Брандън Сандърсън
Сияйни слова (123)

87
Порой

„Хаосът в Алеткар е, разбира се, неизбежен. Следи внимателно и не допускай властта в кралството да се затвърди. Тоягата може да стане съюзник или пък най-големият ни враг, в зависимост от това дали ще тръгне по пътя на войната или не. Ако изглежда вероятно да търси мир, убий го бързо. Опасността от съперничество е твърде голяма.“

Из „Диаграмата“, Писания върху лампата на нощното шкафче: откъс 4 (трети превод на Адротагия от йероглифите на оригинала)

Пустите равнини отново бяха опустошени.

Каладин крачеше из тях с Меча на Сет на рамо. Минаваше покрай купчини скала и нови пукнатини в земята. Огромни, прилични на малки езера локви блестяха сред грамадни парчета откъртен камък. Точно от лявата му страна цяло плато рухна в заобикалящата го пропаст. Откъртената основа на платото имаше черен, овъглен цвят.

— Това ще стане отново? — попита Каладин. — Другата буря все още е навън?

— Да — отвърна Сил, седнала на рамото му. — Нова буря. Не е наша, а е негова.

— Толкова зле ли ще бъде при всяко нейно преминаване? — попита Каладин и огледа развалините. От платата, които виждаше, само едно бе унищожено напълно. Но ако бурята можеше да стори това на скалите, какво ли би причинила на един град? Особено когато духаше в обратната посока.

Отче на Бурята… Лаитите нямаше повече да бъдат лаити. Построените да гледат обратно на бурята сгради изведнъж щяха да се окажат уязвими.

— Не знам — тихо рече Сил. — Това е нещо ново, Каладин. Не е от преди. Не знам как е станало или какво означава. Надявам се да не е толкова зле, освен когато обикновената буря и Вечната Буря се сблъскат.

Каладин изръмжа и продължи до края на платото. Вдиша малко Светлина на Бурята и се Оттласна нагоре, за да отслаби естественото притегляне на земята. Стана безтегловен. Леко се отблъсна с крак и се понесе над пропастта към следващото плато.

— И как войската изчезна така? — попита той, спря Оттласването и кацна на скалата.

— Хм… откъде да знам? — отвърна му Сил. — Бях малко объркана.

Той изсумтя. Е, ето го платото, където са били всички. Съвършено кръгло. Странна работа. На близкото плато някогашният голям хълм се бе разцепил широко и разкриваше останките на някаква постройка вътре. Съвършено кръглото плато бе много по-плоско, при все че сякаш в средата му имаше нещо като възвишение. Каладин се насочи натам.

— Значи всички те са духчета — заключи той. — Мечовете.

Сил придоби важен вид.

— Мъртви духчета — добави Каладин.

— Мъртви — съгласи се Сил. — После се съживяват малко, щом някой ги повика и съгласува ударите на сърцето си с тяхната природа.

— Как нещо може да бъде „малко“ живо?

— Ние сме духчета — каза Сил. — Ние сме сили. Не можем да бъдем напълно убити. Само… донякъде.

— Това е съвършено ясно.

— За нас е съвършено ясно — възрази Сил. — Вие сте особените. Счупиш ли камъка, той продължава да съществува. Счупиш ли духчето, и то продължава да съществува. Донякъде. Счупиш ли човека, и нещо изчезва. Нещо се променя. Остава само плътта. Вие сте странни.

— Радвам се, че достигнахме до този извод — обобщи той и спря. Не виждаше и следа от алетите. Наистина ли се бяха измъкнали? Или някой внезапен пристъп на бурята ги беше помел в пропастите? Изглеждаше невероятно такова бедствие да не остави нищо след себе си.

Моля те, нека не бъде така. Той свали Меча на Сет от рамо и го заби пред себе си. Оръжието потъна на няколко пръста в камъка.

