— Кораби, чичо! Конвой от кораби! — извика племенникът на Невал Од’Ор извън палатката. Невал Од’Ор, бивш Главен пълномощник на Коун, се задави с глътката сдъвкани дървени въглища, които ползваше за мастило, докато опитваше да приведе сметководните си книги в ред. В пристъп на кашлица той стисна краищата на високата си маса.

— Кораби, чичо! — отново извика племенникът му.

Пълномощникът отпи от чаша, изплакна уста и плю на голата пръст.

— И какво от това?

Уви се по-плътно с наметките си.

— На знамето им се вижда имперският скиптър!

— Чудесно. Още един флот, който ще ни ограби. Питам се дали ще ни вземат складираните репи?

— Имате ряпа?

Невал захлопна обгорения си сметководен тефтер, въздъхна и потърка врат със зачернените си ръце.

— Предполагам, че ще трябва да коленича и да пълзя живописно. Може би тя ще ми подхвърли медна монета. Питам се дали съм подобаващо облечен, та да приема една императрица?

Невал се заслуша с разтворени ръце. Мълчание. Той сведе глава.

— Простак.

Той предпазливо стъпи на влажната кална земя, отиде до навеса на входа и надзърна навън. Надолу, оттатък почернелите останки на изгорелия Коун, очукана флотилия кораби от всякакви размери и епохи изпълваше залива. Тя пристига сега. Все пак по-добре така, отколкото ако бе дошла преди наемниците. Имаха поне малка възможност да възстановят загубите си. Той подуши въздуха и се запита дали е останало нещо от днешния улов. Трябваше да прати другия си племенник за риба.

— Невал Од’Ор.

Той се стегна, а после бавно се обърна. Някакъв безличен човек в широка тъмна риза и панталони заемаше задния край на палатката. Невал склони брадичката си в поздрав и се затътри обратно към своята маса. Отчупи хапка от черен самун и я пусна в устата си.

— Ранат. Мина известно време. Сега Нокътят, нали? Пропуснал съм всички промени.

Свиване на рамене.

— Все си е същата игра.

Ранат приглади предницата на ризата си.

— Слушай, Невал. Тя е тук. Възнамерява да изтрие тази Лига и Гвардията от лицето на континента, но… — и той отвори ръце — … трябват й средствата, за да го извърши. Много средства.

Избухване на кикот. Невал разтвори широко ръце и посочи наоколо си.

— Получава всичко — дори и одеялото от гърба ми.

Ленивият поглед на Ранат не трепна.

— Хайде, хайде, Невал. Съгледвачите, които си поставил навсякъде, докладват и на нас. Гвардията е взела всичко движимо. Коне, волове, добичета, кози, каруци, коли, припаси, брашно, ориз, гърнета, дърво, въжета, гвоздеи. Всичко. Искам да кажа, всичко освен…

Той вдигна ръка, отвори я и показа златна монета.

— Освен парите.

Ранат запремята монетата от ръка в ръка, вторачен в Невал.

— Не са намерили хранилищата на търговските къщи, нали?

Той хвана монетата във въздуха и отвори ръка, за да покаже празната си длан.

— Знаеш ли, чудя се дали въобще са се усетили да питат за тях? Ето ти и ирония — благодушни наемници.

Заостреното връхче на езика на Невал се показа и овлажни устните му.

— Виж, Ранат. Хайде да не избързваме с това. Ние поддържаме императрицата, разбира се. Империята винаги е била нещо отлично за търговията. Но — той присви кокалестите си рамене под тънкото одеяло — ръцете ни са вързани, загубихме всичко. Знаеш го.

Ранат въздъхна. После вдигна поглед към покрива на палатката, докато търсеше думи.

— Невал… как да го кажа — а, да.

Той се усмихна и издигна ръце.

— Боят е без ръкавици и ето виж, ноктите са извадени.

— Чии?

Усмивката се втвърди.

— Внимателно, приятелю мой. На трона, да кажем. Твърдиш, че подкрепяте императрицата. Отлично. Нека съберем съдържанието на хранилищата на всичките търговски къщи като залог за споменатата подкрепа. Вие ще уведомите Управителното събрание на провинцията, че заповедите им са получени незабавно. Ние ще очакваме пълното набиране на всички военни части от провинция Коун като връщане на споменатия дълг. Разбрано?

Невал тежко седна на столчето си, отпусна ръка на почернялата си сметководна книга и кимна.

— Невал, както казвате вие, търговците — с теб е удоволствие да се работи.

Пълномощникът сведе глава. Платът на шатрата се разтвори. Той вдигна поглед и Нокътя го нямаше. Невал със замах отвори книгата си, отхапа от пръчката въглен до нея и задъвка яростно. Заби върха на перото в ъгълчето на устата си.

— Проклети да са и Ласийн, и Малик.

* * *

— Мястото е бунище! — възкликна Наит от претъпканото перило на рибарското корито, което превози своите седемстотин куцукащи и залитащи пътници през целия път от Унта до пристанището на Коун. Ситния, облечен само в тънки прокъсани гащи от еленова кожа, с побелели от стискането на релинга юмруци, отчаяно мънкаше:

— Само искам да си тръгна. Моля те, Гугла, убий ме и ме отведи оттук.

Наит изгледа покрусения грамаден полубаргастец. Наведе се към него да му прошепне:

— Да искаш малко риба?

— Почивка за храна! — изрева Сръчната някъде наблизо.

Наит завъртя очи, наведе се през борда и изигра голямо представление, докато плюеше издулата бузата му топка ръждив лист. Ситния пребледня и преглътна.

Сръчната повлече Наит от перилото.

— Служебно съвещание — ликуващо се усмихна тя.

Наит се пльосна и изохка.

В средата на палубата се срещнаха със стария си сержант, сега капитан Тенекеджията. Бяха се събрали мнозина от старото му поделение от Пристанищната стража в Унта — Сръчната, Сладура — също и много хора от други роти на стражата като Лим Тал, някога началник на телопазителите и според слуховете любовница на херцог Амстар Д’Авиг. До капитана седеше и старият, загорял и изпъстрен с белези ветеран, към когото мнозина вече хранеха истинска омраза, задето ден след ден от потеглянето им от столицата ги упражняваше безмилостно. Тенекеджията го наричаше просто старшина Заместника, ала хората му викаха „Стария Сгъстис“ заради постоянния му тормоз: „Строй се! Сгъсти се!“

Тенекеджията изгледа всеки от тях и се прокашля.

— Трябва да чакаме реда си за слизане. Коун е гол като кокалите на Гуглата, тъй че ще носим каквито припаси са ни останали и ще потегляме веднага. Нарежданията са да правим шест левги на ден…

— Шест левги! — изграчи Наит. — След като сме си седели толкова време на задниците?

— Постави едно „капитане“ след хленченето си — изръмжа Сръчната.

— И още нещо — продължи Наит. — Тука всички са сержанти. Сръчната, Ситния, Лим, Сладура…

— Сега е сержант Сладура.

— Да бе, чудесно, сержант Сладура. Защо и аз не съм сержант?

— Понеже водиш нашите сапьори, ефрейтор — прогърмя старшина Заместника. — А няма сапьор да се е издигнал до главозамайващите висини на сержантството.

— Чувал съм за един или двама.

— Тогава посочи ми ги…

Наит отклони поглед от светлите ледени очи на ветерана, поклати глава и безмълвно произнесе: Тогава посочи ми ги.

— Ние сме част от един батальон от тежката конница на Четвърта армия — продължи Тенекеджията, докато гладеше дългия си сребърен мустак с палец и показалец. — Желязното ядро на тази армия. Понастоящем нямаме кавалерия, за която да можем да говорим — неколцина благородници и малко конни разузнавачи. Имаме хиляди стрелци, леки пехотинци — достатъчно хора с арбалети, та да обезлюдят цяла страна. Това сме получили. Какво да правим тогава? Трябва им среда, котва. Това сме ние. Яростта на стрелбата им ще унищожи всяка сила, достатъчно глупава да вирне глава, както направиха с Гвардията и както ще направят с всяка конна войска. Срещнем ли силна съпротива обаче, те ще се пръснат през нас до тила и ще се престроят. Ние не се разпръсваме. Ние удържаме. Разбрано? Тъй, всички стари ветерани — Тенекеджията наклони глава към старшината — образуват военна част при Върховен юмрук Ананд — и при Меча Корболо Дом, разбира се…

Наит издаде пърдящ звук.

— … за да уредят нещата — безгрижно продължи Тенекеджията, — и са произвели четири главни бойни единици, които се подкрепят една друга, всяка удържана от тежковъоръжен батальон. Мечът държи водещия, ясно. Славния зъб ще ни ръководи на лявото крило. Батальонът на дясното крило е подчинен на Юмрук Д’Еббин, а Върховният юмрук Ананд е свръзка откъм тила. Сега, повечето от вас може и да мислят, че старшината е бил тука само да ви изтормози до смърт, но съм уверен, че на всички ви много ще се хареса да разберете, че той ще е опорният щитоносец в десния край на първата редица.

Наит огледа стария ветеран — вярно, изглеждаше корав, но да измине шест левги на ден? Дядката щеше да капне, а той със сигурност щеше да го прегази.

— Вие, сержантите — добави Тенекеджията, — хората ви го следват. Заставате с него, следвате заповедите му и ви обещавам, че редовете ни ще издържат. Това е всичко засега. Свободни сте.

— Едно последно нещо, капитане — намеси се старчокът, а белязаната му буза се дръпна нагоре в полуусмивка, — докато сме на открито в този прекрасен ден и чакаме реда си за разтоварване…

Наит усети погледа на Сладура и завъртя очи.

— … викам си, я мъжете и жените да поупражняват малко сгъстения строй.

Тенекеджията приглади мустаци, за да скрие усмивката си.

— На ваше разположение са, старшина.

Откъм задните редици на имперската свита от придворни на Опосум му се струваше, че императрицата бърза. Морските пехотинци в параден строй пазеха пристана, където бляскавото множество благородници и служители, сред тях и Опосум, очакваше височайшето явяване. Всички обичайни церемонии и приветствени слова бяха изоставени. Зад редовете на морските пехотинци гражданите на Коун стояха притихнали в очакване; изглеждаха — Опосум трябваше да го признае — доста угнетени и разсеяни. Все пак градът току-що бе разграбен. Тя се показа на горния край на стълбичката без тръбене или викане на глашатай — просто още един пътник слиза. Опосум обаче се изненада от всеобщата въздишка на жителите на Коун при нейната поява. Как биха могли да знаят? Тя не носеше труфила, нито венец или тиара; ръцете й не бяха обременени от скиптър; не я носеха на паланкин или на издигнат трон. Не, тя просто се приближи без представяне, облечена само в обикновената си копринена туника и в панталони. Косата й бе къса, кафеникава и прошарена от сиво; лицето й — е, просто и доста кисело със стиснатата си тънка уста, подравнена по очите и челото.

И все пак всички разбраха, че е тя. Може би бе заради погледа, който хвърли към крайбрежната улица и към всички събрали се. Твърд. Съвършено уверен. И неприкрито доста разочарован от видяното. Благородниците коленичиха, последвани от гражданите. Морските пехотинци отдадоха чест.

Тя прие пълномощниците на търговските къщи на Коун — бе им позволено да пропълзят напред на колене като тълпа улични просяци. Тя благодари за унизената им преданост с леко накланяне на главата, а после един слуга й помогна да възседне коня. После всички останали яхнаха своите и цялата процесия се понесе — конната охрана, почетната гвардия, императрицата и телопазителите й, придружени от Върховен юмрук Ананд и щаба му; по-нататък вървеше придворната свита, сред тях и Опосум. Другият Върховен юмрук, Корболо Дом, още и Меч на Империята, беше там, където настояваше, начело на авангарда — там, където май всички бяха щастливи да го оставят. Самият Опосум носеше разкошна коприна и унтански дуелистки мечове. Играеше ролята на дребен благородник, чиято работа е надменно да се подиграва на всеки, достатъчно недодялан да го пита какво положение всъщност заема.

Докато яздеше, забеляза застанали край пътя съгледвачи. От знаците им разбра, че Коун е обезопасен, че оставените от Урко съгледвачи са били разпознати и че сделката, предложена на Опосум от Ранат, стария началник на разузнаването, е била приета. Сделката бе чудесна и щеше — вероятно — да удвои силите на Ласийн, но изникването й сякаш от нищото го притесняваше. С какво ли се бе занимавал Ранат напоследък? Откъде са дошли сведенията за сделката? И все пак, не беше ли това негова работа? Защо да го разпитва, задето е вещ и изобретателен? Беше ли той, Опосум, от вида началници, които се страхуват от дарбата на подчинените си? Не беше ли всъщност преднамерено развивал обратния начин на ръководство? Не показваше ли по множество начини на подчинените си, че разходите не го занимават, стига работата да е свършена? Че те могат да разчитат на появата му само щом работата е оплескана? Накара се да се върне в ролята си, размърда врат и огледа — презрително — усилията на хората от Коун да доразрушат и да възстановят града си. Погледът му се спря на ездача до него и той изненадано видя Койл, най-дръзката от петимата началници, които образуваха втория му ешелон, облечена в кремави надиплени одежди и кърпа за глава на знатна дама от Седемте града.

— Какво правиш тук? — попита той.

Надигната вежда и царствено замахване наоколо.

— Не е ли това прекрасно? Не е ли освежаващо отново да си на открито?

Опосум се огледа и леко се поусмихна.

— Наистина. Напомня ми някогашните дни, моето по-действено време.

Презрителното свиване на начервените устни на жената едвам се различаваше под шала.

— Струва ми се, че е трябвало да излизаш много по-често през цялото това време.

А на мен ми се струва, че и двамата сме имали страшен късмет, задето не сме били на Малаз точно тогава. Той обаче наклони глава и се съгласи с наблюдението. Каквото и да има предвид — несъмнено, още безполезни подигравки.

— Но ние не сме тук на разходка за удоволствие.

— Не. За съжаление не. Срещу себе си имаме Гвардията и бунтовниците с техните предателски главатари. Дебела работа за когото и да е, нали?

Какво искаше да каже тази глупачка? И двамата знаеха, че Ласийн не възнамерява наистина да се сражава с Гвардията, стига да може да го избегне. Значи, вождовете на бунта. Той извърна поглед и допря копринена кърпичка до носа си. Да, дебела работа. И каква точно? Или какви?

— Основната ни грижа е безопасността на императрицата, разбира се.

Койл направи отличен поклон като за ездач и дръпна юздите, за да остане назад. Опосум се обърна настрани. И тъй — тя беше ли се представила току-що като източник на всички тези начинания и необяснени действия от страна на толкова много хора от Нокътя? Всички те да минават оттук? Неприятно за нея, но не мога да рискувам да не действам. Не може де съществува още едно началство. Би трябвало да ударя сега, но не бива да забравям какво предстои. След като всичко това свърши, жено, ако все още си жива… аз лично ще те убия.

* * *

Капитан Тазал, професионален войник, не от прочуто семейство, наскоро назначен, вървеше със строева стъпка към тронната зала на Унта с шлема под едната ръка, другата бе на дръжката на меча, а по челото му лъщеше пот. Гвардейците отвориха вратите и при влизането той се поклони току на прага. Надигна глава и видя престола празен, покрит с бял атлаз — разбира се, глупако! Озърна се. Встрани забеляза управника в отсъствието на императрицата, Малик Рел, говорител на Събранието, да плакне ръцете си в някакъв леген.

Малик се дръпна от легена и изсуши ръце в бяла кърпа.

— Имате ли новини, капитане, за това варварско леке, което петни земите ни?

Земите ни? Тазал обаче внимателно не допусна никакви чувства на брадатото си лице.

— Крепостта Джурда се е предала. Гарнизонът не е бил достатъчно силен, за да устои на нападение.

Човекът от Събранието протегна кърпата и един прислужник я пое. Той скръсти ръце на широкото си шкембе.

— Разбирам. И кому се е полагало да вземе това решение?

Капитанът опита да прикрие намръщването си. Какво беше това? Възмездие?

— Началникът, сегашният господар Джурда.

— Способен?

— Според мен? Да.

— Колко лошо…

Как така лошо? Лошо, че крепостта се е предала? Или е лошо за началника, че се е предал без разрешение? Или е лошо за теб, че сега хиляди уикци са се впуснали срещу теб и жадуват кръвта ти? Или, за да го признаем на човека от Събранието, лошо, задето един способен военачалник е преценил положението като толкова безнадеждно, че се е предал?

Капитанът прокара ръкав през челото си и се помъчи да запази лицето си безизразно. Човекът изглеждаше възхитително спокоен, като вземем предвид положението, в което се бе набутал сам. Този дебел интригант беше с яка направа.

Все още сведен, погледът на говорителя на Събранието се плъзна странично, към празния престол. Бледното му кръгло лице доби още по-подпухнал вид.

— Мечът на Империята замина на запад, капитане. Какъв съвет бихте ни предложил?

На нас? След всичко, чуто от капитана за този самопровъзгласил се Меч, истински късмет беше, че той е на запад и не е с тях. Тогава капитанът осъзна извънредността на току-що поисканото. Добра ми Солиел! От него, простия началник на гарнизон, вчера произведен капитан, никога не мечтал да зърне вътрешността на тронната зала, иска съвет най-могъщият човек в Империята? Е, поне жена му ще бъде доволна. И все пак какво изобщо трябва да му каже той? Може би, както говореше баща му, ако ще се напиваш, карай докрай. Тазал се прокашля в юмрук, за да прочисти гърло.

— Само по една война, господине. Отлично са преценили мига. Не можем да ги бием. Трябва да преговаряме. Да се откупим. Ще се заемем с тях по-късно.

Жълтите очи на говорителя още бяха върху трона, а дебелите му устни се свиха. Преплетените върху корема му пръсти неспокойно мърдаха и напомняха на капитана за някаква бледна подводна твар.

— Подтикът да се нахвърлим е почти неудържим — мърмореше той, като че ли забравил присъствието на капитана. — Изличаването на тази паплач от лицето на света е мое най-съкровено желание…

Тазал се питаше дали би следвало да чува каквото и да е от това, и все пак не посмя да каже нищо или даже да въздъхне. Малик заговори по-високо:

— Премислената откровеност е като плавен чист удар по време на битка, капитане — много съм благодарен. Не мога да оспоря точното направление на мисълта ви. Безмилостен студен прагматизъм. Освежително.

Той кимна на себе си, все едно чутото потвърждаваше собствените му мисли.

— Да. Ще изпратим представител, който да започне преговори.

Тазал удари с юмрук новата си броня.

— И пратеникът, говорителю на Събранието?

Пръстите спряха да мърдат.

— Как, вие, разбира се. По мое решение сте повишен в Юмрук.

След като капитанът напусна тронната зала и вратите се затвориха, Малик също излезе, но през малка странична вратичка, и замени придворните служители, чиновниците и слугите с малката зала за частни приеми. Миг след това Ориан влезе в стаята през друга врата. Малик изгледа дълго и студено тъмнокожия татуиран човек.

— Защо, служителю мой, все още си тук?

Старецът остана невъзмутим, а продълговатото му тъмно лице — безстрастно.

— Уикците не са толкова важни.

Свил устни, Малик проскърца:

— Дадох ти изрични заповеди.

— В миналото подклаждането на вражди и склонността ти към кръвно отмъщение ти създаваха доста проблеми. — Слабият старик, на когото крайниците бяха почти само кокал, а татуировките — набръчкани и избледнели, махна с ръка.

— Трябва да се научиш да потискаш тези си подбуди, ако искаш наистина да успееш.

Очите на Малик изскочиха от гняв, а от устните му със съскане излязоха пелтечещи звуци и пръски слюнка. Той вдигна топчести, свити в юмрук ръце пред лицето си:

— Как смееш!

Отново невъзмутими, очите на шамана от Седемте града останаха безизразни:

— Какво искаш? Дребнаво удовлетворение или осъществяване на стремежите си? Избирай!

Малик всмука дълбоко въздух, потрепери и свали ръце:

— Миналите неуспехи сочат слабости в решенията ми, да. При все че изключително силно желая пълното им унищожаване, понастоящем те не са ужасна заплаха, вярно. Никакви страховити уикски проклятия не стоят на пътя ми. Да, Ориан. В този миг да им се обръща внимание би било изключително недалновидно, да? Много хубаво. Те са досадно отвличане на вниманието от главната сцена. Като гръмогласен човек в театъра. Дразнител, който трябва да бъде изтърпян от нас — по-изтънчените.

Малик постави ръка до гърдите си, после опря другата върху нея и притисна върховете на пръстите си до челото.

— И тъй, ще търпим още обиди от тези неумити невежи, както предлагат моите съветници.

Равнодушно свиване на рамене.

— Точно така. Не са важни.

— Много добре. Тогава на запад. Щом говорим за запада — нещо от нашата красива убийца?

— Нищо откак потегли с флота. Мисля, че се устрои като офицерска пачавра.

— Внимавай, Ориан. Пристрастията ти се проявяват. Несъмнено човекът е неин роб.

— Както казах — пачавра.

— Добре де. Може би си прав за това.

Леко почукване на една от вратите. Малик даде знак на Ориан да излезе и отиде до нея.

— Да?

— Спор за собственост, говорителю на Събранието — донесе се треперлив глас през вратата.

Малик я отвори:

— Какво?

Някакъв съдебен чиновник се поклони извънредно ниско.

— В качеството ви на овластено лице в града, господине. От възстановителните работи е възникнал спор за собственост…

Малик зяпна човека и изпъкналите му очи премигнаха.

— И това е въпрос, с който ти ме занимаваш сега?

— Страните по делото са твърде настоятелни, твърде знатни и от семейства с изключително добро име…

— Тогава може би някой градски първенец несъмнено би бил подходящ…

Чиновникът се поклони отново.

— За съжаление се оказва, че семейството на споменатия магистрат е в далечно родство с един от ищците…

Малик сключи ръце на корема си, а очите му се свиха в ядни цепки.

— Много добре, съдебни чиновнико. Ето и решението ми по случая, който споменатите самомнителни тъжители толкова желаят да представят пред мен, та да пренебрегна всичко останало, за което бих могъл да се грижа. Споменатият участък земя или собственост трябва да бъде разделен точно на две половини и половината да бъде дадена на всяка от страните — дори ако споменатата собственост представлява роб. Ясен ли съм?

Чиновникът отново се поклони дълбоко — може би за да задуши силното хилене, което се мъчеше да скрие.

— Отлично, господине. Незабавно ще съставя книжата.

— Това ще сложи край на върволицата просители, не мислите ли?

— Напълно, господине.

* * *

През следващите няколко дни, докато се движеха покрай северния бряг на Джакуруку, Пътника лежеше на носа в плен на треска, придружена с потене и студени потръпвания. Ереко водеше Хвърчило, а Кайл и Изгубените братя спяха на смени. На третата нощ Пътника изведнъж извика и заплака безутешно, а тялото му се извиваше от силата на гърчовете. Кайл отиде до Ереко:

— Какво му направиха тези магове?

Ереко се изненада. Сребристите му очи проблеснаха към Кайл под широкия си костен ръб, усмихнаха се успокоително и се върнаха към оглеждането на брега.

— Те? Нищо. Той носи болестта си със себе си. Тя му нашепваше през всичките тези месеци. Виждах я как расте в него ден след ден. С набъркването си тези глупци го отслабиха и сега той чувства пълната й мощ.

