Джефри Дивър
Сълзата на дявола (36)

36.

03:00

На Гробокопача му е студено. Гробокопача иска вече да свършва и да си ходи.

Предпочита да остане навън. Харесва му… щрак… му… му… снегът.

Харесва му снегът.

О, я гледай, какъв хубав коледен венец и каква хубава коледна елха има в уютната къща на Паркър Кинкейд. На Тай ще му харесат.

Смешно…

Тук няма кученца, няма панделки. Но има хубав венец и хубава елха.

Улучил ли го е? Гробокопача не може да определи.

Не, вероятно не. Вижда как Кинкейд се промъква в друга стая, изгасва лампите, претъркулва се по пода.

Такива неща прави.

Гробокопача мисли, че е щастлив. Така му беше казал преди час човекът, който му казва какво да прави. Не му се наложи да слуша жената от гласовата поща, която звучи като Рут, този път получи истинско обаждане на мобилния телефон. Човекът каза на Гробокопача, че нощта още не е свършила, въпреки че Гробокопача бе отишъл при черната стена и беше направил каквото трябваше.

Не… щрак… още не беше свършила.

— Слушай — бе заявил човекът, който му казва какво да прави, и Гробокопача започна да го слуша.

Трябваше да убие още трима души. Някой си Кейдж, някоя си Лукас. И Паркър Кинкейд.

— Него убий най-напред. Разбра ли?

— Мммм, добре.

Гробокопача познава Кинкейд. Идвал е вече в къщата му. Кинкейд има малко момче като Тай, само че Гробокопача не харесва момченцето на Кинкейд, защото Кинкейд иска да го върне в болницата в Кънектикът. Кинкейд иска да му отнеме Тай.

— После, в четири и половина — продължи човекът, който му казва какво да прави, — искам да дойдеш във Федералния следствен арест на Трета улица. Ще бъда в медицинската служба. Тя е в задната част на първия етаж. Ще се преструвам на болен. Убий всеки, когото видиш, и ме измъкни.

— Добре.

Гробокопача влиза в столовата и вижда как Кинкейд изскача изпод масата и се втурва в коридора. Той изстрелва нов откос. Лицето на Кинкейд прилича на лицето на Рут, преди да й забие парчето стъкло в гърлото, и на лицето на Памела, преди да забие ножа под златното кръстче, ето ти подарък за Коледа обичам те обичам те обичам те много…

Кинкейд се скрива в друга част на къщата.

Но няма да избяга навън, Гробокопача го знае. Децата са тук. Един баща няма да изостави децата си.

Гробокопача го знае, защото никога не би изоставил Тай. Кинкейд няма да изостави русото момченце и тъмнокосото момиченце.

Ако Паркър Кинкейд се измъкне, Гробокопача никога няма да стигне до Калифорния. На Запад.

Той влиза във всекидневната с насочен напред автомат.

* * *

Паркър се претърколи по пода, за да избяга на Гробокопача, удари лакти в паркета, главата го болеше от сблъсъка с ръба на кухненската маса.

Хухалите!, помисли отчаяно и се втурна към стълбите. Нямаше да позволи на Гробокопача да се качи горе. Щеше да го удуши с голи ръце, ако трябва, но щеше да спаси децата си.

Нов откос. Той се отдръпна от стълбите и се хвърли на пода във всекидневната.

Оръжие… Какво да използва? Нямаше нищо подходящо. Не можеше да стигне до кухнята, за да вземе нож. Не можеше да се добере до гаража за брадва.

Защо, по дяволите, върна пистолета на Лукас?

Тогава я видя — бейзболната бухалка, един от коледните подаръци за Роби. Грабна я, стисна увитата с тиксо дръжка и пак се запромъква към стълбите.

„Къде е? Къде?“

Долови стъпки, леки. Скърцане на счупени стъкла под краката на Гробокопача.

Не можеше да определи обаче къде е.

В коридора ли?

В столовата ли? В остъклението на първия етаж?

Какво да прави?