— Ами това? — попита той и заоглежда тънкото сребристо оръжие. Острие без украси. Това май беше необичайно. — Не пищи, когато го държа.

— Понеже не е духче — тихо обясни Сил.

— Какво е тогава?

— Опасно.

Тя стана от рамото му и заслиза към меча, все едно вървеше по стълби. Рядко летеше в човешки облик. Носеше се като лентичка от светлина, като шепа листа или като облаче. Каладин не беше забелязвал колко странно и едновременно в реда на нещата е как тя се придържа към природата на приеманата от нея форма.

Сил спря точно пред Меча.

— Мисля, че е едно от Остриетата на честта, от Мечовете на Вестителите.

Каладин изхъмка. Чувал беше за тях.

— Всеки човек с такова оръжие в ръка ще стане Бягащ по вятъра — обясни Сил и погледна Каладин. — Ние се опираме на Остриетата на честта, Каладин. Честта ги е дала на хората и тези хора са придобили сили от тях. Духчетата са разбрали какво е извършил Той и са Му подражавали. Все пак ние сме частици от Неговата сила, като този Меч. Бъди внимателен с него. Той е съкровище.

— Значи убиецът е бил Сияен.

— Не. Каладин, трябва да разбереш. С този Меч някой може да прави същото като теб, но без… ограниченията, изисквани от духчето.

Тя го докосна, видимо потрепери и за миг очертанията й се размазаха.

— Този Меч е дал на убиеца силата да използва Оттласванията, но и се е зареждал от неговата Светлина на Бурята. Човек, който действа така, ще има нужда от много, много повече Светлина в сравнение с теб. Опасно много.

Каладин протегна ръка, хвана Меча и Сил отлетя като лентичка от светлина. Той вдигна оръжието и го постави отново на рамо, преди да продължи. Да, по-нагоре имаше хълм, вероятно покрита с крем сграда. Приближи се и с облекчение видя движение около него.

— Хей? — провикна се той.

Хората се спряха и се обърнаха.

— Каладин? — изрече познат глас. — Бурите да те отнесат, това ти ли си?

Той се ухили, а очертанията се превърнаха в мъже в синя униформа. Тефт се затича като луд през камъните, за да го пресрещне. Другите го последваха, викаха и се смееха. Дрей, Пеет, Бисиг и Сигзил, а над тях се извисяваше Скалата.

— Още един? — попита Скалата и погледна Меча на Каладин. — Твой ли е?

— Не — отвърна Каладин. — Взех го от убиеца.

— Значи е мъртъв? — попита Тефт.

— Да.

— Ти си премахнал Убиеца в бяло? — ахна Бисиг. — Значи това наистина е приключило.

— Подозирам, че едва сега започва — отговори Каладин и посочи постройката. — Какво е това място?

— О! — рече Бисиг. — Хайде! Трябва да ти покажем кулата — Сияйното момиче ни научи как да върнем обратно платото, щом се върнеш при нас.

— Сияйно момиче? — попита Каладин. — Шалан?

— Не звучиш изненадан — изръмжа Тефт.

— Тя има Меч — обясни Каладин. Той не пищеше в ума му. Или беше Сияйна, или притежаваше някое от Остриетата на честта. Когато приближи сградата, забеляза мост в сянката наблизо.

— Той не е наш — отбеляза Каладин.

— Не е — рече Лейтен. — Този е на Мост Шестнадесет. Трябваше да оставим нашия в бурята.

Скалата кимна.

— Твърде заети бяхме да попречим на светлооките глави да станат твърде близки с мечовете на неприятелите. Ха! Но тук ни трябваше мост. Както действат платформите, трябваше да слезем от него, за да се върне Шалан Давар.

Каладин влезе в залата в хълма и се спря пред красотата на видяното вътре. Останалите от Мост Четири чакаха тук заедно с висок мъж, когото Каладин не разпозна веднага. Един от братовчедите на Лопен? Той се обърна и Каладин видя, че онова, което е взел за шапчица, е червеникава черупка.

