Брандън Сандърсън
Сияйни слова (115)

80
Да се сражаваш с дъжда

„Ти трябва да станеш крал. На всичко.“

Из „Диаграмата“, „Напътствия“, обратна страна на опората за крака, откъс 1

Шалан се бореше с вятъра и увиваше дрехата за бурно време — отмъкната от един войник — плътно около себе си, докато се катереше с мъка по хлъзгавия наклон.

— Сиятелна? — обади се Газ. Той хвана шапката си, та да не отхвръкне тя. — Убедена ли сте, че искате да направите това?

— Разбира се, че съм — отговори Шалан. — Дали това, което върша, е мъдро… е, това е нещо друго.

Тези ветрове бяха необичайни за Дъждовния сезон, смятан за време на спокоен валеж — време за съзерцаване на Всемогъщия, отдих от бурите.

Може би тук, в земите на бурята, нещата бяха различни. Тя се изкачи нагоре по скалите. Пустите равнини ставаха все по-негостоприемни с напредването на войските — вече осми ден в поход — по картата на Шалан, начертана от нея с помощта на бившия мостови Рлаин.

Шалан изкачи скалното образувание и съзря описваната от съгледвачите гледка. Вата и Газ се препъваха зад нея и мърмореха за студа. Пред Шалан се простираше сърцето на Пустите равнини. Вътрешните плата, никога не изследвани от хора.

— Тук е — изрече тя.

Газ се почеса по мястото под превръзката за окото.

— Скали?

— Да, гвардеецо Газ — отвърна Шалан. — Скали. Красиви, чудесни скали.

В далечината тя забеляза сенки, обвити в завеса от дъждовна мъглица. Погледнати така, заедно, те можеха да бъдат сбъркани. Това беше град. Град, покрит с вековни наслоявания от крем, като детски строителни кубчета, залети от множество вълни разтопен восък. За невъоръженото око без съмнение доста приличаше на останалите части на Пустите равнини. Но беше много, много повече.

Доказателство. Дори образуванието, на което Шалан стоеше, вероятно някога е било сграда. Очукана от наветрената страна, засипана с крем от подветрената, тя създаваше издутия, неравен склон, по който те се катериха.

— Сиятелна!

Тя пренебрегна гласовете отдолу и нетърпеливо махна за далекогледа. Газ й го даде и тя нетърпеливо огледа платата напред. За съжаление, нещото се бе замъглило в края. Тя опита да го почисти под дъжда, но мъглата беше отвътре. Проклето устройство.

— Сиятелна? — попита Газ. — Ние не бива ли, ъъ, да послушаме думите на ония там долу?

— Забелязани са още от уродливите паршенди — рече тя и отново надигна далекогледа. Не би ли трябвало създателят му да го е направил запечатано отвътре, за да не допуска влагата там?

Газ и Вата отстъпиха, когато неколцина от Мост Четири достигнаха върха.

— Сиятелна — обясни един от тях. — Върховният принц Далинар оттегли авангарда и отдели обезопасен участък на платото зад нас.

Той беше висок, хубав мъж; ръцете му изглеждаха твърде дълги за тялото. Шалан с неудоволствие изгледа вътрешните плата.

— Сиятелна — неохотно продължи мостовият, — той заяви, че ако не дойдете, ще изпрати Адолин да Ви… ъъ… донесе обратно, преметната през рамо.

— Ще ми се да го видя как извършва това — отговори Шалан. Звучеше малко романтично, като в някой роман. — Толкова ли се тревожи от паршендите?

— Шен… тоест… Рлаин твърди, че се намираме на тяхното плато, Сиятелна. Забелязани са били твърде много от караулите им. Моля Ви.

— Трябва да отидем там — каза Шалан и посочи. — Там са тайните.

— Сиятелна…

— Много добре — съгласи се тя, обърна се и се понесе надолу по склона. Хлъзна се и това не се получи с особено достойнство, но Вата пое ръката й, преди тя да се прекатури по лице.

Щом слязоха, бързо прекосиха по-малкото плато и се присъединиха към съгледвачите, потеглили към войската. Рлаин казваше, че той самият не знаел нищо за Клетвената порта, а и не бил твърде осведомен за града, който наричаше „Нарак“ наместо Дом на Бурите. Според него народът му се настанил тук за постоянно след нахлуването на алетите.

