Джефри Дивър
Сълзата на дявола (15)

15.

17:15

Топографският и геоложки архив на федерален окръг Колумбия се помещава в олющена стара сграда между Седма и Улица Е, близо до една малко известна база на тайните служби и до Щаба за специални операции на Съвета за национална сигурност.

Архивът не се споменава в нито една туристическа брошура, а заблудените минувачи, които са видели надписа на входа, биват любезно отпращани от тримата въоръжени пазачи с обяснението, че сградата не е отворена за посещение и че вътре няма никаква експозиция. Все пак, благодарим за интереса. Приятен ден. И довиждане.

Кейдж, Паркър и Лукас чакаха във фоайето.

Тя свърши разговора си, изключи мобилния си телефон и се обърна към двамата мъже:

— Нищо. Просто изчезнал.

— Никой ли не го е видял?

— Двама шофьори забелязали мъж с тъмно облекло да бяга по улицата. Мислят, че е бял. Мислят, че е среден на ръст. Но никой не е сигурен. Господи!

— Как успя да ни вкараш тук, Лукас? Дори аз нямаше да мога — вметна Кейдж.

Сега Лукас вдигна многозначително рамене. Явно последният ден на старата година бе подходящо време за разплащане на стари сметки и връщане на услуги.

Задъхан, във фоайето влетя Тоби Гелър. Кимна за поздрав на колегите си. След това провериха самоличността им по отпечатъците и прибраха оръжията им в сейфа. Насочиха ги към асансьора. Влязоха в кабината. Паркър очакваше да се издигнат нагоре, но този асансьор, изглежда, се качваше само до първия етаж. Лукас натисна колчето с означение „Б7“ и кабината започна безкрайното си пътуване надолу.

Спряха на етажа на самия архив. Той съдържаше не рафтове с прашасали стари книги и карти (които Паркър, специалистът по анализ на документи, очакваше да разлисти), а просторни зали с модерни функционални бюра, телефони, микрофони и двайсет и четири инчови компютърни монитори. Дори сега, в навечерието на Нова година, пред тези екрани седяха двайсетина мъже и жени, взираха се в сложни топографски карти, тракаха по клавиатури и говореха пред микрофоните.

„Къде съм попаднал, по дяволите?“ — почуди се Паркър. Огледа се и реши, че за да получиш достъп до архива, изобщо не е нужно да търсиш някой държавен чиновник, който да ти отключи входната врата.

— Какво е това? — обърна се той към Гелър.

Младият агент погледна изпитателно Кейдж, който кимна, и чак тогава отговори:

— Това е топографска и картографска електронна картотека на района от двеста и петдесет квадратни километра около Окръга. За център се приема Белият дом. В случай на природно бедствие, терористичен удар, ядрено нападение, каквото и да се случи, тук се решава какво е най-добро за правителството, дали членовете му трябва да останат на местата си, или да се евакуират от града и ако това се наложи, по какъв път да се изтеглят. Тук се оценява кой е най-безопасният път и колко от сенаторите и конгресмените ще оцелеят. Такива неща. Много впечатляващо, а?

— А ние какво правим тук?

— Нали искаше карти — отвърна компютърният специалист, оглеждайки жадно оборудването, както би направил само вманиачен хакер, — а това е най-сложно организираната база данни в света. Линкълн Райм каза, че трябва да познаваме добре района. Е, ние може и да не го познаваме. Но те го познават.

Кимна с благоговение към компютрите.

— Имаме разрешение да използваме оборудването им — обясни Лукас, — при условие че не разпечатваме и не презаписваме нищо.

— Ще ни претърсят на излизане — добави Гелър.

— Откъде знаеш толкова много за архива? — попита Паркър.

— О, участвах, когато го създаваха.

— А, между другото, Паркър — намеси се Лукас, — никога не си чувал за това място.

Той хвърли бърз поглед на двамата въоръжени с автомати пазачи пред вратата на асансьора.

— Разбира се — каза.

— Добре, какво беше открил Райм?

Паркър погледна записките си:

— Гранит, сяра, сажди, пепел, глина, тухли.

