Иън К. Есълмонт
Завръщането на Пурпурната гвардия (21)

Пета глава

Кланицата се простираше почти на една левга във всички посоки. Фурията внимателно водеше неспокойния си кон из полето, застлано с мъртви, обрани до шушка сети. Изглеждаха й като да лежат там от два дни и две нощи. Вонята бе започнала да отслабва. Облаците от мършоядни птици се изнасяха с изключение на някоя дебела кана или врана, твърде преяли, за да се занимават да отлитат от тях. Чакалите и техните съперници, вълците, се прокрадваха из полегатите хълмове.

Колоната пазеше тишина зад нея, Рел и Лис. Мнозина яздеха по двама на кон, понеже пътят се оказа твърде труден за по-слабите, болни животни. Тъй като всичко сочеше дълго преследване, Фурията си мислеше все по-сериозно да върне повечето назад. Все пак тя бе виждала Риландарас и знаеше какво може да направи той. Защо да хвърля тези войници срещу него, когато накрая в действителност ще се стигне до Рел и до товара, привързан на гърба на нейния кон?

А и Риландарас нямаше да нападне такава голяма колона. Той бе плячкаджия, хитрец, ловец на хора. Несъмнено щеше просто да бяга из безкрайната равнина в средата на Кюон Тали, докато те не се откажеха да го гонят. Или не станеха толкова слаби, че да се превърнат в примамлива цел. Ако върне колоната и остави — може би — десетина… това би могло, както се казва… да подслади предложението.

Стигнаха главния стан на сетите — разкъсани, изоставени палатки, стъпкани огньове, зарязано оръжие и посуда и мъртъвци. Много мъртви. Мъже, жени и деца. Станът е бил изклан и изоставен. От коня си Лис посочи напред и Фурията примижа, притиснала нос с ръка срещу мухите. Там ги очакваха кон и ездач. Фурията поведе колоната към мъжа — едър човек, висок и пълен, тъмен синьо-черен напанец, облечен в скъпа почернена ризница. Беше и стар — ситно накъдрената му коса посивяваше. Фурията вдигна юмрук, за да спрат. Мъжете и жените от колоната й слязоха от конете. Тя чу как сержант Банат нарежда да търсят оцелели, храна и вода.

Спря се пред мъжа, който сведе глава за поздрав. От външността му тя се боеше, че той ще е този, който тя подозира, че е. Предпазливият му, почти примирен израз само засили подозренията й. Тя се обърна към някакъв стълб, забит в земята до голямо огнище. Стълбът бе украсен с нещо ужасно — човешка глава, оглозгана от мършоядите; нямаше очи, а и от провисналата челюст не висеше език.

— Имотан — произнесе мъжът, — шаман на военната задруга на Чакала.

— Имаш ли някакъв дял в това?

Той поклати глава.

— Не. Дойдох да го извърша. Но Риландарас ме е изпреварил.

— Риландарас? Защо?

— Имотан е опитал да го подчини — обясни Лис и се спря до Фурията. Тя предпазливо склони глава за поздрав. — Амарон.

Смей се, Гугла! Той е. Човекът, който опита да я убие, който, заедно с приятелчетата си от Старата гвардия, бе отговорен за всички мъртви в Хенг. И за Треперко. Фурията се извърна, погледна небето и примигна, за да почисти очите си.

Дойде Рел, застана до Фурията и внимателно изгледа Амарон.

— Защо си дошъл? — попита Лис, уморено и доста рязко.

— Дойдох да платя за едно убийство.

Фурията избухна в пронизителен смях.

— Какво? Убийство? Едно убийство?

Тя разтвори широко ръце.

— Огледай се добре!

— Не ти ще ми говориш за това, Фурия — отвърна той. Гласът му бе безмилостен като желязо.

Тя спря да се смее, все едно я бяха зашлевили и я бяха стиснали за гърлото.

— Във всеки случай — продължи той, — той бе добър приятел и добър човек. Беше се сприятелил със сетите. Не трябваше да умре по начина, по който умря.

