Джефри Дивър
Сълзата на дявола (21)

21.

19:20

Точка по точка.

Снимките постепенно заизлизаха на монитора на Гелър. Все още неясни.

Маргарет Лукас крачеше напред-назад. Мислеше си за анаграмите, за пепелта. За Паркър Кинкейд.

Когато се прибере вкъщи, как ще успокои сина си? Ще го прегърне ли? Приказка ли ще му прочете? Дали беше от тези бащи, които обсъждат проблемите с децата си? Или щеше да опита да го разсее, да го накара да не мисли за това? Дали щеше да му подари нещо, за да „подкупи“ тревогата му?

Нямаше представа. В момента Маргарет Лукас знаеше само, че иска Кинкейд да е тук.

Е, поне една част от нея. Друга част от съзнанието й искаше никога да не се връща, да си остане скрит в крайградската си крепост. Тя можеше…

„Не, не… Стига. Съсредоточи се.“

Лукас се обърна към самоуверения доктор Евънс. Загледа го как внимателно изучава бележката на изнудвача, как потърква късата си брада. Бледите му очи играеха тревожно и тя реши, че не би предпочела точно него за личен психолог. Той си наля още кафе от термоса. След това обяви:

— Хрумнаха ми някои неща за престъпника.

— Казвайте — подкани го тя.

— Приемете мнението ми с някои резерви — предупреди той. — За пълен профил ще са ми нужни много повече данни и поне две седмици.

— Давайте смело. Няма да ви държим отговорен за нищо.

— От видяното мога да заключа, че Гробокопача е само машина. Нека го наречем човек с „непроницаема психика“. Такива хора няма смисъл да се анализират. Все едно да правиш психологически профил на пистолет. Изнудвачът обаче, мъртвецът в моргата, е съвсем друго нещо. Нали сте чували за престъпници с подредена психика?

— Разбира се — отвърна Лукас.

— Е, този е високоорганизиран престъпник.

Лукас се втренчи в бележката. Лекарят продължи:

— Планирал е всичко до съвършенство. Времето, местата. Познавал с добре човешката психика, знаел е например че кметът ще се съгласи да плати, въпреки че повечето властници не биха приели. Имал е по няколко резервни плана. Имам предвид клопката в скривалището му. И е открил идеалното оръжие, Гробокопача, живо човешко същество, което може само да убива. Нагърбил се е с невъзможна задача и може би е щял да я изпълни, ако не беше загинал при нещастен случай.

— В торбите с парите имаше вградени предаватели — изтъкна Лукас, — така че вероятно нямаше да успее да ни се измъкне.

— О, сигурно е имал план и за това.

Лукас си даде сметка, че психологът е прав.

— И така — продължи лекарят, — поискал е двайсет милиона. И е бил готов да избие стотици хора, за да ги получи. Не е бил прогресиращ престъпник, но е вдигал залозите, защото е знаел… Е, вярвал е, че ще се измъкне. Мислел се е за най-добрия, но наистина с бил добър. С една дума, самочувствието му е било подплатено.

— Което го прави още по-опасен — промърмори Си Пи.

— Точно така. Самочувствието не го е заслепявало. Бил е брилянтен…

— Кинкейд твърдеше, че бил високообразован — отбеляза Лукас; отново й се прииска специалистът по документите да е тук, за да сподели сам идеите си. — Опитал се е да го прикрие в бележката, но Паркър разгада хода му.

Евънс се замисли за момент:

— С какво беше облечен, когато го донесоха в моргата?

Си Пи намери списъка и го прочете.

— Значи евтини дрехи — обобщи лекарят.

— Да.

— Не е облеклото, което бихме очаквали от високоинтелигентен човек, който е планирал всички подробности и който се кани да гушне двайсет милиона.

— Вярно е — призна Кейдж.

— И какво означава това? — поинтересува се Лукас.

— Тук виждам класовия признак — обясни Евънс. — Мисля, че е предпочитал да избива богати хора, с високо обществено положение. Смятал се е за по-умен от тях.

— Да, ама като стреля, улучва всички — възрази Харди, — не само богатите.