Тоби Гелър седна пред един компютър, включи го и затрака като луд по клавиатурата. На монитора се появи планът на Вашингтон. Разделителната способност бе удивителна. Картината изглеждаше релефна. На Паркър му мина абсурдната мисъл с какво удоволствие Роби и Стефи ще играят „Марио Брадърс“ на такъв екран.

— Откъде да започнем? — попита го Лукас.

— Ще търсим уликите една по една. Също като при разгадаването на ребус.

„Три сокола ядат пилетата на един фермер…“

— Първо, гранит, натрошени тухли и глина — започна той. — Сочат към някоя сграда, определена за разрушаване, или към нов строеж… — Обърна се към Гелър: — Дали са включени в картотеката?

— Не, но можем да ги открием в Градоустройствения отдел.

— Действай.

Гелър грабна телефона — толкова дълбоко под земята нямаше мобилна връзка.

— После какво? — зачуди се Паркър. — Сяра и сажди… Някаква фабрика. Тоби, можеш ли да отбележиш районите с най-голямо индустриално замърсяване на въздуха?

— Разбира се. Тези данни се предоставят от Управлението за опазване на околната среда. Използват се за изчисляване нивата на насищане на въздуха с нервнопаралитични газове при евентуално нападение с химическо оръжие. Отново затрака по клавишите.

Печелившият бизнес във Вашингтон е политиката, не промишлеността.

На екрана обаче някои зони на града започнаха да потъмняват. Повечето райони с голямо замърсяване бяха разположени в югоизточната част.

— Сигурно живее някъде там — напомни Лукас. — Кои индустриални зони са в съседство с жилищни райони?

Гелър продължи да трака по клавиатурата. При сравнението на жилищните с индустриалните райони някои зони отпаднаха, но не много. Повечето фабрики се намираха близо до жилищни квартали.

— Много са — отбеляза недоволно Лукас.

— Да използваме следващата улика. Пепелта — предложи Паркър. — От изгорено месо.

Гелър задържа ръце над клавиатурата:

— Това пък откъде може да дойде?

Лукас поклати глава, после запита:

— Има ли някакви предприятия за преработка на месо в тези райони?

Същото бе хрумнало и на Паркър.

— Не — отвърна Гелър.

— Ресторанти? — предложи Кейдж.

— Вероятно прекалено много — отвърна Паркър.

— Стотици — потвърди Гелър.

— Къде още може да има изгоряло месо? — запита се Лукас.

Загадки…

— Ветеринарните клиники. Сами ли унищожават телата на умрелите животни? — запита Паркър.

— Вероятно — предположи Кейдж.

Гелър натисна още клавиши и се взря в екрана:

— Има няколко десетки. Из целия район.

Лукас изведнъж погледна Паркър и той забеляза, че хладното й изражение се е сменило с друго. Може би на възбуда. Сините й очи все така приличаха на камъни, но сега блестяха като изумруди.

— А не може ли месото да е човешко? — попита тя.

— Крематориум! — възкликна Паркър. — Да! А полираният гранит може да е от надгробни плочи. Да проверим гробищата.

Кейдж погледна картата. Посочи монитора:

— Арлингтън?

Националното гробище заемаше обширен район на западния бряг на река Потомак. Почвата наоколо сигурно изобилстваше с гранитни частици.

Паркър обаче изтъкна:

— Не е близо до индустриална зона. Няма големи замърсители.

Тогава Лукас го забеляза. Посочи екрана:

— Тук! Грейвсенд.

Тоби Гелър загради един участък от картата и го увеличи.

Грейвсенд…

Кварталът бе част от Югоизточния район на Федералния окръг. Паркър знаеше малко за него. Представляваше стар район с жилищни сгради, фабрики и празни парцели, извит във формата на полукръг около Мемориалното гробище, където в началото на деветнайсети век погребвали робите. Паркър посочи друг участък от Грейвсенд:

— Точно тук има станция на метрото. Престъпникът е могъл да го вземе директно за Джудишъри Скуеър, където е кметството. Наблизо минава и автобус.

