Джефри Дивър
Сълзата на дявола (19)

19.

18:50

Хиляда невидими куршума, един милион.

Повече, отколкото Паркър бе видял и чул през всички дни, прекарани на стрелбището в Куонтико.

Из стаята хвърчаха парчета стъкло, трески, метални частици.

Паркър залегна на пода, скъпоценният бележник бе останал на бюрото. Опита да го грабне, но в пода пред него се забиха няколко куршума и той отскочи отново към стената.

Лукас и Кейдж пропълзяха навън и залегнаха в коридора с извадени пистолети. Наоколо звучаха крясъци, призиви за подкрепления, викове за помощ. Тоби Гелър се отблъсна от бюрото, но краката на стола се закачиха в една неравност на пода и той се строполи по гръб. Мониторът избухна, поразен от десетина куршума. Паркър отново понечи да се хвърли към бележника, но в стената над главата му се забиха още куршуми, явно предназначени за него, и той отново се хвърли по корем на пода.

Даде си сметка, че се страхува да не го ранят почти колкото от смъртта. Как щеше да обяснява на хухалите, че са го простреляли в болницата? Нямаше да понесе да му отнемат бащинството.

Стрелбата спря за миг и Паркър запълзя към Тоби Гелър.

Гробокопача обаче, скрит някъде навън, върху някой покрив може би, свали мерника и откри огън по тенджерата с плодовете. Тя също бе оставена с определена цел. Куршумите заотскачаха от нея и наоколо захвърчаха искри. Бензинът се възпламени.

Паркър отхвърча през вратата в коридора. Приземи се до Кейдж и Лукас.

— Не, Тоби! — изкрещя.

Опита да се върне в стаята, но от вратата блъвнаха пламъци.

Лукас и Кейдж крещяха по мобилните си телефони.

— … може би на покрива! Не знаем… Извикайте пожарната… Един агент е убит. Двама… Още е там. Къде, по дяволите?

Гробокопача продължаваше да стреля.

— Тоби! — изкрещя отново Паркър.

— Помощ! — обади се Гелър. — Някой да ми помогне!

Паркър зърна младежа от другата страна на огнената завеса.

Лежеше свит на пода. Целият апартамент бе в пламъци, но Гробокопача продължаваше да стреля. Скоро пламъците скриха от погледите им Гелър. На Паркър му се стори, че масата, на която бе оставил бележника, гори. Не, не! Списъкът със следващите цели на убиеца щеше да стане на пепел!

Отнякъде долитаха гласове:

— … къде е?

— … става? Къде? Заглушител и супресор на дулните искри. Не можем да го открием… Не се вижда, не се вижда!

— Не, по дяволите, още стреля! Навън има ранен! Господи…

— Тоби! — изкрещя Кейдж.

Той също опита да се върне в стаята, изпълнена с буйни оранжеви пламъци и черен дим. Невероятната горещина и ужасяващите черни дупки от куршуми, които се появиха в стената над главата му, обаче го спряха.

Убиецът продължаваше да стреля. Още и още.

— … онзи прозорец… Не, опитайте през другия.

— Извикайте пожарната! — изкрещя Кейдж. — Искам ги веднага тук!

— Идват! — обади се Лукас.

Воят на огъня погълна гласовете им.

Чуваха се само призивите на бедния Тоби Гелър:

— Помощ! Моля ви! Помогнете…

Гласът му заглъхна.

Лукас понечи да се втурне да му помогне, но една греда от тавана се срина на няколко педи от нея и едва не я смачка. Тя изпищя и се търкали по гръб. Полузадушен от дима, едва крепейки се на крака, Паркър й помогна да се премести към изхода. В коридора нахлуха пламъци и запълзяха безмилостно към тях.

— Тоби, Тоби… — закрещя тя, задави се от дима. — Ще загине…

— Излизай — нареди Кейдж. — Веднага!

Стъпка по стъпка те се добраха до входната врата.

Паркър имаше чувството, че се задушава. Искаше му се да е глух, за да не чува виковете за помощ от горящата къща. Искаше да е сляп, за да не вижда ужаса, който причиняваше Гробокопача на тези хора, хора със семейства, с деца като неговите.

Паркър Кинкейд обаче не беше нито глух, нито сляп. Освен това бе тук, сред кошмара — с пистолет в дясната ръка, прегърнал Маргарет Лукас с лявата.

