Брандън Сандърсън
Сияйни слова (124)

88
Човекът, който притежаваше ветровете

„1173090605 1173090801 1173090901 1173091001 1173091004 117300105 1173100205 1173100401 1173100603 1173100804“

Из „Диаграмата“, Завършек на северната стена, област на перваза: откъс 2 (Това явно е последователност от дати, но засега връзката им е неизвестна)

Скоро започнаха да влизат в кулата.

Не можеха да направят нищо друго, при все че проучванията на Адолин съвсем не бяха приключили. Наближаваше нощта, а навън ставаше студено. Освен това, ударилата Пустите равнини буря щеше да вилнее наоколо и най-накрая да удари тези планини. На бурите им отнемаше повече от ден да прекосят целия материк, а те вероятно бяха някъде в близост до центъра, значи приближаваха.

Непредвидена буря, помисли си Шалан, докато вървеше с пазителите си из тъмните ходници. А и нещо друго се задава от другата страна.

Разбираше, че тази кула — вътрешността й, всеки коридор — е истинско чудо. Огромната й умора личеше оттам, че не желаеше да рисува нищо. Просто искаше да спи.

Светлината на сферите им показа нещо необичайно на стената пред тях. Шалан се смръщи, отърси умората си и пристъпи към него. Малко сгънато парче хартия, като карта. Тя погледна стражите си, които изглеждаха също тъй объркани.

Дръпна картата от стената — беше залепена с малко восък от хоботник. Под нея бе изписано името на Шалан. Не на Воал.

Името на Шалан.

Паника. Тревога. За миг тя изтегли светлината от фенера им и потопи коридора в мрак. От някакъв ходник наблизо обаче струеше светлина.

Тя я загледа. Газ понечи да провери, но Шалан го спря с движение на ръката.

Да бяга или да се сражава?

Да избягам къде?, попита се тя. Тя колебливо пристъпи до вратата и отново махна на гвардейците си да отстъпят.

Вътре беше Мраизе и гледаше през голям неостъклен прозорец, надвесен над друг дял от вътрешността на кулата. Той се обърна към нея, изкривен и белязан, ала някак си изискан в своето господарско облекло.

Така. Бяха я разкрили.

Аз вече не съм дете, което се крие в стаята си, когато дойде караницата, твърдо си рече тя и влезе в стаята. Ако побягна от този човек, той ще ме разглежда като плячка.

Пристъпи право до него, готова да призове Шарка. Шарка не беше като другите Мечове; Шалан вече признаваше това. Той можеше да се появи по-бързо от задължителните десет удара на сърцето.

Беше го правил преди. Тя не желаеше да признае, че е способен на това. Да признае това означаваше да признае твърде много.

Колко още от лъжите ми, мина й през ума, ме удържат от неща, които мога да постигна?

Но тя се нуждаеше от лъжите си. Нуждаеше се от тях.

— Ти ме поведе на голям лов, Воал — продума Мраизе. — Ако способностите ти не се бяха проявили при спасяването на войските, може би никога нямаше да открия лъжливата ти самоличност.

— Воал е лъжливата самоличност, Мраизе — възрази Шалан. — Аз съм себе си.

Той я огледа.

— Не мисля така.

Шалан устоя на погледа му, но трепереше отвътре.

— Намираш се в любопитно положение — продължи Мраизе. — Ще криеш ли истинската природа на силите си? Аз можах да отгатна какви са, но другите няма да бъдат тъй досетливи. Може да видят само Острието и да не запитат какво още можеш да правиш.

— Не разбирам защо си се загрижил за това.

— Та ти си една от нас — отвърна Мраизе. — Ние се грижим за своите.

Шалан се намръщи.

— Ти обаче откри лъжата.

— Да не би да казваш, че не искаш да бъдеш една от Призрачната кръв?

Гласът му не беше заплашителен, но очите… в името на Бурите, тези очи биха пробили камък.

— Ние не каним кого да е.

— Вие убихте Ясна — просъска Шалан.

— Да. След като тя на свой ред беше убила няколко от нашите хора. Не смяташ, че ръцете й не са били изцапани с кръв, нали, Воал?

Тя извърна поглед.

— Трябваше да предположа, че ще се окажеш Шалан Давар — продължи Мраизе. — Чувствам се глупак, задето не го видях по-рано. Твоето семейство отдавна е замесено в тези събития.