— Не можеш ли да я излекуваш?

Поклащане на рошавата глава.

— Не си ли се досетил, Кайл? Това е мечът, който той носи. Острието не е предназначено за човек, все едно какъв. То носи със себе си спомени за ужасни неща. Кръвопролитие, да, но и много по-лошо — жестокост и разяждащо душата страдание. Бил е изкован преди векове от оня, когото знаем като Син на Мрака, Аномандарис. Чувал ли си за него?

— Да. Имаме предания за него. Разкази за това как самата Луна се понесла из небето и как литнали дракони.

Древните приказки вече не звучаха толкова невероятно на Кайл.

— Оръжието е носило много имена през вековете. Гняв. Ярост. Мъст. От всички тях той си избра Мъст. Решение, за което може би трябва да благодарим. Сега този избор го разяжда като киселина. Моля се да не омърси духа му.

Кайл погледна човека, свит под наметалото, стиснал в юмруци лъсналата си от пот коса, лицето му бе скрито зад лактите.

— Тогава трябва да му го отнемем.

Гигантът стисна ръката на Кайл в могъщата си хватка:

— Не. Не трябва. Ще те удари, без да се замисля. Ще обремениш ли съвестта му с още нещо?

— Какво можем да сторим тогава?

Без да извръща глава, Ереко плъзна ясния си поглед към Кайл и го изгледа косо. Той оголи бивнообразните си зъби в полуумсивка:

— Можеш да се молиш, Кайл.

Кайл потръпна. Да се моля? Толкова малко надежда ли има? Промъкна се, за да легне до Изгубените братя, увити в плащове и одеяла. Да се моля? Кому? Той си помисли за объркващото множество богове, духове и герои, за които бе чул, откак напусна земите на Баел. Никой не му се харесваше. Така му останаха само старите духове пазители — негови и племенни — и назад, чак до приказния им прародител, Отеца Вятър. Може би създанието, отнето му тъкмо от войската, към която се присъедини? Ала с минаването на времето всичко му изглеждаше много неистинско.

Леките нощни вълни люлееха Хвърчило, а шумът на прибоя ритмично нашепваше. Най-накрая Кайл се унесе в неспокоен сън. Той повтори древното заклинание на своя народ:

Велики Отче на всичко,

чийто лъх пречиства и живот дава,

дай ми път. Пътека посочи ми.

Кайл се събуди, давейки се и кашляйки от погълнатия дим. Лежеше в направена от грубо съшити кожи шатра. Ала палатката не бе като оная, в която спа наскоро — тази беше тясна и тъмна, с нисък покрив. Половината от схлупеното пространство бе заета от сгърбено създание с неопределим пол. Мангалът до съществото изпускаше облачета дим, от които очите на Кайл се насълзиха, а дъхът му секна в гърлото. Навън духаше силен вятър и опъваше страните на крехката палатка. Фигурата махна с увита в парцали ръка. Очертанията й плашеха — бяха особени и изкривени.

— Извинявам се за лошото обзавеждане. Неприятностите напоследък влошиха положението ми.

— Къде съм? Къде са всички?

— Не си много далеч от кораба и от приятелите си, Кайл.

— Кой си ти?

— Кой съм аз?

Очертанията се залюляха напред-назад и се закикотиха.

— Приятел, разбира се. Който, как да го кажа — се намеси, за да помогне.

— Да помогне?

— Да помогне на теб. Докато тия, на които по погрешка се молиш, пренебрегват молбите ти, аз, напротив — винаги откликвам.

Кайл опита да отпъди давещия го пушек от лицето си.

— Как се озовах тук?

Силен пристъп на вятъра удари неустойчивата палатка и фигурата приглушено просъска нещо неясно.

— Няма значение, Кайл. Времето напредва. Приятелят е болен. Във властта ми е да облекча страданията му. Какво ще кажеш? Срещу нещо малко аз ще утеша мъката му и ще успокоя кошмарите му. Не искаш ли да го видиш как се съживява?

— Да, разбира се — но срещу какво?

— О, нищо страховито, уверявам те. Нищо като кръвта ти, духа ти или нещо безумно от тоя род. Не. Обаче ме интересува този меч, който носиш. Свойствата му са необичайни. Може да се каже, че ме занимават необичайните оръжия.

Ръцете се разтвориха.

— Ето това е. Нищо прекомерно. Нали не поставяш това острие по-високо от здравето и възстановяването на приятеля си?

Кайл примигна, за да проясни замъгленото си зрение и се прокашля в шепа.

— Не, разбира се. Но защо…

Вятърът натисна палатката с гръмотевичен трясък и напълно сплеска едната й страна. Фигурата допря и двете си ръце към издулите се кожи и изръмжа:

— Не! Аз съм господар тук! Махай се!

Тогава през воя на вятъра премина женски глас. Той се извиси и спадна, като че ли викаше от голямо разстояние. Кайл вирна глава и се напрегна да слуша.

— Ти не си господар тук, Приковани — сякаш му се караше гласът. — Хайде, Кайл. Отивай си.

Неспособен да стане, Кайл запълзя на ръце и на колене към изхода.

— Ти! — изрева създанието. — Как смееш! Ще има отплата! Аз ще запомня това!

Кайл достигна навеса и се зарови под него.

— Чакай! Аз мога да ти кажа какво носиш — не си ли любопитен? Как си бил предаден? Използван?

— Не говори за използването на другите, велики измамнико — отвърна гласът.

Застанал на лакти, Кайл се измъкна изпод кожата в нощта и се озова пред босите крака на някаква жена. Тя стоеше над него. Светлото й слабо тяло бе увито в широки прозрачни шалове с цвета на най-тъмната нощ и те усукани плющяха на вятъра. Черната й коса я удряше по лицето, а дългият воал над него се вееше като знаме. Тя се обърна и се отдалечи.

— А пък ти! Недей да говориш за измама — бе последното нещо, което Кайл дочу изплюто от вътрешността на палатката.

Той се запрепъва, запълзя и последва жената. Брегът бе засипан с парчета дърво и парцали, сякаш се беше разбил кораб. Изглежда на нея нищо не й пречеше, ала Кайл трябваше внимателно да си проправя път. По едно време вятърът довя проточен скръбен вой, подобен на кучешки. Главата на жената внезапно се отмести настрани, на север, тя бавно вдигна бледата си ръка, все едно отпъждаше нещо, а после продължи. Кайл я настигна нататък по брега, където прибоят облизваше сандалите му.

— Къде съм? — попита той.

С гръб към него, докато оглеждаше обсипания със звезди хоризонт на морето, тя отговори:

— Това е сън, Кайл. Само сън. Нищо повече.

Тя обърна издълженото си, болезнено красиво, забулено лице към него.

— А ти си обсебен от духове.

— От теб?

Шеговита усмивка. Хладна ръка на челото му.

— И от мен — и тя посочи нататък по брега. Кайл примижа — там, зад завесите от понесен от вятъра пясък, стоеше някой и викаше, закрил устата си с ръка. Еднорък старец…

— Изгърбен! Да, виждам те! Какво? Какво е?

— Бил е прогонен към най-отдалечените пътища на Гуглата — обясни жената. — Не изцяло обаче, понеже Обетът все още го държи с връзки, които не могат да бъдат прекъснати. Тъй че той е заклещен между Царствата. Отхвърлен, но свързан с теб.

— С мен?

— Да. Избрал те е, за да говори с теб — какъвто е обичаят сред падналите Обетници. Смятам, че се наричат „Братя“.

Братята. Ето значи кои са те.

Тя протегна голата си ръка и посочи с дълъг пръст към водната шир.

— А, ето те и теб.

Кайл се взря в тъмното море. Надалеч, отвъд фосфорния блясък на разбиващите се в някакъв риф вълни, бледо платно се носеше от изток на запад.

— Какво? Това аз ли съм?

Зрението му се размаза и той падна на колене.

— Спи сега, войнико — прошепна Богинята и той залитна напред към прибоя. Водата опръска лицето му.

— Кайл? Кайл!

Той отвори очи — напрегнатото лице на Ереко надвисваше над него, а дългата му влакнеста коса падаше надолу. Гигантът го поръси с вода от ръката си.

— Как си сега, момко?

Кайл обърса влажното си студено лице и премигна.

— Добре. Добре. Какво е това? Какво стана?

— Какво стана?

Болка набръчка челото на Ереко и той погледна настрани.

— Станалото беше моя грешка. Съжалявам. Беше… по-опасно… отколкото си го представях. Но свърши добре. При все това моята Господарка няма да ми благодари за това.

— Какво беше това нещо?

— То беше разяждащата Лабиринтите отрова, Кайл, а и нещо повече от нея. Новодошлият. Някои го наричат Окования бог, други Сакатия бог, понеже той — или пък то — е счупен, съсипан. Присъствието му тук е заразило тази земя.

— Той изглеждаше… отвратен.

— Ние несъмнено сме противни за него, понеже той идва от другаде. Бил е доведен тук против волята си и сега страда вечно. Аз самият му съчувствам за положението му.

Ереко взе ръката на Кайл в огромното си ръчище, а очите му затърсиха.

— Съжалявам, Кайл. Не очаквах толкова силна реакция от страна на всички замесени. Но това я застави да действа и сега всичко е наред. Пътника е буден и пита за теб.

Ереко му подаде мех с вода. Кайл го изгълта, а после изпълзя настрани до носа. Пътника седеше до Изгубените братя, облегнат на носа, с одеяло на раменете. Дългата му тъмна коса бе прилепнала по челото и висеше сплъстена по одеялото. Изглеждаше изтощен, но очите му бяха проницателни и ясни. Кайл приклекна пред него.

— Как си? — попита го мъжът.

— Как съм аз ли? Отлично. Ами ти?

Пътника погледна покрай него към кърмата, където Ереко наблюдаваше.

— Сега и аз съм добре — произнесе той с очи, задържани върху гиганта. — Това бяха просто сънища. Лоши сънища. Сега го разбирам.

Той протегна ръка към Кайл. Кайл я пое и я стисна.

— Благодаря ти.

— Благодариш? За какво?

— За търпението ти. За вярата ти.

Кайл объркано сви рамене. Понечи да си тръгне, но Пътника задържа ръката му.

— Вече сме близки. Много близки. Каквото и да стане, не се намесвай. Това е между Ереко и мен. Дадено?

Кайл отново сви рамене.

— Дадено.

— Благодаря ти — и той пусна ръката на Кайл.

Все още объркан, Кайл се насочи обратно към одеялото си. Преследвача се беше преместил и бе легнал там с ръка върху лицето си.

— Май сега всички можем да се върнем към съня — промърмори той. Кайл погледна Ереко, който намигна.

На следващата сутрин се появи осеян с развалини бряг. Посред дюните стърчаха килнати избледнели от слънцето грамадни каменни стълбове. Каменни вълноломи лежаха потопени, едвам забележими под бистрата повърхност на водата и обрасли с корали и водорасли. Навътре в сушата се издигаше грамаден, наполовина рухнал купол от ослепително бял камък. Застанал до Ереко, Кайл белеше един от местните плодове. Той погледна исполина, който кимна:

— Долманите на Тиен. Близо сме. Близо до много неща.

След развалините на древния град те достигнаха до място, където равно поле от твърд, изтъркан от вятъра пясък се срещаше с брега. Тук свършваха всички следи от човешко присъствие и менхирите — каменните стълбове — стояха усамотени и ясно различими. Кайл заобиколи носа на залива и видя, че те продължават нататък, докъдето можеше да види, още по-многобройни, като каменна гора.

— Долманите — рече Ереко и завъртя лоста на кормилото към брега.

— А К’азз?

— От казаното от вас ми се струва, че трябва да е затворен в някой от тях.

Кайл зяпна. Затворен в някой от тях?

— Но те са хиляди!

— Да.

— Как въобще ще разберем къде да започнем?

Ереко потупа Кайл възможно най-леко по гърба и го разлюля.

— Не се отчайвай, момко, ще разберем.

Брегът бе зает от купчина разнебитени колиби, а дрипавите им обитатели стояха и гледаха, твърде сломени или прегладнели, та да опитат дори да избягат. Пътника скокна на брега, нагласи ризницата си под лекьосаните от солта кожи, изтегли около длан от изпъстреното пурпурно острие от черната му дървена ножница и го блъсна обратно. Преди той да се извърне, Кайл съзря върху лицето му стаена болка, от която потръпна. След като привърза Хвърчило, Ереко опита да поговори с неколцина от ужасените рибари, но бързо се отказа.

— Нищо не знаят — обясни им той. — За тях вътрешността и Долманите са просто източник на ужас. Стараят се да не им обръщат никакво внимание.

— Какво правим тогава? — попита Кайл и не успя да потисне сянката на раздразнение в гласа си.

Застанал с гръб към тях, Пътника им отговори:

— Ще следваме Ереко.

Преследвача, застанал до Кайл, кимна мълчаливо в знак на съгласие. Той направи знак на братята, те провериха оръжията си и изтърчаха отляво и отдясно.

— Аз ще държа тила.

Кайл се изненада.

— Не трябва ли ти да…

— Върви с мен, Кайл — покани го Пътника.

Ереко се усмихна успокояващо на Кайл и тръгна отпред. Пътника даде на Кайл резен пушена риба, взета от дадените им от Джест вързопи. Той отхапа и я върна, докато вървяха.

Стълбовете бяха изградени от шестостенни камъни, одялани, за да стоят един върху друг — всеки следващ бе малко по-малък от долния — и завършваха с плосък връх, леко извисяващ се над Ереко. Стърчаха на около пет крачки един от друг на извънредно дълги редици, простиращи се от изток на запад и от север на юг. Кайл се загледа внимателно и можа да различи извивка в редовете в посока изток-запад — те сякаш описваха вписани сводове или големи окръжности.

— Какво е това? — попита той Пътника.

Отговори му Ереко:

— Най-вече гробище. За построилите го обаче то е служило и за много други неща. Място за обреди, уред за изчисляване на времето, обсерватория, календар, храм и затвор.

— Твоят народ ли го е построил?

— В името на Богинята! Не, Кайл. Ние не бяхме строители. Не, това е било построено от отдавна изчезнал народ. Хора като теб и близки по произход.

— Бил си тук и преди?

Ереко го погледна и на устните му се появи развеселена усмивка:

— Не.

— Тогава къде ни водиш?

Свиване на мощните рамене.

— Към средата. Установил съм, че средата е добро място да започнеш.

— Не се притеснявайте — обади се Пътника и също се усмихна на безпокойството на Кайл. — Ереко знае какво върши. Можете ли и вие да кажете същото?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че възнамерявате да опитате да спасите или да освободите принц К’азз Д’Аворски, командир на Пурпурната гвардия. Смятате ли го за разумно?

— Разумно?

Тъмносините очи на мъжа го гледаха косо и преценяващо. Прошарената в сребърно и черно брада му придаваше сериозен жречески вид.

— Да.

— Гвардията е станала шайка убийци. Скинър…

— Скинър! — прекъсна го Пътника, а след това се овладя с усилие.

— Да… Той уби един от своите точно пред очите ми. Само К’азз може да върне Гвардията към това, което тя трябва да бъде.

Погледът на Пътника бе настрани, ала в него и в стиснатата, извита надолу уста, Кайл разчете тъга, съчетана с необичайна веселост — все едно се радваше на някаква позната само нему мрачна шега.

— Вярно. Това, което тя трябва да бъде. Какво ли би могло да бъде то, питам се?

— Аз… не знам, но трябва да бъде подобрение. Само Херцогът може да се справи със Скинър.

— Може ли? Не знам…

Пред тях Ереко спря и вдигна ръка. Кайл дойде до него и видя, че са достигнали най-вътрешния кръг от стълбове. Пред тях се простираше равно кръгло пространство с големината на градски площад, застлано изцяло с блед, избелял, остърган от вятъра чакъл. Сгъстяващите се следобедни сенки показаха, че камъчетата в настилката са наредени по сложен начин в редички. Някои линии разделяха пространството на две, други се извиваха, трети бяха прави, като всяка беше само загатната от подредбата на камъните. И наистина, от позицията на Кайл изглеждаше сякаш множество черти, някои — леко извити сводове или тесни спирали, други — прави като острие на меч, бяха напъплили пространството като… Е, като безкрай от пътечки. Обаче бяха просто загатнати. Всички камъни бяха еднакви, в еднакъв оттенък на мръснобяло. Не можеше да се каже кой камък на коя черта принадлежи. Докато стояха и гледаха смаяно, а Кокошката и Пустошта се приближиха, за да застанат до тях, слънцето се премести малко и всички редици се поместиха заедно с него, подобно на движещи се сенки.

— Невероятно — промълви Ереко. — Де да познавах създателите на това. Строеж, достоен за големия майстор Икариум.

— Минаваме ли? — осведоми се Преследвача.

— Целта ни е оттатък пътя.

— Заобикаляме — поясни Пътника.

При тези думи Кайл почувства неописуемо облекчение. Изпитваше обаче и по-дълбоко безпокойство — ето един човек, който несъмнено не би трябвало да се бои от нищо, ала дори и той се пазеше от това място. Те бавно изминаха половината от окръжността. През цялото време Кайл наблюдаваше пространството — на него не кацна птица, нито прелетя лист, нито пък се донесе някой клон или изсъхнал бурен. Всичко беше тихо. Все едно мястото беше отсечено от заобикалящата го обикновена, засипана с боклуци пясъчна шир.

Най-накрая Ереко спря при стълб, който — поне доколкото Кайл можеше да прецени — не се отличаваше от кой да е друг. Исполинът коленичи и известно време разглеждаше основата му.

— Смятам, че трябва да копаем тук.

— Да копаем? — невярващо попита Кайл.

— О, да.

— Но той… мъртъв ли е?

Великанът се намръщи.

— От разказаното ми от вас за тези Обетници, смятам, че не.

— Тогава…

Думите избягаха на Кайл. Отче Вятър! Да бъдеш жив погребан толкова време и да не можеш да умреш. Умът му трябва да си е отишъл…

Братята се захванаха без въпроси. Паднаха на колене и захванаха да изгребват настрани пясъка с шепи. Кокошката забеляза как Кайл гледа и промърмори настрани под сурдинка:

— Колкото по-бързо се изнесем оттук, по-добре…

Кайл коленичи, за да помогне. На една ръка дълбочина попаднаха на по-твърда почва, яка пръст, тъмножълта, влажна и студена. Извадиха ножовете и късите ножчета за рязане на хляб. Мечовете си останаха в ножниците. На Кайл започна да му се струва, че Ереко е бил прав да се спре точно на този стълб сред хилядното множество, понеже земята беше разкопавана, а по-долният слой — смесен с пясъка от повърхността. Някой беше копал тук преди тях.

Стигнаха до плосък, грубо одялан каменен блок. Пустошта опипа ръбовете и се натъкна на паве или капак, приблизително четвъртит, около една ръка във всяка посока. Той пъхна пръсти под единия от ръбовете, напъна се и го повдигна. Камъкът изстърга, надигна се и падна. Пустошта се отдръпна и се показа малка тъмна дупка, прилична на голяма урна. В нея лежеше изсъхнало тяло; ръцете му бяха плътно обгърнали притиснатите до гърдите колене.

Пустошта посочи с ръка:

— Този ли е?

— Откъде да знам? Никога не съм го виждал!

— Не изглежда особено добре — отсъди Кокошката, докато изтупваше пясъка от брадата си.

— А, така ли мислиш? Ереко?

Той обаче се бе извърнал и изучаваше земята.

— Ереко?

Исполинът погледна надолу, а кехлибарените му очи бяха развълнувани от тежка мъка.

— Съжалявам, Кайл. Надявах се да успеете. Това щеше да… както и да е, съжалявам.

Озадачен, Кайл огледа околните дюни и очите му се присвиха.

— Какво става?

Пътника бе слязъл и бе приклекнал над тялото. Повдигна черепа, огледа опустошеното му лице, дръпна дясната ръка, за да я проучи, а после се изправи.

— Е? — попита Кайл.

И Пътника гледаше настрани.

— Може и да е той — разсеяно произнесе той. — Трудно е да се каже.

— Какво става, Господарката да го отнесе дано!

Главата на Преследвача се стрелна нагоре, той скокна настрани и се обърна на изток с ръка на меча. Братята приклекнаха зад прикритието на натрупания пясък. Пътника бутна Кайл с ръка и той падна в изкопа:

— Хей!

Кайл се показа над ръба му и видя, че се е надигнал вятър, усукана вихрушка, понесла облаци от пясък. Посред нея се събираше мрак — отвор с разкъсани краища, в който Кайл разпозна входа на Лабиринт. Зад процепа се вихреше сивота. После той изчезна с трясък и пясъкът се слегна. Сега между два от стълбовете стоеше облечен в доспехи мъж. Беше висок и мършав и изглеждаше изключително стар. Лицето му бе тъмно и набръчкано, опустошено от възрастта, а дългата сива коса висеше сплъстена. Плетената ризница се спускаше до глезените, а на кръста си носеше огромен меч. Той се приближи и огледа набързо всички. От нескритото презрение в погледа му Кайл настръхна. Очите се спряха върху Ереко и алчна усмивка изкриви устата на стареца. Той изрече нещо на непознат на Кайл език.

— Талийският е говорен от всички тук — отвърна му Ереко.

Мъжът се спря и леко наклони глава.

— Много добре… Бях загубил надежда, Ереко. Ала ето те тук. Изглежда ние двамата с теб сме играли най-дългата игра на изчакване в историята.

— Аз не играя игри, Каллор.

— Да, преструвки до края. Ела — и той нетърпеливо прикани Ереко да пристъпи напред, — нека изпълня последния си обет.

— Нека го премахна — изрече Преследвача и се изправи.

Ереко протегна ръка:

— Не! Никой не бива да се намесва. Това е между него и мен.

— Ти не си въоръжен, Ереко — произнесе Кайл.

Гигантът се обърна към Кайл с печална усмивка.

— Всичко е наред. Не се притеснявай, Кайл. Това е, което съм избрал.

И той пое дъх дълбоко и пресекливо.

— Няма да застана срещу теб с оръжие в ръка, Каллор. Това би опозорило причината, поради която съм тук.

Мъжът сви рамене.

— Както искаш. Във всеки случай няма да има значение.

— Пътнико, направи нещо! — примоли се Кайл.

Мечоносецът не отвърна. Кайл бе разтърсен, когато видя как сълзи се стичат по лицето му. Той стискаше и отпускаше ръка на дръжката на оръжието си.

— Съжалявам, Кайл — пророни той почти задъхано. — Това беше споразумението ни.

— Е, аз обаче не съм сключвал никакво проклето от Гуглата споразумение…

Кайл се изкатери от ямата и посегна за сабята си. Пътника сграбчи ръката му и я изви. В рамото на Кайл лумна болка.

— Проклет да си! — изпъшка той.

— Понякога ми се струва, че съм — отговори му другият с почти задавен от чувство глас.

Ереко пристъпи напред с разтворени ръце.

— Ела тогава, Върховни кралю. Аз не се страхувам.

Въпреки че бе изправен срещу невъоръжен противник, Каллор отстъпи. Може би се питаше дали това не е някакъв хитроумен капан, или пък не можеше да разбере какво става. След няколко стъпки назад той отново се намръщи и извади меча си.

— Не си мисли, че ще се трогна от подобно представление.

— Бъди уверен, че в твоя случай аз не изпитвам подобна заблуда.