Лис кимна и се съгласи. После отметна сплъстените кичури на мазната си коса.

— А сега…?

Амарон сведе поглед и дълго и бавно издиша.

— Моля ви да ме вземете със себе си.

Фурията отново се засмя — или от смайващото нахалство на молбата му, или заради недвусмислената си вина за всичко, или заради двете. Дори и тя не бе сигурна. Лис не каза нищо, а само местеше поглед между нея и Рел. Лицето й бе безизразно.

Рел скръсти ръце и просто каза:

— Можем да го използваме.

 

 

Стануваха нагоре, недалеч от касапницата. С идването на здрача лаят на чакалите и воят на вълците престана. Фурията удвои стражата.

— Не го очакваш тази нощ, нали? — попита я сержант Банат, докато седяха край огъня и ядяха сухар, измъкнат от изоставения стан на сетите.

— Не. Просто внимавам.

— Той не може ли да ни заобиколи и да се върне в Хенг?

— Не и докато сме по петите му — каза Лис и обясни: — Точно сега ние сме много по-привлекателни.

Веждите на Банат се надигнаха по начин, който казваше, че той може би не иска да научава точно това. Фурията само гледаше настрани — там Амарон бе оставил снаряжението си.

 

 

Зората донесе подсвиркване и обаждане от стражите. Фурията се надигна от димящия огън и задържа чаша хладък чай в ръце, та да ги стопли. Рел дотърча до нея в доспехи и въоръжен, със свален наличник.

— Какво е това? — високо попита той.

— Приближават четирима ездачи!

— Сети?

— Не.

— Приготви оръжията! Арбалетчици!

Фурията гаврътна чая си, прецеди го през зъби и подаде чашата на адютанта. Амарон дойде до нея, когато тя тръгна да посреща конниците. Фурията не можеше да се удържи и го гледаше внимателно.

На устните му заигра скромна усмивка.

— Няма нужда да се притесняваш — рече той. — Познавам единия от тях.

— Твой приятел?

— Да.

Фурията не знаеше дали да се успокои, или да се тревожи. Колкото повече се приближаваха ездачите, толкова повече — трябваше да признае — бе впечатлена от вида им. Трудно беше да събереш по-корава, по-страшна дружина.

Амарон пристъпи, за да ги поздрави. Един от тях преметна крак през гърба на коня си и двамата се прегърнаха. Останалите трима слязоха с много пъшкане, опъване на гърба и тропане с крака. Фурията забеляза, че всичките са с доста дълги зъби.

Рел я приближи със скръстени ръце. Амарон придружи четиримата до нея.

— Урко — каза той и посочи снажния мъж с квадратно лице и късо подстригана сребърна коса. Богове, старият военачалник лично.

— Старшина Славния зъб — той направи къс поклон, а дебелите му извити вежди почти скриваха очите.

— И, хм…

От останалите двама, очевидният малазански ветеран сведе плешивото си кафяво теме:

— Заместника.

Последният, стар плещест сетски воин, властно кимна с глава:

— Миризливката.

Фурията представи себе си, сержант Банат и Рел. Лис я нямаше никаква.

Ветеранът с името Заместника протегна ръка към Рел.

— Ти си този, който застана срещу Риландарас?

Рел кимна. Заместника и Миризливката се спогледаха продължително.

— Така — обърна се Фурията към Урко. — Какво можем да сторим за вас? Разбирам, че на юг всичко е приключило. Не е ли време да се изнасяте?

Ветеранът от Старата гвардия може и да не беше участвал в обсадата на Хенг, но я бе насърчил. Той потърка глава с издраната си белязана ръка и се намуси с нещо подобно на неудобство.

— Ние, хм, идваме да се присъединим към вас.

— Да се присъедините?

— Да. Срещу Риландарас. Искаме главата му.

— Защо?

— Видяхме полевата болница, момиче — обясни Славния зъб.

