Джефри Дивър
Сълзата на дявола (10)

10.

15:30

Този хотел е красив, този хотел е хубав.

Гробокопача влиза, с кученцата върху плика си, и никой не го забелязва.

Отива на бара и си купува искряща газирана вода от бармана. Пръските от мехурчетата гъделичкат носа му. Смешно… Той изпива водата и оставя пари за бакшиш, както му е заръчал човекът, който му казва какво да прави.

Тълпата във фоайето заплашва да го смаже. Ще има някакво празненство. Официален прием. Има много украса. Още от тези дебели бебета с новогодишни панделки. Уха, не са ли… не са ли… не са ли сладки?

Сбръчканата Баба Стара Година също е тук, прилича на Смъртта.

Двамата с Памела… щрак… ходеха на такива места.

Гробокопача купува последния брой на „Ю Ес Ей тудей“. Сяда вън фоайето и започва да чете. Оставя плика с кученцата до себе си.

Поглежда часовника си.

Чете статиите.

„Ю Ес Ей тудей“ е хубав вестник. От него се научават много интересни неща. Гробокопача гледа времето из цялата страна. Гледа ярко оцветените области на високо атмосферно налягане. Чете спортните новини. Струва му се, че преди много време и той се е занимавал с някакъв спорт. Не, това беше приятелят му, Уилям. Приятелят му обичаше да спортува. Някои други приятели също. Също и Памела.

Във вестника има много снимки на хубави баскетболисти. Изглеждат много едри и силни и когато хвърлят топките, се въртят във въздуха като вихри. Гробокопача решава, че сигурно никога не е спортувал. Не разбира какво Памела или Уилям, или който и да е друг може да харесват в спорта, по-интересно е да ядеш супа и да гледаш как други спортуват.

Едно момченце минава покрай него и спира.

Поглежда плика. Гробокопача затиска отвора на плика, та момченцето да не види автомата, който съвсем скоро ще убие петдесет-шейсет души.

Момченцето е може би на девет години. Тъмната му коса е сресана грижливо. Носи костюм, който не му е много по мярка. Ръкавите са прекалено дълги. А ярката новогодишна червена вратовръзка стърчи странно над яката му. То гледа плика.

Кученцата.

Гробокопача отмества поглед.

— Ако някой види лицето ти, убий го. Никога не го забравяй.

Няма да забравя.

Той обаче не може да се сдържи да не погледне момченцето. Момченцето се усмихва. Гробокопача не се усмихва. (Познава кога човек се усмихва, но не знае какво точно е усмивка.)

Момченцето с кафявите очи и усмихнатото лице много харесва плика и кученцата. И панделките им. Които са същите като панделките на новогодишните бебета. Върху плика са нарисувани златни и зелени панделки. Гробокопача също поглежда плика.

— Хайде, слънчице — извиква една жена.

Стои до една саксия с поинсетии, толкова червени, колкото розата, която Памела носеше на роклята си миналата година на Коледа.

Момченцето отново поглежда лицето на Гробокопача. Гробокопача знае, че трябва да се извърне, но продължава да го гледа. После момченцето тръгва между хората и масите, покрити с малки чинийки с храна. Много бисквити и сирене, и скариди, и моркови.

Няма супа, отбелязва Гробокопача.

Момченцето отива при едно момиченце, вероятно сестра му. Тя е около тринайсетгодишна.

Гробокопача поглежда часовника си. До четири остават двайсет минути. Той изважда мобилния телефон от джоба си и внимателно набира номера на гласовата си поща. Заслушва се. „Нямате нови съобщения.“ Той изключва телефона.

Вдига плика в скута си и оглежда тълпата. Момченцето носи синьо сако, а сестричката му — розова рокля и шал.

Гробокопача стиска плика с кученцата.

Още осемнайсет минути.

Момченцето стои до масата с храната. Момиченцето говори с някаква възрастна жена.

В хотела влизат още хора. Минават покрай Гробокопача, покрай плика му и покрай вестника, който показва какво ще е времето из цялата страна.

Никой обаче не го забелязва.

* * *

Телефонът в лабораторията зазвъня.

Както винаги, когато някой телефон зазвъни и хухалите не са наблизо, Паркър изпита панически страх, че нещо е станало с децата. Разбира се, г-жа Кавано щеше да се обади на мобилния му телефон, не във федералното бюро за разследване.

На дисплея бе изписан номер от Ню Йорк. Паркър се хвърли към слушалката:

— Линкълн, Паркър е. Имаме петнайсет минути. Някакви следи?

Криминологът звучеше разтревожен:

— О, не са много, Паркър. Говорителствай ми… Вие, лингвистите, май не обичате много, когато се вербализират съществителни, а?

Паркър включи високоговорителя на телефона.

— Някой да вземе химикалка — извика Райм. — Ще ви кажа до какво стигнах. Готови ли сте? Готови ли сте?

— Готови сме, Линкълн.

— Най-обилното вещество, полепнало по хартията, е гранитен прах.

— Гранит — повтори като ехо Кейдж.

— По гранита има следи от дялане, рязане и полиране.

— От какво са според теб? — попита Паркър.

— Не знам. Откъде да знам? Познавам Ню Йорк, не Вашингтон.