Паршенд. Каладин се напрегна, а оня отдаде чест. Носеше униформата на Мост Четири.

И имаше татуировката.

— Рлаин? — попита Каладин.

— Сър — отвърна Рлаин и отдаде чест. Чертите му вече не бяха кръгли и пухкави, а остри и мускулести, с дебел врат и по-яка челюст.

— Явно си повече от това, което изглеждаш — каза Каладин.

— Простете, сър — отвърна му другият. — Бих казал, че това се отнася и за двама ни.

Сега гласът му притежаваше известна музикалност — някакъв странен ритъм в думите.

— Сиятелният господар Далинар помилва Рлаин — обясни Сигзил, заобиколи Каладин и влезе в залата.

— Задето е паршенд? — попита Каладин.

— Задето бях съгледвач — обясни Рлаин. — Съгледвач за един народ, който явно повече не съществува.

Той произнесе това с различен ритъм и на Каладин му се стори, че може да долови болка в гласа. Скалата дойде и постави ръка на рамото на Рлаин.

— Можем да ти обясним, щом се върнем в града — поде Тефт.

— Преценихме, че ще се върнеш тук — добави Сигзил. — На това плато. Трябваше да сме тук, за да те поздравим, въпреки мърморенето на Сиятелната Давар. Както и да е, има много за разказване — много работи се случват. Май ще бъдеш много важна част от тях.

Каладин пое дълбоко дъх, но кимна. Какво друго е очаквал? Край на криенето. Беше взел решението си.

Какво да им кажа за Моаш?, питаше се той, докато останалите от Мост Четири се събраха в помещението около него и приказваха как трябвало да зареди сферите в светилниците. Неколцина от хората имаха рани от битката, включително Бисиг, който държеше дясната си ръка в джоба на куртката. От маншета се подаваше сива кожа. Загубил бе ръката от Убиеца в бяло.

Каладин дръпна Тефт настрана.

— Имаме ли други загуби? — попита той. — Видях Март и Педин.

— Род — изръмжа Тефт. — Убит от паршендите.

Каладин затвори очи и издиша със съскащ звук. Род бе един от братовчедите на Лопен, общителен хердазиец, който едва говореше алетски. Каладин почти не го познаваше, но все пак човекът беше от Мост Четири. Отговорност на Каладин.

— Не можеш да защитаваш всички ни, синко — обади се Тефт. — Не можеш да предпазиш хората от това да изпитват болка, не можеш да им попречиш да умират.

Каладин отвори очи, но не каза нищо. Поне не на глас.

— Кал — продължи Тефт и гласът му стана още по-тих. — Най-накрая, точно преди да пристигнеш… Бурите да го отнесат, синко, кълна се, че видях едно-две от момчетата да светят. Слабо, със Светлината на Бурята.

— Какво?

— Слушах откъси от виденията на Сиятелния господар Далинар — подзе отново Тефт. — Мисля, че и ти трябва да го направиш. Според предположенията ми ордените на Сияйните рицари са били съставени от повече хора от самите рицари.

Каладин огледа мъжете от Мост Четири и усети как се усмихва. Потисна болката от загубите, поне временно.

— Чудя се — тихо произнесе той — какво ли ще стане с алетските порядки, когато множество бивши роби се заразхождат насам-натам със светеща кожа.

— Да не споменаваме и очите ти — изхъмка Тефт.

— Очите? — попита Каладин.

— Не си ли видял? — изненада се Тефт. — Какво говоря? В Равнините няма огледала. Очите ти, синко. Светлосини, като прозрачна вода. По-светли от очите на кой да е крал.

Каладин се обърна. Надяваше се очите му да не се променят. От промяната им се почувства неловко. Тя съобщаваше за тревожни неща. Той не искаше да вярва, че светлооките имат основа, на която да поставят потисничеството си.