„Виж какво, Кинкейд, знам, че през последните няколко години си живял на улица «Сезам»…“

— … не се вижда… няма искри от цевта… Господи, какво е това… — крещеше Джери Бейкър; или може би някой друг.

До самата врата Кейдж се препъна. А може би някой друг.

След миг Паркър и двамата агенти се изтъркаляха по стълбите пред входа на чист въздух. Въпреки че кашляха ужасно и очите им сълзяха, Кейдж и Лукас веднага заеха позиция за стрелба, както всички агенти навън. Избърсаха очи и заоглеждаха близките покриви. Паркър приклекна зад едно дърво и последва примера им.

Си Пи Ардъл клечеше до микробуса с автомат М 16 в ръка; Лен Харди размахваше малкия си револвер. Въртеше глава наляво-надясно; по лицето му се четеше объркване и страх.

Лукас съгледа Джери Бейкър и изхриптя:

— Къде? Къде е, по дяволите?

Агентът махна към уличката пред тях и отново заговори по радиостанцията си.

Кейдж се закашля болезнено.

В продължение на две минути не чуха нито един куршум.

Бейкър говореше по радиостанцията:

— Новогодишен водач две… Нападателят беше на изток от нас, изглежда, стреляше надолу под ъгъл. Добре… Къде?… Добре. Внимавайте.

Замълча и заоглежда съседните сгради. След това отново долепи радиостанцията до ухото си. Послуша известно време. Накрая заговори:

— Мъртви ли са? О, Господи… Избягал ли?

Изправи се и прибра пистолета. Приближи се до Кейдж, който бършеше уста със салфетка.

— Минал през сградата зад нас. Убил семейството, което живеело на горния етаж. Изчезнал в страничната уличка. Избягал е. Никой не е успял да го види.

Паркър погледна подвижния команден пункт, забеляза Джон Евънс на прозореца. Лекарят наблюдаваше зловещата сцена с нескрито любопитство; като дете, което гледа трупа на мъртво животно — безстрастно. Може да беше специалист по психология на насилието, но сигурно никога не бе наблюдавал това насилие на живо.

Паркър насочи вниманието си към обхванатата от пламъци постройка. Никой не можеше да оцелее в този ад.

О, Тоби…

Вой на сирени прониза нощната тишина. В двата края на улицата проблеснаха сигнални лампи, пожарните коли приближаваха. Всички улики бяха изгорели. По дяволите, беше в ръцете му! Бележникът със списъка на следващите цели. Защо, по дяволите, не го погледна десет секунди по-рано? Защо изгуби ценните мигове в зяпане на лабиринти? Паркър отново почувства, че бележникът е истинският му враг, че нарочно го е разсеял, за да даде време на Гробокопача да ги нападне.

По дяволите. Ако беше…

— Хей — изкрещя някой. — Насам! Имам нужда от помощ!

Паркър, Лукас и Кейдж се обърнаха едновременно към един агент, който тичаше по тясната уличка от едната страна на къщата.

— Тук има човек.

На земята, сред облак син пушек, лежеше някой.

Паркър предположи, че е мъртъв. Изведнъж обаче човекът вдигна глава и закрещя:

— Изгасете го! По дяволите, изгасете го!

Паркър избърса замъглените си от дим и сълзи очи.

Човекът, който лежеше на земята, бе Тоби Гелър.

— Изгасете го! — изкрещя отново той и тялото му се разтресе от кашлица.

— Тоби!

Лукас се втурна към него; Паркър я последва.

Младият агент сигурно бе успял да изскочи през прозореца на горящата стая. Тук, на улицата, е бил добра мишена за Гробокопача, но убиецът сигурно не го беше видял. Или не си бе дал труда да застрелва очевидно тежко ранен човек.

— Къде ви боли? Ранен ли сте? — викаше притичалият веднага лекар.

Гелър обаче не му обърна внимание, а продължи да крещи като луд:

— Изгасете го, изгасете огъня!

Лекарят клекна до него:

— Разбира се, синко. Ето ги пожарникарите. Ще го изгасят. Сега обаче трябва…

— Не, по дяволите.

Гелър блъсна с изненадваща сила лекаря и погледна Паркър:

— Бележника! Изгасете го!

Посочи към краката си. Това имаше предвид, не сградата.

Паркър погледна горящия предмет. Пламъците поглъщаха сложните лабиринти…

Това беше бележникът. В последния момент Тоби Гелър бе зарязал дискетите си, за да спаси тефтерчето.

