Брандън Сандърсън
Сияйни слова (95)

67
Злост и жлъч

„Пътят ми бе избран съвсем преднамерено. Да, съгласен съм с всичко, което казваш за Раисе, включително за страшната опасност, която той представлява.“

Далинар спря на завоите, водещи надолу от Иглата. Навани бе до него. В гаснещата светлина гледаха реката от хора, които се стичаха в лагерите от Пустите равнини. Армиите на Бетаб и Роион се връщаха от нападението на платото подир своите Върховни принцове, които навярно се бяха прибрали малко по-рано.

Отдолу към двореца приближаваше ездач; може би носеше на краля вести за нападението. Далинар погледна един от телохранителите си — тази вечер разполагаше с четирима, двама за него и двама за Навани — и му даде знак.

— Искате подробностите ли, господарю? — попита мостовият.

— Ако обичаш.

Човекът отърча надолу по завоите. Далинар умислено гледаше как се отдалечава. Тези войници бяха забележително дисциплинирани предвид произхода им, ала не бяха професионалисти. Не им се понрави, че той хвърли капитана им в затвора.

Смяташе обаче, че те не биха създавали тревоги заради това.

Капитан Каладин ги водеше добре — той беше тъкмо такъв офицер, какъвто Далинар търсеше. Беше предприемчив не защото искаше повишение, а заради задоволството от добре свършената работа. Подобни войници често започваха трудно, докато се научат да се държат разумно. В името на Бурите. Самият Далинар на няколко пъти в живота си бе имал нужда от подобни тежки уроци.

Продължи да слиза бавно с Навани. Тази вечер тя сякаш грееше. Косите й бяха украсени със сапфири, които сияеха меко в светлината. Навани обичаше да се разхождат заедно. Не бързаха за увеселението.

— Все си мисля — каза тя, продължавайки предишния им разговор, — че трябва да има начин да използваме фабриалите като помпи. Виждал си скъпоценни камъни, които са направени така, че да привличат определени субстанции, но не и други. Най-полезно е с неща като улавянето на дима над огъня. Можем ли да направим нещо, което да работи с водата?

Далинар изсумтя и кимна.

— Все повече и повече сгради в лагерите са водоснабдени — продължи Навани — по карбрантски маниер. Но в тях за придвижването на водата по тръбите се използва земното притегляне. Представям си истинско движение, със скъпоценни камъни в краищата на тръбите, които да притеглят водния поток обратно на земното привличане…

Далинар пак изсумтя.

— Онзи ден направихме пробив в изработката на новите Мечове.

— Какво? Наистина ли? Какво стана? Кога ще имате готов Меч?

Навани се усмихна и го хвана под ръка.

— Какво има?

— Просто виждам, че ти си оставаш същия — отговори тя. — Нашият пробив се състоеше в осъзнаването, че скъпоценните камъни в Мечовете — използвани за тяхното обвързване — може би не са били част от тях в началото.

Далинар се умисли.

— Това важно ли е?

— Да. Ако е вярно, значи Остриетата не се зареждат от камъните. Заслугата е на Рушу, която попита защо един Меч може да бъде призоваван и освобождаван, дори и камъкът му да е потъмнял. Нямахме отговор и тя прекара последните няколко седмици в разговори с Карбрант. Ползваше една от новите съобщителни станции. Сдоби се с откъс от времето няколко десетилетия след Измяната. В източника се говори за хора, които се учили да призовават и освобождават Мечовете като добавят към тях скъпоценни камъни. Явно случайна украса.

Далинар се свъси. Минаха край един шистокор, над който градинарят се трудеше и в този късен час — внимателно го пилеше и си тананикаше. Слънцето бе залязло; на изток току-що бе изгряла луната Салас.

— Ако това е вярно — радостно продължи Навани, — то ние отново се връщаме в положението да не знаем съвсем нищо за изработването на Мечовете.

— Не виждам защо това да е пробив.

Навани се усмихна и го потупа по ръката.

— Представи си как през последните пет години си вярвал, че противникът използва Войната на Диалектур като пример за своята тактика, и изведнъж ти докладват, че той дори не е чувал за този трактат.

— А…

— Ние допускахме, че по някакъв начин силата и лекотата на Мечовете е фабриал, захранван от скъпоценния камък. А може да не е така. Като че ли предназначението на скъпоценния камък е да се ползва само в първоначалното обвързване на Меча. Нещо, от което Сияйните не са имали нужда.

— Чакай. Не са ли?