Пустошта и Кокошката изскочиха на купчината пясък с извадени оръжия.

— Стойте! — изрева Пътника.

— Ще го убие! — възрази Пустошта.

— Това е неговото решение.

— Не — изръмжа Каллор и се понесе напред. — Моето е!

Въпреки очевидната си възраст този „Върховен крал“ се движеше със смайваща бързина. Дългото острие на меча се понесе нависоко, а после бе бързо сведено и удари Ереко отпред. Гигантът сключи ръце около себе си и падна на колене. Каллор удари втори път. Острието прониза гърба на ризата на Ереко, а после излезе. Исполинът мълчаливо падна на едната си страна.

Кайл ужасено закри лице. И все пак разбираше, че трябва да гледа, и се застави отново да се взре с пресъхнали очи.

Каллор провлачи острието през дрехите на падналия гигант, за да го почисти. Известно време го гледаше замислено.

— Твърде лесно досега. При все че едновременно с това е странно удовлетворяващо. Но…

Той се наведе.

— Какво е това — все още диша?

Каллор се премести по-близо до раменете на Ереко.

— Мисля, че ще взема главата.

— Не, няма — възрази Пътника.

Върховният крал се изправи и вдигна оръжието си.

— Малко е късно за приятеля ти, не мислиш ли? Пристъпи на закъсняла вина? Тогава моля — и мъжът зае положение за бой, — направи го. Дойдох за битка. Може би ти можеш да ми я осигуриш.

Пътника внимателно се придвижи напред.

— Сега говоря, понеже условията на договорката ми с моя приятел бяха спазени.

— И ти искаш отмъщение. Да, да. Всичко е толкова скучно и предвидимо.

Пътника трепна, все едно го бяха проболи. Той вдигна ръка и посочи.

— Не ми говори за отмъщение, Каллор.

Кайл бе разтърсен, щом чу в словата на Пътника отгласи от предишната нощ.

— Този, който е паднал пред теб, ме накара да се закълна, че няма да отмъщавам в негово име, и аз уважавам желанието му. Затова ти и казвам — върви си! Ти нанесе смъртоносни удари. Ереко ще умре от тях достатъчно скоро.

Каллор се изправи. Устата му се изкриви от презрение и смайване.

— Смееш да отпратиш мен! Имаше ли и най-малката представа кой съм аз, щеше да побегнеш и да не спираш, докато не се озовеш под вълните!

Пътника пусна меча си в ножницата му.

— Някои биха казали същото за мен…

През гнева на мъжа се прокрадна усмивка, той отстъпи от Ереко и размаха широко и подканящо меча си.

— Тогава непременно ела. Ще взема главите и на двама ви.

— Бягай сега, Върховни кралю, или аз ще действам.

Онзи помръдна най-напред надясно, а после наляво.

— Май не съм избягал.

Пътника изтегли меча си.

— Това е достатъчно за мен.

Двамата се доближиха и запристъпваха бавно и внимателно с протегнати оръжия. Кайл се тревожеше, понеже Върховният крал току-що бе показал невероятна бързина, а острието на меча му бе много по-тежко от това на Пътника. Да не споменаваме, че беше и с по-здрава броня.

Остриетата се допряха едно в друго и простъргаха. И двамата стискаха дръжките на мечовете с две ръце. Нанесоха удар веднъж и желязото простена. Удариха втори път, отбиха ударите си, а после Пътника някак си застана пред Каллор; ръцете му бяха върху гърдите на Върховния крал, а острието — напълно забито чак до дръжката. Кайл зяпна, а и Каллор се ококори също толкова смаяно. Едната от бронираните му ръце се озова върху юмрука на Пътника, а с другата той завъртя меча си. Пътника протегна ръка, за да пресрещне ръката на противника. Стояха така известно време, обикаляха в кръг и се напъваха — мечът на Каллор стърчеше нависоко, а тънкото тъмно острие на Пътника бе втъкнато право през гърба на Каллор. Кайл се смръзна, понеже не видя кръв по острието.

Върху набръчканото лице на Върховния крал яростта премина в смайване и в отказ да повярва, очите му се разшириха, а устните се дръпнаха от сивите зъби.

— Кой… си… ти? — изрече през зъби той.

Пътника наклони главата си по-близо, проговори и думите му се загубиха под тежките пъшкания на Каллор. Върховният крал пребледня и се дръпна:

— Не! Оковани, помогни ми!

Около двамата се надигна вятър. Върховният крал погледна зад себе си, където се разтваряше тъмнината. Той подигравателно се усмихна на Пътника:

— Както можеш да видиш, отстъпнико, при все че ме надви този път, аз съм толкова труден за побеждаване, колкото си и ти. А и покровителят ми е много силен тук. Особено на това място…

Той се хвърли назад и се измъкна от острието на Пътника в мрака на зинала в същия миг дупка. Пътника изглеждаше готов да се хвърли вътре, но Преследвача се впусна напред и го избута настрани.

Вратата изчезна със силно разтърсване на въздуха. Известно време Пътника остана неподвижен, загледан в мястото на отвора. До него Преследвача се задъхваше със запотено лице.

— Мислех, че няма да го удариш — обясни той.

Пътника прибра меча си в ножницата.

— Отдавна бях длъжен да го направя заради друг приятел.

Кайл изтича до Ереко и се хвърли на земята до него. Той бе в съзнание и дишаше плитко. Пътника коленичи заедно с Кайл.

— Тръгна си — каза той на Ереко.

Гигантът кимна късо с глава.

— И аз си тръгвам — задъхано каза той, — за да се съединя със своя народ. Дълго време бях отделен от тях. Липсваха ми. Благодаря ти, приятелю.

Той погледна Кайл и се усмихна слабо.

— Недей да ме оплакваш. И не се поддавай на скръбта. Аз винаги ще бъда с теб, нали? Това е необходимо, тук и сега. Необходимо е…

Пътника се изправи.

— Сбогом.

Кайл остана на колене, мислейки си, че някой трябва да стори нещо. Защо никой не прави нищо? Кожата на Ереко посивя и се втвърди. Пред очите на Кайл плътта му се превърна в зърнест сив камък. Камъкът се пропука, натроши се и се разпиля. Кайл не можа да се удържи и уплашено се отдръпна.

— Какво става?

— Връща се към земята. Към майка си — тихо и благоговейно обясни Пътника. — Както и трябва да бъде…

И огледа хоризонтите с ръка на дръжката на меча.

Докато Пътника говореше, плътта на Ереко се превърна на прах и вятърът я разнесе. За броени мигове не остана нищо. Пътника прошепна нещо, което прозвуча на Кайл като молитва.

Зад тях братята говореха с Преследвача, който ги приближи.

— Най-добре да тръгваме — тъжно произнесе той.

— Да — кимна Пътника. Той посегна да хване Кайл за ръката, но той се дръпна.

— Как можете просто да го оставите тук!

— Няма го, Кайл. Вятърът го отнесе и той отново ще бъде едно със земята. Той пожела това.

При тези думи огънят в гърдите на Кайл се разгоря.

— Как можахте да допуснете това да стане! Можехте да го спрете!

Тъмносините очи на мечоносеца се разшириха от изненада, после той сведе поглед и се извърна настрани.

— Трябва да вървим — произнесе Пътника с натежал глас.

Преследвача хвана ръката на Кайл.

— Не му се ядосвай — прошепна той. Кайл обаче издърпа ръката си.

— Все едно той е убил Ереко!

— Кайл — това не е… — ала съгледвачът не можа да каже нищо повече. Той поклати глава, отдалечи се и направи някакъв знак на братята си.

Кайл падна на колене до мястото, където бе паднал гигантът. Протегна се и прокара ръце по пясъка. Нямаше го. Почувства се тъй, сякаш са му изтръгнали сърцето от гърдите. Беше се заклел никога повече да не изпитва нещо такова, ала това някак си го засягаше много повече от онзи ден на върха на Хребета. Някой тъй мъдър и добър — как можеше да стане? Не бе справедливо. Сълзи намокриха пясъка. Ръцете му напипаха кожена каишка и камък — огърлицата, която бе виждал на врата на Ереко. Камъкът имаше дупка, през която минаваше ремъкът, и бе гладък и прозрачен като кехлибар. Стисна го в юмрук и стана.

Чувстваше се странно, сякаш вървеше насън, и се запъти обратно, следвайки стъпките на другите. Усещаше, че Кокошката и Пустошта го наблюдават отдалече. Достигна брега и издърпаната на пясъка Хвърчило и само го заболя още повече. Изгубените братя работеха заедно с Пътника, за да я приготвят. Кайл седна и загледа тях, океана и неспирния прибой. Откъм селото по брега се зададе някакъв старец.

— Привет — рече той на талийски.

Кайл погледна Пътника, който просто се върна към работата си, сви рамене и се обърна към човека:

— Моля? Говориш на талийски?

— Да. От Грис съм. Преди години претърпях корабокрушение тук.

Дългата му, права, посивяваща коса плющеше на вятъра, идващ откъм брега. Брадата и мустаците рязко изпъкваха върху слабите му, потъмнели от слънцето черти. Носеше парцаливите, избелели останки на риза, кожена одежда и гащи. Краката му бяха боси и напукани.

— И?

Очите на мъжа станаха на цепки и той погледна настрани.

— Надявах се, че ще ми предложите място — да замина накъде да е, но не и да остана тук.

— Няма да стане. Всъщност ние не…

— Познавам добре тукашните води. Мога да ви преведа през тях. С години съм ловил риба тук. Вие накъде сте се запътили?

Кайл се видя в чудо. Да, накъде се бяха запътили? Той погледна Пътника; бе обърнал гърба си към него, докато трупаше вързопите и пълнеше бъчонките с вода.

— Кюон Тали — най-накрая каза той.

— Кюон! Тогава моля ви, в името на милостта на Господарката! Трябва да ме вземете.

Кайл остро изгледа човека — милостта на Господарката? И все пак не — защо да привижда каквото и да е в тези думи? Несъмнено беше някаква разпространена талийска клетва.

— Наистина не съм аз този, който ще каже… — и той погледна леко намусено към Пътника.

Той намотаваше въже. С гръб към останалите, той сведе глава, после я вдигна, все едно умоляваше небето.

— Решението е твое, Кайл.

— Тогава съгласен съм. Как се казваш?

— Джан.

Кайл го представи. Изгубените братя поздравиха мъжа, но Пътника не се извърна.

— Ще трябва да хванем нощния прилив — бяха единствените му думи.

Джан посочи към селото.

— Само ще взема запаси.

— Побързай — викна подире му Пътника.

Бяха изкарали Хвърчило в плитчините, когато Джан се завърна, натоварен с мехове вода, вързопи плодове и бледи кореноплодни. Той си проби път през прибоя, хвърли товара си през борда и се качи. Преследвача му даде лоста на кормилото. Кайл и братята изопнаха платното. Пътника седна на носа и скръсти ръце на коленете си. Джан ги насочи на север.

След малко, щом звездите се показаха, Кайл седна до борда и опря брадичка на планшира. Загледа се назад, към тъмната черта на хоризонта, която бе брегът на Джакуруку. Предложението му да отидат при Долманите се оказа бедствие за тях. К’азз мъртъв или изчезнал. Ереко убит. И — притесняваше се Кайл — може да е засегнал непростимо Пътника с думите си при Долманите. Сега го разбираше, обаче бе толкова гневен. Изобщо не се замисли, че човекът е познавал Ереко много по-дълго от него. А сега Пътника ги водеше към Кюон — целта на самата Гвардия. Може би смяташе да им предаде Кайл. Изведнъж му хрумна, че всъщност Пътника може да го обвинява за смъртта на приятеля си — ако не бе посочил Джакуруку сред всички възможни цели, Ереко още щеше да е жив. Той погледна към носа. На Кайл му се стори, че човекът е буден и мрачен. Очите му блестяха в мрака, заковани за привидно разсеяния Джан на кормилото — погледът му бе твърдо прикован към североизточния хоризонт.

* * *

За Ток нападението започна с усилващ се рев, който разтърси копитата и тялото на коня му, преди да достигне и неговото тяло. На юг като че целият хоризонт блестеше оттатък стената на Външния кръг, докато запалителните заряди описваха високи извивки и в двете посоки над стените на Вътрешния кръг — навътре от талийските катапулти, навън от балистите на града. Участвалите в първия пристъп останки от талийския легион наблюдаваха от заставите покрай събралите се хора от стана и от обоза — майстори на оръжие, готвачи, браничари, перачки, уличници, жени и деца на войници.

Отвъд стана сетски отряди обикаляха ярко осветените хълмове, пееха бойни песни, размахваха копия, крещяха насърченията си и ругаеха хората от Хенг. Ток искаше да е посред бъркотията с Чос, при все че добре можеше да си представи ужаса й — челните пристъпи с обсадни стълби винаги имаха тежки загуби. Чиста изкристализирала ярост срещу ярост.

Пристъпът продължи и през нощта, непрестанният нисък шум не стихваше и изведнъж от тъмното при Ток и щаба му се появи Имотан, шаманът на Белия чакал, заедно с отряда си. Шаманът подкара коня си към страната на Ток. Косата на стареца бе привързана с проста кожена лента, а дрехите му от кожа бяха опръскани с кал. Вместо копие държеше точно пред гърдите си къса, закичена с бяла козина тояжка. Очите му светеха ярко, като Ток не бе уверен дали от въодушевление или уплаха.

— Какво става?

— Трябва да вкарате всичките си хора вътре — викна Имотан.

— Защо? Нападение ли?

— Не. Нещо иде. За вас е ужасно. За нас обаче то е реализирано пророчество.

Ток погледна объркано. Този побъркан ли беше?

— Какво искаш да кажеш?

— Риландарас идва. Усещам го. Почти усещам дъха му.

— Риландарас?

Несъмнено човекът бе побъркан. Беше невъзможно. Бяха го затворили много отдавна.

— Не. Грешиш.

Имотан се дръпна ядосано.

— Не ме обиждай, малазанецо! — шаманът размърда устни.

— Много добре. Аз свърших своето. Не ми обръщате внимание и умрете.

Шаманът на Белия чакал се стрелна в нощта, обкръжен от отряда си.

Ток го гледаше как си тръгва, после се възправи в седлото си, погледна наляво и надясно и се взря в редиците. Несъмнено старият нямаше да дойде при него, ако не бе уверен. И все пак, след цялото това време, Риландарас? И защо сега?

— Войник! — провикна се той.

Човек от щаба му пришпори коня си към него.

— Господине?

— Отивай в щаба на Урко. Кажи им, че сетите предупреждават за нещо опасно навън в нощта.

— Господине — и пратеникът пришпоря коня си и препусна.

— Капитан Мос?

— Господине?

— Вземете един отряд със себе си и обиколете периметъра. Предупредете заставите да бъдат нащрек.

— Слушам, господине.

Капитанът отдаде чест и подкара коня си нататък.

Така. Направи ли той обаче всичко, което можеше? Трябваше ли да предупреди Чос? Не, той си имаше повече от достатъчно работа, както бе избрал да ръководи пристъпа отпред. Щеше да чака и да види дали въобще нещо ще излезе покрай това привидно напълно невероятно твърдение.

Цял час по-късно, около среднощ, откъм стана дойде жена в изпокъсана и изцапана с тъмни петна дреха. Тя тръгна право към Ток, мълчалива като призрак, с прострени напред тъмни и влажни ръце. Хората му се развикаха и я сочеха. Ток гледаше. Не можеше да говори, не можеше да повярва. Той се смъкна от коня си и хвана лепкавите й от кръв ръце.

— Къде? — кресна той. — Кажи ми къде?

Тя го гледаше неразбиращо, с недоумяващо вдигнато чело.

— Мъртви са — рече му тя. — Всички са мъртви.

— Къде, проклета да си!

— До потока.

— Свири на оръжие — ревна той. — Строй се в каре. Всички цивилни да бъдат отведени отвъд стените!

Нататък, в края на стана, се чуваха писъци — не човешки, а пронизителните викове на ужасените умиращи коне. Ток се стегна. Богове, опазете всички ни. Спомни си. Спомни си Риландарас. Той беше тук. Дори и Дасем не можа да го убие. Нямаха нищо. Нищо, с което да се опрат на Проклятието на Кюон, на човекоядеца. Човека чакал. Брата на Трейк, бога на войната.

* * *

Придружен от отряд малазански редовни войници, Сторо изкачи стената на Вътрешния кръг, където чакаше Фурията. Туниката му бе разкъсана, кръв зацапваше ръкавиците, а лицето му лъщеше от пот и сажди.

— По-добре това да е вярно — отбеляза той с пресипнал от крещене на заповеди глас. — Едвам удържаме там. Щяха да ни прегазят, ако не бяха тия трима братя. Те са същински ужас, да знаеш.

Фурията не каза нищо и очите й избягваха неговите. Сторо пое дъх да заговори, ала нещо в шума го спря. Различаваше се от тупурдията другаде — вместо ярост, писъци се носеха покрай викове на ужас. А и тук нямаше пристъп с обсадни стълби. Той свали шлема, махна забралото от железни халки и разкри размазана кръв там, където го бяха ударили.

— Какво е това?

Фурията надигна брадичка към парапета, там, където срещу тях се намираше северната порта на стената на Външния кръг.

— Започна се.

Сторо се изкатери на парапета. Огромно объркано множество хора. Люлееха се факли, талийски войници викаха и се мъчеха да поддържат редиците, обърнати към полузатворената Порта на северните равнини. Цивилните задръстваха портата, опитваха се с бой да минат покрай войниците, крещяха и протягаха бледите си ръце към броните им. Наблизо в блъсканицата един от малцината ездачи ръкомахаше, издаваше заповеди, а късата му сива коса и мустаците му се открояваха в тъмното. В едната си ръка държеше извит черен лък и подчертаваше нарежданията си с него.

— Богове — изстреля Сторо, все едно го бяха ударили в стомаха. — Ток. Самият Ток.

Той изгледа Фурията.

— Имаш ли стрелци с лък тука?

— Не.

— Ха. Късметът му още работи.

Той слезе и я погледна право в очите.

— Чакай, докато се дръпнат, после го направи.

— Трябва ли?

— Да, проклето да е! Иначе сме загубени.

— Те ще бъдат избити. И войниците, и гражданите.

Сторо свали забралото от халки.

— Тогава е трябвало да си стоят вкъщи. Що се отнася до цивилните, те бяха предупредени. Трябва да вървя. Нека Господарката бъде благосклонна към теб.

— И към теб.

Сторо затропа обратно надолу по стълбите. Фурията остана със сержанта си и с взводовете редовни войници, за да пази този участък от стената. Докато наблюдаваше, отвориха път за роптаещите хора. Талийците направиха редици от стрелци с арбалет срещу вратата, докато другите опитваха да я затворят. Последният промъкнал се човек беше незабравим — тъмната му туника и ризницата висяха на парцали, от врата му се поклащаха останките на счупен шлем, а в ръце държеше сдвоени саби. Наистина ли бе оцелял след сблъсък с човекоядеца? Вероятно никога нямаше да узнае. Второто крило на вратата бе затворено и припряно поставиха железните резета на местата им. Фурията се обърна към сержант Банат:

— Искам те там, долу.

Той отдаде чест и изтича по стълбата. По външната стена талийските войници изкачиха парапета и се заоглеждаха надолу. Ръце засочиха, вдигна се тревога и арбалетите стреляха. Фурията изчака, докато гражданите се отдръпнаха далеч от вратата, а после отиде до вътрешната страна на каменната алея. Наведе се към факлите, осветили купчината хора в изровения покрай стената окоп — с тях беше сержант Банат. Тя огледа стената и от двете си страни от горе надолу.

— Пригответе се! — кресна Фурията на мъжете, вдигна ръка и си помисли: „С тази ръка осъждам на смърт повече мъже и жени, отколкото мога да си представя. Какво стана с мен, та мога да извърша нещо такова?“ Смъртта на Треперко? Нападението на хората на Дебелия Кептен? Какво я засягаше, ако Хенг падне? Нищо, ако трябва да сме честни. Не, гадната истина бе, че тя искаше да живее, а ако градът паднеше, несъмнено щяха да я посекат.

Тя свали ръка, хвърли се по лице и покри глава. Можеше да си представи как надигат чука, за да ударят тръбата, която вървеше под целия Външен кръг до внимателно подредените и свързани срещу лявата страна на портата морантски муниции. Там заостреният й край щеше да удари поставено между четири жила острие. Последващият взрив…

Ударната вълна й изкара въздуха. Заглъхналите й уши не възприеха гръмовния трясък на мунициите. Главата й се изпълни с неописуем рев. Ситни камъчета посипаха гърба й. Тя запримигва, разтърси глава и се изправи. Димът закриваше вратите. Във Външния кръг, засипаните от трошляка мъже и жени се съвземаха. Откъм пушека се олюляваха хора с ужасни рани и стомахът на Фурията се разбунтува. Знаеше, че не всички са били достатъчно далеч, но все пак повечето са били — или така си казваше. Близките постройки горяха и бяха в развалини. А през дима претърча нещо. Не можеше да е сигурна — твърде бързо бе. Просто зърване на белота — ала огромна, гладка и ужасяващо подвижна. После си отиде.

Смъкна се до парапета. Стана. Сега и тя бе отговорна за Проклятието на Кюон. Кръвта, която щеше да се пролее от тази нощ насетне, щеше да достигне и нея. Тя закри лице и я разтърсиха страшни ридания.

Ударът от взрива уплаши коня на Ток, той пристъпи в някакво заграждение, оплете се във въжета и кутии, препъна се и падна. Ток се удари лошо в калдъръмения път и си изкара дъха. Блъсканицата около него се доближи и някакви ръце го повдигнаха. Виковете и писъците продължиха, но вече удвоени от взрива. Всички питаха какво е станало. Ток не им обърна внимание. Запъти се към мястото, където конят му цвилеше със счупен крак сред натрошените дъски на заграждението. Извади меча си — горкото животно бе едно от любимите му, но не можеше да го остави така.

Още щом ударът от взрива го достигна, той разбра какво е станало. Взривили бяха външната порта. Свирепата премерена жестокост на замисъла му внуши страх. Анфилада^[1]. Бяха ги привлекли тук и ги бяха заклещили между високите стени. Смъртта ги преследваше. Към зазоряване Външният кръг щеше да бъде една нескончаема кланица, докато Риландарас насищаше близо вековна жажда за кръв. Трябваше да отиде при Чос. Вдигна високо меча си с две ръце и го завъртя.

Взе лъка, стегна се и извика:

— Влизайте зад вратите и се укрийте. Защитавайте се.

Войниците го изгледаха и молбата в очите им захапа съвестта му. Искаше да изрече успокояващи слова, ала нямаше такива. Най-отчаяните от мъжете и жените дори не си направиха труда да го гледат в очакване на нареждания. Той се напрегна, опря единия край на извития си лък на камъните, отпусна цялата си тежест върху него и го натегна с едно бързо движение.

— Строй се в каре за отстъпление с бой. Дълги копия, къси копия, бойни брадви — всичко, което можете да откриете навън. Стрелците с арбалет и лък навътре.

Една жена от гражданите изкрещя към него:

— Ами ние!

— Отведете тези хора от улицата!

Един застанал наблизо войник — с лейтенантска гривна на ръката — отдаде чест.

— Чухте началника! Действайте. Строй се!

