Джефри Дивър
Сълзата на дявола (4)

4.

13:15

— Как я караш, Паркър? Не си очаквал да видиш точно мен в такъв ден, нали?

Агентът почти не се беше променил. Може би бе побелял малко повече. И отслабнал. Сега изглеждаше по-висок отпреди. Паркър си спомни, че Кейдж е точно петнайсет години по-възрастен от него. И двамата бяха родени през юни. Зодия Близнаци.

С периферното си зрение Паркър забеляза как Роби и съконспираторката му, Стефи, надничат от другия край на коридора. В дом с малки деца мълвата за пристигането на гости се разпространява с мълниеносна скорост. Двете хлапета се запромъкваха плахо към вратата, без да свалят поглед от Кейдж и жената.

Паркър се обърна и приклекна.

— Вие двамата нямате ли си занимание в стаята? Нещо много важно?

— Не — отвърна Стефи.

— Ъъ — потвърди Роби.

— Е, аз мисля, че имате.

— Какво?

— Колко конструктора са разхвърляни по пода? Колко колички?

— Две.

— Две или двеста?

— Ами…

— Веднага горе… Качвайте се горе, ако не искате чудовището да ви хване. Искате ли да се срещнете с чудовището? Искате ли?

— Не! — изкрещя Стефи.

— Тръгвайте тогава — усмихна се Паркър. — И оставете татко да поговори с приятелите си.

— Е, „приятели“ е доста пресилено — отбеляза Кейдж, след като децата се прибраха. — Не мислиш ли, Паркър?

Паркър не отговори. Затвори вратата зад гърба си и огледа жената. Беше около трийсетте, с издължено, красиво лице. Бледо, не безжалостно изпечено като на Джоан. Тя не гледаше Паркър, а наблюдаваше през един прозорец как Роби се качва по стълбите. После протегна ръка. Пръстите й бяха дълги и яки. Стисна силно ръката му и се представи:

— Маргарет Лукас. ЗГА на вашингтонското регионално управление на ФБР.

Паркър си спомни, че в Бюрото съкращението за заместник главен агент, „ЗГА на управление“, често се произнасяше като „сган управление“. Подробност от предишния му начин на живот, за която не се беше сещал от години.

— Ще може ли да влезем за малко? — добави тя.

Родителският му инстинкт веднага заработи:

— Имате ли нещо против да останем навън? Децата…

Очите й проблеснаха и той се запита дали не се е обидила. Толкова по-зле за нея: единствената представа на децата за Бюрото се изграждаше от образите на Скъли и Мълдър, зърнати в някой кадър от „Досиетата X“, когато ги оставяше да спят у приятели. Нямаше намерение да променя нещата.

— Няма проблем — отговори Кейдж от името и на двамата. — Хей, последния път, когато те видях… човече, доста време мина оттогава. Бяхме се събрали заради Джими, помниш ли, онази среща на Девета улица.

— Да.

Това всъщност бе и последният ден на Паркър Кинкейд в главната щабквартира на ФБР. Стояха в големия вътрешен двор, обградени от мрачните каменни постройки. Все още получаваше по някой имейл за това, колко хубава реч е произнесъл в памет на Джим Хуанг, един от бившите му помощници. Беше загинал при първата си полева задача.

Паркър замълча.

Кейдж кимна по посока на детската стая:

— Растат.

— Да — съгласи се лаконично Паркър. — Какво има, Кейдж?

Агентът кимна към Лукас.

— Нуждаем се от помощта ви, господин Кинкейд — изстреля бързо тя.

Паркър наклони глава в очакване.

— Тук е хубаво — отбеляза Кейдж. — Чист въздух. С Линда трябва да се преместим някой ден. Да си купим малко място. Може би в Лаундън. Гледаш ли новините, Паркър?

— Слушам ги.

— А?

— По радиото. Не гледам телевизия.

— Да, вярно. Никога не си я обичал. — Кейдж се обърна към Лукас и обясни: — Наричаше я „Страната на пропиляното време“. Четеше много. Паркър е по писменото слово. То е неговата стихия. Разправяше, че и дъщеря ти четяла като побъркана. Още ли е тъй?