Лукас се замисли:

— Познавам квартала, извършвала съм арести там. Има много нови строежи. Освен това човек може да остане незабелязан там. Никой не се интересува от останалите. Много хора плащат в брой наемите си, така че това не буди подозрения. Съвършено място за скривалище.

Телефонът на едно от съседните бюра иззвъня, един млад служител го вдигна и повика Тоби Гелър. Агентът взе слушалката, младото му лице се озари от усмивка.

— Добре — каза в слушалката. — Донесете го час по-скоро. — Затвори: — Някой е снимал с камера престрелката в театъра!

— Заснели ли са Гробокопача? — попита въодушевено Кейдж.

— Още не знаят какво точно са заснели. Изглежда, качеството е лошо. Искам веднага да започна да го анализирам. Отивате ли в Грейвсенд?

Паркър погледна часовника си:

— Да.

До следващия удар оставаха два часа и половина.

Гелър се обърна към Лукас:

— С ПКП ли?

— Да. Поръчай един.

Подвижен команден пункт, спомни си Паркър. Микробус, оборудван с модерна апаратура за свръзка и следене. Беше работил няколко пъти в такива, анализирайки документи на местопрестъплението.

— Ще ги накарам да инсталират видео анализатор и ще ви пусна записа. Къде ще бъдете?

— Там — отвърнаха едновременно Паркър и Лукас.

И посочиха един празен парцел до гробището.

— Наоколо няма много жилищни сгради — отбеляза Кейдж.

— Да, но има магазини и ресторанти — отвърна Паркър.

Лукас го погледна и кимна:

— Първо ще проверим тези заведения. Там имат най-чести контакти с жителите на квартала. Тоби, взимай Си Пи и Харди и идвайте в микробуса.

Агентът я погледна колебливо:

— Харди ли? Наистина ли се налага да идва?

Паркър се чудеше същото. Харди изглеждаше симпатичен човек и добър полицай. Това разследване обаче явно беше над възможностите му, което означаваше, че може да пострада или да навреди на някой друг.

— Ако не дойде, полицията ще ни изпрати друг — отвърна Лукас. — С него поне се разбираме. Явно няма нищо против само да седи и да гледа.

— Политически интрижки — промърмори Кейдж.

Докато Гелър си слагаше якето, Лукас добави:

— А онзи психолог? Ако още не е дошъл, изпрати някого да го докара в Грейвсенд.

— Дадено.

Гелър забърза към асансьора, където, както сам бе предрекъл, го претърсиха от глава до пети.

Лукас загледа плана на Грейвсенд:

— Толкова е голям.

— Хрумна ми нещо — обади се Паркър. Спомни си какво бе научил от бележката на изнудвача. — Предположихме, че е прекарвал много време пред компютъра, помните ли?

— Да.

— Да поискаме списък на всички в Грейвсенд, които са се абонирали за Интернет.

— Сигурно са хиляди — възрази Кейдж.

Лукас обаче отбеляза:

— Не, съмнявам се. Това е един от най-бедните квартали. Последното, за което хората ще харчат пари, са компютрите.

— Вярно е. Добре, ще поискам списъка от Комтех.

— Въпреки това ни остава прекалено много работа — промърмори Лукас.

— Имам още някоя и друга идея — успокои я Паркър и се запъти към асансьора, където намусените пазачи го претърсиха прилежно като съмнителен клиент в супермаркет.

* * *

Кенеди обикаляше бавно в кръг по тъмнозеления килим в кабинета.

Джефрис прибра телефона си, по който бе говорил допреди малко.

— Слейд има няколко идеи, но нищо няма да стане бързо.

Кенеди махна към радиото:

— Много бяха бързи, когато съобщаваха, че си клатя краката, докато някой стреля по мирните граждани. Бързи бяха, когато съобщиха, че съм спрял назначаването на нови кадри в полицията, за да си осигуря допълнителни средства за „Проект за бъдещето“. За бога, медиите искат да ме изкарат съучастник.

Кенеди току-що се беше върнал от няколко посещения при жертвите на Гробокопача и техни роднини в три болници. Изглеждаше обаче, че никой не се интересува от действията му. Всички искаха да знаят защо не полага по-големи усилия за залавяне на убиеца.

