Джефри Дивър
Сълзата на дявола (13)

13.

16:50

Месинговият часовник.

Толкова много означаваше за него.

Кметът Джери Кенеди го съзерцаваше как стои гордо върху бюрото в кабинета му.

Беше подарък от основното училище „Търгуд Маршал“, разположено насред военната зона на улица „Уорд“ 8 в Югоизточния район на столицата.

Кенеди много се трогна от този жест. Никой не приемаше град Вашингтон на сериозно. Вашингтон — политическия център, Вашингтон — седалището на правителството, Вашингтон — царството на скандалите… о, този Вашингтон привличаше вниманието на всеки. Никой обаче не знаеше, нито го беше грижа как и от кого се управлява градът.

Все пак децата от „Търгуд Маршал“ се интересуваха. Той ги призова да бъдат честни граждани, да се трудят усърдно и да стоят далече от наркотици. Да, много го гледаха с отегчение. Някои обаче, седнали в смрадливата, влажна зала, го наблюдаваха с искрено възхищение. След това му подариха часовника в знак на признателност.

Кенеди докосна скъпата вещ. Погледна циферблата: 16:50.

И така, ФБР бе на крачка да озапти изверга. Но не успяха. Няколко души загинаха, няколко бяха ранени. Истерия обхващаше града. Вече имаше три случая на престрелки — някои граждани ходеха с незаконно оръжие за самозащита. Гробокопача им се привиждаше на улицата или в задния им двор и те откриваха огън, като враждуващи семейни кланове от Западна Вирджиния.

Пресата пък сипеше критики срещу Кенеди и градската полиция, че били неспособни да се справят. Че галели престъпниците с перце, че се криели в миша дупка. В един репортаж даже намекнаха, че Кенеди не можел да бъде открит по телефона по време на престрелката в театъра, защото точно в този момент си резервирал билети за мач. Коментарите по телевизията също не бяха особено ласкави. Един политически коментатор си позволи да цитира известната фраза на конгресмен Лейнър: „че Кенеди правел курбан на терористите“. Дори използва думата „страхливец“ в предаването. Два пъти.

Телефонът иззвъня. Уендъл Джефрис, който седеше срещу кмета, грабна пръв слушалката:

— Аха. Да…

Затвори очи, после поклати глава. Послуша още известно време. Затвори.

— Е?

— Олизали са целия театър, но не са открили и частичка от улика. Никакви отпечатъци. Никакви свидетели, поне не достоверни.

— Господи, какъв е този човек? Невидим ли е?

— Имат някои насоки, благодарение на онзи бивш агент.

— Бивш агент ли?

— Експерт по анализа на документи. Открил е някои неща, но не много.

— Трябва да вдигнем армията — завайка се Кенеди. — Да поставим полицаи на всеки ъгъл, да извършват масови проверки.

Джефрис вирна подигравателно глава. Чудна идея, само дето граничи с фантастичното.

Кенеди въздъхна:

— Може да не ме е чул. Може да не е гледал предаването.

— Може.

— Ама това са двайсет милиона долара! — започна да спори кметът с невидимия си опонент. — Защо, по дяволите, не се обажда? Може да получи двайсет милиона долара.

— Почти са го хванали. Може би следващия път ще успеят.

Кенеди спря до прозореца. Погледна термометъра от външната страна. Нула градуса. Само преди половин час беше три.

Температурите се понижаваха…

„Защо дойде тук? — обърна се мислено той към Гробокопача. — Защо точно тук? Защо сега?“

Вдигна поглед към подобната на огромна торта сграда на Капитолия. Когато Пиер д’Анфан дошъл да проектира Вашингтон през 1792 г., прокарал права линия от север на юг и още една — перпендикулярна на първата. Така разделил града на четири части, които съществуват и сега. Капитолия се намира в пресечната точка на тези линии. — Като центъра на оптически мерник — бе казал някакъв адвокат, когато Кенеди свидетелстваше пред една комисия на Конгреса.

Този метафоричен оптически мерник обаче можеше да се насочи и към самия кмет.

Разположеният на сто и шейсет квадратни километра град заплашваше да рухне, а Кенеди се стремеше с всички сили да предотврати това. Беше кореняк, същество от изчезващ вид — населението на града постоянно спадаше и от осемстотин хиляди бе намаляло на половин милион.

Като странен политически хибрид градът бе оставен на самоуправление едва през 1970 г. Оттогава кметът и тринайсетчленният Градски съвет водеха отчаяна борба да ограничат престъпността, образователната система да бъде ефективна, да се закърмят финансите и да се тушира междурасовото напрежение.