И все пак нямат, мислеше си той, докато зареждаше скъпоценните камъни на фенерите според указанията на Сигзил. Може би светлооките властват заради някакви дълбоко скрити спомени за Сияйните. Но слабата им прилика със Сияйните не значи, че е трябвало да могат да тормозят всички.

Проклети светлооки. Той…

Сега и той беше един от тях.

Бурята да го отнесе!

Призова Сил като Меч според думите на Сигзил и я използва като ключ, за да задейства фабриала.

* * *

Шалан стоеше пред портите на Уритиру, гледаше нагоре и опитваше да разбере.

Вътре в голямата зала отекваха гласове, а светлините трепкаха, докато хората изследваха нещата. Адолин оглави работата, а Навани устрои стан, където да помага на ранените и да отчита припасите. За нещастие бяха оставили повечето от храната и съоръженията в Пустите равнини. Освен това минаването през Портата на Обета не излезе толкова евтино, колкото бе допускала първоначално. По някаква причина то изтощи повечето от скъпоценните камъни в ръцете на хората на платото — включително и фабриалите на Навани, стиснати в ръцете на инженерите и учените.

Проведоха няколко изпитания. Колкото повече хора се придвижваха, толкова повече Светлина трябваше. Явно и Светлината на Бурята, а не само заредените с нея скъпоценни камъни, щеше да стане нещо ценно. Вече им се наложи да ограничат ползването на камъните и фенерите, за да проучат постройката.

Покрай нея минаха няколко писари, понесли хартия, за да картират намереното от Адолин. Бързо и неловко се поклониха на Шалан и се обърнаха към нея със „Сиятелна Сияйна“. Тя все още не бе обяснила подробно на Адолин какво е станало с нея.

— Вярно ли е? — попита Шалан, вдигна глава, наклони я назад и проследи с поглед грамадната кула чак до синьото небе над нея. — Аз една от тях ли съм?

— Ммм… — обади се Шарка от полата й. — Почти. Имаш да изречеш няколко думи.

— Какви думи? Клетва?

— Тъкачите на светлината не полагат друга клетва освен първата — обясни Шарка. — Ти трябва да говориш истини.

Шалан погледа още малко висините, после се обърна и свърна към набързо устроения лагер. Тук не властваше Дъждовният сезон. Не беше сигурна дали е задето са над облаците, или пък времето беше променено от идването на странните бури.

В лагера разделените по старшинство войници седяха по камъните и трепереха във влажните си куртки. Дъхът на Шалан образуваше облачета пред нея, въпреки че бе изтеглила съвсем малко Светлина на Бурята, за да е нечувствителна към студа. За съжаление нямаше много запалими неща. По голямото каменно поле пред града-кула имаше много малко скални пъпки, а прораслите бяха дребни, по-малки от юмрук. Щяха да дадат малко дърво за огрев.

Полето бе обкръжено от десет стълбообразни плата; около основите им се извиваха стълбища. Портите на Обета. Отвъд тях се простираше планинската верига.

Кремът покриваше някои от стъпалата тук и се стичаше върху откритото поле. Нямаше толкова, колкото на Пустите равнини. Тук явно падаше по-малко дъжд.

Шалан пристъпи към края на каменното поле. Отвесна скала. Ако Нохадон наистина е вървял пеш до този град, както твърдеше Пътят на кралете, то тогава трябва да е вървял по стъпаловидно разположени скали. Засега не бяха намерили друг път надолу освен през Портите на Обета — а дори и да имаше такъв път, човек щеше да е изгубен посред планините, на седмици от цивилизацията. Според височината на слънцето учените ги поставяха близо до центъра на Рошар, някъде в планините близо до Ту Байла или може би Емул.

Отдалеченото местоположение правеше града невероятно защитен, или така твърдеше Далинар. Също така ги и оставяше уединени, с възможност да бъдат оставени без връзки. Това и обясняваше защо всички гледаха Шалан по този начин. Опитаха други Мечове; никой не успя да задейства стария фабриал. Шалан наистина беше единственият им път за излизане от планините.

