Брандън Сандърсън
Сияйни слова (15)

9
Вървим през гроб

„Ще ми се да мисля, че ако не бях притисната от скръбта, щях по-рано да видя приближаващите опасности. Ала, за да съм напълно честна, не вярвам, че нещо би могло да се направи.“

Из дневника на Навани Колин, Йезесач 1174 г.

Каладин поведе хората си долу в пропастта, както му се полагаше по право.

Използваха въжена стълба, както в армията на Садеас. Старата им стълба беше противна вещ — въжетата бяха оръфани и обрасли тук-там с мъх, дъските бяха очукани от твърде много бури. Каладин не беше губил човек заради проклетата стълба, но тя винаги го тревожеше.

Днешната беше чисто нова. Знаеше със сигурност, понеже снабдителят Ринд се попочеса по главата, когато чу искането му, а после нареди да изработят стълба по негови изисквания. Стълбата беше яка и добре изработена, като самата далинарова армия.

Каладин скочи долу. Сил се спусна и кацна на рамото му, а той вдигна една сфера, за да огледа дъното на пропастта. Сапфиреният броам струваше повече от всичките заплати на Каладин като мостови накуп.

В армията на Садеас често пращаха мостовите в пропастите. Каладин не знаеше дали целта беше да се използва всеки възможен ресурс на Пустите равнини, или просто да се намери някаква тежка — и прекършваща волята — работа за мостовите между пробезите.

Тук обаче дъното на пропастта беше недокоснато. Из отломките от бурите не се виеха пътеки, върху мъха по стените нямаше надраскани указания. Подобно на останалите пропасти, и тази се отваряше като ваза, по-широка на дъното, отколкото на неравния горен край — последица от водите, които се стичаха долу по време на буря. Дъното беше сравнително равно, загладено от засъхналия утаен крем.

Наложи се Каладин да си проправя път през всякакви отломки. Клони и пънове, довлечени тук от дърветата из равнините. Строшени черупки на скални пъпки. Безброй плетеници изсъхнали ластари, усукани като вълна.

И трупове, разбира се.

Много трупове свършваха долу в пропастите. Когато хората загубеха сражение за някое плато, трябваше да отстъпят и да оставят своите покойници. В името на Бурите! Садеас често изоставяше мъртвите дори при победа. А мостовите изоставяше ранени, ако и да можеха да бъдат спасени.

След буря мъртвите се озоваваха тук, в пропастите. И понеже бурите се движеха на запад, към военните лагери, водата носеше труповете в същата посока. На Каладин му беше трудно да върви, без да настъпва кости, омотани в натрупаните по дъното растения.

Напредваше възможно най-почтително. Скалата слезе след него и промълви нещо на родния си език. Каладин не можа да прецени ругатня ли беше, или молитва. Сил се стрелна от рамото му и се спусна в дъга към земята. После прие формата на млада жена с проста рокля, която се размиваше в мъгла под коляното. Каладин приемаше това за неин истински образ. Сил кацна на един клон и се взря в стърчаща от мъха бедрена кост.

Не харесваше насилието. Даже и сега не беше убедена дали разбира смъртта. Говореше за нея като дете, което се мъчи да схване нещо голямо.

— Каква бъркотия — каза Тефт, когато слезе. — Ба! Това място не е видяло никаква грижа.

— Това е гроб — додаде Скалата. — Вървим през гроб.

— Всички пропасти са гробове — отекна гласът на Тефт в усойната теснина. — Просто тази е мърляв гроб.

— Трудно ще намериш чиста смърт, Тефт — каза Каладин.

Тефт изсумтя, после се обърна да поздрави новобранците, които се спускаха на дъното. Моаш и Белязания пазеха Далинар на някакво тържество на светлооките — нещо, което Каладин беше щастлив да пропусне. Вместо това слезе с Тефт в пропастта.

Към тях се присъединиха четиридесетимата мостови — по двама от всеки реформиран отряд — които Тефт обучаваше с надеждата да станат добри сержанти на хората си.

— Огледайте се добре, момчета — каза им той. — Ето откъде идваме. Ето защо някои ни наричат орден на костите. Няма да ви принуждаваме да минете през всичко, през което минахме ние. Радвайте се! Ние във всеки момент можехме да бъдем пометени от бурята. А сега, напътствани от бурегадателите на Далинар Колин, няма ни най-малко да бъдем изложени на тази опасност. И няма да се отдалечаваме от изхода — просто за всеки случай…

Каладин скръсти ръце и загледа как Тефт напътства хората, а Скалата им раздава учебни копия. Самият Тефт не беше въоръжен. Ако и да беше по-нисък от облечените в униформи на редници мостови наоколо, явно ги изпълваше със страхопочитание.