— Аз няма да ви помагам — отсече Шалан.

— Любопитно. Трябва да знаеш, че братята ти са в ръцете ми.

Тя го изгледа остро.

— Домът ти вече не съществува — обясни Мраизе. — Земите на семейството са били отнети от една от минаващите войски. Избавих братята ти от неразборията на войната за престола и ги водя насам. Семейството ти обаче има дълг към мен. Един Превръщател. Счупен.

Той пресрещна погледа й.

— Колко е удобно, че по моята преценка ти, камичке, си Превръщател.

Тя призова Шарка.

— Ще те убия, преди да допусна да ги използваш за изнудване…

— Няма изнудване — отвърна Мраизе. — Ще пристигнат в безопасност. Подарък за теб. Можеш да вярваш на думата ми, да изчакаш и да видиш. Споменавам вашия дълг само за да може това да… бъде възприето от ума ти.

Шалан държеше Меча, мислеше и се боеше.

— Защо? — най-накрая попита тя.

— Защото си невежа.

Мраизе пристъпи към нея и се надвеси.

— Ти не знаеш кои сме ние. Не знаеш какво опитваме да постигнем. Въобще, Воал, ти не знаеш много за каквото и да е. Защо баща ти се присъедини към нас? Защо брат ти потърси Разбиващите небето? Разбираш ли, проучил съм някои неща. Имам отговори за теб.

Той изненадващо се извърна от нея и тръгна към вратата.

— Ще ти дам време да размислиш. Явно смяташ, че новото ти място сред Сияйните те прави негодна за нас, но аз виждам нещата различно, както и моят бабск. Нека Шалан Давар бъде Сияен рицар, примерна и благородна. Нека Воал дойде при нас.

Той се спря до вратата.

— И нека открие истината.

После изчезна в коридора. Шалан се усещаше още по-изцедена от преди. Освободи Шарка и се облегна на стената. Разбира се, че Мраизе би се добрал дотук — вероятно е бил сред войските. Една от най-важните цели на Призрачната кръв бе да се доберат до Уритиру. Въпреки решимостта си да не им помага, тя ги бе превела — заедно с войската — точно там, където искаха да отидат.

Братята й? Щяха ли да бъдат в безопасност наистина? Ами семейните слуги, ами годеницата на брат й?

Тя въздъхна, отиде до вратата и повика охраната си. Нека открие истината. Ами ако не искаше да открива истината? Шарка тихичко бръмчеше.

Повървя из приземния етаж на кулата — служеше си със своето сияние за осветление — и намери Адолин в коридора до стаята, където бе казал, че ще бъде. Китката му беше омотана, а охлузванията на лицето започваха да стават виолетови. От тях изглеждаше малко по-малко смайващо красив, при все че имаше грубоватото, привлекателно посвоему излъчване в дух „днес ступах доста хора“.

— Изглеждаш изтощена — рече той и я целуна лекичко.

— А ти изглеждаш, все едно си оставил някого да те бие с пръчка през лицето — отвърна му тя, но се усмихна. — И ти трябва да си поспиш.

— Ще го направя — каза той. — Скоро.

Докосна лицето й.

— Ти си невероятна, нали разбираш. Ти спаси всичко. Всички.

— Не се дръж с мен, все едно съм от стъкло, Адолин.

— Ти си Сияйна — продължи той. — Искам да кажа…

Принцът прокара ръка през рошавата си коса.

— Шалан. Ти си нещо по-голямо дори от светлоок.

— Това да не е шегичка за талията ми?

— Какво? Не. Искам да кажа…

Той се изчерви.

— Аз няма да допусна това да е неловко, Адолин.

— Но…

Прегърна го здраво и го целуна, дълбоко и страстно. Адолин опита да промърмори нещо, но тя продължи да го целува. Притискаше устните си към неговите и го остави да усети желанието й. Той се разтопи от целувката, после я грабна и я притегли към себе си.

Миг по-късно се отдръпна.

— Бурите да го отнесат, боли!

— О!

Шалан опря ръка до устата си и си спомни за натъртванията по лицето му.

— Съжалявам.

Той се ухили и се сви, понеже това явно също болеше.