— Не, помислете. Дюпон Съркъл. Това е баровският квартал. Нищо общо няма с Югоизточния район. Ами театър „Мейсън“? Билетите за постановката сигурно са по шейсет долара. А и третото място. „Фор Сийзънс“. Въпреки че не е стрелял там, пак го избрал като цел. Познавал е мястото. Това е много луксозен хотел.

Лукас кимна. Сега й стана ясно, ядосваше се, че не се е сетила по-рано. Отново се замисли за Паркър, за това, как подхожда към загадките. Не предубедено. Понякога бе трудно да се направи.

— Мисля, че е имал зъб на богатите, на елита.

— Защо? — попита Кейдж.

— Още не знам. Не мога да определя по фактите, които имаме. Мисля обаче, че наистина ги е мразил. О, преливал е от омраза. И когато опитваме да отгатнем следващата му цел, трябва да го имаме предвид.

Лукас придърпа снимката на мъртвеца и се втренчи в него.

Какво е бил замислил? Какви са били мотивите му?

Евънс я погледна и се засмя.

— Какво? — сепна се тя.

Той кимна към бележката:

— Имам чувството, че правя психологически профил на бележката. Сякаш тя е престъпникът.

Лукас си мислеше същото.

Същото бе казал и Паркър Кинкейд.

„Съсредоточи се…“

— Внимание, момчета — извика Гелър. — Тук излезе нещо.

Всички се скупчиха около екрана, на който се виждаха думите: „… три километра на юг. Р…“.

Компютърът опитваше да намести буквите от парченцата обгорена хартия. Поставяше ги една по една на края на думата и ако не съвпаднеха, ги отхвърляше. Сега обаче бе прибавил и след Р-то. Отзад бе на път да се „залепи“ друга буква.

— Това е буквата със странната точка^[1], за която говореше Паркър — обяви Гелър.

— Сълзата на дявола! — прошепна Лукас.

— Каква е следващата буква? — попита Харди и се наведе към екрана.

— Не виждам — промърмори Лукас. — Прекалено е замазана.

— По дяволите! — възкликна Гелър. — Според компютъра тази съвпада. Аз обаче не мога да я различа. Някои може ли?

— Има нещо под реда — каза Лукас. — Някаква опашка…

Кейдж вдигна рязко глава:

— Опашка под реда ли?

— Риц! — възкликна Харди. — Може би „Риц — Карлтън“!

— Това трябва да е! — съгласи се Лукас. Кимна на Евънс: — Ще нападне още богати хора.

— Логично е! — възкликна психологът. — Като имаме предвид тенденцията да ни подвежда, сигурно е решил, че ще изключим хотелите, защото вече е оставил следа в хотел.

Гелър се извъртя със стола си към друг компютър. След пет секунди на монитора се появи електронната версия на телефонния указател.

— В района има два хотела „Риц“ — обяви компютърният специалист. — Един в Тайсънс Корнър и един в Пентагон Сити.

— Паркър смяташе, че ще се придържа в границите на Вашингтон — напомни Лукас. — Пентагон Сити е по-близо.

Обади се на Джери Бейкър:

— Искам всеки оперативен агент в Окръга и в Северна Вирджиния да бъде мобилизиран. И изпратете за всеки случай един отряд в Тайсънс. Няма да ви хареса, но ще действате без каски и наметала.

Това означаваше отрядите да са цивилни, да не ползват защитни средства.

— Сигурна ли си? — попита колебливо Бейкър.

Когато действат под прикритие, агентите не могат да използват целия набор от предпазни средства както при открита акция. Така е много по-рисковано, особено когато престъпникът има автоматично оръжие.

— Налага се, Джери. Веднъж почти го пипнахме, сигурно е станал плашлив като сърна. Само да види нещо подозрително — и ще си плюе на петите. Аз поемам отговорността.

— Добре, Маргарет. Разбрано.

Тя затвори.

Забеляза, че Лен Харди я гледа. Внезапно й се стори остарял. Тя се зачуди дали пак ще повдигне въпроса за участието си в тактическите операции. Той обаче само попита:

— Цивилна ли операция ще провеждате?