— Защо не сте в главната квартира на ФБР? — бе попитала злобно една жена.

„Защото не са ме поканили, по дяволите!“ — помисли си Кенеди, въпреки че отговорът му бе доста по-умерен:

— Оставям специалистите да си вършат работата.

— Ама те не си я вършат. Нито пък вие.

Дясната ръка на жената бе ампутирана.

— Слейд ще измисли нещо — успокояваше го сега Джефрис.

— Прекалено малко и прекалено късно. Пък и този човек е прекалено красив. Красиви хора… Никога не им се доверявам.

Кенеди осъзна колко параноично звучат думите му и се изсмя сам на себе си. Джефрис също се засмя.

— Побърквам ли се, Уенди? — попита кметът.

— Тъй вярно, сър. Мой дълг е да ви кажа, че дъската ви започва да хлопа.

Кметът се отпусна на креслото си. Погледна календара на бюрото. Ако не беше Гробокопача, тази вечер щеше да посети четири приема. Във френското посолство, в Джорджтаунския университет, в централата на профсъюзите и — най-важното тържество, на което щеше да посрещне и идването на новата година — в Съюза на учителите афроамериканци в самото сърце на Югоизточния район. Тази група оказваше силна поддръжка на „Проект за бъдещето“ в учителските среди. Двамата с Клер трябваше да присъстват там тази вечер, като израз на солидарност. А сега, докато онзи изверг тероризираше града, за посещение на който и да било от тези приеми, за каквото и да било празнуване и дума не можеше да става.

Обхвана го гняв и той стисна слушалката.

— Какво? — попита любопитно Джефрис. — Какво смяташ да правиш?

— Нещо — промълви кметът. — Искам да направя нещо, по дяволите.

Погледна бележника си и започна да набира.

— Какво? — настоя, този път по-тревожно, Джефрис.

Кметът обаче вече се беше свързал с главната щабквартира на ФБР и затова не му отговори.

Прехвърлиха го през няколко инстанции, накрая в слушалката прозвуча остър глас:

— Слушам.

— Обажда се кметът Джери Кенеди. С кого разговарям?

Последва пауза. Кенеди, който често провеждаше лично служебните си разговори, бе свикнал с мълчанието, което предизвикваше името му.

— Специален агент Си Пи Ардъл. С какво мога да ви помогна?

— Тази агент Лукас още ли води разследването СТРЕЛМЕТ?

— Да.

— Мога ли да говоря с нея?

— Не е тук, сър. Мога да ви прехвърля на мобилния й телефон.

— Няма нужда. Всъщност търся офицера за свръзка, детектив Харди.

— Изчакайте. Сега ще ви го дам.

След малко в слушалката се чу друг, по-колеблив глас:

— Ало?

— Харди ли е?

— Лен Харди слуша.

— Кметът се обажда.

— А, добре. Как сте, сър?

Младият мъж звучеше изключително внимателно.

— Бихте ли ме поставили в течение на последните новости по случая? Агенти Лукас и Кейдж ме държат в пълно неведение. Имате ли представа коя е следващата цел на Гробокопача?

— Не, сър — последва отговорът след пауза.

Прекалено дълга пауза. Харди лъжеше.

— Абсолютно ли никаква представа нямате?

— Не съм в течение.

— Нали сте офицер за свръзка?

— Заповядано ми е само да пиша доклад за хода на операцията. Агент Лукас каза, че ще докладва пряко пред началник Уилямс.

— Доклад ли? Глупости! Слушайте. Имам голямо доверие във ФБР. Те са специалисти. Интересувам се само скоро ли ще заловят убиеца. Говорете честно. Без увъртания.

Харди звучеше объркано:

— Имат някои следи. Мисля, че вече знаят в кой квартал е скривалището на изнудвача, на онзи, дето го премаза камион.

— Къде?

Нова пауза. Той си представи горкия Харди между чука и наковалнята, федералните от едната страна, шефът му от другата. Е, толкова по-зле за него.

— Не мога да давам поверителна информация на никого, сър. Съжалявам.