По време на придвижването напред войниците на Далинар забелязваха все повече паршенди и се сблъскваха за кратко с тях. Според генерал Хал целта на набезите била да отклонят войските от пътя им, макар Шалан да не знаеше как биха съобразили това — но знаеше, че й омръзва да се чувства непрекъснато подгизнала. Бяха тук вече почти две седмици и някои от войниците замърмориха, че всички трябвало скоро да се върнат в лагерите или да се изложат на опасността да не го направят преди подновяването на бурите.

Шалан прекоси моста и подмина няколко реда копиеносци, заели позиция зад ниските вълнообразни издатини в камъка — вероятно основите на стари стени. Намери Далинар и останалите Върховни принцове в палатка в центъра на лагера — една от шест еднакви, като не се разбираше веднага в коя са тримата. Предположи, че това е някаква мярка за безопасност. Когато влезе вътре, тя се намърда точно посред разговора им.

— Това плато няма много добри отбранителни позиции — заяви Аладар и махна към картата, опната на походната маса пред тях. — Предпочитам да нападнем тук, отколкото да продължаваме нататък.

— А и ако продължим нататък — тросна се Далинар — ще се изложим на опасността да се разделим по време на нападение — половината на едно плато, а другата половина на друго.

— А на тях трябва ли им да нападат? — попита Роион. — Ако бях на тяхно място, просто щях да се построя ей там, уж се приготвям за нападение, но нямаше да нападна. Щях да стоя и да принудя неприятеля да затъне в очакване на пристъп, докато бурите не се върнат!

— Доводът му е смислен — рече Аладар.

— Довери се на страхливеца — отбеляза Себариал — за най-умния начин за измъкване от боя.

Той седеше заедно с Палона на масата, ядеше плодове и се усмихваше приятно.

— Аз не съм страхливец — обади се Роион и сви ръце в юмруци край хълбоците си.

— То не е обидно — обясни Себариал. — Обидите ми са много по-тънки. Това беше похвала. Стига да можех, Роион, щях да те поставя да водиш всички войни. Смятам, че би имало много по-малко жертви, а и цената на бельото ще се удвои веднага щом войниците разберат, че ти си начело. Бих направил състояние.

Шалан подаде мократа си дреха на прислужника, свали шапка и се зае да суши косата си с кърпа.

— Трябва да сме по-близо до центъра на Равнините — започна тя. — Роион е прав. Не приемам да стануваме. Паршендите просто ще ни изморят с чакане.

Останалите я изгледаха.

— Не знаех — започна Далинар, — че ти определяш нашата тактика, Сиятелна Шалан.

— Ние сбъркахме, Далинар — включи се Себариал — като я оставихме толкова да си разиграва коня. Може би трябваше да я изхвърлим от Иглата преди седмици, още когато дойде на оная среща.

Шалан се готвеше да отвърне, когато навесът се раздели и влезе Адолин; от Бронята му течеше вода. Той вдигна наличника. В името на Бурите… изглеждаше тъй добре, дори и когато се вижда само половината от лицето му. Той се усмихна.

— Определено са раздразнени — заяви той. Видя я и й се усмихна бързо, преди да издрънчи към масата. — Навън има поне десет хиляди от уродливите паршенди, и те се движат на отряди по платото.

— Десет хиляди — изръмжа Аладар. — Можем да се оправим с десет хиляди. Дори и ако местността е в тяхна полза, дори и ако трябва да нападаме, а не да се отбраняваме, би трябвало леко да се оправим с толкова. Имаме над тридесет хиляди.

— Дошли сме да направим това — подчерта Далинар. Той погледна Шалан и тя се изчерви от одевешното си натрапничество. — Твоята порта, тази, за която смяташ, че е там. Къде би се намирала?

— Близо до града — каза Шалан.

— Ами червените очи? — попита Роион. Изглеждаше много притеснен. — Ами светкавиците, които предизвикват при бой? В името на Бурите, когато говорех по-рано, нямах предвид, че искам да вървим по-нататък. Просто се притеснявах от това какво могат да направят паршендите. Аз… няма лесен начин това да бъде сторено, нали така?

— Според Рлаин — обясни Навани, седнала настрана — само войниците им могат да скачат от плато на плато, но можем да предполагаме, че и новата форма го умее. Настъпим ли, могат да ни се изплъзнат.

Далинар поклати глава.