— Да. Има ли проблем?

— Значи ли това, че няма да евакуираш хотела?

— Да, няма да го евакуирам.

— Ама тази вечер там сигурно ще има повече от хиляда души!

— Всичко трябва да изглежда нормално. Гробокопача може да заподозре нещо.

— Ами ако се промъкне… Дори не знаем как изглежда.

— Така е, Лен.

Той поклати глава:

— Не можеш да го направиш.

— Нямаме избор.

— Знаеш каква ми е работата — продължи той. — Занимавам се със статистика. Знаеш ли колко случайни минувачи загиват при цивилни операции? Ако опитате да го заловите при такива условия, има осемдесет процента вероятност за значителен брой смъртни случаи сред присъстващите.

— Ти какво предлагаш? — тросна се тя.

— Нека агентите останат цивилни, но гостите да се приберат. Остави служителите вътре, ако се налага, но премести всички останали.

— Можем да изпратим най-много петдесет-шейсет агенти в хотела — изтъкна тя. — Когато Гробокопача влезе във фоайето, ще очаква да види петстотин души. Ако са по-малко, веднага ще избяга. И ще отиде да стреля другаде.

— За бога, Маргарет, поне изведете децата — промълви Харди.

Лукас замълча, втренчи се в бележката.

— Моля те — настоя детективът.

Тя го погледна в очите:

— Не. Ако опитаме да евакуираме, когото и да било, мълвата веднага ще плъзне и ще настане паника.

— Значи ще се надяваш на късмета, така ли?

Тя погледна бележката.

„Краят е нощ…“

Сякаш й се надсмиваше.

— Не — отсече. — Ще го хванем. Така ще стане. — Погледна Евънс: — Докторе, вие оставате. — После се обърна към Харди: — Ти ще поддържаш свръзката.

Той изпухтя сърдито.

— Хайде — обърна се Лукас към Кейдж. — Трябва да мина през кабинета си.

— За какво? — попита той и кимна към празния кобур на глезена й: — За нови боеприпаси ли?

— Не, за да си взема празничната рокля. Нали трябва да се слеем с тълпата.

* * *

— Измислил е нещо добро за нас.

Ръкавите на изработената по поръчка риза на Уендъл Джефрис бяха навити до лактите, откривайки здравите му черни ръце.

Има предвид Слейд Филипс, даде си сметка Кенеди.

Бяха в кабинета. Кметът току-що бе участвал в поредната смущаваща пресконференция. Присъстваха само десетина журналисти, а и те, дори по време на изказванията му, говореха по мобилни телефони и проверяваха пейджъри с надеждата да получат повече сведения от по-добри източници. Как да ги упрекнеш? За бога, той нямаше какво да им каже. Можеше само да им съобщи за състоянието на някои от жертвите, които бе посетил в болницата.

— В девет ще излезе със специален репортаж — съобщи му Джефрис.

— Какво ще говори?

— Не ми каза. Смята, че би било неетично.

Кенеди се протегна на дивана — имитация на антикварна мебел, закупена от предшественика му. Облегалките за ръцете само дето не се бяха откъртили. Бе вдигнал крака върху една евтина възглавница; под единия крак на дивана беше пъхнат нагънат вестник, за да не се клати.

Кенеди погледна месинговия часовник:

„Скъпи господин кмете, благодарим ви много, че дойдохте да разговаряте с нас днес. За нас беше голяма чест да ви слушаме. Вие сте много добър с нас, децата и учениците, и искаме да ви посветим този подарък, който се надяваме да харесате…“

Голямата стрелка отбеляза още една минута. След един час, помисли си той, колко още щяха да са мъртви?

Телефонът иззвъня. Кенеди го погледна равнодушно и остави Джефрис да вдигне.

— Ало?

Мълчание.

— Да. Изчакайте. — Чернокожият подаде слушалката на Кенеди: — Ето нещо интересно.

Кметът взе слушалката:

— Да?

— Кмет Кенеди?

— Същият.

— Лен Харди се обажда.

— Детектив Харди?

— Да. Някой… някой друг слуша ли?