Сега обаче гореше, записките на престъпника се превръщаха в пепел. Паркър свали якето си и покри с него бележника.

— Внимавай! — изкрещя някой.

Паркър вдигна поглед точно в момента, в който голямо парче горящо дърво се стовари на около метър от него. Вдигна се облак оранжеви искри. Паркър не им обърна внимание, бавно вдигна якето си и загледа обгорения бележник.

Зад тях през стената избиха пламъци. Цялата сграда сякаш потъваше.

— Да се омитаме — извика лекарят.

Махна на колегата си и той дотича с носилка. Вдигнаха Гелър и го отнесоха бързо, заобикаляйки пламтящите отломки.

— Отдръпнете се! — извика един мъж с черно пожарникарско яке. — Стената всеки момент ще падне!

— След минутка — отговори Паркър. Погледна Лукас: — Отдръпни се!

— Не можеш да останеш тук, Паркър.

— Не мога да го местя!

Ако опита да мести бележника, обгорените страници щяха да се разпаднат и така шансовете им да възстановят текста от записките ставаха нищожни. Той си помисли за куфарчето си, което бе изгоряло в къщата. Там имаше парилен, с чиято помощ можеше да втвърди овъглената хартия и да я запази. Сега му оставаше само да се опита да вдигне внимателно превърнатите в пепел, но все още запазили формата си листове и да се надява да възстанови текста в лабораторията. Един улук падна от покрива и се заби в земята на сантиметри от него.

— Веднага изчезвайте! — изкрещя пожарникарят.

— Паркър! — подкани го Лукас. — Хайде!

Отдалечи се на няколко метра, после спря и го загледа.

На Паркър изведнъж му хрумна нещо. Изтича до къщата, счупи с ритник един от прозорците на мазето. Вдигна четири големи парчета стъкло. Върна се при бележника и коленичи. Внимателно постави двата горни листа (единствените, върху които имаше писано) между стъклата. Така специалистите по анализ на документи към Бюрото бяха съхранявали писмените свидетелства преди изобретяваното на найлоновите калъфи.

Около него се сипеха горящи отломки. Един пожарникар насочи маркуч към пламъците.

— Спрете! — изкрещя той.

Никой не му обърна внимание.

— Паркър! — изкрещя Лукас. — Идвай веднага! Стената ще се срути!

Наоколо се посипаха още отломки. Той обаче остана неподвижен, на колене, внимателно притискайки овъглените листове между стъклата.

После, сред дъжд от греди, тухли и ламарини, той се изправи бавно, придържайки внимателно стъклата пред себе си, и се отдалечи от пожара с изпънато тяло и равномерни крачки като сервитьор, който разнася поднос със скъпи вина на официален прием.

* * *

Още една снимка.

Щрак.

Хенри Чизман стоеше в страничната уличка срещу горящата сграда. Високо в небето като празнични фойерверки се издигаха искри и сигурно се виждаха от километри.

Много беше важно. Много беше важно да се запечата събитието.

Самата трагедия е толкова кратка, толкова бързо свършва! Кръвта обаче не. Скръбта остава завинаги.

Той направи още една снимка с дигиталния си фотоапарат.

Един полицай, прострян на земята. Може би мъртъв, може би ранен.

Може би се преструва на умрял — когато Гробокопача се появи, хората правят какво ли не, за да спасят живота си.

Още една снимка: стената на къщата се срива сред грандиозна експлозия от красиви искри.

Още една снимка: полицай, по чието лице се стичат три струйки кръв.

Още една снимка: пламъците се отразяват в пожарните коли.

Щрак, щрак, щрак… Колкото и снимки да направи, нямаше да са достатъчно. Решен беше да запечата всяка секунда от събитието, всяка частичка от скръбта.

Погледна встрани и забеляза неколцина агенти да говорят с някакъв минувач.

Защо си правят труда?, запита се. Гробокопача се появи и изчезна.

Той също трябваше да тръгва. В никакъв случай не можеше да рискува да го забележат тук. Понечи да прибере фотоапарата, но преди това отново погледна горящата сграда и забеляза нещо интересно.

„Да, да. Искам да го снимам. Трябва да го снимам“.

Вдигна фотоапарата, насочи го към сградата и снима.