Какво друго очакваше?, каза си Каладин. Те са мостови. Един по-силен вятър може да ги прекърши.

Все пак се виждаше, че Тефт владее положението. Успокоително. Така трябваше. Нещо тук беше просто… както трябва.

Около главата на Каладин се появи рояк малки блестящи клъбца — духчета във вид на златни сфери, които се стрелкаха насам-натам. Той ги погледна сепнато. Духчета на славата. Бурята да ги отнесе, дано. Струваше му се, че не е виждал такива от години.

Сил полетя нагоре, присъедини се към тях и захихика, докато кръжеше около главата му.

— Гордееш ли се със себе си?

— Тефт. Той е водач.

— Разбира се. Ти му даде чин, нали?

— Не. Не аз му дадох чина. Той си го заслужи. Хайде. Да тръгваме.

Сил кимна, издигна се във въздуха и приседна спретнато със скръстени крака, като в невидимо столче. Продължи да се носи така, спазвайки точно крачката на Каладин.

— Виждам, че отново изоставяш всякакви претенции за спазване на природните закони — забеляза той.

— Природните закони? — Сил явно намираше самата идея забавна. — Законите са за хората, Каладин. Природата няма закони!

— Ако хвърля нещо нагоре, то пада надолу.

— Освен в случаите, когато не пада надолу.

— Това е закон.

— Не — отвърна Сил и погледна нагоре. — По-скоро е като… като споразумение между приятели.

Каладин вдигна вежди в почуда.

— Трябва да постоянстваме — уточни Сил, навеждайки се заговорнически към него. — Иначе ще разбием мозъците ви.

Каладин изсумтя и заобиколи една купчина клони и кости, пронизани от копие. Ръждясали, те приличаха на паметник.

— О, хайде де — рече Сил и отметна коси. — Това заслужаваше поне подсмихване.

Каладин продължи да върви.

— Сумтенето не е подсмихване. Това ми е известно, понеже съм интелигентна и изразителна. Сега би трябвало да ми направиш комплимент.

— Далинар Колин иска да основе отново Сияйните рицари.

— Да — приповдигнато отвърна Сил и увисна в крайчеца на зрителното му поле. — Блестяща идея. Ще ми се да беше хрумнала на мен.

Тя се усмихна победоносно, сетне се начумери.

— Какво? — обърна се Каладин отново към нея.

— Не ти ли е минавало през ума колко е несправедливо, че духчетата не могат да привличат други духчета? Ето, сега наистина около мен трябваше да има мои собствени духчета на славата.

— Трябва да пазя Далинар — рече Каладин, без да забелязва оплакването й. — И не само него, а семейството му, навярно и самия крал. Въпреки че не попречих някой да се промъкне в покоите на Далинар. — Той все още не разбираше как са успели. — Възможно ли е числата на стената да са изписани от някое духче?

Навремето Сил беше донесла едно листо. Тя имаше някаква телесна форма, просто съвсем малко.

— Не знам — отговори Сил и погледна встрани. — Виждала съм…

— Какво?

— Духчета като червени мълнии — тихо промълви Сил. — Опасни духчета. Духчета, каквито не съм виждала преди. От време на време ги зървам в далечината. Духчета на бурята? Идва нещо опасно. Числата не лъжат за това.

Каладин обмисли думите й, после спря и я погледна.

— Сил, има ли други като мен?

Лицето й стана сериозно.

— Ох.

— Ох?

— Ох, този въпрос.

— Значи си го очаквала?

— Аха. Като че ли.

— И си имала достатъчно време да обмислиш добър отговор — каза Каладин, скръсти ръце и се облегна на някаква почти суха част от стената. — Това ме кара да се запитам дали ще дадеш солидно обяснение или солидна лъжа.

— Лъжа ли? — потресе се Сил. — Каладин! За каква ме смяташ? За една от Потайните?

— А какво е Потаен?

Сил, която продължаваше да седи като на стол, сега се изправи и вирна глава.

— Всъщност… Всъщност нямам представа. Ха.

— Сил…

— Говоря сериозно, Каладин! Не знам. Не помня. — Тя хвана косите си, по един кичур във всяка ръка, и задърпа.

Каладин се свъси и посочи.