Урко кимна:

— Това го научих след битката. Отидох и видях останките. Стотици ранени войници изклани. Невъоръжени мъже и жени. Тук той допусна грешка. Никой не прави такива неща безнаказано.

— Вървим след него, с вас или без вас — обясни положението Заместника.

Ще го направят — само те четиримата. Опонн да ни пазят! Вече може би имаха някакъв шанс.

Фурията кимна необвързващо.

— Ще видим. Засега сте добре дошли.

И тя им махна да влизат в стана.

 

 

Намери Лис да броди сама из равнината. Тревата закачаше многобройните й поли. Острият вятър развяваше плътните й, сплъстени къдрици. Голите й ръце разкриваха дебели вени, възпалени червени язви и се издуваха от тлъстина. Фурията я доближи и я намери загледана в земята, как подритва пръстта с обутия в сив сандал крак.

— Какво има?

Лис пое дълбоко дъх, погледна настрани, като че оглеждаше хоризонта, ала погледът й бе обърнат навътре.

— През нощта получих съобщение от Копринения. Сторо е мъртъв.

Фурията зяпна.

— Какво?

Тъмните очи на Лис се впиха в нейните.

— Възпаление на костите. Не е било установено навреме. Нанесените от Риландарас рани са особено люти. Съжалявам. Те искат да се върнеш, Фурия. Да строиш отново. Може би трябва да оставиш това на Урко и приятелите му. Аз знам и двамата. Може и да стават за работата.

Фурията обаче се отдръпна. Не. Това не беше вярно. Когато го видя за последен път, той бе жив. Да, слаб. Но се оправяше. Това не е вярно. Тя мина през гъстата трева, без да вижда нищо. Искат тя да се върне? За да строи отново? Това е шега. Тя унищожи всичко. Освободи едно чудовище — най-големият познат убиец на мъже и жени. Ами проклятието? Кой от освободилите го остана жив? Тя, Копринения и Рел. Да, когато се запознаха с Лис, тя я нарече строител. А отношението й към Рел? Когато го погледне сега — почит? Възхищение? Тя спря да ходи. Ами ако Лис наистина е прорицателка, Покровителка на прорицателите?

Тя се обърна и отиде право към жената, която извърна лице и не искаше да среща погледа й.

— Видя ли ни да се справяме? Ще победим ли Риландарас?

Лис прибра брадичка, надутото й лице се закръгли и тя бавно отвърна:

— Видях един начин, по който можете да успеете.

— Това стига — и Фурията отиде да намери сержант Банат.

Тя го откри и му нареди да се връща с кавалерийската колона. Тя щеше да задържи само малък отряд. Той, разбира се, възрази. Отказа да си върви. Тя обаче не отстъпи и най-накрая, по-късно същия ден, две колони потеглиха. По-голямата на югозапад, а много по-малката на североизток.

 

 

През следващите няколко дни Фурията постигна някакво споразумение с коня си. Тя прие, че може би кобилата няма да й го върне заради обидата, че всъщност я язди. Тя самата пък допускаше, че е възможно да има известно основание да се твърди, че конете служат на човешкия род.

На сутринта на третия ден Лис обяви, че предната нощ той е бил близо, че ги е наблюдавал. Фурията си представи, че вероятно той е опитвал да разбере дали просто са прекалено самоуверени, или може и действително да са заплаха. Лис смяташе, че или ще удари следващата нощ, или ще ги остави и ще се върне към лова. Тя заяви, че смята да го примами.

Лис се разпореди за приготовленията за нощта. През последните няколко дни тя бе близо до сетския воин, Миризливката. Те си говореха често и много и сега изразът върху суровото лице на мъжа бе съвсем друг в сравнение с яростта, която носеше преди. Той направо изглеждаше замислен — ако това бе възможно.

Тя ги накара да събират дърва през деня за един грамаден огън. С идването на вечерта тя постави неколцината останали редовни войници да пазят конете и направи знак на Фурията да отиде при тях.

Фурията просто гледаше неподвижна.

— Хайде, Фурия. Ти не си ветеран като тях. Трябва да се отдръпнеш.