— Това е моят град и моите съграждани загиват в тази касапница. Искам да ми отговорите.

Последва ново мълчание. Кенеди погледна Уендъл Джефрис и той поклати глава.

Кенеди овладя гнева си. Опита да направи така, че думите му да прозвучат логично:

— Нека да ви кажа какво имам предвид. Престъпниците правят всичко това заради парите. Целта им не е просто да убиват.

— Мисля, че сте прав, сър.

— Ако имам възможността да говоря с убиеца, в скривалището му или там, където ще нанесе удара си в осем часа, може би ще го убедя да се откаже. Готов съм да преговарям. Може да се разберем.

Кенеди наистина си вярваше. Защото едно от уменията му (едно от нещата, по които си приличаше със съименника си от шейсетте) беше умението да убеждава. Ами да, така бе омаял двайсетина от най-непоклатимите президенти и изпълнителни директори на компании в Окръга, че да приемат допълнителния налог за „Проект за бъдещето“. Дори бе успял да измъкне от нещастния Гари Мос имената, замесени в скандала със строежите на училища.

Двайсет минути насаме с този убиец (дори пред дулото на проклетия му автомат) щяха да му стигнат. Все щеше да постигне някакво споразумение.

— Както го описват — възрази Харди, — не мисля, че е склонен на преговори.

— Оставете на мен тази преценка, детектив. И така, къде е скривалището?

— Ама…

— Отговорете.

Слушалката изпращя. Детективът мълчеше.

Кенеди понижи глас:

— Нищо не дължиш на федералните, синко. Знаеш как гледат на теб. Използват те само за да им правиш кафето.

— Грешите, сър. Участвам в екипа наравно с останалите.

— Нима?

— В много отношения.

— Не се ли чувстваш като последна дупка на кавала? Питам те, защото аз се чувствам точно така. Ако зависеше от Лейнър… познаваш ли конгресмен Лейнър?

— Да, сър.

— Ако зависеше от него, единственото ми занимание тази вечер щеше да е да седя на трибуната в Мол и да гледам зарята… И тъй, синко, къде е проклетото скривалище?

Кенеди забеляза как Джефрис кръстосва пръсти. „Моля те… Би било идеално. Появявам се там, опитвам да убедя онзи човек да се предаде. Той или се предава, или го застрелват. И в двата случая печеля. И в двата случая аз няма вече да съм кметът, който само е гледал по Си Ен Ен как разстрелват съгражданите му.“

Кенеди чу гласове от другата страна на линията. После гласа на Харди:

— Съжалявам, господин кмете. Трябва да вървя. Не съм сам. Сигурен съм, че агент Лукас ще ви държи в течение.

— Детектив…

Връзката прекъсна.

* * *

Грейвсенд.

Колата, в която се возеха Паркър и Кейдж, мина през още няколко дупки и спря до купчина боклук и строителни отпадъци. До един противопожарен кран стоеше обгорял скелет на кола.

Слязоха. Лукас бе дошла със собствения си автомобил, червен „Форд Експлорър“, и вече ги чакаше на празния парцел. Стоеше с ръце на бедрата и се оглеждаше.

Миризмата на урина, изпражнения и пушек едва се издържаше.

След пенсионирането на бащата на Паркър двамата с майка му тръгнаха да пътешестват по света. Веднъж попаднали в някакъв бедняшки квартал в Анкара. Паркър още си спомняше писмото от майка си, която прилежно описваше всяка случка от пътешествието. Това всъщност бе последното писмо, което получи от тях, преди да загинат. Сега стоеше в рамка на едната стена на кабинета му, редом с творенията на хухалите.

„Хората тук са докарани до просяшка тояга и това, повече от расовите различия, повече от политическите интриги, повече от религиозните заблуди, превръща сърцата им в камък“.

Сега си спомни тези думи, оглеждайки мизерията наоколо.

Две чернокожи момчета, облегнати на покрита с графити стена, изгледаха мрачно новодошлите и бавно се отдалечиха. По лицата им се четеше тревога и недоверие.