— Не. Това е личната ми линия.

Детективът се подвоуми, после каза:

— Мислех си… Мислех си за разговора ни.

Кенеди свали краката си от възглавницата.

— Продължавай, синко. Къде си?

— На Девета улица. В щабквартирата на ФБР.

Последва мълчание.

— Смело — подкани го кметът.

— Не мога да стоя повече със скръстени ръце. Трябва да направя нещо. Мисля, че тя греши.

— Лукас ли?

— Откриха къде ще е следващият удар. На Гробокопача, убиеца.

— Така ли? — Кенеди стисна силно слушалката. Направи знак на Джефрис да му даде лист и химикалка. — Къде?

— В „Риц — Карлтън“.

— Кой от двата?

— Не са много сигурни. Вероятно в Пентагон Сити… Но, господин кмете, тя не иска да ги евакуира.

— Какво?

— Лукас не иска да евакуира хората от хотела. Тя…

— Чакай. Знаят къде ще е ударът, а тя няма да съобщи на никого, така ли?

— Не, ще използва гостите като примамка. Няма как иначе да го нарека. Та, замислих се над думите ви. Реших, че трябва да ви се обадя.

— Постъпихте правилно, полицай.

— Надявам се, наистина се надявам. Не мога да говоря повече, господин кмете. Просто трябваше да ви го съобщя.

— Благодаря.

Кенеди затвори и стана от дивана.

— Какво ти каза? — попита Джефрис.

— Знаем коя е следващата цел. „Риц“. Обади се на Реджи, искам колата веднага. И полицейски ескорт.

— А репортери? — попита Джефрис, докато кметът се отдалечаваше към вратата.

Кенеди го погледна красноречиво.

* * *

Двамата седят в неловко мълчание, рамо до рамо, със скръстени ръце, в хотелската стая на Гробокопача.

Гледат телевизия.

Смешно.

Кадрите са познати на Гробокопача.

Кадрите са от театъра. Мястото, където трябваше да се развърти, както преди време в гората на Кънектикът, и да изпрати куршумите в милионите листа. Театърът, където искаше да се развърти, където трябваше да се развърти, но не успя.

Театърът, където… щрак… където страшният човек с издадената челюст и високата шапка искаше да го убие. Не, не той… Където полицаите дойдоха да го убият.

Той поглежда момчето, момчето гледа телевизия.

— Мамка му — казва момчето, както изглежда, без никаква причина.

Също като Памела.

Гробокопача набира номера на гласовата си поща и чува женския глас:

— Нямате нови съобщения.

Затваря.

Гробокопача няма много време. Поглежда часовника си. Момчето също го поглежда.

То е слабо и измъчено. Кожата около дясното му око е малко по-тъмна от останалата и Гробокопача знае, че мъжът, когото бе застрелял, много го е бил. Мисли, че се радва, задето е убил онзи мъж. Каквото и да означава „да се радваш“.

Гробокопача се чуди какво ли ще си помисли човекът, който му казва какво да прави, за момчето. Изрично му бе казал да убива всеки, който види лицето му. А момчето го беше разгледало много добре. На него обаче… щрак… обаче не му се вижда… щрак… справедливо да го убива.

От ден на ден се аз заричам

все повече да те обичам.

Той отива в кухничката и отваря консерва супа. Сипва част от нея в една купичка. Поглежда хилавите ръце на момчето и сипва още. Фиде. Повече фиде. Затопля я на микровълновата печка точно за шейсет секунди. Така е според инструкциите, за да стане супата гореща. Поставя купичката пред момчето. Подава му лъжица.

Момчето гребва веднъж. После пак. Спира да яде. Поглежда телевизора. Малката му глава с форма на куршум се поклаща, очите му се притварят и Гробокопача разбира, че е уморено. Така правят главата и очите на Гробокопача, когато е уморен.

Двамата с момчето много си приличат, решава той.

Гробокопача посочва леглото. Но момчето го поглежда уплашено и не помръдва. Гробокопача посочва дивана и момчето става и отива на дивана. Ляга. Без да откъсва поглед от телевизора. Гробокопача взима одеяло и завива момчето.

