Брандън Сандърсън
Сияйни слова (80)

57
Да убиеш вятъра

„Малчин беше притиснат, понеже макар да не отстъпваше никому във военното изкуство, не подхождаше за Тъкачите на Светлината; желанието му беше неговите клетви да са първични и прями, и при все това техните духчета бяха — по наше разбиране — волни в определенията по този въпрос; процесът включваше изговаряне на истини, та да се стигне праг на себеосъзнаване, каквото бе напълно непостижимо за Малчин.“

Из „Сияйни слова“, глава 12, страница 12

Докато гледаше как бият Адолин, Шалан се надигна на мястото си. Защо той не се предаде? Защо не се отказа?

Четирима. А тя трябваше да забележи примката. Станеше ли негова съпруга, следенето за подобни козни щеше да е нейно задължение. Сега едва бяха сгодени и тя вече го бе провалила напълно. При това днешният провал беше по нейна идея.

Адолин като че бе готов да се предаде, ала сетне по някаква причина отново се хвърли в борбата.

— Глупак — отсъди Себариал, изтегнат до нея. Палона беше от другата му страна. — Твърде надменен е, та да разбере, че е бит.

— Не — възрази Шалан. — Има нещо повече.

Очите й пробягаха към бедния Ренарин, напълно смазан в опита да се бори с Броненосец.

В един съвсем кратък миг тя замисляше да слезе долу и да помогне. Чиста глупост; щеше да е по-безполезна и от Ренарин. Защо друг не им помогна? Огледа гневно насядалите алетски светлооки, включително върховния господар Амарам, за когото се предполагаше да е Сияен рицар.

Гадина.

Потресена от бързината, с която чувството се надигна у нея, Шалан отклони очи от Амарам. Не мисли за това. Е, понеже явно никой не се канеше да помага, имаше голяма вероятност двамата принцове да умрат.

— Шарка — прошепна тя, — иди и се постарай да разсееш Броненосеца, който се бие с принц Ренарин.

Не можеше да се меси в битката на Адолин, не и докато той по някаква причина беше видимо решен да продължава. Ала щеше да опита да предпази Ренарин от осакатяване, ако смогнеше.

Шарка избръмча, плъзна се от полата й и плъпна по каменните пейки. Шалан го виждаше болезнено ясно, докато той се движеше на открито, но всички бяха съсредоточени върху боя.

Не се оставяй да те убият, Адолин Колин, помисли тя и пак го погледа как се сражава с тримата противници. Моля те…

Някой друг скочи върху пясъка.

* * *

Каладин се понесе през арената.

Отново, помисли той, като си спомни как се притече на помощ на Амарам много, много отдавна.

— Сега трябва да свърши по-иначе.

— Ще стане — обеща Сил, която се носеше до главата му като ивица светлина. — Повярвай ми.

Доверие. Повярва й и говори с Далинар за Амарам. Мина чудесно.

Един от Броненосците — Релис, в черната броня — изпускаше Светлина от пукнатина в лявата предмишница. Хвърли поглед на приближаващия Каладин и после обърна гръб с безразличие. Релис явно не намираше, че един прост копиеносец представлява заплаха.

Каладин се усмихна и вдъхна малко Светлина. В такъв ясен ден, с ярко слънце, можеше да рискува с повече от обичайното. Никой нямаше да види. Така се надяваше.

Ускори ход и се хвърли между двама Броненосци, забивайки копието в напуканата броня на предмишницата на Релис. Онзи извика от болка, Каладин изтегли копието, ловко мина между нападателите и приближи до Адолин. Младежът в синя броня му хвърли един поглед и бързо се обърна, та да опрат гърбове.

Каладин също се обърна. Така не можеха да ги нападат в гръб.

— Какво правиш тук, мостови? — прошепна Адолин иззад шлема.

— Играя си на един от десетимата глупаци.

— Добре дошъл на веселбата — изръмжа Адолин.

— Няма да мога да пробия броните им. Ще трябва Вие да ги натрошите за мен.

