Джефри Дивър
Сълзата на дявола (26)

26.

23:20

Палтото на Гробокопача тежи.

Тежат автоматите.

Тежат пълнителите със стотиците патрони .22-ри калибър…

Щрак, щрак…

… .22-ри калибър за пушка внимание изстреляният куршум може да прелети разстояние от километър и половина да не се разрешава на деца да стрелят без надзора на възрастен човек…

Гробокопача никога не би направил такова нещо — да позволи на деца да стрелят без надзора на възрастен човек.

Дори на Тай. Никога, никога, никога на Тай.

Два добре уплътнени заглушителя. С памук и гума, памук и гума.

Ти си ти си ти си най-добрият…

Автоматите са във вътрешните джобове на хубавото черно или синьо палто, коледния му подарък от Памела. Един от пистолетите от жабката на тойотата му е в десния външен джоб на палтото. В левия има още четири пълнителя.

Без пликове, без кученца…

Той стои в един тъмен ъгъл и никой от хората наблизо не го забелязва. Оглежда се за полицаи и агенти. Не се виждат никакви.

Тай спи на задната седалка на колата, на една пряка оттук. Когато Гробокопача го остави, момчето бе свило подобните си на крехки клонки ръце на гърдите си.

Това го тревожи най-много — ако полицията открие огън, Гробокопача ще се наложи да стреля с пистолетите без заглушители и Тай ще се събуди. И тогава няма да „спи спокойно“.

Тревожи се също, че момчето може да настине. Температурите продължават да падат. Гробокопача обаче си спомня, че е завил Тай с онова одеяло. Нищо няма да му стане. Той спи. Децата винаги са добре, щом спят.

Той стои сам и гледа хората, които съвсем скоро ще умрат. Обажда се по мобилния телефон и жената, която звучи като Рут преди случката с парчето огледало, казва:

— Нямате нови съобщения.

Значи може да убие тези хора.

Ще нападат по земята като сухи листа.

Туп, туп, туп, туптуптуп…

Той ще… щрак… ще се развърти като пумпал, като играчка, каквато Тай може би иска да има, и ще разпръсне куршумите из тълпата. Куршумите от двата автомата.

След това ще се върне в колата и ще провери съобщенията си и ако човекът, който му казва какво да прави, още не се е обадил, двамата с Тай ще заминат и ще карат, докато не намерят… щрак… не намерят Калифорния.

Някой ще му каже къде се намира.

Не би трябвало да е много трудно да я открие. Намира се някъде на Запад. Така е запомнил.

* * *

Дали Гробокопача не е зад него?

Отпред?

Отстрани?

Паркър Кинкейд се отдели от останалите агенти и започна отчаяно да обикаля в голям кръг Мемориала на загиналите във Виетнам. Загуби се в тълпата. Търсеше човек с тъмно палто. С плик. С кръстче.

Прекалено много хора. Хиляди. Десет хиляди.

Кейдж беше от другата страна на Мемориала. Лен Харди — на булевард „Конститюшън“. Бейкър и останалите агенти оглеждаха тълпата от другата страна на Мол.

Паркър понечи да спре няколко посетители и да ги насочи на безопасно място към една групичка полицаи.

Изведнъж си даде сметка, че мисълта му е замъглена.

„Главоблъсканиците. Спомни си главоблъсканиците.“

„Три сокола ядат пилетата на един фермер…“

Тогава разбра грешката си. Не търсеше на правилното място. Отстъпи встрани от пътя на тълпата и огледа района около паметника. Спомни си лабиринтите на изнудвача и осъзна, че престъпникът е знаел, че след третия удар агентите ще имат все някакво описание на Гробокопача. Сигурно е казал на убиеца да не се приближава към паметника по алеите, където могат да го забележат по-лесно; казал му е да се промъкне между дърветата.

