Брандън Сандърсън
Сияйни слова (48)

33
Тегоби

Ала бе ни обещано

И възможно е да стане —

да слеем техните Стихии с нашите.

Но разбираме ли изхода?

И не питаме дали те могат да ни имат,

а дръзваме ли пак да ги приемем.

Из „Песента на Духовете“ на Слушачите, Десета строфа

Каладин падаше с дъжда.

Стискаше бялата като кост дреха на убиеца със здравата си ръка. Изтърваният Меч на нападателя избухна в мъгла и двамата се понесоха към земята на сто стъпки под тях.

Бурята в Каладин отшумя. Твърде малко Светлина!

Убиецът внезапно почна да сияе по-силно.

Той имаше сфери.

Каладин вдиша рязко и от сферите в кесиите, окачени на пояса на противника му, потече Светлина. Тя се вля в него. В същия миг убиецът ритна. Каладин не можа да се удържи с една ръка и се откъсна.

После падна.

Падна зле. Без подготовка, без да разположи краката си. Удари се в студения мокър камък и пред очите му проблеснаха мълнии.

Зрението му скоро се избистри и той откри, че лежи върху скалите в основата на възвишението на кралския дворец. Валеше ситен дъжд. Погледна далеч нагоре към светлината от дупката в стената. Беше жив.

Един въпрос получи отговор, помисли той, докато с мъка се изправяше на колене. Светлината на Бурята вече работеше върху кожата му — раната от дясната му страна се затвори. Беше счупил и нещо в рамото си; усещаше как то зараства и парещата болка бавно отстъпва.

Но дясната му предмишница и длан, смътно осветени от Светлината, която струеше от него, оставаха сиви. Като угаснала свещ сред редица горящи, тази част от него не светеше. Не я усещаше; дори не можеше да помръдне пръстите си. Улови дланта си и те увиснаха безжизнени.

Близо до него Убиецът в бяло стоеше прав под дъжда. Някак бе успял да падне на крака, овладяно и спокойно. Толкова опитно се възползваше от способностите си, че пред него Каладин приличаше на новобранец.

Убиецът се насочи към Каладин, ала изведнъж спря. Заговори на непознат език — думите му бяха с множество придихания, съскания и шъшкания.

Трябва да се размърдам, преди отново да е призовал Меча, рече си Каладин. За беля, не успя да сподави ужаса от загубата на ръката си. Без копие. Без лечение. Научил се беше да е войник и лекар — сега загуби и двете.

Само че… Почти усещаше…

— Оттласнах ли те? — попита убиецът на развален алетски. Очите му бяха потъмнели, вече не бяха сапфирено сини. — Към земята? А защо не умря, когато падна? Не. Сигурно съм те Оттласнал нагоре. Невъзможно.

Той отстъпи.

Миг на изненада. Миг живот. Може би… Каладин усети как Светлината действа, как бурята в него го напряга и го подтиква. Стисна зъби и някак се надигна.

Дланта му възвърна цвета си и изведнъж ледена болка плъзна по предмишницата, дланта и пръстите му. От тях отново заструи Светлина.

— Не… — промълви убиецът. — Не!

Каквото и да ставаше с ръката на Каладин, то погълна много от Светлината му, та сиянието му избледня. Той стоеше на колене и стискаше зъби. Взе ножа от пояса си, ала усети, че захватът му е слаб. Едва не изтърва оръжието, докато го вадеше.

Премести ножа в другата ръка. Трябваше да успее.

Изправи се и нападна убиеца. Трябва да го ударя бързо, за да го поразя.

Убиецът отскочи назад и прелетя поне десетина стъпки. Белите му дрехи се развяваха в нощта. Приземи се умело и в ръката му се появи Меч.

— Какъв си ти?

— Същият като тебе — отговори Каладин. Главата му се маеше, но той се насили да изглежда твърд. — Бягащ по Вятъра.

— Не е възможно.

Каладин вдигна ножа. От кожата му се надигнаха последните остатъци Светлина. Дъждецът не спираше.

Убиецът заотстъпва, зяпнал Каладин, като че той се бе превърнал в пропастно чудовище.

— Казаха ми, че съм лъжец! — извика той. — Казаха ми, че съм грешник! Сет, син на сина на Валано… Неверен. Назоваха ме Неверен!

Каладин напредваше към него и се стараеше да изглежда заплашително. Надяваше се Светлината му да се задържи достатъчно дълго, та да впечатли убиеца. Издиша и изпусна малко от нея — бледо сияние в мрака.

