Брандън Сандърсън
Сияйни слова (50)

I-5
Ездачът на Бурите

В града Нарак всички затваряха здраво прозорците с наближаването на нощта и идването на бурята. Нагнетяваха парцали под вратите, поставяха дъски за хващане, наместваха големи квадратни дървени блокове в прозорците.

Ешонаи не вземаше участие в приготовленията, но стоеше извън жилището на Туде и слушаше доклада му — току-що се бе завърнал от среща с алетите и бе уредил разговори за обсъждане на мира. Тя и по-рано искаше да изпрати някого, ала Петимата умуваха и се оплакваха, докато на Ешонаи не й се прииска да ги издуши всичките. Най-накрая поне се съгласиха да я оставят да проводи пратеник.

— Седем дни — обясни Туде. — Срещата ще бъде проведена на неутрално плато.

— Видя ли го? — напрегнато попита Ешонаи. — Тоягата?

Туде поклати глава.

— Ами другият? — продължи Ешонаи. — Повелителят на Стихиите?

— И от него ни следа.

Туде изглеждаше притеснен. Обърна се на изток.

— По-добре да вървиш. Мога да ти съобщя повече неща след края на бурята.

Ешонаи кимна и положи ръка на рамото на приятеля си.

— Благодаря ти.

— Успех — пожела й той в Ритъма на Решителността.

— На всички ни — отвърна тя; той затвори вратата и я остави сама в тъмния, привидно празен град. Ешонаи провери щита за бури на гърба си, после извади от джоба сферата с плененото духче на Венли и се настрои на Ритъма на Решителността.

Времето настъпи. Тя се затича срещу бурята.

Решителността беше величествен Ритъм с постоянно, нарастващо усещане за сила и власт. Ешонаи излезе от Нарак, доближи първата пропаст и я прескочи. Само бойната форма имаше сила за такива скокове; за да могат работниците да достигат външните плата и да отглеждат храна, те си служеха с въжени мостове, които изтегляха и прибираха преди всяка буря.

Тя се приземи с пълна скорост — стъпките й звучаха в Ритъма на Решителността. В далечината се показа стената на бурята, почти неразличима в тъмнината. Надигнаха се ветрове и започнаха да я бутат, сякаш за да я задържат. Над нея из въздуха се стрелкаха и танцуваха вятърни духчета. Те известяваха какво предстои.

Ешонаи прескочи още две пропасти, после забави ход и се изкачи до върха на ниско хълмче. Стената на бурята вече заела нощното небе се носеше напред със страховита бързина. Огромната завеса от мрак омесваше парчетии с дъжд — истинско знаме от вода, камъни, прах и откъснати растения. Ешонаи свали големия щит от гърба си.

Слушачите намираха известна привлекателност в излизането посред бурята. Да, бурите бяха ужасни — ала на всеки слушач щеше да му се наложи да прекара определен брой нощи в бурята, сам и на открито. Според песните, ония, които търсят нова форма, били защитени. Тя не бе сигурна дали това е измислица или истина, но въпреки песните, повечето от слушачите се криеха в някоя пукнатина или скала, за да избегнат стената на бурята, и след това излизаха в нея, след като беше преминал първият унищожителен удар.

Ешонаи предпочиташе щита. Повече приличаше на пряка среща с Ездача. Ездачът, душата на бурята, бе онзи, когото човеците наричаха Отец на Бурята — и той не бе един от боговете на нейния народ. Всъщност в песните го наричаха предател — духче, което избрало да защитава хората, а не слушачите.

Въпреки това нейният народ го зачиташе. Той би убил всеки, който не го зачита.

Тя опря основата на щита на някаква каменна издатина, после обърна рамо към него, сниши глава и се приготви с един изтеглен назад крак. Другата й ръка държеше камъка с духчето в него. Би предпочела да носи Бронята си, но по някаква причина това пречеше на преобразяването.

Усети и чу как бурята идва. Земята се разтресе и въздухът зарева. Късчета от листа се понесоха покрай нея в леден порив — като предни отряди пред настъпваща войска, която се придвижва малко по-назад, а воят е бойният й вик.

Тя стисна очи.

Бурята я удари.

Въпреки стойката и стегнатите мускули, нещо изтрещя в щита и го отмести. Вятърът го поде и го изтръгна от пръстите й. Тя се олюля назад, после се хвърли на земята с рамо към вятъра и прибрана глава.

