Брандън Сандърсън
Сияйни слова (47)

32
Който мрази

До царството на духовете, което форми ни дарява,

умовете ни са близо, ала духовете ни предават.

Най-умните сред тях от нас не получават

онова, което човеците им дават.

За тях сме твърде постни,

А хората месо са.

Из „Песента на Духовете“ на Слушачите, Девета строфа

В съня си Каладин беше буря.

Завземаше земята, втурваше се през нея като пречистващ бяс. Всичко се отдръпваше пред него, всичко се прекършваше. В мрака земята се прераждаше.

Рееше се, мълниите го оживяваха, вдъхновяваха го. Гласът му беше воят на вятъра. Сърцето му биеше с гръмотевиците. Покоряваше, преодоляваше, засенчваше и…

Правил го бе и преди.

Осъзнаването се яви у Каладин като вода, която се процежда под вратата. Да. Той вече беше сънувал този сън.

Обърна се с мъка. Зад него се простираше лице, огромно колкото небето — силата, която движеше бурята, самият Отец.

СИНЕ НА ЧЕСТТА, ревна глас като вятър.

— Истина е! — извика Каладин в бурята. И той беше вятър. Дух. Някак успя да проговори. — Ти си истински!

ТЯ ТИ ВЯРВА.

— Сил ли? Вярва ми.

А НЕ БИВА.

— Ти ли си онзи, който й забрани да дойде при мен? Ти ли си онзи, който не пуска духчетата?

ТИ ЩЕ Я УБИЕШ. В дълбокия, могъщ глас прозвуча съжаление. Печал. ТИ ЩЕ УБИЕШ МОЯТА РОЖБА И ЩЕ ОСТАВИШ ТЯЛОТО Й НА ЗЛОДЕИ.

— Няма да го направя! — викна Каладин.

ВЕЧЕ ЗАПОЧНА.

Бурята не спираше. Каладин виждаше света отгоре. В закътани пристанища корабите се люлееха върху вълните. В далечен край, отвъд хълмове и планини, армии се гушеха в долините и се готвеха за война. Пред него просторно езеро пресъхна — водите се оттеглиха в скалите на дъното.

— Как мога да спра това? — попита Каладин. — Как мога да я опазя?

ТИ СИ ЧОВЕК. ТИ ЩЕ Я ПРЕДАДЕШ.

— Няма да я предам!

ЩЕ СЕ ПРОМЕНИШ. ХОРАТА СЕ ПРОМЕНЯТ. ВСИЧКИ ХОРА.

Огромен континент. Толкова много хора говореха езици, които той не разбираше. Всички се криеха в стаите, пещерите, деретата.

АХ, рече Отецът на Бурята. ЗНАЧИ ЩЕ СВЪРШИ.

— Какво? — викаше Каладин във ветровете. — Какво се промени? Чувствам, че…

ТОЙ ИДЕ ЗА ТЕБ, МАЛКИ ПРЕДАТЕЛЮ. СЪЖАЛЯВАМ.

Нещо се надигна пред Каладин. Друга буря. С червени светкавици. Така грамадна, че континентът — целият свят — беше нищожен в сравнение с нея. Всичко падаше в сянката й.

СЪЖАЛЯВАМ. ТОЙ ИДВА.

Каладин се събуди. Сърцето блъскаше в гърдите му.

Едва не падна от стола. Къде беше? В Иглата, в съвещателната зала на краля. Каладин бе поседнал за миг и…

Изчерви се. Беше задрямал.

Близо до него стоеше Адолин и говореше с Ренарин.

— Не съм убеден, че от срещата ще излезе нещо, но се радвам, че татко се съгласи. Почти се бях отказал от надеждата — толкова време бе нужно на паршендския пратеник да дойде.

— Сигурен ли си, че онзи, когото видя там, беше жена? — попита Ренарин. Най-сетне беше обвързал Меча си и не се налагаше да го мъкне навсякъде. — Жена Броненосец?

— Паршендите са напълно странни — отвърна Адолин и сви рамене. Погледна към Каладин и устните му се извиха презрително. — Спим на служба, а?

Наблизо тракаше капакът, от който течеше вода. Навани и Далинар трябва да бяха в съседната стая.

Кралят не беше тук.