Онзи нагази в някаква локва.

— Те върнаха ли се? Всички ли се върнаха?

— Да — отговори Каладин. Струваше му се, че това е правилният отговор. Или поне щеше да опази живота му.

Убиецът го погледа още малко, после се обърна и побягна. Каладин наблюдаваше как светещата фигура тича, после се понася в небето. Понесе се на изток като струя светлина.

— Бурята да го отнесе, дано — рече Каладин, изпусна последната си Светлина и рухна на земята.

* * *

Когато отново дойде в съзнание, Сил стоеше до него на скалата, сложила ръце на хълбоците си.

— Спиш, когато би трябвало да си на служба?

Каладин приседна с пъшкане. Чувстваше се ужасно слаб, ала беше жив. Добре. Вдигна ръка, но не успя да види много в тъмнината — собствената му Светлина беше избледняла.

Движеше пръстите си. Дланта и предмишницата боляха с най-прекрасната болка, която бе изпитвал през живота си.

— Заздравя — прошепна той и закашля. — Заздравя рана от Меч. Защо не ми каза, че съм способен на това?

— Защото не знаех, докато не го направи, глупчо. — Каза го, все едно беше съвършено очевидно. Гласът й омекна. — Има убити. Горе.

Каладин кимна. Дали можеше да ходи? Успя да се изправи на крака и бавно заобиколи основата на Иглата, за да стигне до стълбището от другата страна. Сил тревожно пърхаше около него. Силите му се повъзвърнаха, докато стигне до стълбите и тръгне нагоре. Няколко пъти се наложи да спре, та да поеме въздух. Отпра ръкава на куртката си, за да скрие срязването от Меч.

Стигна горе. Отчасти се боеше, че ще намери всички мъртви. Коридорите бяха тихи. Без викове, без пазачи. Нищо. Чувстваше се сам. Продължи напред, докато видя светлина.

— Стой! — викна някой треперливо. Март от Мост Четири. — Ти там, в тъмното! Представи се!

Каладин излезе на светло. Беше твърде изтощен да говори. Март и Моаш пазеха вратите на кралските покои заедно с неколцина от Кралската гвардия. Щом познаха Каладин, всички нададоха изненадани възклицания. Въведоха го на топло и светло в покоите на Елокар.

Тук той свари Далинар и Адолин — живи, разположени на диваните. Ет се грижеше за раните им. Каладин беше обучил няколко човека от Мост Четири в основите на полевата медицина. Ренарин се бе отпуснал в един стол в ъгъла, а в краката му лежеше захвърлен новопридобитият Меч. В дъното на стаята кралят крачеше и разговаряше тихо с майка си.

Когато Каладин влезе, Далинар се надигна и отблъсна грижите на Ет.

— В Десетото име на Всемогъщия — глухо промълви той. — Жив си?

Каладин кимна и се строполи в един от облечените в кадифе столове на краля. Не го беше грижа, че ще го намокри или окървави. Изпъшка — отчасти от облекчение, че намира всички тук живи, отчасти от умора.

— Как? — попита Адолин. — Ти падна. Бях почти в несвяст, но знам — видях те как падаш.

Аз съм Повелител на Стихиите, мислеше Каладин, докато Далинар го наблюдаваше. Използвах Светлината на Бурята. Искаше да го каже, ала думите не излизаха. Не и пред Елокар и Адолин.

Бурите да ме отнесат, дано. Аз съм страхливец.

— Държах го здраво — рече той. — Не знам. Превъртяхме се във въздуха и когато паднахме, не бях мъртъв.

Кралят кимна и се обърна към Адолин.

— Не каза ли, че той те е залепил за тавана? Сигурно са прелетели чак до долу.

— Аха — отвърна Адолин. — Предполагам.

— И като паднахте — продължи кралят обнадеждено, — ти уби ли го?

— Не. Но той избяга. Мисля, че остана изненадан колко умело отбихме атаката му.

— Умело ли? — учуди се Адолин. — Та ние бяхме като три хлапета, които нападат с пръчки пропастно чудовище. Отче на Бурята! Никога не са ме разбивали така през целия ми живот.

— Поне сме предупредени — потресено рече кралят. — Този мостови… добър телохранител излезе. Заслужаваш похвала, млади човече.