— Убиецът от метрото — досети се Паркър. — Заради него сте дошли.

— СТРЕЛМЕТ — обясни Лукас. — Така го нарекохме. Убитите са двайсет и трима. Трийсет и седем ранени. Шест деца са пострадали лошо. Има…

— Какво искате? — прекъсна я той, разтревожен, че децата могат да чуят част от тази равносметка.

— Много е важно. Нужна ни е помощта ви — натърти Лукас.

— Какво, за бога, може да искате от мен? Аз не работя вече.

— Да бе. Сигурно — не скри сарказма си Кейдж.

Лукас се намръщи, погледна с недоумение първо партньора си, после — домакина.

Бяха ли го репетирали? Тактиката на изненаданото ченге. Не изглеждаше да е така. Все пак едно друго правило от „Ръководство за самотни родители“ гласеше: „Не оставяй да те баламосват“. Той застана нащрек.

— Още се занимаваш с анализ на документи — продължи Кейдж. — Името ти е в „Жълтите страници“. Имаш сайт в Интернет. Добър е. Харесва ми синият фон.

— Аз съм цивилен специалист — изтъкна Паркър.

— Кейдж ми каза, че сте оглавявали Отдела за анализ на документи цели шест години. Твърди, че сте най-добрият специалист по анализ на писмени материали в страната.

„Какви тревожни очи — помисли си Паркър. — Сигурно е на трийсет и шест или трийсет и седем. Страхотно тяло, стройно, мускулесто, красиво лице. И все пак на какви неща е била свидетел… Виж тези очи. Като сиво-сини камъчета.“

Паркър и друг път беше виждал такива очи.

„Татко, разкажи ми за Лодкаря“.

— Приемам само частни поръчки. Например дали някое писмо от Дж. Ф. Кенеди е оригинално. Не се занимавам с анализ на веществени доказателства.

— Предложиха го за началник на регионалното управление на Източния район. Да, да, не се шегувам — продължи Кейдж, сякаш не го беше чул. — Жалко, че не прие.

Лукас вдигна вежди.

— Това е отдавна минало — изтъкна Паркър.

— Така е — съгласи се Кейдж, — но теб още те бива. Нали, Паркър?

— Говори по същество, Кейдж.

— Опитвам се да омаломощя противника.

— Няма да успееш.

— О, много ме бива. Не помниш ли? — похвали се Кейдж. Обърна се към Лукас: — Разбираш ли, Паркър не се занимаваше просто с анализи, той откриваше престъпници по това, което са написали, по мястото, откъдето са купили хартията или химикалката, такива неща. Той е най-добрият.

— Тя вече спомена, че си й го казал — сряза го Паркър.

— Да, да, нещата се повтарят.

Паркър вече трепереше, но не от студ. Трепереше от страх пред неприятностите, които можеха да му донесат тези хора. Помисли си за хухалите. За празненството им тази вечер. За бившата си жена. Отвори уста да каже на хилавия Кейдж и студенооката Лукас да се махат от живота му, но тя го изпревари:

— Изслушайте ни само. Заподозреният и партньорът му, убиецът, са замислили сложен план за изнудване. Убиецът ще стреля в най-голямата тълпа на всеки четири часа, като се започне от шестнайсет часа днес, ако кметството не осигури парите. Кметът реши да плати и ние занесохме сумата на определеното място. Престъпникът обаче не се появи. И знаете ли защо? Мъртъв е.

— Представяш ли си какъв шибан късмет? — намеси се Кейдж. — Тръгваш да прибереш двайсет милиона и те блъска камион.

— Защо убиецът не дойде да вземе парите? — поинтересува се Паркър.

— Защото убиецът е инструктиран само да убива — обясни Лукас. — Той няма нищо общо с парите. Класическо разделение на ролите. — Тя изглеждаше изненадана, че Паркър не се досети сам. — Изнудвачът нарежда на убиеца да продължава, докато не му се обади да спре. Така ние сме принудени да го оставим жив. А пък ако го арестуваме, може да постигне споразумение за по-малко наказание, в замяна, на което да накара убиеца да престане.