— Струва си. Както и да е, обещавам да не се държа нелепо, ако ти избягваш да бъдеш твърде неустоима. Поне докато не се излекувам. Става ли?

— Става.

Той изгледа стражите й.

— Никой да не безпокои Сияйната дама, ясно?

Те кимнаха.

— Да спиш добре — рече той и отвори някаква врата. Много от стаите имаха дървени врати, макар сградата да бе изоставена отдавна.

— Да се надяваме, че стаята е подходяща. Твоето духче я избра.

Нейното духче ли? Шалан се намръщи и пристъпи в стаята. Адолин затвори вратата.

Тя огледа каменното помещение без прозорци. Защо Шарка избра точно това място за нея? Стаята не изглеждаше забележителна. Адолин бе оставил за нея фенер със Светлината на Бурята — разточително, като се има предвид колко малко заредени скъпоценни камъни имаха — и пред Шалан се разкри малка четвъртита стая с каменна скамейка в ъгъла. Отгоре й имаше няколко одеяла. Откъде Адолин е намерил одеяла?

Тя се намръщи към стената. Върху камъка имаше по-бледен квадрат, сякаш преди време някой е окачил картина тук. Всъщност това изглеждаше странно познато. Не че е била тук преди, но мястото на квадрата на стената…

Точно на същото място, където висеше картината на стената на баща й в Я Кевед.

Умът й започна да се обърква.

— Ммм… — обади се Шарка от пода до нея. — Време е.

— Не е.

— Време е — повтори той. — Призрачната кръв те обкръжава. Хората се нуждаят от Сияен.

— Хората разполагат с такъв. Мостовият.

— Не е достатъчен. Нуждаят се от теб.

Шалан примигна да пропъди сълзите. Стаята започна да се променя против волята й. Появи се бял килим. Картина на стената. Мебели. Боядисани в светлосиньо стени.

Две мъртви тела.

Шалан прекрачи едното, макар това да бе само илюзия, и отиде до стената. Появи се картина — част от илюзията — обкръжена от бял блясък. Зад нея бе укрито нещо. Тя отмести картината или поне опита. От пръстите й зрителната измама само се замъгли.

Това не беше нищо. Просто възстановяване на спомен, който й се искаше да няма.

— Ммм… по-добра лъжа, Шалан.

Тя премигна през сълзи. Пръстите й се помръднаха и тя отново ги притисна към стената. Този път можа да усети рамката на картината. Тя не бе истинска. За миг се престори, че е, и остави на образа да я покори.

— Не мога ли просто да се преструвам?

— Не.

Тя беше там, в стаята на баща си. Разтреперано отмести картината и разкри касата в стената. Вдигна ключа и се спря.

— Душата на мама е вътре.

— Ммм… не. Не е душата й. Това, което взе душата й.

Шалан отключи касата, отвори я и откри вътрешността. Малък Меч. Пъхнат набързо вътре — върхът му пронизваше стената, а ефесът бе насочен към нея.

— Това си бил ти — прошепна тя.

— Ммм… да.

— Татко те е взел от мен — продължи Шалан — и е опитал да те скрие тук. Разбира се, било е безполезно. Ти си изчезнал веднага щом той е заключил касата. Станал си на мъгла. Той не е разсъждавал ясно. Ние двамата не сме разсъждавали ясно.

Тя се обърна.

Червен килим. Някога бял. Приятелят на майка й лежи на пода, а ръката му кърви, при все че не тази рана го е убила. Шалан отиде до другото тяло, паднало с лицето надолу, в красива рокля в синьо и златно. Червената коса се бе разпиляла като шарка около главата.

Шалан коленичи, обърна тялото на майка си и видя главата с изгорелите очи.

— Защо тя опита да ме убие, Шарка? — прошепна тя.

— Ммм…

— Започна, когато тя откри какво мога да правя.

Сега си го припомни. Идването на майка й заедно с някакъв неин непознат на Шалан приятел, за да застане срещу баща й. Крясъците на майка й; тя спори с баща й.

Майка й нарича Шалан една от тях.

Баща й се намесва. Приятелят на майка й е с нож, двамата се сборват, ръката на приятеля е порязана. Кръв на килима. Онзи е надвил, най-накрая задържа татко долу, прикован на земята. Мама взима ножа и идва за Шалан.