— Не и ако този откъс е достоверен. Внушението е, че Сияйните са могли винаги да освобождават и да призовават Остриетата, но тази способност била загубена с времето. Възстановила се, едва когато някой добавил скъпоценен камък към оръжието си. Откъсът казва, че оръжията всъщност нагаждали формата си, за да приемат камъните, но не знам дали да вярвам на това.

— Както и да е, след като Сияйните паднали, но преди хората да се научили да слагат камъни в Мечовете и да ги обвързват, оръжията явно оставали свръхестествено леки и остри, въпреки че обвързването било невъзможно. Това би обяснило още няколко откъса от източници, които четох и ми се сториха объркващи…

Тя продължи да говори. Гласът й беше приятен на Далинар. Подробностите по изработката на фабриали обаче сега не бяха важни за него. Грижа го беше. Трябваше да е така. И за Навани, и за потребностите на кралството.

Просто не можеше точно сега. Обмисляше подготовката за похода в Пустите равнини. Как да опази Превръщателите от погледите на хората, както те предпочитаха. Чистотата не биваше да създава трудности. Колко писари трябваше да води. Коне. Оставаше само една седмица и Далинар беше готов с повечето неща, например с изграждането на подвижните мостове и изчисленията по снабдяването. Но винаги имаше какво още да се предвиди.

За нещастие, не можеше да предвиди най-голямата променлива, не и с точност. Не знаеше с колко войска ще разполага. Зависеше от това кои Върховни принцове щяха да се съгласят да тръгнат с него, ако изобщо някой се съгласеше. Оставаше по-малко от седмица, а той още не знаеше със сигурност дали някой ще дойде.

Най-голяма полза ще имам от Хатам, размишляваше Далинар. Той води стегната войска. Само Аладар да не беше взел така твърдо страната на Садеас; не мога да разбера този човек. Танадал и Бетаб… Бурите да го отнесат, да взема ли техните наемници, ако някой от двамата се съгласи да дойде? Такива войници ли искам? А смея ли да откажа дори едно копие, което идва при мен?

— Няма да получа от теб хубав разговор тази вечер, нали? — попита Навани.

— Не — призна Далинар. Стигнаха в основата на Иглата и поеха на север. — Съжалявам.

Навани кимна и той видя как маската й се пропуква. Говореше за работата, колкото да говори за нещо. Далинар спря до нея.

— Знам, че те боли — меко рече той. — Но ще попремине.

— Тя не ми позволяваше да й бъда майка, Далинар — каза Навани, вгледана в далечината. — Знаеш ли това? Сякаш… сякаш щом стана девойка, Ясна вече нямаше нужда от майка. Опитвах да се сближа с нея, а срещах такава студенина, все едно самото ми присъствие й напомняше, че някога е била дете. Какво стана с малкото ми момиченце, което задаваше толкова много въпроси?

Далинар я придърпа към себе си. Благоприличието можеше да върви в Преизподнята. Наблизо телохранителите се разшаваха и се обърнаха на другата страна.

— Ще ми отнемат и сина — прошепна Навани. — Опитват се.

— Аз ще го защитя — обеща Далинар.

— А кой ще защити теб?

Далинар нямаше отговор на този въпрос. Да каже, че телохранителите ще свършат тази работа, звучеше изтъркано. Не това го питаше Навани. Кой ще те защити, когато убиецът се върне?

— Почти ми се иска да се провалиш. Като удържаш единството на кралството, ти се превръщаш в мишена. Ако всичко просто рухне и отново се разделим на княжества, може би той ще ни остави на мира.

— И тогава ще дойде бурята — тихо каза Далинар. Дванадесет дни.

Навани най-сетне се отдръпна, кимна и възвърна самообладанието си.

— Прав си, разбира се. Просто… за пръв път ми е. Да се справям с това. Как успя, когато Шшшш умря? Знам, че я обичаше, Далинар. Не е нужно да отричаш заради мен.

Далинар се умълча. Първия път. Загатване, че смъртта на Гавилар не я е съсипала. Навани никога не беше намеквала толкова открито за… трудностите между нея и Гавилар.

— Съжалявам — каза тя. — Толкова труден ли беше въпросът, заради това кой го задава? — Прибра кърпичката, с която попиваше очите си. — Извини ме. Знам, че не искаш да говориш за нея.

Не че въпросът беше труден. Далинар не помнеше съпругата си. Странно, можеше със седмици да не забелязва тази празнота в спомените си, промяната, която бе откъснала част от него и после бе затворила раната. Без никакво чувство при споменаването на името й, което той не можеше да чува.