— А ако бяхме в Ню Йорк? — подкани го Лукас.

Райм заговори бързо:

— Нов строеж, ремонт или разрушаване на стара сграда, производители на оборудване за бани, кухни и килери, работилници за надгробни плочи, ателиета на скулптори, фирми за външна украса… Възможностите са неизброими. Трябва ви някой, който да познава района. Разбрахте ли? Ти няма да свършиш работа, нали, Паркър?

— Не, аз…

— … разбираш от документи. Също от престъпници. Но не и от география.

— Така е.

Паркър погледна Лукас. Тя наблюдаваше часовника. Обърна безизразното си лице към него. Кейдж имаше навик да вдига рамене; Лукас си придаваше каменно изражение в напрегнатите ситуации.

— Има също следи от червена глина и прах от стари тухли — продължи Райм. — Също и сяра. И много въглерод: пепел и сажди от печено месо или от изгаряне на отпадъци, съдържащи месо. Продължавам с плика. Тук има почти същите вещества като по писмото, но и нещо ново: значителни количества солена вода, керосин, нефтопродукти, суров нефт, масло…

— Масло ли? — изненада се Лукас.

— Добре ме чухте. Не знам марката. Има и органична материя, произхождаща от някакви мекотели, така че уликите сочат към Балтимор.

— Балтимор ли? — удиви се Харди.

— Откъде разбрахте? — попита с недоумение Лукас.

— Морската вода, нефтопродуктите и суровия нефт идват от някое пристанище. Откъде другаде? Е, най-близкото пристанище до Вашингтон, през което преминават големи количества суров нефт, е Балтимор. А Том ми каза (този човек наистина разбира от кухня!), че там с пълно с ресторанти за морска храна. „Берта“. Не спира да ми хвали „Мидите на Берта“.

— Балтимор — промърмори Лукас. — Значи е написал бележката вкъщи, а предния ден е вечерял миди. Дошъл е във Вашингтон, за да пусне писмото пред кметството. После…

— Не, не, не.

— Какво не?

— Уликите са лъжливи — обади се Паркър. — Това е сценарии, нали, Линкълн?

— Също като пиеса на Бродуей — потвърди Райм, доволен от досетливостта на Паркър.

— Как разбрахте? — поинтересува се Кейдж.

— Имам един познат детектив, Роланд Бел. В Нюйоркското управление. Роден е в Северна Каролина. Той използва следния израз: „Прекалено бързо и прекалено лесно“. Е, всички тези следови улики… Прекалено изобилни са. Извършителят си е натопил ръцете в някоя помия и е опипал хубаво плика. За да ни заблуди.

— А уликите по писмото? — попита Харди.

— О, не, те са истински. Количеството им между нишките съответства на нормално очакваното. Не, не, от уликите по писмото можем да разберем къде живее. Но и пликът… и той може да ни помогне с нещо.

— Че от него може да се очаква всичко — предположи Паркър.

— Точно така — потвърди криминологът.

Паркър обобщи:

— Значи, където живее, има гранит, глина, тухли, сяра, сажди и пепел от печено или изгорено месо.

— Всичката тази прах — замисли се Кейдж — може да е от някоя разрушена постройка.

— Това звучи най-вероятно — съгласи се Харди.

— Най-вероятно ли? Как може да звучи най-вероятно? — попита Райм. — Това е само една възможност. Но не е ли всичко вероятно, докато една от възможностите не се докаже? Помислете по това… — Гласът му заглъхна леко и той заговори на някого другиго в стаята: — Не, Амелия, не се надувам. Казвам само кое е правилно… Том! Том! Сипи още малко. Ако обичаш.

— Господин Райм — заговори Лукас, — всичко това е много хубаво и сме ви благодарни за помощта. Но до следващото нападение на убиеца остават само десет минути. Имате ли идея кой хотел може да е избрал?

— Съжалявам, не — отвърна сериозно Райм; гласът му смрази Паркър. — Сами трябва да се досетите.

— Добре.

— Благодаря, Линкълн — каза Паркър.

— Късмет на всички. Късмет.

Връзката прекъсна.

Паркър погледна бележките си. Гранитен прах… сяра… О, страхотни улики, твърди доказателства. Екипът обаче нямаше почти никакво време да ги обмисли. Поне не до четири часа. Може би и до осем.

Той си представи убиеца сред тълпата, с оръжие, готово за стрелба. Как се готви да натисне спусъка. Колко ли щяха да загинат този път?

Колко семейства?

Колко деца като Лавел Уилямс?

Деца като Роби и Стефи.

Всички в полутъмната лаборатория мълчаха, сякаш парализирани от неспособността да надникнат зад воала, забулваш истината.

Паркър погледна бележката; стори му се, че тя му се подиграва.

Телефонът на Лукас иззвъня. Тя го допря до ухото си, послуша известно време, после на устните й разцъфтя весела усмивка, каквато Паркър не беше виждал досега на лицето й.

— Хванахме го! — обяви тя.

— Какво?

— Двама от хората на Джери току-що са открили оцветени в черно патрони под едно кресло на хотел „Фор Сийзънс“ в Джорджтаун. Всички свободни агенти и полицаи са насочени натам.