И тогава…

И тогава Меч в ръцете на Шалан.

— Татко убеди всички, че я е убил той — прошепна Шалан. — Че е убил жена си и любовника й в пристъп на гняв, докато всъщност ги убих аз. Той излъга, за да ме защити.

— Знам.

— Тази тайна го унищожи. Тя унищожи цялото ни семейство.

— Знам.

— Мразя те — прошепна тя, загледана в мъртвите очи на майка си.

— Знам — тихо прошепна Шарка. — Най-накрая ще ме убиеш и ще получиш отмъщението си.

— Не искам отмъщение. Искам семейството си.

Шалан се обгърна с ръце, зарови глава в тях и заплака, докато илюзията стана на бял дим, а после изчезна и я остави в празната стая.

* * *

Мога единствено да заключа, забързано пишеше Амарам, а глифите му представляваха бърканица от небрежно изписано мастило, че ние успяхме, Рестарес. Съобщенията от войската на Далинар показват, че Пустоносните не само са били забелязани, но с тях се са сражавали. Червени очи, древни сили. Явно са стоварили нова буря върху този свят.

Той вдигна глава от бележника и надзърна през прозореца. Каретата му трополеше по пътя из стана на Далинар. Всичките му войници бяха тръгнали, а останалите гвардейци бяха отишли да наблюдават заминаването им. Дори и при лошата си слава Амарам успя лесно да влезе в лагера.

Върна се към писмото. Не се радвам на този успех, написа той. Ще бъде загубен човешки живот. Това винаги е било наше бреме като Синове на Честта. За да се върнем към Вестителите, за да върнем властта на Църквата, ние трябва да поставим света в криза.

Ето я кризата. Тя е ужасна. Вестителите ще се завърнат. Как може да не се завърнат, с трудностите, пред които сме изправени сега? Но много ще загинат. Толкова много. Според Налан загубите били оправдани. Вън от това, скоро ще имам повече сведения. Когато ти пиша отново, надявам се да го направя от Уритиру.

Каретата спря и Амарам отвори вратата. Подаде писмото на жената-кочияш, Пама. Тя го взе и бръкна в чантата си за далекосъобщителя, за да го изпрати до Рестарес. Сам щеше да го направи, но не можеш да използваш далекосъобщител в движение.

Пама щеше да унищожи хартията, щом приключи. Амарам хвърли поглед към сандъците на гърба на каретата; носеха ценен товар, сред него всичките му карти, бележки и теории. Трябваше ли да ги остави при своите войници? Докарването на петдесет въоръжени мъже в стана на Далинар непременно щеше да привлече внимание, дори и при бъркотията там, тъй че им нареди да го чакат в равнината.

Трябваше да се движи. Отдалечи се от каретата и нахлупи качулката на наметалото си. Земята около храмовете при Далинар бе още по-безпорядъчна от останалите военни лагери, понеже много хора бяха дошли при ардентите в това напрегнато време. Подмина майка, която умоляваше един от тях да изгори молитва за съпруга й, на служба във войската на Далинар. Ардентът неспирно повтаряше, че тя трябвало да си събира нещата и да върви с потеглилите през равнините кервани.

Ставаше. Наистина ставаше. Най-накрая Синовете на Честта бяха достигнали целта си. Гавилар щеше да се гордее. Амарам ускори стъпка и се обърна, когато друг ардент се затича към него и го попита дали няма нужда от нещо. Преди жената да може да погледне в качулката му и да го разпознае, вниманието й бе привлечено от двама уплашени юноши — вайкаха се, че баща им бил твърде стар да пътува, и молеха ардентите да им помогнат да го пренесат някак.

Стигна до оня ъгъл на манастирската постройка, където държаха умопобърканите, и зави към задната стена — далеч от погледите, близо до края на стана. Огледа се и призова Меча си. Няколко бързи разреза щяха да…

Какво беше това?

Завъртя се, уверен, че е видял как някой се приближава. Но нямаше нищо. Сенките си играеха с него. Той направи разрезите в стената и внимателно отвори. Великият — Таленелат’ Елин, самият Вестител на Войната — седеше в тъмната стая, в същата стойка като преди. Кацнал на края на кревата си, наведен напред, с клюмнала глава.