Най-добре да говори за друго.

— Не мога да не заключа, че убиецът е замесен във всичко това, Навани. Бурята, която се задава, тайните на Пустите равнини, дори Гавилар. Брат ми знаеше нещо и не го сподели с никого от нас. — Трябва да намериш най-важните думи, които човек може да каже. — Бих дал почти всичко да разбера какво е то.

— Предполагам. Ще се върна към тогавашните ми дневници. Може да е казал нещо, което да ни даде следа. Но те предупреждавам, че съм се вглеждала в тези записи десетки пъти.

Далинар кимна.

— Както и да е, днес си имаме грижа. Те са нашата цел днес.

Двамата се обърнаха и погледаха как каретите трополят край тях по посока на близкия басейн, където светлините бяха меко виолетови в нощта. Далинар присви очи и видя да се приближава колата на Рутар. Върховният принц беше загубил всички Брони и Мечове с изключение на собственото си Острие. В бъркотията бяха успели да отрежат дясната ръка на Садеас, ала главата си оставаше. А тя беше отровна.

Другите Върховни принцове не бяха по-малко трудни от Садеас. Противяха се на Далинар, понеже искаха нещата да вървят лесно, както навремето. Засищаха се с богатствата и игрите си. Празненствата го показваха пределно ясно с екзотичните храни и пищни одежди.

Самият свят отиваше към края си, а алетите се веселяха.

— Не бива да ги презираш — рече Навани.

Далинар се свъси още повече. Навани го разбираше твърде добре.

— Чуй ме, Далинар — рече тя и го обърна, за да я погледне в очите. — Излязло ли е нещо добро, когато бащата мрази децата си?

— Не ги мразя.

— Презираш разточителството им и малко ти остава да презреш тях самите. Те живеят както знаят, както обществото ги е научило, че подобава. Няма да ги промениш с презрение. Ти не си Шут; работата ти не е да им се надсмиваш. Работата ти е да ги прегърнеш, да ги насърчиш. Поведи ги, Далинар.

Той пое дълбоко дъх и кимна.

— Ще ида на острова за дамите — каза Навани, щом забеляза, че мостовият се връща с вестите от Пустите равнини. — Смятат ме за причудлива останка от нещо, което е по-добре да остане в миналото, но си мисля, че все пак ме слушат. Понякога. Ще направя каквото мога.

Разделиха се. Навани забърза към празненството, а Далинар се забави да чуе сведенията от мостовия. Нападението на платото беше успешно и скъпоценното ядро бе взето. Стигането до платото отне доста време — то се намираше дълбоко в Равнините, почти на предела на проучената област. Паршендите не бяха дошли да се сражават за ядрото, ала техни съгледвачи бяха наблюдавали отдалеч.

Пак са решили да не се бият, помисли Далинар, докато изминаваше последните крачки към увеселението. Какво означава тази промяна? Какво са намислили?

Мястото на празненството се състоеше от няколко направени с Превръщател острови и се намираше до Иглата. Басейнът беше наводнен по обичая и изкуствените могили се издигаха между рекичките. Водата сияеше. За да се постигне това приказно впечатление, вътре бяха потопени сфери, много сфери. Пурпурни, за да си прилягат с луната, която тъкмо се издигаше над хоризонта, виолетова и крехка.

Тук-там бяха наслагани фенери, но с по-тъмни сфери, навярно да не отвличат от сиянието на водата. Далинар мина по мостчетата до най-далечния остров — кралския, където дамите и господата се смесваха и където бяха поканени само най-издигнатите. Далинар знаеше, че тук ще намери Върховните принцове. Дори Бетаб, който току-що се бе върнал от платото, вече беше на острова. Разбира се, бързото му връщане от нападението се дължеше на това, че той предпочиташе да ползва наемни войски. Щом вземеха скъпоценното ядро, Бетаб често се прибираше начаса с плячката и оставяше хората си да се оправят сами.

Далинар мина край Шута, който се беше върнал във военните станове с присъщата си тайнственост и обиждаше когото свари. Далинар нямаше желание днес да разменя словесни нападки с него. Вместо това потърси Вама — Върховният принц като че наистина се вслуша в призивите му последния път, когато вечеряха. Може би с още малко побутване щеше да се съгласи да се присъедини към Далинар за нападението над паршендите.

Докато Далинар минаваше през острова, го следваха погледи и почваха приглушени разговори. Вече бе свикнал да очаква тези погледи, ала те продължаваха да го притесняват. Дали пък тази вечер не бяха повече? Дали не се задържаха по-продължително? Напоследък не можеше да се появи в обществото, без да долови усмивки по устните на твърде много хора, сякаш всички те участваха в някаква голяма шега, която не му казваха.

