Брандън Сандърсън
Сияйни слова (106)

I-12
Лан

— Поздравления — започна брат Лан. — Ти си открила пътя към най-лесната работа на света.

Младата жена сви устни и го изгледа отгоре до долу. Явно не бе очаквала новият й наставник да бъде закръглен, леко пиян и да се прозява.

— Вие сте… старшият ардент, на когото съм поверена?

— „Комуто съм поверена“ — поправи я брат Лан и постави ръка на рамото на младата жена. — Ще трябва да се научиш да говориш съвършено правилно. Кралица Аесудан харесва усещането, че всички около нея са изискани. От това и тя се чувства изискана по силата на приобщаването. Моята работа е да те наставлявам за тези неща.

— Аз съм ардент тук, в Колинар, повече от година — обясни жената. — Не смятам, че се нуждая от наставляване…

— Да, да — съгласи се брат Лан и я изведе от преддверието на манастира. — Виждаш ли, просто според твоите началници може и да имаш нужда от малко допълнителни напътствия. Да бъдеш зачислена към личната свита на кралицата е великолепна привилегия! Нещо, за което ти си настоявала с известна степен на… хм… упоритост.

Тя вървеше покрай него и всяка крачка показваше неохотата й. Или може би нейното объркване. Преминаха в Кръга на Спомените — кръгла стая с десет светилника на стените, по един за всяко от древните Кралства от Сребърната Епоха. Единадесетият светилник представляваше Селенията на Покоя, а голямата тържествена ключалка в стената изобразяваше необходимостта ардентите да не обръщат внимание на границите, да гледат само сърцата на хората… или нещо такова. Наистина, не беше сигурен.

Излязоха от Кръга на Спомените и влязоха в един от покритите ходници между манастирските постройки; по покривите пръскаше лек дъждец. Последната част на ходниците, слънчевата пътека, откриваше превъзходна гледка към Колинар — поне при ясен ден. Дори и днес Лан можеше да види голяма част от града, понеже храмът и дворецът заемаха хълм с плосък връх.

Според някои лично Всемогъщият очертал Колинар в скалата и махнал част от земята с мощния си пръст. Лан се питаше колко ли ще да е бил пиян тогава. О, градът беше красив, ала това бе красотата според художник, който не е съвсем с всичкия си. Скалата приемаше очертанията на полегати хълмове и стръмно спускащи се долини. При изсичането на камъка се показваха хиляди ярки слоеве в червено, бяло, жълто и оранжево.

Най-величествените образувания бяха вятърните остриета — огромни, извити скални хребети, пресичащи града. Красиво оцветени от пъстрите наслоявания по страните си, те се гънеха, къдреха се, надигаха се и се спускаха непредсказуемо, като изскачащи от океана риби. Предполагаше се това да има нещо общо с начина, по който вятърът духа през местността. Той наистина възнамеряваше да се заеме с изучаването на причините. Някой ден.

Обутите в пантофки крака тихо стъпваха по лъскавия мрамор и допълваха шума на дъжда, докато Лан придружаваше момичето — как й беше името?

— Погледни този град — рече той. — Всички в него трябва да работят, дори светлооките. Хлябът трябва да бъде печен, земите трябва да бъдат наглеждани, уличната настилка трябва да бъде… какво, кърпена? Не, отнася се за обувките. Как наричаме хора, които кърпят, но всъщност не са обущари?

— Не знам — тихо отвърна младата жена.

— Е, за нас това е без значение. Разбираш ли, ние имаме само една работа и тя е лесна. Да служим на кралицата.

— Това не е лесна работа.

— Ама е! — възрази Лан. — Лесна е, докато всички ние служим по един и същи начин. По много… хм… внимателен начин.

— Ние сме блюдолизци — произнесе младата жена и се загледа към града. — Ардентите на кралицата й казват само това, което тя иска да чуе.

— А, ето че стигнахме до въпроса.

Лан я потупа по ръката. Хайде пак, как й беше името? Бяха му го казали…

Паи. Не твърде алетско име; вероятно го е избрала при постъпването в ардентията. Случваше се. Нов живот и ново име, често несложно.

— Виж сега, Паи — започна той и се обърна да види дали тя се отзовава. Да, явно бе уцелил името. Паметта му сигурно се подобряваше. — Твоето началство искаше аз да говоря с теб за това. Боят се, че ако не си подготвена подобаващо, може да причиниш истинска буря тук, в Колинар. Никой не иска това.

Той и Паи се разминаха с други арденти по слънчевата пътека. Лан им кимаше. Кралицата имаше много арденти. Много арденти.

— Ето каква е работата — продължи Лан. — Кралицата… понякога се притеснява, че може би Всемогъщият е недоволен от нея.

— И правилно — съгласи се Паи. — Тя…

— Мълчи сега — прекъсна я Лан и потръпна. — Просто… мълчи. Слушай. Кралицата смята, че ако се отнася добре с ардентите си, това ще й издейства благосклонността на Оня, Който създава Бурите, така да се каже. Хубава храна. Хубави дрехи. Невероятни жилища. Много свободно време, за да вършим каквото си поискаме. Получаваме тези неща, докато тя си мисли, че е на прав път.