Гърмът удряше срещу нея, докато разбеснелият се вятър опитваше да я отскубне от платото и да я подхвърли във въздуха. Тя държеше очите си затворени, понеже всичко в бурята бе черно без светкавиците. На нея не й се струваше, че е защитена. С рамо срещу вятъра, сгушена зад някакво хълмче, като че ли стихията искаше да я унищожи. Камъните се удряха с хрущене в близкото плато и разтърсваха земята. Можеше да чуе само рева на вятъра в ушите си — от време на време го прекъсваше гръмотевицата. Страховита песен без ритъм.

Тя пазеше Ритъма на Решителността в себе си. Поне това можеше да усети, въпреки че не можеше да чува.

Дъждовните капки се забиваха в тялото й като стрели и отскачаха от черупката на главата и тялото. Тя стисна челюст срещу страшния, смразяващ костите студ и не помръдна. Беше го правила много пъти досега — или при преобразяване, или при изненадващо нападение срещу алетите. Можеше да оцелее. Щеше да оцелее.

Тя се съсредоточи върху ритъма в главата си и се вкопчи в някакви камъни, докато вятърът опитваше да я избута от платото. Демид, бившият съпруг на Венли, бе започнал следното — тия, които искаха да се преобразяват, чакаха в някаква сграда, докато бурята не е повилняла вече известно време. Подаваха се навън само след като началният изблик на яростта е отминал. Това бе опасно, тъй като никога не беше ясно кога ще настъпи мигът на преобразяването.

Ешонаи никога не го беше опитвала. Бурите бяха яростни, бяха опасни, но бяха също така и миг на откритие. В тях познатото ставаше нещо голямо, величествено и ужасно. Тя не очакваше с нетърпение влизането в тях, но когато се налагаше да го прави, винаги го намираше за разтърсващо.

Надигна глава със затворени очи и изложи лицето си на вятъра — усети как той я удря и я разтърсва. Почувства дъжда върху кожата си. Ездачът на Бурите бе предател, вярно — но не може предателят да не е бил приятел в началото. Тези бури принадлежаха на нейния народ. Слушачите бяха народ на бурята.

Ритмите в ума й се промениха.

За мигновение всички се изравниха и станаха еднакви. Без значение за кой се е настроила, тя чуваше един и същ — отчетливи постоянни удари. Като ударите на сърцето. Времето бе настъпило.

Бурята изчезна. Вятърът, дъждът, звукът… нямаше ги. Ешонаи се изправи. От нея капеше вода, мускулите й бяха студени, кожата безчувствена. Тя тръсна глава, поръси вода и вдигна поглед към небето.

Лицето беше там. Безкрайно, грамадно. Хората говореха за своя Отец на Бурята, ала не го познаваха колкото един слушач. Широк като небето, очите му пълни с безброй звезди. Скъпоценният камък в ръката на Ешонаи избухна в светлина.

Сила. Енергия. Тя си представи как минава през нея, подсилва я, оживява я. Ешонаи удари камъка в земята, счупи го и освободи духчето. Тя се постара да изпита съответното усещане, както я беше обучила Венли.

И НАИСТИНА ЛИ ИСКАШ ТОВА? Гласът кънтеше из нея като гръм.

Ездачът я заговори! Това се случваше в песните, но не… никога… Тя се настрои на Ритъма на Одобрението, но сега ритмите бяха едни и същи. Туп. Туп. Туп.

Духчето се измъкна от затвора си, завъртя се около нея и изпусна особена червена светлина. От него излязоха частици светкавица. Духче на гнева?

Това беше лошо.

ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ТОВА ТРЯБВА ДА СТАНЕ, изрече Отецът на Бурята. ТО ЩЕШЕ ДА СЕ СЛУЧИ.

— Не — изрече Ешонаи и се отдръпна от духчето. В пристъп на уплаха тя изхвърли от ума си наставленията, дадени й от Венли. — Не!

Духчето се превърна в струя от червена светлина и я удари в гърдите. Разтвориха се червени пипала.

НЕ МОГА ДА СПРА ТОВА, продължи Отецът на Бурята. БИХ ТЕ ОПАЗИЛ, МАЛКА МОЯ, АКО ИМАХ ТАЗИ ВЪЗМОЖНОСТ. СЪЖАЛЯВАМ.

Ешонаи въздъхна — Ритмите напуснаха ума й — и падна на колене. Усещаше, че то е в нея. Преобразяването.

СЪЖАЛЯВАМ.

Дъждовете се появиха отново и тялото й започна да се променя.