Джефри Дивър
Сълзата на дявола (14)

14.

17:00

— Не изглеждате добре, агент Лукас.

— Имах тежък ден.

Гари Мос отиваше към петдесетте, беше едър мъж, с леко сивееща къса къдрава коса. Кожата му бе тъмна. Седеше на леглото в Отделение две, малък апартамент на първия етаж на главната щабквартира. Тук имаше няколко такива жилища, предназначени главно за гостуващи шефове на други служби за сигурност и за нощи, в които началникът или някой от заместник-началниците се налагаше да останат по време на по-мащабни операции. Мос се намираше тук, защото, като се има предвид какво и срещу кого щеше да свидетелства, навън нямаше да оцелее и два часа.

Местенцето не беше лошо. Обзаведено с държавни средства, но с удобно двойно легло, бюро, кресло, маси, кухничка, телевизор с кабелна телевизия.

— Къде отиде онзи млад детектив? Хареса ми.

— Харди ли? В оперативната зала е.

— Бесен е заради вас.

— Защо? Защото не го оставям да си играе на ченге ли?

— Да.

— Той не е криминалист.

— Да, каза ми. Книжен плъх е, като мен. Просто иска да вземе поне малко участие. Опитвате да заловите убиеца, нали? Гледах по телевизията. Затова всички ме забравихте.

— Никой не ви е забравил, господин Мос.

Той се усмихна, но изглеждаше отчаян и на нея й стана жал. Лукас обаче не беше тук само за да го успокои. Свидетели, които се чувстват пренебрегнати или застрашени, понякога забравят какво са видели или чули. Прокурорът по аферата със строителните средства искаше Мос да е напълно задоволен с всичко.

— Как сте?

— Семейството ми липсва. Дъщеричките ми. Не е честно да преживеят такъв ужас, а аз да не мога да ги успокоя. Жена ми ще се справи, но един мъж трябва да е при семейството си в такива моменти.

Лукас помнеше момиченцата, близначки, около петгодишни. С мънички пластмасови фигурки, вплетени в косите. Съпругата на Мос бе стройна жена, с тревожен поглед, какъвто и трябва да се очаква от човек, току-що станал свидетел на изпепеляването на собствената си къща.

Лукас кимна към една златиста островърха шапка с надпис „Честита Нова година“.

— Ще празнувате ли?

Мос вдигна шапката:

— Някой ми я донесе. Аз го попитах за какво ми е половината от сутиена на Мадона.

Лукас се изсмя. После изведнъж стана сериозна:

— Току-що телефонирах по секретната линия. Семейството ви е добре. Има достатъчно хора, които да се грижат за тях.

— Никога не ми е минавало през ума, че някой ще се опита да стори нещо лошо на мен или на семейството ми. Имам предвид, когато реших да разкажа на ФБР за разкритията си в компанията. Предполагах, че ще ме уволнят, но не съм и подозирал, че ще искат да ни убият.

Наистина ли? В аферата с незаконните икономии на материали се разиграваха милиони долари и вероятно бяха замесени десетки служители от частни фирми и висши държавни чиновници. Лукас даже се изненадваше, че Мос е останал жив достатъчно дълго, за да си осигури федерална защита.

— Какво щяхте да правите тази вечер? — попита тя. — Със семейството си?

— Щяхме да ходим в Мол да гледаме фойерверките. Щяхме да разрешим на момичетата да стоят до късно. Това щеше да им хареса повече и от зарята. А вие, агент Лукас, какво бяхте планирали?

Нищо. Нищо не беше предвидила. Пред никого не го беше признала. Бе премисляла няколко възможности — една полицайка от Феърфакс, един пожарникар в Бърк, няколко съседи, един мъж, с когото се беше запознала на една дегустация на вино, друг, когото бе срещнала в тренировъчния център за кучета, когато напразно се опитваше да обучава Жан-Люк. Имаше повече или по-малко близки отношения с всички тези хора и неколцина други. С някои бе обсъждала доста клюки, с други беше изпила доста вино. От време на време спеше с единия от мъжете. Всички я бяха поканили на тържествата си за Нова година. Беше им казала, че отива на някакъв голям купон в Мериленд. Това обаче бе лъжа. Искаше да прекара последната нощ от годината сама. И не щеше никой да го знае — главно защото не можеше да го обясни. По неизвестна причина сега тя погледна Гари Мос, храбър човек, попаднал във вихъра на вашингтонските политически игри, и му призна истината:

— Щях да прекарам вечерта с кучето си пред телевизора.

Той не изрази никакво съчувствие. Само възкликна бодро:

— О, куче ли имате?