— Бавно отстъпление, лейтенант — повтори Ток. — Трябва да открия военачалника.

— Слушам, господине. Нека Опонн бъде с вас, господине.

Ток върна поздрава на човека и затича по улицата.

Горящите сгради близо до стената на Вътрешния кръг осветяваха нощта. Ток се натъкна на войници, които набързо издигаха прегради на главната улица. Замалко да им нареди да оставят това, но реши да не увеличава объркването и хаоса на нощта. И все пак работата беше безнадеждна — звярът лесно щеше да заобиколи всяка подобна позиция. Войниците го насочиха към покрива на някаква оцеляла тухлена складова постройка. Там той намери Чос, заобиколен от щаба си.

— Да благодарим на Беру! — прогърмя едрият мъж, щом го видя. — Какво става, в името на Окования? При мен пристигат всевъзможни невероятни съобщения.

— Риландарас се е завърнал, вън от всяко съмнение. А ние сме приклещени тук с него.

Ужасеният поглед на Чос бе най-лошото, видяно от Ток тази нощ. Вятърът, подсилен от всички огньове, събори огромната грива на пълководеца върху лицето му. Той плюна на покрива.

— Така и разправяха. Е, Ток, това е положението.

Той погледна към видимите от мястото му участъци от стената, вдиша дълбоко, задържа дъха си и го изпусна с въздишка на дълбоко съжаление.

— Превзехме кула, Ток — тъжно обясни Чос. — Толкова близо бяхме. Сега трябва да направя обрат и да реша как да оправя това.

Писъци на истински ужас насочиха погледите им към бъркотията от улици и сокаци. Гърбът на Ток изтръпна от безнадеждността на виковете. Риландарас избиваше войниците им и нямаше да спре. Ток огледа Чос. Погледът му се бе върнал на далечните бойници, където можеше да се види как войници стрелят надолу и хвърлят факли. Ток мълчеше, мислеше си колко тясно е работил този човек с великия военачалник Дужек и как е ръководил войската по време на изненадата при Ю’Гатан, където загина Дасем.

— Ако си спомням правилно — започна Чос и присви очи, — враждата му е с Хенг. Той мрази Хенг. Може да се каже, че ние просто сме на пътя му.

Очите с лешников цвят се прехвърлиха върху Ток и запресмятаха.

— Не е ли така?

— Струва ми се, че може да се каже така.

— Чудесно. Ако този Сторо иска да играе с най-високите залози, то и ние ще влезем със съответната сума.

Той се обърна към един вестоносец.

— Донесете всички муниции! Кажете на сапьорите: всички последни тайни запаси под страх от смъртно наказание! Бегом.

— Тъй вярно.

Ток гледаше как Чос отново се зае да изучава стените. Какво ли възнамеряваше? Ток бе изкарал повечето си време в конницата и не го познаваше тъй добре, колкото му се искаше. Муниции? Щеше ли да подейства? Всички познати капани и примамки са били опитани срещу човекозвяра и нито една не бе успяла. Предпазливостта и хитростта на гадината бяха пословични. Все пак мунициите трябваше да са новост за прокълнатата твар.

Фурията откри Сторо при една кула близо до портата на Вътрешния кръг.

— Оттеглят се към Портата на зората — съобщи му тя. — Прекратяват нападението.

Той стисна в шепа плат от туниката си и обърса лице.

— Изглежда. Не могат да се бият с него и с нас едновременно.

— Какво смяташ, че ще направят?

— Ще се оттеглят. Ще се прегрупират, за да посрещнат Ласийн. Ще се изнесат от равнините с най-голямата възможна бързина.

Викове и огньове на портата на Вътрешния кръг привлякоха вниманието на Фурията. Тя надзърна и видя, че тук пристъпът продължава. Лъкометци зад щитове и сред развалините на близките постройки си разменяха изстрели с техните арбалетчици. По улицата посред мъртвите тела лежаха и строшени като сламки стълби, а някои горяха.

— Какво става там?

— Спазват приличието. Пуснали са сапьори срещу портите — безполезно е.

— Защо? Копаят ли?

— Да. Само че основите достигат твърде дълбоко. Знаеш го.

Гърдите на Фурията се свиха от растящия в нея ужас.

— Това не ми харесва, Сторо. Нека ги очистим.

— Колкото можем по-бързо.

Той се обърна към вестоносеца.

— Кажи им да донесат още камъни.

— Слушам.

Сторо свали шлема си, въздъхна изтощено и очевидно с облекчение.

— Мислех, че те наистина…

Взрив залюля земята под тях и събори и двамата. Фурията си удари главата в каменния под.

— Гуглата да ни е на помощ! — простена Сторо.

И двамата скокнаха на източния свод. Фурията се стискаше за главата и гонеше събиращата се в крайчеца на зрението й тъмнина. Дим и прах закриваха вратата, ала от силата на изригването Фурията разбра, че е разбита. Очите на Сторо срещнаха нейните. Краката й се подкосиха и той бързо се протегна, за да я подкрепи. Хвана главата й с длани, а после дръпна изцапаната си с кръв ръка. Фурията опита да изрече това, което вече бе разбрала, но нямаше нужда — тя го видя в потресения поглед на Сторо.

Сега Риландарас беше тяхното проклятие.

Фурията се събуди от писъци и гърлен рев, от който космите на врата й настръхнаха, а камъните под гърба й се разтресоха. Лежеше в препълнена с множество други ранени стая. От всички страни я връхлетяха стонове и проклятия, примесени с мириса на кръв и жлъчка. Тя се надигна. Виеше й се свят, сякаш в главата й бяха втъкнали копие. Торбичката с муниции все още висеше през рамото й. Проправи си път до вратата, като внимателно прекрачваше ранените — някои от тях й помагаха да се удържа права. На вратата войник с вдигнат арбалет наблюдаваше улицата. Покрай входа търчаха захвърлили оръжието си кохорти от опълчението на Хенг.

Все още бе нощ. Неравната светлина на огньовете осветяваше улиците. Фурията надникна и видя, че се намира в ударено от взривената порта караулно помещение. Нестройна и крещяща редица хора, въоръжени с копия и алебарди, се биеше с нещо. Нещо, което при възправянето си беше високо три пъти колкото тях. Покриваше го светла белезникава козина с по-тъмни, сиви и мръсножълти ивици по гърба. Огромна уста, с черни бърни, изкривена от грамадни кучешки зъби. Наситените с цвят на артериална кръв яркочервени очи се оглеждаха разпалено, а цялата му предница бе залята от кръв. Нанасяше удари с неестествено дълги, жилести ръце, завършващи с черни нокти, с които сграбчваше хората и ги захвърляше настрани като стиски слама.

Подобен на хленч звук отклони погледа на Фурията, стражът срещна очите й. Широко ококорените очи на човека бяха изпълнени с ужас и неразбиращо отчаяние.

— Той е — въздъхна мъжът. — Човекоядецът.

След още един съвършено отчаян поглед войникът хвърли арбалета и побягна.

Фурията се наведе и внимателно взе оръжието. Да, той беше. Създанието, което някои наричаха бог, брат на бог Асцендент. Според други той дори бил последната останка от древните напасти, които в най-старо време тормозели предците на хората вън от очертанията на огньовете. Фурията не знаеше; знаеше само, че се е заклел да изравни Хенг със земята, и че окаже ли се вътре, ще го направи. Талийците пък щяха да се обявят за господари на оцелялото с изгрева на слънцето.

Тя си проправи път през посипаната с натрошени камъни улица и махна стрелата от оръжието. Плъзна се покрай множеството и започна да изкачва натрупаните покрай едната страна на пробива изпопадали камъни. От време на време й се завиваше свят, тя заставаше на четири крака и дишаше тежко. Стигна до по-удобно място върху накамарените камъни и изопна обутите си в ботуши крака за устойчивост. Сега можеше да види, че един войник е начело на защитата — облечен в дълга броня, с шлем със забрало, той носеше сдвоени дълги мечове. Рел. Чудовището замахваше към него, ала той се измъкваше от всеки удар, а остриетата се стрелваха навътре и сечаха тъй бързо, че само отразената светлина на факлите показваше откъде минават. Яростните и болезнени ревове на звяра разтърсваха камъните под краката на Фурията. От торбата си тя извади стрела с наточен връх, постави я и запъна механизма. Долу се понесоха предупредителни викове. Тя изръмжа от усилие, вдигна оръжието си и го закрепи. Прицели се в заринатата с боклуци земя зад звяра и стреля. Откатът подкоси краката й. Миг по-късно взривът изхвърли камъни право към нея. Лежеше сред натрошените димящи камъни, докато не се надигна от подновения рев — неспирно гневно гръмотевично ръмжене. Тя се изправи на лакти и колене и приседна. Срещу гадината все още имаше възправени мъже, ала тя беше убила или помела повечето. Сега козината на гърба й бе оцапана с кръв. Стрелкаше се наляво и надясно, светкавично бърз, но все същият воин се изпречваше пред него с издигнатите два меча. Фурията беше почти в безсъзнание, но дори и тя можеше да усети, че става нещо свръхестествено — никой човек не би трябвало да може да прави това, което се отдаваше на Рел. През взривената врата тя забеляза как застаналите неподвижно талийски войници зяпат с провиснали челюсти. Бяха отпуснали лъковете и арбалетите настрани, все едно беше немислимо да се включат в двубоя. Дивите замахвания на Риландарас, под които Рел се снишаваше или се измъкваше, откъртваха и запращаха във въздуха каменните блокове от стената — камъни, които никой човек не можеше да вдигне. Докато звярът отмяташе назад глава в поредното изригване на сляпа пламенна ярост и откъртваше още камъни от напуканата стена, хвърчеше слюнка, а Фурията крещеше и опитваше да запуши ушите си.

През притворените си и насълзени очи тя забеляза, че вече само Рел стои срещу човекозвяра. Той зае отбранително положение — едното от тънките остриета стоеше ниско, а другото високо над главата му с върха надолу. Челюстите на Риландарас мърдаха, а окървавените му ноктести ръце правеха знаци. Говореше ли му? Гърмът в ушите на Фурията ги бе направил нечувствителни към всички звуци. Внезапен скок напред я накара да трепне — толкова бърз беше, — ала Рел го пресрещна с порой от насрещни удари, с които сечеше по ръцете, тялото и краката. Сега Фурията се смая от човека звяр — как можеше кое да е живо създание да понесе такива удари? Наистина ли беше нещо като бог — подобен на Трейк? Беше ли Рел осъден да се умори, да стане бавен и да падне?

Тя се застави да стане, опита да запъне арбалета и се отказа, понеже реши, че е безсмислено. Захвърли го, извади друга стрела от торбичката си и свали острия връх от нея. Държеше го високо в юмрук и опита да слезе по наклона от натрошени камъни близо до звяра. Сега пък Рел викаше нещо и сочеше острието. Фурията вдигна поглед и срещна блестящите огненочервени очи на чудовището. Те проследиха муницията в ръката й. То придвижи крака си и пристъпи към нея — богове, каква крачка! Протегна се ръка и ноктите се свиха — каква хватка!

Фурията хвърли заряда в краката му и падна по лице.

Неопределено време по-късно тя дойде на себе си, някакви ръце я дърпаха, а камъните стържеха по гърба й. Опита да проплаче, но не можа. Над нея се наведоха войници, все още беше нощ. Трясъкът на битката беше все още близо. Някой взе мешката от рамото й, друг положи главата й на скута си. Тя погледна към разтревоженото лице на Жълтия, взводния лечител.

— Започвам да ставам редовна — изсмя се тя.

— Ти и началникът ти. Тихо сега.

— Сторо? Какво…?

— Тихо. Отпусни се.

Той покри очите й с дланта си и това бе последното, което тя осъзна.

Ток и Чос останаха при Портата на зората с отряд от седемдесет копиеносци, подкрепени от петдесет стрелци с лъкове и арбалети. Чакаха, докато и последните от частите им се изтеглят, а после хората им затвориха портите. От дима, праха и изтощението очите на Ток засмъдяха и той ги притисна с пръсти. Както след всяка битка, устата му бе суха като прах и имаше железен вкус на — можеше да го признае — ужас. Той плюна върху овъглените останки на сграда близо до пътя, опожарена от защитниците, за да не им предоставят дърво за строеж на обсадни машини. Щом се извърна от портата, светлината на зората удари очите му и той вдигна ръка, за да ги засенчи. От изток препускаха конници. Двамата с Чос отидоха да ги посрещнат.

— Поздравления от военачалника Урко! — обяви водачът им, дебел рижав фаларец в бронзова люспеста броня. — Докладвам, че на основата на предоставените от вас сведения Урко е започнал да прави насипи и да издига палисада, за да укрепи позицията си.

Чос кимна.

— Благодаря ви…

— Капитан Тонли.

— Благодаря ви, капитан Тонли. Съобщете му, че поделенията ни ще се престроят, за да се присъединят към него тази нощ.

— Тъй вярно, началник.

Докато разговаряха, окървавеният капитан Мос доведе запасните коне. Ток взе единия и кимна благодарно. Чос също се качи на седлото. Капитан Тонли се наведе на седлото си.

— Кажете ми, господа… какво е това, което се разправя за някакво грамадно добиче?

Ток, Чос и Мос си размениха уморени погледи.

— Това е истината — просто обяви Чос.

Капитан Тонли невярващо поклати глава.

— Вие от Кюон Тали изглежда да се боите от всичко. Най-напред от шайка наемници, а сега от някакво добиче. Никога няма да успея да разбера как така сте ни надвили.

Чос изгледа мъжа, усмивка изпъна устните му, той се изкиска, а после открито се засмя.

— Това е тайна, капитане. Можете да докладвате обратно.

Небрежно отдаване на чест.

— Тъй вярно, началник. Хайде да вървим, момчета. Тука няма да има по питие.

Отрядът препусна. Ток се обърна към Чос.

— Така, значи Ласийн… а Пурпурната гвардия?

— Ще им направим предложение. Искат Империята да бъде унищожена, нали така?

— Ами Хенг?

— Хенг и Риландарас могат да си правят мръсно един на друг. А твоите сети?

Ток огледа празните хълмове.

— Не знам. Ще трябва да говоря с тях. Имотан е прекарал целия си живот в молитви към своя бог покровител, и щом като той се е появил, вероятно изпитва ужас.

Чос изръмжа недоверието си.

— Добре, върви. Все още имаме нужда от тях.

— Дадено.

Препуснаха обратно към стана и известно време мълчаха.

— Този войник — най-накрая проговори Ток, — който застана срещу Риландарас. Виждал ли си някога нещо подобно?

— Дасем също го отблъсна — отвърна Чос. — Той обаче имаше покровителството на Гуглата.

— Виждал съм — намеси се Мос.

Ток и Чос погледнаха капитана. Той притеснено се помести в седлото и докосна незарасналата посиняла драскотина през лицето си.

— Е, не е точно да съм го виждал. Описвал ми го е човек, който е бил в Дженабакъз. Този начин на бой. Този юнак е сегюле.

— Сегюле? — зачудено повтори Чос. — Чувал съм това име. Какво прави той тук?

— Ротата на Сторо е била разквартирувана в Дженабакъз — отговори Мос.

Ток изгледа косо капитана си.

— Доста знаете за този Сторо…

Мос потърка надутия си нос и направи гримаса.

— О, да, господине. Събиране на разузнавателни сведения. Познавай неприятеля и тъй нататък.

— В такъв случай, господин капитан — продължи Ток. — Бихте ли желал да отидете с поръчение при Пурпурната гвардия? Имаме предложение за тях.

Мъжът се усмихна. Одраскването от нокът на лицето му се отвори и бликна свежа кръв.

— Тъй вярно, господине. Това ще бъде привилегия.

Изтощен, с пламнали от болка ръце и крака, същата сутрин Ток яхна отпочинал кон и тръгна сам по следите на сетите. Откри стана им изоставен, но в него намери и необичайни следи. Нещо бе посетило мястото преди него. Приличаха на вълчи следи, ала бяха много по-големи, сякаш с големината на стъпката на най-голямата мечка. А и разкрачът бе невъобразимо огромен. Знаеше, че човекът звяр Риландарас може да покрива разстоянията по-бързо от конете. Въпреки всеобщото мнение, че ловува само нощно време, Ток изведнъж се почувства много несигурно сам в равнините. Някаква част от него се питаше дали това не е просто следа от настроението, влагано от певците в разказваните от тях предания за чудовището. Можеше да чуе проръмжаването на Келанвед — няма значение какво си представяш за случая, а какво знаеш за него. Той не оставяше прочуто име или предание да препречват пътя му. Все пак той хвана създанието, нали така? А как ли го е направил? Изведнъж някакво парченце от пъзела сведения, може би прибрано някъде в някакъв архив, вече не е толкова обикновено. Като знаеше колко буен бе Келанвед тогава, най-вероятно е използвал себе си за примамка.

По обяд, докато пресичаше плитка долина, изникнаха конници на малки отряди и тръгнаха към него. Той спря да ги изчака и скръсти ръце на високия заден лък на седлото. Обкръжиха го отдалеч, докато един не пристъпи напред и не се приближи. Беше снажен, само по панталони от еленова кожа, плътна кожена наметка и широки кожени предпазители за китките. Къдравата му коса бе прошарена със сиво, както и космите по гърдите. Мъжът изгледа Ток от горе до долу и открито го прецени.

— Ти си Ток-старши — рече той на талийски.

— Ти пък си Дивака от Равнините.

Кимване.

— Тръгнал си да говориш с Имотан. Според мен не бива да отиваш.

— Мога ли да попитам защо?

— Сега той си има своя белезникав бог. Каква нужда има от теб?

— Има много неща между нас. Разменили сме си доста обети.

— Ти и сетите — да. Не и той.

Ток изви гръб, за да облекчи болката. Огледа човека пред себе си — нашарен с белези от мечове и ножове, говори свободно талийски. Имперски ветеран, може би сержант.

— Ами ти? — попита той. — Може и да не признаваш властта на Имотан, но ние можем да използваме теб и воините ти, за да съборим Империята.

Мъжът оголи острите си жълти зъби.

— Не ме обиждай. Империята, Лигата. Все едно и също.

— Не е така… Ти и останалите ще бъдете почти независими.

— В най-добрия случай празни обещания. В най-лошия — лъжи. Чували сме го и преди.

— Трябва да обмислиш внимателно предложението ми, ветеране. Ние ще победим Ласийн. Толкова не й достигат добри войски, че е отчаяна. Чух, че е свикала насила дори и старите ветерани от Малаз, за да увеличи числеността си.

Старият сетски ветеран притихна. Изопнатото му неодобрително изражение изчезна.

— Това пък какво беше?

Ток озадачено сви рамене.

— Просто казах, че е събрала във войската всички, които може, дори от Малаз.

Дивака дръпна юздите си.

— Тръгвам си. Ще ти кажа още веднъж, Ток — недей преследва тази договорка.

И той подкара животното си и даде знак на воините да го последват. Те отгърмяха.

Известно време Ток стоя неподвижно и ги наблюдаваше, докато се отдалечаваха. Нещо. Току-що тук се бе случило нещо, ала нямаше представа какво точно би могло да бъде то. Той поклати глава и пришпори коня си.

Язди през по-голямата част от остатъка на деня, преди да долови друг знак освен следите от конски копита. На североизток се вдигаше прах. Той смушка коня си, за да ускори леко ход. Започваше да се притеснява да не го хванат на тъмно. Когато изкачи лек тревист наклон, в ниското видя орда конници, които се въртяха в бавно развълнувано колело и ревяха бойни песни в сгъстени кръгове около шатрите на шаманите. Вдигнатите от тях облаци жълт прах се издигаха във вече притъмняващото небе. Той се доближи и зачака, но младите войници не му обърнаха внимание. Повечето от тях носеха снопчета бяла козина по копията, на ръцете или в косата. Най-накрая, може би по нареждане отвътре, неохотно бе отворено място, за да може конят на Ток да премине.

Вътре, отвъд долепените кръгове от стотици конници, атаманите бяха седнали пред главната палатка — палатката на Имотан — шаманът на Белия чакал. Ток се поклони, а Имотан го покани с ръка и потропа по земята до себе си. Той седна и поздрави атаманите, а Имотан го гледаше преценяващо, с неотлъчен пронизващ поглед. Ток издържа и зачака.

— Съжалявам за вашите мъртви, Ток — най-накрая изрече шаманът.

— Благодаря. Той е, нали? Същият, наречен Риландарас?

Имотан си отряза парче месо от бут с късо ножче.

— Да, той е. Ние се надявахме и се молехме поколения наред и сега той се завърна при нас.

— Надявали сте се? Надявали сте се? Ако е той, към кого според вас ще се обърне, след като ние си тръгнем?

— Това е наша работа, малазанецо. Живели сме с него много преди появата ви.

— Ние ви отървахме от един хищник.

— Намесихте се.

— Ние ви освободихме!

Старецът заби ножа в земята между тях.

— Освободили сте ни! Можеш ли да освободиш някой човек от него самия? Някой народ от него самия?

Той дълго и дълбоко пое дъх, за да се овладее, обърна се към подноса с храна и си взе шепа грозде. Засмя се и поклати глава при някаква мисъл, която го порази.

— Проклятието на Лис! Ние сме изгубен народ, скитаме се без посока. Изгубили сме се от себе си. Сега обаче пътят ни се завърна при нас.

— Не виждам верен път.

— Ти не си от сетите.

Някое време шаманът помълча. Изглеждаше притеснен, докато дърпаше и разглеждаше острието на ножа си.

— Ток-старши — внимателно поде той. — Почитаме те заради извършеното от нас заедно в миналото, но ти не биваше да идваш.

— Старите споразумения все още са в сила, Имотан.

— Тъй ли е? — и шаманът погледна Хипал, шаман на Пора — усмивката му се стори злобна на Ток; после огледа насядалите в кръг около него мъже и жени. Много извръщаха поглед, колчем той ги погледнеше. Ток бе поразен колко много се е променило за една нощ. На предишните съвети Ток говореше с атаманите, с вождовете на военните задруги и вождовете на племенното Събрание, а Имотан и Хипал седяха назад. Сега обаче Имотан заемаше почетното място, а атаманите седяха в краката му и изглеждаха като молители.

Имотан огледа съвета си, въздъхна и върна ножа в калъфа му.

— Какво искаш, Ток?

— Предстоящата битка ще бъде окончателното отсъждане. След нея можете да считате всички споразумения за изпълнени и всички задължения за посрещнати. Това е последното ми искане към вас.

Шаманът на Белия чакал кимаше по време на словото на Ток. Той вдигна нависоко изпъстрените си с жилки ръце и ги разтвори.

— Тъй да бъде. Ние ще сме там. Сега, по очевидни причини, предлагам да прекараш нощта тук, в нашия стан. С нас ще си в безопасност. Утре можеш да се присъединиш към хората си.

Ток се поклони.

— Благодаря ти, Имотан от задругата на Белия чакал.

* * *

Наит хвърли още една шепа изсушена тор в огъня и отвратено седна на мястото си.

— Казвам ви, хора, рече ли още веднъж „сгъстис“, ще заколя дъртия пръдльо.

Ситния пусна собствената си шумна пръдня, а Сладура посочи в мрака.

— Заповядай — той е там някъде.

— Това е оскърбително — обърна се Сръчната към Ситния, който изглеждаше объркан.