— Така че — допълни Кейдж — се налага да заловим убиеца. Вратата зад Паркър започна да се отваря. Той тревожно прошепна на Лукас:

— Закопчейте си якето.

— Какво?

Миг преди Роби да се покаже, Паркър протегна ръка и дръпна ципа й, скривайки тежкия пистолет, закачен на колана й. Тя се намръщи, но той обясни шепнешком:

— Не искам да вижда оръжието.

После постави ръка на рамото на сина си:

— Здрасти, хухал. Какво правиш?

— Стефи скри устройството за управление.

— Не съм — изкрещя тя. — Не съм, не съм!

— Аз щях да победя, но тя го скри.

Паркър се намръщи:

— Чакай, устройството за управление не беше ли включено във видеото?

— Тя го изключи.

— Стефи-ефи. Устройството да се появи до пет секунди. Едно, две, три…

— Намерих го!

— Аз съм на ред! — изкрещя Роби и се втурна към горния етаж.

Паркър пак забеляза, че Лукас гледа през прозореца как момчето тича по стълбата.

— Как се казва? — попита тя.

— Роби.

— А вие как го нарекохте?

— Хухал. Така им викам.

— На „Уаху“ ли? Университетския ви отбор?

— Не. Това са герои от една книжка на Доктор Сюс. — Паркър се зачуди откъде е разбрала, че е завършил Вирджинския университет. — Виж, Кейдж, съжалявам, но наистина не мога да ви помогна.

— Нали разбираш какъв е проблемът, стари приятелю? — продължи агентът, без да се впечатли от твърдия му отказ. — Единствената улика, единствената следа към престъпника е бележката на изнудвача.

— Дайте я на Криминоложкия отдел.

Лукас стисна устни:

— Ако се наложи, ще го направим. И ще повикаме психо лингвист от Куонтико. И ще накарам агентите си да проверят всяка проклета фирма за хартия и химикалки в страната. Но…

— Но се надяваме ти да се заемеш — завърши Кейдж. — Само като погледнеш бележката, можеш да видиш неща, които никой друг няма да забележи. Може би къде се крие. Може би къде ще е следващият удар на убиеца.

— Стан не може ли да се заеме? — попита Паркър.

Станли Люис оглавяваше Отдела за анализ на документи на Бюрото. Паркър знаеше, че е способен, той лично го беше назначил навремето. Още помнеше как една вечер седяха на бира и се съревноваваха кой най-добре ще фалшифицира подписа на Джон Ханкок. Люис победи.

— В момента е на Хаваите, за делото „Санчес“. Дори с изтребител няма да успее да пристигне преди следващия удар.

— В четири часа е — напомни Лукас.

— Няма да стане като миналия път, Паркър — каза тихо Кейдж. — Това никога няма да се повтори.

Лукас отново изгледа озадачено двамата мъже, но Паркър не й обясни какво има предвид Кейдж. Не искаше да говори повече за миналото; прекалено много неприятни спомени му се събраха за един ден.

— Съжалявам. Ако беше друг ден, може би щях да се съглася. Сега точно не мога.

Не искаше дори да си помисля какво може да стане, ако Джоан разбере, че участва в разследване на масово убийство.

— По дяволите, Паркър, какво да направя, за да те убедя?

— Нямаме нищо — добави гневно Лукас. — Никакви улики. Останат ни броени часове, преди онзи психопат да застреля още хора. Пострадаха деца…

Паркър рязко вдигна ръка:

— Ще ви помоля да ме оставите. Желая ви успех.

Кейдж вдигна рамене и погледна Лукас. Тя подаде на Паркър визитката си със златистата емблема на Министерството на правосъдието. Едно време и Паркър бе имал такива картички.

— Номерът на клетъчния ми телефон е долу… Вижте, може ли поне, ако имаме някакви въпроси, да ви се обадим?

Паркър се подвоуми:

— Може.

— Благодаря.

— Сбогом.

