Иън К. Есълмонт
Завръщането на Пурпурната гвардия (17)

Първа глава

На кръговрата вечен всички са подвластни —

Обетниците не.

Всички в мрака на нощта потъват —

Обетниците не.

Всички времето ще отнесе —

Обетниците не.

На Гуглата ръката никого не подминава —

Обетниците не.

Ала на зова на завръщането вечно поддадоха се те…

Балада на К’азз

Фишер кел Тат

Скинър подбра Бляскавата и един от своите магове обетници — Мара, да дойдат с него за обсъждането на условията с императрицата. Веднага след изгрев той заби високия прът с дългото пурпурно знаме на някакво леко възвишение южно от стана й и те зачакаха. Бяха слезли от конете и Бляскавата се поотдалечи. Мислите й бяха много далеч от предстоящата среща. Братята, разбира се, тържествуваха. Скоро Обетът щеше да бъде изпълнен. Всичко, на което те бяха посветили живота и смъртта си. Сред тях тя не можеше да долови дори и дума на предпазливост или безпокойство. Твърдението на Опушения и Сивогрив, толкова убедително тогава, сега изглеждаше напълно неправдоподобно, дори срамно. Братята нашепваха, че Опушения завижда на Качулката, понеже сега той е веднага след военачалника. Сивогрив е чужденец! — подсмиваха се те. Невежа. Какво знае той за нас? И все пак, чудеше се тя, какво за Изгърбения? Изменник! Трябва да се е измъкнал и да се е отрекъл от Обета!

— Бляскава — заговори я Скинър. — Напоследък си тиха и вглъбена. Забелязах това. Сега не е времето да се притесняваме — близо сме до това да осъществим стремежа си.

Тя нагласи своя украсен със сребро шлем и спуснатия му натилник.

— Щеше ми се да имаме повече хора, за да го постигнем.

— Ние, Обетниците, ще ръководим всяка битка.

— Да, всяка битка. Но посрещането ни в Унта…

Пренебрежително махване с ръка от страна на Скинър.

— Не ни трябва одобрението им.

Бляскавата се обърна и го изгледа по-отблизо.

Одобрение? Но за какво…?

— Идва някой — обади се Мара и прибра гъстите си, разлюлени от вятъра къдрици. — Четирима. Нямат магове.

— Тя има ли някой, който изобщо да заслужава това име? — попита Скинър предимно себе си.

— Много малко. Хенг обаче е наблизо. А там има необикновени присъствия.

— Благодаря ти, Мара.

Жената от Дал Хон се поклони и нагласи дрехите си.

— Те са.

Приближиха се четирима ездачи.

Всичките мъже, забеляза Бляскавата. Значи без Ласийн. Не че бе очаквала тя да дойде, но все пак. Беше обидно. Несъмнено тя и съветниците й разбираха, че гвардейците не могат да бъдат пренебрегнати. Първият конник бе напанец, нещо обичайно за високите чинове в Империята — предвидима шуробаджанащина — и яздеше под знамето на Меча на Империята. Ето го значи наследникът на длъжността на Дасем, дошъл да преговаря с едни от малцината противници, ако не и единствените, оцелели при сблъсък с предшественика му. Тя се запита дали този мъж е в състояние да оцени подобна тънка ирония. Вероятно не.

До него вървеше една изненада — Златен морант, може би същият военачалник, сражавал се с Ласийн вчера. Да, проявяваше се прочутото делово или може би ловко отношение на морантите към съюзите. Другите двама, върлинест по-стар командир и по-млад човек, изглеждаха обикновени.

Пратениците спряха конете. Мечът свали шлем и сведе глава. Изглеждаше разгорещен и потен.

— Корболо Дом, Меч на Империята. Военачалникът на Златните, В’тел, Върховен юмрук Ананд и командир Улен.

— Скинър. Аз съм начело на Пурпурната гвардия. Това са Мара и Бляскавата.

И четиримата мъже се поклониха за поздрав.

— Значи императрицата не благоволява да разговаря с нас. Изтъкна ли тя някаква причина?

— Императрицата не преговаря с наемници.

Скинър разтвори ръце и бронята му проскърца. Ръкавиците се свиха на хълбоците му.

— Питам се имате ли въобще някаква представа с кого разговаряте.

— В интерес на истината аз зная доста за вас — без задръжки отвърна Корболо. — Вие не знаете нищо за мен.

И той ги изгледа яростно и предизвикателно, ръцете му усукаха юздите, а дъхът се учести.

Предводителят на Пурпурната гвардия разгледа внимателно човека, бавно кимна с глава и отново скръсти ръце.

— Смятам, че знам всичко, което ми е нужно.

Той извиси глас и се обърна към четиримата:

— Условията ни са следните: императрица Ласийн официално сдава властта и се оттегля като повелител на всички земи и притежания или ние ще заставим войските й да се предадат безусловно.

Мечът на Империята открито показа презрението си.

— А това са нашите условия, наемнико. Вие сте незаконна въоръжена сила, нищо повече от разбойници в нашите земи. Ще свалите оръжие и ще бъдете изпратени до най-близкото пристанище, за да бъдете извозени, или ще бъдете разпънати на кръст до последния човек. Изборът е ваш.

Бляскавата почти се изсмя гласно. Богове, можеше ли да се намери по-голяма пропаст от тази страна на Бездната? Императрицата изпраща този човек да преговаря? Нима тя нарочно искаше да ги вбеси?

Скинър и останалите от имперското пратеничество бяха притихнали. Морантът, разбира се, си оставаше непроницаем за нея; по-възрастният мъж, Върховният юмрук, потръпна сдържано при това острото изказване, но не го оспори. По-младият командир, Улен, не опитваше да скрие неприязънта си към Меча, ала на лицето му нямаше сдържаност, а само известно… съжаление. Той, както и всички останали, вероятно бе примирен с битката и вероятната си смърт, ако и по глупава и незащитима причина. Жалко. Не могат да победят.

Вождът на Пурпурната гвардия кимна замислено, все едно приемаше неохотно това, и вдигна облечената си в ръкавица ръка, за да ги отпрати.

— Много добре. Явно боговете са решили в този ден да бъде пролята кръв. Не бива да ги разочароваме.

И той се поклони.

Мечът обърна коня си. В’тел, предводителят на морантите, също се поклони и каза:

— Привилегия е да се срещнем с вас на бойното поле.

По-старият, Върховният юмрук, просто преклони глава, устата му бе кисела и стисната. Само отношението на младия военачалник Улен накара Бляскавата да се замисли — известно време той ги разглеждаше с такова изражение, сякаш вижда нещо рядко или ценно за последен път. Тя го гледаше как си тръгва и се чудеше какво ли е имал предвид с този поглед. Дали се сбогуваше със собствения си живот? Или тук имаше нещо повече, отколкото тя знае? Тези неизвестности я смущаваха.

Скинър се метна на коня.

— Ще се разположим на юг. Трябва да държим канските войски приклещени.

— Дадено — съгласи се Бляскавата.

Той се обърна към нея и придърпа юздите.

— Аз не бързам. Надявам се да проточим тази работа и през нощта.

— Разбирам.

Да. Нощта. Хората са изложени на удар и приковани на бойното поле. Само ужасът от завръщането на Риландарас може да спечели битката за нас.

— Качулката, Забулените и маговете?

— Ще пуснем всички. Тук, Бляскава, възнамерявам да им набия в главите урока, че никой не бива да застава срещу нас.

* * *

— Сержант, какво мислиш, че си говорят? — попита Кибб, загледан на юг и засенчил поглед с ръка.

Засягат прекалените си самомнения и сега всички ние ще умрем заради това! За това си говорят!

— Нищо важно, Кибб. Просто формалност.

Формалност, преди да бъдем погребани от Гвардията. На Наит продължаваше да му е трудно да забрави видяното миналата нощ. Двамата стари ветерани спряха Риландарас! Как го бяха направили? Как можеше кой да е да го стори? Приличаше на старите разкази за битките на борците отпреди падането на Дасем. Приличаше на каквото някои талийци му бяха казвали, че били видели в Хенг. А и звярът се движеше тъй бързо — те само го одраскаха с мунициите си — и изчезна като пор в дупка. Как можеше нещо толкова грамадно да се движи така бързо? Понеже е един проклет Асцендент, ето защо, Наит, момчето ми. И тия двамата, дето го спряха за известно време, помисли си за това! През ума му мина, че вероятността за опазване на неговата собствена кожа — и на кожите на неговия взвод — може да се повиши, колкото по-близо успееше той да се доближи до ония двамата. Трябваше да не забравя това на бойното поле. Междувременно трябваше да си подбере ефрейтор. Зависеше ли от него, по-скоро не — няма нужда да даваш на някого властта да пренебрегва всичките ти нареждания и да оспорва всичките ти планове… Но трябваше да подбере някого, който да поеме нещата, когато Гуглата успееше да го прикове за достатъчно дълго време, за да го размаже. Не че изобщо щеше да го е грижа след това! Тогава щеше здраво да се е хванал и с двете ръце за Портата на Гуглата.

Освен застъпилия наряд Кибб, целият взвод се беше проснал на земята и хъркаше. Нека поспят още малко — заслужили го бяха. Не би избрал сред новите наборници, разбира се. Не и Мартин или Трантър. Да ги наречеш сапьори бе все едно да наречеш лопатата златарско шило. Не, трябваше да е някой от редовните. Да речем Мей. Тя беше умна. Твърде умна, ако трябва да кажем истината. Не му харесваше как го гледа. Виждаше го целия като на длан. Как би й наредил да си затваря устата? Като я направи част от йерархията, ето как! Жалко, че не бе Сръчната с късо остриганата й коса, със старите белези по носа и брадичката, цялата кокалеста. Да, не вярваше, че е вероятно да срещне друга като нея — тя бе създадена за него. Какъв гуглопрокълнат глупак е бил! И все пак, тази Мей — труден живот, предположи той, преди да постъпи на служба. Вероятно е изяла доста бой от баща си, докато е пораствала. Беше го виждал и преди.

Наит стана, простена, протегна се и ритна обутия в сандал крак на Мей. Слабата жена скокна в бойна стойка с кама в ръката. Най-вероятно е повече от това само да я е бъхтил баща й. Той й махна да го последва. Тя хвана подплатения си гамбезон и оръжията и го последва.

— Най-после си се осмелил да се измъкнеш? — осведоми се тя, докато пресичаха стана.

— Досега това ни запази живи — отвърна й той с ъгълчето на устата си.

— Е, честно, още не съм решила дали ще сме по-добре с теб или без теб.

— Е, ти си ефрейтор, следователно сега официално си част от въпроса.

— Толкова много ти благодаря.