— Да. Черен лабрадор. Красива е като фотомодел, но в сертификата за родословие са я обявили за глупава.

— От колко години я имате?

— От две. Подариха ми я в Деня на благодарността.

— Миналата година подарих кученце на момичетата. Половин кило. Мислехме, че е изгоряло в пожара, но оцеля. Какъв филм щяхте да гледате?

— Не знам. Сигурно някаква женска история. Нещо хубаво и вълнуващо, което да ме разплаче.

— Мислех, че агентите на ФБР не плачат.

— Само в работно време. Ще ви държим тук до понеделник, господин Мос. След това ще ви преместят в тайна квартира.

— Уха. Томи Лий Джоунс. „Беглецът“. Не е ли страхотен филм?

— Не съм го гледала.

— Вземете си го някой път.

— Може би ще си го взема. Всичко ще се оправи, Гари. Намирате се на най-сигурното място на света. Никой не може да ви направи нищо тук.

— Стига тези чистачи да престанат да ме плашат до смърт — засмя се той.

Опитваше да си придаде небрежен вид, но Лукас усещаше страха му — сякаш струеше през изпъкналите вени на челото му.

— Ще ви осигурим хубава вечеря.

— Може ли и някоя бира?

— Ако искате, може и цяло кашонче.

— Да, по дяволите!

— Каква марка?

— Ами… „Сам Адамс“ — отвърна той. После попита несигурно: — Бюджетът позволява ли?

— Стига и за мен да остане една.

— Ще ви я запазя студена. След като заловите онзи ненормалник, ще дойдете да си я изпиете.

Той запремята шапката в ръце. За момент на Лукас й се стори, че ще си я сложи, но си даде сметка, че ще изглежда много мелодраматично. Той я хвърли на леглото.

— Ще дойда да ви видя по-късно — успокои го агентката.

— Къде отивате?

— Да взема няколко карти.

— Карти, значи. Е, късмет, агент Лукас.

Тя излезе. Не си пожелаха весела новогодишна нощ.

* * *

Паркър, Кейдж и Лукас излязоха на улицата и тръгнаха в полумрака към Топографския архив, разположен на шест преки от щабквартирата.

Вашингтон е, общо взето, красив град, с много забележителни архитектурни паметници, но в мъгливите зимни вечери може да изглежда доста зловещо. Осигурената с общински средства коледна украса не допринасяше с нищо за по-яркото осветяване на мрачната улица. Небето беше покрито с облаци. Прогнозата бе за снеговалеж. На другия ден хухалите ще искат да се пързалят, помисли Паркър.

Щяха да отрежат храстите в задния двор, както бе обещал на Роби, след което да вземат шейните и един термос с горещо какао и да потеглят на запад, към планината Масанътън.

— Кое те накара да се захванеш с изследване на документи? — прекъсна мислите му Лукас.

— Томас Джеферсън.

— И как стана?

— Учех история. Исках да специализирам по периода на управлението на Джеферсън. Затова отидох във Вирджинския университет.

— Той го е основал, нали?

— Да. Прекарах няколко дни в архивите им и в библиотеката на Конгреса. Един ден отидох в Шарлотсвил, за да потърся едно писмо на Джеферсън до дъщеря му Марта. Ставаше дума за робството. Джеферсън имал роби, но не одобрявал робството. Това писмо обаче било написано непосредствено преди смъртта му. В него той защитава робството, отричайки се от всичките си предишни убеждения. Пише, че то било един от движещите механизми на икономиката и трябвало да се запази. Стори ми се странно да пише такива неща на дъщеря си. В кореспонденцията си са обсъждали главно домашни проблеми. Колкото повече го препрочитах, толкова по ми се струваше, че почеркът не прилича съвсем на неговия. Купих си евтина лупа и го сравних с друго писмо, със сигурност негово.

— Фалшиво ли беше?

— Да. Занесох го на един местен специалист и той го изследва. Стана голям скандал: някой да пробута фалшификат в Джеферсъновия архив, още повече с такова съдържание. Писаха името ми във вестниците.

— Кой го е направил?

— Никой не знае. Фалшификатът беше писан през шейсетте, личеше по абсорбцията на мастилото. Служителите в архива предположиха, че е дело на някоя крайнодясна групировка по време на борбата за граждански права. Както и да е, това ме накара да избера тази професия.

Паркър разказа накратко на Лукас биографията си. Беше завършил криминология в университета „Джордж Вашингтон“ и имаше сертификат за работа от Съюза на американските криминални експерти по анализ на документи в Хюстън. Също така членуваше в Американското общество на изследователите на съмнителни документи, в Националната и в Световната асоциация на експертите по анализ на документи.