Близо до тях Релис тръскаше ръка и ругаеше. Острието на каладиновото копие беше окървавено. Не много, за жалост.

— Просто разсейвай единия и го дръж далеч от мен — отвърна Адолин. — С двама мога да се справя.

— Аз… Добре.

Навярно това беше най-добрият план.

— Хвърляй по едно око на брат ми, щом можеш — продължи Адолин. — Ако положението на тримата тук се вгорчи, може да решат да го ползват като лост срещу нас.

— Слушам — отговори Каладин, после се отдели от него и отскочи настрани, щом онзи с чука — Далинар го бе нарекъл Елит — опита да нападне Адолин. Релис настъпи от другата страна и замахна, като че с намерението да съсече Каладин и да удари Адолин.

Сърцето му блъскаше, ала обучението при Захел си казваше думата. Можеше да гледа Броненосеца и да изпитва само лек ужас. Завъртя се около Релис и избегна Меча.

Релис погледна Адолин и пристъпи нататък, но Каладин се хвърли, сякаш с намерението отново да го удари в предмишницата.

Релис се върна, сетне неохотно се остави Каладин да го отвлече от боя с Адолин. Нападна бързо. Каладин вече можеше да определи позицията му — Пълзяща, стил в боя, който се отличаваше с отбранително разположение и гъвкавост.

Срещу него Релис действаше по-нападателно, но Каладин се въртеше и се измъкваше, винаги смогваше да се премести точно преди ударите. Релис заруга, после се върна към Адолин.

Каладин го удари отстрани по главата с дръжката на копието. Жалко оръжие срещу Броненосец, но ударът отново привлече вниманието на противника. Релис се обърна и замахна с Меча.

Каладин се дръпна съвсем мъничко по-късно от нужното и Мечът отряза острия връх на копието му. За напомняне. Неговата плът щеше да се противи далече по-малко. Прережеше ли онзи гръбнака му, щеше да го убие, и никаква Светлина на Бурята нямаше да го оправи.

Той предпазливо опита да отвлече Релис по-далеч от боя. Ала когато отстъпи твърде много, противникът му просто се обърна и се отправи към Адолин.

Принцът се сражаваше отчаяно с двамата си съперници, въртеше Меча напред и назад между разположените от двете му страни мъже. В името на Бурята, добър беше. Каладин никога не беше виждал от него подобно умение на тренировъчната площадка — там нищо не го бе предизвиквало толкова много. Адолин се движеше между своите замахвания с Меча и отразяваше оръжията на онзи в зелено, после на другия с чука.

Често му оставаше съвсем малко да улучи противниците си. Двама на един срещу Адолин наистина беше равнопоставен бой.

Трима явно щяха да са твърде много за него. Каладин трябваше да продължи с отклоняването на Релис. Но как? Не можеше да пробие Бронята с копие. Единствените слаби места бяха отворът за очите и малката пукнатина на предмишницата.

Трябваше да направи нещо. Релис отново се бе отправил към Адолин с вдигнато оръжие.

Каладин бързо прекоси пясъка и щом почти стигна до Релис, скочи със стъпалата към него и се Оттласна в тази посока много пъти, в бърза последователност. Толкова, колкото се осмели. И толкова, че изгори цялата си Светлина.

Макар падането му да бе съвсем кратко — да не би да се види необичайно на зрителите — той удари с такава сила, все едно падаше от много по-далеч. Краката му мачкаха Бронята и той риташе с всички сили.

През краката му мина болка като светкавица, чу как костите му пукат. Ударът хвърли черния Броненосец напред, все едно го е връхлетяла скала. Релис се просна по лице и Мечът излетя от ръцете му. После изчезна в мъгла.

Каладин се стовари със стенание на пясъка. С края на Оттласванията Светлината му се изчерпа. Без да се замисля вдъхна малко от сферите в джоба си, та да излекува краката. И двата бяха счупени, както и стъпалата.