Стигнаха до скупчени офицери и старшини — общо съвещание за хората на Славния зъб, понастоящем Седми батальон. Наит си проби път в кръга. Оглеждаше се за познати лица — видя Ситния, Лим Тал, Хеук и две много притеснени на вид старчета, за които предположи, че са всичките кадрови магове на ротата. Горките — скоро ще бъдат разплескани от Обетниците на Гвардията.

Славния зъб — косата му представляваше щръкнала във всички посоки къдрава черна бъркотия — обясняваше:

— Значи така, новата битка означава нова стратегия. Всъщност е стара стратегия — използвали сме я срещу силен с маговете си неприятел. Минало е време, откогато сме виждали такива, та несъмнено ще изглежда нова на всички тука.

Той изпука с кокалчетата на косматите си пръсти и изгледа лицата им.

— Основната заповед в битката е: никакво съсредоточаване на силите! Всяко голямо струпване на хора е покана за маговете. Останете разделени на малки части, в най-добрия случай — на роти и взводове. Заемете кръгова отбрана и наблюдавайте във всички направления. Дръжте под око развоя на нещата на бойното поле — насочвайте се към силната съпротива, за да я отслабите, но не се скупчвайте! Чакайте си реда!

— Какво ще ги спре да не надвият и да не ни обкръжат? — запита един офицер.

— Понеже ние ще се движим под прикритието на нашата лека пехота и ще се опитаме да направим същото с тях, само че ние ще успеем! Ето защо. Разбира се, ветераните на Гвардията ще вършат същото — ще се движат на малки отряди — техните „остриета“. Новите си наборници вероятно ще строят в редица и във фаланга на крилата. Разбрано?

— Ами канците на юг? Те ще ни помагат ли? — попита друг, непознат на Наит офицер. Наит всъщност не познаваше никого другиго, освен Тенекеджията, който мълчеше и не задаваше глупави въпроси, на които Славния зъб тъй и тъй щеше да отговори в подходящото време.

— Да, канците — отвърна Славния зъб с поглед, който изговаряше мислите на Наит. — Ако може да се каже, че имаме някаква цел, то ето я. Искаме моста! От отсрещната страна има двадесетхилядна канска войска, която няма търпение да покаже колко вярна е на императрицата. Ние искаме да им отворим път, а Гвардията иска да ни спре. Толкова е просто. Ясно? Така.

Командирът нагласи меката кожена дреха, която носеше под бронята, скръсти ръце и постави пръстите си под мишниците.

— Свободни сте! С изключение на сержантите сапьори. Искам да си поговоря с вас.

Наит изчака тълпата да се поразреди. Минаващите лейтенанти и капитани му кимаха одобрително, а някои му стискаха ръката като признание за снощния подвиг. Явно се говореше, че се е измъкнал с хората си, за да устрои засада на Риландарас. Хайде стига! Как можеха да са толкова глупави?

Не че щеше да ги просветли по въпроса.

Премина Ситния и стисна рамото му за утеха. Наит бе изненадан и трогнат — не мислеше, че досегашното му държане дава основание за нещо подобно. Явно във фалангата трябва да е било ужасно гадно.

Славния зъб проницателно изгледа развлечената, мърлява, опърпана сбирщина, останала при него. Наит не познаваше никого от тях. Някакъв мазен тип се бе разплул под мръсно вълнено наметало, дебел далхонец носеше ръждясал кръгъл шлем и разкъсана ризница — просто парцаливо ръкоделие от тел, кожени връвчици и вълнени възли. Последната беше мургава слаба жена, прилична на запечен щъркел.

— Да ви запозная, предполагам — изръмжа Славния зъб.

— Гант — махна той към юнака с наметалото.

— Гуляйджията — към далхонеца.

— Урфа — към жената.

— Това тук е сержант Шушумигата.

— Значи ти си тоя, дето… — обади се Урфа и го заразглежда така, все едно е нещо, което е открила да расте във влажен плъстен ботуш.

— Тоя, дето какво?

— Дето е достатъчно глупав да върви подир Риландарас.

— Не съм толкоз тъп.

Тя кимна и примижа кривогледо.

— Добре. Надявах се да не си.

— Не — отбеляза Гант и се облегна. — Бил си навън само да събираш муниции, а? И Риландарас ти е скочил… — и той смигна.

— Дааа. Нещо такова.

Изпъкналите очи на Гуляйджията се свиха до цепки.

— Колко си намерил…?

— Достатъчно — намеси се Славния зъб. — Всички ще си получите справедливия дял. Трябва обаче да ви предупредя — Златните пазят повечето. Те ги познават най-добре. Сега, за смотаните ви извинения. Не ни достигат магове — това не е тайна, — тъй че излизате на лов. Това е вашата задача и задачата на сапьорските взводове във всички други роти. Снишавате се и чакате да се покаже някой Обетник, после му давате да разбере. Схванахте ли?

Кимания отвсякъде. Хор от раболепни „Тъй вярно“.

Славния зъб процеди разочарованието си изпод сплъстените и оплетени вежди.

— Чудесно. Свободни сте. Всички, освен теб, Шушумига. Малко да си поприказваме.

Останалите сержанти сапьори се изнесоха, като Гант се изсмя подигравателно на Наит. Славния зъб му махна да се приближи.

— Срещнал си някого отвън, нали така? — с тих глас попита той. Мъжът бе толкова наблизо, че Наит се дръпна — вонеше на развалена животинска мас, стара пот и развалена бира. Богове! Никога ли не се бе мил?

— Да. Срещнах старшина Заместника.

— Не, не си, нали така?

— Никой отвън не ми е казвал това.

— Добре… Какво правеше той?

— Срещна се с някакъв стар сетски ветеран, когото познавал отпреди.

Рунтавите като цял бедрин вежди на Славния зъб се изкатериха по загрубялото му чело до мърлявата оплетена грива.

— Този сет — изгърмя той със странно отслабен глас, — той как го нарече?

— Нарече го свой брат по меч.

Командирът направи крачка назад, сякаш се олюля от удар.

— Кокалите на Гуглата — смаяно въздъхна той. — Двама! Двама от старата лична гвардия на Дасем сега са сред нас! Обетниците и представа си нямат срещу какво са изправени.

— Това пък какво е? — попита Наит.

Лицето на човека помръкна.

— Нищо. Нищо не си видял, нищо не си чул. Ясно?

Наит безразлично сви рамене.

— Става. Нещо друго?

— Да. Имаш муниции. Предполага се всичките да бъдат предадени, за да бъдат разпределени. Върни ги.

— Ще върна половината.

— Половината!

— Разбрахме се?

Наит бе уверен, че чува как зъбите на командира му се цепят и скърцат.

— Разбрахме се — направо го изплю Славния зъб. — А сега изчезни от погледа ми, преди да съм те хвърлил в кафеза.

Наит отдаде чест и се изнесе. На откритото пространство на стана Мей се доближи към него и произнесе настрани:

— Започвам да си мисля, че все пак май не си съвсем безполезен за взвода.

— От всичките тия обяснения просто откачам — измърмори Наит. — Я да вземем и да хвърлим едно око на юга.

Изкачиха се на южната палисадна стена.

Далеч от погледа им, отвъд заоблените хълмове, Гвардията се разполагаше за бой. В стана тръбенето на роговете призоваваше за сбор. Обединените сили на Ласийн, с всички останали талийски, морантски и фаларски войници под имперското знаме, се събираха за поход на юг.

— Цялата равнина е открита — размисли се Наит на глас и прокара пръст по устните си. — Лошо за нас.

— Поне нямат никаква кавалерия — рече Мей.

— А кой има? Тия дни конете са рядко срещани като златото.

— Тогава може би няма да има много маньоври.

— Лице в лице. Ще бъде отвратително. Днес няма да удържим нищо. Слушай, помниш ли обсадните машини в обоза? Вземи няколко от момчетата и сложете ръка на една от метателните машини за камъни. Най-голямата, която можете да намерите. Ако трябва, разглобете я. Искам да мога да достигам всяка точка на това поле.

Тънките устни на Мей се плъзнаха в усмивка нагоре от изникналите в ума й образи. Тя склони глава в знак на съгласие.

— Слушам, сержант.

* * *

Копринения бе настанил Сторо в по-изискана странноприемница. Същата сутрин Фурията крачеше из помещението пред вратата. Тя тръгваше официално начело на поделение доброволци от Хенг, които да се присъединят към силите на императрицата на изток. Струваше й се вероятно да не се върне никога, тъй че сега беше единствената й възможност да се сбогува. И въпреки това не можеше да се застави да влезе. Минали бяха дни и през цялото това време тя не бе дошла да го посети. Може би сега бе твърде късно…

— Влизай, Фурия — изрече той през вратата. Тя замръзна и прокълна шумните дъски. Отвори вратата. Той лежеше на леглото. Отворен прозорец пропускаше светлината и въздуха на ранната утрин. Тя стърчеше на входа. Той й махна да влиза.

— Хайде, вече не смърдя толкова лошо.

Тя не искаше и нямаше това предвид, но притеснено се изчерви. Приближи се и седна на крайчеца на кревата. Лицето му бе разкъсано от голям неравен белег, премахнал едното око, едната буза и ъгълчето на устата — сега Сторо говореше завалено. Ръката от тази страна също я нямаше — отрязана. Чаршафите закриваха раната на корема.

— Чувам, че заминаваш. Бих искал да не е така. Сетите вероятно ще нападнат — това е последната им възможност.

— Рел остава, а и Копринения, и Лис. А и сега градът е изцяло зад нас. Разполагаш с пълни кохорти и с капитан Гурджан. Имаш повече от достатъчно мъже и жени за стената.

— И въпреки това не ми харесва.

— С мен всичко ще е наред. Имам добър сержант като Банат.

— Няма да си в безопасност. В безопасност си тук, в града. Отделно, вземаш ония тримата със себе си. Не им се доверявам.

— Не мога да кажа, че аз самата ги харесвам, но те се биха за града, а Копринения смята, че на Ласийн не й достигат магове. Тия тримата могат да се окажат наистина важни.

Той си пое измъчен дъх — това изморяваше ли го? По-слаб бе, отколкото си бе мислила.

— И все пак не им вярвам. Защо отиват? Защо толкова желаят да отидат?

— Не знам. Но искат. Тъй че отиваме. А сега ти се постарай и се излекувай.

Тя стана.

Той се помъчи да се поизправи. Тя се доближи и нежно го върна на мястото му.

— Какво?

— Върни се. Чуваш ли? Върни се. Не искам… тази битка да те отнесе.

— Добре. Ще се снишавам. Хайде, ще наминем по-нататък.

Ръката му върху чаршафа се надигна към нея, разтвори се и се отпусна.

