Джефри Дивър
Сълзата на дявола (29)

29.

00:15

Паркър и Кейдж приклекнаха зад една патрулна кола.

И двамата нямаха достатъчно добра подготовка за такава акция, затова сметнаха за по-разумно да оставят стрелбата на по-младите, по-опитни агенти.

Освен това, както бе отбелязал преди няколко минути Кейдж, паркът се беше превърнал в истинско бойно поле. Навсякъде хвърчаха куршуми. Гробокопача разполагаше с добро прикритие в автобуса и се целеше добре през счупения прозорец. Лен Харди и още неколцина полицаи бяха притиснати от тълпата от другата страна на „Конститюшън“.

Кейдж опипа ребрата си и присви очи от болка. Не беше ранен, но за да избегне няколко куршума, които пробиха ламарината на колата, се беше хвърлил тежко на земята.

— Добре ли си? — попита го Паркър.

— Едното ми ребро май е счупено. Мамка му!

Агентите бяха опразнили района около автобуса и го обсипваха с куршуми всеки път щом им се стореше, че виждат целта. Бяха спукали гумите, въпреки че Паркър не виждаше голяма опасност Гробокопача да се измъкне с колата — на повече от километър и в двете посоки широкият булевард представляваше огромно скупчване на коли.

Паркър долавяше откъслечни реплики от радиостанциите:

— Нямам добър прицел… Взривете го. Има ли някой гранати? Кой е на „Конститюшън“? Има… някой слуша ли? Имаме двама ранени на „Конститюшън“… Снайперисти на позиция.

Кейдж надникна над разбитата кола.

— Господи — прошепна, — какво прави това проклето хлапе?

Паркър проследи погледа му към булевард „Конститюшън“. Лен Харди, с малкия си револвер в ръка, се промъкваше от дърво към дърво в посока на автобуса, от време на време вдигаше глава и стреляше.

— Да не е полудял? — промърмори Паркър. — Няма жилетка.

— Лен! — изкрещя Кейдж; присви очи от болка.

— Лен!… — викна и Паркър. — Лен Харди! Връщай се. Остави го на специалния отряд.

Той обаче не ги чуваше. Или се правеше, че не чува.

— Сякаш иска да го убият — промърмори Кейдж.

Харди скочи и се втурна към автобуса, стреля в движение. Дори на Паркър му беше ясно, че това не е правилна постъпка в такава операция.

Гробокопача се премести към задната част на автобуса, откъдето имаше добра видимост към Харди. Детективът сякаш не го забеляза. Клекна, предоставяйки на убиеца идеална мишена, и се зае да презарежда.

— Лен! — изкрещя Паркър. — Прикрий се.

— Дори няма устройство за презареждане — промърмори Кейдж.

Трябваше да пъха патроните един по един в барабана.

Гробокопача се приближи още към задното стъкло на автобуса.

— Не! — изкрещя Паркър; знаеше, че след миг ще стане свидетел на смъртта на младия полицай.

— Господи — викна Кейдж и пак се сви от болка.

Изведнъж Харди вдигна глава и явно осъзна какво става. Вдигна револвера и стреля три пъти (толкова патрона бе успял да вкара), след това отскочи назад.

— Мъртъв е — промълви Кейдж. — Мъртъв е.

Паркър забеляза силуета на убиеца близо до аварийния изход в задната част на автобуса. Прозорецът бе изпръскан с кръв. Изведнъж се чу силен тътен и вътре избухнаха пламъци. По улицата потече горящ бензин.

Харди скочи на крака и изтича зад една полицейска кола. Седна и се хвана за главата. Беше уплашен, но невредим.

Чу се пронизителен писък и вътрешността на автобуса потъна в оранжеви пламъци. Гробокопача се завъртя като жива факла и се свлече между седалките.

Отвътре се чу тихо пукане (като от пуканките, с които Стефи бе приготвила изненадата за братчето си) и неизстреляните патрони на Гробокопача се взривиха от високата температура. Едно дърво на „Конститюшън“ избухна в пламъци и озари мрачното зрелище.