Ако изкрещи на децата да се спасяват през прозореца, те просто щяха да се покажат, за да видят какво става. Трябваше да се качи при тях, да ги вдигне и да скочат заедно през прозореца. Щеше да се постарае да омекоти падането, колкото е възможно. Снегът щеше да му помогне. После щяха да побегнат към хвойновите храсти.

Стъпките се чуха по-близо. Изскърцване. Пауза. Ново изскърцване.

Паркър вдигна очи.

Не! Гробокопача бе в основата на стълбите, канеше се да се качи, гледаше нагоре. С безизразно лице.

„Той е с непроницаема психика…“

Паркър нямаше как да го нападне — щеше да се покаже в цял ръст и да го застрелят, преди да направи и три крачки. Затова запрати с все сила бухалката в столовата. Тя удари един шкаф със съдове.

Гробокопача спря. Обърна се бавно и тръгна към шума. Като зловещото чудовище от „То“.

Когато убиецът почти стигна до сводестия вход на стаята, Паркър излезе иззад дивана и се запромъква към него.

До жертвата му оставаха два метра, когато, без да иска, настъпи една от играчките на Роби. Тя се строши шумно.

Гробокопача се завъртя точно в момента, когато Паркър се хвърляше върху него, падна на колене. Паркър замахна с юмрук към лицето му. Ударът бе силен, но убиецът дръпна глава и Паркър, повлечен от инерцията, се строполи настрани. Извъртя се на пода и опита да грабне оръжието на Гробокопача. Убиецът обаче беше прекалено бърз и хвана автомата, изправи се… На Паркър не му оставаше нищо друго, освен да се свре в дупката между дивана и стената.

Целият бе облян в пот, ръцете му трепереха. Сви се в тясното скривалище.

Нямаше накъде да избяга.

Гробокопача отстъпи леко, огледа се, за да се ориентира. Паркър забеляза нещо остро на пода пред себе си. Нещо блестеше. Дълго парче стъкло. Грабна го.

Гробокопача присви очи, огледа се. Забеляза го. Паркър се вгледа в замъглените му очи. Не, очите на Маргарет Лукас изобщо не бяха безжизнени: в тях имаше милион пъти повече живот, отколкото в тези. Убиецът се приближи. Заобиколи дивана. Паркър напрегна всичките си мускули. Погледна зад нападателя, към коледната елха. Спомни си как с хухалите отваряха подаръците си на Коледа.

Поне да умре с мисълта за нещо хубаво…

Ако той трябва да умре, поне щеше да се погрижи децата му да оцелеят. Стисна дългото остро стъкло през ръкава си. Щеше да пререже яремната вена на убиеца и да се надява той да издъхне, преди да се добере до горния етаж. Не смееше дори да си помисли за гледката, която щеше да се разкрие пред хухалите на сутринта. Приклекна и стисна още по-силно импровизираното си оръжие.

Всичко щеше да е наред. Нали те щяха да оцелеят. Това бе най-важното.

Той се подготви за скок.

Гробокопача заобиколи дивана и вдигна автомата.

Паркър напрегна всичките си мускули.

Изведнъж… чу се оглушителен гърмеж, от пистолет без заглушител.

Гробокопача потрепери. Изпусна автомата. Погледна Паркър. После отпусна глава и се строполи на пода. Падна по очи, в тила му зееше дупка от куршум.

Паркър грабна автомата и се заоглежда.

„Какво? — запита се трескаво. — Какво стана?“

Видя силует на прага.

Някакво момче… Как бе възможно! Малко момченце. Чернокожо. Държеше пистолет. Влезе бавно и се втренчи в трупа. Държеше оръжието насочено към гърба на Гробокопача, като ченге от полицейски филм. Налагаше му се да държи тежкия пистолет с две ръце.

— Той уби татко — промълви момчето, без да поглежда Паркър. — Видях как го направи.

— Дай ми пистолета — прошепна Паркър.

Детето продължаваше да гледа втренчено Гробокопача. По бузите му потекоха сълзи.

— Уби татко! После ме докара тук, докара ме с една кола.

— Дай ми пистолета. Как се казваш?

— Видях го как го направи. Направи го пред очите ми. През цялото време го дебнах да го гръмна. Намерих това в колата му. Три-пет-седем.