Свари Вама да разговаря с три възрастни дами. Едната беше Сиви, върховна господарка от двора на Рутар, която противно на обичая бе оставила съпруга си да се грижи за владенията им и лично бе дошла в Пустите равнини. Подсмихна се при вида на Далинар, а очите й бяха пронизващи като ками. Кроежът за отслабване на Садеас почти се беше провалил, ала това се случи отчасти, защото щетите и срамът бяха понесени от Рутар и Аладар. Двамата загубиха Броненосци в боя с Адолин.

Е, Рутар и Аладар никога нямаше да минат на далинарова страна — те бяха най-силните поддръжници на Садеас.

Четиримата се умълчаха, когато Далинар отиде при тях. Върховният принц Вама присви очи в смътната светлина и го огледа от глава до пети. Зад кръглоликия принц стоеше виночерпец с бутилка от едно или друго екзотично питие. Вама често носеше от своите напитки по празненствата, независимо от това кой е домакинът. Мнозина смятаха за политическа победа да се покажат достатъчно добри събеседници, та да спечелят глътка от внесеното от него.

— Вама — продума Далинар.

— Далинар.

— Искам да обсъдя нещо с тебе — продължи Далинар. — Впечатлен съм от постигнатото от теб на платата с леката ти конница. Кажи ми как преценяваш кога да рискуваш и да нападнеш с всичките си ездачи? Загубата на конете лесно може да надхвърли приходите ти от скъпоценните ядра, а ти успяваш да уравновесиш това с хитри стратегии.

— Аз… — Вама въздъхна и отмести поглед. Наблизо неколцина младежи гледаха Далинар и се подсмихваха. — Всичко е въпрос на…

В другия край на острова се разнесе по-силен шум. Вама пак заговори, но очите му току пробягваха нататък. Последва взрив на още по-звучен смях. Далинар се насили да погледне. Видя жени, покрили устите си с длан, и мъже, които се прокашлят, та да затулят възклицанията. Половинчати опити за запазване на алетското благоприличие.

Далинар отново се обърна към Вама.

— Какво става?

— Съжалявам, Далинар.

До него Сиви пъхна под мишница някакви листове. Понесе погледа на Далинар с пресилено безгрижие.

— Извинете ме — рече той. Свил ръце в юмруци, Далинар се отправи към източника на шума в другия край на острова. Щом наближи, онези стихнаха, разделиха се на по-малобройни групички и взеха да се разотиват. Бързото им пръсване изглеждаше почти нарочно. Така го оставиха лице в лице със Садеас и Аладар, които стояха заедно.

— Какви ги вършите? — попита ги Далинар.

— Празнуваме — отвърна Садеас и тикна в уста парче плод. — Очевидно е.

Далинар пое дълбоко дъх. Изгледа Аладар, дълговрат и плешив, с мустаци и брадица под долната устна.

— Би трябвало да се срамуваш — изръмжа му Далинар. — Навремето брат ми те имаше за приятел.

— А мене — не? — обади се Садеас.

— Какво сте направили? — поиска да узнае Далинар. — За какво приказват всички и се подхилкват в шепа?

— Все приемаш, че аз съм направил нещо — възрази Садеас.

— Понеже когато си помисля, че не си, бъркам.

Садеас се усмихна тънко. Накани се да отговори, обаче поразмисли и накрая само натъпка още един резен плод в устата си. Дъвчеше и се хилеше. Каза само:

— Вкусно е — и се обърна да си ходи.

Аладар се позабави, сетне поклати глава и го последва.

— Никога не съм си помислял, че си пале, което върви по петите на стопанина си, Аладар — провикна се Далинар подире му.

Никакъв отговор.

Далинар изръмжа и пак тръгна през острова в търсене на някой от неговия лагер, който да е чул какво става. Явно Елокар закъсняваше за собственото си увеселение, но Далинар вече го съгледа да се задава. Още нямаше и помен от Хал или Тешав — те несъмнено щяха да дойдат днес, когато Хал вече бе Броненосец.

Можеше и да се наложи Далинар да иде на някой от другите острови, където се сбираха по-дребните светлооки. Тръгна, но спря, понеже дочу нещо.

— А, Сиятелни господарю Амарам — провикна се Шутът. — Надявах се, че ще мога да те видя тази вечер. Цял живот се уча как да накарам хората да се чувстват нещастни и е истинска радост да срещна някого с такава вътрешна дарба в същото това умение, какъвто си ти.