Не толкова видът на мястото, колкото размерите му тревожеха Паркър. Седем-осем квадратни километра бараки и неизмазани къщи, малки фабрики, празни парцели. Как щяха да открият скривалището на престъпник в тази джунгла?

Имаше загадки, за чиито отговори Паркър никога нямаше да се досети.

„Три сокола…“

Покрай него се носеше пушек. Идваше от варелите, в които бездомници горяха боклуци, за да се топлят. Скелети на разглобени коли. Необитаема къща от другата страна на улицата.

Точно до спирката на метрото, зад висока, полуразрушена тухлена ограда в тъмното небе се издигаше коминът на крематориума. От него не излизаше дим, само въздухът над отвора му леко трептеше. Може би огънят вътре никога не загасваше. Паркър потрепери. Тази гледка му напомняше на една стара картина на…

— Ад — промърмори Лукас. — Истински ад.

Паркър я погледна.

Кейдж вдигна рамене.

Появи се нова кола. От нея слезе Джери Бейкър, с широк шлифер и бронирана жилетка. Паркър забеляза, че като истински оперативен агент носеше и ботуши. Кейдж му подаде купчина снимки на изнудвача — последния му портрет от моргата.

— Ще ги използваме при търсенето на свидетели. Само с това разполагаме.

— Не е много.

Кейдж отново сви рамене.

Появиха се още коли и микробуси без отличителни знаци, сигналните им светлини се отразяваха в изпочупените стъкла на околните сгради. Дойдоха коли на градската полиция. Бяха общо около двайсет и петима души, мъже и жени, федерални агенти и униформени полицаи. Бейкър им даде знак и всички се събраха около джипа на Лукас. После им раздаде снимките.

Лукас се обърна към Паркър:

— Искаш ли да ги инструктираш?

— Да.

— Бихте ли обърнали малко внимание на агент Джеферсън? — провикна се тя.

На Паркър му бяха нужни само няколко секунди, докато се сети, че става дума за него. Работата под прикритие също нямаше да му се опре.

— Човекът на снимката е свързан със стрелбата в метрото и в театъра — заговори той. — Предполагаме, че е имал тайна квартира някъде из Грейвсенд. Вече е мъртъв, но съучастникът му, убиецът, още е на свобода. Затова се налага час по-скоро да открием скривалището им.

— Знаете ли му името? — обади се един от полицаите.

— Мъртвият извършител е с неустановена самоличност. Убиецът има прякор. Гробокопача. Това е всичко. Неговото описание е на задната страна на снимката. Можете малко да стесните кръга на търсенето. Скривалището вероятно се намира близо до някой нов строеж или до наскоро разрушена сграда и недалеч от гробището. Освен това наскоро е купувал хартия като тази… — Паркър показа бележката и плика. — Хартията е леко избеляла от слънцето, така че вероятно я е закупил от магазин, който държи канцеларските си стоки на витрина с южно изложение. Затова проверете всяка книжарница, дрогерия, бакалия и будка за вестници, в които се продават листове. А, и потърсете химикалки като онази, която е използвал. Черна, на АРИ. Вероятно струва между четирийсет и петдесет цента.

За друго не се сещаше. Кимна на Лукас в знак, че й дава думата. Тя направи крачка напред. Помълча, докато се увери, че всички я слушат внимателно.

— И така. Както спомена агент Джеферсън, изнудвачът е мъртъв, но убиецът още си разиграва коня. Не знаем дали е в Грейвсенд, дали живее в същото скривалище. Искам обаче всички да действате, сякаш всеки момент може да изскочи зад гърба ви. Той няма да се поколебае да стреля по полицаи. Затова, докато обикаляте квартала, искам да бъдете нащрек. Да предвиждате всички удобни места за стрелба, да бъдете готови във всеки момент да извадите оръжие…

Направи пауза. Беше привлякла вниманието им, тази слаба жена със светлоруса коса.

— В осем часа, да, няма грешка, след малко повече от два часа, престъпникът ще се появи на място, претъпкано с хора, и отново ще изпразни пълнителя си по тях. Аз не искам да правя оглед на такова местопрестъпление. Не искам да се налага да гледам в очите хора, изгубили най-близките си. Не искам да ми се налага да им повтарям, че съжалявам, но не съм успяла да заловя изверга навреме. Това няма да стане. Аз няма да го позволя. Вие няма да го позволите.