— Преди години са се настанили в равнините, вместо да избягат, понеже са знаели, че е най-добрата им възможност да оцелеят. Биха били застигнати и унищожени на откритите и равни скали на Земите на Бурята. Тук те разполагат с предимство. Няма да се откажат от него сега. Не и ако смятат, че могат да се бият с нас.

— Следователно, ако искаме да ги заставим да се бият — заключи Аладар, — трябва да заплашим домовете им. Предполагам, че наистина трябва да се насочим към града.

Шалан се отпусна. Всяка стъпка към центъра — според обясненията на Рлаин били на половин ден разстояние — я доближаваше към Портата на Обета.

Далинар се наведе, разпери ръце настрана и сянката му падна върху картите.

— Много добре. Не съм бил целия този път, за да чакам страхливо какво ще хрумне на паршендите. Утре тръгваме навътре, заплашваме града им и ги заставяме да се бият.

— Колкото повече го доближаваме — обади се Себариал, — толкова по-вероятно е да бъдем обкръжени без надежда за отстъпление.

Далинар не отговори, но Шалан знаеше какво мисли той. Изоставили сме надеждата за отстъпление преди дни. Бягството през платата с дни наред би било бедствие, ако паршендите решаха да ги нападат. Алетите щяха да се бият тук и да победят, превземайки убежището Нарак.

Това беше единствената им възможност.

Далинар прекрати заседанието и Върховните принцове се разотидоха, заобиколени от адютанти с чадъри. Скоро останаха само тя, Далинар, Адолин и Навани.

Навани отиде до Далинар и пое ръката му между дланите си. Жест на близост.

— Тази твоя порта — рече Далинар.

— Да? — попита Шалан.

Далинар я погледна в очите.

— Доколко е истинска?

— Ясна бе убедена, че е напълно истинска. Тя никога не е бъркала.

— Сега е крайно лош миг да наруши този си навик — тихо каза той. — Съгласих се да настъпим отчасти заради твоите проучвания.

— Благодаря Ви.

— Не го направих заради науката — продължи Далинар. — От Навани разбирам, че тази врата предлага изключителна възможност за отстъпление. Надявах се да победя паршендите преди да ни е връхлетяла опасността, каквато и да е тя. Според видяното от нас, дошла е рано.

Шалан кимна.

— Утре е последният ден от броенето — рече той. — Драсканиците по стените по време на бурите. Каквото и да е, каквото и да е било, утре заставаме срещу него, и ти си моят изход за всеки случай, Шалан Давар. Ще намериш портата и ще я задействаш. Ако злото ни надвие, измъкваме се по твоя път. Ти може и да си единствената възможност за оцеляване, с която разполагат войските ни и даже Алеткар.

* * *

Дните минаваха, а Каладин отказваше да бъде победен от дъжда.

Закуцука през лагера с патерицата, която Лопен му донесе, ако и да възразяваше, че е твърде рано да става и да се движи.

Станът още пустееше, ако не се броеше някой и друг парш, помъкнал дърва от горите или чували със зърно. В лагера не пристигаха никакви вести за похода. Навярно кралят бе получил нещо по далекосъобщителя, ала не го споделяше с всички останали.

В името на Бурите, това място е призрачно, рече си Каладин, докато куцаше край празните казарми. Дъждът пердашеше чадъра, който Лопен закрепи за патерицата. Вършеше работа. Почти. Подмина разни дъждовни духчета, които излизаха из земята като сини свещи и имаха само по едно око отгоре, по средата. Страшнички бяха. Каладин открай време не ги харесваше.

Бореше се с дъжда. Имаше ли някакъв смисъл в това? Все едно дъждът искаше той да стои вътре, та затова излезе. Дъждът искаше той да се поддаде на отчаянието и Каладин се застави да мисли. Като бяха деца, Тиен му помагаше да разсее унинието. А сега дори самата мисъл за Тиен го караше да помръква още повече. Но не можеше да го избегне. Дъждовният сезон му напомняше за неговия брат. За смях в надвисналата тъма, за бодра радост и безгрижен оптимизъм.

Тези образи воюваха с образите на смъртта на Тиен. Каладин стисна очи и опита да пропъди спомена. За посичането на крехкия, почти необучен юноша. Войниците от ротата на Тиен го бяха сложили в първата редица като примамка; пожертваха го, за да забавят противника.