Далинар се обърна и съгледа Амарам, който бе дошъл току-що. Носеше наметалото на Сияйните рицари и държеше под мишница куп листове. Спря до столчето на Шута. Осветената вода придаваше на лицата им лилав оттенък.

— Познавам ли те? — попита Амарам.

— Не — безгрижно отвърна Шутът. — Но за щастие можеш да добавиш това към списъка с много, много неща, за които си невеж.

— Обаче вече се запознахме — отвърна Амарам и подаде ръка. — Значи списъкът е с една точка по-къс.

— Моля ти се — възрази Шутът и отказа да се здрависа. — Не бих искал това да се допира до мен.

— Това?

— Нещото, което ползваш, за да изглеждат ръцете ти чисти, господарю Амарам. Ще да е някое истински силно вещество.

Далинар забърза нататък.

— Далинар — обади се Шутът и кимна.

— Шуте. Амарам, какви са тези книжа?

— Една от твоите писари ги взе и ми ги донесе — обясни Амарам. — Преписи от това се разпространявали на празненството преди да дойдеш. Чиновничката ти помислила, че Сиятелната Навани може да поиска да ги види, ако вече не ги е видяла. Къде е тя?

— Очевидно гледа да е по-далече от тебе — отбеляза Шутът. — Късметлийка.

— Шуте — остро рече Далинар. — Нещо против?

— Рядко.

Далинар въздъхна, обърна се към Амарам и взе хартиите.

— Сиятелната Навани е на друг остров. Знаеш ли какво пише тук?

Амарам посърна.

— Ще ми се да не знаех.

— Мога да те халосам по главата с чук — предложи с радост Шутът. — Един хубав удар ще ти помогне да забравиш и ще направи чудеса с мутрата ти.

— Шуте — безизразно повтори Далинар.

— Само се шегувам.

— А, хубаво.

— Чукът няма и да нащърби дебелата му чутура.

Амарам удивено се обърна към него.

— Много добре докарваш това изражение — похвали го Шутът. — Дължи се на голям опит, предполагам?

— Това ли е новият Шут? — попита Амарам.

— Имам предвид — поясни Шутът, — че не бих искал да наричам Амарам имбецил…

Далинар кимна.

— … понеже после има да му обяснявам какво значи думата, а се съмнявам някой от двама ни да разполага с толкова време.

Амарам въздъхна.

— Защо никой не го е убил досега?

— Тъп късмет. Късметлия съм, че всичките сте толкова тъпи — каза Шутът.

— Благодаря ти, Шуте — отвърна Далинар, взе Амарам под ръка и го замъкна настрани.

— Още едничка, Далинар! Само една последна обида и го оставям на мира.

Продължиха да вървят.

— Господарю Амарам — провикна се Шутът, стана да се поклони и заговори с тържествен глас. — Поздравявам те. Ти си онова, което по-незначителни малоумници като Садеас се домогват да станат.

— Книжата? — настоя Далинар, като подчертано не обръщаше внимание на Шута.

— Представляват запис на твоите… преживявания, Сиятелни — тихо отговори Амарам. — Които имаш по време на буря. Записани от самата Сиятелна Навани.

Далинар взе листовете. Неговите видения. Вдигна глава и забеляза как групи хора се трупат на острова, бърборят, смеят се и току го поглеждат.

— Разбирам — прошепна той. Сега скришните подсмихвания имаха смисъл. — Би ли намерил Сиятелната Навани.

— Както желаеш — отвърна Амарам, но се закова на място и посочи. Навани беше на съседния остров и крачеше към тях. Изглеждаше гневна.

— Какво мислиш, Амарам? За нещата, които се говорят за мене?

Амарам го погледна в очите.

— Явно това са видения от Всемогъщия, които ни се дават в много тежки времена. Иска ми се да знаех съдържанието им по-рано. Дават ми голяма вяра в моя пост и в това, че ти си турен за пророк на Всемогъщия.

— Един мъртъв бог не може да има пророци.

— Мъртъв… Не, Далинар! Очевидно тълкуваш неправилно тази забележка от виденията. Говори, че е мъртъв в умовете на хората, че те вече не се вслушват в заповедите му. Бог не може да умре.

Амарам изглеждаше толкова добросъвестен. А защо не помогна на синовете ти? Гласът на Каладин отекна в ума на Далинар. Разбира се, тогава Амарам отиде при него, извини се и обясни, че — с издигането си в Сияен рицар — не можел да помага на едната страна срещу другата. Каза, че трябва да стои над ежбите между Върховните принцове, дори и това да му причинява болка.