— Защо те държат в такава тъмнина? — попита Амарам и освободи Меча си. — Това не подхожда и на най-долните хора, а какво остава за теб. Ще поговоря с Далинар за това как лудите…

Не, нямаше. Далинар го смяташе за убиец. Амарам вдиша дълго и дълбоко. За завръщането на Вестителите трябваше да се плати някаква цена, но — в името на самия Йезерезе — загубата на приятелството на Далинар щеше да бъде наистина тежка цена. Само ако милосърдието не бе спряло ръката му преди няколко месеца, когато можеше да екзекутира онзи копиеносец.

Той отиде до Вестителя.

— Велики княже — прошепна Амарам. — Трябва да вървим.

Таленелат не помръдна, но отново шепнеше. Същото като преди. Амарам не можа да се удържи от спомена за последното си посещение тук заедно с човек, който го бе разигравал непрестанно като един от десетимата глупци. Кой да знае, че Далинар е станал толкова ловък на стари години? Времето бе променило и двамата.

— Моля те, Велики княже — рече Амарам и с труд изправи Вестителя на краката му. Мъжът беше огромен, висок като Амарам, но с телосложението на стена. Тъмнокафявата кожа го изненада при първата среща — Амарам донякъде глупаво бе очаквал, че всички Вестители ще приличат на алети.

Тъмните очи на Вестителя бяха, разбира се, някакво прикритие.

— Опустошението… — прошепна Таленелат.

— Да. То идва. А с него иде и завръщането ти към славата.

Амарам поведе Вестителя към направения от него отвор.

— Трябва да те заведем при…

Ръката на Вестителя се стрелна пред него.

Амарам се сепна и замръзна на място, когато видя нещо между пръстите на Вестителя. Стреличка — от върха й капеше някаква прозрачна течност.

Амарам погледна към отвора, откъдето в стаята влизаше слънчева светлина. Там дребна фигурка произведе звук — тя държеше до устните си духало под маска, скриваща горната част на лицето.

Другата ръка на Вестителя се стрелна, бърза като мигане на окото, и хвана стреличката във въздуха на няколко пръста от лицето на Амарам. Призрачната кръв. Те не опитваха да убият Вестителя.

Опитваха да убият Амарам.

Той извика, протегна ръка настрана и призова Меча си. Твърде бавно. Фигурката премести поглед от него към Вестителя, изруга тихо и избяга. Амарам я подгони, прескочи парчетиите от стената и излезе на светло, но онзи се движеше твърде бързо.

С разтуптяно в гърдите сърце, притеснен за безопасността на Вестителя, Амарам погледна към Таленелат. Сепна се, когато го видя прав, с изопнат гръб и вдигната глава. Тъмнокафявите очи, изненадващо бистри, отразяваха светлината на отвора. Таленелат вдигна една стреличка пред себе си и я огледа.

После захвърли и двете и седна на кревата си. Отново започна да мърмори странната си, неизменна рецитация. Амарам усети как по гръбнака чу пробягва хлад, но щом се върна при Вестителя, не можа да го накара да отговори.

С усилие го накара да стане отново и го поведе към каретата.

* * *

Сет отвори очи.

Веднага ги стисна.

— Не. Аз умрях. Аз умрях!

Усети под себе си камък. Богохулство. Чу капеща вода и усети слънцето по лицето си.

— Защо не съм мъртъв? — прошепна той. — Мечът ме прониза. Аз паднах. Защо не умрях?

— Ти умря.

Сет отново отвори очи. Лежеше върху гола скала, дрехите му бяха мокри и усукани. Мразовитите земи? Изпитваше студ, въпреки горещината на слънцето.

Пред него стоеше мъж в нова униформа в черно и сребърно. Имаше тъмнокафява кожа като на човек от земите на макабаките, но и светъл белег във вид на малък закривен полумесец на дясната буза. Едната си ръка държеше зад гърба, а с другата пъхна нещо в джоба на куртката си. Някакъв фабриал? Който свети ярко?

— Познавам те — схвана Сет. — Виждал съм те някъде по-рано.

— Виждал си ме.

Сет се помъчи да стане. Успя да се изправи на колене и се отпусна на тях.

— Как? — попита той.

— Чаках, докато не се удари в земята — обясни мъжът — изпотрошен и осакатен, а душата ти посечена, тоест несъмнено мъртъв. Тогава те възстанових.