Агентите бавно излязоха иззад прикритията си и приближиха автобуса. Останаха на порядъчно разстояние, докато и последните боеприпаси не избухнаха. Появиха се няколко пожарни коли и заобливаха овъгления скелет на возилото с пяна.

След като пламъците бяха потушени, двама агенти приближиха автобуса и надникнаха вътре.

Изведнъж няколко гръмки експлозии проехтяха над Мол.

Всички агенти и полицаи наблизо залегнаха и вдигнаха оръжие.

Гърмежите обаче идваха от фойерверките — оранжеви паяци, сини звезди, бели кълба. Величественият финал на представлението.

Двамата агенти слязоха от автобуса и свалиха шлемовете си.

След малко Паркър чу гласа на единия от радиостанцията на Кейдж:

— Колата — обезопасена. Престъпникът — мъртъв.

Безстрастно надгробно слово за убиец.

* * *

Докато вървяха към Мемориала на загиналите във Виетнам, Паркър разказа на Кейдж за Чизман, за началото на престрелката.

— Той стреля във въздуха за предупреждение. Ако не го беше направил, Гробокопача сигурно щеше да избие стотина души. Може би и повече.

— Какво, по дяволите, е целял?

Пред тях един полицай покриваше трупа на Хенри Чизман.

Кейдж се наведе; присви очи от болка. Един лекар бе опипал корема му и бе потвърдил съмненията му за счупено ребро. Превързаха го, после му дадоха малко тиленол, най-неприятното в тази травма бе, че много го болеше, когато вдига рамене.

Агентът отметна жълтия найлон от трупа и започна да рови из джобовете на журналиста.

Извади от джоба на сакото бележник. Това бе истинска находка за Паркър: кожена корица, пришити на ръка страници. Листовете бяха от тънък пергамент, който по времето на Томас Джеферсън се е изработвал от животинска кожа, а сега се правеше от специална висококачествена хартия. Краищата им бяха позлатени.

Почеркът (вероятно на Чизман) бе сякаш на художник. Паркър можеше само да се възхищава.

Кейдж прелисти бележника, спря на една страница, зачете, поклати глава. Подаде бележника на Паркър:

— Я го прегледай.

Паркър се намръщи, погледна заглавието, изписано със златисто мастило: „Хроника на скръбта“.

Отвори бележника и зачете на глас:

— „В памет на жена ми, първата жертва на Месаря“.

Книгата бе разделена на глави: „Бостън“, „Уайтплейнс“. Вътре бяха залепени снимки от местопрестъпленията. Първата носеше заглавие „Хартфорд“. Паркър обърна на следващата страница и прочете: „Извадки от «Хартфорд нюз Таймс»“. Чизман бе преписал цялата статия. Носеше дата от ноември миналата година.

— „Трима убити в Холдъп… Хартфордската полиция все още издирва човека, открил огън с пушка в редакцията на «Нюз Таймс» в неделя, убивайки трима служители в отдела за малки обяви. За убиеца е известно само, че е среден на ръст мъж, с тъмно палто. Представител на полицията заяви, че мотивът на убиеца вероятно е бил да отвлече вниманието на силите на реда, докато негов съучастник ограбвал бронирана кола, доставяща пратка в една банка на другия край на града. Другият престъпник застрелял шофьора на камиона и помощника му. Избягал с 4000 долара“.

— Убил е трима души за четири бона — промърмори Кейдж. — Това е той, със сигурност.

Паркър вдигна поглед:

— Една от жертвите е Ани Чизман. Съпругата му.

— Значи е искал да пипне мръсника, колкото и ние.

— Чизман ни е използвал, за да се добере до Гробокопача и съучастника му. Затова толкова искаше да види трупа в моргата. И затова ме следеше. Използвал ме е за примамка. Примамка.

Отмъщение…

— Тази книга… благодарение на нея се е борил със скръбта.

Паркър се наведе и покри лицето на мъртвия журналист. Обърна се към Кейдж:

— Хайде да се обадим на Лукас. Да й съобщим новините.