— А предполагаемият Вестител? Нещата, за които те помолих? — попита Далинар.

— Още проучвам.

Далинар кимна.

— Изненадах се — отбеляза Амарам, — че остави роба начело на телохранителите си.

Той хвърли поглед настрани. Далинаровите пазачи за тази нощ стояха току до острова, на обособено място заедно с останалите телохранители и адютанти, включително и поверениците на присъстващите благородни дами.

Съвсем неотдавна малцина имаха потребност да водят охрана на празненство. А сега мястото беше претъпкано. Капитан Каладин не беше тук; той почиваше след престоя зад решетките.

— Добър войник е — тихо отговори Далинар. — Просто носи белези, които трудно зарастват.

Веделедев ми е свидетел, рече си той, че и аз имам същите.

— Просто се тревожа, че не е способен да те защитава както трябва — продължи Амарам. — Твоят живот е важен, Далинар. Ние се нуждаем от виденията ти, от това да ни водиш. Но ако вярваш на този роб, така да бъде. Макар че аз определено не бих имал нищо против да чуя едно извинение от него. Не заради суетата ми, а за да знам, че е загърбил заблудата си.

Далинар не отговори, понеже Навани мина по мостчето и дойде на техния остров. Шутът подхвана някаква обида, но Навани го перна през лицето с книжата и почти не го погледна, докато вървеше към Далинар. Шутът я проследи с очи. Търкаше лицето си и се усмихваше.

Забеляза листовете в ръката на Далинар, когато стигна при него и Амарам. Двамата сякаш стояха сред море от развеселени погледи и приглушен смях.

— Добавили са думи — просъска Навани.

— Какви? — попита Далинар.

Тя размаха листовете.

— Такива! Чу ли какво пише тук?

Той кимна.

— Не е както аз го написах. Променили са тона, някои от думите ми, за да внушат, че цялото преживяване е смехотворно, и аз просто ти угаждам. По-лошо, добавили са забележки, с друг почерк, които подиграват думите и делата ти. — Тя пое дълбоко дъх в опит да се успокои. — Далинар, мъчат се да унищожат и последните остатъци от доверие в теб.

— Разбирам.

— Откъде са се сдобили с това? — попита Амарам.

— Откраднали са ги, не се съмнявам — отговори Далинар и осъзна нещо. — Навани и синовете ми винаги имат охрана, но когато напуснат покоите си, нещата вътре остават почти без защита. Може би в това отношение сме твърде небрежни. Разбрал съм погрешно. Смятах, че той ще нападне физически.

Навани гледаше морето светлооки, много от които се тълпяха около Върховните принцове в меката виолетова светлина. Предателство. Нахлуване. Онова, което беше лично, се разкри, беше подигравано и показано пред света.

— Далинар, съжалявам — каза Амарам.

— И не са изменили самите видения? — попита Далинар. — Преписали са ги точно?

— Доколкото мога да преценя, да — отговори Навани. — Но тонът е различен. И тези подигравки. В името на Бурите. Призлява ми от това. Когато открия жената, която го е направила…

— Спокойно, Навани — прекъсна я Далинар и положи длан на рамото й.

— Как можеш да говориш така?

— Защото това е детинска постъпка на хора, които си въобразяват, че истината ще ме злепостави.

— Ами коментарите! Измененията. Направили са всичко по силите си да те изложат. Дори са успели да отслабят онова място, където предлагаш превод на Нотното писмо на зората. Това…

— „Както не се боя от дете с оръжие, което не може да вдигне, така никога не ще се побоя от ума на мъж, който не може да мисли.“

Навани се навъси.

— Това е от Пътят на кралете — обясни Далинар. — Аз не съм някакъв си юноша, който се свени на първото си празненство. Садеас бърка с убеждението си, че аз ще отговоря на това така, както той би отговорил. За разлика от меча, подигравката ранява само толкова, колкото ти й позволиш.

— Но това те наранява, Далинар — възрази Навани и го погледна в очите. — Виждам го.

Надяваше се другите да не го познават толкова добре, че да видят онова, което Навани виждаше. Да, болеше го. Понеже виденията бяха негови, поверени нему, за да ги сподели за доброто на хората, а не за да бъдат осмивани. Не от смеха го болеше, а от загубата на онова, което можеше да се случи.