— Да. Внимавай там. Наистина внимавай.

— Ще внимавам.

Тя отстъпи и затвори вратата. Опря гръб в нея и помисли върху твърде голямата възможност и двамата да са пълни страхливци.

 

 

Вън я чакаше отрядът й от двадесет души. Все пак беше втората по старшинство сред началствата в града. Отидоха до Портата на зората, където шестстотин конници се строяваха в двойна колона. Призивът бе отправен преди известно време и с твърде откритата подкрепа на Рел подбраха шестстотин годни животни от останалите в града коне. Много кретаха едва-едва и не бяха нищо повече от изгърбени кранти, ала щяха да изкарат ден езда по добър път. На портата, докато все още се прокрадваше ивица сутрешна светлина, Фурията се спря. Там чакаха тримата братя, но също тъй Рел и Лис, и двамата на коне. До тях стоеше Копринения, скръстил ръце на все още незакърпената си риза, и Слънчевия, ухилен още по-кисело от обичайното.

— Какво значи това? — обърна се Фурията към Рел.

— Ние идваме — обясни Лис.

— Помолих ги да не идват — намеси се Копринения.

— Не бива. Градът…

— Той няма да дойде тази нощ — обади се Рел изпод забралото, с все още груб и изкривен от белега глас. — Ние знаем къде ще бъде той.

Фурията кимна. Наистина, от чутото нямаше начин чудовището да може да устои на цялата кръв, която предстоеше да се пролее. Очевидно Рел и Лис искаха да бъдат там за появата му. Тъй да бъде. В този миг, с толкова малко хора, тя не би отпратила никого. Фурията сви рамене към Копринения, който се стегна още повече и се намръщи безпомощно и неодобрително.

Слънчевия дойде при нея.

— Аз трябва да отида — изръмжа той.

— Единият от нас трябва да остане, а ми се струва, че аз съм началник на полевите части.

— Седмица по-рано не беше.

— Не бях, ала сега изведнъж съм. Дръж северната стена под око.

Презрението му й отвърна да не го учи как да си върши работата. Тя даде знак на сержант Банат. Той се изправи на стремената и махна. Знаменосците сведоха знамената напред и колоната бавно излезе от обърнатата на изток Порта на зората. Фурията издигна ръка за прощаване. Магът се поклони, здраво обгърнал себе си с ръце, с напрегната насърчителна усмивка върху устните. Слънчевия вдигна юмрук.

* * *

Отрядите на заместник-командир Улен вече бяха тръгнали, но той отиде с адютантите си на бойното поле, където някакво отделение редеше труповете за изгаряне. Най-близката до стана клада бе за починали след битката ранени. Сред тях лежеше тялото на военачалник Чос, някога Върховен юмрук при Ласийн.

Улен дръпна юздите и скръсти облечените си в ризница ръце на предния лък на седлото. Какво ужасно прахосване. Толкова много знания, хитрост и опит ги няма точно сега, когато са жизнено необходими. Империята се възправяше срещу своя най-стар и може би най-опасен враг, а бе загубила един от най-надарените си пълководци в нещо, което вече му изглеждаше безполезна вътрешна разправия. Нищо не поставя нещата на местата им тъй, както външният неприятел, а, Чос? Той вероятно би оценил иронията.

Конят на един от адютантите изцвили от нещо, за което Улен се надяваше да е непреднамерено нетърпение. За младежите в началото на офицерското им обучение този покойник не бе нищо повече от име, последна останка от приказни времена, чужди за тях като Т’лан Имасс. Какво ли знаеха за походите от преди повече от двадесет години — отпреди раждането на някои от тях? Улен обаче бе бил там. При първото си назначение бе по-млад от всички тях — просто вестоносец към щаба на Чос при последните завоевания.

От едната страна двама войници се изправиха от седнало положение в тревата и надянаха шлемовете си. Несъмнено бяха дошли да отдадат последните си почести — стари ветерани, може би хора, чиито спомени от Чос отиваха много по-назад, може би чак до първите походи. Улен бе завладян от порива да говори с тях, да споделят спомени за човека, когото бяха дошли да изпратят, ала те не изглеждаха предразположени към разговор и на него му се наложи да зачете това. Все пак, докато ги гледаше как си тръгват, долови нещо познато в това да ги вижда и двамата заедно. Може би в миналото пътищата им се бяха пресичали повече от веднъж.

Един от щабните му офицери се прокашля, Улен стисна устни и издиша. Димът от кремацията бе плътен и той трябваше да потиска пристъпа на кашлица. Сбогом, стари приятелю и наставнико. Ти заслужаваше нещо по-добро. Може би всички ние заслужавахме нещо по-добро. Той цъкна с език, подкара коня си напред и дръпна юздите настрани.

 

 

Яздеха по главното направление на похода на юг и най-напред подминаха претоварените каруци на обоза и тръгналите пеша хора от стана — парцалива тълпа талийски и малазански цивилни. Жените с децата, приятелките и проститутките, дори съпрузите на някои жени офицери, по занаят ковачи, кожари или готвачи. Махаха с ръка. После дойде ариергардът и личният обоз на императрицата, заобиколен от отделна гвардия от малазанска тежка пехота и знатни кавалерийски части. Посред тях, на сигурно място, се тътреше имперската кола, теглена от осем вола. Улен лениво се питаше дали Ласийн изобщо е в проклетото нещо и дали всичко това не бе само за показ. Малкото, което знаеше за нея, го заставяше да подозира точно това. След това стигнаха до колоните на запасните части — тук трябваше да бъде мястото на Улен, ръководството на войските заедно с Върховен юмрук Ананд. Той обаче бе любопитен да види полето напред и продължи нататък. Пресякоха вървящия в посока изток-запад търговски път и стигнаха до части от ядрото на войската, които се разгръщаха и се построяваха. Пред тях земята леко се накланяше напред. Тук ги очакваше Гвардията, сложила ръка на южния поклоннически път. Отвъд тях наклонът продължаваше и достигаше скалите в долината на Идрин.

Наемниците се бяха разположили в широка, разпростряна надалеко дъга, а крилата им бяха заети от фаланги. Явно искаха да привлекат удара в средата. Обетниците изглеждаха съвършено уверени в способността си да обезсилят и спрат всяко настъпление. Улен не бе склонен да се съмнява в тях. Той хвърли поглед към слънцето — клонеше към пладне, а денят бе влажен и се сгорещяваше бързо. Лош ден за каквато и да е дълга борба. На изток се издигаше огромното изронено възвишение, върху което едвам се различаваха развалините на Голямото светилище на Бърн. Той небрежно се запита дали Гвардията го разглежда като място за оттегляне и сбор; гвардейците обаче не приличаха на хора, които си подготвят възможности за случай на поражение.

Имперската лека пехота или унтанското опълчение, все едно — неговата тежка пехота ги наричаше „убийствените джуджета“ — вече се бяха построили по хълмовете, обрасли с висока, покафеняла от слънцето трева. Нискогнездящите птици бягаха, обезпокоени от техните движения. Много от арбалетчиците се изгърбваха и съвсем се скриваха от поглед, та Улен трябваше да се усмихне — да, добро прикритие, но няма да издържи. Маговете на Гвардията ще го изгорят. Беше го виждал преди. За разлика от повечето хора тук, той бе бил свидетел на всеобхватни сблъсъци между маговете, при които Лабиринт се сражава с Лабиринт, а под тях изгарят цели, покрити с хора, пространства земя. Беше присъствал на падането на столиците на остров Фалар и стомахът му се сви от ужас при мисълта за предстоящото. Все пак се утешаваше с разбирането, че пълен сблъсък от такъв вид не е в традициите на Гвардията. Те никога не са били изцяло строева сила, а повече помощен отряд към някоя редовна войска, особено поделение, което е добро за тесни, точно определени цели или задължения. Надяваше се, че определено несъвършеното местоположение ще помогне за изравняването на силите.

Напред се понесоха водещите части на малазанската, талийската и фаларската пехота. Вече се бяха разделили на отряди от по две или три роти. Преминаваха през нередовните войници като кораби през развълнувано море. Много от отрядите се бяха построили с открита среда — добра стратегия срещу бойни магове. Урко беше някъде там, долу, на западното крило със своите талийци, а В’тел — на изток със Златните моранти. Улен огледа далечния строй на Пурпурната гвардия — и те прилагаха такова разпръсване, смесено с редици. Все пак Гвардията трябва да бе информирана, че Ласийн е слаба откъм магове. Остават Ноктите! Не ги забравяйте! Това, че просто е решила да спести на офицерите на Лигата такова клане, не означава, че сдържаността й ще се разпростре и върху Гвардията. Не, точно обратното — Обетниците несъмнено ще се окажат погълнати от противника. Щом се замисли за това, Улен внезапно осъзна защо ни един Нокът не нападна него или друг офицер от Лигата. Тя се е нуждаела от тях за това! През цялото време! Дори и това е предвиждала!

Той почти падна от коня — толкова силен бе обхваналият гърдите му гняв. Нима в такъв случай не са имали никаква възможност? Всичко е било безполезно? За нищо? Той се спря, свали шлема и обърса потеклата от челото пот.

Хората от щаба му също спряха и го загледаха любопитно. Не — не би могла да знае със сигурност. Просто обикновено благоразумие. Пестене на средства. Той, Урко и останалите от Лигата са били пощадени. Ласийн през цялото време е възнамерявала да привлече хората им и убийството на обичани военачалници като Урко или Дужек не е начинът да го направиш. За Гвардията обаче такива съображения не се отнасяха. Срещу тях щеше да бъде пуснат в действие целият Нокът.

Докато гледаше, знамето на Меча достигна средата на полето — този път не на кон. Новият Меч, Корболо Дом, бе решил да се бие пеш, подкрепян от легион тежка пехота. Улен не знаеше много за него, освен чутото по-рано и видяното съвсем наскоро. Свирепостта и воинското умение на човека бяха несъмнени; на него обаче му липсваха излъчването или устремът, които така привързваха хората към Дасем. При стария Меч хората знаеха, че попаднат ли натясно, Дасем ще бъде там, за да ги защити, независимо от обстоятелствата. Улен знаеше това. Редица пъти беше виждал как Дасем, следван от своя отряд на Меча, пробива път през бойното поле, за да помогне на тежко притиснати части и позиции. Това не можеше да се очаква от този Меч.

— Господине? — осмели се един от офицерите му и го извади от унеса му.

— Да?

— Не бива ли да се връщаме?

Улен сви очи. Вече беше уморен.

— Да. Несъмнено Върховен юмрук Ананд се чуди къде ли сме се отнесли…

Той внимателно обърна коня си.