Лим Тал, бивш телопазител от Кан, откопча някаква щипка в косата си и остави пълната й черна блестяща дължина да се спусне през рамото до предницата на ризата й. Наит, който изглеждаше готов да каже нещо, явно го забрави и се зазяпа заедно с всички останали, без Хеук, ротния маг, свил се и захъркал около кафява глинена делва. Сръчната също гледаше и въздъхна:

— Щеше ми се и моята да е такава.

Лим разреса косата си, усмихна се и стегна голия си бицепс.

— Щеше ми се да имах ръцете ти.

— Слушайте — намеси се Наит през огъня, — ако вие двете искате да сравнявате още телесни части, тука имам едно хубаво старо одеяло…

— Да го докараме ли утре сутринта гол пред строя? — обърна се Лим към Сръчната. — Да го изкараме отпред?

Сръчната изсумтя — или при образа, или от представата за Наит пред каквото и да е.

— Може и да измрат от смях…

— Утре? — попита Наит и се наведе напред. — Според вас ще бъде утре? Това чухте ли го?

Лим сви рамене.

— Утре или вдругиден.

— Чух, че в равнината имало демон, който щял да ни изяде всичките — обади се Ситния.

Сладура до него зяпна:

— Къде го чу?

Ситния посочи дървените и костени амулетчета в косата си.

— Наистина?

Мрачно кимване.

— Разкарай се! Не! Чух го от един войник.

Очите на Сладура се ококориха.

— Те говорят с останалите?

От тъмнината изникна момче в прекалено голяма кожена ризница с капси, приседна край огъня и започна да си топли ръцете. Беше провесил и от двете си страни големи платнени торби, окачени на кожени ремъци. На гърба му неугледно висеше арбалет, а в колана бе втъкната кама с дървена дръжка.

— Да имате нещо за ядене? — попита ги той.

— Кой си пък ти, в името на Бездната? — отвърна му Наит. Момчето доби объркан вид. — Слушай, хлапе. Тоя огън е само за сержанти, разбра ли? Изчезвай.

Момчето се стегна и презрително посочи Наит:

— Ти не си сержант.

Всички освен Наит се разсмяха. Сладура му даде резен войнишки хляб.

— Кажи му, момче.

Момчето грабна резена и изчезна в нощта.

— Много се големеят — измърмори Наит и извади от огъня някаква пръчка, за да огледа почернялото, свило се нещо на края й. Той го стисна с пръсти и се намръщи.

— Според мен е готово — рече Ситния.

— Според мен всички ние сме готови — продължи Наит, без да вдига поглед. При последвалата дълга тишина той надигна глава.

— Хайде, та нали всички вие имате очи и уши. Чух какво се приказва в Коун.

И той посочи към мрака.

— Те имат десет хиляди Златни моранти! Двадесет хиляди фаларска пехота — и талийците! А и сетите!

Той захвърли пръчката.

— А какво имаме ние? Сбирщина цивилни и може би десет хиляди истински войници?

— Тази сбирщина победи Гвардията — обади се Сръчната с нисък овладян глас. — Научих, че седмина Обетници са били убити. Тия Златни моранти ще застанат срещу нас в движение и ще се окажат толкова погълнати от разправии, че няма да могат да направят нищо.

— Сетите ще пометат тия полски аматьори.

— Толкова са гладни, че ще се зарадват, като видят всички коне на сетите.

— Те ще…

— Стига! — излая Сладура. — Гуглата да отнесе и двама ви! Спрете да се разправяте, сякаш вече сте женени. И без това си имаме два Върховни юмрука.

Сръчната изсумтя и махна с ръка към Наит; той пък се засмя на думите на Сладура.

— Двама — пошегува се той, взе пръчката и почисти от прахта изгорялото набръчкано нещо на края й.

— Ти пък къде намери това? — попита Ситния.

— Намерих го мъртво.

— Някога бил ли си вън от града?

Наит си гризна за опит от нещото и озадачено погледна Ситния.

— Не, защо?

Изведнъж Хеук подскокна право нагоре и стресна всички. Кървясалите му влажни очи се завъртяха и огледаха мрака.

— Нещо става — изграчи той.

Наит хвърли шепа тор по човека.

— Не пак! Престани, старче. Непрестанно стават разни работи.

— Той е тук. Мога да усетя желанието и глада му. Кръвта на всички ни не може да го засити.

Всички гледаха. Наит се приведе и го шляпна.

— Я спри! На всички ни докарваш драйфане.

Хеук надигна глинената кана и гаврътна глътка от тъмното й съдържание. Разля много по брадата и по мръсните си одежди. Сладура размаха ръка пред носа си.

— Пфу, старче, какво има вътре?

— Кръв и смелост.

Внезапно от мрака прозвучаха викове. Всички млъкнаха. Виковете придобиха отсянка на уплах и скоро бяха последвани от началото на рязко прекъснат крясък. Сръчната скочи на крака.

— Какво беше това, в името на Бездната?

Тя огледа обсипаното с огньове поле.

— На север, струва ми се.

После взе меча и пояса си.

— Хайде!

Всички, дори и Хеук, се изправиха.

— Някой да има факла, светилник или нещо такова? — попита Лим.

Свивания на рамене.

— Чудесно. Просто чудесно.

Тя хвана дългия меч и шлема си и изтърча след Сръчната, която бе отпрашила.

Ситния взе малко горяща тор от бедрин.

— Намерих това… — викна той след Лим.

По тъмните склонове, застлани с високата, люляна от вятъра трева, цареше бъркотия. Мъже и жени викаха, тичаха заедно и се разделяха. Стрели от арбалет хвърчаха, просвистяваха над главите и заставяха Наит да прикляка. Още един писък в далечината разтърси нощта. Наит се натъкна на Сладура, който тресеше някакъв арбалетчик за ризата:

— Не стреляй, Гуглата да го отнесе дано!

Той блъсна човека настрани.

— За малко да ме прониже…

— Какво е това? Нападение?

— Не зная. Надявам се да не е, понеже и без това вече сме бити.

Факли осветиха нощта на север. От другата страна на хълма прозвуча гръмотевичен глас:

— Сбор! Сбооор! Строй се! Сгъсти се! Сгъсти се!

Раменете на Наит клюмнаха.

— О, подземни богове. Не мога да го повярвам.

Сладура го тупна по гърба.

— Хайде — добре се е досетил.

И отърча нататък. Наит се взря в мрака и го последва.

Строят беше широк нестроен правоъгълник, който поглъщаше всички, на които се натъкне; по краищата му мечоносци държаха факли, а отзад имаше стрелци с арбалети. Там бяха старши сержантът и командир Славния зъб; Наит чу как го наричат ходеща разярена топка косми, и беше наклонен да се съгласи с описанието. Сръчната, Лим и другите сержанти също поддържаха реда.

След като повървяха известно време в строй и поддържаха равнението с плесници и ритници, от челото прозвучаха заповеди да се спре на място и да се поддържа редът. Наит си проби път до фронта. Тук вонята на разпилени вътрешности, повръщано и кръв почти му секна дъха — всичко това заедно с друга смрад, като от някакво болно животно. Напомняше му за при селския касапин, само че този път вместо карантиите и частите от кози и свине имаше човешки тела, крайници и петна от вътрешности. Старши сержант Заместника и Славния зъб бяха приведени над някакъв труп с високо вдигнати факли. Двамата или спяха в плетени ризници, или бяха имали време или възможност да ги навлекат.

— Прилича на соултейкън, нали? — попита Славния зъб, а гърленият му глас звучеше ниско.

— Може и да е. Не всички са известни.

Старши сержантът надигна глава и се провикна:

— Да има кадрови магове?

Малко по-късно Хеук или си проправи път, или го избутаха напред. Старикът погледна веднъж проснатите тела и разпилените вътрешности, падна на колене и на ръце и изповръща големи съсиреци от тъмни течности.

— Сега се чувствам много по-защитен — обобщи Сладура.

— Това нещо е демон! — изтърси Наит.

И сержантът, и Заместника трепнаха, обзети от ярост.

— Ще спреш ли дрънканиците, войнико — изскърца Славния зъб.

— Това не е демон — високо съобщи сержантът на множеството.

— Откъде знаеш, в името на Бездната? — попита го Наит.

Сержантът отиде до него и го изгледа от долу нагоре — беше много нисък, но и много едър мъж.

— Щото демоните не смърдят така.

И той се върна, за да разглежда следите от клането. Славния зъб стисна с ръка рамото на Наит и се ухили зад бухналата си черна брада.

— Можеш да вярваш на сержанта за това, войнико. Заместника си разбира от демони.

И като стисна болезнено рамото, той почти изръмжа на Наит:

— Дръж си плювалника затворен, войнико, или ще ти съобщя истинското ти име.

— Какво имаш предвид под истинското ми име?

Със стисната от отвращение уста командирът го изгледа:

— Като Шушумига, войнико. Ти определено си Шушумига.

И той избута Наит настрани и вдигна глава към колоната.

— Добре! Повече от достатъчно! Всички ветерани, гвардейци и редовни малазанци в челото и в средата, сега!

Наит последва Сръчната до сержанта, който се бе върнал от следата.

— Какво става? — попита тя.

— Разделяме се. Повечето от вас, гвардейците и редовните войници, ще придружат съгледвачите обратно до стана…

— Какво? — избърбори Наит. — Това е глупаво, да се разделяме.

Известно време сержант Заместника просто гледаше Наит, без да казва нищо. Обърна се към Сръчната:

— Наборниците са твърде зелени, за да гледат това, което е по-нататък. Може да ги пречупи. Трябва да ги върнем.

— Слушам.

Докато Славния зъб подреждаше колоната, от тъмнината допрепуска отряд имперска конница с пращящи факли. Водеше я не някой друг, а Корболо Дом, Върховен юмрук и Меч на Империята, в пълно снаряжение — многослойна облечена в желязо броня, покрити с железни люспи ръкави и панталони. Имперският скиптър красеше черната поличка, а конят му носеше дълга сбруя в черно и сребърно, която замиташе изпотъпканата трева. Сержант Заместника и командир Славния зъб отдадоха чест.

Върховният юмрук свали шлема.

— Губите си времето тук, началник. Трябва да го преследвате!

Славния зъб се намръщи замислено, сякаш преценяваше предложението.

— Решихме, че ако го направим, той може просто да се обърне и да отхапе парче от задника ни.

Синкавите напански черти на Меча станаха още по-тъмни.

— Дълго време не сте бил на фронта, командире. Може би сте загубил истинския боен дух. Много добре, стойте скрит между хората си. Аз отивам да го преследвам!

— На ваше място не бих излизал там — отговори сержант Заместника. — Той просто ще ви следва, а после ще се обърне срещу вас.

Мечът се надвеси през шията на коня, за да погледне човека долу.

— А вие сте?

— Сержант Заместника — и той отдаде чест.

— Затова, сержант — надуто обясни Корболо, — аз съм Меч, а не вие.

И той смушка коня си и се понесе в нощта, следван от своя отряд. Славния зъб и сержантът се спогледаха под вдигнати вежди.

— Ще се срещнем ли с него отново? — попита Славния зъб.

— С неговия и нашия късмет? Да.

След още придумвания и плесници началникът подкара обратно към стана главната колона леки пехотинци, охранявани от редовни войници. Сержант Заместника поведе напред по следата на звяра по-малката колона от стари гвардейци и малазански редовни войници заедно с кадрови маг Хеук. По пътя Наит се оплакваше:

— Шушумига? Аз не съм шушумига. Тоя за какъв се мисли, в името на Бездната? Та това дори не е име. Може да нарече някого Камък или Пръчка.

И той шляпна войника пред себе си, който трябва да беше тежко въоръжен пехотинец, ако се съдеше по ръста му.

— Хей, как се казваш?

Онзи се обърна и бавно примигна.

— Рибока.

— Рибока? Казваш се Рибока? Що за име е това, в името на Бездната?

Свиване на рамене.

— Не знам. Началникът ми го даде.

— Ей, Шушумиго — викна някой. — Затъквай си устата, в името на Бездната.

Вървяха по следите на звяра, докато не ги загубиха в каменистото дъно на пресъхнал ручей, извил се през равнината. Сержант Заместника се поизправи и повика Хеук отпред. Старецът дойде запъхтян и изглеждаше, сякаш всеки миг ще отиде на оня свят. Къдравата му кафява туфа коса провисваше на потни кичури. Той стискаше глинената си кана, все едно тя съдържаше избавлението му — което, каза си Наит, не бе твърде далеч от истината.

— Е? — попита сержантът. — Опитай своя Лабиринт — проследи го!

Старецът надигна каната, отпи дълбока глътка, после обърса уста с мазния си ръкав. Примижа насълзено към следата и дълбоко поклати глава в знак на отрицание.

— Не, Заместник — искам да кажа, сержант. Аз не съм маг от Лабиринтите. Пътят ми са Кръвта и Древните Лабиринти. И не искайте да ги отварям. Не още.

Сержантът като че щеше да гости другия с няколко хубави ругатни, но след това спря. Потърка брадясалите си бузи, докато изучаваше стария маг, и изглеждаше уплашен. Наклони глава и прие обяснението.

— Дааа. Да се надяваме, че няма да се стигне до това.

Той вдигна ръка и даде знак за връщане. Зазори се, преди да видят стана, а когато се оказаха там, всички се приготвяха за следващия дневен преход.

* * *

Хо дойде и събуди с ритник Печалния — тоест, Блуз — задрямал в сянката под платното на носа на Окаяник.

— Ят потапя още един от нас.

Оня отвори едно око.

— Защо ми го казваш? Аз не съм му пазач. Хора, вие можете да се управлявате сами — както много се гордеехте с това.

— Ние сме на твоя кораб! Ако можеш да наречеш тази прогнила развалина кораб. Ти разполагаш с власт.

Блуз простена и се изправи на крака. Хо все още не можеше да навикне да го нарича с истинското му име. Истинско? По-скоро по-ранният му псевдоним. Кой знаеше какво е истинското му име? За него винаги щеше да бъде Печалния. Хо се засмя гласно — харесваше му. Блуз го изгледа озадачено.

— Кърмата.

— Да. Кърмата.

Той се обърна към двама от спътниците си.

— Доведете Пръстите.

И двамата замърмориха и се насочиха надолу.

Окаяник, търговски кораб от Седемте града, имаше две палуби — главна и по-висока кърмова. Разстоянието между тях пропускаше всички, освен най-високите. На самата кърма, където килът се извиваше нависоко, Ят и Сесин надзираваха сборище от най-възторжените му поклонници, заобиколили едно въже. От зрелището на толкова много от затворниците на едно място Хо за малко отново да се разсмее на глас — каква парцалива, мърлява и просто жалка гледка бяха те! Повечето бяха подрязали косата си късо, за да се освободят от полепналия прах; повечето бяха облечени само в завивки или парцали от запасите на кораба. Белите бяха изгорели от слънцето до червена, напукана, кървяща кожа. Хо прокара ръка по бръснатата си глава и потрепна от болка, понеже и той бе много изгорял от слънцето. Още по-зле — бяха останали почти без вода.

— Достатъчно — произнесе Блуз.

Хората изгледаха него, а после Ят. Миг по-късно жрецът от Седемте града си позволи безразлично свиване на рамене. Те задърпаха въжето. Смайващо е — каза си Хо — как разкритието, последвало пристигането на Окаяник с останалите от взвода, или острието, на Печалния, въдвори дух на сътрудничество сред размирното множество затворени магове. Истината, че Блуз — или Печалния, и неговият взвод, не са просто действащи срещу императрицата отцепници, а Пурпурни гвардейци, че и шестимата са Обетници, определено прекрати приказките да ги изхвърлят през борда.

Хората на въжето издърпаха над релинга някакъв старец и го проснаха, гол и в безсъзнание, на палубата. Беше със ситно накъдрена посивяваща коса и кафява кожа; покриваха го белези от усукани татуировки. Хо го позна — Джаин, магьосник от Дал Хон.

— Ят! Малоумнико! — изръмжа Блуз. Той коленичи над Джаин, преслуша гърдите му, после наклони глава и му направи дишане уста в уста. Мъжът се закашля, заплюва и вдиша силно и пресипнало.

— Напразни усиля — презрително изрече един глас зад Хо, той се обърна и видя мършавите, почти изцяло кокалени очертания на мага Пръстите заедно с Почерпката и Мъждивия. Нищо че бе от Обетниците, магът имаше вид на непохватен новобранец.

— Трябва да бъде очистен от мръсотията — обясни Ят. — Всички ние трябва да бъдем очистени.

— Ти мина ли под кораба? — изстреля Блуз.

— Да.

Блуз махна късо към захиления Сесин.

— А той?

— Да.

— Тогава е приключено. Всички са минали.

Ят се приближи. След като беше обръснал брадата си, изглеждаше още по-гладен и слаб. Облегна се напред на тояжката си — бе намерил нова на борда — и се надвеси над Блуз.

— Не всички…

— Я почакай малко. Ние защо…

— Били сте в Пъкъла — и Ят повдигна вежда към Пръстите. — Приятелите ти тук са били изложени на праха. Вие продължавате да сте заразени от него и да го разпространявате. Всички вие трябва да се умиете. Да отрежете косата си. Да остържете кожата си с камъни. Точно като нас. И да се измиете отново. Твоите хора и жените затворнички — всичките: Су, Инезе и корелската морска вещица.

Блуз изгледа Ят, все едно онзи е побъркан.

— Защо, в името на Бездната, трябва да правим това точно сега и незабавно? Искам да кажа, предвиждам да се прочистя — в някакъв момент. Какво те препира толкова?

Тъмното набръчкано лице на жреца от Седемте града се разчупи в самодоволна усмивка. Той посрещна погледа на Хо и Хо разбра, че другият знае, че някак е усетил какво става — или че е бил осведомен от някой от ония, които е заставил да го следват.

— Кажи му, Хо — покани го Ят.

Блуз се обърна към него. Хо потърка темето си и се намръщи отново. Дръпна ръката си.

— В Хенг става нещо. Много от нас могат да го усетят — парченца и късчета — надзъртания, понеже вече сме далеч от островите. Нещо важно. И Ласийн е там.

— Това въстание, за което говорите?

— … Да… и още.

— Още?

— Замесена е вашата наемническа дружина — обясни Ят.

Очите на Блуз се присвиха върху Хо.

— Това вярно ли е?

Хо не можеше да срещне погледа на човека и сведе глава.

— Да. Завърнали са се. Намират се в равнината край Хенг.

Известно време Блуз остана смълчан. Джаин продължаваше да кашля. Вълните миеха бордовете на Окаяник. Над тях въжетата скърцаха и се търкаха.

— Защо не каза нищо?

Хо вдигна поглед и опита да моли за разбиране.

— Не казах нищо, понеже не съм съгласен с предложението на Ят. Нещото, за което говори той, е твърде опасно. Твърде пълно с опасности за всички ни. Най-вероятно всички ще загинем.

Устата на Блуз се сви от потиснат гняв. Той свали ръце от дръжките на сдвоените мечове на пояса си — бе оставил собствените си оръжия, когато отиде в Пъкъла. Без да отмества поглед, той рече:

— Говори, старче.

Жрецът от Седемте града не опитваше да скрие тържеството си. Той оголи остри жълти зъби.

— Обред, наемнико. Сред нас се намират повече от тридесет твърде могъщи магове. Ще извършим обред за придвижване с кораб през Лабиринт. По-разпространено е, отколкото може би си мислиш. Попитай нашата корелска приятелка — с нейната помощ сме уверени в успеха.

— Стига да можем да се почистим от отатарала.

— Да. Стига да можем.

Погледът на Блуз мина покрай Хо и въпросително се спря на Пръстите.

— Любопитно… — произнесе магът.

— Сега определено съм притеснен — промърмори Блуз, но махна с ръка. — Добре, Ят. Ще се изчистим. Междувременно нареди на хората си да остържат палубата.

Магът от Седемте града даже се поклони.

— Отлично, капитане.

Блуз не му обърна внимание и нареди на Почерпката:

— Свали платната и ги измий.

Почерпката само завъртя очи.

Същата нощ Хо седеше до Су в празното товарно помещение.

— Ако не отидеш, ще дойдат тук и ще те отнесат горе.

— Ще прокълна мъжествеността им — ако все още я имат.

— Това е просто вода. Бързо топване и те оставят на мира.

— Твърде съм стара за твърде много неща, включително за топване.

Около тях корабът простенваше. Ноктите на плъховете стържеха върху дървото. Хо усещаше как мракът го притиска, влажен и натежал.

— Ами ти какво — попита го Су и извъртя глава, за да го погледне. — Толкова по-малко са от нас — защо въобще да се боим от тях?

— Не говорим за това, Су. Можем да те спуснем в мрежа.

— В мрежа? Аз риба ли съм? Твоят приятел Блуз знае ли истинската причина, задето не си им казал за Хенг? Защо си толкова уплашен от завръщането?

— Тихо, вещице.

— Нека направим съглашение, магус…

— Никакви споразумения, вещице. Просто се мием.

— Миене за мен, повторно обединение за теб.

— Все едно, минаваш под кораба, вещице. Това е въпрос на принуда.

— Да, най-накрая винаги става дума за принуда, не е ли така?

Хо въздъхна нетърпеливо.

— Су, вече ти казах, че не съм впечатлен от неясните празни заявления, подмятани от теб с надеждата, че хората ще ги вземат за мъдри.

Тя се усмихна.

— Това ли правя?

— Су…

Старицата вдигна изкривен пръст.

— Мъдростта съществува само със задна дата.

Хо отново опря глава и я удари в дъските на кораба.

— Гняв ли виждам, Хо? Може би характер?

— Да, това е.

Той стана и й направи знак.

— Да вървим. На палубата. Веднага. Става нещо, което трябва да видиш. Хайде.

Тя го погледна и се заигра с тояжката си.

— Какво? Точно в този миг?

— Да. Идвай!

— Добре! Дай на една старица малко време, а?

Тя се помъчи да стане и отблъсна ръката, която той й подаде.

— Сякаш има нещо много неотложно! Човек ще си помисли, че пътищата на Гуглата са се отворили и са избълвали всички мъртъвци!

Тя се вкопчи в стръмната стълбичка с разкривената си ръка.

— Само хитрост, уверена съм — промърмори тя, докато се качваше.

На палубата факлите и ярката луна в ясното нощно небе осветяваха тълпата от затворници, събрали се около Обетниците на левия борд на Окаяник. Пръстите седеше и стискаше страните на поставено на планшира дъсчено столче. Ту поглеждаше надолу с неподправен страх, ту към Блуз с неподправена омраза. Почерпката и още един от Обетниците — Тръстиката — привързваха въжета за столчето и за Пръстите; той вече беше здраво пристегнат.

— Няма да подейства! — крещеше магът. — Вие просто се възползвате от мен! Ще се удавя.

— Ще следим внимателно — увери го Мъждивия. — Не се притеснявай.

Пръстите го изгледа бясно.

— Добре — обяви Блуз. — Всичко е готово?

Почерпката шляпна Пръстите по гърба.

— Готово.

— Мръсници!

— Започваме — нареди Блуз.

Почерпката и Тръстиката, подкрепяни от Блуз и Мъждивия, свалиха столчето с въжетата. Пръстите бе спрял да ги проклина и бледото му бяло лице се изопна още повече над острите скули. Тълпата се натискаше напред, за да се нареди на борда.

— Отворете място, проклето да е — заоплаква се Блуз и вирна лакти. — Място!