— Известно време бях на свободна практика, но чух, че Бюрото търси да назначи специалист по анализиране на документи. Отидох в Куонтико, нататък ти е известно.

— Какво те привличаше у Джеферсън?

— Бил е герой — отвърна Паркър, без да се замисля.

— В наши дни няма много такива хора — отбеляза Кейдж.

— О, хората не са много по-различни, отколкото, в която и да е друга епоха. Никога не е имало много герои. Джеферсън обаче определено е бил такъв.

— Защото е бил ренесансов човек, затова ли? — попита Лукас.

— Заради характера си, предполагам. Съпругата му починала при раждане. Това почти го съсипало. Но той превъзмогнал тъгата. Крепяла го грижата за дъщерите му. Подхождал е към избора на нова рокля за Мери със същата сериозност, както към планирането на напоителната система в някой фермерски район. Със същата сериозност, с която е тълкувал Конституцията. Прочел съм почти всичките му писма. Нямало е предизвикателство, с което да не може да се справи.

Лукас спря и се загледа във витрината на един бутик. На Паркър му направи впечатление, че тя не гледа разкошната черна рокля с възхищение — изражението й беше, както когато изучаваше бележката на изнудвача.

— Маргарет е истински дизайнер — вметна Кейдж. — Сама си шие дрехите. Страхотна е.

— Стига, Кейдж — смъмри го разсеяно тя.

Отмести поглед от витрината. Продължиха по Пенсилвания авеню, Капитолия се извисяваше пред тях.

— И са ти предложили да станеш главен агент? — попита Лукас.

— Да.

Тя се изсмя скептично.

Паркър си спомни деня, когато Кейдж и тогавашния заместник-началник на Бюрото дойдоха да го питат дали е склонен да напусне Отдела по анализ на документи и да застане начело на някое регионално управление. Както бе отбелязал Кейдж по-рано през деня, докато разговаряха пред къщата му, Кинкейд го биваше не само да анализира текстове, а и да разкрива престъпници.

Някой агент или заместник главен прокурор отиваше при него за справка по някой документ. Дали е фалшив, дали показва връзка между престъпника и местопрестъплението. Седнал обаче в пълния с бонзаи кабинет, Паркър започваше истински разпит на злополучния представител на закона, който искаше само някаква техническа информация за документа. „Къде намерихте писмото? Не, не — в кое чекмедже? Заподозреният женен ли е? Къде живее? Има ли куче? При какви обстоятелства е арестуван?“

Тъй като един въпрос неминуемо водеше друг, Паркър Кинкейд скоро започваше да говори не толкова за почерка на писмото, а за вероятното скривалище на престъпника. И обикновено познаваше.

Той обаче отхвърли предложението. Като главен агент щеше да му се налага да остава на работа до късно, а на тази възраст трябваше да си стои повече вкъщи. Заради децата.

Не искаше обаче да споделя това с Лукас.

Чудеше се дали ще продължи да го разпитва, но тя замълча. Извади мобилния си телефон и набра някакъв номер.

На Паркър му беше интересно да разбере как е уредила да ги пуснат в Топографския архив.

— Какво точно… — понечи да попита.

— Тихо — прошепна рязко тя.

— Какво…

— Не говорете. Продължавайте да вървите. И не се обръщайте.

Той си даде сметка, че тя всъщност само се преструва, че говори по телефона.

— И ти ли го забеляза? — попита Кейдж. — На около двайсетина метра е, струва ми се.

— По-скоро към трийсет. Не личи да е въоръжен. Нервен е.

Сега Паркър осъзна защо Лукас го разпитваше за професията му и защо бе спряла пред витрината — подозираше, че ги следят, и не искаше да се издава. Той също погледна в една витрина и видя някакъв мъж да преминава забързано през улицата на техния тротоар.

Изведнъж забеляза, че и Кейдж, и Лукас стискат оръжията си. Не беше видял да ги вадят. И двете оръжия бяха черни пистолети с по три миниатюрни флуоресциращи точки около мерника. Навремето той имаше голям револвер и много мразеше члена от устава, според който бе задължен да го носи навсякъде: мисълта, да се появи пред хухалите със заредено оръжие, го безпокоеше ужасно.

Лукас прошепна нещо на Кейдж, после се обърна към Паркър:

— Дръж се естествено.

О, лесно е да се каже…

— Мислиш ли, че е Гробокопача? — попита той.

— Възможно е.

— Имаш ли план? — прошепна Кейдж.