Последна снимка: мъжът, който се представяше като Джеферсън, въпреки че това не беше истинското му име, човекът, който толкова се бе задълбал в случая, остави нещо върху капака на една кола, наведе се и внимателно го заразглежда. Какво беше това? Книга? Списание? Не, блестеше като стъкло. На снимката се виждаше само как мъжът е загърнал парчето стъкло с коженото си яке като грижовен баща детето си, за да го предпази от мразовития вечерен въздух.

Щрак.

* * *

Значи — защитавай кмета.

И не говори нищо лошо за федералните.

Слейд Филипс седеше в една закусвалня на Дюпон Съркъл. Тук все още имаше коли на Бърза помощ, сигналните им светлини прорязваха сивия мрак. Навсякъде бяха опънати жълти полицейски ленти.

Филипс бе показал репортерската си карта, за да мине от другата страна. Гледката в основата на ескалатора го потресе. Кървавото езеро още не беше засъхнало. Парчета кости, кичури коса. Той…

— Извинете? — прекъсна мислите му женски глас. — Вие сте Слейд Филипс от ВЛПТ, нали?

Хората винаги се обръщат към телевизионните водещи само по име. Никой не си дава труда да добави едно „господин“ отпред. Той вдигна поглед от кафето си към хубавичката млада блондинка. Искаше автограф. Той й даде.

— Толкова сте, как да кажа, добър.

— Благодаря.

„И изчезвай.“

— И аз бих искала някой ден да ме показват по телевизията.

— Много добре.

„Остави ме на мира.“

Тя постоя за момент и след като видя, че той няма да я покани, се отдалечи на високите си токчета с походката на антилопа.

Той отпи от кафето без кофеин. Касапницата в метрото не му излизаше от главата. Навсякъде кръв. Изронени тухли, нащърбени ламарини… Парчета месо и парчета кости.

И обувки.

Половин дузина обувки се търкаляха в кръвта пред ескалатора. Незнайно защо те бяха най-ужасната гледка.

За такова нещо повечето журналисти мечтаят цял живот.

„Нали си репортер, отивай да отразяваш събитието.“

Филипс обаче не изпитваше желание да „отразява“. Насилието го отблъскваше. Болният мозък на убиеца го плашеше. „Чакай. Аз не съм репортер — замисли се той. Искаше му се да го беше казал и на онзи мазник, Уенди Джефрис. — Аз съм шоумен. Звезда от мелодраматичните предавания. Аз съм личност.“

Прекалено много зависеше от Джефрис, за да се осмели да му каже такова нещо.

Затова сега трябваше да прави каквото са му заръчали.

Чудеше се дали кметът Кенеди знае за сделката му с Джефрис. Вероятно не. Кенеди бе принципен. Най-добрият кмет, който Вашингтон бе имал. Защото, макар и да не беше велик журналист като Питър Арнет или Том Брокау, Слейд Филипс разбираше от характери. Знаеше, че Кенеди наистина иска да оправи града, доколкото му е по силите, преди електоратът да го изрита. А това без съмнение щеше да се случи на следващите избори.

И този негов „Проект за бъдещето“… Човече, голяма смелост се иска, за да обложиш с допълнителен данък крупните компании в града. Там не си играят. Освен това Кенеди се проявяваше и като велик инквизитор в скандала покрай строежа на училища. Носеха се слухове, че предложил да платят допълнителна награда на информатора на ФБР, Гари Мос, от хазната на Окръга (разход, който конгресмен Лейнър бе отказал да одобри). Носеха се и други слухове: че Кенеди бил готов да разпъне на кръст всеки, уличен в корупция, включително дългогодишни приятели.

Затова Филипс можеше да понамали напрежението около кмета. Щеше да е за общото благо.

Още една глътка от кафето без кофеин — беше убеден, че истинското ще повреди мекия му баритон.

Погледна през прозореца и забеляза човека, когото чакаше. Дребен мъж. Беше чиновник в главната щабквартира на ФБР и Филипс го използваше от една година. Той бе един от „източниците, пожелали да останат анонимни“ — източници със съмнително разбиране за достойнство. Но какво значение имаше? В телевизионната джунгла действат други морални норми.

Чиновникът влезе в закусвалнята и забеляза Филипс. Огледа се внимателно като шпионин от филм. Свали шлифера си; беше в сив костюм, който изобщо не му бе по мярка.

Чиновникът изпълняваше ролята на момче за всичко, въпреки че пред Филипс твърдеше, че е „доста гъст“ (о, боже…) с „най-отговорните кръгове в ръководството на ФБР“.

Ама че самочувствие, помисли си Филипс.