— Негово Величество! — викна Каладин и скокна.

— В личните си покои, мостови — каза Адолин и кимна по посока на друга врата. — Можеш да спиш по време на буря. Впечатляващо. Почти колкото лигата ти насън.

Нямаше време за заяждане. Този сън… Каладин се обърна към вратата на балкона. Дишаше учестено.

Той идва…

Каладин рязко отвори вратата. Адолин и Ренарин се развикаха, ала той не им обърна внимание. Изправи се лице в лице с бурята.

Все още виеше вятър. Дъждът пердашеше каменния балкон с шум като от трошене на пръчки. Но вече нямаше светкавици, а вятърът, макар и силен, не можеше да вдига камъни и да събаря стени. Най-могъщата част от бурята бе отминала.

Тъмнина. Биеше го вятър, дошъл от дълбините на нищото. Каладин чувстваше, че стои над самата Преизподня, Чернилото от старите песни. Дом на демони и чудовища. Излезе навън колебливо. Светлината от отворената врата плисна върху мокрия балкон. Намери парапета — здрава част от него — и го стисна със студените си пръсти. Дъждът шибаше лицето му, мокреше униформата му, заравяше се в плата и търсеше топлата му кожа.

— Ти луд ли си? — обади се Адолин от прага. Каладин едва го чу през вятъра и далечния тътен на гръмотевиците.

* * *

Шарка бръмчеше тихо, докато върху фургона се лееше дъжд.

Робите на Шалан се притискаха един в друг и хленчеха. Щеше й се да накара проклетото духче да млъкне, ала Шарка не откликваше на напомнянията й. Поне бурята привършваше. Шалан искаше да излезе и да прочете какво казваха за родината й събеседниците на Тин.

Звуците на Шарка звучаха почти като плач. Шалан се смръщи и се наведе към него. Думи ли чуваше?

— Лошо… лошо… толкова лошо…

* * *

Сил излетя от гъстия мрак на бурята — внезапен проблясък в черното. Завъртя се около Каладин и кацна на железния парапет. Роклята й беше по-дълга и по-пищна от обичайното. Дъждът преминаваше през нея, без да наруши очертанията й.

Тя погледна към небето, после рязко обърна глава.

— Каладин. Нещо не е както трябва.

— Знам.

Сил почна да се върти насам-натам. Очите й се отвориха широко.

— Той идва.

— Кой? Бурята ли?

— Онзи, който мрази — прошепна тя. — Мракът вътре. Каладин, той наблюдава. Нещо ще се случи. Нещо лошо.

Каладин се позабави само за миг, после се завтече към стаята, мушна се край Адолин и влезе на светло.

— Доведете краля. Излизаме оттук. Веднага.

— Какво? — попита Адолин.

Каладин със замах отвори вратата към по-малката стая, където се намираха Далинар и Навани. Върховният принц седеше на дивана, изражението на лицето му беше някак далечно. Навани го държеше за ръката. Каладин очакваше друго. Върховният принц не изглеждаше уплашен или луд, а просто умислен. Говореше тихо.

Каладин застина. Той вижда неща по време на буря.

— Какво правиш? — попита Навани. — Как смееш?

— Можете ли да го събудите? — продума Каладин и пристъпи в стаята. — Трябва да се махнем от тази стая, от двореца.

— Глупости. — Това беше гласът на краля. Елокар влезе в стаята зад Каладин. — Какви ги дрънкаш?

— Тук не сте в безопасност, Ваше Величество. Трябва да Ви изведем от двореца и да ви съпроводим до лагера.

Проклятие. Това безопасно ли щеше да е? Дали не трябваше да идат на някое неочаквано място?

Навън прозвуча гръм, но шумът на дъжда отслабваше. Бурята замираше.

— Това е нелепо — обади се Адолин иззад краля и вдигна ръце. — Тук е най-безопасното място във всички лагери. Ти искаш да излезем? Да влачиш краля навън в бурята?

— Трябва да събудим Върховния принц — рече Каладин и се пресегна към Далинар.

Далинар улови ръката му.

— Върховният принц е буден — рече той. Погледът му се проясни. Далинар се върна от далечното място, където беше досега. — Какво става тук?

— Мостовият иска да се изнесем от двореца — обясни Адолин.

— Войнико?