Гробокопача поглежда телевизора. Показват още новини. Той намира канала за реклами. За сандвичи, за коли, за бира.

Такива неща.

Той казва на момчето:

— Как… щрак… как се казваш?

Момчето го поглежда с полузатворени очи:

— Тай.

— Тай — казва Гробокопача. Повтаря си името няколко пъти наум. — Излизам… Излизам навън.

— Аманал’савърнеш?

Какво иска да каже? Гробокопача поклаща глава — главата с малка вдлъбнатина над слепоочието.

— Нали ще се върнеш? — повтаря момчето.

— Ще се върна.

Момчето затваря очи.

Той се замисля какво друго да каже на Тай. Има няколко думи, които му се струва, че иска да му каже, но не си ги спомня. И без това няма значение, защото момчето вече спи. Гробокопача придърпва одеялото.

Отива при шкафа, отключва го и изважда една кутия патрони. Слага си гумени ръкавици и зарежда два пълнителя за автомата, след това прекарва петнайсет минути в подменяне уплътнението на заглушителя. Пак заключва шкафа.

Момчето продължава да спи. Гробокопача чува дишането му.

Поглежда скъсания плик с кученцата. Помисля си да го смачка и да го хвърли, но си спомня, че Тай го гледаше и явно го харесваше. Харесваше кученцата. Гробокопача изглажда плика и го оставя до момчето, така че, като се събуди, докато него го няма, да види кученцата и да не се страхува.

Гробокопача няма вече нужда от плика с кученцата.

— Вземи плътен кафяв плик за третия път — му беше заръчал човекът, който му казва какво да прави.

И Гробокопача ще вземе кафяв хартиен плик.

Момчето се извърта на дивана, но продължава да спи.

Гробокопача пъха автомата в кафявия плик, слага си тъмното палто и ръкавици и излиза.

Качва се на колата си, хубава „Тойота Корола“.

Обича тези реклами.

„Оооо, обикновени люде…“

Обича ги повече от това: „О, какво чувство…“

Гробокопача знае как да кара. Той е много добър шофьор. С Памела обичаха да карат. Когато тя седеше на волана, караше бързо, когато шофираше той, караше бавно. Нея я глобяваха, а него — никога.

Той отваря жабката. Вътре има няколко пистолета. Той взима един и го прибира в джоба си.

— След театъра — беше го предупредил човекът, който му казва какво да прави, — ще изпратят много полицаи да те търсят. Трябва да внимаваш. Помни, ако някой види лицето ти…

Помня.

* * *

Паркър беше с Роби в стаята му. Детето седеше на леглото, Паркър — на люлеещия се стол, купен от един антикварен магазин.

По пода бяха разхвърляни двайсетина играчки, в стария телевизор бе включено устройство за видеоигри „Нинтендо“. Стените бяха облепени с плакати от „Междузвездни войни“. Люк Скайуокър. Дарт Вейдър…

„Талисманът ни за вечерта…“

Кейдж го беше казал, но Паркър се стараеше да не мисли за Кейдж. Нито за Маргарет Лукас. Нито за Гробокопача. Сега четеше на сина си. От „Хобит“.

Роби слушаше с огромен интерес, въпреки че баща му беше чел приказката неизброими пъти. Винаги я четяха, когато момчето се уплашеше от нещо, заради сцената с побеждаването на свирения дракон. Тази част на книгата му вдъхваше смелост.

Когато Паркър влезе вкъщи преди по-малко от час, лицето на детето просветна. Той хвана сина си за ръка и го изведе в задния двор. Търпеливо му показа за пореден път, че там няма никой, нито в храстите, нито в гаража. Решиха, че побърканият стар господин Джонсън пак е пуснал кучето, без да затвори вратата на двора си.

Стефи също прегърна баща си и попита как е приятелят му, онзи в болницата.

— Добре е — отвърна Паркър.