Оздравяването сякаш трая цяла вечност. Каладин с труд се претърколи и погледна Релис. Невероятно, но каладиновото нападение беше напукало Бронята. Не в средата на гърба, където риташе, а по раменете и отстрани. Релис изпълзя, надигна се на колене и тръсна глава. Погледна Каладин с нещо като страхопочитание.

По-нататък Адолин се завъртя и нападна един от противниците си — Елит, онзи с чука — и, уловил Меча с две ръце, го стовари в гърдите му. Гръдната броня избухна в разтопена светлина. Ала за да направи това, Адолин прие удар отстрани на шлема от мъжа в зелено.

Адолин беше зле. На практика всяка част от Бронята му изпускаше Светлина. С тази бързина, Светлината скоро щеше да се изчерпи и Бронята да стане прекалено тежка за движение.

Сега, за щастие, той беше обезвредил един от противниците. Броненосецът би могъл да се бие със счупена гръдна броня, но това се смяташе крайно трудно. И наистина, докато Елит отстъпваше, крачките му бяха тромави, като че внезапно Бронята му бе станала много по-тежка.

Адолин се принуди да се заеме с втория Броненосец. В другия край на арената четвъртият човек — онзи, който се „биеше“ с Ренарин — кой знае защо размахваше меча си към земята. Вдигна очи и забеляза колко зле вървят нещата за съюзниците му, затова остави Ренарин и се завтече натам.

— Чакай — обади се Сил. — Какво е това?

Тя се понесе към Ренарин, ала Каладин не можеше да се замисля много върху поведението й. Стигнеше ли оранжевият Броненосец до Адолин, принцът отново щеше да попадне в обкръжение.

Каладин с труд се изправи на крака. С благодарност установи, че те му служат; костите бяха заздравели достатъчно, та да ходи. Нападна Елит — стискаше копието в една ръка и нозете му хвърляха пясък, докато тичаше.

Елит се олюляваше към Адолин с намерението да продължи боя въпреки увредената Броня. Ала Каладин стигна пръв и избегна прибързания замах с чука. Замахна от рамото, хвана счупеното копие с две ръце и вложи в нападението всичките си сили.

Копието се стовари в уязвимите гърди на Елит с приятно хрущене. Елит зина да поеме въздух и се преви. Каладин вдигна копието, за да удари отново, ала Броненосецът вдигна треперлива ръка в знак, че ще каже нещо.

— Предавам се… — продума той слабовато.

— По-високо! — тросна се Каладин.

Елит опита, останал без дъх. Вдигнатата му ръка обаче бе достатъчна. Съдийката проговори.

— Сиятелният господар Елит излиза от сражението — някак неохотно изрече тя.

Каладин се отдалечи от свития Елит с лека стъпка. Светлината бушуваше в него. Тълпата ревеше — даже някои от светлооките вдигаха шум.

Останаха трима Броненосци. Релис вече се бе присъединил към онзи в зелено и заедно тормозеха Адолин. Оранжевият беше оставил Ренарин и им се притече на помощ.

Ренарин седна на земята и сведе глава. Мечът му бе забит пред него. Победен ли беше? Каладин не бе чул съдийката да обявява такова нещо.

Нямаше време за притеснения. Адолин отново трябваше да се бие с трима. Релис улучи шлема му и той избухна, оголвайки лицето на принца. Нямаше да удържи още дълго.

Каладин се втурна към победения Елит, който се мъчеше да изкуцука вън от арената.

— Свали шлема — викна му Каладин.

Онзи се извърна втрещен.

— Шлема ти! — кресна Каладин и вдигна копието да удари отново.

Зрителите по пейките викаха. Каладин не знаеше точно какви са правилата, но подозираше, че ако удари Елит, ще бъде принуден да напусне боя. Навярно дори да го преследват за престъпление. За щастие, не се наложи да изпълнява заканата, защото Елит свали шлема. Каладин го грабна от ръката му и хукна към Адолин.