— Това…

— Видях на пазара една жена да прави така — обясни Сил и пак заскуба. — Означава, че съм обзета от безсилен гняв. Струва ми се, че трябва да боли. Така че… оу? Все едно. Не че не искам да ти кажа какво знам. Искам! Просто… не знам какво знам.

— Това е безсмислено.

— Е, представи си колко е влудяващо!

Каладин въздъхна и продължи през пропастта край локви застояла вода, затлачена с отломки. От стената на пропастта стърчаха туфи предприемчиви, но недоразвити, скални пъпки. Тук не получаваха много светлина.

Вдиша дълбоко тежките миризми на живота. Мъх и влага. От повечето трупове тук бяха останали само кости, ала Каладин заобиколи едно място, гъмжащо от червените точки на духчетата на разложението. Току до него група къдроцветни протягаха приличните си на ветрило пипала, а около тях танцуваха зелените духчета на живота. В пропастите животът и смъртта се здрависваха.

Каладин се зае да проучи няколко от разклоненията на пропастта. Не му беше привично да не познава района; беше проучил пропастите около лагера на Садеас по-добре от самия лагер. Пропастта стана по-дълбока и пред него се появи разширение. Каладин направи няколко знака на стената.

В едно от разклоненията намери овално открито пространство с малко отломки. Отбеляза го, после се върна и остави нов знак на стената, преди да поеме по друго разклонение. Накрая двамата със Сил се озоваха в друго, подобно на стая, разширение.

— Опасно беше да идвам тук — каза Сил.

— В пропастта? Толкова близо до лагера няма да дойдат пропастни чудовища.

— Не. Искам да кажа, че за мен беше опасно да дойда в това царство. Преди да те намеря.

— Къде беше преди това?

— На друго място. С много духчета. Не мога да си спомня много добре… Имаше светлини във въздуха. Живи светлини.

— Като духчетата на живота?

— Да. И не. Идването тук ме застрашаваше със смърт. Без теб, без ум, родена в това царство, аз не можех да мисля. Докато бях сама, бях просто поредното вятърно духче.

— Но ти не си вятърно духче — възрази Каладин и приклекна край голяма локва с вода. — Ти си духче на честта.

— Да — отвърна му Сил.

Каладин сключи ръка около сферата си и почти напълно затъмни пещерата. Горе бе ден, но пукнатината в небето беше далечна и недостижима.

Довлечените от водата боклуци попадаха в сянка, която сякаш отново им придаваше плът. Купчините кости приличаха на отпуснати ръце, на високо накамарени трупове. За миг Каладин си го припомни. Настъпва с крясък към редицата паршендски стрелци. Приятелите му умират на голите плата и падат в собствената си кръв.

Грохотът на копита по камъка. Несвързаното припяване на чужди езици. Виковете на светлооки и на тъмнооки мъже. Един свят, който нехаеше за мостовите. Те бяха отпадък. Жертви, които да бъдат захвърлени в пропастите и отнесени от пречистващите наводнения.

Това бе истинският им дом — пукнатините в земята, възможно най-долните места. Щом очите му свикнаха с полумрака, спомените за смъртта избледняха, въпреки че никога нямаше да се освободи от тях. Паметта му щеше да остане белязана завинаги, както плътта му. Както челото му.

Езерцето пред него излъчваше тъмновиолетово сияние. Забелязал го беше и по-рано, но в светлината на сферата му беше трудно да го огледа. То разкриваше призрачното си лъчение сега, в сумрака.

Сил кацна край него — приличаше на жена на брега на океан. Каладин сбърчи чело и се приведе да я огледа по-добре. Видя му се… различна. Да не би лицето й да беше променило формата си?

— Има други като теб — прошепна тя. — Не ги познавам, обаче знам, че други духчета се опитват — по свой начин — да възвърнат загубеното.

Тя го погледна и лицето й доби познатите очертания. Мимолетната промяна беше толкова тънка, че Каладин се чудеше дали не си е въобразил.

— Аз съм единственото духче на честта, което дойде. — Сил като че се мъчеше да си припомни. — Беше ми… беше ми забранено. Въпреки това дойдох. Да те намеря.

— Ти ме познаваше?

— Не. Но знаех, че ще те намеря. — Тя се усмихна. — По време на търсенето бях с моите братовчеди.

— Вятърните духчета.

— Без нашата връзка, аз общо взето съм една от тях. Те обаче нямат способността да правят нещата, които ние правим. А нашата работа е важна. Толкова е важна, че аз изоставих всичко и се опълчих на Отеца на Бурята, за да дойда. Ти го видя. В бурята.