— Наш дълг е да й покажем истината.

— Ние го правим! — заяви Лан. — Та тя е избрана от Всемогъщия, нали така? Съпруга на крал Елокар и наместница, докато той е далеч и води свещена война за отплата срещу кралеубийците в Пустите равнини. Животът й е много тежък.

— Тя пирува всяка нощ — прошепна Паи. — Отдава се на разврат и излишества. Пилее пари, докато Алеткар линее. Хората във външните градове се ограничават и изпращат храни тук с представата, че войниците, които се нуждаят от тях, ще ги получат. А храната гние, понеже кралицата не бива да бъде обезпокоявана.

— На Пустите равнини имат предостатъчно храна — отбеляза Лан. — Там скъпоценните ядра направо им излизат из ушите. А и тук никой не гладува. Преувеличаваш. Животът е добър.

— Звучиш, все едно си кралицата или някой от прислугата й. Тя даже прекрати Просешкия пир. Това е укорително.

Лан простена вътрешно. Тази… тя щеше да се окаже корава. Как да я убеди? Не искаше това дете да стори нещо, което да я нарани. Е, или пък да нарани него. Най-вече него.

Влязоха в голямата източна зала на двореца. Резбованите стълбове в нея биваха смятани за едно от най-големите произведения на изкуството на всички времена, а съществуването им можеше да бъде проследено чак до Дните на Сянката. Позлатата на пода бе хитроумно измислена — бляскаво злато, поставено под ивици Превърнат кристал. Металът стоеше като поточета посред мозайките на пода. Таванът бе живописан от самия Улелен, големия ардент-художник; изобразена бе задухала от изток буря.

Съдейки по отношението на Паи, всичко това бе все едно крем в канавката. Тя явно виждаше само как ардентите сноват насам-натам и съзерцават красотата. И ядат. И съчиняват нови поеми за Нейно Величество — въпреки че Лан, честно казано, избягваше такива неща. Приличаха на работа.

Може би отношението на Паи идваше от остатъчна ревност. Някои арденти завиждаха на личните избраници на кралицата. Той опита да й представи част от нещата, които вече бяха и нейни — топли бани, езда с коне от конюшните на кралицата, музика и изкуство…

Лицето на Паи помрачняваше с всяка дума. Ама че работа. Това не действаше. Нещо ново.

— Ела — подкани я Лан и я поведе към стъпалата. — Има нещо, което искам да ти покажа.

Стълбата се извиваше надолу през двореца. Той обичаше това място, обичаше всяко негово кътче. Бели каменни стени, златни светилници със сфери и древност. Колинар никога не е бил превземан. Беше един от малкото градове в изтока, избегнал тази съдба в безпорядъка след падането на Йерокрацията. Дворецът бе горял веднъж, но огънят угаснал, след като погълнал източното крило. Наричаха го Чудото на Ренер — идването на буря, която да потуши огъня. Лан можеше да се закълне, че триста години по-късно мястото все още мирише на дим. И…

А, да. Момичето. Продължиха надолу и най-накрая влязоха в дворцовите кухни. Обядът бе приключил, макар това да не възпря Лан — при минаването им той си взе от тезгяха поднос с изпържен по хердазийски хляб. За любимците на кралицата — те можеха да огладнеят по всяко време — имаше изобилие от храна. Добрият блюдолизец развива добър апетит.

— Опитвате да ме примамите с необичайни храни? — попита Паи. — През последните пет години съм яла само купа варено талевно зърно на всяко ядене и парче плод при специални случаи. Това няма да ме изкуши.

Лан се закова на място.

— Не говориш сериозно, нали?

Тя кимна.

— Какво ти има?

Тя се изчерви.

— Аз съм от Светилището на Отречението. Исках да изпитам отречение от телесните нужди на моето…

— По-зле е, отколкото си мислех — заключи Лан, хвана я за ръката и я поведе през кухните. Към края им достигнаха вратата за складовия двор, където доставяха необходимото и изкарваха отпадъците. Там съзряха купища неизядена храна, покрита от навес срещу дъжда.

Паи ахна.

— Такова прахосничество! Водите ме тук, за да ме убедите да не предизвиквам буря? Постигате точно обратното!

— Имаше една жена-ардент, която вземаше всичко това и го раздаваше на бедните — обясни Лан. — Почина преди няколко години. Оттогава останалите положиха известно усилие да се занимават с това. Не много, но все пак. Най-накрая храната бива извозена — обикновено я стоварват на площада, за да бъде взета от просяците. Тогава повечето е изгнила.

В името на Бурите. Почти можеше да усети горещината на гнева й.

— Така — продължи Лан. — Ако сред нас имаше ардент, който желае само да върши добро, помисли си колко много би могъл да извърши. Та тя изхранваше стотици хора само от пропиляното.

Паи погледна купчините гниещи плодове и отворените чували със зърно, което се разваля на дъжда.

— Така — подзе отново Лан. — Нека си представим обратното. Ако някой ардент опита да отнеме това, което имаме… е, какво може да му се случи?