Докато тичаше, Каладин захвърли копието и тикна ръката си в шлема. Научил беше нещо за Бронята — тя от само себе си се нагаждаше към онзи, който я носи. Надяваше се сега това да проработи и с шлема. И наистина — вътрешността се пристегна около китката му. Когато Каладин пусна, шлемът остана на мястото като някаква твърде причудлива ръкавица.

Каладин пое дълбоко дъх и измъкна ножа си. Отново беше почнал да носи нож за хвърляне, както когато беше копиеносец, преди да стане роб. Ала беше позагубил вещина. Без друго хвърлянето на нож не вършеше работа срещу тези доспехи; ножът беше жалко оръжие против Броненосци. Каладин обаче не можеше да борави с копието с една ръка. Пак нападна Релис.

Този път Релис тутакси се отдръпна. Наблюдаваше Каладин и се вардеше с Меча. Каладин поне бе успял да го разтревожи.

Настъпи напред и го накара да се изтегли. Релис се движеше лесно и се държеше на разстояние. Каладин доста се постара — налиташе и караше противника да отстъпва, като че искаше двамата да разполагат с достатъчно пространство за бой. Броненосецът щеше да приеме това с готовност — заради Меча искаше доста свободно място наоколо. Близкият бой щеше да е в изгода за Каладин с ножа му.

Ала щом се отдалечиха достатъчно, Каладин се завъртя и се понесе към Адолин и двамата му съперници. Остави нетърпеливия Релис, който се посащиса от оттеглянето.

Адолин хвърли поглед на Каладин и кимна.

Зеленият Броненосец с изненада се обърна при появата на Каладин и замахна. Каладин пресрещна удара с шлема, който беше надянал на ръката си, и го отрази. Броненосецът изсумтя изненадано. През това време Адолин се хвърли с всички сили срещу оранжевия Броненосец. Удряше с Меча отново и отново.

За кратко Адолин имаше да се справя само с един противник. Дано успееше добре да използва времето, ако и стъпките му да бяха забавени. Светлината изтичаше от Бронята му вече съвсем слабо. Краката му бяха почти неподвижни.

Зеленият пак нападна Каладин. Каладин отрази удара с шлема, който се напука и почна да изпуска Светлина. Релис се зададе от другата страна, но не отиде срещу Адолин, а се хвърли срещу Каладин.

Каладин стисна зъби и се метна настрани. Усети как Мечът минава във въздуха. Трябваше да откупи време за Адолин. Мигове. Трябваха му само мигове.

Около него задуха вятър. Сил се върна и се понесе като лента от светлина.

Каладин избегна поредния удар, после стовари своя направен от шлема щит срещу Меча на другия Броненосец и го отблъсна. Пясъкът се разхвърча, когато той отскочи назад и нечий Меч проряза земята пред него.

Вятър. Движение. Каладин се сражаваше с двама Броненосци и отбиваше ударите им с шлема. Не можеше да напада — не смееше и да опитва. Можеше само да оцелее и сякаш ветровете го тласкаха към това.

Стъпките му се направляваха от усета… а после от нещо по-дълбоко. Танцуваше между Остриетата, а хладният въздух го обгръщаше. И в един миг усети — невъзможно — че би могъл да ги избягва и със затворени очи.

Броненосците ругаеха и опитваха отново и отново. Каладин чу съдийката да казва нещо, ала бе твърде погълнат от борбата, та да й обръща внимание. Тълпата ставаше все по-шумна. Каладин отскочи от един удар, после се измъкна съвсем близо от друг.

Не можеш да убиеш вятъра. Не можеш да го спреш. Хората не могат да го докоснат. Вятърът е безкраен…

И тогава Светлината му свърши.

Каладин се препъна и спря. Опита да вдъхне още, ала всичките му сфери бяха изхабени.

Шлемът, разбра той и видя, че от многобройните пукнатини се лее Светлина, а шлемът не избухва. Някак се беше захранил от неговата Светлина.

Релис нападна и Каладин едва се измъкна. Гърбът му опираше в стената на арената.

Зеленият съзря слабостта и вдигна Меча си.

Някой скочи върху гърба му.