Каладин стисна зъби и отвори очи. Никакво униние. Без повече хленч и самосъжаление. Да, загуби Сил. През живота си загуби мнозина, които обичаше. Щеше да преживее тази болка, както преживя и другите.

Продължи куцукащата обиколка на казармата. Правеше това по четири пъти на ден. Понякога Лопен идваше с него, но днес Каладин беше сам. Джапаше през локвите и усети, че се усмихва, понеже беше с ботушите, които Шалан му открадна.

Не повярвах и за миг, че е рогоядка, рече си той. Трябва да се постарая да го узнае.

Спря, облегна се на патерицата и се вгледа през дъжда към Пустите равнини. Не виждаше далече. Мъглицата на дъжда му пречеше.

Върнете се невредими, пожела той на участниците в похода. Всички. Този път не мога да ви помогна, ако нещо се обърка.

Скалата, Тефт, Далинар, Адолин, Шалан, всички от Мост Четири — бяха там, без него. Колко по-различно място щеше да е светът, ако Каладин беше по-добър човек? Ако беше използвал силите си и се беше върнал в лагера заедно с Шалан, изпълнен със Светлина на Бурята? Толкова близо бе до това да разкрие на какво е способен…

Обмисляш го от седмици, каза си той. Нямаше да го направиш. Беше прекалено уплашен.

Омразно му беше да го признае, ала това беше истината.

Е, ако подозренията му за Шалан се оправдаеха, Далинар щеше и така да се сдобие със своя Сияен рицар. Навярно тя щеше да се справи по-добре.

Продължи да куцука и свърна обратно към казармата на Мост Четири. Спря, когато видя изискана конска карета с кралския знак, която чакаше пред сградата.

Каладин изруга и забърза. Лопен изтича да го пресрещне, без чадър. Мнозина се отказваха от опитите да се опазят сухи през дъждовния сезон.

— Лопен! Какво става?

— Той те чака, ганчо — отвърна Лопен и настойчиво размаха ръка. — Самият крал.

Каладин закуцука още по-бързо към стаята си. Вратата беше отворена и той надзърна. Видя Елокар, който стоеше и оглеждаше тясното помещение. Моаш пазеше на вратата, а Така — бивш кралски гвардеец — стоеше по-близо до краля.

— Ваше Величество? — обади се Каладин.

— А, мостови — откликна кралят. Страните му бяха зачервени. Пил беше, макар да не изглеждаше пиян. Каладин разбираше. Далинар с неговия неодобрителен поглед го нямаше за някое време и навярно беше приятно да се поотпусне с бутилката.

Когато за пръв път срещна Елокар, Каладин заключи, че му липсва величественост. Странно, обаче сега мислеше, че Елокар изглежда като крал. Не че той се беше променил — имаше си царствените черти, възголемия нос и снизходителните обноски. Промяна имаше у Каладин. Нещата, които той някога свързваше с монархията — чест, силна войска, благородство — бяха заменени с не дотам вдъхновяващите качества на Елокар.

— Наистина ли това е всичко, което Далинар дава на един от своите офицери? — попита Елокар и обхвана с жест стаята. — Какъв човек. Очаква всички да живеят скромно като него. Все едно напълно е забравил как да се наслаждава.

Каладин погледна Моаш, който сви рамене и Бронята му тракна.

Кралят се прокашля.

— Казано ми беше, че си твърде слаб, за да дойдеш да ме видиш. Виждам, че може и да не е така.

— Простете, Ваше Величество — отвърна Каладин. — Не съм добре, но всеки ден се разхождам из лагера, за да възстановя силите си. Опасявах се, че слабостта и видът ми може да са неприятни за престола.

— Виждам, че си се научил да приказваш политично — рече кралят и скръсти ръце. — Истината е, че моята заповед е безсмислена, дори за един тъмноок. Вече нямам власт в очите на хората.

Прекрасно. Пак се започва.

Кралят махна отсечено.

— Вие двамата, вън. Ще говоря с този човек насаме.

Моаш угрижено погледна Каладин, но той кимна. Моаш и Така излязоха неохотно и затвориха вратата, оставяйки ги в светлината на няколко мъждиви сфери, които кралят извади. Скоро съвсем щяха да потъмнеят — минало беше твърде дълго време без буря. Трябваше да раздадат свещи и маслени лампи.

— Откъде знаеш — подзе Елокар — как да си герой?