Думите й, твърдият й, равномерен глас сякаш хипнотизираха Паркър. Замисли се за знаменитата реч от „Хенри Пети“ на Шекспир, която бе запалила Роби по театъра. В деня след представлението в Кенеди Сентър момчето я научи наизуст.

— Това е — завърши Лукас. — Има ли въпроси?

— Можете ли да кажете нещо повече за оръжието му?

— Използва напълно автоматизиран „Узи“ с дълги куршуми и заглушител.

— Какви правомощия имаме? — попита един агент.

— За стрелба по убиеца ли? Имате всякакви правомощия. Други въпроси? — Никой не се обади. — Добре. Използвайте радиостанциите само при извънредна ситуация. Не искам да си бърборите. Не искам доклади, че не сте открили нищо. Това не ме интересува. Ако откриете престъпника, викате подкрепления. Тръгвайте.

Паркър се почувства трогнат по странен начин от тези думи. Откакто бе стрелял за последен път, бяха минали години, но внезапно и на него му се прииска да се изправи срещу Гробокопача.

Лукас насочи агентите и полицаите към онези райони на Грейвсенд, които искаше да претърсят. Паркър се впечатли от забележителното й чувство за ориентация. Някои хора, замисли се той, са родени за полицаи.

Половината агенти тръгнаха пеша, другите се качиха по колите и потеглиха. Кейдж, Паркър и Лукас останаха сами. Кейдж проведе кратък телефонен разговор.

— Тоби е уредил кола — обясни той, след като затвори. — Идват насам. В момента гледа записа от театъра. А, и онзи психолог от Джорджтаун също е с тях.

Повечето улични лампи не светеха — както изглеждаше, някои бяха простреляни, флуоресцентната светлина от малкото отворени магазини заливаше отделни участъци от улицата. Агентите проверяваха близките постройки. Кейдж се огледа и забеляза двама младежи, които потъркваха ръце в опит да се сгреят над огъня в един варел.

— Ще поговоря с тях — каза агентът.

Тръгна натам. Те като че понечиха да побегнат, но явно решиха, че така ще изглеждат още по-подозрително. Когато агентът се приближи, сведоха очи към огъня и замълчаха.

Лукас кимна към една пицария преди първата пряка:

— Аз ще се занимая с този магазин. Искаш ли да изчакаш Тоби и психолога?

— Добре.

Тя го остави сам.

Подухваше студен ветрец: точно това му харесваше най-много през есента — караше го да си представя как вози децата, всяко с чаша топло какао в ръце, към училище, как пазарува за празничната вечеря в Деня на благодарността, как избира тикви на пазара в Лъндън. Тази вечер обаче усещаше само как студът щипе носа, ушите и пръстите му — сякаш ги прерязва с бръснач. Пъхна ръце в джобовете си.

Може би понеже повечето агенти бяха изчезнали, местните лека-полека се заизмъкваха отново на улицата. На две преки невзрачен човек с тъмно палто излезе от един бар и тръгна бавно по тротоара. След това се скри в тъмната ниша до един банкомат.

Трима чернокожи младежи излязоха от един вход, отвориха бутилка евтино уиски, избухнаха в дрезгав смях и се скриха в близката пряка.

Паркър се извърна и погледът му попадна върху една сграда на отсрещния тротоар.

Магазинче за дребни неща. Беше затворено и той отначало не му обърна голямо внимание. После обаче забеляза евтини канцеларски материали, наредени до касата. Възможно ли бе изнудвачът да е закупил листа и плика за бележката оттук?

Той се приближи до витрината и се взря през мръсното стъкло. Закри очи от светлината на близката лампа и опита да види листовете и тетрадките. Ръцете му се разтрепериха от студ. До него един плъх душеше купчина боклук. „Това е глупаво — помисли си Паркър Кинкейд, — нямам работа тук.“

Въпреки това изтри витрината с ръкава си, за да разгледа по-добре канцеларските стоки.