Косъмчетата по ръцете на Каладин настръхнаха. Той наистина видя някакво създание в бурята. Лице, колкото самото небе. Каквото и да беше — духче, вестител или бог — то не укроти своите бури заради Каладин в онзи ден, когато той беше вързан навън.

— Ние сме нужни, Каладин — тихо каза Сил. Махна му и той спусна дланта си до брега на малкия виолетов океан, който светеше меко в пропастта. Тя стъпи върху дланта му и той се изправи.

Сил пристъпи по пръстите му и Каладин усети истинско малко тегло, което беше необичайно. Извъртя ръката си, когато тя се покатери, кацна върху пръста му и сключи ръце зад гърба си. Каладин вдигна пръст пред лицето си и Сил го погледна в очите.

— Ти. Ще се наложи да се превърнеш в онова, което Далинар Колин търси. Не го оставяй да търси напразно.

— Ще ми го отнемат, Сил — прошепна той. — Ще намерят начин да те вземат от мен.

— Това е глупост. Знаеш, че е глупост.

— Знам, че е, обаче чувствам, че не е. Те ме пречупиха, Сил. Аз не съм такъв, за какъвто ме мислиш. Не съм Сияен.

— Аз видях друго. На бойното поле, след предателството на Садеас, когато войниците бяха хванати в капан, изоставени. В онзи ден видях един герой.

Каладин се вгледа в очите й. Тя имаше зеници, въпреки че бяха направени само от различни оттенъци на синьото и бялото, както целият й образ. Светлината й беше по-нежна от най-слабата сфера, ала стигаше да освети пръста му. Сил се усмихна. Изглежда, имаше пълна вяра в него.

Поне единият от двама им вярваше.

— Ще опитам — прошепна Каладин. Обещание.

— Каладин?

Това беше гласът на Скалата, с отличителното рогоядско произношение. Казваше Каладѝн вместо обичайното Ка̀ладин.

Сил излетя от пръста му, превърна се в панделка от светлина и се понесе към Скалата. Той й отдаде почит по рогоядски — докосна последователно раменете и челото си с ръка. Сил захихика; само за миг дълбоката й сериозност се превърна в момичешко веселие. Може и да беше само братовчедка на вятърните духчета, ала явно притежаваше техния пакостлив нрав.

— Здрасти — обърна се Каладин към Скалата и кимна. Бръкна в езерцето, извади един аметистов броам и го вдигна. Някъде горе някой светлоок беше умрял с тази сфера в джоба. — Същинско богатство, ако още бяхме мостови.

— Ние сме си мостови — отвърна Скалата и се приближи. Грабна сферата от пръстите на Каладин. — И това си е богатство. Ха! Подправките, с които ни снабдяват, са тума’алки! Обещах да не храня хората ни с фъшкии, ама е трудно — войниците са свикнали на храна, дето не е много по-добра. — Той вдигна сферата. — Ще използвам него да купя по-хубави, а?

— Дадено.

Сил кацна на рамото на Скалата, превърна се в млада жена и приседна.

Скалата я зърна и се помъчи да се поклони по посока на собственото си рамо.

— Спри да го тормозиш, Сил — рече Каладин.

— Толкова е забавно!

— Заслужаваш почести за помощта, която ни даде, мафа’алики — каза й Скалата. — Ще понеса каквото поискаш от мен. И сега, когато съм свободен човек, мога да направя достоен за тебе храм.

— Храм? — ококори се Сил. — Ооо.

— Сил! Престани. Скала, видях подходящо място за обучението на хората. На няколко разклона оттук е. Оставих знаци по стените.

— Да, видяхме го. Тефт отведе момците нататък. Странно. Плашещо място; никой не идва, а пък новобранците…

— Те се отварят — предположи Каладин.

— Да. Откъде знаеше, че това ще стане?

— Те бяха в лагера на Садеас, когато ние бяхме зачислени изключително да работим в пропастите. Видяха какво направихме и чуха приказките за нашите упражнения долу. Когато ги сваляме в пропастта, ние все едно ги каним. Нещо като посвещение.

Тефт имаше проблеми да заинтригува бившите мостови с обучението. Старият войник се разпенваше от раздразнение — те държаха да останат с Каладин, вместо да се разотидат свободни, защо тогава не искаха да учат?

Имаха нужда от покана. Не само с думи.

— Да. Хубаво. Сигзил ме праща. Иска да знае готов ли си да упражниш способностите си.

Каладин пое дълбоко дъх, погледна Сил и кимна.

— Да. Доведи го. Можем да го направим тук.

— Ха! Най-сетне. Водя го.