Паркър се прибра и затвори вратата.

Роби стоеше на стълбите:

— Кои бяха тези, татко?

— Мъжът е мой бивш колега.

— Тази жена пистолет ли имаше?

— Видя ли пистолет?

— Да.

— Е, значи има.

— И тя ли ти е била колежка?

— Не, само мъжът.

— Ааа. Тя е хубава.

На Паркър му идваше да добави: „за полицайка“, но си замълча.

* * *

„Тук, във Вашингтон, живея като под мрачен покров. Образът на Поли, препускаща с коня си покрай…“

Паркър отново седеше в кабинета си в мазето, този път сам. Осъзна, че мисли за писмото пред себе си като за Н1. Според практиката в лабораторията на ФБР, документите с неустановен произход се означават с буквата Н. Автентичните документи и образците от почерци на известни лица (наричани още „познати“) се отбелязват с П. От години не беше приемал някой писмен източник за Н. Намесата на полицията в личния му живот бе обезпокоителна. Разстрои го почти колкото посещението на Джоан.

„Забрани Кейдж, забрави Лукас. Съсредоточи се…“

Той отново се взря в писмото през лупата.

Сега забеляза, че авторът (бил той Джеферсън, или не) е използвал стоманена писалка: мастилото бе попило по характерен начин в разкъсаните от острия връх целулозни нишки. Много фалшификатори си мислят, че едно време се е писало само с пера, и използват главно такива писалки. През деветнайсети век обаче стоманените писалки били много модерни и Джеферсън е водил по-голямата част от кореспонденцията си с такива.

Още една точка в полза на автентичността.

„В тези трудни времена си мисля и за майка ти и въпреки че, скъпа, не искам да добавям към и без това многобройните ти грижи, чудя се дали можеш да намериш оня общ портрет на Поли и майка ти заедно, помниш ли го? Онзи, на който г-н Шабру ги нарисува седнали край кладенеца. Бих искал да го взема, за да могат образите им да ме поддържат в моментите на най-дълбока скръб“.

Той с мъка се абстрахира от съдържанието на писмото и се взря в една черта, пресичаща сгъвката на листа. В браздата не се беше разляло мастило, следователно писмото е било написано, преди да бъде сгънато. Знаеше, че Томас Джеферсън бил страшно взискателен към качеството на хартията, върху която пише, така че никога не би използвал предварително сгънат лист. Още една точка в полза на документа…

Паркър вдигна глава и се протегна. Пресегна се и включи радиото. Попадна на нов репортаж за стрелбата в метрото: „… съобщиха, че броят на жертвите се е увеличил на двайсет и четири. Петгодишната Лавел Уилямс почина от раните си. Майка й също е ранена при нападението и състоянието й е критично…“

Той изключи радиото.

Отново се наведе над писмото и бавно премести лупата към завършека на една дума, където авторът е вдигнал писалката след последната буква. Краят на буквата изглеждаше типичен за Джеферсън.

Ами размазването на мастилото?

От начина, по който мастилото попива в хартията, могат да се извадят много заключения за материала, от който е направен листът, и за времето, когато е изработен. С годините мастилото прониква все по-дълбоко и по-дълбоко между целулозните нишки. При този документ размазването на буквите показваше, че е писан много отдавна — нищо чудно да е било и преди сто години. Паркър обаче запази известни резерви в това отношение, имаше начини и това да се фалшифицира.

По стълбите долетя тропане от детски крака. Спряха, после, едно след друго, се чуха две силни издумквания — двете хлапета скочиха от третото стъпало.

— Татко, гладни сме — извика Роби от края на стълбите за мазето.

— Веднага идвам.

— Може ли да ни панираш кашкавал?

— Моля те! — допълни Стефи.

Паркър загаси ярката лампа на бюрото. Заключи писмото в сейфа. Постоя известно време в мрачната стая, осветена само от една слаба лампа в ъгъла зад стария диван.

„Бих искал да го взема, за да могат образите им да ме поддържат в моментите на най-дълбока скръб“.

Тръгна по стълбите за горния етаж.