Джефри Дивър
Сълзата на дявола (23)

23.

20:05

Роби бе сменил Дж. Р. Р. Толкин с видеоиграта.

Вече не изглеждаше разтревожен и Паркър не издържаше повече — изгаряше от любопитство да научи за Гробокопача и за последното му нападение. Бяха ли успели Кейдж и Лукас? Бяха ли го открили?

Бяха ли го убили?

След сложни маневри около играчките по пода той слезе на долния етаж, където Стефи и г-жа Кавано готвеха в кухнята. Момиченцето стържеше съсредоточено нещо от една тенджера. Беше направила коледно дръвче от карамелизирани пуканки, посипано с оцветена в зелено захар. Произведението й стоеше леко наклонено в една чиния на кухненския плот.

— Красиво с, хухал — похвали я Паркър.

— Опитах да й сложа и сребърни топчета, но изпадаха.

— На Роби много ще му хареса.

Той понечи да тръгне към кабинета си, но забеляза тъга по лицето й. Прегърна я:

— Братчето ти е добре, знаеш ли?

— Знам.

— Съжалявам, че стана така тази вечер.

— Всичко е наред.

Което, разбира се, означаваше, че нещо не е наред.

— Утре ще се забавляваме… Но, слънчице, знаеш ли, моя приятел… Трябваше да го видя.

— О, знам.

— Така ли?

— Познавам. Понякога целият си тук, а понякога част от теб е някъде другаде. Като се прибра тази вечер, разбрах, че част от теб е някъде другаде.

— Утре целият ще съм тук. Казаха, че ще вали сняг. Искаш ли да отидем да се пързаляме?

— Да! Може ли да направя какао?

— Даже се надявах да направиш.

Той прегърна дъщеричката си, после влезе в кабинета, за да се обади на Лукас. Не искаше детето да чуе разговора.

През прозореца обаче забеляза нещо да се движи по тротоара. Някакъв човек.

Бързо се приближи до прозореца и погледна навън. Не видя никого — само някаква непозната кола.

Бръкна в джоба си и напипа студения пистолет на Лукас.

О, само не отново… Сети се за Лодкаря и онази ужасна нощ.

„Револверът гърми прекалено силно…“

На вратата се звънна.

— Аз ще отворя — извика рязко той.

Хвърли поглед в кухнята; Стефи примигна изненадано. Отново резките му действия разтревожиха едно от децата. Нямаше обаче време да я успокоява.

С ръка в джоба той погледна през стъклото на вратата и видя един агент на ФБР, когото помнеше отпреди няколко часа. Отдъхна си, опря глава в касата. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои, и отвори вратата с трепереща ръка. На стълбите се появи втори агент. Паркър си спомни обещанието на Лукас да изпрати двама души да го пазят.

— Агент Кинкейд?

Той кимна. Погледна през рамо, за да се увери, че Стефи не може да ги чуе.

— Маргарет Лукас ни изпрати да пазим семейството ви.

— Благодаря. Само спрете колата колкото може по-далеч. Не искам да тревожа децата.

— Разбира се, сър.

Той погледна часовника си. Отдъхна си. Ако Гробокопача бе нанесъл поредния си удар, Кейдж и Лукас щяха да се обадят. Може би вече бяха хванали мръсника.

— Убиецът от метрото? — попита той. — Гробокопача. Хванаха ли го?

Погледите, които си размениха двамата агенти, го накараха да потрепери.

О, не…

— Ами, сър…

Телефонът в къщата зазвъня. Госпожа Кавано вдигна.

— Убиецът се качил на една увеселителна яхта край брега на Потомак. Убил единайсет, ранил повече от двайсет. Мислех, че знаете.

О, господи, не…

Започна да му се повдига.

„Аз тук чета книжки на децата, докато хората загиват.“

„Да живееш на улица «Сезам»…“

— Агент Лукас? Добре ли е? А агент Кейдж?

— Да, сър. Изобщо не са били близо до яхтата. Открили някаква улика, която сочела към „Риц“, затова решили, че Гробокопача ще нанесе удара си по някой от хотелите на веригата. Допуснали обаче грешка. Яхтата се казва „Рици лейди“. Лош късмет, нали?

— Охраната стреляла — добави другият агент — и това изплашило убиеца. Така че можеше да бъде и по-зле. Не успели обаче да го улучат, поне така мислят.

„Лош късмет…“

Не, това не е никакъв късмет. Когато не успееш да разрешиш някоя загадка, това не е заради лошия късмет.

„Три сокола…“

Той чу гласа на г-жа Кавано:

— Господин Кинкейд?

Погледна в стаята.

„Единайсет убити…“

— Търсят ви по телефона.

Паркър влезе в кухнята и взе слушалката. Очакваше да чуе Кейдж или Лукас.

Мекият баритон с приятен тембър обаче не му беше познат:

— Господин Кинкейд?

— Да? Кой е?

— Казвам се Слейд Филипс, от „ВЛПТ Нюз“. Господин Кинкейд, правим специално предаване за убийствата в навечерието на Нова година. Според източник, пожелал да остане анонимен, вие сте играли ключова роля в разследването и вероятно сте отговорен за изпращането на силите на ФБР по грешна следа в хотел „Риц — Карлтън“, докато убиецът е бил избрал друга мишена. Ще се включим в ефир в девет. Искаме да ви дадем възможност да споделите вашата гледна точка. Имате ли нещо да кажете?