— Тук не е безопасно, сър.

— Какво те кара да го кажеш?

— Инстинкт, сър.

Стана тихо. Дъждът навън трополеше леко. Пороите бяха дошли.

— Значи тръгваме — рече Далинар и се надигна.

— Какво? — възкликна кралят.

— Ти постави този човек начело на гвардията си, Елокар — обясни Далинар. — Щом той смята, че позицията ни не е безопасна, трябва да правим каквото каже.

В края на думите му се подразбираше едно засега, ала Каладин не го беше грижа. Стрелна се покрай краля и Адолин обратно в основното помещение и се отправи към изхода. Сърцето му блъскаше в гърдите. Мускулите му бяха напрегнати. Сил трескаво летеше из стаята, видима само за неговите очи.

Каладин разтвори вратите. В преддверието дежуряха шестима мъже — мостови и един от Кралската гвардия, Ралинор.

— Излизаме — рече Каладин. — Белд и Хобер, вие сте авангард. Проучете пътя за излизане от сградата — задния, долу през кухните — и викайте, ако видите нещо необичайно. Моаш, двамата с Ралинор сте ариергард. Пазете тук, докато изведа краля и Върховния принц от полезрението ви, и тогава ни последвайте. Март и Ет, стойте до краля каквото и да става.

Войниците се заловиха за работа, без да задават въпроси. Когато съгледвачите хукнаха напред, Каладин се върна при краля, улови го за ръката и го повлече към изхода. Елокар вцепенено се остави да го водят.

Останалите светлооки тръгнаха след тях. Братята Март и Ет застанаха от двете страни на краля. Моаш пазеше на прага. Стискаше притеснено копието си и го насочваше ту на една страна, ту на друга.

Каладин бързо поведе краля и семейството му по коридора по предварително избрания път. Вместо да се насочат наляво и по наклона към официалния вход, те тръгнаха надясно и се заспускаха все по-навътре в дълбините на двореца. Надясно към кухните и после — навън в нощта.

Коридорите бяха тихи. Всички се подслоняваха в стаите си по време на буря.

Далинар отиде при Каладин в началото на групата.

— Ще ми бъде любопитно да разбера какво точно предизвика това, войнико. След като се озовем в безопасност.

Духчето ми получи пристъп, каза си Каладин, докато гледаше как Сил се стрелка напред-назад в коридора. Това го предизвика. Как щеше да го обясни? Че слуша вятърно духче?

Влизаха все по-дълбоко. Проклятие, празните коридори го тревожеха. По-голямата част от двореца представляваше всъщност дупка в скалата на върха, а отстрани бяха изрязани прозорци.

Каладин замръзна на място.

Пред тях светлините бяха угасени. В далечината коридорът притъмняваше, докато не стана мрачен като мина.

— Чакай — обади се Адолин и спря. — Защо е тъмно? Какво е станало със сферите?

Светлината от всички сфери беше изцедена.

Проклятие. А какво беше това на стената по-нататък? Голямо черно петно. Каладин трескаво измъкна сфера от джоба си и я вдигна. Дупка! В стената на коридора беше изрязана врата, направо в скалата. През нея нахлуваше студен вятър.

Сферата освети и нещо на пода отпред. Там, където коридорите се пресичаха, лежеше тяло в синя униформа. Белд, един от хората, които Каладин прати пред групата.

Всички се взираха в трупа с ужас. Призрачната тишина в коридора и отсъствието на светлини приглушиха дори възраженията на краля.

— Той е тук — прошепна Сил.

Някой пристъпи някак тържествено откъм страничния коридор. Държеше дълъг сребрист Меч, който прорязваше диря в каменния под. Одеждите на човека бяха свободни и бели — тънки панталони и риза, които се развяваха с всяка стъпка. Гола глава. Бледа кожа. Шин.

Каладин го позна. Всичко живо в Алеткар беше чувало за този човек. Убиецът в бяло. Каладин го видя веднъж в съня си, приличен на съня от преди малко, ала тогава не разбра кой е.

От тялото на убиеца струеше Светлина.

Той беше Повелител на Стихиите.

— Адолин, с мен! — викна Далинар. — Ренарин, пази краля! Отведи го обратно!

С тези думи Далинар — Тоягата — грабна копието на един от каладиновите хора и нападна убиеца.