* * *

Новоназначеният пристанищен оценител Дженосо Ал’Суле от Коун изгледа с нещо близко до ужас олюляващото се, запъващо се придвижване на настоящия посетител на заетите им докове. Боже на хилядата настроения, моля те да не потъне на котвената стоянка! Началниците ще забележат загубата на приходи! Все пак, ако потъне, официално ще е заемал стоянката и тогава собствениците ще бъдат правно задължени…

Дженосо приглади чисто новата си униформа — имперско черно, поръбено с виненочервено — и зачака, докато пристанищните лодки довличаха кораба. Щом привързаха здраво въжетата към кнехтите, той тръгна напред и очакваше спускането на подвижно мостче, което да го посрещне. Такова обаче не се появи. Той спря рязко на края на дока и огледа релинга. Богове! Каква развалина! Да не са били в буря?

— Добре дошли? Корабът… — Дженосо се огледа за името. Беру, не! Кой би нарекъл така кораб? — … ааа, Рагстопър?

На парапета се показа блед, болнав моряк.

— Никой да не се качва на борда! — викна той доста силно и посочи с пръст.

— Много хубаво — ваша работа. Моята работа са регистрацията и инспекцията. Пуснете ме на борда сега.

— Не! Върви си!

— Не ставайте смешни. Товарът ви трябва да бъде прегледан и да бъдат събрани такси. Хайде, хайде. Не разполагам с цял ден.

Мъжът отметна дългата си, невчесана, мърлява коса.

— Чума! — викна той. — Да, така е! Имаме чума! Гледайте! Ооо!

Дженосо примигна объркано.

— Е, в този случай сте нарушили стандартната процедура. Трябва да хвърлите котва в залива, да вдигнете черно знаме…

Морякът бе избутан от старец с щръкнала сиво-бяла коса и набръчкано, потъмняло от вятъра лице.

— Правилно ли чух думите „стандартна процедура“? Какво им става на всички пристанища тия дни? Еех, едно време в Коун неколцина сребърни полумесеци стигаха… Опази ни, светий Десембрий! — извика мъжът, докато гледаше града. — Трябва да сте опитали да вземете такса не от когото трябва!

Дженосо се мъчеше да пренебрегне точността на непринуденото наблюдение.

— Няма значение — сега са необходими повече средства за възстановяването — следователно, да се залавяме за работа.

Старият капитан — тънката му, избеляла от слънцето риза едва се държеше на кокалестото тяло — му махна със свита ръка:

— Защо имперското знаме? Мислех си, че Коун е достъпен за най-високото наддаване. Или наддаването е приключило?

Дженосо отново се помъчи да запази равнодушно изражение и тон.

— Ще ви съобщя, че не вчера почти тридесет хиляди войници от провинцията Коун минаха оттук, запътени на запад, за да служат на Империята.

Капитанът потърка лицето си с ръка и направи физиономия.

— Така. Вчера или не? Кой ден?

— О… моля?

— Казахте „не вчера“. Кога е било тогава?

На пристанищния оценител му се стори, че някак си контролът над ситуацията му се изплъзва, ала не можеше точно да посочи как и кога стана това.

— О, вчера, или нещо такова…

— Е, защо не го каза, човече! В името на боговете!

Дженосо така силно стисна восъчната си табличка, че усети как върховете на пръстите му потъват в нея.

— Господине! Работата…!

— Цялата работа с това, което ни се предлага сега, е, че ние се предаваме. Сякаш Империята е стиснала всички пристанища в юмрук, тъй че ние си тръгваме!

Свъсените вежди на пристанищния оценител го заболяха.

— Не разбирам…?

— Нито пък аз. Тръгвай си!

— Какво — аз ли?

— Че ти какво — да не би да ги подкрепяш? — и той махна настрани. — Тръгвай си!

— О, не, капитане! Моля те! — примоли се някой. — В името на милостта на Солиел! Искаме вода, храна…

— Искате възможност да се измъкнете! Хайде, движение!

— Господине… — обади се Дженосо. — Господине!

— Да? Още ли си тук?

— За съжаление.

Откачен смях откъм капитана.

— Такова е настроението, момко.

Босоноги моряци, облечени в парцаливи гащи и ризи, се прехвърлиха през бордовете, за да се спуснат по въжетата. Дженосо посочи с ръка.

— Чакайте. Не можете да направите това. Чакайте. Да хвърляте котва и да вдигате котва, както ви скимне! Дължите такси — док, трябва да платите на лоцманите…

— Знаеш ли какво — обяви капитанът. — Ето ти началната вноска.

И той подхвърли нещо, някакво топче.

Изпаднал в паника, Дженосо хвърли табличката си, за да улови тъмната топка. Той я заподхвърля в ръце и я загледа.

— Какво е това? — направо изскимтя той.

— Каквото ти си мислиш, че е.

Дженосо замръзна и задържа топката — или яйцеобразното нещо, на ръка разстояние. Устата му зяпна, но не излезе звук.

— Вдигайте платната! — нареди капитанът. — Имаме попътен ветрец. По-слаб е от газовете, изпуснати от някоя графиня на прием, но ще свърши работа.

Платното и въжетата заскърцаха, а по палубата затропаха крака. Дженосо остана неподвижен. Ръцете го боляха.

— Сбогом на тези задушени от чиновничеството земи! — ревна капитанът. — Проклети да сте всички, оценители, събирачи на данък и всички вие, разбойници на държавна служба! Да приседнете на Гуглата дано! Сбогом на всички такси, десятъци, данъци, сметки и повинности! Проклинам ви всички да отидете от тъмната страна на Бездната!

Платната поеха слабия бриз. Моряците се захванаха да отблъскват кораба с пръти. Капитанът продължи словото си. Тази необичайна дейност неизбежно привлече вниманието на пристанищната стража и едно поделение тръгна да разследва. Сержантът му намери оценителя пребледнял, с разтреперани ръце, здраво стиснал нещо в тях. Сержантът внимателно го издърпа и го разгледа.

— Печат на имперския арсенал — замислено отбеляза той.

— Това не е ли… — пристанищният оценител заекна със слаб глас. — Не е ли…

— Обикновена димка — обясни сержантът и си я подхвърли от ръка в ръка. Вдигна брадичка към измъкващия се в залива кораб. — Кой беше това?

— Рагстопър — изпъшка Дженосо, докато раздвижваше и разтриваше ръцете си. Погледна надолу и видя как табличката му се е плъзнала точно през някаква дупка между дъските на дока и е паднала във водата. Той притисна горещите си ръце към лицето и се застави да не заплаче.

— Рагстопър, казваш? Е, ние ще го чакаме. Няма значение къде спре — ще го чакаме.

* * *

Морето се надигаше и тежките облаци предвещаваха буря, но въпреки това Ятенгар удари с тояжката си по палубата на Окаяник и свика съвещание на участниците в обреда. Хо седна на кърмата със Су и Девалет. Уикската вещица бе съвършено нещастна посред ужасното време, а корелската морска вещица се чувстваше напълно спокойно.

Участниците — около двадесет и трима без Ят — се дотътриха заедно и Хо отново бе поразен от тъжното зрелище. Всички ние приличаме на сбирщина селски малоумници. Косата ни е накълцана и лошо избръсната, облечени сме в намерени на кораба парцали — цялото старо облекло, сандали и подобни, е изхвърлено зад борда. Някои мъже дори бръснат телесното си окосмяване. Бледокожите са изгорели от слънцето. Кожата на всички ни е загрубяла, напукана и кърви от непрекъснатото търкане. Човек може да си помисли, че на борда има чума. И все пак действа — това, както и фактът, че островът е далеч зад нас. Мога да усетя как силите ми се възвръщат. Тук са, просто трябва да се осмеля да се протегна към тях.

Участниците се построиха в редички пред Ят, маг и жрец от Седемте града. Разбира се, Хо бе проучвал обредната магия много по-задълбочено от повечето учени магове и знаеше, че Су сигурно също е запозната с изискванията й. Уикските магьосници и вещици я използваха редовно. Мислеше си, че Девалет също ще да е в течение — Рюз се славеше със сложността на своите обреди.

Никой от тях не бе избрал да участва. Дали това беше просто следствие от личната омраза към Ят, или имаше нещо повече — по-дълбоко подозрение или естествен уплах, или пък последиците за всички участници, ако нещата потръгнат зле? Може би всичко заедно.

Започна достатъчно добре. Хо засече само нищожно отражение от присъствието на слаби следи от отатарала. Около насядалите магове корабът си плаваше, както всеки ден. Екипажът от Обетници скъси платната и закрепи всичко срещу приближаващата буря. Блуз стоеше на кормилото заедно с Почерпката, а Пръстите седеше до тях, облегнат на борда. Небето притъмня, а ниските плътни облаци се завихриха. Хо искаше да го спре, но разбираше, че времето ги притиска. Събитията се съсредоточаваха в Кюон. Наближаваше някаква кулминация, при която те трябваше или да действат, или да изгубят всякаква възможност да повлияят на изхода й.

Той огледа разранените си длани, петите на краката, изрязаните с нож разкървавени нокти — и всичко това самопричинено! Имаше ли в това някаква метафора за неговите и на спътниците му стремежи? Ако да, то тя не бе приятна.

Възгласи привлякоха вниманието му към Печалния — Блуз — на кормилото, както и към Почерпката и Мъждивия. Очите на човека бяха приковани върху Ят, устните му се движеха, докато следваше заклинанието и кимаше сам на себе си при приготовленията на Ят за наближаващото сливане. Хо смаяно се изправи — този беше маг! Да, наистина е един от нас!

— Ти си също тъй и маг — обърна се той към Блуз.

Онзи се спогледа с Пръстите и в края на устните му се надигна подигравателна усмивка.

— Не го разгласявай. Пръстите и аз искаме да изненадваме хората с това.

— Кой Лабиринт, ако мога да попитам?

Свиване на рамене:

— Д’рисс.

И тъй, Пътищата на земята. Лабиринтът бе много подходящ за проучванията им в Пъкъла. Така ли е успял той да се отърси от станалото с него там? Ала успял ли е? И той — забеляза Хо — не участваше в обреда. Блуз и другият Обетник се бореха с тежката дръжка на кормилото и здраво я въртяха. Девалет стоеше права и изучаваше надигащите се към тях като сивкави кули вълни.

— Скъсете платната още повече — викна тя на Блуз. — Сега.

Той не си губи времето да мисли или да отговаря, а просто кимна на Почерпката, който се затича да предаде заповедта.

— Прекалено леки сме — изръмжа тихо жената. — Трябваше да вземем повече баласт в Пъкъла…

— Още отатарал? — на шега я попита Хо.

В отговор морският маг посочи напред:

— Това ще ни убие също толкова сигурно.