* * *

Маргарет Лукас седеше със заместник-началника на ФБР, хубав мъж с къса сивееща коса, в главната щабквартира, в служебното фоайе откъм булевард „Пенсилвания“. Бяха научили, че Гробокопача е в Мол и е открил огън, и Лукас изгаряше от желание да отиде лично на мястото на събитието, нали все пак тя водеше разследването. Протоколът обаче повеляваше да остане на разположение на висшето командване на Бюрото.

Мобилният й телефон иззвъня. Тя вдигна бързо, не смееше да си помисли, че може вече да са го хванали.

— Лукас на телефона.

— Маргарет — обади се Кейдж.

По интонацията му веднага разбра, че са хванали убиеца. Всеки полицай научава това звучене още в началото на кариерата си.

— Закопчан или картотекиран?

Имаше предвид „арестуван или застрелян“.

— Картотекиран — отвърна Кейдж.

Лукас бе готова да отправи благодарствена молитва.

— И, чуй това, кметът го погна пръв.

— Какво?

— Да, Кенеди. Стреля няколко пъти. Това спаси доста хора.

Тя предаде новините на заместник-началника.

— Добре ли си? — попита тя Кейдж.

— Да. Измъкнах се с едно счупено ребро. Скочих, за да си спася задника.

Стомахът й обаче се сви. Имаше нещо в гласа му, някаква зловеща глухота.

„Джаки, майката на Том се обажда… Джаки, трябва да ти кажа нещо. От летището се обадиха… О, Джаки…“

— Но? — побърза да попита тя. — Какво стана? Кинкейд ли?

— Не, той е добре — отвърна меко агентът.

— Кажи какво е станало.

— Загубихме Си Пи, Маргарет. Съжалявам. Мъртъв е.

Тя затвори очи. Въздъхна. Отново я обхвана гняв, гняв срещу самата себе си, че не е могла лично да пръсне черепа на Гробокопача.

— Дори не участва в престрелката — продължи Кейдж. — Гробокопача стреля към трибуната, където седеше и кметът. Си Пи просто се случи на лошо място.

„А на това място го изпратих аз — помисли тя с горчивина. — Господи.“

Познаваше агента от три години… О, не…

— Гробокопача уби още четирима от нашите — добави Кейдж, — трима са ранени. Шестима цивилни също са ранени. Все още половин дузина се смятат за изчезнали, но няма убити. Вероятно просто са се изгубили из тълпата и близките им не могат да ги открият. А, и онзи Чизман…

— Кой, писателят ли?

— Да. Гробокопача го уби.

— Какво?

— Не е бил никакъв писател. Всъщност бил е, но не затова беше тук. Гробокопача убил жена му и той ни използваше, за да се добере до него. Гробокопача го застреля още в началото.

Значи, акция на аматьорите, помисли си тя. Кинкейд. Кмета. Чизман.

— А Харди?

Кейдж й разказа за отчаяната атака, която младият полицай бе предприел срещу автобуса:

— Беше доста близо и имаше хубава позиция. Може и той да е улучил Гробокопача. Никой не знае какво точно е станало.

— Очаквах да се свре в миша дупка — отбеляза Лукас.

— Напротив, изглеждаше, сякаш си търси смъртта със свещ, но като видя дебелия край, отстъпи и потърси прикритие. Явно е решил да поживее още някоя и друга година.

„Също като мен — помисли си Лукас. — Замененото дете.“

— Евънс там ли е? — попита Кейдж.

Лукас се огледа. Изненада се, че лекаря още го няма. Бяха се разбрали да слезе при нея във фоайето.

— Не знам къде е — отвърна. — Сигурно още в лабораторията. Или в оперативната зала.

— Намери го и му съобщи добрите новини. Благодари му и от мое име. И да представи дебелата си сметка за консултацията.

— Ще го потърся. Ще се обадя и на Тоби.

— С Паркър ще участваме в огледа на местопроизшествието, след около четирийсет и пет минути идваме.

След като тя затвори, заместник-началникът заяви:

— Отивам в Мол. Кой е най-старши там?