Сам ще причини смъртта си, рече си Каладин и хукна след него.

— Вървете с принц Ренарин! — кресна той на хората си. — Изпълнявайте заповедите му! Пазете краля!

Телохранителите, в това число и застигналите групата Моаш и Ралинор, започнаха трескаво да отстъпват. Влачеха Навани и краля.

— Татко! — извика Ренарин. Моаш го улови за рамото и го задърпа. — Аз мога да се бия!

— Върви! — ревна Далинар. — Защитавай краля!

Докато Каладин нападаше редом с Далинар и Адолин, последното, което чу, беше хленченето на Елокар.

— За мен е дошъл! Знаех си. Както дойде за татко…

Каладин вдъхна толкова Светлина, колкото посмя. Убиецът в бяло стоеше спокойно насред коридора и излъчваше своя Светлина. Как бе възможно той да е Повелител на Стихиите? Що за духче би избрало такъв човек?

Мечът на Адолин се появи в ръцете му.

— Тризъбец — тихо нареди Далинар и забави ход, когато наближиха убиеца. — Аз съм в средата. Знаеш ли какво да правиш, Каладин?

— Тъй вярно, сър.

Тризъбецът беше прост боен ред, за малки отряди.

— Нека аз се оправя с това, татко! Той има Меч, а и това сияние не ми харесва…

— Не, удряме заедно. — Далинар присви очи и се втренчи в убиеца, който стоеше спокойно над трупа на бедния Белд. — Този път не дремя на трапезата, гадино. Няма да ми отнемеш и друг!

Тримата нападнаха заедно. Далинар в средата щеше да се постарае да задържи вниманието на убиеца, докато Адолин и Каладин атакуват отстрани. Той разумно бе подбрал копието, а не собствения си меч. Хвърлиха се бързо, за да объркат убиеца и да го надвият.

Онзи дочака да се приближат, после скочи и остави след себе си диря от Светлина. Завъртя се във въздуха, тъкмо когато Далинар изрева и удари с копието.

Убиецът не падна. Стъпи на тавана, на дванадесетина стъпки височина.

— Истина е — тревожно рече Адолин. Изви се назад и вдигна Меча, за да удари под този особен ъгъл. Убиецът обаче изтича надолу по стената, дрехите му прошумоляха и той отблъсна Меча на Адолин със своя. После го удари с длан в гърдите.

Адолин се понесе нагоре като подхвърлен. От тялото му струеше Светлина на Бурята и той се удари в тавана. Адолин изръмжа, преобърна се, ала си остана на тавана.

Отче на Бурята!, рече си Каладин. Сърцето му блъскаше. Вътре в него вилнееше буря. Удари с копието си успоредно с копието на Далинар.

Убиецът не избегна удара.

И двете копия улучиха — далинаровото в рамото, каладиновото в страната. Убиецът се завъртя, замахна с Меча си през копията и ги преряза на половина. Като че никак не го беше грижа за раните. Хвърли се напред, зашлеви Далинар в лицето и го запрати сгърчен от болка на земята. После замахна с меча към Каладин.

Каладин едва избегна удара, после отстъпи. Върхът на копието му изтрака на пода до Далинар. Принцът изстена и се обърна. Притискаше с ръка удареното място на лицето си. От разцепената кожа се процеждаше кръв. Човек не можеше просто така да се отърси от удар на Повелител на Стихиите, зареден със Светлина.

Убиецът се изправи в коридора, спокоен и самоуверен. В прорезите на окървавените му дрехи се вихреше Светлина и лекуваше раните му.

Каладин отстъпи, стиснал копието без острие. Каквото правеше този човек… Той не можеше да е Бягащ по вятъра, нали?

Невъзможно.

— Татко! — извика Адолин отгоре. Беше стъпил на крака, ала струящата от него Светлина беше на привършване. Опита да нападне убиеца, но се подхлъзна от тавана и се стовари на пода. Падна върху рамото си. Мечът се изплъзна из пръстите му и изчезна.

Убиецът прекрачи през Адолин, който се размърда, без да става.

— Съжалявам — рече онзи и от устата му излетя Светлина. — Не искам да правя това.