Опита да открие някаква истина в твърдението си, но не успя да зърне и частичка. О, чувството за вина на родителите…

Когато Паркър и Роби тръгнаха към горния етаж, за да четат приказката, Стефи ги изпрати с поглед, пълен със съчувствие. При други обстоятелства щеше да се присъедини към тях, но сега разбра, че трябва да ги остави сами. Паркър бе научил едно нещо за децата си. Може да се боричкат и да се карат, но когато едното преживява трудни моменти (като спомените за Лодкаря например), другото инстинктивно разбира какво трябва да направи.

— Ще приготвя на Роби изненада за десерт — обяви момиченцето и се шмугна в кухнята.

Докато четеше, Паркър хвърляше по някой и друг поглед към лицето на сина си. Момченцето седеше със затворени очи и изглеждаше напълно спокойно. (Откъс от „Ръководство за самотния родител“: „Понякога не е нужно да обясняваш нещо на децата си, нито да ги поучаваш, нито да им даваш пример със собственото си поведение. Просто трябва да си с тях. Нищо повече.“)

— Искаш ли да продължавам? — прошепна той.

Детето не отговори.

Паркър остави книгата в скута си и загледа сина си, поклащайки се с люлеещия се стол.

Съпругата на Томас Джеферсън, Мария, се споминала наскоро след раждането на третата им дъщеря (момиченцето пък починало на двегодишна възраст). Джеферсън никога не се оженил повторно и положил всички усилия да отгледа другите си две деца. Като политик и държавник той често отсъствал от къщи, ситуации, които много мразел. Писмата били начинът да поддържа връзка с децата си. Написал хиляди страници до момичетата, в които им изразявал съчувствие, предлагал им съвети, споделял проблеми и им засвидетелствал обичта си. Паркър познаваше Джеферсън толкова добре, колкото собствения си баща, и знаеше писмата му наизуст. Спомни си едно, от времето, когато Джеферсън бил вицепрезидент, в разгара на жестоки политически борби между враждуващите партии от онзи период.

„Скъпа Мария, преди два дни получих писмото ти от 21 януари. То озари с ярки лъчи отчаяното ми сърце. Заобиколен от постоянни грижи, злоба и коварство, заточен в щат, където на никое добро дело не се отвръща със същото, аз чувствам радост само когато нещо ме накара да си спомня за семейството си“.

Докато гледаше сина си, докато слушаше как дъщеря му трака с тигани на долния етаж, той се замисли, както често се случваше, дали се грижи добре за собствените си деца.

Колко нощи не можеше да спи заради тези тревоги.

Все пак бе отделил децата от майка им. Това, че съдът и приятелите му (и повечето приятели на Джоан) бяха на мнение, че това е единственото разумно нещо в случая, не го успокояваше ни най-малко. Бе станал самотен баща не по прищявка на злата съдба, както Джеферсън; не, Паркър сам беше взел решението.

Дали наистина го бе направил заради децата? Или за да избегне собствените си разочарования? Тази мисъл често го измъчваше. Преди да се оженят, Джоан му се беше сторила толкова добра, толкова очарователна. Впечатлението, което създаваше, обаче бе по-скоро театър. Всъщност тя беше самолюбива и пресметлива Менеше настроенията си като дрехи — държеше се страхотно за известно време, после в продължение на дни изпадаше в пристъпи на гняв, подозрения и параноя.

Като се запозна с Джоан, той тъкмо бе видял колко се променя животът, когато си още млад и родителите ти починат. Границата между теб и смъртта сякаш се стопява. Започваш да търсиш или кой да се грижи за теб, или, както бе в случая с Паркър, за кого да се грижиш.

„Не мислиш ли, че така е най-добре? Никой да не се грижи за никого. Това е правило. Можеш да си го запишеш“.

Затова никак не беше чудно, че избра жена, която, макар и красива и очарователна, бе непостоянна в настроенията си и неспособна да се справя сама в живота.

Естествено, скоро след раждането на хухалите, когато се ожениха и се наложи да поемат по-голяма отговорност и дори да жертват личния си живот, Джоан стана още по-претенциозна и своенравна.

Паркър опита всичко. Обикаляха по психолози, отделяше й повече време, отколкото на работата си и на децата, опитваше да я развеселява, уреждаше забавления, водеше я на екскурзии, приготвяше закуски и вечери за цялото семейство.