Ледена пръска попадна на лицето на Хо. Той я обърса.

— Тогава да се надяваме Ят да успее.

Сега магът от Меър бе единственият човек, застанал изправен на палубата, без някой да го крепи. Всички останали седяха или се бяха хванали за въжетата отстрани. Тя стоеше с широко разкрачени крака и сключени на гърба ръце. Погледна към Хо.

— И двамата знаем, че целият ден ще отиде за привеждане на всички в хармония за събирането. Една вълна може да ни отнесе по всяко време преди това.

— Тогава по-добре ни помогни — обади се Су и тъмното й лице се набръчка в усмивка.

Девалет вдигна поглед към облачното небе и измърмори някакви проклятия на корелски. На Хо му се стори, че в езика дочува отзвуци от старото малазанско произношение.

— О, много добре — изсъска тя на талийски, хвана лоста на кормилото и го бутна към Блуз. — Хайде, давай ми го, проклетнико.

Онзи хвърли неуверен поглед на Хо, който му позволи с кимване. Той и Мъждивия поеха дълбоко дъх и предадоха лоста под надзора на Девалет. Незабавно Окаяник се закрепи, а придвижването му стана по-гладко. Тя побутна лоста само с показалеца и палеца на едната си ръка и носът се надигна, за да посрещне една прииждаща вълна.

— Твърде сме леки — неодобрително промърмори жената.

— Няма ли отражение? — напрегнато попита Су.

— Да, има отражение, проклето да е! — изръмжа морската магьосница. — Отатаралът е пила, която дълбае ума ми, но мога да го отстраня. Не, има нещо друго…

Очите й се свиха до процепи, докато търсеше навътре.

— … Нещо, което не мога да определя. Но го има. То тегли, като прилив или течение, и ме подтиква да се отклоня…

Тя поклати глава.

— Твърде повърхностно. Не мога да отделям време и усилия — вие го гонете!

Тя им обърна гръб и сложи край на всякакво разсейване.

Су изпрати на Хо съучастническа усмивка и той отново се запита — какво ли има предвид старицата с такива неща? Не беше ли просто подкана да вижда това, което съответства на неговите страхове и намерения? Щеше ли тя по-късно да твърди, че през цялото време е знаела как ще потръгнат работите? Превземките го отегчаваха безкрайно. Никой човек не можеше да опознае ума на другия или пък собствените си най-дълбоки подтици, надежди или чувства. Всички хора бяха непознати — източник на постоянни изненади, понякога разочароващи, но в други случаи приятни. Той смяташе, че така стоят нещата с всички.

В средата на палубата Ят също седеше с отпусната в скута тояжка и се мъчеше да втъче лептата на участниците в еднороден поток на уловена сила, която да бъде удържана, обединена и пречистена, а после пусната да действа във внушителна проява на воля и намерение — прехвърлянето на кораба през Лабиринт от едно физическо място на друго.

* * *

— Какво чакат? — попита Брил с ръка на лопатата, докато гледаше редиците на Гвардията на юг.

Наит не спря яростно да удря сухата земя.

— Отде да знам, в името на Бездната? Сега спирай да клинчиш и се залавяй за работа!

Брил се ухили и се зае отново да копае тяхната траншея.

Просто гледай да издържиш още малко, молеше се Наит, и ще имаме отличен отбранителен участък. Още съвсем мъничко… Той приклекна в тревата и се огледа наляво и надясно. Нямаше много движение. Единични изстрели откъм леката пехота — нищо сериозно. Какво чакат всички? Работата е, че беше много плашещо. Май никой не гори от желание да го убият, струва ми се. Мей бе подбрала хубав хълм — не твърде висок, за да привлича ненужно внимание, нито пък твърде нисък. Нито близо до средата, нито прекалено настрани. Щом домъкна взвода си, Наит разпореди на всички да копаят дълга полукръгла траншея — тяхното укритие, щом маговете и Забулените излезеха на лов. Мей и редовните войници монтираха каменомета. При това сражение вместо камъни щеше да изстрелва нещо много по-смъртоносно по всеки маг или Обетник, достатъчно глупав да разкрие позицията си.

Щом стана дума за магове, с тях бе Хеук. Към някои от сапьорите взводове зачислиха кадрови магове, при все че Наит не можеше да проумее каква полза би имало от стария сюнгер. Той подръпна своята бригантина от кожа и желязо — намерена в каруците на снабдителните части от ловките пръсти на неговите наборници. Те също се перчеха с по-добри доспехи — подплатени с плъст и многослойни кожи, подсилени с халки и гвоздеи, железни шлемове, набедреници и налакътници. Твърде много броня. Те обаче бяха млади. Ако останеха живи достатъчно време, щяха да открият точното равновесие между защита и тежест.

Смесени конни отряди — малазанци и хора от Лигата — пазеха далечните краища на полето; бяха твърде малко, за да извършат нещо повече. Повечето от командирите бяха слезли от конете, за да застанат заедно с батальоните си. В средата на полето знамето на Меча обещаваше настъпление, но то не започваше — очакваха нареждането на Ласийн. Наит се питаше колко ли време ще продължи това. Какво чакаше тя? Защо не пуска напред леката пехота и не протръби настъпление? Вече е следобед, а все още никой не е разменил удари с противника.

На бронирания ръкав на Наит кацна кафяв скакалец и той духна, за да го отпъди. Върви си, дребосъче — тук нещата ще станат твърде горещи за такива като теб. Той забеляза, че стрелбата на унтанското опълчение на лявото крило зачестява. Някое острие или редица от Гвардията бе настъпило или направило нещо друго и опълченците отговаряха. Щом видяха братята и сестрите им да стрелят, още и още арбалетчици се показваха за стрелба. Полетите на стрелите стигнаха до непрестанно тропане, след това до дъжд, а после до убийствена буря. Ето как щеше да започне — някое незначително движение ще предизвика отговор, той ще предизвика друг отговор, използваните сили ще нараснат и двете страни ще бъдат въвлечени, преди да са го усетили. Изцяло лишен от самозаблуди, Наит знаеше, че е новак. Такова разгръщане на хаос, на слепи сили, удрящи една по друга в мрака, отвръщащи без мисъл, изглеждаше смислено в сравнение с видяното от него досега. А и достатъчно скоро щеше да се стъмни — проклятие! Сякаш нещата не можеха да станат още по-зле! Мракът! Няма начин да се ометат от това поле преди нощта.

Наит се огледа за кадровия маг.

— Хеук! Идвай тука!

Старецът се появи — примижал, с омазнена коса.

— Ти с какво ще ни помогнеш?

Хеук закри очите си срещу следобедното слънце.

— Молете се да нямате нужда от мен…

— Да, да. Само това чуваме от теб. Е, ти знаеш ли какво казвам на това? Казвам пълни глупости! Ще имаме нужда от всички!

Магът огледа полето изпод дланта си и кимна в кисело съгласие.

— Мисля, че си прав.

— И?

— И… — и той отново се сниши в плиткия окоп — ще чакаме нощта.

Наит се озапти да не хвърли лопата пръст по него. Поглеждаше с едно око на затягащото се огнено сражение. От поделението на фланга, което поемаше пороя от стрели, излетяха две огнени дъги, извиха се към небето, а после се стовариха надолу и избухнаха в бушуващ оранжево-червен пъкъл. Пред тях се издигаха ивици от пламък, тъй като изсушената от слънцето трева пое огъня като суха прахан. Леките пехотинци бягаха като мравки от разритан мравуняк.

Наит се напъха в широката колкото раменете му траншея. Господарката да е на помощ, започна се! И работата не изглежда добре.

— Вода! — ревна той. — Залейте се!

Той се замъчи да развърже с разтрепераните си ръце един издут мях.

Някъде в далечината прозвуча гърмежът на остриета. Техните кохорти обстрелваха някой маг, който и да бе той — като че ли той или тя са още на мястото си! И все пак се наложи някаква последователност. Маговете се показваха, за да разбият всяко съсредоточаване на сила, а сапьорите опитваха да ги проследят и унищожат. Наит харесваше последната част… но не бе особено въодушевен от преследването. Ще бъдем размазани, докато си тътрим задниците из това поле. Не — няма да стане.

— Хеук!

Бърборка се показа, приклекна над Наит и дългата й кожена ризница докосна земята под коленете й.

— Да продължаваме ли да копаем? Копаем целия проклет ден. Искам да кажа, боят започна.

— Ще слезеш ли тук! Идва огънят!

— Не — отвяха го.

Наит се изправи.

— Какво искаш да кажеш — отвели са го?

Той присви очи над бойното поле. Във въздуха висеше много дим, но все още твърде малко огън. Хеук се беше измъкнал и бе прегърнал високата си кафява глинена кана.

— Какво стана с огъня? — попита Наит.

— Някой от нашите го е угасил.

— Имаме някой, дето да може да направи това?

Вдигане на рамене.

— Да. Лабиринтът Серк. Може би Бала.

— Бала? Тази пък коя е?

Ухилени развалени зъби:

— О, ще я познаеш, щом я видиш.

Бърборка продължаваше да клечи до окопа. Наит я изгледа ядосано.

— Какво правиш тук, в името на изгнилата Полиел? Хващай се да работиш! Продължавай да копаеш — сапьорите правят това.

Лицето на момичето се удължи и то си тръгна. Наит огледа Хеук.

— Слушай, не искам да ме разкарват насам-натам из игрището на Гуглата току пред нас…

— Разумно решение.

— Само че трябва да засечем целите си и тъй нататък. Не можеш ли да направиш нещо, за да ни помогнеш?

Магът сведе мърлявото си набръчкано лице към гърлото на каната, сякаш проучваше дълбините й. Вдигна поглед и намигна.

— Смятам, че може и да мога да го направя.

Веждите на Наит се вдигнаха. Проклятие — всъщност ще видим този взел-дал дъртак да свърши нещо?

— А? Ами направи го.

— Чакай нощта.

И магът се смъкна долу.

Умник. Наит внимателно огледа редиците. Знамето на Меча продължаваше полека-лека да се придвижва напред, без обаче той да е съвсем преминал в настъпление. Редовете на Гвардията оставаха неподвижни. Защо са опрели гръб в скалата? Вярно е, че трябва да държат пътя към моста, но все пак… И двете страни не желаят да се цапат с кръв. Ние знаем, че Обетниците ни чакат; ние пък сме четири към един повече от тях.

* * *

Бляскавата не можеше да повярва в това какъв погром нанасят унтанските опълченци на нейните редици. Бяха като хапещи мухи или стършели, а нейните хора — като объркания бедрин, който опитва да ги помете. Нещо трябваше да бъде сторено. Още колко време трябваше нейните мъже и жени да удържат положението и да не са нищо повече от удобни цели?