Хо се обърна към Су:

— Малко нещо ни липсват забавления.

— Хо, това някак си не вдъхва увереност.

— Не се притеснявай.

Той махна към някаква приближила се до него едра жена, с късо подрязана сивееща коса.

— Су, това е Девалет. Тя вече е била спусната, но тя, ти и Инезе — а и Опал — можете да се умиете на кърмата. Ще оставим запасно платно или одеяла. Или това, или ще ви спуснат в мрежа.

Тънката уста на старата вещица се изкриви снизходително.

— Щом трябва.

Откъм събраните затворници се донесоха подвиквания и смях. Почерпката и Мъждивия дърпаха въжетата. Пръстите — мокър и треперещ — се появи на парапета. Разкъсаната ленена риза висеше от дългурестото му тяло. Той пелтечеше нещо — вероятно проклятия, — докато сваляха стола на палубата. Мъждивия протегна одеяло, Пръстите го грабна и го уви около себе си. Хо го гледаше и се чудеше как е възможно човек да бъде толкова мършав.

— Това не прави нищо за погълнатото от нас, набитото в мазолите, или под ноктите ни, или на подобни места — отбеляза Су.

— Използвахме пемза за кожата и ножове за под ноктите — отвърна Девалет. — Лично аз бих си отрязала лявата ръка, за да си върна уменията.

— Да, да, да се надяваме, че няма да се стигне дотам — заключи Су, обърна се и закуцука към кърмата.

* * *

От разрушената стена на някогашните външни входове, гостилници и поклоннически странноприемници на огромната постройка, която бе била Голямото светилище на Бърн, Бляскавата гледаше как пратеникът на Талийската лига възседна коня си и препусна. Съмненията и дребните подозрения, загризали я от завръщането им, напоследък се обединиха в тъмно, задушаващо чувство за погрешност, което сякаш я задавяше. Тя се обърна към другите двама обитатели на стаята — Скинър и Качулката.

— Това мъдро ли беше? — попита тя, въпреки че бе наясно, че от възражението й няма да последва нищо. Отново я порази усещането, че е участник в постановка, че просто изпълнява роля в някаква омръзнала пиеса. Дали не е била тук и преди? Дали не го е правила безброй пъти? Откъде това настроение?

Скинър, с шлем под едната ръка, разкрил белязаното си лице и сплъстена червено-жълтеникава коса, отпъди притесненията й с ръка.

— Тази Лига не е различна от малазанците. Толкова хващам вяра на предложенията им за земя, колкото и на предложения от Ласийн.

Погледът на мечоносеца се отмести встрани към Качулката. Върховният маг, който бе гледал през равнината на юг, се намръщи:

— Малко е вероятно за близкото бъдеще — но, разбира се, е нарастваща опасност. Събират се още повече войски.

— На Ласийн? — попита Бляскавата.

Лека усмивка изопна накъдрените татуировки под устата му.

— Кой може да каже? Изборът е на командира им, бих казал.

— Нещата ще се ускорят, нали така — прогърмя Скинър, — ако Чос смята, че са на Ласийн?

— Определено.

Скинър отпрати Качулката с махване на ръката:

— Оставям това на теб.

Кратък поклон откъм Качулката. Върховният маг отстъпи в сянката и изчезна. Бляскавата изненадана се обърна към Скинър.

— Струваше ми се, че напоследък пътуването през Лабиринтите е изключително опасно.

Потеглил към разбитата каса на вратата, командирът спря и се замисли:

— Такъв е и Качулката.

Самичка, Бляскавата изведнъж усети как дневната горещина се просмуква в нея — като че присъствието на командира изцеждаше от нея нещо жизненоважно. Погледнеше ли го, потръпваше. Какво ли бе станало с човека, повел Първа рота в Диаспората? Беше амбициозен и свиреп, да — но не и нечовешки. Сега от очите му надничаше нещо друго. Нещо по-ужасяващо и плашещо от всичко, което би могло да ги чака на бойното поле.

— Капитане?

Бляскавата примигна и се обърна. Там стояха Сивогрив, Опушения и редовен войник Огилви.

— Да?

— Отхвърли ги, нали?

— Да.

Вкиснато кимане.

— Така смятах. Има смисъл.

Бляскавата се изправи, още веднъж разтревожена.

— Обясни се, маг.

— Аз и Сивия си поговорихме. Имаме си теория.

— Да? — тихо попита Бляскавата, въпреки че дъхът изглеждаше да замира в гърлото й.

— Все пак, най-напред този гвардеец има да каже нещо.

С рязко движение Опушения даде знак на Огилви да излезе напред. Войникът наведе плешивата си кръгла глава и отдаде чест.

— Простете, госпожо. Съжалявам, но си държах устата затворена. Струваше ми се най-подходящо. При обстоятелствата тогава и тъй нататък.

Бляскавата отново примигна и челото й се нагъна.

— Прощавай, гвардеецо…?

— Бях първият на мястото на убийството на Изгърбения в Стратем. Видях следи — следи, които по-късно бяха заличени. Със заклинание.

— И тези следи какво ти съобщиха?

— Според тях момъкът никога не е пристъпвал в онова сечище.

— Аз… разбирам.

Бляскавата преглътна напиращото гадене.

— Някой друг видял ли е тези следи? Кой може да потвърди свидетелството ти?

Гвардеецът погледна към Сивогрив, после надолу.

— Никой, госпожо.

— Не. Добре, гвардеецо, тогава предлагам да продължиш да не споделяш това, докато не се появят още сведения.

Огилви отдаде чест:

— Тъй вярно, госпожо.

— Свободен си.

— Слушам, госпожо.

Огилви си излезе. Бляскавата се обърна към Опушения.

— Твърде много си позволяваш, маг.

Дългото лице на Опушения се втвърди.

— Позволявам си повече. Хората няма да го кажат, ала има много мърморене. Скинър събира Обетниците около себе си, отнася се с всички останали като с прислуга, а не като с братя и сестри. Избират се страни. Всеки очаква ти да сториш нещо. Ти или… — Той се спря, а после го изрече: — Сивогрив.

Бляскавата най-накрая се обърна към едрия бивш Върховен юмрук.

— Щях много да внимавам, ако бях на твое място, малазанецо. Ти не си Обетник.

— Положение, което може би ми дава подходящия поглед.

— Подходящ? Обясни се, войнико.

— Ясно е, че Скинър възнамерява да победи и Ласийн, и тази Талийска лига. След като и двете са надвити, тогава какво?

Бляскавата набръчка вежди и сви рамене.

— Е, в този случай условията на Обета са изпълнени — Империята е унищожена.

Сивогрив и Опушения се спогледаха притеснено.

— И все пак не. Тогава всяка нова сила би могла да навлезе в празното място, като — да речем — съюз между войските от Дал Хон и Кан, или кои да са други, нали?

— Възможно е…

— Освен ако мястото вече не е заето от друго обединение, друга готова да действа сила. Не е ли така?

— Не виждам накъде биеш, малазанецо.

Опушения изръмжа нетърпеливо.

— Обетът те е сграбчил твърде силно, Бляскава. Отвори очи! Скинър възнамерява лично да заеме престола!

Бляскавата можеше само да гледа. После направо се изсмя на безсмислеността на твърдението.

— Опушен, ти и аз знаем, че условията на Обета въобще не позволяват нещо подобно.

— Ти не си маг, Бляскава. Дори и аз мога да набележа няколко възможни начина за заобикалянето на Обета, а Качулката е цели левги пред мен. Единият от начините да се случи, е като Малазанската империя остава недосегаема, докато Обетниците заемат трона. А? Това как ти звучи? Власт и живот завинаги. Струва си да се опита, не би ли се съгласила?

На Бляскавата почти й се виеше свят. Тя се опря на стената.

— Но това би било…

— Чудовищно извращение? Да.

— Не.

Тя поклати глава.

— Не, Опушен. Измисляш си заплахи и заговори. Виждаш врагове навсякъде. Може би Обетът се отразява на теб. Ти никога не си крил неприязънта си към Качулката. Да си се замислял за това?

За известно време магът помълча. Погледът му бе тежък, преценяващ и Бляскавата се изненада от разочарованието, обагрило очите му.

— Сивогрив не е Обетник, Бляскава — каза той и се изнесе покрай нея. Сивогрив остана, но Бляскавата не искаше да го поглежда. Обърна се с гръб. След време той се поклони и си излезе.

Толкова сме близо. В името на пророчествата на Кралицата, та изпълнението на Обета е постижимо! Можем да ги разбием! Защо тогава тези съмнения, тези притеснения? В началото никой не беше огорчен. Тогава всичко бе толкова ясно. Страните толкова отчетливо разграничени, каузата ни така важна. А ето сега едва мога да се заставя да го довърша. За кого се бием? Не за унтанците, не и за коунците. Тогава за кого? Скинър на престола, а покрай него какво още?

Докато се отдалечаваше на коня от развалините на Светилището на Бърн, заместник-военачалникът Улен се чувстваше изключително неприятно, докато не се приближиха частите на придружаващата го талийска конница.

Оглавяваше ги командир Амарон, придружен от новия адютант на Ток, капитан Мос.

— Отхвърлиха предложението? — попита Амарон.

— Да.

Раздразнено кимване.

— Глупци. Ще бъдат заличени.

— Толкова ли сте уверен?

Амарон се усмихна многозначително и даде знак за връщане към укрепения стан — някои го наричаха Крепост Урко.

— Вие не сте ли?

Улен просто вдигна вежда и посочи към развалините.

— Амарон, току-що идвам от разговор със Скинър. Не го бях срещал преди и трябва да кажа, че напълно се припокрива с отвратителната си слава.

— О, не се съмнявам в това.

Командирът размърда солидното си тегло върху високия кон.

— Не казвам, че ще унищожим Обетниците. Казвам, че ако са толкова глупави, та да се появят на бойното поле, редовната им сила ще бъде бита, а оцелелите Обетници ще трябва да се оттеглят сами. Какво могат да направят тогава? Шепа мъже и жени не могат да задържат дадена земя. Отново ще трябва да бягат. Не, тогава цялата работа — наборите и завръщането — ще са били за нищо. В действителност — печално разхищение.

Зад коня на командира Улен и Мос се спогледаха и не казаха нищо. Мос кимна, за да посочи петдесетимата войници, които разхождаха конете си след тях, и Улен кимна. Амарон не говореше на тях двамата. Говореше на хората и изпълняваше едно от задълженията на командира, да повишава бойния дух.

Напанецът се обърна към Мос.

— Е, капитан, служил сте в Дженабакъз, нали?

— Тъй вярно, началник.

— С Дужек?

— Не, господине. Не пряко. Останах на север. Отслужих си времето.

— На север? Е, та тогава вие сте заставал срещу Гвардията! Те нямаха ли договор с един тамошен военен вожд, оня юнак, Замисления?

— Да, господине. Заставал съм срещу тях.

— И те бяха победени там, нали така?

Мос погледна Улен с прикрито задоволство.

— О, да, господине — високо произнесе той. — Бяха победени.

Половината от лика на офицера от кавалерията показа на Улен, че и той може да играе играта на Амарон — и че е казал това, което ще бъде поднесено на хората. Другата половина съобщи на Улен колко далеч от истината са думите на Мос.

* * *

Уикският стан заемаше пространството по източния бряг на река Джурд, точно на север от Унта. Кръглите юрти покриваха хълмовете като внезапно изникнало ново градче от около четири хиляди души. Околните унтански села и колиби осигуряваха храна за конете, дърва за огрев и основни припаси. Нищожния и Пъклената обещаха да платят със стоки в бъдеще. Рилиш и неговата малазанска рота заемаха голямо стопанство и постройки посред лозя, където белите гроздове провисваха тежко от стъблата. След нощния му набег с Пъклената сержант Талия настояваше още повече на усамотяването им за — трябваше да признае — негово голямо облекчение и удоволствие.

И тъй, една сутрин те си лежаха в леглото, когато на вратата на стаята му прозвуча леко почукване. Той нахлузи гащите си, докато Талия също се обличаше и бързо си запасваше колана на меча.

— Какво става? — попита той.

— Простете, господине. Ездачи от юг.

— Да?

— Носят имперското знаме.

— Разбирам. Благодаря, сержант. Скоро ще сляза.

Обърна се към Талия, а тя се засмя на притеснението му, което трябваше да е било очевидно. Той наплиска разгорещеното си лице в някакъв леген. На двора ги чакаха приготвените от Струната коне. Рилиш се качи, помоли Струната да го замества, предаде му началството на укреплението и потегли с отряд от десет души.

Уикските конници вече бяха посрещнали и спрели малката колона — около двадесет унтански кавалеристи. Направиха място на Рилиш, за да отиде в челото. Той наклони глава към мъжа начело на колоната — знаците на шлема сочеха, че е имперски Юмрук, макар Рилиш да не го разпозна. Тъмните очи на мъжа го изгледаха, но той не отбеляза присъствието на Рилиш по никакъв друг начин. Най-накрая от по-далечния си стан се появиха Нищожния и Пъклената. Те застанаха най-отпред и кимнаха на Юмрука, който им отдаде чест и се поклони.

— Позволете ми да се представя. Аз съм Юмрук Тазал Джерн. Идвам като пратеник от столицата и съм упълномощен да обсъждам условията.

Пъклената склони глава в знак, че признава пълномощията му.

— Аз съм Пъклената, а това е брат ми Нищожния. Това пък е лейтенант Рилиш Джал Кет. Поздрави.

Мъжът продължи преднамерено да пренебрегва Рилиш.

— Какви условия, ако бих могъл да попитам? — продължи Нищожния. — Условията на вашето предаване?

— Условия за прекратяването на враждебните действия. Вие несъмнено имате оплаквания и просби, които желаете да обсъдите, нали?

Близнаците се спогледаха с присвити очи.

— Имаме искания и условия, Юмрук — поправи го Нищожния.

— Казвате, че сте упълномощен, Юмрук — намеси се Рилиш. — Упълномощен от кого?

Пратеникът не каза нищо, а продължи да гледа право напред. Челото на Пъклената се намръщи.

— Лейтенантът ви зададе въпрос, Юмрук.

— Уверен съм, че разбирате — никак не се чувствам задължен да разговарям с предател — отговори й мъжът.

Нищожния потръпна като ужилен и дръпна юздите на коня си.

— Тогава, вярвам, разбирате, че ние…

И тъй, дойде денят, в който ме отхвърлят. Рилиш вдигна ръка.

— Всичко е наред. Моля, не се засягайте. Аз ще си тръгна.

— Стой там, където си! — нареди Пъклената и смая Рилиш. — Ще останеш и ще чуеш всичко, което има да каже този пратеник. След това брат ми и аз ще очакваме да ни посъветваш.

Рилиш се постара да скрие учудването от лицето си и се поклони вдървено.

— Както наредите.

Нищожния покани Юмрука:

— Оттук, пратенико.

По-късно същия ден Юмрукът настоя да се оттегли рано в приготвените за свитата му помещения. Щом човекът напусна палатката, сред събраните представители на клановете, старейшините и оцелелите магьосници се разрази бурна свада. Близнаците седяха тихо и позволиха на бурята да се изтощи. Рилиш се притесни от някои от дочутите предложения — да се плячкоса провинцията, да бъде опустошена околността, даже да се предяви искане за Трона. Когато това предложение долетя към Нищожния през шатрата, той просто отбеляза:

— Какво ще правим с него? Твърде е тежък, за да може да бъде носен на кон.

Започна нов спор, този път подправен с все по-силни подигравки, обвинения и обиди. На Рилиш му изглеждаше, че обсъждането все повече се отклонява към минали прегрешения, обиди и вековни вражди. Той се обърна към Нищожния и улови погледа му — момъкът намигна и килна глава, за да го покани навън. Рилиш изопна изтръпналите си крака, поклони се на събранието и се измъкна от палатката.

Навън здрачът се сгъстяваше. Хълмът слизаше като парче тъмнозелена коприна надолу към Джурд — реката блестеше, обрамчена от дървета, широка и черна. Въздухът бе изпълнен с преливащото в презряване ухание на зрялост. Гъмжеше от привлечени от светлината нощни пеперуди и мушици. На Рилиш му мина през ума, че си е у дома, ала това вече не беше неговият дом. Кое място би могъл той да нарече свой дом сега? Уикските равнини? Едва ли можеше да се очаква да бъдат гостоприемни в този миг. Нищожния излезе и дойде при него. Младият мъж се обгърна с ръце под простата си дреха от еленова кожа. Несресаната му черна коса бе оплетена, ала Рилиш не каза нищо — човек не можеше да каже на първия уикски магьосник, че има нужда от подстригване.

— Богата земя — отбеляза младежът и огледа зелените склонове на хълмовете. — Вие добре си живеете тук.

Рилиш погледна младия уикец и примигна.

— Моля?

Изчервяване и накланяне на главата.

— Извинявам се. Всичко това някога е принадлежало на предците ми.

— Не, Нищожен — успя да отвърне Рилиш, а стомахът му се свиваше, — аз съжалявам.

Младежът шумно издиша.

— Толкова е различно от Седемте града.

— И тъй, какво ще правите? — попита Рилиш и посочи шатрата.

— Ще ги оставим да говорят, после ще кажем мнението си, после ще ги оставим да поговорят още малко, после отново ще кажем мнението си и ще ги оставим да говорят. Започнат ли да ни повтарят нашите мнения, сякаш са техни, тогава ще се съгласим с мъдростта им и ще имаме неизменната им подкрепа.

Рилиш изгледа младия мъж, който се взираше надолу по хълма и не си даваше сметка за погледа му.

— Нищожен?

— Да?

— Твърде си млад, за да бъдеш толкова циничен.

Блестяща усмивка.

— Сестра ми и аз въобще не сме млади, лейтенант.

Да, твърде бързо сте станали такива, за което съжалявам.

— И какви са тези мнения? Какво трябва да правите?

— А… ти постави главния въпрос. Все още не сме сигурни какво.

В близкото заграждение зацвилиха коне, размърдаха се неспокойно и очите на Нищожния се преместиха по посока на шума.

— Какво мислиш за нашия пратеник?

— Възможно е да възнамеряваме да съдим за предложението по приносителя му — ясно, почтено и практично.

По Джурд премина лодка с провиснало платно, а дългото й гребло оставяше светла бразда. Очите и на двамата я проследиха.

— Да — изрече Нищожния. — Почтено направено почтено предложение, което да бъде също толкова почтено нарушено при първия удобен случай.

Рилиш се заслуша в тези думи за следи от обида, презрение или потиснат гняв, но не долови нищо такова. Само някакво тъжно примирение, че светът е устроен така.

— В капан сте — обобщи той. — Направихте всичко, което можахте, и все пак все още нямате истинско преимущество.

Бавно дълго кимане в знак на съгласие.

— Намираме се в странно положение, лейтенант. Би трябвало да притежаваме всички предимства, както сме на стан на прага на столицата, ала се оказваме маловажна работа. Унта вече е разграбена. Не можем да заплашваме с това. Съдбата ни всъщност се решава далеч на запад — и ние дори не сме там.

— Все пак трябва да продължите, за да постигнете най-добрите възможни условия.

— Да — въздъхна младежът. — Трябва. И все пак се питам — направили ли сме всичко, което можем?

Нищожния се обърна с лице към Рилиш и погледът му предпазливо се плъзна към палатката.

— Благодаря ти, лейтенант.

— За какво?

— Задето слушаш. За разлика от мнозина мои съотечественици аз смятам, че е полезно за нещата да се разговаря. Оказва се, че това помага при развързването на възли.

Рилиш още веднъж посочи към палатката.

— Съотечествениците ти не изглежда да имат нещо против говоренето.

— Повечето го използват само за затягане на съществуващите възли.

— Аха. Разбирам.

Магьосникът хвана навеса на палатката.

— Не се налага да търпиш още от това тази вечер. Пъклената и аз ще се оправяме с нещата. Разбирам, че те очаква много по-приятна компания — и той се ухили.

Юношески опит за възрастен разговор?

— Да, благодаря ти.

Усмивката повехна:

— Само да можех да намеря някого за сестра си…

Рилиш се поклони бързо:

— Лека нощ.

На тъмния път към стопанството Рилиш срещна двама ездачи, които го чакаха. Сержантите Струната и Талия. Сержант Струната отдаде чест, обърна животното си и се отдалечи. Рилиш приближи своя кон до този на Талия.

— Сержант…

— Лейтенант…

Тя се наведе настрани и двамата се целунаха. Тази вечер в нея имаше нещо: усмивката й тъй грееше в мрака, а очите преливаха от скрито веселие.

— Изглеждаш… тайнствено… тази вечер.

Тя обърна коня си и го изгледа косо.

— Имам си тайна.

Той замръзна и присви очи.

— Охо?

— Да. Аз съм — както се казва в изисканото ви аристократично общество — непразна.

— Какво? — Той я зяпна, напълно изненадан. — Това е невъзможно!

Привдигната вежда.

— Не са ли ти разказали как става тази работа?

— Не! Искам да кажа, исках да кажа, че… как можеш да знаеш толкова скоро?

— Жените от конюшните ми казаха. Място не могат да си намерят от радост. Трябваше да ги чуеш как кудкудякат над мен.

— Да, ти трябва да напуснеш войската, разбира се.

Тя го изгледа право в очите.

— Определено няма. Сега съм сержант. Имам повишена заплата.

— Мога да те отстраня.

— За какво? — изстреля тя. — За непочтително държане към офицер?

Рилиш отвори уста, после бързо я затвори и си рече, че понастоящем друго нападение не би било препоръчително. Явно се налагаше да се разузнава и да се наблюдава. Може би малко обмислено проучване. Талия яздеше, показно мълчалива, с изправен гръб и извърнато лице. Той се прокашля.

— Струва ми се, че не си очаквала такова отношение.

— Да, проклето да е.

— Съжалявам. Просто е… голяма изненада. Първата ми мисъл е да не се излагаш на никакви опасности…

— Мислиш, че го искам? — Тя въздъхна, приближи коня си до неговия и взе ръката му. — Старият Орхан и аз можем да си разменим задълженията.

Орхан, рече си Рилиш. Снабдител и началник на конюшните на ротата. Натоварваща работа, определено опасна, но не и с място на бойното поле. Да, слаб в краката и бавен, ала е хитър ветеран, изкарал на служба целия си живот — сержант от войсковите списъци.

— … после ще намеря бавачка сред уикците. След това дребосъчето може да остане при брат ми в Халас. Той е дърводелец там. Ами твоите хора?

Рилиш се замисли за своите хора. Помисли си за дома за сезона в Унта и за дома за отдих в Халджен. За семейните земи покрай река Грис, където лозя, ниви и овощни градини се простираха на повече от ден езда във всички посоки. Помисли си как бъчвите вино остаряват под големия господарски дом, за безбройните семейства, които живееха по тези земи и ги обработваха.

Всичко това бе изгубено за него. Изгубено за Рилиш Джал Кет, предател на семейството.

А сега имаше наследник. Наследник на двата му меча, на торбата пари под ризата и на името, за което момчето или момичето не можеше да има претенции. Той взе ръката на Талия:

— Къде е този Халас?

* * *

Един от останалите при тях сетски съгледвачи пристигна с грохот и спря в последния миг. Конят му тупаше с копита, запотен и запенен. Гелел разпозна Товен, младият разбойник, който беше дразнил нея и Молк. Сега беше благодарна за склонността на младежа към силните усещания.