— Мога да се бия толкова добре, колкото и всеки друг.

— Никой не го оспорва. Моля те. За мен е важно.

Фурията махна на юг, където смятаха да спънат конте на безопасно разстояние.

— Искаш да съм чак там? Отлично! Ще отида. Чуя ли нещо обаче, идвам!

— Благодаря ти.

Урко дойде и кимна на Лис.

— Вечерта идва.

Той постави широките си, прилични на лопати ръце под мишниците. Грамадните му ръчища бяха широки колкото бедрата на Лис.

— Амарон ми казва, че трябвало да одобрим това, което предлагаш.

Той вдигна вежда.

— Какво е то?

— Вие, мъжете, трябва да легнете в широк кръг около огъня. Когато Риландарас дойде, обкръжете го. Дръжте го близо до огъня. Ако го държите близо, няма да избяга.

— Вярно?

Месестата уста на военачалника се смъкна недоверчиво.

— Просто така?

— Да. Ако си свършите работата и не го оставите да се измъкне покрай вас.

— А, ние ще си свършим работата — можеш да разчиташ на това.

И той си тръгна, като се почесваше по главата.

Фурията слушаше всичко това намръщено.

— Ами ти? Ти къде ще бъдеш?

— Аз ще бъда при огъня, Фурия.

— При огъня?

Фурията погледна в сгъстяващия се здрач.

— С него? Що за план е това? Той как така ще дойде до огъня? Ти не каза ли, че е хитрец? Защо да не нападне войниците и конете?

Жената се усмихна скромно.

— Понеже аз ще го призова.

Фурията зяпна и не можеше да повярва на това, което чува.

— Ще го призовеш? Що за глупости са това? Та той ще те разкъса на парчета.

Усмивката на жената порасна.

— Не и докато танцувам, Фурия.

— Докато танцуваш?

Фурията се обърна към останалите.

— Рел, вкарай й малко ум. Ти знаеш какво може да извърши той!

Миризливката се почеса по бузата и започна:

— Старите сетски предания разказват…

— Я млъкни!

Лис я хвана за ръката.

— Всичко е наред, Фурия. Аз мога да го направя. Ти забравяш коя съм аз… прорицателка и танцьорка на зората.

Била си, искаш да кажеш. Фурията я огледа от горе до долу.

— Лис, съжалявам, че го казвам, но ти вече не си млада.

Смехът на старицата бе груб и висок.

— Красотата не е в мен, Фурия. Тя е във вълшебството на танца. Сега отивай да се грижиш за конете.

Проклети коне! Какво ме е еня за тях? Но отиде.

Рел се затича и я настигна.

— Не се притеснявай. Ако звярът се покаже, всички ние ще се съберем срещу него и ще го унищожим.

— Благодаря ти. Пази я.

— Да.

— И предупреди Урко и момчетата му, че ще дойда — и ще дойда натоварена!

— Да, Фурия. Всички ние видяхме торбата ти.

— Да. Е, добре тогава. Бърн да е с вас.

— Ние, сегюле, не приемаме представата за късмет или случай, но все пак ти благодаря.

И той отърча.

Фурията ядно изгледа конете и хората си. Коне. Не мога да повярвам, че пазя някакви проклети от Гуглата коне.

 

 

Дойде нощта. Фурията постави наряд, а после седна да си събира нещата в мешката. Остриета — толкова, колкото можеше да сложи. И две — не, три чукчета. Това би трябвало да го прати към Бездната. Всеки шум откъм мрака я изправяше на крака. Тя оглеждаше тъмнината. Огънят на Лис светеше и нарисува ярко очертание посред нощта. Тя отново седна и за пореден път провери оръжията си.

Конете изцвилиха притеснено, размърдаха се и задърпаха букаите си. Хората отидоха сред тях, успокояваха ги и им шепнеха. Фурията се стегна, замълча и се заслуша. Това не беше ли нещо? Шум? Далечен грохот?