Братя! В мислите си тя се обърна към своите паднали братя и сестри Обетници. Говорете със Скинър. Трябва да настъпим! Да прочистим бойното поле от тази заплаха! Не можем повече да отлагаме!

Твоите притеснения ще бъдат съобщени — донесе се отговорът отдалеч.

Притеснения? Нейната тактическа преценка не е нищо повече от някакво притеснение? Та нима тя не беше втора в командването?

Скинър те предупреждава да оставиш настрана паниката си. С тези вредители ще се разправим в подходящото време.

Паника! Паника! Тя стисна дръжката на дългия си тънкоостър меч. Той за какъв се вземаше? Тя почти напусна мястото си на началник на крилото, за да застане срещу него, но се въздържа — знаеше, че не може да изоставя позицията си. Проклет да е! Както и да е, ще действам, дори и той да не го направи! Братя! Заповеди за Опушения, Лъжльото и Шел — имате разрешение да дадете на леката пехота да се разбере и да продължите с настъплението!

Заповедите ще бъдат предадени.

Ще бъдат я. Скинър може и пукната пара да не дава за обикновените войници от третото въвеждане, но тя щеше да направи всичко възможно, за да защити подчинените й мъже и жени!

Заповедите са приети.

Добре. Сега на тия гадове ще им се стъжни, задето са доближили нейното крило!

Няколко мига по-късно посред полето между тях се надигна огнена стена и се запъти на север. Далечни фигури се загърчиха, изненадани от внезапното изригване. Мнозинството от леките пехотинци се обърна и побягна. Огненият клин се разшири и засили, а пламналият сред тревата пожар заплашваше да погълне цялата равнина. Тогава, също тъй внезапно, пламъците угаснаха. Кой беше този маг, в името на тайнствата на Кралицата? Опълченците отново запълзяха напред и започнаха да се целят в нейните редици, където войниците се криеха зад щитовете. Проклятие, та те са храбреци! Внезапни провиквания от изненада и тревога — стрелбата запецна и отслабна. Лъжльото и Шел работят. По-малко зрелищни от Опушения, но точно толкова ефективни. Можеше да си представи как Лъжльото разрушава оръжията им, а Шел размеква почвата под краката им. Достатъчно да ги обърне в бягство.

Тогава нещо проблесна през зрението й. Мъжете и жените от охраната й изпопадаха — един стискаше стрела във врата си, а друг в гърдите. В гърба на Бляскавата се опря студено желязо, тя се обърна, хвана ръката на нападателя, удари и строши гърлото му. Нокти! Две пълни Ръце! Още един приклекнал човек се прицели и тя се сниши — над главата й пропя стрела. Тя подскочи, търкулна се, събори жената, хвана я за главата, завъртя я и й счупи врата. Изправи се, извади дългите ножове от пояса си и нещо я удари — вълна от натиск, която след минаването си оставяше всичко наоколо тъмно и тихо. Изведнъж настана здрач, а небето беше безцветно. Полето си стоеше, ала сега се простираше празно. Сянката! Тя се завъртя и намери това, което търсеше — мага, малко по-нататък. Без да обръща внимание на болката от удара в гърба, тя се насочи към него.

Сенките се сгъстиха и се приближиха към нея. Тя продължи. Нещо я стисна за гърлото и прекъсна дъха й. Тя опипа врата си, ала не намери нищо. Сенките ме задушават! Как да… Тя се опита да диша, но нищо не стана. Дробовете й пламтяха. Гърдите й се свиха от растящия неистов страх. И въпреки това тя го видя през размазания полумрак — мага от Нокътя — и тръгна към него. Изненадващо, но мъжът не се помести — той невярващо гледаше вървежа й, а очите му все повече се разширяваха с приближаването й. Сенките се свиха като примката на бесилка. Тя усети как ударите на сърцето й постепенно заглъхват.

— Не… невъзможно — смаяно прошепна мъжът.

Може би е било необходимо по-подробно осведомяване за Обетниците — рече си Бляскавата, когато замахна и преряза гърлото му с един удар. После тя падна и зрението й помръкна.

Братя! Присъединявам се към вас…

* * *

Оло си пушеше лулата, излегнат в лодката, скръстил ръце, разперил крака навън, нахлупил шапка над очите срещу залязващото слънце на късния следобед.

— Лодкарю — изрече някой. — Да ме превозиш?

Лодката се залюля леко и той неохотно се надигна.

— А?

На дока стоеше дебелак в разкошни тъмносини дрехи и го гледаше; на дебелите му устни бе лепната особена плашеща усмивка. Оло го гледаше подозрително. Какво правеше богаташ като този, обръщайки се към него, в името на Бога с хилядата лица? Човекът приличаше на някакъв евнух или служител от двора на императрицата. Да не се беше загубил?

— Да, какво мога да направя за вас?

— Да използваш уменията си, добри ми лодкарю, за да ме преведеш през залива.

— През залива? Може би искате да кажете към доковете за подправки и коприна?

— Не. Искам да кажа точно през залива. На запад.

Оло се поизправи, вдигна поглед и закри очи.

— Ама там няма нищо…

— Това е моя грижа, не мислиш ли?

И човекът извади златна монета. Оло се облещи към монетата, после протегна ръка. Мъжът пусна монетата. Тежеше доста — не че бе държал много златни имперски слънца през живота си.

— Заповядайте.

Който и да бе, мъжът поне беше запознат с водата, понеже без усилие се отпусна на леките ръчно издялани дъски. Оло приготви греблата и се отблъсна от дока.

— От нападението и откак императрицата потегли, е спокойно, а?

— Да.

— Да, я! Та тя взе цяла Унта със себе си, нали така? — и се засмя.

Мълчание. Оло хвърли бърз поглед към пътника си и го видя как замислено гледа настрани; бледият му лик бе леко набръчкан от озадачено изражение. Оло също присви очи — човекът явно гледаше някакви сплетени листа, понесли се из вълните. Стари молитвени приношения. Явно не обичаше дребните приказки. Оло продължи да гребе и си даде миг, в който да снеме широката си вълнена шапка. Може би бутилка канско червено и онова талийско момиче — онова, дето се имаше толкоз важно. Или може би оризова ракия за толкова дни напред, колкото ще може да я понася. Като помисли за това — Оло бързо погледна потъналия в себе си пътник, извади една кратуна и отпи от нея.

— Какво замисляш, Маел?

Оло зина и се задави.

— Аз ли, господине? Нищо, господине! Просто съм малко жаден.

Евнухът обаче дори не гледаше към него. Беше се извърнал настрани и гледаше над водата. Оло също примижа, но видя само леките зелени извивки на залива и гората от кораби на котва. Лодката се забави.

Без дори да обръща глава, мъжът изрече:

— Продължавай да гребеш или скачай през борда. Решението е твое.

После протегна ръце през борда.

Оло го зяпна. Какво? Той кой е да…

Под ръцете на мъжа водата започна да се пени. Кипеше, все едно ври, засъска и избледня до светлозелено.

Оло за малко да падне назад, когато се опря на греблата. Богове, простете ми! Бъди благосклонен към мен, хилядосъщностни боже! Какво съм сторил, та да заслужа това — освен всички неща, които съм извършил, но за които не съм казал на никого?

— Тези нагънати листа. Цветята и венците на водата. Те какво са?

Оло гребеше по-здраво, отколкото го бе правил за последните тридесет години, и си пое дъх.

— Приношения. Молитви.

— Приношения за кого?

— За бога на водите, господине. За бога на всички морета. За бога с хилядата настроения, хилядата лица и хилядата имена.

— Не! Маел! Ще се гърчиш в смъртни мъки за това!

Оло зина към мъжа. Маел кой? После си спомни и отново загреба. Лодката друсаше и се клатеше в станалите изведнъж трудни води.

— Говори! Нареждам ти!

Оло някак си разбираше, че пътникът не се обръща към него. Лодчицата забърза, ала не заради усилията на Оло. Водата се надигаше и се издуваше под тях като духнато от вятъра одеяло, а неговата черупка се спускаше по склона му. Той изостави греблата, грабна кратуната, изсипа я върху лицето си и запреглъща. Ужасяващо, но чу нещо да се обажда:

— Малик. За какво да говорим?

— Какво си намислил? — попита пътникът.

— Аз? Нищо. Твоите нареждания не позволяват това. Просто съм наблизо — в очакване да ме призовеш. Трябва ли да бъда обвиняван за това, че други са ме усетили и са ми дали приношенията си? Молитвите си? Моя грешка ли е, че старите обръщения и заклинания са били някак си припомнени?

— За какво дрънкаш? — направо кресна пътникът му; вече държеше ръцете си свити в юмрук на слепоочията.

Гласът придоби остро звучене.

— Вече съм освободен от теб, Малик. Твоите запрещения върху мен се счупиха, разнищени от ударите на хиляди хора. Ти и аз сме приключили. Свършихме. Повече няма да разговаряме. Бих могъл да те смажа сега — а и трябва, заради всички извършени от теб престъпления. Аз обаче ще сдържа гнева си. Напоследък твърде много си позволявах да му се поддавам. Моят последен дар за теб е това преминаване. Това, твоят живот и милостта ми — дано да те задави.

Лодчицата изведнъж се завъртя като тапа и се понесе по разпенените води. Оло изпитваше ужасяващото усещане, че пада, после водата прехвърли бордовете, лодката се олюля и се успокои. Той се захвана да изгребва водата с шепи. Пътникът му се беше отпуснал на кърмата, подгизнал от вода. После Оло хвана греблата и започна да гребе за живота си. Западният бряг вече бе близо, при все че изглеждаше твърде стръмен и необитаем. Да не би да бяха излезли в залива? Когато лодката доближи скалистия бряг, той се огледа и изненадано отвори уста. Къде се намираше, в името на шегите на Кралицата? Та това не бе Унта! На север имаше град, само дето бе твърде малък. И той обаче изглеждаше да е преживял нападение. Той насочи лодката към някаква скала и стъпи с обутия си в сандал крак, за да я закачи. Вълните заплашваха да разбият лодката в брега, но той се оттласна и овладя порива. Движение извести, че пътникът му се е размърдал.

— Загубихме се, господине — викна той над шума на вълните.

Дълга пауза. После:

— Да, аз се загубих. Но може би не напълно.

Мъжът явно бе един от ония побъркани магове, за които бе чувал в песните, и някак си безумието му го бе засегнало — богове, дано премине!

— Искам да кажа, господине, че не знам къде сме.

Мъжът се помести напред и постави студена влажна ръка на рамото на Оло.

— В Коун сме — обясни той и отблъсна Оло, за да достигне скалата.