Отдръпна се от Навани и тръгна през множеството. Сега му се струваше, че някои погледи са печални, не само развеселени. Може и да си въобразяваше, но му се струваше, че има хора, които повече го съжаляват, отколкото го подиграват.

Не знаеше кое чувство е по-тежко.

Стигна до трапезата в дъното на острова. Тук взе един грамаден тиган, подаде го на втрещената прислужница и се покатери на масата. Опря се с една ръка на стълба на лампата и огледа тълпата. Тук бяха най-важните хора в Алеткар.

Онези, които още не го гледаха, сега се обърнаха, потресени, че е там горе. Видя в далечината как Адолин и Сиятелната Шалан бързат към острова. Навярно току-що бяха пристигнали и бяха чули мълвата.

Далинар огледа множеството и изрева:

— Онова, което прочетохте, е истина.

Последва вцепенено мълчание. Да превръщаш сам себе си в зрелище по такъв начин не беше прието в Алеткар. Той обаче вече беше зрелището на вечерта.

— Добавени са коментари — продължи Далинар, — които ме злепоставят, и тонът на написаното от Навани е променен. Но аз няма да крия какво ми се случва. Имам видения от Всемогъщия. Почти при всяка буря. Това не би трябвало да ви изненадва. От седмици се говори за моите преживявания. Навярно беше нужно да разглася виденията. В бъдеще всяко видение, което получавам, ще бъде обявявано, за да могат учените по света да го изследват.

Потърси Садеас, който стоеше с Аладар и Рутар. Далинар стисна стълба и огледа от високо тълпящите се алети.

— Не ви виня, че ме мислите за луд. Естествено е. Но в следващите нощи, когато дъждът мие стените ви, а вятърът вие, ще се чудите. Ще се питате. И не след дълго, когато ви дам доказателство, ще разберете. Тогава днешният опит да бъда съсипан ще ме възмезди.

Огледа лицата им — едни изумени, други съчувствени, трети развеселени.

— Сред вас има хора, които предполагат, че след днешното нападение аз ще избягам или ще бъда сломен. Не ме познават толкова добре, колкото си мислят. Нека празненството продължи, понеже искам да разговарям с всеки един от вас. Писанията, които държите в ръце, може и да ме подиграват, ала ако трябва да се смеете, смейте се, докато ме гледате в очите.

Далинар слезе от масата.

И се залови за работа.

* * *

Часове по-късно най-сетне си позволи да поседне край трапезата. Чувстваше се изнурен. Около него се усукваха духчета на изтощението. Беше прекарал вечерта сред множеството — намесваше се в разговорите и призоваваше за подкрепа за похода в Равнините.

Умишлено пренебрегваше страниците с виденията, освен когато го питаха направо какво е преживял. Наместо това представи на събеседниците си един силен и уверен мъж — Тоягата, който се е превърнал в управник. Нека поразмислят и го сравнят с уязвимия умопобъркан, показан от подправените записи на виденията.

Навън, край рекичките — те вече бяха сини, понеже сферите бяха подменени да прилягат на втората луна — изтрополи кралската карета. Водеше Елокар и Навани по краткия път към Иглата, където носачите щяха да ги изкачат с паланкин до върха. Адолин вече се бе оттеглил да придружи Шалан до доста далечния себариалов стан.

Адолин като че бе по-привързан към младата веденка, отколкото към коя да е жена напоследък. Дори само по тази причина Далинар беше все по-склонен да насърчава връзката им, стига все някога да получеше някакви точни отговори от Я Кевед за нейното семейство. Каква бъркотия беше в това кралство.

Повечето светлооки се бяха оттеглили и Далинар остана на острова с прислугата и паршите, които раздигаха храната. Няколко доверени старши слуги почнаха да изгребват сферите от водата с мрежи на дълги пръти. Подканени от Далинар, неговите мостови нападнаха останките от празненството с ненаситния апетит, присъщ на всеки войник при неочаквана почерпка.

Наблизо мина някакъв слуга, положил длан на ефеса на сабята си. Слугата спря. Далинар се сепна и осъзна, че е помислил черната униформа на Шута за такава на някой бъдещ старши слуга.

Далинар доби твърдо изражение, макар вътрешно да простена. Шутът? Сега? Далинар имаше чувството, че се е сражавал на бойното поле в продължение на десет часа. Странно колко подобни на битка бяха няколкото часа трудни разговори.

— Умно постъпи тази вечер — рече Шутът. — Превърна нападението в обещание. Най-мъдрите измежду хората знаят, че за да обезсилиш обидата, често трябва само да я приемеш.