— Потеглили са към Хенг — докладва той.

В случая те бе голяма войска на Конфедерация Кан, дошла в походен строй от юг, на численост около четири хиляди улани и двадесет и пет хиляди пехотинци. Те бяха причината маркизът и хората му да стоят приклекнали в някаква горичка югозападно от Хенг.

Маркизът кимна, че е разбрал.

— Благодаря ти, съгледвач. Вземи си отпочинал кон.

— Слушам, началник.

Товен отправи злобна усмивка към Гелел и смушка коня си напред.

— Ще се пребие — обади се превост Разала с някаква неохотна привързаност.

— Надявам се да не го направи — измърмори маркизът. — Останахме без разузнавачи.

— Тъй, тези кански войски — те наши съюзници ли са? — попита Гелел.

Маркизът извади лулата си от презраменната торбичка и я напъха незапалена между зъбите си.

— Не непременно, може и да са с Ласийн. Ако трябваше да се обзалагам по въпроса, бих казал, че са на страната на Конфедерация Итко Кан.

— Какво значи това?

— Това значи, че може би са тук, за да опитат да превземат Ли Хенг.

— Моля? Та това е смешно! При армията на Ласийн и нашата тук!

Замислено смръщване.

— Въобще не е така. Итко Кан винаги са ненавиждали създаването на Свободните градове. Хенг е единствената причина за съществуването на обединението им. Сега имат възможност да се отърват от тях. Да не споменаваме възможността да овладеят Хенг. Не, представям си замисъла им да се пазарят с победителя на север и да използват Хенг като разменна монета. Разумна стратегия.

— Това е…

Гелел се спря, за да не произнесе нещо, което би открило липсата на… е, на хладнокръвие у нея.

— От това ми се прищява звярът да прекоси Идрин — изскърца Разала.

Джардин я стрелна с поглед.

— Повярвайте ми, превост, не го искате.

— Какво правим ние тогава, маркиз? — попита Гелел.

— Изтегляме се на запад. Към водопадите.

— На запад? На запад към водопадите Разорана земя? — невярващо повтори Гелел. — Но това изцяло ще ни отдели от битката! От нас има нужда на север! Чос застава срещу Ласийн. Всеки мъж и жена са необходими!

— Петстотин души нямат особено значение, превост Алил. Във всеки случай пътят ни на север е преграден. Отрязани сме от Моста на поклонниците, от Ли Хенг. Единственото място, където може би ще успеем да преминем, са водопадите.

— По този въпрос не съм на вашето мнение, началник. Пристъпът на сто тежки конници може да реши изхода на дадена битка. Разала? Вашето мнение?

Началникът на тежката конница изгледа Гелел дълго и тежко. Гелел долови буря от потиснати чувства, развихрили се под запотеното, белязано, обикновено лице — обида, гняв, срам и най-накрая съжаление. После жената сведе очи, сякаш изучаваше краищата на ръкавиците си, поставени на лъка на седлото.

— Искам го повече, отколкото мога да кажа, превост. Но… положила съм клетва да следвам маркиза.

— Следователно вървим на запад — завърши Джардин. — Сетите ще ни държат в течение.

И той смушка коня си напред.

* * *

— Кански части — промърмори сержант Банат току до Фурията. — Селски момчета, рибари и избягали чираци. Нямат ядро. Чудя се защо ли си правят тоя труд. Съвсем спокойно могат да си съберат партакешите и да си вървят у дома. Той плю над стената на кулата точно до Южната порта на Външния кръг.

— Освен маговете им. Ония кански магове са пълни с хитрини. Като тия от Дал Хон, само дето не са толкова зли.

— Благодаря за съвета, сержант — обади се Фурията, стиснала глава с ръцете си. Все още болеше. Според Лис била съвсем излекувана, но продължаваше да боли. А и тези преговори с Кан въобще не помагаха. Нека боговете помогнат на началника й — тя бе в настроение да гризе камъни.

— Чудесно. Да вървим.

Фурията излезе, придружена от Копринения, сержант Банат и поделение от двадесет хенгски кавалеристи — значителна част от всичко, което им бе останало. Лис наблюдаваше севера, Слънчевия се занимаваше с поправките и възстановителните работи, а Сторо пазеше леглото и едва се държеше сред живите — поправяше се от хапането на звяра. Също Джалор — Джалор бе паднал, докато вършеше работата си да стои близо до Рел. Рел даде да се разбере, че такива разговори не са за него. Ето как се стигна до Фурията, понастоящем изпълняваща длъжността Юмрук и командир на отбраната на града.

Кански ездачи ги спряха съвсем скоро по пътя на юг. Тук чакаха представителите на Кан. Чакането излезе дълго. Фурията се възползва и освободи колкото можеше разстояние между себе си и конете. Отиде до някаква изоставена селска къща и имот — изпотъпканата градина беше обрана, а стаите бяха оголени от всякакви мебели и сечива. Всички следи от обитавалото дома семейство бяха изчезнали. Застанала посред единствената стая на покритата със слама къща, докато гледаше как прахта се върти на светлината от отворената врата, Фурията изпитваше само чувство на тъга и загуба. Кой ли бе живял тук? Чудеше се дали това е работа на техните снабдителни отряди, на вероятно разположените на юг талийски войски или на наблюдаващите ги ездачи от Кан. Най-накрая с громолене по южния път се появи голяма каруца, теглена от четири вола. Съпровождаха я улани, а пред нея вървеше отряд от петима конници. Фурията излезе да ги посрещне.

Единият слезе и се доближи — мъж в удобни доспехи на ивици и дълга поличка, украсена със седемте свързани цветчета на Конфедерация Итко Кан. Този знак бе използван за последно преди около сто години. Той свали шлема и вълнената си шапка. Показа се човек на средна възраст, с тъмни черти, мустакат и с късо подрязана брада. Поклони се на Фурията.

— Началник Пирим ’Дж Шал на вашите услуги.

Посочи конниците:

— Надзорник Дурмис — и мъжът с късата дреха се поклони.

Останалите ездачи очевидно бяха гвардейци.

— В каруцата се намира Пазител Капалет. За съжаление натоварването от похода се оказа изтощително за нея, та тя е неразположена.

— Фурията, изпълняваща длъжността Юмрук — и тя посочи своя отряд.

— А това е Копринения.

Началникът се поклони, издиша шумно и седна на края на строшения улей за вода.

— Поздравления за задържането на талийците. Трябва да е било много трудно.

— Поздравленията се приемат.

— Но — и той се загледа на запад — това несъмнено ви е оставило с отчайващо намален състав. Трябва да се запитате колко още могат да понесат хората ви, колко още им е останало?

— Достатъчно, за да прекратят вашето представление.

Той се усмихна търпеливо и посочи околностите.

— Ние, от Конфедерацията, не сме дошли с празни ръце, госпожо изпълняваща длъжността Юмрук. Ние познаваме добре тези земи — те са били наши. Известно ни е и за недостига на дървен материал и сме донесли свой. Достатъчно за много обсадни кули.

— Нищо не ми харесва повече от един хубав огън.

Отново търпелива усмивка.

— Преценете, командире, дали можете да застанете срещу нас на юг и да пазите като хората северната си страна? Много се съмнявам в това. Преценете добре и дайте условията си — поне заради хората си.

Фурията надяна ръкавиците си. Приличието бе спазено. Тя не беше склонна да се състезава с човека.

— Нашите условия са следните: оттегляте се на един ден път на юг. В противен случай ви смятаме за цел. Това ясно ли е?

Най-после тя успя да изличи усмивката му. Мъжът стана, направи малък поклон и даде знак към конниците. Фурията тръгна.

Докато приготвяше коня си, тя видя как дебелият плешив надзорник и Копринения са се вплели в нещо като надприказване. Докато се качваше на коня, надзорникът се обърна към Копринения:

— Много от моите братя и сестри на юг казват, че с края на малазанския мир човекоядецът се е завърнал, подбуден от кръвопролитието. Какво ще кажете?

— Да, бих казал, че сегашните военни действия имат много общо с това.

— Отговорните за завръщането му заслужават да умрат между неговите челюсти — викна надзорникът, докато Копринения обръщаше коня си. — Точно според предсказанието на старото проклятие. Не си ли съгласен?

Копринения не се обърна. С вдървен гръб той дръпна юздите и потегли.

— Колко души е погубил досега? — провикна се мъжът.

Фурията тръгна след мага, но не се удържа и погледна назад — надзорникът бе насочил обвиняващо пръст към нея. Тя пришпори коня си, за да достигне Копринения.

— За какво беше всичко това, в името на Д’рек?

Магът погледна напред и отметна развяната си от вятъра коса.

— Нищо, Фурия.

— Нищо? Нима искаш да кажеш, че наистина има проклятие? Джалор е мъртъв. Сторо е почти мъртъв. Треперко го няма…

— Треперко загина преди да сме направили каквото и да е, Фурия.

— Недей да издребняваш. Виждам насока. От колко време си знаел за това проклятие?

Копринения безпомощно махна с ръце.

— Фурия, не е нещо, което да бъде вземано на сериозно. Нищо особено. Вероятно е нещо, измислено от менестрели и любители на подобни мистични глупости. Това е всичко.

— Вероятно… вероятно? Откъде знаеш?

— Понеже нито Келанвед, нито Тайсхрен се занимаваха с проклятия, разбираш ли? Не им беше присърце.

— И се очаква да повярвам на това?

— Да.

Той я погледна и пусна най-професионалната си успокояваща усмивка, с която го беше виждала да лъже стотици пъти.

— Слушай, той просто опитваше да те извади от равновесие. Да подкопае увереността ти. Това е всичко.

— Е, да, успя.

Приближиха до останалите от отряда си и по взаимно съгласие не казаха нищо повече по въпроса. Щом стигнаха града, Фурията отиде с новоназначените си шестима телопазители до северната част на Външния кръг, за да провери ремонтните работи. Оживената дейност я изненада. Стотици работници чистеха, укрепваха стените и събираха строителни материали. Изглеждаше сякаш жителите на Ли Хенг най-накрая са се заели със собствената си защита. Циничната страна на Фурията се чудеше дали появата на Риландарас няма нещо общо с изненадващото им въодушевление. Все пак имаше и друго обяснение. Не можеше да отрече, че след като Рел спря звяра, градът го обожаваше. Често се чуваше как викат към него „Покровител!“, а му хвърляха и цветя. Нещата стигнаха дотам, че вече не излизаше на улицата. Явно градът се бе убедил, че в часа на най-тежка нужда е намерил новия си Покровител. Фурията не бе съвсем сигурна дали пък не са го намерили.

На Портата на северните равнини тя забеляза Слънчевия, заобиколен от тълпа крещящи търговци; той вдигна ръка, че я е видял, докато ги обсипваше с ругатни. Тя изкачи стъпалата към парапета на стената. Вратата, вече невъзстановима, бе запечатана за постоянно. Зад временните прегради от дърво и натрошени камъни издигаха стена от каменни блокове. На бойниците Фурията намери Лис. Сетската шаманка — или маг, или каквато и да бе — гледаше на север в равнината, вече празна, с изключение на изоставеното снаряжение, гробовете и блъсканите от вятъра парцали.

— Как е Сторо? — попита Фурията.

Вирната вежда.

— Както можеше да се очаква. Оправянето на чисто порязване с меч, пронизване от острие или пък наместването на счупена кост е лесно, ако го сравниш с опита да се съедини разкъсана и осакатена от нокти плът. Загубил е ръка и око и можем да го загубим заради вътрешните наранявания. Но защо питаш мен? Трябва да отидеш да го видиш лично.

Фурията поклати глава. Той нямаше да иска тя да го вижда такъв — безпомощен и поразен. Лис сви устни, но не каза нищо. Тя продължи мрачно да наблюдава равнините.

— Той ще се върне ли? — попита Фурията. И двете разбраха, че под него Фурията има предвид някой друг.

Лис кимна немощно.

— Да. Може би. Точно сега навън има лесна плячка.

Шаманката сякаш отпадаше с часове. Косата й висеше на мазни фитили, кожата й изглеждаше болезнено бледа. Невероятно, но вонеше по-лошо от първия път, когато Фурията я видя. Ако я бяха попитали тогава, нямаше да го сметне за възможно.

— А сетите? Те в безопасност ли са?

Уморена усмивка.

— Благодаря ти, Фурия, момичето ми. Да. Засега. В безопасност са. Може ли обаче да се каже за един народ, че е опазен от себе си? Не бива да се допусне това почитане на Белия чакал отново да ни впримчи в мъртвата си хватка. За нас това е връщане назад — някакво детинско подчинение.

— Съжалявам.

И наистина съжаляваше. Все повече изглеждаше, че не е трябвало да правят това, което сториха. Че тя бе направила ужасна грешка, която щеше да я преследва през остатъка от живота й. Може би наистина имаше проклятие.

Шаманката тупна Фурията по гърба.

— Не се тревожи, момиче. Стореното е сторено. Сега е мой ред да направя нещо.

— Ти? — и тя я изгледа подозрително. — Какво искаш да кажеш?

Лис завъртя ръце пред очите си и огледа многослойните си парцаливи поли.

— Просто нещо, което съм отлагала твърде дълго време, това е. Може би времето му е дошло.

За какво? Фурията искаше да попита, ала нещо я спря — неясен безформен ужас, който нашепваше: не искаш да узнаеш. През ума й мина, че може би все пак беше страхлива.

* * *

Плаването на север бе леко, при все че без твърдата ръка на Ереко на кърмата Хвърчило не се носеше така плавно, както преди. Джан, Преследвача и Кайл се разбраха да поддържат платното колкото може по-изопнато. Братята стояха в средата на откритата лодка, приготвяха храната и като цяло се дразнеха взаимно. Пътника стоеше на носа, тъмно скръбно присъствие, което всички отбягваха. Сякаш единствено Ереко, макар и да не бе човек, бе поддържал човешкото в майстора на меча. Кайл знаеше, че според Изгубените братя той обвинява Пътника за смъртта на гиганта. И наистина, известно време той го смяташе за виновен. Сега обаче се питаше какъв ли избор е имал човекът — целият сблъсък приличаше на неизбежно съвпадение, на дълго отлаганото затваряне на окръжност. Неизбежно. А Ереко бе предупредил за меланхоличната сила на оръжието на Пътника. Сега му бе ясно, че за него случилото се е било точно толкова тежко, ако не и повече. Нали е бил приятел с Ереко толкова по-дълго време? Струваше му се неправилно да оставят човека да скърби толкова дълго и схвана, че ако някой ще прави нещо по въпроса, това можеше да е само той. На петия ден той събра решителност и седна до носа.

— Значи Кюон — изрече Кайл след време.

Под пуснатата надолу дълга черна коса тъмносините очи на мъжа се преместиха от безсилно увисналите покрай бедрата му ръце върху Кайл. Нещо в погледа се раздвижи и проблесна — някакво далечно разпознаване — и едната му ръка се повдигна, за да разтърка очите. Той надигна глава.

— Да, Кюон.

— Мога ли да попитам защо?

Уморено свиване на раменете.

— Имаш спор за уреждане с Гвардията. А Гвардията се е запътила натам.

— Ами ти?

— Аз ще тръгна от там.

— Ще помогнеш ли?

Развеселена усмивка.

— Не, Кайл. Присъствието ми само… ще усложни нещата.

— Качулката просто ще ме убие веднага.

— Не. Ще бъдеш в безопасност с братята. А и оръжието, което носиш. Ти нямаш и представа какво притежаваш и аз смятам, че нещата са били предвидени така.

Мечът му?

— Какво искаш да кажеш?

Леко вдигане на раменете.

— Той е мощно оръжие. Други биха го използвали да се доберат до богатство или власт. Нищо такова не ти е минавало през ума, нали?

Кайл се замисли за това — наистина, той нямаше представа как да се оправя с такива неща.

— Е, а ти?

— Аз?

— Да.

Мъжът си пое дълбоко дъх и огледа водата.

— Аз преследвам някого, Кайл. Той се стреми да ме избегне. Но най-накрая ще го пипна. Тогава ще настъпи отдавна отлаганото разчистване на сметки.

— Отмъщение?

Остър поглед, после смекчен.

— Да. Но не само за мен, а за много работи. За много работи.

Самотна вълна опръска Пустошта, който извика от изненада. Кокошката се засмя неудържимо, както си беше с пълна уста. Усмивка докосна чертите на Пътника, макар че на Кайл му изглеждаше като студената, далечна усмивка на възрастен, който наблюдава забавните игри на децата. Или… каква бе думата, която той дочу при разговора на Гвардейците за водача на расата, която наричаха Андий? А Магусът? Асцендент.

— Добре, може би ние ще успеем да помогнем?

Пътника го погледна и продължи да се усмихва.

— Благодаря ти, Кайл. Не. Това е нещо, което съм се заклел да направя. Трябва да го постигна по свой начин.

— Добре, ако така трябва да бъде — и той стана да си върви.

— Кайл? — повика го Пътника.

— Да?

— Благодаря ти. И… много съжалявам. Знам, че много го обичаше.

— Да. Сигурен съм, че и ти го обичаше.

Кайл се обърна и срещна погледа на Джан, който ги гледаше от кърмата — той се извърна, вторачен във водата, както обикновено.

На следващата сутрин Кайл се събуди и видя Преследвача на кърмата. Бе прав, вперил поглед напред. На носа Пътника също се бе изправил.

— Какво е това? — попита той Кокошката. Той наглеждаше малкия огън в метална купа и режеше корените, които варяха на лепкава яхния, и безгрижно сви рамене.

— Някаква буря пред нас.

Погледна към кърмата и срещна погледа на Преследвача, който му направи знак да отиде при него. Тъмни развълнувани облаци затъмняваха небето.

— Можем ли да заобиколим?

Разузнавачът само надигна прошарена руса вежда.

— Това е третата промяна на посоката от изгрев. Всеки път — ето на.

Джан лежеше увит в одеяла край единия борд. Кайл си помисли дали да не попита него, но реши да пропусне. Ако Преследвача или Пътника искаха, можеха те да го направят.

— Какво казва Пътника?

— Каза да спрем с опитите да заобиколим. Просто да вървим на североизток.

Кайл отиде на носа. Погледът на Пътника бе прикован напред. Под кожите носеше бронята, а на пояса си бе окачил меча. Шупващ гняв се изкачи по изпънатите му рамене до погледа.

— Какво има?

— Някой се намесва. Някой, който би трябвало да не е тъй глупав, та да застава на пътя ми.

— Кой?

Човекът се огледа, за да отговори, но се спря и поклати глава.

— Няма значение. Просто си дръж очите отворени.

— Какво да правим?

— Какво да правите? Яжте, проверете си оръжията.

Кокошката приготви обяд от каша, риба и стар плесенясал хляб. Изгубените братя се заеха да опитват остриетата на множеството оръжия, които носеха на поясите, по дрехите и обущата си. Кайл не можа да види никакво оръжие по Джан, тъй че се зарови из кораба и се появи със стар дълъг нож, който не използваше, и го предложи на другия. Джан го изгледа изненадано и благодарно. После погледът му се плъзна настрани, Кайл го проследи и видя как Пътника гледа със стегнато, непроницаемо лице. Джан затъкна оръжието в пояса си.

Краят на неестествения куп облаци се приближи. Морето около челото му се надигаше и спускаше както обикновено — високи гладки вълни, украсени с най-тънка пяна на върховете си. Под облаците, под сгъстяващата се тъма на плътната сянка, морето изглеждаше спокойно, а вятърът отслабнал. Пътника се извърна от носа.

— Седнете. Хванете се някъде. Вържете кормилото.

Преследвача привърза дългата му дръжка. Братята омотаха ръцете си в опънати въжета. Кайл намери прикрепено въже и промуши ръка през него. Джан седна край борда с протегнати напред крака. Зловещо мълчалива, високата стена от тъмнина се надвеси над тях като канара и преряза светлината. Хвърчило бе погълната.

Веднага загубиха скорост. Кайл политна напред. Предметите и припасите се местеха и падаха. Хвърчило стенеше, дъските скърцаха, а платното плющеше. Около тях се надигаха вълни и заливаха палубата. В объркващата разсеяна светлина всичко изглеждаше плоско, отдалечено и безцветно. Пътника викаше нещо от носа, ала думите му звучаха особено и изкривено. Кайл още веднъж падна напред. Припасите изтрещяха над главите на братята и те извикаха яростно. Скърцането на кила и дъските съобщаваше, че Хвърчило стърже по бряг там, където не би трябвало да има бряг. Страшен удар вцепени Кайл.

След време погледът му се проясни — за миг беше загубил чувство за посока. Изправи се, запримигва и се закрепи. Тъмна кална равнина се простираше напред, чак до още по-тъмна гора. Зад гърба им лежеше мрачна плоскост от вода, гладка като черно стъкло с изключение на следата от преминаването им. Отгоре — мрачно небе с цвят на слюда.

— Весело местенце — отбеляза Джан и потърка рамо.

Кокошката изскокна от купчина припаси, ругаеше и притискаше ръка към едното си око. Пустошта се смееше гръмовно. Преследвача разтриваше бедро. Пътника оглеждаше обшивката на носа.

— Повредена ли е? — попита го Преследвача.

— Не мога да кажа. Във всеки случай сме заседнали.

— Пътници! Привет! — провикна се някой на талийски от далечината.

Кайл надникна през борда. В мръсотията стоеше човек. Бъркотия от сплъстена черна коса обграждаше дълго бледо лице. Дрехите му висяха в калта — той или бе твърде нисък, или бе затънал в тинята.

Пътника прескочи планшира и се приземи пред човека само колкото да затъне до пищялите. Въпреки това той успя да хване предницата на одеждите му и да я стисне. Човекът се затресе в ръката на Пътника и дългият отпуснат плат на ръкавите му — достатъчно дълги, за да провисват в калта — пляскаше влажно.

— Заведи ни при лукавия плъх — проръмжа Пътника. — Той най-после си заслужи няколко подбрани думи от мен.

— Да — гракна мъжът. — Тоест, не. Тук няма никакъв луков връх. Лукът е в градините.

Пътника изненадано пусна създанието, което оправи дрехите си и размаза кал навсякъде по тях.

— Дошъл съм, за да ви отведа при моя господар Сенкотрон. Вие сте удостоени с благоволението му.

— Ти пък кой си? — попита Пътника.

— Типакой? — намръщено произнесе създанието. — Ама че странно име. При все това май е доста разпространено, а?

После протегна изкаляна ръка.

— Хете.

Пътника не понечи да я стисне. Малко по-късно създанието свали десницата си и я отърка в измърляната си дреха.

— Да, да. Трябва да потегляме! Идвайте!

И се заклатушка нататък — одеждите му се влачеха след него и от краищата им падаха топчета зеленикавокафява кал. След няколко стъпки той се обърна и махна.

— Идвайте, идвайте!

— Ох, в името на Господарката на крадците — оплака се Кокошката. Той награби няколко вързопа и мехове и прекрачи през борда. Обутите му в сандали крака изцяло потънаха в тресящата се ледено студена повърхност. Той потръпна и изпъшка.

— Проклятие, та това е студено!

Останалите го последваха, скокнаха в мръсотията един по един и се затътриха след Пътника и водача им. Скоро Кайл остана почти без дъх, понеже и двата му крака се оказаха запечатани в тежка лепкава кал. Преследвача и Пустошта бяха извадили ножове, остъргваха слоеве кал от краката си и я захвърляха настрани. Вонята тежеше от противната смрад на разлагащи се морски създания. Кайл трябваше да извърне лице, когато се наведе, за да махне калта.