Тя едва се сдържа да не каже „Паркър Кинкейд“.

— Специален агент Кейдж. Можете да го намерите пред Мемориала, заедно с криминоложкия екип.

— Трябва да организираме и пресконференция. Ще уведомя началника. Може и той да поиска да даде изявление… Кажете, изпуснахте ли някое тържество тази вечер, Лукас?

— Е, това им е хубаво на празниците, сър. Винаги се повтарят на следващата година. — Тя се засмя. — Може би трябва да щамповат тази мисъл на фланелките ни.

Той се усмихна сдържано. После попита:

— Какво прави информаторът ви? Има ли нови заплахи?

— Мос ли? Не съм го виждала скоро. Трябва да го проверя.

— Да не би да очаквате неприятности? — намръщи се заместник-директорът.

— О, не. Просто обеща да ме черпи бира.

* * *

В празната лаборатория за изследване на документи доктор Джон Евънс затвори мобилния си телефон и изключи телевизора.

Значи бяха убили Гробокопача.

Репортажът по телевизията бе доста объркан, но поне ставаше ясно, че жертвите са малко — не както в метрото или на яхтата. Въпреки това кадрите от „Конститюшън“ приличаха на картина на бойно поле. Дим, десетки полицейски и пожарни коли, хора, които се крият зад автомобили, дървета, храсти.

Евънс облече дебелото си яке и отиде в ъгъла на лабораторията. Пъхна тежкия термос в раницата си, преметна я през рамо, излезе през двойната остъклена врата и тръгна по мрачния коридор.

Гробокопача… Едно от малкото, както бе казал на агентите, „психологически непроницаеми“ човешки същества на света.

Той спря пред асансьора, погледна списъка на етажите, за да се ориентира. Имате и план на сградата. Той го заразглежда. Главната щабквартира на ФБР се оказа доста по-сложна, отколкото беше очаквал.

Той посегна към копчето с надпис „НАДОЛУ“, но преди да го натисне, някой се обади зад гърба му:

— Здравейте.

Евънс се обърна. Някой приближаваше откъм другия асансьор.

— Здравейте, докторе. Научихте ли новината?

Беше онзи млад детектив. Лен Харди. Шлиферът му вече не изглеждаше толкова безупречно изгладен. Бе изцапан и мокър. На бузата му имаше драскотина.

Евънс натисна копчето на асансьора. Два пъти. Бързаше да си ходи.

— Тъкмо гледах новините — отвърна той.

Смъкна раницата от рамото си. Изръмжа и започна да смъква ципа.

Харди погледна разсеяно мръсната раница. Продължи да говори:

— Казвам ви, решението ми да участвам в операцията беше доста прибързано. Едва не се побърках. Предполагам, че съм изпаднал в някаква истерия.

— Ъхъ — измърмори Евънс и извади термоса.

— Едва не ме гръмна — продължаваше да бърбори детективът. — Много се изплаших. Бях сигурно на десетина метра от него. Видях очите му, видях дулото на автомата му. Човече… Изведнъж се почувствах щастлив, че съм жив.

— Стават такива неща — съгласи се Евънс.

Къде, по дяволите, се бавеше този асансьор!

Харди погледна сребристия метален цилиндър, огледа коридора:

— Кажете, знаете ли къде е агент Лукас?

— Мисля, че е на долния стаж — отвърна Евънс; развинти капачката на термоса. — Трябваше да докладва на някого. Във фоайето. Вие не минахте ли оттам?

— Дойдох откъм гаража.

Лекарят отхлупи термоса:

— Знаете ли, детектив, когато разправяхте на всички за онези „Гробокопачи“ и „Уеднаквители“? Звучахте, сякаш ми нямате доверие.

Той се обърна към Харди.

Сведе очи и забеляза малкия пистолет със заглушител, насочен към него.

— Тук не става дума за доверие — отвърна детективът. Евънс изпусна термоса. По пода се разплиска кафе. Дулото на пистолета проблесна в жълто. Това бе последното, което видя.