Един от войниците наблизо се прокашля.

— Сигурна ли сте, че трябва да бъдете тъй близо до ръба, Сиятелна Сияйна?

Тя го изгледа присмехулно.

— Мога да оцелея от такова падане и да се измъкна, войнико.

— Хъм, да, Сиятелна — изчерви се той.

Тя тръгна от ръба и продължи, за да намери Далинар. Докато вървеше, я следваха погледи — войници, писари, светлооки и върховни господари. Е, нека гледат Шалан Сияйната. Винаги можеше да намери свобода и да си сложи друго лице.

Далинар и Навани наглеждаха няколко жени близо до центъра на армията.

— Някакъв късмет? — попита ги Шалан, щом се доближи.

Далинар я погледна. Писарите съставяха писма с всички налични далекосъобщители и разпращаха предупредителни съобщения до всички военни лагери и до предавателната зала в Ташикк. Може да дойде нова буря и да духа от запад, а не от изток. Подготвяйте се.

Нови Натанан, в най-източния край на Рошар, щеше да бъде ударен днес, след като Вечната Буря оставеше Пустите равнини. После тя щеше да навлезе в източния океан и да потегли към Произхода.

Никой не знаеше какво ще последва. Щеше ли да обиколи света и да се стовари върху източния бряг? Дали всички бури бяха една буря, която обикаля планетата, или всеки път при Произхода започваше нова, както твърдяха преданията?

Напоследък учените и бурегадателите се придържаха към първото. Според изчисленията им, при допускането Вечната Буря да се движи със скоростта на обикновена буря по това време на годината, щяха да имат няколко дни преди тя да се върне, да удари Шиновар и Ири, а после да мине през континента и да разруши считаните за защитени градове.

— Няма новини — напрегнато отвърна Далинар. — Кралят сякаш е изчезнал. Освен това, в Колинар явно има бунт. Не можах да получа недвусмислени отговори и на двата въпроса.

— Уверена съм, че кралят е някъде в безопасност — каза Шалан и погледна Навани. Тя привидно запазваше спокойствие, но даваше нареждания на една от писарите с напрегнат и приглушен глас.

Едно от стълбообразните плата наблизо проблесна. Около него се завъртя стена от светлина и остави след себе си размазани образи. Някой беше задействал Портата на Обета.

Далинар застана до нея и двамата зачакаха напрегнато, докато на края на платото не се появиха няколко души в сини униформи и не заслизаха по стълбите. Мост Четири.

— О, да благодарим на Всемогъщия — прошепна Шалан. Той беше, а не убиецът.

Един от хората посочи натам, където стояха Далинар и останалите. Каладин се отдели от своите, скочи от стъпалата и се понесе над войските. Приземи се на камъните в движение, носеше Меч на рамо, а дългата му офицерска куртка бе разкопчана и стигаше до коленете.

Той все още носи робските клейма, рече си тя, въпреки че дългата му коса ги закриваше. Очите му бяха станали светлосини и леко светеха.

— Благословени от Бурята — заговори го Далинар.

— Върховни принце — отвърна му Каладин.

— Убиецът?

— Мъртъв — рече Каладин, издигна Меча и го заби в скалата пред Далинар. — Трябва да поговорим. Това…

— Синът ми, мостови — обади се Навани отзад. Тя пристъпи напред и хвана Каладин за ръката, сякаш напълно безразлична към Светлината, която се отделяше от кожата му като дим. — Какво е станало със сина ми?

— Имаше опит за убийство — отговори Каладин. — Спрях го, но кралят бе ранен. Прибрах го на безопасно място преди да дойда да помогна на Далинар.