Оло го изгледа:

— Наистина ли, господине? Искам да кажа, че никога не съм бил тук.

Дебелакът отметна назад мократа си коса, кръстоса ръце на широкото шкембе, преплете пръсти и се загледа в града на север през спуснати клепачи.

— Е, вече си тук.

Нещо трябва да бе привлякло погледа му, понеже той се наведе, протегна се надолу и взе в ръка навито приношение от листа. В него имаше старо повехнало цвете здравец. Така, значи дори и тук, в Коун, рече си Оло. Известно време човекът доста замислено разглеждаше приношението, а дебелите му устни се бяха извили надолу.

— Търпение, това е урокът. Търпение — и приемане на непроменимото. Питам се дали най-после ще го науча?

— Простете, господине?

Все едно Оло не се беше обадил. Мъжът хвърли приношението обратно във вълните и се обърна. По-нататък на брега, при малка скала, щръкнала посред стръмен склон от камъчета, плавей и пясък, точно там, където не беше имало никой, чакаха мъже и жени. Оло разпозна облечените в тъмно фигури от историите и вече просто се радваше, че е бил оставен жив. Той надигна кратуната, за да отпие, но установи, че е празна, и я захвърли с отвращение. Тогава си спомни за монетата и зарови из ризата си. Намери я, викна радостно и крадешком погледна към брега, ала фигурите си бяха отишли, а с тях и страховитият му пътник. Дано всичките пропаднат в Бездната!

Той се отблъсна от хлъзгавия, покрит с водорасли камък, и загреба наобратно. Сега към Коун. Надяваше се да са достатъчно цивилизовани, та да имат поне един-два бардака. А и каква история имаше за разказване! Дори можеше да му стигне за една нощ в дома.

* * *

Улен вдигна шлема на загинал войник и видя, че е натежал от съсирена кръв. Той захвърли влажния предмет. Четирима от Обетниците убийци на Качулката. Запасните части в безпорядък. Някаква унищожаваща плътта магия от Лабиринт, спряна само от телата, които я нахраниха. Той долови погледа на лечителката, която се занимаваше с Върховния юмрук Ананд, целият в кръв и проснат върху наметало, и кимна въпросително.

Тя стана и доближи лице до ухото му.

— Може и да живее.

Улен се обърна към пребледнелите и разтърсени офицери от щаба — имперски и талийски.

— Променете реда на бригадите.

Облекчени отсечени кимания навсякъде.

— Останалите след мен. Отсега нататък се движим.

Отдавания на чест.

— Тъй вярно, началник.

Той се насочи на юг, към най-добрата наблюдателна позиция на полето, която можа да намери. По-напред дим покриваше целия склон, където яростни огньове се надигаха само за да се завихрят внезапно, все едно подети от невидим въртящ се вятър. Неравното множество нередовни войници продължаваше да изстрелва своите поразяващи ята стрели в сгърбените редици на войскарите на Пурпурната гвардия. Досега бръмченето и песента на арбалетните стрели бяха главните шумове на битката. Зад редиците чакаха остриетата, всичките ветерани и Обетници. На запад талийската тежка пехота на Урко бе пробила и сега се изправяше срещу няколко обединени остриета. Късмет, стари приятелю. Високото знаме на Меча продължаваше да натиска в средата, сега застанало срещу най-плътните редици. Улен трябваше да се възхити от смелостта и бойния дух на човека, въпреки съчетанието с твърде ужасяваща липса на въображение. Той махна на един вестоносец.

— Отивай при В’тел. Предай му похвалата ми и му нареди на всяка цена да разбие фалангата, а после да върви на запад към пътя и да отреже главните сили на Гвардията от моста.

— Слушам, господине.

Един лейтенант от щаба се прокашля и Улен се обърна с вдигнато чело.

Имперски офицер.

— При цялото ми уважение. Това не е планът на Корболо и Ананд за сражението.

— Не, не е. Аз обаче съм служил при Чос, който се е сражавал с Гвардията. Урокът му е да не се отнасяме към тях като към армия, а като към сбор от отделни лица. Да отделим остриетата, да ги обкръжим, да привлечем превъзхождащи сили и да ги унищожим.

Офицерите от имперския щаб се размърдаха неловко.

— Отново, при цялото ми уважение, господин заместник-командир. Ние победихме вас.

Улен просто примигна озадачено.

— Ние не бяхме Гвардията.

Обади се друг млад щабен офицер — жена от Дал Хон.

— Да проверим ли как е императрицата? Ами ако не е в безопасност?

Улен обърна погледа си към равнината.

— Това не е моя грижа. Работата ми е да спечеля това сражение, ако въобще е възможно.

И той отново потегли — достатъчно дълго бе стоял на едно място. Щабът и вестоносците можеха да изберат дали да го следват или не.

Той се изкачи до южния път — висока точка, чието легло е било издигнато от имперските инженерни части. Сега над широкия склон се беше събрала наситено кехлибарената светлина на късния следобед. Викове привлякоха вниманието му към средата на полето, където някакво въртене в светлината показа отварянето на Лабиринт. Разля се мрак и оттам излезе нещо тъмночерно, ъгловато и с крила. Демон. И то не от нашите. Офицерите от щаба извикаха разтревожено. Улен се обърна към тях.

— Наредете на опълчението да съсредоточи огъня си върху това нещо!

— Слушам — и жената от Дал Хон отдаде чест и хукна към най-близкия кон.

Добре. Един урок от Чос — дори и да знаеш, че не е достатъчно, направи нещо! Къде ли бяха проклетите им кадрови магове? Вече отнесени от Забулените?

Пред погледите на целия строй от мъже и жени нещото се хвърли върху тежката пехота на Урко, спусна се и захвана да замахва наляво и надясно. После се издигна с жертва в ръце и я разчлени пред всички — крайниците се завъртяха, а телесните течности се разплискаха. Улен можеше да се закълне, че всичките му хора потръпнаха пред зрелището. Гуглата да ги вземе! Трябва да покажем на всички, че притежаваме огнева мощ, за да спрем това чудо! Само това представление стига да пречупи бойния дух.

С тежки замахвания на крилата демонът се понесе на изток, където Златните моранти на В’тел кълцаха фалангата на Гвардията. Под създанието безредно заизбухваха остриета и разкриха несполучливите хвърляния на муниции. Къде са проклетите кадрови магове! Докато чудовището минаваше над някакъв хълм, нещо го удари и проблясване на синя светкавица накара Улен да потръпне и да извърне поглед. По склона отекна ужасяващ крясък, подобен на трошене на камък. Когато погледна отново, нещото удряше, обзето от бели пламъци, а от него бликаха капки разнообразни течности. Демонът започна да пада, а крайниците му да се гърчат, докато очертанията му се размиха, изтъняха и залиняха. Удари се в земята, събори нередовни войници и се блъсна в стената от щитове на малазанските редовни, които изпонасякоха потръпващата му плът. Сред имперските сили се понесе радостен вик. Всички хора и от двете страни се спряха и ужасено и очаровано загледаха сцената. Богове, топилка. Какъв ужасен начин да загинеш. Той си отбеляза хълма — гол, но опасан от тъмна черта, от окоп. Нещо необичайно в хребета го порази. Тревите се накланяха, олюляваха се, все едно от постоянен силен вятър — веене с ветрило! Бала.

— Дайте ми силно поделение от запасните части — поиска той.

— Имаме поделение Златни моранти — отвърна някой откъм смесицата от личната му охрана и щаба.

— Пратете ги да защитават хълма на източния фланг. Някой е изградил укрепление на полето.

— Укрепление, господине? Не е ли настъплението наша цел?

— Да отблъснем Обетниците? Едва ли. Но можем да ги разбием. Да проникнем между редовете им. Що се отнася до укреплението — и Улен вдигна брадичка на запад, — наближава нощта.

Офицерът пребледня и се поклони — очевидно мислите му се върнаха на ужасите от предишната нощ.

— Слушам, господине.

Изпаднал в немилост бивш Върховен маг и окопал се сапьорски взвод. Силна позиция. Успееше ли В’тел, можеше и да са в състояние да отстранят Гвардията от пътя.

— Какви са новините от моста? Какво става с канските войски?

Мълчание, докато щабните офицери обсъждаха нещата помежду си.

— Последните сведения са, че все още не са встъпили в бой — съобщи имперският лейтенант.

Улен спря да крачи по каменната настилка на пътя.

— Какво?

Объркване, размяна на уплашени погледи.

— Простете, господине…

— И вие приемате това?

Кимания отвсякъде. Проклети да са тия стиснати пресметливи мръсници!

— Изпратете съобщение през реката. Ако трябва, със стрела. Императрицата нарежда да нападнат този мост! И още — продължаване на протакането ще се смята за неподчинение, като след това потегляме към Кан!

— Господине! — възрази някой смаяно. — Дали разполагаме с властта…

Улен посочи на изток.

— Можем да загубим всякаква власт, Гуглата да я отнесе дано, каквато сме си мислили, че притежаваме. Вървете!

— Слушам — и един мъж изтича към конете.

Движение на пътя привлече погледа му. Появи се розова мъгла, която се раздуваше и се носеше към тях като облак. Тя поглъщаше пищящи войници, изчезващи пред очите му. Тяхната плът, доспехите им, дори костите им биваха смилани в понеслата се право към тях надвиснала мъгла. Войниците отскачаха настрани. Твърде дълго си стоял на едно и също място, глупако!

— Магия! — Улен отскочи от пътя.

* * *

Бляскавата не загуби съзнание, но след миг на известни разсъждения това не я изненада. Все пак се присъединяваше към Братята — мъртвите Обетници, привързани към своите братя и сестри. Поробени от Обета, от ужасните му необмислени условия — вечно противопоставяне. Надхитрили са Гуглата, така е, ала не могат да отдъхнат, винаги напомнят за Обета. Помни — непрекъснато идваха те да й нашепват насън и я тормозеха. Заклела си се! Помни своя Обет… Помни…

Една ръка я обърна. Тя примигна към небе с оловен цвят, закривано от скелетообразно, повехнало лице. Гуглата лично?

— Ти умираш — произнесе видението на смъртта. — Въпреки голямата ти жизненост, тя изтича.

— Ти… Имасс ли си? — пресипнало прошепна тя.

Изсъхналата плът на лицето не можеше да изрази чувство, но на Бляскавата й се стори, че вижда изненада.

— Не. Аз съм Еджуокър.

Бляскавата нямаше какво да каже, понеже името не значеше нищо за нея.

— Връщам те обратно. Твоето обвързване преминава в Сянката, а това аз не мога да позволя. Искам всички вие да си тръгнете. Ти и смъртоносният нарушител, който те е обвързал с Обета си, макар че е защитен.