— Твърде недостолепно, а? — обърна се Пустошта към брат си. Тогава Пътника се обърна рязко, погледът му се присви, но той само изсумтя — сякаш на известна само на него шега — и отново тръгна, като бавно поклащаше глава. Братята си размениха озадачени погледи.

По-нататък калната равнина отстъпи пред надигащ се бряг от черни камъчета. Отляво се простираше тъмна гора от усукани сиви храсталаци и ниски дървета. Водачът им ги водеше надясно, където брегът се издигаше към изронени хълмове, гъсто покрити с оплетени треви. Кайл се питаше дали не изостава. Или това, или водачът им все повече затъваше в калта, или пък ставаше по-нисък. По-голямата част от дрехите му се тътреше дълго след него, а и ръкавите се влачеха. Преследвача и Кайл се спогледаха неуверено.

Под провисналите си одежди човечето — или каквото там беше, вече ясно се издигаше само до кръста на Кайл. С няколко бързи крачки Пътника се стрелна напред, хвана прогизналия влачещ се плат и го дръпна. Разкри се ниско, космато, крилато, маймунообразно създание, което се завъртя, изгърби се и заръмжа.

Всички замръзнаха и се вторачиха.

Изненадано, създанието се стегна, издърпа одеждите си от Пътника с необичайно подражание на уязвено достойнство и потегли нататък. Пътника, напълно изненадан, се обърна с лице към останалите. Той вдигна глава, като че измолваше от небето някаква неизвестна благословия — може би търпение — после се почеса по врата и издиша шумно.

— Извинения. Грешката е моя. Стара разправия между мен и очакващия ни. Винаги е бил на мнението, че… се вземам твърде на сериозно.

Пред тях създанието бе достигнало камъните и вече се напъваше да се облече. Опитът му прерасна в битка на живот и смърт между животно и дреха. Дребосъкът се промушваше между влажните дипли, съскаше и риташе, ревеше от гняв. Появи се продълговатата му глава, стиснал бе със зъби парче плат. Имитираше, че душѝ плата с косматите си ръце, а после отново изчезна сред провисналата мокра бъркотия. Пътника просто продължи. Всички го последваха и отупаха калта от сандалите и ботушите си. Кайл беше последен и видя как създанието си подава главата. Жълтите му очи, дълбоко поставени под изпъкналите кафяви вежди, примигаха объркано. Той хукна презглава напред и повлече парцаливия си враг.

Като изкачи изронения хълм, Кайл видя осеяна със стръмни хълмове — или нещо много подобно на хълмове — равнина. Склоновете им изглеждаха твърде стръмни, за да бъдат естествени. Пътника вървеше напред, право към далечна тъмна канара, при все че Кайл не можеше да прецени на какво разстояние е. Тук — където и да бе това тук — всичко изглеждаше странно изкривено. Той изтича до Преследвача.

— Е, къде сме?

Съгледвачът нагласяше подсилената с капси кожена ризница и махаше кал от покритите си с кожа мокасини. Той се намръщи отвратено.

— Крепостта на Сянката, бих казал.

— Крепостта на Сянката? Какво е това?

— Така го наричаме при нас. Можеш да го наречеш Лабиринт на Сянката или Мийнас, или както ти харесва. Каквото и да е — все е едно.

Кайл забави крачка. Значи, Сянката. Скитникът, Мошеникът, Измамникът. Сила, която трябва да бъде избягвана, или да се отнасяш с нея много внимателно — според шаманите и магьосниците на неговия народ. Сега бяха в нейната хватка. А мечоносецът с тях твърдеше, че познава господаря й лично и че има спор с него. Вярно, засега не правеше на Кайл впечатление да е особено опасна. По-скоро изглеждаше объркана и леко безумна.

Животинката отново бе набрала преднина, наметна парцаливите одежди, изпъчи гърди и закрачи малко встрани от посоката, в която те се движеха. Най-накрая, когато се оказа сам, изграчи и отърча, за да застане още веднъж начело, навири брадичка и решително се запъти в погрешната посока. Цялата работа се разиграваше под носа на Пътника, който не показа да забелязва каквото и да е. На Кайл обаче му се стори, че гърбът му става все по-изправен и стегнат в хода на пътуването.

Хълмовете се оказаха куполи, построени от грамадни камъни — древни, обраснали; някои бяха пропукани или рухнали, а блоковете бяха разпилени по равнината, сякаш разхвърляни от някаква страшна сила.

По едно време над тях се завъртя облак от мрак — като че ли и без това закритото слънце помръкна още повече. Кайл се стресна, щом видя как над сухата прашна почва, дори и над собствените му ръце и крака, прелитат сенки. Все едно някой развяваше парцали между него и слънцето. Точно толкова внезапно „бурята“ от сенки изчезна. Щом видяха, че никой не изглежда да е пострадал, той и Джан си размениха неуверени погледи и продължиха.

Целта им се оказа един от куполите, по-голям от останалите и с по-прави страни. Щом достигнаха отворената тъмна порта, създанието профуча навътре, без да хвърли поглед назад, и остави кална следа върху прага. Всички спряха по общо неизговорено решение. Пътника се обърна към тях, а очите му продължаваха да се обръщат към портата.

— Аз ще вляза. Не е нужно да влиза още някой. Не мога обаче и да забраня на никого да го стори. Зависи от вас.

— По-скоро бих останал тук. Ако нямаш нищо против — произнесе Джан с нещо като отвращение в гласа и седна на един камък наблизо.

— Ние също — рече Преследвача. Кокошката и Пустошта се съгласиха отсечено с него.

Пътника погледна към Кайл.

— Опасно ли е? — попита Кайл.

— Опасно? Е, ако имаш предвид дали ще бъдем нападнати… не, не смятам.

— Чудесно. Идвам. Искам да кажа, вече сме вътре, ако разбирам нещата правилно.

Пътника, впечатлен, вдигна вежди.

— Вярно. Съгласен съм.

И той тръгна към портата. Кайл го последва.

Входният тунел беше тъмен, хладен и влажен. Някъде напред примигваше светлината на факла. Влязоха в главната зала, кръгло помещение, увенчано с купол и пълно с разбити каменни саркофази. Обитателите им бяха попилени из залата — разпръснати изсъхнали крайници, дрехите им — прашни сухи парцали; зъбите се хилеха в жълтеникави усмивки. Пътника огледа помещението и юмруците му се свиха.

— Достатъчно!

Изригването на гласа му разтърси камъните и свали долу фъндъци прах.

— През целия път ли сме вървели подир съсухреното ти маймунско лице?

— Съсухрено!

Една от сенките пред отсрещната стена се понесе напред и взе да расте.

— Искам да знаеш, че съм добре запазен.

— Стига с тези игрички, Амманас.

— Игрички? Стига игрички? Какво да правя тогава? Всичко е игра.

— Амманас… — процеди Пътника.

— О, добре тогава.

Размърдаха се прозрачни сенчести ръце. Помещението се размаза, завихриха се сенки и се образува дълга зала с каменни стени, с покрив от здраво дърво и широко каменно огнище.

— Така повече ли ти харесва?

Свиване на рамене.

— Още една привидност, но ще свърши работа. А Котильон?

— Ето ме.

Зад Кайл заговори тих глас. Той се обърна и видя някакъв човек, застанал пред отворена врата — незабележителен, с изключение на намотаното около едното му рамо въже. Пътника му се поклони леко, а онзи продължи да гледа неподвижен.

— А това кой е? — попита Амманас. Кайл се притесни при приближаването му, сега бе стиснал бастун в мършавата си ръка.

Лицето на Амманас се очерта — тъмнокож старец, устата му бе сноп от бръчки.

— Кайл — представи се младежът със слаб глас. Можеше ли това да бъде самият Измамник? Той порази Кайл — да, опасен, ала също тъй странно крехък, даже уязвим.

— Спътник — поясни Пътника.

— И защо си тук?

Кайл нямаше представа как да отвърне на това. Защо бе тук? Любопитство? Едва ли за това. Не — той дойде просто защото и Пътника го направи. Кайл го посочи:

— За да придружа Пътника.

— А, да.

Фигурата, не повече от прозирен кърпеж от сенки, се обърна към него.

— Толкова ценно качество. Оказа се толкова… полезно.

Пътника просто изсумтя презрително.

— Не приказвай собственически за онова, което никога не си притежавал.

— Това е спорно.

— Не съм дошъл тук да споря.

— За какво си дошъл тогава?

— Ти ме доведе тук!

— Просто те поканих — не е бивало да идваш.

— Не е бивало… — Пътника преглътна думите и опря юмрук до устните си. Издиша тежко и раздвижи врата си.

— Не си се променил и на йота. Все още няма какво да обсъждаме.

Той се обърна.

— Хайде, Кайл. Поднасям извинения. Това бе грешка от началото.

Той се обърна към другия човек, Котильон, който стоеше настрани с подигравателна усмивка на устните.

— Хайде, хайде — обади се Амманас. — Да спрем с разправиите. Знаеш какво предлагам.

Пътника спря, обърна се и загледа Амманас и Котильон.

— Не, не знам. Все още не си направил предложение.

Раменете на сенчестата фигура се смъкнаха ядосано.

— Наистина! Помислих си, че косматият ми вестоносец го е обяснил с красноречивото си мимическо представление… не можеш да постигнеш целта си, приятелю. Съжалявам, но ето я.

Фигурата се разтресе и се закиска.

— Представлението му бе доста вдъхновено. Направо символично.

Кайл беше решил, че наистина не трябва да стои повече тук. Пътника обаче запречваше изхода. Тъй като бе приклещен, Кайл реши да принесе полза и да пази страната на другия. Той опря ръка на дръжката на сабята си и откри, че е изненадващо топла — почти гореща. Уплашено отдръпна ръката си.

— И твоето предложение е? — процеди Пътника.

— Моето предложение? — Амманас направо кресна. — Богове! Налага ли се да го изричам?

— Ти? Да. Точно така.

Богът — да, богът на измамниците, напомни си Кайл — просъска ред проклятия, докато издишваше, и се изправи колкото можеше, ала все пак остана много по-нисък от Кайл, когото смятаха за дребен. Амманас размаха тояжката си напред-назад из въздуха и изобрази дуел с мечове.

— Ти удряш сенки. Ти преследваш призраци. И все пак плячката ти се изплъзва… Е, аз пък знам някои работи за сенките и изплъзването. Аз мога да ти помогна, стари приятелю. Едно рамо тук, подсказка там. Какво ще кажеш?

— А цената?

Тояжката се опря в пода с потракване. Върху дръжката й — сребърна кучешка глава — почиваха прозрачни ръце.

— Само една услуга. Това е всичко. Малка услуга.

Пътника мълча известно време, с плътно прикован върху потрепващото прозрачно очертание поглед. Мечът на Кайл бе станал непоносимо горещ. Той разхлаби колана си и отдалечи оръжието. Вместо тревога обаче изпитваше неудобство — как да посмее да прекъсне такъв разговор, толкова над разбирането му, с оплакване за оръжието си?

— Ще се съглася, Амманас, при положение, че ти се съгласиш с едно условие.

Сянката се изгърби и почти трепна.

— Условие! Какви са тези условия? Аз не ти поставям условия! Ти не си мърдаш пръста за мен и настояваш за условия!

— Чуй ме. Недей да хвърчиш из въздуха.

При тези думи откъм Котильон се дочу рязък смях. Амманас мрачно изгледа Пътника.

— Какво е това?

— Две искания.

— Две! Две!

— Изслушай го — уморено каза Котильон.

— Аз водя преговорите.

— Ти така ли наричаш това?

Фигурата затрептя по-близо до Котильон.

— Недей…

Въпреки че изглеждаше да се носи във въздуха, Амманас изведнъж сякаш стъпи и се препъна.

— Какво?

Той мушна с тояжката си и извади провиснали парчета от кални разкъсани дрехи.

— Каква е тази бъркотия? Погледни! Кал по целия под! Кой ще почисти това? Къде е той! Ще одера тоя плъх.

Той навири пръст във въздуха.

— Стой!

Пръстът се снижи и посочи Кайл.

— Ти какво правиш?

Кайл не можа да се удържи и отстъпи.

— Нищо. Нищо! Само мечът ми. Нещо…

— Котильон! Усещам нещо извънредно!

Със съскане навитото въже на Котильон сякаш само се съживи. То скочи и се уви около меча в ножницата на кръста на Кайл. Плясване, поясът на Кайл изплющя и мечът отлетя. Тогава около врата му се омота въже и се стегна. Пътника се помръдна и въжето се раздели, чисто разрязано на две. Котильон и Пътника се гледаха — единият въртеше скъсаното си въже, другият бе издигнал хванатия с две ръце меч над главата си с острието надолу. Кайл отхвърли вече безжизненото въже от врата си и изпъшка.

— Спрете! — викна Амманас. Изненадващо, но и двамата се подчиниха на Измамника и заеха отбранителна стойка. Той пък посочи с пръст падналата сабя.

— Неканен гост.

Мечът в ножницата си бе паднал, оплетен с колана на Кайл. От оръжието се надигна дим, после огън, когато дървото и кожата избухнаха в пламъци. Невероятно — по камъните потече, засъска и забълбука разтопено желязо. То изпускаше пара като вряща вода. Парата стана лютива и застави Кайл да закрие очите и носа си. Дори и Пътника, застанал до Кайл, махаше с ръка през парата и дима.

Когато димът се разсея, Кайл забеляза висока приклекнала фигура там, където бе паднал мечът. Тя бавно се изправи, извиси се нагоре и още нагоре и протегна дългите си ръце. По гърба му се спусна хванатата на опашка огромна бяла грива. Беше бос, носеше широки панталони и дълга широка риза.

Когато новодошлият се обърна, Кайл с удивление видя Архимагуса от Хребета. Той беше! Царят на Вятъра! Вече по-отблизо, Кайл бе уверен, че той трябва да е и човекът от сънищата му.

Амманас, Котильон и Пътника се събраха, за да застанат срещу нашественика, и Кайл за малко да се разсмее, като ги видя да бягат от съществото. Следващата му мисъл бе — в името на всичко свято! Кое е това същество? Най-накрая Амманас пристъпи напред и заби тояжката си.

— Оссерк! Нарушаваш границите на владенията ми!

Да! Той е! Небесният отец на неговия народ. Жив след всичко! Тези го познават — Асцендент?

Грубите, почти жестоки черти на създанието дори не дадоха знак да са разбрали, че някой е говорил. Златните му очи алчно огледаха стаята. Доволна усмивка изви тежките устни.

— След толкова време… — прогърмя той на талийски.

— Трябва да си вървиш! Не ти е позволено да бъдеш тук!

Стомахът на Кайл се сви от страх, когато видя Котильон и Пътника, застанали от двете страни на Амманас, да си разменят враждебни погледи. Сега вратата не бе заета, ала Кайл не помръдна. Искаше да се доближи, но не смееше да ги прекъсва. Отдалеч, приглушен от стените на развалините или на сградата — каквато и да беше постройката — дойде провлачен и нисък кучешки вой. Амманас се изправи и положи ръце върху дръжката на тояжката си. Мазна доволна усмивка пропълзя на устните му.

Оссерк просто обърна гръб на всички, протегна ръце и ги развъртя по продължение на стените.

— Да, да. Разбирам… — въздъхна той с почти благоговеен тон.

Прозрачните черти на Амманас се свиха от чувство на безсилие. Той тропна с бастунчето си.

— Не бъди тъй глупав да ме предизвикваш!

— А ти не бъди тъй глупав да повтаряш грешката, която допусна не толкова отдавна със съотечественика ми Аномандър — изръмжа Оссерк. — Колко пазачи загуби при разправията с него, а, сенчесто гардженце? Двама? Трима?

Амманас потрепна и се обърна към Котильон. Явно двамата си казаха нещо без думи. Въжето в ръката на Котильон се размърда, сякаш бе част от мислите им. Пътника се плъзна напред с издигнат меч, а светлината блестеше по мазното пурпурно острие. С гръб към стаята Оссерк промърмори:

— Познавам това оръжие по-добре от теб, а и помежду ни няма нищо, пале.

Пътника внимателно отстъпи с присвити очи.

Гръмовно ръмжене разклати камъните под краката на Кайл. Той обърна глава и съзря полегнала на вратата хрътка, чудовищна твар, наглед висока колкото самия него, крастава, петниста и изпъстрена с белези. Муцуната й, по-дълга от ръката на Кайл, почиваше на протегнатите предни лапи. Амманас отиде до нея, постави ръка на главата й и зашепна успокояващо.

В тази жива картина се появи и дребният маймунообразен вестоносец. Дойде някъде отвътре и буташе парцал пред себе си. Очите на всички, без Оссерк, се отместиха и проследиха съществото, тъй като ставаше все по-явно, че пътят му ще го отведе право към гиганта. Парцалът се удари в босия крак на Оссерк. Той не се помръдна, въпреки че сключи ръце зад гърба с нещо, което се стори на Кайл раздразнение. Създанието все буташе влажната предница на парцала в крака на Оссерк. Лицето му се изкриви от раздразнение. Гигантът сведе глава. Маймуноподобното нещо подскокна, размаха ръце и тропна с крак. Оссерк въздъхна дълбоко и гръмовно и отстъпи, за да даде път на другия. Той пък прокара парцала по плочите, говорейки със себе си.

Амманас се изправи с облекчение на призрачното си лице.

— Домът не е заинтересуван. Не бива да се занимаваме с това грубо нахлуване. Можем да го пренебрегнем, както не се обръща внимание на някоя досадна муха.

Оссерк хвърли към Амманас яростен поглед, ала бързо го смени с безразличие и се обърна. Погледът му срещна Кайл и очите на момъка направо се разтопиха. Устните на Асцендента се дръпнаха назад в нещо, което с известно великодушие можеше да се нарече усмивка. На долната челюст се показаха мощни бивни.

— Добра работа, сине на степите. Задължен съм ти.

— Отче на Ветровете — започна Кайл и запелтечи, — аз нямах представа…

— И не е имало нужда. А и аз не съм баща на ветровете или на твоя народ. Предците ти просто са приели за наследствени тотемите на слънцето, небето и ветровете — които греят, въртят се и се носят без моята намеса. Така се създават митове. От вас зависи да ги пазите или не. Ето — той протегна ръка и в нея се появи оръжие. — Дължа ти един меч. Вземи моя с моите благодарности и сметките ни са уредени. Сбогом.

Исполинът рязко се обърна, излезе и изчезна в мрака. Кайл го гледаше, все едно е призрак.

— Прав ти път! — високо викна Амманас. — Хайде сега и останалите вън! Вън! Това да не е някаква мръсна кръчма? Аз да не съм гостилничар?

Хрътката си бе тръгнала, тъй че Кайл се запъти към вратата. Тя се отвори към коридор. Той мина покрай ниша, където бяха поставени сложно украсени бронзови доспехи, после към друга врата, която се отвори с приближаването на Кайл. Той почти се спъна, когато погледна назад и видя същата прилична на пчелен кошер гробница след себе си.

Навън Джан и Изгубените братя седяха готови с извадени оръжия.

— Да благодарим на Черния ловец — провикна се Преследвача. — След вас навътре изтича хрътка, голяма колкото кон.

— Да. Не ни нападна.

— А Пътника?

Кайл изненадано погледна назад.

— Би трябвало да е с мен…

Миг по-късно той се появи. Огледа ги притеснено и се отпусна.

— Добре. Притеснявах се, че хрътката…

— Не ни обърна внимание — обясни Преследвача. — И? Какво стана? — и той погледна и двамата.

— Споразумяхме се и вие можете да си вървите — каза Пътника.

— Ами ти? — в един глас попитаха Преследвача и Кайл.

— Да. Аз няма да дойда с вас.

— Не съм се съгласявал на това — започна Кайл с втвърдяващ се глас.

— Не се притеснявай. Няма опасност — нито за теб, нито за мен.

— Няма опасност ли? Този човек или бог — каквото и да е — е побъркан.

— И аз имам същото впечатление от известно време, Кайл.

— И какво, просто така? Ще останеш?

Съгледвачът беше изключително недоверчив.

— Да.

— Връщаме ли се в лодката? — попита Джан.

— Не.

— Не? Защо не?

— Повече няма да ви трябва.

Мечоносецът огледа хоризонта и наклони глава, за да покаже посоката.

— Трябва да вървите натам.

— Ти какво… — започна Преследвача, но нещо излетя от отворената порта и се приземи в прахта с влажен звук. Прокъсана кална дреха.

Всичките се спогледаха.

— Предполагам — изрече Кокошката, — това да значи, че трябва да си хващаме пътя.

— Да. Трябва.

— Пътнико — помоли Кайл. — Не…

— Така е най-добре. Аз ви излагам на опасност. Привличам ненужно внимание.

Той прекрачи и застана пред Джан. И двамата се погледнаха за миг, без да се извръщат настрани. Най-накрая Пътника пое дълбоко дъх и дълго време разглеждаше Джан, като местеше поглед нагоре-надолу. Старецът не помръдна, стиснал здраво уста, като че не смееше да говори. Миг по-късно Пътника въздъхна, кимна при някакво мълчаливо заключение и се обърна към Кайл. Постави ръце на раменете му.

— Сбогом, Кайл. Повдигни въпроса си пред Гвардията. Надявам се да се покажат достойни за теб.

И го пусна.

— Моля те, ела с нас!

Мечоносецът внимателно се протегна и докосна окачения на врата на Кайл кехлибар.

— Прав беше да го вземеш. Но аз зная, че дори и без това той винаги ще бъде с теб. Зная, че винаги ще бъде и с мен. Прощавай.

И се обърна настрани и запремигва.

Кайл усети топлите сълзи по бузите си.

— Пътнико…

Раменете на другия се изправиха.

— Така трябва да бъде, Кайл. Аз… съжалявам.

Той се обърна към братята.

— Преследвач, Кокошка, Пустош. За мен бе чест.

Те се поклониха за сбогуване.

Пътника влезе в гробницата и изчезна в тъмнината.

— На добър час, Типакой! — донесе се глас отстрани. — Прав ти път!

Кайл се завъртя. Беше се завърнал водачът им, юнакът с мърлявите дрехи. Докато всички го гледаха, той си издуха носа в ръкава на скъсаната си одежда. Кайл отново погледна към входа — беше изчезнал, разбира се.

— Хайде, хайде — махна им човечето, а широките влажни ръкави висяха празни. — Хайде.

Неохотно, с Кайл накрая, те потеглиха от приличната на пчелен кошер гробница и тръгнаха в посока, която май не се отличаваше от останалите в плоската прашна равнина, осеяна с древни гробници. Над тях, в сивото небе, летяха неща, прилични на нагънати сенки.

Бележки

[1] Анфилада — военна тактика, при която стрелбата по дадена позиция/подразделение е по най-дългата ос, например откъм фланга. Популярна още като фланкиращ огън. — Б.р. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Иън К. Есълмонт
Завръщането на Пурпурната гвардия (15)

Съдържание

Пета глава

Читалня

Работилница

Колекции

Иън К. Есълмонт Завръщането на Пурпурната гвардия (15)

Пета глава

Иън К. Есълмонт
Завръщането на Пурпурната гвардия (15)