения замахна към мрака:

— Насам.

По-нататък някакъв предмет смътно изпъкваше от околната сянка. Очерта се като кръгла ограда, а най-накрая се превърна в издигнатата стена на най-обикновен кладенец. Черна желязна верига се спускаше от тъмнината отгоре и продължаваше в кладенеца. Бе направена от грамадни четвъртити звена, всяко от тях дебело колкото ръката на Фурията. Сред всичките чудесии обаче погледът й беше прикован от двете бляскави неща, пъхнати през отвора на звеното наравно с ръба на иззиданите камъни на кладенеца — два дълги меча, чиито остриета покриваха ширината на отверстието. На Фурията й се струваше, че издърпването на мечовете ще освободи веригата и тя ще продължи да пада.

— Последната преграда — изрече Копринения в тишината към всички тях, сбрали се да оглеждат невероятното устройство. — Или последното звено. Издърпваме ги и той е на свобода.

— Къде? — попита Сторо. — Къде е на свобода? В тази стая?

— Богове, не!

Копринения се засмя — доста трескаво, рече си Фурията.

— Много по-надолу. Ще бъде освободен, за да се измъкне в равнините, на север.

— Кой може да го направи? — попита Сторо.

Копринения махна с ръка.

— О, предполагам, че всеки, който е достатъчно силен. Питам се обаче дали ти, Рел, не би могъл да…

Резбованият наличник се обърна към Сторо, който му даде знак с ръка да действа, ако иска. Рел пристъпи напред и огледа устройството. Фурията хвърли поглед към Копринения — струваше й се, че се случват повече работи, отколкото им съобщава магът. А сега Копринения бе по-въодушевен, отколкото през цялата вечер — докато гледаше дженабакъзкия мечоносец, очите му светеха, а ръцете бяха свити в юмруци от двете му страни. Фурията забеляза и че тримата братя изглеждат еднакво вкиснати, почти притеснени. Това й вдъхна някаква странна увереност.

Рел здраво хвана дръжките, опря обутия си в ботуш крак на стената на кладенеца и дръпна. При първия опит не стана нищо. Слънчевия изсумтя. Рел хвана отново и сви гръб. Отново дръпна. Скърцането на желязото по камъка прониза ушите на Фурията — тя потрепери и ги запуши. Мъничко по мъничко остриетата простъргваха към Рел. Зловещо тракане се носеше нагоре и надолу по дължината на веригата. Най-накрая камъкът се разтроши с трясък и върховете на мечовете се измъкнаха. Рел полетя напред и само бързите ръце на Сторо и Джалор върху хълбоците му го спасиха. Той се изправи с мечовете в ръце — остриетата им бяха незасегнати. Грамадната верига — всяко звено бе колкото детска глава — се спускаше с дрънчене и тропот. Фурията усети как движението на нещо далечно разтърсва земята под краката й. Около тях се посипа прах. Тя я изтупа от косата и раменете си.

— Готово — изговори Копринения в мрака. — Ще трябва да копае дълго, но това няма да го спре.

Никой не се обади. В залата бе тихо с изключение на далечния грохот. Сторо прекара ръка по брадясалите си бузи.

— Хайде да си вървим. Нямало ни е достатъчно дълго време.

— Хайде — измърмори Слънчевия и плюна в кладенеца.

Докато си излизаха, Рел се възхищаваше на остриетата в ръцете си.

— Трябва да ги използваш — каза Копринения. — Смятам, че ще ти се сторят… — Гласът му постепенно се загуби.

— Какво е това? — обърна се Фурията към мага.

Копринения вдигна бледата си ръка за тишина. Фурията слушаше напрегната. Нещо… звуци зад тях, откъм кладенеца. Думи? Космите на врата и ръцете й настръхнаха, когато разпозна звуците на пресипнало изръмжан талийски, изкривени, но разбираеми, отекващи нагоре по изкопа на кладенеца:

Тия, що освободят ме,

мои врагове да бъдат.

Тия, що поробят ме,

пред мен да коленичат.

Щом свършекът на всичко дойде,

както и ще бъде,

на коя везна си ти,

когато най-накрая теглят?

Последва дълго ниско кискане, повече задъхване, отколкото смях. Фурията потърси погледа на Копринения, но очите на мага бяха непоколебимо сведени. Тримата братя обаче се хилеха побъркано на всички.

— Да изчезваме оттук — избоботи Сторо.

Към следващата част или към съдържанието

Иън К. Есълмонт
Завръщането на Пурпурната гвардия (14)

Съдържание

Четвърта глава

Читалня

Работилница

Колекции

Иън К. Есълмонт Завръщането на Пурпурната гвардия (14)

Четвърта глава

Иън К. Есълмонт
Завръщането на Пурпурната гвардия (14)