Внезапно стържещо ръмжене я накара да подскокне. Конете изцвилиха, заритаха, взеха да се изправят на задни крака и да се оплитат във въжетата си.

— Пазете ги! — викна тя и се затича с мешката в ръка. Тя се запъхтя, изкачи хълма и се спусна надолу — едната й ръка махаше, а другата държеше претъпканата мешка.

Отпред, между нея и грамадния огън, който пущаше искри в нощното небе, се разиграваше първично зрелище — мъже с протегнати ръце се придвижваха един до друг и приближаваха чудовище, около три пъти колкото тях на ръст, което замахваше и ревеше. Оттатък огъня Лис танцуваше, обикаляше пламъците в кръг, въртеше се, а ръцете над главата й се преплитаха; тя някак си все успяваше да застане срещу чудовището, без значение накъде се впускаше то.

Фурията стоеше прикована. Тя си представяше, че в някоя трубадурска песен в този миг Лис някак си би се превърнала в по-младия си образ от магията на танца. Красотата й би очаровала звяра. Това обаче не бе придворна песен. Лис продължаваше да изглежда както винаги неугледно. Ръцете й си бяха дебели, а кръстът — тежък. И все пак, танцът беше красив, а движенията му — замайващи. Откъде вземаше тя такава лекота? И това привличаше човекоядеца. Сигурно беше някаква стара магия. Някакъв обред — древно призоваване.

Фурията бе тъй захласната, че забрави битката. Шестима души се приближаваха към звяра. Риландарас изръмжа гневно и замахна с дългите си мускулести ръце, за да ги отблъсне. Никой от тях не падна обаче. Ударите му се плъзнаха по широките твърди щитове и се натъкнаха на остро желязо. Той се изправи отново и удари Заместника с мах на дългата си ръка. Наведе се да сграбчи зашеметения човек с лапата си, по-голяма от конска глава, но Славния зъб се оказа там и защити Заместника. Той развъртя голям двуръчен меч и с него отблъсна ударите на Риландарас. Невероятно, но Заместника се изправи отново, отърси натрошените останки на щита от ръката си и извади друго оръжие. Сетският воин — Миризливката — се нахвърли и взе да сече яростно, като крещеше предизвикателно. Той скочи срещу левия крак на Риландарас, търсеше да посече сухожилие. Но чудовището го изрита — от мястото си Фурията почти чу звука на чупещи се ребра.

Тя се опомни и погледна острието в ръката си. Почти се засмя на нищожността му. Не! Това изобщо нямаше да свърши работа… тя се спусна по полегатия склон и затърси чукче.

Зад Риландарас, около огъня, в нощта се появи трептене, там, където Лис танцуваше. Фурията присви очи. Какво беше това? Обредът? За какво? Мислите й обаче се върнаха към Риландарас, когато той изведнъж се изправи с Урко на гръб. Тя почти захвърли чукчето, та да подскочи тържествуващо — кой би го помислил за възможно, ала и кой друг би могъл да постигне нещо такова? Старият командир бе поставил едната си жилеста ръка под челюстите на звяра. Чудовището дрезгаво ревеше и замахваше към мъжа. Останалите нападнаха, замахваха и удряха. И Риландарас се задави. Горящите му кървавочервени очи се завъртяха. Той падна на колене, после протегна ноктеста, уродлива ръка. Лицето на Урко бе почерняло, свито от усилие, а единият юмрук бе опрян на лакътя — удряше и смазваше. Риландарас се бореше за глътка въздух. Фурията не можеше да повярва какво вижда — това беше ли възможно? Човекът чакал, проклятието на Кюон, братът на Трийч — удушен от един обикновен човек? Разбира се, беше чувала разкази за Урко — подвизите му бяха легендарни — но Риландарас приличаше на природна стихия.

Широко замахване от човека чакал отблъсна останалите и те се олюляха назад. Той се пресегна зад главата си с пуснати нокти, хвана и дръпна. Урко бе захвърлен и прелетя във въздуха, завъртя се и изчезна в тъмното. Фурията чу удара от падането му.