Имаше опасност Конгресът отново да се намеси и да вземе града под свое попечителство. Законодателите вече бяха отнели финансовите правомощия на кмета.

Джери Кенеди лично бе изпитал какво може да стане, ако градът продължи стремглавото си падение. През 1975 година, когато работеше като юрист за Окръжния училищен съвет, бе отишъл в парка Мол за Деня на братството — празника в името на междурасовото единство. Той бе сред стотиците ранени в избухналите сбивания на расова основа. Точно в този ден окончателно се отказа от плановете си да се премести във Вирджиния и да се кандидатира за Конгреса. Реши да стане кмет на столицата. С божията воля щеше да почисти това място.

За Кенеди разрешението бе ясно. Ключовата дума бе „образование“. Децата трябва да се привлекат в училищата и да се задържат там. Да получат знания. Да бъдат възпитани. Да повярват в ценностите на обществото.

Но да накараш децата да учат, не се оказа никак лесно. Това бе предизвикателството за Джералд Дейвид Кенеди.

Имаше идея как да задържи децата в училищата. Нарекоха го „Проект за бъдещето“.

През последната година Кенеди, подпомогнат от жена си, Джефрис и неколцина други близки сътрудници, преговаряше с Окръжната комисии към Конгреса за облагане фирмите на територията на Вашингтон с нов данък. Парите щяха да се събират във фонд, от който учениците да получават стипендии до завършване на средното си образование, стига да не употребяват наркотици и да не са съдени за углавни престъпления.

Така Кенеди успя да си навлече омразата на целия политически спектър. Либералите отхвърлиха идеята като потенциален източник на тежка корупция и обявиха задължителните прегледи за употреба на наркотици за нарушаване на човешките права. Консерваторите просто му се изсмяха. Фирмите, които трябваше да бъдат обложени, разбира се, имаха собствено мнение. Веднага започнаха изнудванията — големите компании заплашваха да се изтеглят от Окръга и да спрат финансирането на предизборните кампании на Демократическата партия, имаше дори намеци за сексуално дискредитиране (за което нямаше никакви предпоставки — но я иди го обясни на медиите, след като са се докопали до някой неясен видеозапис на мъж и жена, влизащи в „Мотел шест“ или „Холидей ин“).

Въпреки всичко Кенеди беше готов да поеме риска. След многомесечни преговори с величията от Капитолия предложението като че бе на път да се приеме благодарение на голямата обществена подкрепа.

И точно тогава онзи долен тип Гари Мос събра кураж да отиде във ФБР с доказателства за крупни измами при строежа и поддръжката на училищата. Предварителното следствие разкри, че електрическите инсталации и мазилката в стаите са толкова нискокачествени, че дори застрашават живота и здравето на учениците и учителите. Скандалът се разрасна и засегна голям брой предприемачи и високопоставени чиновници, някои от които — доверени лица и приятели на Кенеди.

Самият Кенеди възвеличи до небесата Мос и лично се зае с изкореняването на корупцията. Пресата обаче (да не споменаваме опонентите му) продължи да свързва името му със скандала. Статиите — о, имаше ги предостатъчно! — за аферите в „администрацията на Кенеди“ все повече отслабваха обществената подкрепа за „Проект за бъдещето“.

В отговор на нападките кметът се зае с това, което умееше най-добре: да произнася речи. И произнесе десетки, в които обясняваше важността на плана; спазари се с Конгреса и учителските синдикати да го подкрепят; дори изпращаше деца от училище до вкъщи, за да говори на удивените родители колко е важен „Проект за бъдещето“ за всеки жител на града. Нещата се поуталожиха и на Кенеди и Джефрис вече им се струваше, че може и да успеят.

Сега този Гробокопач започна да убива безнаказано, да се измъква като фантом, за да убива отново. И кого обвиняваха? Не безличното ФБР, разбира се, а дежурния виновник за всичко Джери Кенеди. Ако извергът избие още мирни граждани, даваше си сметка той, „Проект за бъдещето“ щеше да си остане една несбъдната мечта.

Джефрис закри слушалката с ръка:

— Тук е.

— Къде? — попита кисело Кенеди.

— Навън. В коридора. — Огледа внимателно лицето на шефа си. — Още ли се съмняваш?

Колко строен беше този мъж, помисли си Кенеди, колко съвършен изглеждаше с този вносен костюм, с тази гладко избръсната глава, с тази копринена вратовръзка.

— Разбира се, че се съмнявам.

Кметът погледна през прозореца. В далечината се издигаше величествената постройка на Джорджтаунския университет.