— Здравей, Тимъти.

— Весела Нова година — отвърна новодошлият и се разположи на стола като размазана нотна пеперуда.

— Да, да — отвърна Филипс.

— Та какво хубаво сервират тази вечер? Имат ли мусака? Обожавам мусака.

— Нямаш време за ядене. Имаш време само за говорене.

— Само едно питие.

Филипс махна на една сервитьорка и поръча още едно кафе без кофеин за себе си и едно обикновено за Тимъти.

— Ама… — не скри разочарованието си Тимъти. — Аз исках бира.

Журналистът се наведе към него и прошепна:

— Онзи ненормалния. Стрелецът от метрото. Какво става с него?

— Не знаят много. Странно е. Чува се за някаква терористична група. Други говорят за крайнодясна групировка. Няколко души смятат, че всичко е само заради парите. Няма единодушно мнение.

— Трябва ми нещо, върху което да се фокусирам.

— Да се фокусираш ли? Върху какво да се „фокусираш“?

Тимъти погледна гладно към близката маса, където някакъв човек ядеше мусака.

— Кенеди е поставен под голям натиск. Не е честно.

— И защо не, дявол да го вземе? Той е глупак.

Журналистът нямаше намерение да обсъжда компетентността на кмета. Каквото и да се говори за управлението на Джералд Д. Кенеди, за 25 бона Слейд Филипс щеше да убеди света, че той не е глупак. Затова продължи:

— Как се справя Бюрото?

— Случаят е много заплетен — отвърна Тимъти, който мечтаеше да стане агент, но съдбата го бе осъдила да се проваля във всяко начинание. — Правят всичко възможно. Откриха скривалището на престъпниците. Не си ли чул?

— Чух. Чух също, че пак се измъкнал, но преди това им устроил такова забавление, че напълнили гащите от страх.

— Никога не сме се сблъсквали с нещо подобно.

„Не сме?“

Филипс кимна съчувствено:

— Виж, опитвам се да ви помогна. Не искам предаването да протече, както са го планирали в станцията. Затова те извиках.

Тимъти примигна с телешките си очи:

— Моля? Вече са го планирали?

— Да.

— И какво по-точно? Какво са планирали?

— Да наблегнат на провала в театър „Мейсън“.

— Какъв провал? Те го спряха. Почти няма жертви.

— Не, не, не. Проблемът е, че са могли да очистят убиеца, а са го оставили да се измъкне.

— Това не е грешка на Бюрото. Това беше так-оп при висока населеност. Имаше страшно много хора.

„Тактическа операция при висока населеност“, досети се Филипс. Предположи, че Тимъти е научил израза не в щабквартирата на ФБР, а от някой роман на Том Кланси.

— Разбира се. Но като прибавим и другите слухове…

— Какви други слухове?

— Че Кенеди искал да плати на престъпниците и ФБР заложило някакъв капан. Само че се провалили и убиецът се ядосал и сега избивал хората само за удоволствие.

— Глупости.

— Аз не твърдя…

— Не е честно — прекъсна го Тимъти; звучеше, сякаш всеки момент ще заплаче. — Агентите ни обикалят целия град, вместо да си стоят вкъщи при семействата. Празник е. Цяла нощ изпращам факсове…

Млъкна рязко — явно усети, че е издал истинската си функция в главната щабквартира.

— Не казвам, че аз мисля така — побърза да го успокои Филипс. — Просто казвам какво са запланували да излъчат. Този мръсник избива мирти граждани. Трябва да има виновен.

— Ами…

— Има ли друг, върху когото да фокусираме вината? За да не критикуваме ФБР.

— А, за такова фокусиране ли ставало дума?

— Споменавал ли съм „фокусиране“?

— Да, преди малко… Какво ще кажеш за полицията? Може те да са се издънили…

Филипс се зачуди колко ще му плати Уенди Джефрис за материал, според който основната вина е на окръжната полиция (която, в крайна сметка, бе пряко подчинена на кмета Кенеди).

— Продължавай. Това предложение не ми харесва.

Тимъти се замисли. Усмихна се:

— Чакай. Имам идея.

— Добра ли е?

— Ами, бях в главния щаб и чух нещо странно.

Тимъти се намръщи, лицето му посърна.

— Я, тази мусака наистина изглежда вкусна. Искаш ли да ти поръчам? — предложи журналистът.

— Добре. И, да, мисля, че идеята е добра.