— Къде? — попита Навани. — Хората ни из военните лагери претърсиха манастири, имения, казармени помещения…

— Тези места бяха твърде очевидни — обясни Каладин. — Ако Вие можете да се досетите да търсите там, значи и убийците могат. Трябваше ми място, за което никой няма да се сети.

— Къде тогава? — попита Далинар.

Каладин се усмихна.

* * *

Лопен сви ръката си в юмрук и стисна сферата с него. В съседната стая майка му гълчеше краля.

— Не, не, Ваше Величество — изрече тя със силно произношение и със строгия глас, с който говореше на брадвохрътите. — Свивате го и го ядете. Не можете да пощипвате от него така.

— Не съм толкова гладен, нана — отвърна Елокар. Гласът му бе слаб, но се бе събудил от опиянението, което беше добър знак.

— Все едно, ще ядете! — нареди Мама. — Знам какво да върша, когато видя човек с тъй бледо лице, и ще прощавате, Ваше Величество, ама сте бял като чаршаф, проснат за избелване на слънцето! Това е то. Ще ядете. Без оплаквания.

— Аз съм кралят. Аз не приемам заповеди от…

— Сега сте в дома ми! — възрази тя и Лопен безмълвно повтори думите й. — В дома на една хердазийка чие да е положение не чини нищо в сравнение с нейното. Няма да допусна да дойдат да Ви вземат и да намерят, че не сте бил хранен като хората! Няма да оставя да приказват такива работи, Ваша Сиятелност, не! Яжте. Имам да готвя супа.

Лопен се усмихна, чу как кралят мърмори, но също тъй чу и потракването на лъжица в чиния. Двама от най-яките му братовчеди седяха пред колибата в Малък Хердаз — водеше се в стана на Върховния принц Себариал, при все че хердазийците не обръщаха много внимание на това. Още четирима братовчеди седяха в края на улицата, лениво шиеха ботуши и се оглеждаха за нещо подозрително.

— Добре — прошепна Лопен, — този път наистина трябва да проработиш.

Съсредоточи се върху сферата в ръката си, точно както правеше всеки ден и както го бе вършил всекидневно, откакто капитан Каладин бе започнал да сияе. Рано или късно щеше да го разбере. Знаеше го, както знаеше и името си.

— Лопен.

В един от прозорците изникна широко лице и го разсея. Вуйчо му Чилинко.

— Нека тоя човек, кралят, отново се облече като хердазиец. Май ще се наложи да тръгваме.

— Да тръгваме ли? — и Лопен стана.

— Във всички военни лагери е дошла вест от Върховния принц Себариал — обясни Чилинко на хердазийски. — Намерили са нещо в Равнините. Бъди готов. За всеки случай. Всички това говорят. Нищо не мога да разбера.

Той поклати глава.

— Най-напред бурята, за която никой не знаеше, после дъждовете спряха рано, после проклетият крал на Алеткар на моята врата. А сега това. Мисля, че може и да оставяме стана, нищо че аха ще се смрачи. Изглежда ми безсмислено, но ти виж да се погрижат за тоя човек, краля.

Лопен кимна.

— Ще се заема с това. Само миг.

Чилинко се изнесе. Лопен разтвори дланта си и загледа сферата. Не искаше да пропуска и ден без упражнения със сферата, просто за всеки случай. Все пак рано или късно щеше да погледне една от тях и…

Лопен вдиша светлина.

Стана мигновено и ето го — седи си, а от кожата му се отцежда Светлина на Бурята.

— Ха! — провикна се той и скочи на крака. — Ха! Ей, Чилинко, я се върни. Трябва да те залепя за стената!

Светлината изтече. Лопен спря, замисли се и вдигна ръка пред себе си. Толкова бързо ли си отиде? Какво стана? Той се спря. Този сърбеж…

Усети го на рамото си, там, където толкова отдавна бе загубил ръката. Пръстите му напипаха издатина от плът, която започваше да излиза от белега.