Амарон нападна и нададе гневен вик. Мощен удар прониза страната на човека чакал, върна го крачка назад, но звярът хвана оръжието, замахна с нокти през тялото на мъжа и го запрати, като разкъса ризницата му и му пусна кръв, от която отъпканата трева се овлажни.

Фурията продължи да се приближава. Сега тя можеше да чуе изтерзаните им дихания и простенванията от болка. Стори й се, че Риландарас ще ги избие до един, ала звярът опита да се измъкне, но се натъкна на Рел. Той го върна обратно в кръга — остриетата му се стрелкаха и блестяха на светлината на огъня. Славния зъб завърши обкръжаването и помогна на Рел. Риландарас се въртеше със смайваща скорост — челюстите му захапаха рамото на човека, докато той се навеждаше, олюля се назад и изрева от смъртна болка. Миризливката отново се изправи — той закуцука, хвана се за гърдите, брадичката му бе почерняла от избълвана кръв, ала се приближи с дълги ножове в ръцете.

Лис се появи иззад огъня и се приближи откъм гърба на Риландарас. Звярът се обърна — на Фурията й се стори, че е уплашен. Той замахна към Лис, но тя се измъкна и го задразни извън обсега му. Изглеждаше, че тя трепти като привидение, създадено от жегата. Блестящата лента от светлина около огъня сега блестеше в златно и пурпурно, по-ярка от пламъка. Риландарас се отдръпна от пламъците и се обърна срещу останалите мъже. Заместника, с дълъг меч в едната ръка и тежка кама в другата, ги държеше широко разперени и стоеше приведен. Рел също протегна ръце, като единият от сдвоените му мечове почти докосна оръжието на Заместника. Миризливката също извади оръжията си и запристъпва в различни посоки.

Звярът отново се изправи в целия си огромен ръст, отвори черните си бърни и изригна вбесен кръвожаден рев, който вцепени Фурията. Риландарас се хвърли върху Миризливката и го събори на земята, но Заместника го избута обратно, като човек, който задържа падаща кула. Замахване с черните нокти и Риландарас разкъса ризницата и ивиците броня върху тялото на човека; той падна на колене. Рел се хвърли напред, взе да удря и да мушка и човекът чакал отстъпи крачка назад и нададе вой на агония. На Фурията й се стори, че сега очите му се озъртат и че той търси да се измъкне. Рел продължи да натиска, краката му се носеха напред, а остриетата танцуваха като течен пламък в блясъка, който вече заливаше гърба на Риландарас.

Звярът хвърли поглед назад, а очите му се ококориха до бяло. Рел се спусна и едно от остриетата се вряза дълбоко в косматия корем на звяра. Той изрева, падна назад, замахна за последно към Рел, събори шлема от главата му и го повали. Напънът събори и звяра, той падна в кръга от потрепваща светлина и изчезна.

Фурията гледаше, а чукчето тежеше в потната й ръка. Никой не бе останал на крака. Само Заместника стоеше на колене, олюляваше се, а главата му бе клюмнала напред. Въртящият се бляскав пръстен — или порта, или каквото и да бе, призован от Лис, изчезна с повей на вятъра и отвя буря от искри от жаравата на огъня.

Фурията се препъна напред.

— Лис? Рел? Лис?

Нямаше и следа от шаманката в мъждивата светлина на огъня. От мрака със залитане се довлече някой — Урко, обгърнал здраво с ръце тялото си. Фурията се впусна да му помогне. Той я стисна за рамото така, че по страната й преминаха остриета от болка. Погледна я насълзено от окървавеното си лице. Обърна се да огледа битката. Премигна.

— Можех да викна малко повечко хора, а? Нещо като Пета армия.

— Спокойно сега.

Той се намръщи към нея и кимна:

— Ти бъди спокойна.

Тя видя, че носи чукчето под мишница като шлем.

— Съжалявам.

Тя внимателно остави мъжа на земята и също толкова внимателно махна муницията.