Каладин се втрещи като видя как Адолин се бори със зеления и се е вкопчил в него. Бронята му вече почти не изпускаше Светлина — тя беше привършила. Личеше, че Адолин едва успява да се движи: по пясъка наоколо се виждаше усукана диря, която приближаваше откъм оранжевия, който лежеше поразен.

Ето какво беше казала съдийката по-рано — мъжът в оранжево се бе предал. Адолин беше победил противника си и после беше тръгнал бавно и с грамадни усилия, стъпка подир стъпка, към Каладин. Сякаш беше впрегнал сетните си сили да скочи на гърба на зеления и да го държи.

Онзи изруга и го плесна. Принцът продължи да стиска. Бронята му се беше заключила, както казваха, сиреч станала беше тежка и бе почти невъзможно да се помръдне.

Двамата се олюляха и после се катурнаха заедно.

Каладин хвърли поглед на Релис, който местеше очи от падналия зелен на оранжевия и сетне на него самия.

После се обърна и хукна през пясъка към Ренарин.

Каладин наруга и с труд тръгна подире му. Захвърли шлема. Без помощта на Светлината тялото му беше отпуснато.

— Ренарин! — викна той. — Предай се!

Момчето вдигна поглед. Бурята да го отнесе, та той беше плакал. Ранен ли беше? Не личеше да е ранен.

— Предай се! — настоя Каладин и се помъчи да тича по-бързо, като призова всяка капка сила от изцедените си и изтощени от Светлината мишци.

Момчето се съсредоточи върху Релис, който се носеше към него, ала не каза нищо. Просто освободи Меча си.

Релис се плъзна и спря. Вдигна Меча високо над главата си и го насочи към беззащитния принц. Ренарин затвори очи и вдигна глава, сякаш подлага шията си за удара.

Каладин нямаше да смогне навреме. Беше много по-бавен от един Броненосец.

За щастие, Релис се позабави, като че нямаше желание да удари Ренарин.

Каладин стигна. Релис се завъртя и замахна към него.

Каладин се плъзна на колене в пясъка и продължи още малко, докато Острието падаше. Вдигна длани и ги опря.

Улови Меча.

Вик.

Защо чуваше вик? В главата си? Това гласът на Сил ли беше?

Викът отекна вътре в Каладин. Страшният и ужасен писък го разтърси, мускулите му затрепериха. Зина да поеме дъх, пусна Меча и падна назад.

Релис изтърва оръжието си като попарен. Отстъпи и се улови за главата.

— Какво става? Какво става! Не, не съм те убил!

Извика, сякаш изпитваше силна болка, хукна през пясъка, отвори със замах вратите на помещението за подготовка и избяга вътре. Каладин чуваше как виковете на Релис отекват из коридорите дълго след като онзи изчезна.

Арената притихна.

— Върховният господар Релис Рутар — най-сетне продума съдийката с тревожен глас — прекратява участието си поради напускане на арената.

Каладин разтреперан се надигна на крака. Погледна Ренарин — момчето беше добре — после бавно прекоси арената. Дори тъмнооките зрители мълчаха. Ала Каладин знаеше, че не са чули странния вик. Чуха го само той и Релис.

Пристъпи до Адолин и зеления Броненосец.

— Стани и се бий с мене! — викна зеленият. Лежеше с лице нагоре на земята, а Адолин беше заровен под него и го държеше в хватка от борбата.

Каладин приклекна. Зеленият взе да се бори по-усърдно, когато той изрови ножа си от пясъка и притисна острието му в отвор между частите на бронята.

После зеленият остана да лежи съвършено неподвижно.

— Ще се предадеш ли? — изръмжа Каладин. — Или ще ми се наложи за втори път да убивам Броненосец?

Мълчание.

— Дано и двамата бъдете прокълнати от Бурята! — най-сетне извика зеленият иззад шлема си. — Това не беше дуел, а цирк! Боричкането е за страхливци!

Каладин натисна ножа още малко.

— Предавам се! — вдигна ръка зеленият. — Бурята да ви отнесе, предавам се!