Паркър си пое рязко въздух. Стори му се, че сърцето му спира за момент.

Това беше… Джоан щеше да разбере. Всички щяха да разберат.

— Господин Кинкейд?

— Няма какво да кажа.

Той затвори, но не уцели вилката. Телефонът падна с трясък на пода.

* * *

Гробокопача се връща в уютната си стая.

Мисли си за яхтата — където се развъртя като… щрак… като между червени и жълти листа и стреля с автомата си, и стреля, и стреля, и стреля…

Гледаше как хората падат и крещят, и бягат. Такива неща.

Не беше като в театъра. Не, не, този път улучи много. Това ще хареса на човека, който му казва какво да прави.

Гробокопача заключва вратата на стаята и първото, което прави, е да отиде при дивана и да погледне Тай. Момчето още спи. Одеялото е паднало и Гробокопача отново го завива.

Гробокопача включва телевизора и вижда кадри от „Рици лейди“. Отново вижда мъжа, когото познава… щрак… кмета. Кметът Кенеди. Той стои пред яхтата. Облечен е в хубав костюм, с хубава вратовръзка, странно е, че носи такива хубави дрехи при толкова жълти чували с трупове зад гърба му. Говори пред микрофона, но Гробокопача не чува какво казва, защото е изключил звука на телевизора, за да не събуди Тай.

Той продължава да гледа известно време, но по телевизията не показват никакви реклами. Той е разочарован и изгася апарата.

Мисли си: „Лека нощ, кмете.“

Започва да опакова нещата си, без да бърза.

Мотелите са хубави, мотелите са забавни.

Идват да ти чистят стаята всеки ден, взимат ти мръсните кърпи и ти носят чисти. Дори Памела не го правеше. Тя умееше да гледа цветя и да прави разни неща в леглото. Такива… щрак, щрак… неща.

Умът му прещраква, куршуми тракат из че… чер… черепа му.

Спомня си, по неизвестна причина, за Рут.

— О, Господи, не — бе възкликнала Рут. — Недей!

На него обаче му бяха казали да го направи — да забие дълго парче стъкло в гърлото й — и той го направи. Тя се сгърчи, преди да умре. Това си спомня сега. Гърчовете на Рут.

Да се гърчи като на Коледа, дванайсети месец, двайсет и пето число, едно-две-две-пет, когато той правеше супа за Памела и й даваше подаръка.

Той поглежда Тай. Ще вземе момчето… щрак… със себе си на Запад. Човекът, който му казва какво да прави, беше обещал да се обади, след като свършат във Вашингтон, и да му съобщи къде ще идат след това.

— Къде ще бъде? — бе попитал Гробокопача.

— Не знам. Може би на Запад.

— Къде е Запад?

— Калифорния. Може би Орегон.

— О.

Гробокопача няма представа къде са тези места.

Понякога обаче, късно през нощта, с пълен със супа стомах и усмихнат на смешните реклами, той си мисли за Запад и си представя какво ще прави там.

Сега, докато си събира багажа, той решава задължително да вземе момчето със себе си. На Запад… щрак…

Да, добре ще е. Хубаво ще е. Забавно.

Ще ядат супа и сос с люти чушки и ще гледат телевизия. Може да каже на момчето за рекламите.

Памела, жената на Гробокопача, с цвете в ръка и златен кръст между гърдите, обичаше да гледа реклами с него.

Нямаха обаче дете като Тай, което да гледа с тях.

— Аз? Дете от теб? Човече, да не си се… щрак… да не си се побъркал? Защо просто не се махнеш? Защо си още тук? Взимай си шибания подарък и да те няма. Марш. Още ли…

Щрак…

— Още ли да ти повтарям? Чукам се с Уилям от години. За пръв път ли го чуваш? Целият град знае, само ти не си разбрал. Ако исках да имам бебе, щях да зачена от него.

Но още, още те обичам.

— Какво правиш? О, Гос…

Щрак…

— … поди. Остави го.

Спомените притичват като плъхове през черепа на Гробокопача.

— Не, недей! — пищеше тя, вперила поглед в ножа. — Недей!

Той обаче го направи.

Заби ножа в гърдите й, точно под златния кръст, който й беше подарил същата сутрин, сутринта на Коледа. Каква хубава червена роза разцъфва върху блузата й! Той отново забива ножа в гърдите й и розата става по-голяма.

И — цялата в кръв в кръв в кръв — Памела тича към… къде? Къде? Към шкафа, да, към шкафа на горния етаж. Кърви и пищи:

— О Господи. Господи. Господи…

Памела пищи, вдига пистолета, насочва го към главата му, ръката й разцъфтява като хубава жълта роза и той усеща удар в слепоочието.

Още, още те обичам…

След време се събуди.

Първото, което видя, бяха грижовните очи на човека, който му казва какво да прави.

Щрак, щрак…

Сега се обажда на гласовата си поща. Няма съобщения.

Къде се загуби този човек, който му казва какво да прави?

Няма обаче време за мислене дали е весел или тъжен, каквото и да означава това. Има време само да се приготви за последния удар.

Гробокопача отключва шкафа. Взима втория автомат, също „Узи“. Слага си миризливите гумени ръкавици и започва да зарежда.

Този път с два автомата. И без пликове. Два автомата и много, много куршуми. Човекът, който му казва какво да прави, го накара този път да застреля повече хора, отколкото е застрелял през целия си живот.

Защото това ще е последната минута от последния час от последната нощ на годината.