— Наред ли си? — Богове, що за тъп въпрос!

Той обаче я отпрати.

— Иди и виж другите.

Най-наблизо беше Амарон. Мъртъв, изкормен. Ударите на копита по земята изправиха Фурията на крака. Кавалерийска колона се доближаваше с извънредна бързина. Е, за това тя не можеше да направи нищо. Най-близо се намираше Славния зъб — той лежеше с притисната към раната си ръка. Кръвта напояваше земята под рамото му и под разкъсаната ръка. Въпреки призрачната си бледност, въпреки лъсналото от пот лице, той я отпрати нататък с късо кимане.

Тя отиде до Заместника, той се бореше с олюляване да се изправи. Фурията му помогна и простена под тежестта му. Той все още стискаше оръжията, ала доспехите му провисваха на парчета, подрънкваха и се поклащаха.

— Боговете да го прокълнат дано — не спираше да повтаря той. Безумният му поглед попадна върху нея и той се ухили от болка.

— Ако нямаш нищо против, момиче, ще приседна. Мисля, че ще напусна службата.

— Да, давай — и тя го остави.

Следващият бе сетският воин, Миризливката. Той дишаше, но плитко и влажно. Очите му следяха движенията й. Той й промълви нещо. Тя сведе глава близо до него.

— … Тя го направи… — донесе се съвсем слаб шепот.

Фурията кимна:

— Да. Да, направи го.

— … Може би наистина е била… наистина…

Фурията положи ръка на горещото му чело.

— Да — може би. Или може би беше просто стара побъркана магьосница.

Войниците се затичаха надолу по хълма и махаха с ръце, докато не ги изпревари колоната сетски конници. Ездачите скочиха от животните си и изтичаха при ранените. Фурията видя сред тях мнозина, които изглеждаха като шамани, но по никого не видя животински тотеми. Тя ги остави, когато няколко отидоха при Миризливката, и отиде до Рел.

По някаква причина отиде при него накрая. Щом си даде сметка за това, тя разбра защо го е сторила. Нещо в начина, по който беше паднал. Толкова неподвижен. Толкова… окончателен. Продължаваше да лежи, както когато се бе ударил в земята.

Беше мъртъв — гърлото изтръгнато, а белязаното лице бе още по-обезобразено от разкъсващите нокти на човека чакал.

О, Рел. Толкова съжалявам. Тя приглади неравната, наново поникнала коса. Не се очакваше да стане така. Хенг те бе приел за свой нов Покровител. Ти трябваше да заемеш място в градския храм. Да имаш дълго и благополучно бъдеще… ала ето къде лежиш. Ти отдаде живота си, за да премахнеш проклятието. Те може би са усетили това. Че ти някак си ще го сториш за тях. Просто не това беше начинът, по който искаха да стане.

Какво ще правим? Предполагам, че ще продължим. Ще строим наново. Ха! Да строим. А и останахме само Копринения и аз. Само ние надживяхме проклятието. Ако въобще е имало такова. Имаше, нали? Самият Риландарас.

Тя стана и обиколи гаснещия огън, за да се увери, но не намери и следа от Лис. И тъй, тя успя там, където всички останали се провалиха. Тя избави сетите от проклятието им. А не беше ли тя отправила и свое? Какво гласеше то…?

Дойдоха сетски шаманки и я заговориха, но тя не им обърна внимание и поклати глава. Не, не още. Какво беше? А, да! Че ще се скитат изгубени, докато не я помолят за прошка! Е, Лисарател или не, жената си запази място сред божествата им или поне в техните предания. Със сигурност в молитвите им.

Тя потърка лице, огледа се, въздъхна от изтощение. Часове до изгрева. Тя повика ефрейтора от охранителното поделение при себе си. Той дотърча и отдаде уставно чест; очите му бяха ококорени. Тя посочи Рел.

— Покрийте го. Ще го върнем за погребението. И вземете мечовете. Трябва да бъдат върнати. Време е да си ходим у дома.