— Да го хванем.

Господи, помисли си Паркър. Гробокопача върви след тях! С автомата си. Наблюдавал е щабквартирата и знае, че те водят разследването. Почти го бяха пипнали в театъра — може би съучастникът му му е казал да избие участниците в разследването, ако напреднат много.

— Ти дръж улицата — обърна се Лукас към Кейдж. — Кинкейд, ти следи страничната пряка, в случай че има съучастник.

— Ама…

— Шшшт.

— На три. Едно… две…

— Ама аз…

— Три.

Втурнаха се в различни посоки. Кейдж изскочи на платното, за да спре минаващите коли.

Лукас се втурна обратно в посоката, от която бяха дошли, и закрещя:

— Федерален агент! Ти там! Не мърдай, горе ръцете!

Паркър погледна в страничната уличка и се зачуди какво трябва да прави, ако види съучастник на престъпника. Набра от мобилния си телефон 911. Друго не се сещаше.

Погледна към Лукас. Непознатият мъж спря внезапно, после се обърна и побягна презглава по средата на улицата.

— Стой!

Лукас тичаше по тротоара. Беглецът свърна надясно и изчезна сред колите. Тя продължи след него, но една кола излезе рязко иззад ъгъла и едва не я блъсна. Лукас отскочи в последния момент.

Когато отново се затича след беглеца, той беше изчезнал. Паркър я видя да вади телефона си и да говори нещо. След секунди на кръстовището се появиха три коли без отличителни знаци и с мигащи сигнални светлини. Лукас каза нещо на единия от шофьорите и колите потеглиха с пълна скорост.

Тя дотича при Паркър и Кейдж.

— Успяхте ли да го разгледате добре? — попита задъхано.

— Не — отвърна Паркър.

— Нито пък аз — промърмори тя. Погледна ръцете на Паркър. — Къде ти е оръжието?

— Какво?

— Нали ни прикриваше! Преследваме заподозрян, а ти дори не си си извадил оръжието!

— Нямам оръжие. Това се опитвах да ти кажа.

— Нямаш оръжие!? — удиви се тя.

— Аз съм цивилен. Защо ми е?

Лукас погледна презрително Кейдж.

— Мислех, че има — оправда се той.

Тя се наведе и вдигна крачола си. Извади малък пистолет от кобура, прикрепен на глезена й. Подаде го на Паркър.

Той поклати глава:

— Не, благодаря.

— Вземи го — настоя тя.

— Не се оправям много добре с оръжия. Бил съм в научен отдел, не в оперативен. Пък и съм свикнал с револвер, не с пистолети. За последен път стрелях преди шест-седем години.

— Само го насочваш и натискаш спусъка — сопна се Лукас.

Паркър се зачуди от какво толкова се е ядосала изведнъж.

Не взе оръжието.

Тя въздъхна. Подаде му настойчиво пистолета.

Той реши, че няма смисъл да спорят. Взе оръжието. Огледа го бегло и го пъхна в джоба си. Лукас се обърна, без да продума, и продължиха да вървят. Кейдж го изгледа скептично, вдигна рамене и извади мобилния си телефон.

Пистолетът се стори огромно бреме на Паркър — сякаш тежеше десетки килограми, не някакви си триста-четиристотин грама. Не му създаваше никакво чувство за сигурност. Запита се защо. След малко осъзна причината. Не защото това парче метал му напомняше, че само преди миг Гробокопача може да ги е следил с намерение да ги убие. И не защото му напомняше за случката с Лодкаря преди няколко години и ужаса, който изпитваше синът му.

Не. Струваше му се, че пистолетът притежава някаква тъмна сила, като вълшебния пръстен от книгите на Толкин. Сила, която го обладава и го отдалечава все повече и повече от децата му. Сила, която може да го лиши от тях завинаги.

* * *

Гробокопача е на малката уличка.

Стои тихо и се оглежда.

Тук няма нито агенти, нито полицаи. Никой не го търси. Никой не се опитва да го застреля. Или да го хване и да го върне в Кънектикът, където харесва горите, но не и голите стаи, в които го карат да седи с часове, без да прави нищо, и където разни хора му крадат супата или сменят каналите на телевизора, за да гледат мачове, така че той не може да види рекламите за коли и кученца.

— Дебел си — беше му казала Памела. — Не си във форма. Защо не започнеш да тичаш? Купи си маратонки… щрак… маратонки „Найк“. Иди в магазина. Аз не мога, имам работа.

Сега на Гробокопача му се струва, че вижда Памела. Присвива очи. Не, не, това е само голата стена на близката къща.