— Всичко е наред. Как се казваш?

— Той е мъртъв. Мамка му.

Паркър се приближи, но детето насочи заплашително пистолета към него. Паркър спря и се дръпна назад.

— Просто го остави. Става ли? Моля те.

Момченцето не му обърна внимание. Огледа стаята. Погледът му веднага спря на коледната елха. После се върна върху Гробокопача:

— Той уби татко. Защо го направи?

Паркър бавно се изправи, разпери ръце:

— Не се плаши. Няма да ти направя нищо лошо. Погледна към горния етаж. Изстрелът очевидно не беше събудил децата. Той кимна към елхата:

— Ще отида там за малко.

Заобиколи момчето (и кървавото петно около главата на Гробокопача) и се приближи до елхата. Наведе се, вдигна нещо и се върна. Коленичи пред момчето и протегна празната си дясна ръка. След това с лявата му подаде космическия кораб на Роби — „Хилядолетния сокол“ от „Междузвездни войни“.

— Хайде да ги разменим.

Детето погледна пластмасовата играчка. Отпусна ръката с пистолета. Изглеждаше малко по-ниско от Роби и сигурно тежеше не повече от трийсетина килограма. Очите му обаче бяха като на възрастен.

— Дай пистолета, моля те.

Момчето погледна страхопочтително играчката:

— Човече!

След това подаде на Паркър пистолета и взе космическия кораб.

— Изчакай — каза му Паркър. — Веднага се връщам. Искаш ли нещо за ядене? Гладен ли си?

Момчето не отговори.

Паркър взе автомата и пистолета и ги занесе на горния етаж. Остави ги на най-горната полица на гардероба и го заключи.

Усети някакво движение зад гърба си. Роби се задаваше по коридора.

— Татко?

— Здрасти, млади момко.

Паркър едва успяваше да сдържи гласа си да не затрепери.

— Сънувах. Чух изстрел. Страх ме е.

Паркър го пресрещна, преди да стигне до стълбите. Прегърна го и го върна в спалнята.

— Сигурно е от фойерверките — успокои го той.

— Може ли догодина да си вземем бомбички? — попита наивно детето.

— Ще видим.

Чу стъпки отвън, шляпане на обувки по улицата пред къщата. Погледна през прозореца. Чернокожото момче притича през двора, здраво стиснало космическия кораб, и се изгуби в мрака.

Закъде е тръгнало?, почуди се Паркър. За Вашингтон? За Западна Вирджиния? Нямаше време да мисли и него. Насочи цялото си внимание към собствения си син.

Паркър сложи Роби в леглото до сестра му. Трябваше да открие телефона си, за да се обади в полицията. Момченцето обаче не пускаше ръката му.

— Кошмар ли сънува? — попита той.

— Не знам. Просто чух гърмеж.

Паркър легна до него. Погледна часовника. Беше 3:30. Джоан щеше да се появи в 10:00 с чиновничката от социалната служба… Господи, какъв кошмар щеше да настане. В стените имаше десетки дупки от куршуми. Мебелите бяха строшени. Вратата на кухнята — разбита.

Насред килима лежеше кървав труп.

— Татко — промълви сънено Стефи.

— Няма нищо, слънчице.

— Чух някаква бомбичка. Пити Уелан има бомбички. Майка му му забранила, но той си купил. Видях ги.

— Това не е наша работа.

Паркър легна при децата си и затвори очи. Стефи положи глава върху гърдите му.

Той се замисли за дупките от куршуми, за гилзите, за разбитите мебели. За трупа.

Представи си показанията на Джоан в съда.

Какво можеше да направи? Какво оправдание да си измисли?

В следващия момент Паркър Кинкейд вече дишаше равномерно. Потопи се в дълбокия сън на родител, чиито деца са в безопасност в прегръдките му, най-сладкия сън на света.

* * *

Когато отвори очи, часът бе десет без пет. Събуди го затръшване на врата на кола и гласът на Джоан:

— Малко сме подранили, но предполагам, че няма да има нищо против. Внимавайте къде стъпвате. Гледайте, знаел е, че ще дойдем, а дори не е изринал снега. Типично за него. Типично.