— Това заплаха ли е? — попита тя. — Не се боя от телесни мъки.

— В името на Бурите. Въобразяваш си, че ние… Момиче, аз имам човек, който ми нахлузва пантофите сутрин. Не бъди глупава. Няма да ти направим нищо лошо. Твърде много работа е.

Той потръпна.

— Ще бъдеш отпратена, бързо и тихо.

— И от това не се боя.

— Съмнявам се да се боиш от каквото и да е — заключи Лан — освен може би от това малко да се позабавляваш. Какво добро обаче ще споходи всички, ако бъдеш отпратена? Животът ни няма да се промени, кралицата ще си остане същата, а храната тук ще продължи да се разваля. Но ако останеш, ще можеш да правиш добро. Кой знае, може би примерът ти ще помогне на всички ни да се поправим, а?

Той я потупа по рамото.

— Помисли си за това известно време. Аз искам да си доям хляба.

Лан се отдалечи и на няколко пъти поглеждаше през рамо. Паи приседна до куповете гниеща храна и ги загледа. Тежката миризма явно не я притесняваше.

Лан я наблюдаваше отвътре, докато не му омръзна. Когато се върна от следобедните си разтривки, тя още беше там. Той обядва в кухнята, което не бе твърде изискано. Момичето беше изцяло погълнато от купчините боклук.

Най-накрая, при падането на вечерта, той отиде при нея.

— Вие не се ли питате поне? — попита тя, загледана в купищата отпадъци и в потропващия току до тях дъжд. — Не се ли спирате, за да се замислите за цената на лакомията си?

— Цена? — произнесе той. — Казах ти, че никой не гладува заради нас…

— Нямам предвид цената в пари — прошепна тя. — Имам предвид духовната цена. За вас и за хората около вас. Всичко е лошо.

— О, не е толкова зле — отвърна той и седна.

— Лошо е. Лан, това е нещо повече от кралицата и прахосническите й гуляи. И по-рано не е било кой знае колко по-добре, с ловните походи на крал Гавилар и с войните на княжество срещу княжество. Хората слушат за славата във войната на Пустите равнини, за богатствата там, но нищо от това не се появява тук. Дали някой от знатните алети изобщо обръща внимание на Всемогъщия? Да, те проклинат в Неговото име. Да, говорят за Вестителите и изгарят глифи. Какво вършат обаче? Променят ли живота си? Слушат ли Доводите? Преобразяват ли се, превръщат ли душите си в нещо по-голямо и по-добро?

— Имат Призванията — продума Лан, докато мотаеше пръстите си. Смятане с пръсти? — Светилищата помагат.

Тя поклати глава.

— Защо не чуваме нищо от Него, Лан? Според Вестителите сме победили Пустоносните и Ахариетиам е била голямата победа за човешкия род. Но защо Той не ги е изпратил да говорят с нас и да ни съветват? Защо не са дошли по времето на Йерокрацията, за да ни изобличат? Ако вършеното от Църквата е било толкова лошо, къде е словото на Всемогъщия срещу нея?

— Аз… Ти нали не предлагаш да се върнем към това?

Той извади кърпичка и докосна врата и главата си. Този разговор вървеше все по-зле.

— Не знам какво предлагам — прошепна тя. — Само отбелязвам, че нещо не е наред. Всичко това е изключително лошо.

Тя го изгледа и стана.

— Приемам предложението ти.

— Приемаш го?

— Няма да напусна Колинар — отговори тя. — Ще остана тук и ще върша каквото добро мога.

— И няма да докарваш неприятности на останалите арденти?

— Аз нямам никакви разправии с ардентите — обясни тя и му подаде ръка, за да му помогне да стане. — Просто ще опитам да давам добър пример за следване.

— Добре тогава. Това ми прилича на добър избор.

Тя се отдалечи, а той леко потупа главата си. Тя не беше обещала — не изрично. Лан не знаеше доколко трябва да се тревожи за това.

Излезе, че е трябвало да бъде много притеснен.

На следващата сутрин той пристъпи в Залата на Народа — голяма открита сграда в сянката на двореца, където кралят се занимаваше с грижите на своите поданици. Вътре се тълпеше разбъбрило се множество арденти.

Лан вече бе чул, но трябваше да види лично. Проби си път напред. Там със сведена глава бе коленичила Паи. Явно беше рисувала цялата нощ и бе изписвала глифи по пода на светлината на сферите. Никой не я беше забелязал. Обикновено постройката беше здраво заключена, когато не я ползваха, и жената е започнала работа доста след като всички са били заспали или пияни.

Десет големи глифи бяха изписани право върху камъка на пода и достигаха до подиума с Обикновения Трон на краля. Глифите изобразяваха десетте глупави качества, представени от десетимата глупци. До всеки глиф с женско писмо беше обяснено как кралицата въплъщава всеки от глупците.

Лан четеше с ужас. Това… това не просто укоряваше. То бе осъждане на цялата управа, на светлооките и на самия престол!

Паи бе екзекутирана на следната сутрин.

Бунтовете започнаха вечерта.