Обещаваш ли да обичаш, почиташ… щрак… и да слушаш?

Веднъж излезе да тича с Памела, един есенен ден, по покритите с черпени листа и жълти листа алеи. Стараеше се да не изостава, потеше се, гърдите го боляха, както го болеше мозъкът, след като куршумът проби черепа му. Памела се отдалечи, той остана да тича сам. Накрая се прибра вкъщи.

Гробокопача е неспокоен заради провала в театъра. Тревожи се заради федералните агенти и полицаите и да не би човекът, който му казва какво да прави, да се сърди, че не е убил толкова хора, колкото трябваше.

Гробокопача чува далечен вой на сирени. Много сирени.

Тръгва по уличката. Пликът се клати в ръката му. Автоматът е вътре и отново тежи, защото го е презаредил.

Пред него в уличката нещо мърда. Той спира. Това е някакво момченце. Черно и слабо. На около десет години. Момченцето слуша; някой му говори. Някой, когото Гробокопача не може да види.

Изведнъж Гробокопача чува гласа на Памела:

— Да имам… да имам… да имам… дете от теб? Да нося… да нося… да нося… твоето дете?

Да имахме две-три дечица,

щях още аз да те обичам.

След това думите му се губят, защото се чува звук от разкъсване на найлон и автоматът със заглушителя се изтърсва на паважа. Той се навежда да го вземе, хваща го и вдига очи.

Мммм.

Това не е смешно.

Момченцето и някакъв мъж с мръсни дрехи, мъжът, който говореше на момченцето, вървят по улицата. Мъжът извива ръката на момченцето. Момченцето плаче и от носа му тече кръв.

Те поглеждат Гробокопача. Момченцето, изглежда, се поуспокоява. Измъква се от хватката на мъжа и разтрива рамото си. Мъжът отново го сграбчва за ръката, оглежда автомата, усмихва се накриво на Гробокопача и казва:

— Каквото и да правиш, не ме засяга. Няма да ти досаждам.

— Пусни ме — проплаква момченцето.

— Млък!

Мъжът вдига юмрук. Момченцето навежда глава.

Гробокопача застрелва мъжа с два куршума в гърдите. Той пада назад. Момченцето подскача, уплашено от силния гърмеж. Заглушителят още лежи на земята.

Гробокопача насочва автомата към момченцето, което гледа трупа.

„Ако някой види лицето ти…“

Гробокопача поставя пръст на спусъка.

„Да имам… да имам… да имам… дете от теб?“

Думите кънтят в главата му.

Момченцето гледа трупа на мъжа, който го биеше. Гробокопача отново понечва да натисне спусъка. После сваля автомата. Момченцето се обръща и го поглежда. Прошепва:

— Ама… ти го гръмна! Човече, ей така, гръмна го!

Момченцето гледа Гробокопача в лицето. Стои на три метра от него.

Думите ехтят в главата му. Убий го видя лицето ти убий го убий го убий го.

И други такива неща.

— Мммм — казва Гробокопача.

Навежда се, вдига празните гилзи, после заглушителя, увива го заедно с автомата в плика с кученцата и си тръгва, оставяйки момченцето да гледа трупа до купчината боклук.

Върни се в мотела… щрак… върни се в мотела и чакай.

Ще хапне супа и ще почака. Ще си чуе съобщенията. Ще провери дали човекът, който му казва какво да прави, не се е обадил, за да го накара да спре да убива.

Щом чуя те, към тебе тичам…

Малко супа ще му дойде добре.

Защото много те обичам.

Той правеше супа на Памела. Беше й направил супа в нощта, когато… щрак… Беше Коледа. Дванайсет. Двайсет и пет. Едно-две-две-пет. В нощ като тази. Студена. С цветни лампички по улиците.

Купил съм ти златно кръстче, казваше той. Тази кутия за мен ли е?… Подарък? О, палто! Благодаря, благодаря, благодаря…

Гробокопача стои на кръстовището, чака да светне зелено.

Изведнъж нещо докосва ръката му. Гробокопача започна да се тревожи. Стиска автомата в скъсания плик с кученца. Обръща се бавно.

Момченцето стои до него и стиска лявата му ръка. Гледа право пред себе си.

Светва зелено.

Гробокопача не помръдва.

Още те обичам…

— Хайде да минаваме — казва момченцето.

Гледа скъсания плик с кученцата. Гробокопача вижда зеленото човече на светофара.

Зеленото човече изглежда щастливо.

Каквото и да означава „щастлив“.

Хванати за ръце, двамата пресичат улицата.