Далинар стана и прекоси стаята. Ет беше почистил лицето му и беше сложил тампони в носа му. Кожата на лявата скула беше нацепена, а носът — счупен, макар и не за пръв път в дългата му военна кариера. И двете рани изглеждаха по-зле, отколкото всъщност бяха.

— Как разбра? — попита Далинар.

Каладин го погледна в очите. Адолин стоеше зад гърба на баща си и също го наблюдаваше с присвити очи. Погледна ръката на Каладин и се свъси.

Видял е нещо, каза си Каладин. Все едно и без друго си нямаше достатъчно главоболия с този принц.

— Видях навън движеща се светлина — обясни той. — Действах инстинктивно.

Сил влетя в стаята и го изгледа намръщено. Но това не беше лъжа. Той наистина видя светлина в нощта. Нейната.

— Навремето не вярвах на историите, които очевидците разказваха за убийството на брат ми — рече Далинар. — Хора ходят по стените. Други падат нагоре вместо надолу… В името на Всемогъщия. Какво е той?

— Смърт — прошепна Каладин.

Далинар кимна.

— А защо се е върнал сега? — попита Навани и застана до него. — След толкова години?

— Иска мен — отговори Елокар. Стаеше с гръб към тях. Каладин видя в ръката му чаша. Кралят я изпразни на един дъх и веднага си доля. Тъмновиолетово вино. Ръката му трепереше, докато сипваше от каната.

Каладин и Далинар се спогледаха. Върховният принц бе чул. Сет не беше дошъл за краля, а за него.

Далинар не поправи краля, затова и Каладин нищо не каза.

— И какво ще правим, ако се върне? — попита Адолин.

— Не знам — рече Далинар и се отпусна на дивана до него. — Не знам…

Погрижи се за раните му, нашепваше гласът на каладиновия баща. Лекарят. Заший бузата. Намести носа.

Имаше по-важни задължения. Насили се да стане, макар да чувстваше краката си пълни с олово. Взе копие от един от гвардейците на входа.

— Защо коридорите са празни? — попита той Моаш. — Знаеш ли къде са слугите?

— Върховният принц — подзе Моаш и кимна по посока на Далинар. — Сиятелният господар Далинар прати двама от нашите в жилищата на слугите, за да изведат всички. Реши, че ако онзи се върне, може да почне да убива наред. А колкото повече хора напуснат двореца, толкова по-малко ще са жертвите.

Каладин кимна, взе една лампа със сфери и излезе в коридора.

— Стойте тук. Трябва да направя нещо.

* * *

Когато мостовият излезе, Адолин се свлече на дивана. Разбира се, Каладин нито обясни къде отива, нито поиска разрешение от краля да излезе. Проклет човек — явно се смяташе за по-горен от светлооките. Не, смяташе се за по-горен от краля.

Но той се би рамо до рамо с теб, говореше част от него. Колко мъже — светлооки или тъмнооки — биха стояли така твърдо срещу Мечоносец?

Угрижено се втренчи в тавана. Нямаше как да е видял онова, което мислеше. Беше замаян от падането от тавана. Нямаше как убиецът наистина да е ранил Каладин в ръката с Меча си. Нали ръката си изглеждаше съвсем наред?

От друга страна, къде беше ръкавът на куртката?

Той падна с убиеца, разсъждаваше Адолин. Би се с него, изглеждаше, че е ранен, а се оказа, че не е. Възможно ли беше всичко това да е част от някаква измама?

Престани, каза си той най-сетне. Ще станеш мнителен като Елокар. Хвърли поглед на пребледнелия крал, който безизразно зяпаше опразнената винена чаша. Да не би наистина каната да свърши? Елокар се отправи към спалнята си, където го очакваше още вино, и отвори вратата.

Навани рязко пое дъх и накара краля да замръзне на място. Върху вътрешната страна на вратата имаше надрани с нож глифи.

Адолин стана. Част от глифите изобразяваха числа, нали?

— Тридесет и осем дни — прочете Ренарин. — Краят на всички кралства.

* * *

Каладин крачеше уморено по същите дворцови коридори, по които беше повел останалите неотдавна. Надолу към кухните, в коридора с изрязаната в стената дупка. Край петното от кръвта на Далинар на пода, към пресечката.

Където лежеше трупът на Белд. Каладин коленичи и го обърна. Очите бяха изгорени. А над мъртвите очи стояха знаците на свободата, които Каладин измисли.