Паркър се извъртя и бързо се шмугна в една групичка явори и вишни. Към Мол прииждаха още хора, но той не направи опит да ги спре и да ги накара да напуснат района. В момента работата му не беше да помага, да се грижи, да успокоява. Сега не изпълняваше ролята на баща, сега бе ловец — също като в онази нощ преди толкова години, когато се промъкваше из дома си в търсене на Лодкаря. С оръжие в ръка!

Сега търсеше плячката си.

Търсеше безличния мъж с тъмното палто.

Мъжът със златното кръстче.

* * *

Хенри Чизман вървеше на десетина метра зад Кинкейд, когато бившият ФБР агент внезапно се завъртя и се шмугна сред група дървета.

Чизман го последва, като в същото време не преставаше да оглежда морето от хора.

Каква хубава мишена за Гробокопача!

Чизман стискаше пистолета си с дуло, насочено към земята. Никой не забелязваше оръжието му: хората бяха разсеяни и се чудеха какво става — защо всички тези полицаи и федерални агенти ги гонят от парка?

Кинкейд мина уверено между дърветата; Чизман го следваше на около шест-седем метра. Въпреки това, понеже навсякъде се мотаеха хора (десетки заставаха между него и Кинкейд), специалистът по почерците не подозираше, че го следят.

Бяха на десетина метра от черната стена, когато Чизман забеляза един мъж с тъмно палто да се показва иззад някакво дърво. Движеше се внимателно, плахо, сякаш се криеше от някого. После обаче се запъти към Мемориала, с прекалено уверена походка, с наведена глава, с очи, насочени към земята без видима причина, сякаш не иска да го забележат. Шмугна се в тълпата недалеч от Кинкейд.

Чизман се затича след него.

Изведнъж Кинкейд се обърна. Погледна Чизман, после отмести очи, после пак го погледна и се намръщи, сякаш лицето му е познато, но още не се сеща откъде. Чизман се извърна и се скри зад неколцина едри мъже с хладилна чанта. Реши, че се е изплъзнал на Кинкейд. Зае се отново с издирването, с търсенето на мъжа с тъмното палто.

Къде…

Да, да, ето къде е! Мъж около четирийсетте, без никакви особени белези. Разкопча палтото си и огледа тълпата със замъглен поглед.

И тогава Чизман видя нещо да проблясва. Нещо златисто на врата на непознатия.

„Има златно кръстче…“

Агентите в бара бяха казали, че Гробокопача носи златно кръстче.

„Ето го, значи — помисли си Чизман. — Месарят, Разплакващия вдовици, Дявола…“

— Хей! — извика някой.

Чизман се обърна. Беше Кинкейд.

„Сега е моментът. Сега!“

Чизман вдигна пистолета си и го насочи към целта.

— Не! — изкрещя Кинкейд при вида на оръжието. — Не.

Чизман обаче нямаше добра видимост. Хората бяха прекалено много. Той подскочи настрани и се втурна сред тълпата, събаряйки няколко души. Отново изгуби от поглед Кинкейд.

На шест-седем метра отпред Гробокопача (без да подозира за присъствието на двамата мъже) оглеждаше тълпата като ловец — голямо ято диви гъски.

Чизман си проправи път през група младежи.

— Какво, по дяволите, правиш, човече?

— Хей…

Чизман не им обърна внимание. Къде беше Кинкейд? Къде?

Все още нямаше пряка видимост! Прекалено много хора.

Палтото на Гробокопача се разтвори. В един от големите му вътрешни джобове се видя черен картечен пистолет.

„Никой не го забелязва! — помисли си Чизман. — Сякаш е невидим.“

Никой не подозира. Семейства, деца, въпреки че убиецът минава само на крачки от тях…

Тълпата като че ставаше по-гъста. Полицаите насочваха всички към булевард „Конститюшън“, но много от хората оставаха — за да виждат по-добре фойерверките, предположи Чизман.

Гробокопача присвиваше очи, търсеше добра позиция за стрелба. Качи се на едно възвишение.

Кинкейд се появи от тълпата.

Чизман вдигна пистолета.