Кимна:

— Добре. Иди говори с него.

— Ще се справим, Джери — усмихна се Джефрис. — Ще се справим. — Заговори отново по телефона: — Веднага идвам.

* * *

В коридора пред кабинета на кмета стоеше хубав мъж с двуредно сако, облегнат на стената под портрета на някакъв политик от деветнайсети век.

Уендъл Джефрис се приближи към него.

— Здрасти, Уенди.

— Здравей, Слейд.

Това бе малкото име на човека в коридора, истинското му, рождено име, и като има предвид фамилията му, Филипс, човек би си помислил, че родителите му са знаели още от самото начало, че сладкото им бебче ще стане телевизионен водещ.

— Хванах историята по радиостанцията. Пичът усмъртил двама агенти, трупирал една оперна кокона и треснал десетина палячовци от трибуните.

В ефир, с жица от слушалка, спускаща се покрай безупречно избръснатия врат, Филипс говореше по съвсем друг начин. Пред зрителите беше друг. На чернокожия Джефрис обаче можеше да говори и така.

— Гръмнал един, мисля — продължи той. — Почти го били пипнали, ама изфирясал.

— И моята информация е такава — каза Джефрис.

— Значи нашият човек ще ни разкаже приказка за лека нощ, тъй ли?

Имаше предвид предстоящата пресконференция на Кенеди.

Джефрис не се усмихна. Днес нямаше търпение да слуша брътвежите на такива като Филипс.

— Ето как стоят нещата — никой не знае какво може да се очаква от него.

— Какво може… — започна журналистът.

Джефрис му махна да мълчи.

— Става лошо.

— Знам.

— Всички ще го гледат.

Имаше предвид Джери Кенеди. Филипс трябваше да го разбере.

— И още как!

— Затова имаме нужда от малко помощ.

Джефрис понижи гласа си до остър шепот, като шумолене на банкноти, които сменят притежателя си.

— Помощ…

— Този път можем да се споразумеем на двайсет и пет.

— Двайсет и пет…

— Да се пазариш ли искаш? — изсъска Джефрис.

— Не, не, но… това е много. Какво искаш от мен?

— Искам той…

— Кенеди?

Джефрис въздъхна:

— Да. Да излезе като герой. Той да е героят. Загинаха хора, може би ще загинат още. Насочете вниманието върху това, как посещава жертвите, как се изправя срещу терористите, хрумва му някаква блестяща идея, благодарение на която залавят убиеца. Не го свързвайте с провалите, той не е…

— … отговорен за хода на следствието. — Филипс прочисти гърлото си. — Това ли искаше да кажеш?

— Точно така. При най-малкия гаф направи така, та да излезе, че не е бил в течение и че е направил всичко възможно.

— Ама операцията е на ФБР, нали? Можем да…

— Така е, Слейд, но не искаме да обвиняваме Бюрото за нищо.

— Не искаме ли? Защо?

— Просто не щем.

Най-сетне на Слейд Филипс, свикнал да чете готов текст, му писна от недомлъвки:

— Не разбирам, Уенди. Какво искаш от мен?

— Искам да поемеш ролята на репортера на промяната.

— Добре. — Филипс заразмишлява на глас: — Значи Кенеди заема твърда позиция. Той предвожда ченгетата. Той посещава болници… Чакай, без жена си ли?

— Със — отвърна търпеливо Джефрис.

Филипс кимна към залата за пресконференции:

— Ама чакай… говори се… такова… репортерът от „Пост“ твърдеше, че Кенеди не е посетил никого. Веднага ще го изобличат.

— Не, не, посетил е семейства, които не желаят имената им да бъдат споменавани. Цял ден само с това се занимава.

— О, наистина ли?

Удивително колко неща може да си купи човек с 25000 долара, помисли си Джефрис.

— Много благородно от негова страна — добави Филипс. — Страшно благородно.

— Не преигравай.

— А какво да покажа? След като репортажът ще е за посещението му в болницата…

— Просто повтаряй онези пет секунди запис, както постоянно правите в телевизията — кипна Джефрис. — Не знам, показвай линейките при метрото.

— А. Добре. Ами гафовете? Защо мислиш, че ще има гафове?

— Защото в такава ситуация винаги има гафове.

— Добре, искаш да има някой виновен, но да не са…

— … федералните.

— Добре. И как точно да го направя?

— Това е твоя работа. Не помниш ли: кой, какво, кога, къде, защо? Ти си репортер.

Джефрис хвана Филипс за ръкава и го изпрати до края на коридора:

— Хайде, тръгвай да отразяваш събитията.