Между тайните, които Джоан бе скрила от него, обаче беше наследственият алкохолизъм в семейството й и той остана страшно изненадан да открие, че тя пие много повече, отколкото е предполагал. От време на време опитваше да спре и ходеше при лекари, но винаги се проваляше.

Отчуждаваше се все повече и повече от него и от децата, все по-често запълваше времето си със забавления и капризи. Ходеше на уроци по готварство, купуваше си скъпи коли, пазаруваше безполезни вещи, прекарваше часове в един луксозен спортен клуб (където се запозна с настоящия си съпруг, Ричард). Но винаги успяваше да го измами с обещания да се промени.

Един ден обаче се случи инцидентът.

През юни, преди четири години.

Паркър се прибра от работа в лабораторията на Бюрото и откри, че Джоан я няма. Хухалите бяха поверени на бавачка. Това, само по себе си, не беше нито необичайно, нито обезпокоително. Но когато се качи на горния етаж при децата, веднага забеляза, че нещо не е наред. Стефи и Роби седяха в детската спалня и редяха конструктор. Стефи изглеждаше отпаднала. Погледът й беше замъглен, лицето й — мокро от пот. Паркър забеляза, че е повърнала по пътя за банята. Сложи я да си легне и й премери температурата — беше нормална. Паркър не се изненада, че бавачката не е забелязала, че на Стефи й е лошо. Децата се притесняват, когато повърнат или нацапат гащите, и се крият. Момиченцето, изглежда, криеше и още нещо.

Момченцето все хвърляше тревожни погледи към раклата за играчки. („Първо наблюдавай очите им — пишеше в «Ръководство за самотни родители». — После слушай какво ти говорят“) Паркър се приближи до раклата и Роби заплака и взе да го моли да не я отваря. Той, разбира се, я отвори. И застина. Пред него лежаха няколко бутилки водка, скрити от Джоан.

Стефани бе пияна. Беше се опитала да имитира майка си, пиейки водка „Абсолют“ от чашката си с Мечо Пух.

— Мама каза да не издаваме на никого тайната й — проплака момченцето. — Каза, че ще побеснееш, ако разбереш. Каза, че ще ни се караш.

Два дни по-късно той подаде молба за развод. Нае добър юрист и уведоми Службата за защита на детето, преди Джоан да подаде фалшива жалба за побой, както предвиждаше адвокатът му.

Тя се съпротивляваше. Съпротивляваше се с всички сили, но това беше като борба да запази някоя лъскава играчка или спортна кола, не нещо, което ти е по-ценно от живота.

В крайна сметка, след няколко мъчителни месеца и изразходването на десетки хиляди долари, децата най-после останаха само негови.

Той бе решил да уреди живота си, за да могат хухалите да заживеят нормално.

И успяваше — поне през последните четири години. Сега обаче тя отново се беше заела с него и подновяваше опитите да промени решението за настойничество.

„О, Джоан, защо го правиш? Помислила ли си поне веднъж за тях? Не си ли разбрала, че нашето самолюбие — самолюбието на родителите — трябва да се изпари без следа, щом стане дума за децата ни?“ Ако наистина смяташе, че за Роби и Стефи ще е по-добре да прекарват времето си поравно между него и Джоан, би се съгласил на секундата. Той обаче не мислеше така.

Смяташе, че това ще е катастрофа за тях. Затова щеше да се бори със зъби и нокти в съда и в същото време да се постарае да им спести вълненията. В такива ситуации човек трябва да воюва на два фронта: да се биеш с врага и да победиш собственото си желание да споделиш болката си с децата. Това обаче е невъзможно.

— Татко — обади се ненадейно Роби. — Защо спря да четеш?

— Помислих, че си заспал.

— Просто клепачите ми си почиваха. Уморени са. Аз обаче не съм.

Паркър погледна часовника: 19:45. Петнайсет минути до…

„Не, не мисли за това.“

— Носиш ли си щита? — попита той сина си.

— Ето го.

— И моят е тук.

Вдигна книгата и отново зачете.