— Ваше Величество? — учуди се Каладин и се опря на патерицата.

— Герой — повтори кралят и махна пренебрежително. — Всички те обичат, мостови. Спаси Далинар, би се с Броненосци, върна се след падане в проклетите пропасти! Как го правиш? Как знаеш какво да правиш?

— Наистина е само късмет, Ваше Величество.

— Не, не — възрази кралят. Почна да крачи напред-назад. — Има някакъв модел, но не мога да го схвана. Опитам ли да съм силен, излизам глупак. Опитам ли да съм милостив, всички ми се качват на главата. Опитам ли да се вслушвам в съвети, оказва се, че съм подбрал неправилните хора! Опитам ли да върша всичко сам, трябва Далинар да се намеси, за да не съсипя кралството. Откъде хората знаят какво да правят? Защо аз не знам какво да правя? Роден съм за владетел, самият Всемогъщ ми е дал престола! Защо ми дава титлата, а не ми дава способностите? Противоречи на здравия разум. При това, явно всеки знае неща, които аз не знам. Баща ми можеше да управлява даже такива като Садеас — хората едновременно обичаха Гавилар, бояха се от него и му служеха. Аз пък не мога да накарам един тъмноок да се подчини на заповедта да дойде в двореца! Защо не се получава? Какво трябва да направя?

Каладин отстъпи, потресен от откровеността.

— Защо питате мен за тези неща, Ваше Величество?

— Защото ти знаеш тайната — отвърна кралят, без да спира да крачи. — Виждал съм как се отнасят войниците ти към тебе; чувал съм какво говорят хората за тебе. Ти си герой, мостови. — Спря, после приближи до Каладин и го улови за ръката. — Можеш ли да ме научиш?

Каладин го гледаше с удивление.

— Искам да съм крал, какъвто беше баща ми. Искам да водя хората и те да ме уважават.

— Аз не… — подзе Каладин и преглътна. — Аз не знам възможно ли е това, Ваше Величество.

Елокар присви очи.

— Значи продължаваш да говориш каквото мислиш. Въпреки всички беди, които ти донесе това. Кажи ми, смяташ ли, че съм лош крал, мостови?

— Да.

Кралят рязко пое дъх. Още държеше Каладин за ръцете.

Мога да го направя още тук, осъзна Каладин. Да отстраня краля. Да сложа Далинар на престола. Без криене, без тайни, без страхливи убийства. Бой между мен и него.

Струваше му се по-честно да се направи така. Разбира се, щяха да го екзекутират, но установи, че това не го тревожи. Трябваше ли да го направи, за доброто на кралството?

Можеше да си представи гнева на Далинар. Разочарованието му. Смъртта не притесняваше Каладин, но да предаде Далинар… Бурята да го отнесе.

Кралят го пусна и се отдръпна с тежка стъпка.

— Е, попитах — промърмори си той. — Просто трябва да спечеля и теб. Ще разбера как. Ще стана крал, когото ще помнят.

— Или можете да направите онова, което е най-доброто за Алеткар, и да слезете от престола — каза Каладин.

Кралят се закова на място. Обърна се към Каладин с помръкнало лице.

— Знай си мястото, мостови. Ба. Изобщо не трябваше да идвам тук.

— Съгласен съм — отвърна Каладин. Цялото това преживяване му се струваше недействително.

Елокар тръгна да си върви. На вратата спря.

— Когато ти дойде, сенките си отидоха — каза той, без да поглежда Каладин.

— Сенките?

— Виждах ги в огледалата, с крайчеца на очите си. Мога да се закълна, че дори ги чувах да шепнат, но ти ги уплаши. Оттогава не съм ги виждал. Има нещо в тебе. Не се мъчи да отричаш. — Кралят го погледна. — Съжалявам за онова, което ти причиних. Гледах как се биеш в помощ на Адолин, после видях как защити Ренарин… и почнах да ревнувам. Ето те теб, победител, обичан от всички. А мен всички ме мразят. Трябваше сам да сляза да се бия.

— А вместо да го направя, отвърнах пресилено на предизвикателството, което ти отправи на Амарам. Не ти провали възможността ни срещу Садеас. Аз бях. Далинар беше прав. Отново. Толкова съм уморен той да е прав, а аз да греша. В този ред на мисли, съвсем не съм изненадан, че ме смяташ за лош крал.

Елокар отвори вратата и си отиде.