— Сиятелният господар Якамав се предава — обяви съдийката. — Победител е Сиятелният господар Адолин.

Тъмнооките зрители нададоха радостни възгласи. Светлооките бяха вцепенени. Горе Сил се въртеше с ветровете и Каладин чувстваше радостта й. Адолин пусна Якамав, който се търколи и тежко закрачи. Принцът остана да лежи във вдлъбнатината на земята. Главата и рамото му бяха голи заради строшените части от Бронята.

Смееше се.

Каладин приседна до него, докато принцът се смееше до глупост, а от очите му се лееха сълзи.

— Това беше най-нелепото нещо, което съм правил някога. Ох. Олеле. Ха! Струва ми се, че току-що спечелих три пълни Брони и два Меча, мостови. Хайде, помогни ми да смъкна доспехите.

— Оръжейникът Ви може да го направи — отвърна Каладин.

— Няма време — възрази Адолин и опита да седне. — Проклятие. Напълно е изцедена. Побързай. Помогни ми. Имам да свърша още нещо.

Да предизвика Садеас, досети се Каладин. Нали това беше целта на всичко. Бръкна под ръкавицата на Адолин и му помогна да я разкопчае. Тя не падна от само себе си, както се очакваше. Адолин наистина беше изтощил Бронята напълно.

Смъкнаха ръкавицата, после се заеха с другата. По някое време дойде и Ренарин и помогна. Каладин не го попита какво се е случило. Момчето извади няколко сфери, пъхна ги под разхлабената гръдна броня и така всички части на доспехите заработиха отново.

Работеха под рева на тълпата, докато Адолин най-сетне се освободи от Бронята и се изправи. По-напред кралят беше застанал до съдийката и беше стъпил с един крак на парапета около арената. Сведе поглед към Адолин, който му кимна.

Това е възможността на Адолин, разбра Каладин, но може да се превърне и в моята възможност.

Кралят вдигна ръце и смълча тълпата.

— Войнико и майсторе на дуелите — викна Елокар, — аз съм много доволен от постигнатото от тебе днес. От поколения Алеткар не е виждал такава борба. Ти достави голяма наслада на своя крал.

Одобрителни викове.

Бих могъл да го направя, помисли Каладин.

— Предлагам ти дар — обяви кралят и посочи Адолин, когато тълпата поутихна. — Назови онова, което искаш от мен или от кралския двор. Ще бъде твое. Нито един човек, който е наблюдавал днешния бой, не може да ти отрече това право.

Правото на Предизвикването, рече си Каладин.

Адолин затърси с поглед Садеас. Садеас беше станал от мястото си и се качваше по стъпалата да избяга. Разбрал беше.

В далечния десен край седеше Амарам в златното си наметало.

— За свой дар — провикна се Адолин над смълчаната арена — искам Правото на Предизвикване. Искам възможността да се дуелирам с Върховния принц Садеас, тук и сега, като възмездие за престъпленията, извършени от него срещу моя дом!

Садеас спря на стъпалата. През множеството премина шепот. Адолин сякаш се канеше да каже още нещо, но млъкна, когато Каладин се изправи до него.

— А като свой дар — викна той — искам Правото на предизвикване срещу убиеца Амарам! Той открадна от мен и изби другарите ми, за да прикрие стореното. Амарам ме жигоса и ме продаде в робство! Ще се бия с него тук и сега. Това е дарът, който искам!

Кралят зина.

Тълпата стана много, много тиха.

До него Адолин изстена.

Каладин не си направи труда да мисли нито за едното, нито за другото. Гледаше далеч, в очите на убиеца Амарам.

Видя в тях ужас.

Амарам се изправи, после залитна обратно. Досега не беше разбрал, не беше познал Каладин.

Тогава ти трябваше да ме убиеш, помисли Каладин. Тълпата почна да вика и да крещи.

— Арестувайте го! — изрева кралят над шумотевицата.

Отлично. Каладин се усмихна.

А после установи, че войниците идват за него, а не за Амарам.