— Няма да ти позволя да го направиш — изръмжа Каладин и се хвърли напред. Сил се въртеше около него и той усещаше вятъра. Усещаше как бурята в него го подтиква да действа. Уловил остатъка от копието си като бухалка, той нападна убиеца. Вятърът го водеше.

Съвършено точни удари, мигове на единение с оръжието. Забрави тревогите, забрави провалите, забрави дори гнева си. Само Каладин и копието.

Както и трябваше да бъде.

Убиецът понесе удар в рамото, после в ребрата. Не можеше да пренебрегва всички удари — Светлината му щеше да свърши, докато го лекува. Убиецът изруга и отново изпусна Светлина. Отстъпи. Шинските му очи — твърде големи и с блед сапфирен цвят — се разшириха заради неспирните удари.

Каладин вдъхна остатъка от своята Светлина. Толкова малко. Не беше се запасил с нови сфери, преди да дойде на смяна. Глупаво. Небрежно.

Убиецът привдигна рамо и се подготви да забие Меча. Ето, рече си Каладин. Можеше да почувства какво ще стане. Щеше да се завърти и да удари със задната част на копието. Щеше да улучи убиеца в главата, отстрани. Мощен удар, от който дори Светлината не би могла да го възстанови напълно. Щеше да го остави замаян. Пролука.

Пипнах го.

Убиецът някак се изплъзна от удара.

Движеше се твърде бързо, по-бързо от очакванията на Каладин. Бързо като… самия него. Ударът на Каладин попадна във въздуха и той едва се избави от замаха на Меча.

Следващите му действия бяха инстинктивни. Дългите години обучение бяха дали на мишците му свой ум. Ако се сражаваше с обикновен противник, начинът, по който вдигна оръжието си да спре следващия удар, щеше да е съвършен. Убиецът обаче имаше Меч. Инстинктите на Каладин — насадени с такова усърдие — го предадоха.

Сребристото острие преряза остатъка от копието на Каладин, сетне мина през дясната му ръка, току под лакътя. Заля го вълна невъобразима болка и той падна на колене.

После… нищо. Не усещаше ръката. Тя посивя, стана безчувствена, безжизнена. Дланта се отвори, пръстите се отпуснаха, дръжката на копието тропна на земята.

Убиецът изрита Каладин от пътя си и го запрати към стената. Каладин простена и се свлече там.

Мъжът в бяло тръгна по коридора, откъдето се бе изтеглил кралят. Отново прекрачи Адолин.

— Каладин! — обади се Сил. Сега изглеждаше като лента от светлина.

— Не мога да го победя — прошепна Каладин. В очите му напираха сълзи от болка и гняв. — Той е един от нас. Сияен.

— Не! — настоя Сил. — Не. Той е нещо много по-ужасно. Не го води духче, Каладин. Моля те. Стани.

В коридора, между убиеца и пътя към краля, Далинар бе успял да стане на крака. Лицето му представляваше кървава маса, ала очите му блестяха.

— Няма да ти позволя да стигнеш до него! — ревна Далинар. — Не и Елокар. Ти отне моя брат! Няма да отнемеш единственото, което ми остана от него!

Убиецът спря право пред Далинар.

— Та аз не съм дошъл за него, Върховни принце — прошепна той и устните му изпуснаха Светлина. — Тук съм за теб.

Хвърли се напред, отклони удара на Далинар и го изрита в крака.

Далинар падна на коляно. Стенанието му отекна в коридора. Изтърва копието. От дупката в стената до него нахлуваше мразовит вятър.

Каладин изръмжа, насили се да стане и се завтече нататък. Едната му ръка беше безполезна, мъртва. Никога вече нямаше да борави с копието. Не можеше да мисли за това. Трябваше да стигне до Далинар.

Твърде бавно.

Няма да успея.

Убиецът вдигна страховития Меч над главата си, за да нанесе последен удар. Далинар не помръдна.

Вместо да се измъкне, той хвана Острието.

Събра дланите си в основите, докато Мечът се спущаше, и го хвана, точно преди да удари.

Убиецът изръмжа от почуда.

В същия миг Каладин се вряза в него, използва теглото и ускорението си, за да го забие в стената. Само че нямаше стена. Попаднаха на мястото, където убиецът бе прорязал вход към коридора.

Двамата се изтъркаляха навън.