Бляскавата изгледа особеното същество.

— Обвързал ме е с Обета си? К’азз ли имаш предвид?

— Както и да се нарича. Трябва да си върви. Сега ще те изпратя.

К’азз! Бляскавата прочисти мислите си, както когато призоваваше Братята. Там ли си? К’азз?

Смаяна изненада някъде далеч. Бляскава? Това ти ли си? Наистина?

К’азз! Къде си?

Бляскава, наблизо съм. Идвам! Слушай. Скинър и Качулката бяха! Те ме предадоха!

— Сега си тръгвай — обади се Еджуокър, а гласът му звучеше като ронене на суха прах. Изсъхнала ръка, само жили и кости, лежеше върху гърдите й.

Бляскавата опита да помръдне — от усилието погледът й се помрачи.

— Чакай!

 

 

От болката се задъха. Горещият задимен въздух я задавяше, тя се закашля и потръпна от спомена за пробождането.

— Ето я!

Някой се хвърли на земята до нея — Шел.

— Отново е с нас!

— Какво стана?

— Тихо сега.

И тя кимна на някого извън полезрението на Бляскавата. Тя извърна глава — Лъжльото, най-добрият им лечител. Той й кимна насърчително. Шел я изправи и й поднесе кратунка с вода. Какофонията на битката я връхлетя — по-близо, вече много по-близо. Имперската войска напредваше. Беше тъмно — залез-слънце. Лъжльото откопча доспехите й и плъзна ръка покрай страната й.

— Източното крило не издържа — обясни й Шел. — Имперските съюзници, морантите, настъпват към средата и опитват да ни отрежат от моста. Притиснати сме здраво и на запад. Според съобщенията обаче Качулката и Забулените са с развързани ръце. Казват, че Върховният юмрук загинал, че Мечът загинал, че и Урко е паднал…

— Кой го казва! — прекъсна я Бляскавата, разтреперана, докато се бореше за глътка въздух.

Шел обърса размазаната пръст от лицето и от късата си руса коса и сбръчка вежди.

— Забулените, разбира се…

Бляскавата се изправи и завъртя рамо откъм излекуваната от Лъжльото страна.

— Ноктите обаче ме намериха.

Още изненада, а чертите покрай устата на жената станаха по-дълбоки.

— И други…

— Кой още?

— Сарт, Бетел, Кеч. За тях знам.

Нито един приятел на Скинър.

— Повикай Сивогрив и Опушения при мен — веднага. И остани с мен.

Шел се поклони. На кого още можеше да разчита? Повечето от подчинените й — мислеше си и се надяваше тя. Как й се искаше ротата на Кал-Брин да бе успяла! С него се разбираха. С Пръстите и Джуп Алат щеше да е много различно. И острието на Блуз — какво се бе случило с тях, в името на тайнствата на Д’рек? Май бяха изчезнали от лицето на света.

Тя хвана ръката на Лъжльото и внимателно го отстрани.

— Още не, началник — притеснено каза той.

— Ще трябва.

Той поклати глава, понечи да говори, но се спря и кимна.

— Много добре.

Помогна й да стане. Тя огледа равнината. Нападението приличаше на мощно усилие за овладяване на полето. Гвардията не можеше да се сражава с императрицата и със самата себе си едновременно. Станеше ли това, тя трябваше да обмисли как да се изтегли — но накъде? Високомерно избраното от Скинър позициониране ги беше осакатило. Мостът бе твърде тесен, а и канците ги дебнеха във всеки един момент. Тогава отстъпление с бой до някоя защитима позиция. Единствената истински достижима възможност беше на изток…

И все пак, не трябваше ли да направи един последен опит? Тя се обърна към все още озадачената Шел.

— Остани тук. Помоли Сивогрив и Опушения също да ме чакат тук. Ще го направиш ли?

— Разбира се. Ти не си…

— Чакай връщането ми. Кажи на Опушения, че през цялото време е бил прав.

Магът постави ръка на облечената в ризница ръката на Бляскавата.

— Не отивай.

— Какво?

— Отиваш при него, нали така. Недей.

Бляскавата изгледа снопчето от бръчки около умоляващите очи на жената, заобиколената й от бразди уста; може би искаше да каже повече.

— Нямам представа за какво говориш.

Ръката се стегна.

— Бляскава! Опушения е говорил не само с теб.

— Тогава той говори неуместно.

И тя внимателно отмести ръката.

— Близнаците да го отнесат, жено! От какво се криеш?

— Губим си времето тук, маг. Изпълнявай задълженията си — както и аз трябва да изпълнявам своите.

Шел я отпрати с рязко махване на ръка.

— Отивай, глупачко! Той няма да те слуша.

Бляскавата се обърна и тръгна. Обетът. Помни своя Обет. Тя взе щит от загинал войник и го държа между себе си и леката пехота, докато пресичаше полето със събраните остриета. Викаха я Обетници, ала тя не отвръщаше. Хвърлени остриета избухваха и попиляваха пръст и чирепи, но тя не трепна. Свистяха стрели, удряха щита и се мятаха към нея, ала тя не спря.

Толкова близо бяхме… толкова близо до това най-накрая изцяло да се освободим от Обета, който е проклел всички ни.

 

 

Намери го при знамето, със скръстени ръце, както обикновено свалил забралото на шлема. Арбалетните стрели разсичаха въздуха. Една го удари и отскочи — не успя да пробие странната тъмночерна, блестяща ризница. Обетниците от неговата рота се бяха събрали около него — тя не можеше да си представи кои от Ноктите биха могли да опитат нещо срещу него. Танцьора, разбира се. Може би Топър, ако все още имаше умения — тяхното разузнаване им съобщи, че съвсем се е запуснал. Кой оставаше тогава? Никой. За миг тя се запита дали той има оправдание да е почти господарски уверен. Кой можеше да застане срещу него? Освен нея — и мисълта я споходи със свиване на вътрешностите.

— Бляскава — обади се той. — Напуснала си мястото си.

— Пълна Ръка отнесе охраната ми. Златните пробиха строя. Трябват ни подкрепления.

Той сведе облечената си в шлем глава.

— Навременна молба. Събирам остриета, за да посрещна заплахата. Ще тръгна с петнадесет от моите Обетници, за да ги разбия.

Вълна от изстреляни муниции внезапно подхвърли във въздуха пръст и чимове. Всички се снишиха освен Обетниците.

— А после? — провикна се Бляскавата; ушите й звънтяха.

— После тръгваме срещу позицията на императрицата.

— Тя едва ли ще остане, за да те посрещне — отбеляза Бляскавата с много повече презрение, отколкото възнамеряваше да покаже.

Ръцете му се освободиха и едната, облечена в желязо, отиде до черния камък — огладен янтар? — поставен на главичката на ефеса. Другата се протегна към нея и се сви в юмрук.

— Тогава Качулката ще я улови и ще я убие като червей!

Бляскавата трепна. Разбирам.

— После какво?

— После? Е, после нашите стремежи ще бъдат изпълнени.

— Искаш да кажеш, че Обетът ще бъде изпълнен.

Две стрели удариха щита й и преместиха тежестта на тялото от единия върху другия крак. Тя помести тежкия правоъгълник и го изправи.

Пауза. Скинър повика своите магове Обетници — Мара от Дал Хон, с рошавата й, сплъстена като лъвска грива коса; Гуин, в строгата си черна туника, пояс и панталони; Венчелистчето, посивял, окуцял, опрян на тояжката си.

— Мислите ти не отиват ли отвъд Обета, Бляскава? Не си ли се замисляла — а тогава какво?

— Връщаме се в Авор.

— Авор е изличен от картата! Повече не съществува. Келанвед беше твърде последователен.

Скинър отпрати възможността с махване на ръката.

— Значи, остава въпросът… тогава какво?

Шлемът се помести настрани, за да погледне зад нея, и мъжът отстъпи на една крачка. Бляскавата се обърна. През здрача и дима се приближаваха Обетници — Полугосподинчото, Котвата, Късметлията, Шел, Опушения, както и едрият Сивогрив, който трябваше най-после да извади меча.

Не, не сега! Не и когато танцуваме с имперските. Бляскавата се поклони на Скинър.

— Моите хора от източния фланг. Казваш, че си тръгнал срещу тези чужди съюзници чак отвъд морето. Много добре. Ние ще се оправим със запада. Какво ще кажеш?

Облечените в желязо пръсти на Скинър се свиха на дръжката на меча. Шлемът се обърна на запад.

— Много добре, Бляскава. Поеми това крило, а аз ще направя същото на изток. И двамата ще държим полето към полунощ. Дадено?

— Дадено.

И двамата се поклониха леко един на друг — Обетниците, на теория всичките равни, не си отдаваха чест. Скинър махна на Обетниците си и тръгна. Бляскавата гледаше след него и бавно изпусна дълга напрегната въздишка, от която цялата страна я заболя ужасно. Тя погледна Опушения — опърлен и запотен, с окъсани дрехи, с разкървавен нос — засега единствен от маговете Обетници продължаваше с настъплението и понасяше най-много от насрещните удари на кадровите магове.

— Казах ви да останете на мястото си.

Той посочи с пръст след Скинър.

— Кой знае какво можеше да направи…

— Сега не е времето.

— А кога тогава?

Дали да им каже? Ами ако не е било нищо повече от припадничаво самозалъгване? Наистина ли К’азз? Толкова близо? Богове, дано да е истина! И все пак… Не… би било твърде жестоко.

— След като нощта стане наша. Разбрахме ли се?

Кисела гримаса.

— Разбрахме се.

Бляскавата се извъртя, когато стрела от арбалет я удари отпред и закачи пурпурната й туника. Тя повика при себе си Опушения, Котвата и Шел.

— Събирайте всички, които можете. Доведете ги при мен на западния фланг. С идването на утрото ще има смяна на страните!

Те се поклониха и се втурнаха. Тя се обърна към малазанския изменник и го заразглежда, опряла ръце на хълбоците си. И той бе взел голям щит на малазански пехотинец.

— Ами ти? Ще убиваш ли малазански войници?

Сивогрив извърна поглед — ясните му небесносини очи явно бяха притеснени.

— Ще се бия, за да защитя себе си — прогърмя той.

Не. Не е достатъчно. Въобще не е достатъчно.

— Тогава заставай на мястото си и се защитавай, Гуглата да те вземе дано!

Тя замахна и се провикна към всички:

— Насам! Тръгваме да заемем западната страна! Разбийте всяко поделение! Унищожете всяка организирана съпротива!

Отговори й понесъл се през редиците гръмовен вик:

— За Херцога!

Да — за Херцога. Дано се върне и да не се окаже просто привидение, въплътило всичките ми надежди и страхове.