— Благодаря ти — отвърна Далинар.

Шутът кимна отсечено и проследи кралската карета, докато тя се изгуби от поглед.

— Тази вечер се оказах без много работа за вършене. Елокар нямаше нужда от Шут, понеже малцина искаха да разговарят с него. Всички дойдоха при тебе.

Далинар въздъхна. Като че силите му бяха изцедени. Шутът не го каза на глас, но не беше и нужно. Далинар схвана намека.

Дойдоха при теб, вместо при краля. Защото, по същество, ти си крал.

— Шуте, аз тиран ли съм? — установи, че пита Далинар.

Шутът шавна с вежди и затърси някакво остроумие. След миг се отказа.

— Да, Далинар Колин — рече той меко и ласкаво, като че говореше с разплакано дете. — Такъв си.

— Не искам.

— С цялото ми уважение, господарю, това не е съвсем вярно. Ти търсиш власт. Улавяш нещо и го пускаш много трудно.

Далинар сведе глава.

— Не скърби — продължи Шутът. — Сега е време за тирани. Съмнявам се, че това място е готово за нещо повече, а добронамереният тиран е за предпочитане пред бедите на слабата власт. Може би в друго време и на друго място щях да те изоблича със злост и жлъч. Тук и сега те ценя, понеже светът има нужда от тебе.

Далинар поклати глава.

— Трябваше да призная на Елокар правото да властва, а не да се намесвам толкова.

— Защо?

— Защото той е крал.

— Нима това е нещо свещено? Божествено?

— Не е — призна Далинар. — Всемогъщият, или поне онзи, който твърди, че е Всемогъщият, е мъртъв. Пък и да не беше, короната не е дошла в нашето семейство от само себе си. Ние я завоювахме и се наложихме над другите Върховни принцове.

— Защо тогава?

— Защото не бяхме прави — отговори Далинар и присви очи. — Гавилар, Садеас и аз сгрешихме с делата си навремето.

Шутът изглеждаше искрено изненадан.

— Вие обединихте кралството, Далинар. Направихте нещо добро, нещо, от което имаше отчаяна нужда.

— Това ли наричаш единство? — попита Далинар и махна с ръка към останките от пиршеството и към разотиващите се светлооки. — Не, Шуте. Ние се провалихме. Мачкахме, убивахме и се провалихме жалко. В Алеткар получавах само онова, което изисквах. Като взехме престола със сила, ние подсказахме — не, ние изкрещяхме — че силата дава правото да властваш. Ако Садеас мисли, че е по-силен от мен, то той е длъжен да опита да ми отнеме престола. Ето това са плодовете на моята младост, Шуте. Затова ни е нужно нещо повече от тирания, пък била тя и добронамерена, та да преобразим кралството. Така учеше Нохадон. И това ми убягваше през цялото време.

Шутът кимна умислено.

— Явно пак трябва да прочета тази твоя книга. Но исках да те предупредя. Скоро си тръгвам.

— Тръгваш си? — учуди се Далинар. — Та ти току-що дойде.

— Знам. Трябва да призная, че е невероятно влудяващо. Открих място, където трябва да бъда, макар да не съм напълно сигурен защо трябва да съм там, честно казано. Не винаги става толкова добре, колкото ми се ще.

Далинар се намръщи. Шутът се усмихна дружелюбно.

— Ти един от тях ли си? — попита Далинар.

— Моля?

— Вестител.

Шутът се разсмя.

— Не. Благодаря ти, обаче не съм.

— А дали си онзи, когото търся? Сияен?

Шутът се усмихна.

— Аз съм просто човек, Далинар, колкото и понякога да ми се ще да не беше така. Не съм Сияен. И понеже съм твой приятел, моля те да разбереш, че нашите цели не съвпадат напълно. Не бива да ми се доверяваш. Ако се налага да гледам как светът рухва и изгаря, за да получа каквото искам, ще го направя. Със сълзи на очи, вярно, но ще го направя.

Далинар се умисли.

— Ще сторя каквото е по силите ми да помогна — продължи Шутът — и по тази причина трябва да си отида. Не мога да рискувам твърде много, защото намери ли ме той, ще се превърна в нищо — една душа, разкъсана и разбита на парченца, които не могат да се съберат. Работата ми тук е по-опасна, отколкото въобще можеш да знаеш.

Той се обърна и тръгна.

— Шуте — викна Далинар.

— Да?

— Ако те намери кой?

— Онзи, с когото се бориш, Далинар Колин. Бащата на омразата.

Шутът отдаде чест и хукна.