Каладин затвори очи. Предадох те, помисли той. Гологлав и с ъгловато лице, Белд оцеля в Мост Четири и преживя спасяването на далинаровата армия. Оцеля в самата Преизподня, та да загине тук от ръката на убиец със сили, които не му се полагаха.

Каладин изстена.

— Той умря, докато защитаваше — каза Сил.

— Аз бях длъжен да ги опазя. Защо просто не ги пуснах да си идат? Защо ги доведох на тази служба, където има още смърт?

— Някой трябва да се бори. Някой трябва да защитава.

— Те сториха достатъчно! Изстрадаха своя дял. Трябваше да ги спра. Далинар може да си намери други телохранители.

— Те избраха — възрази Сил. — Не можеш да им отнемеш правото да избират.

Каладин остана на колене. Бореше се с мъката си.

Трябва да се научиш кога да те е грижа, синко. Гласът на баща му. И кога да вдигнеш ръце. Ще обръгнеш.

Така и не успя. Гръм да го удари, не успя. Затова и от него никога не би излязъл добър лекар. Не можеше да губи пациенти.

А сега — сега убиваше? Сега беше войник? Какъв беше смисълът? Ненавиждаше това, че е добър в убиването.

Пое дълбоко дъх и с труд се овладя. Най-сетне отвори очи и погледна Сил, която стоеше във въздуха до него.

— Той може неща, които аз не мога. Убиецът. Дали е защото имам да изговоря още Думи?

— Има още. Обаче ти не си готов за тях, мисля аз. Въпреки това би могъл да правиш нещата, които той умее, ако се упражняваш.

— А как той Повелява Стихиите? Ти каза, че няма духче.

— Никой дух на Честта не би дал на тази твар способността да убива така.

— При хората може да съществуват различни гледни точки — обясни Каладин, мъчейки се чувствата му да не проличат в гласа, докато обръщаше Белд, та да не му се налага да вижда сбръчканите изгорени очи. — А ако духчето на честта мисли, че той постъпва правилно? Ти ми даде способността да убивам паршендите.

— За да защитаваш.

— Самите паршенди мислят, че защитават своя род. За тях аз съм нападател.

Сил седна и обгърна коленете си с ръце.

— Не знам. Може би. Но никое друго духче на честта не прави каквото правя аз. Само аз не се подчиних. Ала този Меч…

— Какво?

— Беше различен. Много различен.

— Видя ми се обикновен. Е, доколкото може да е обикновен един Меч.

— Различен беше — настоя Сил. — Струва ми се, че би трябвало да знам защо. Нещо, свързано с количеството Светлина, която той поглъщаше…

Каладин стана и тръгна по страничния коридор. Държеше лампата високо. От сапфирите в нея стените изглеждаха сини. Убиецът беше изрязал дупка с Меча, беше влязъл в коридора и беше убил Белд. Но Каладин бе пратил двама напред.

Да, още един труп. Хобер, един от първите, които Каладин спаси в Мост Четири. Бурята да отнесе тоя убиец! Каладин си спомни как помогна на Хобер, когато всички го бяха изоставили да умре на платото.

Приклекна до трупа и го обърна.

И видя, че той плаче.

— Съ… съжалявам — едва продума Хобер, погълнат от чувствата си. — Съжалявам, Каладин.

— Хобер! Жив си! — възкликна Каладин. После забеляза, че крачолите на мостовия са срязани по средата на бедрото. Отдолу краката му бяха тъмносиви, мъртви, както беше ръката на Каладин.

— Даже не го видях — каза Хобер. — Съсече ме, после прониза Белд. Чух как се биете. Рекох си, че всички сте мъртви.

— Всичко е наред. Ще се оправиш.

— Не си усещам краката. Няма ги. Вече не съм войник, сър. Вече съм безполезен. Аз…

— Не — твърдо отвърна Каладин. — Ти още си в Мост Четири. Винаги ще си в Мост Четири. — Насили се да се усмихне. — Просто ще се наложи Скалата да те научи да готвиш. Справяш ли се с яхниите?

— Ужасно, сър. Мога и чорба да загоря.

— Значи си като повечето готвачи във войската. Хайде, да вървим при другите.

Каладин се напрегна, пъхна ръце под Хобер и се помъчи да го вдигне.

Тялото му не можа да го понесе. Изстена, без да ще, и остави Хобер на пода.

— Всичко е наред, сър.

— Не — възрази Каладин и вдъхна Светлина от една от сферите в лампата. — Не е наред.

Пак вдигна Хобер и го понесе при останалите.