— О, да, в името на Бурите! Всички дайте на Лопена сферите си! Имам светене да върша!

* * *

Моаш седеше в края на каруцата, а тя тракаше и си вървеше по пътя на излизане от военните лагери. Можеше и да язди отпред, но не искаше да се отдалечава от доспехите си — бяха ги увили и прибрали тук. Скрити. Острието и Бронята може и да се водеха негови, но не се заблуждаваше какво ще стане, ако алетските знатни забележат, че се опитва да избяга с тях.

Возилото изкачи възвишението точно пред становете. Зад тях огромни върволици от хора се проточваха към Пустите равнини. Нарежданията на Върховния принц Далинар бяха ясни, но странни. Напускаха военните лагери. Всички парши трябваше да бъдат оставени, а хората да се отправят към средата на Пустите равнини.

Някои от Върховните принцове се подчиниха. Други не го направиха. Странно, но Садеас бе един от подчинилите се. Неговият стан се опразваше почти тъй бързо като лагерите на Себариал, Роион и Аладар. Явно всички потегляха, дори и децата.

Каруцата на Моаш спря. Миг по-късно Гробовния застана до края й.

— Не биваше да се притесняваме за укриването — измърмори той, загледан в преселението. — Твърде са заети, че да ни обръщат внимание. Я виж там.

Край лагера на Далинар се бяха скупчили търговци. Правеха се, че си събират нещата за път, но не се забелязваше никакъв напредък.

— Мародери — отбеляза Гробовния. — Ще се впуснат да грабят в изоставените лагери. Проклети глупци. Заслужават да ги сполети това, което се задава.

— Какво се задава? — попита Моаш.

Чувстваше се като човек, захвърлен в развилняла се река, излязла от бреговете си след буря. Плуваше по течението, но едва удържаше глава над водата.

Опита да убие Каладин. Каладин. Всичко се разпадна. Кралят оцеля, силите на Каладин се върнаха, а Моаш… Моаш беше предател. И то двоен.

— Вечната Буря — обясни Гробовния.

Сега не изглеждаше тъй изискано, в изкърпените работни гащи и риза на беден тъмноок. С някакви капки за очи направи своите тъмни, а после нареди на Моаш да стори същото.

— И тя е?

— Диаграмата е неясна — продължи Гробовния. — Знаем думата само заради виденията на стария Гавилар. Според Диаграмата тя вероятно ще върне Пустоносните. Изглежда, че паршите са се оказали Пустоносните.

Той поклати глава.

— Преизподня. Тази жена е била права.

— Жена?

— Ясна Колин.

Моаш поклати глава. Не разбираше нищо от ставащото. Изреченията на Гробовния бяха като върволици от думи, които не си съответстват. Парши, Пустоносни? Ясна Колин? Сестрата на краля. Не беше ли загинала в морето? Какво знаеше Гробовния за нея?

— Кой си ти наистина? — попита Моаш.

— Родолюбец — отвърна Гробовния. — Точно както ти казах. Позволено ни е да следваме собствените си интереси и цели, докато не бъдем призовани.

Той поклати глава.

— Бях уверен, че тълкуването ми е точно, че ако отстраним Елокар, Далинар ще стане наш съюзник при задаващите се събития… Е, явно съм бъркал. Или това, или съм бил твърде бавен.

На Моаш му призля.

Гробовния го хвана за ръката.

— Горе главата, Моаш. Водя Броненосец със себе си и следователно моята работа не е била пълна загуба. Освен това можеш да ни кажеш за новия Сияен. Ще те запозная с Диаграмата. Имаме важна работа.

— Която е?

— Спасяването на целия свят, приятелю мой.

Гробовния го потупа и отиде към предния край на каруцата, където бяха останалите.

Спасяването на целия свят.

Разигравали са ме като един от десетимата глупци, помисли си Моаш с опряна в гърдите брадичка. А даже не знам как.

Каруцата отново затрака.