— Невъзможно.

— Не и ако се направи преди умът да умре. Както един удавник може да бъде върнат към живота с подходящите грижи, ти можеше да бъдеш възстановен с подходящия фабриал. Разбира се, ако бях чакал още няколко мига, щеше да бъде твърде късно.

Той изговаряше думите спокойно и без чувство.

— Кой си ти? — попита Сет.

— Ти си прекарал толкова време да се подчиняваш на предписанията на своя народ и вяра и не успяваш да разпознаеш един от боговете си?

— Моите богове са духовете на камъните — прошепна Сет. — Слънцето и звездите. Не хората.

— Глупости. Твоят народ почита духовете на камъните, но ти не ги почиташ.

Този полумесец… разпознаваше го, нали?

— Ти, Сет — продължи мъжът — почиташ реда, нали? Следваш законите на обществото си до съвършенство. Това ме привлече, въпреки притеснението ми, че чувството замъглява твоята способност да разграничаваш. Способността ти да… отсъждаш.

Съд.

— Нин — прошепна той. — Онзи, когото тук наричат Налан или Нале. Вестителят на справедливостта.

Нин кимна.

— Защо ме спаси? — запита го Сет. — Нима мъчението ми не е достатъчно?

— Тези думи са безразсъдни — възрази Нин. — Не подхождат на някого, който ще учи при мен.

— Не искам да уча — отвърна Сет и се присви върху камъка. — Искам да бъда мъртъв.

— Това ли е? Наистина ли искаш това най-много? Ще ти го дам, ако това е истинското ти желание.

Сет стисна очи. В този мрак го чакаха писъците. Писъците на убитите от него.

Аз не съм грешал, рече си той. Не съм бил Неверен.

— Не — прошепна Сет. — Пустоносните се върнаха. Аз съм бил прав, а моят народ… те са грешали.

— Ти бе прогонен от дребнави хора без размах. Ще те науча на пътя на ония, които не са развалени от чувствата. Ти ще върнеш това при своя народ и ще донесеш справедливост за водачите на шин.

Сет отвори очи и вдигна поглед.

— Не съм достоен.

Нин вирна глава.

— Ти? Недостоен? Гледах те как се унищожаваш в името на реда, как следваш личния си кодекс, когато друг би побягнал или рухнал. Сет, сине на Нетуро, наблюдавах те как държиш на думата си до краен предел. Това е нещо, неясно на повечето хора — това е единственото наистина хубаво нещо на този свят. Съмнявам се, че съм откривал по-достоен за Разбиващите небето човек от теб.

Разбиващите небето? Та те бяха орден на Сияйните рицари.

— Аз унищожих себе си — прошепна Сет.

— Ти го направи и умря. Връзката ти с твоя Меч е прекъсната, всички връзки — духовни и телесни — са премахнати. Ти си прероден. Ела. Време е да посетиш своя народ. Обучението ти започва веднага.

Нин тръгна и се видя, че нещото, което държеше зад гърба си, бе меч в ножница.

Ти си прероден. Можеше ли… можеше ли Сет да се прероди? Можеше ли да накара писъците в сенките да изчезнат?

Ти си страхливец, каза Сияйният, човекът, който притежаваше вятъра. Някаква малка частица от Сет го смяташе за вярно. Нин обаче предлагаше нещо повече. Нещо различно.

Все още коленичил, Сет вдигна поглед към мъжа.

— Моят народ притежава другите Остриета на честта и ги съхранява хилядолетия. Ако трябва да им нося правосъдие, ще застана пред неприятели с Мечове и сила.

— Това не е трудно — отвърна Нин и погледна назад. — Донесох Меч за теб. Той съвършено съответства на задачата и на характера ти.

Той подхвърли големия си меч на земята. Оръжието се плъзна по камъка и се спря пред Сет.

Преди не бе виждал меч в метална ножница. А и кой би прибрал Меч в ножница? И самото Острие… черно ли беше? Един-два пръста от него се показаха, когато се плъзна по скалата.

Сет можеше да се закълне, че видя как от метала се отделя малка струйка дим. Като Светлината на Бурята, само че тъмна.

Здравей, обади се жизнерадостен глас в ума му. Искаш ли днес да разрушим малко зло?